355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Пол Ливайн » Блондинка от Маями » Текст книги (страница 7)
Блондинка от Маями
  • Текст добавлен: 26 сентября 2016, 18:31

Текст книги "Блондинка от Маями"


Автор книги: Пол Ливайн



сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 19 страниц)

Плодовете на земята

– Чакай да видим дали съм те разбрал – каза Роберто Кондом. – Измъкнал си под гаранция някаква мацка, дето е обвинена в убийство, но аз – който само съм бил по една случайност около някаква мизерна кражба на плодове – аз, значи, трябва да седя в панделата.

– Ако не се отървеш, това ще ти е трета присъда и ставаш рецидивист – казах аз. – Цял живот на държавни разноски.

– Carajo!1818
  Проклятие! (исп.) – Б.пр.


[Закрыть]

– Споделям чувствата ти.

– Това е, защото съм кубинец, нали, Джейк? Аз съм потиснато малцинство.

– Съжалявам, Роберто. В Маями си мнозинство.

Седяхме в миниатюрната адвокатска стаичка на областния затвор. На идване си бях проправил път с лакти през многоезична тълпа от майки, съпруги, приятелки и пищящи бебета. Горе мъжете висяха на решетките, а отдолу жените крещяха, че искат да им духат или да ги застрелят, жалваха се от неплатени наеми, забравени рождени дни и прочие домашни проблеми, които обикновено не се обсъждат на висок глас по улиците.

От стаичката продължавах да чувам крясъците им и дрънченето на железни врати. Зад решетките винаги ме хваща клаустрофобия, дори да имам пропуск за свободно излизане. От непрестанната шумотевица и металическия мирис на дезинфекция имах чувството, че клеча в нефтен варел, докато някои блъска отгоре с бейзболна бухалка.

– Дали пък да не поднесеш на съдията дребен подарък? – предложи Роберто.

– Не подкупвам съдии.

– Не ти говоря за подкуп. Един приятел може да му прати човешки череп с червено-черни мъниста и четиринайсет цента на дребно. Да го хване проказа.

– Я стига, Роберт. Трябва да вярваш повече в адвоката си.

– Вярвам само на brujeria1919
  Малц (исп.). – Б.пр.


[Закрыть]
и palo mayombre2020
  Магически жезъл (исп.). – Б.пр.


[Закрыть]
.

– Ако ще съдията да хване вируса Ебола, ти пак ще си останеш на топло. Тъй че ме остави да действам, бива ли?

– Добре бе, ама не е честно. Първо на първо не са доказали нищо срещу мен. Nada2121
  Нищо (исп.). – Б.пр.


[Закрыть]
. Може би само навлизане в чужда собственост, което е гражданско провинение и толкоз. Как ще докажат, че съм взел плодовете? Може да са паднали в каросерията. Може би изобщо не е престъпление да събираш плодовете на тая земя, които принадлежат на всички Божии твари, нали така?

Страшно обичам клиентите да ме учат на адвокатска тактика.

– Не биха дали под съд някой опосум, задето краде манго, нали Джейк?

– Не, просто ще го застрелят, както искаше да направи Гай Бърнхард.

– Тоя puerco2222
  Нерез (исп.). – Б.пр.


[Закрыть]
! Да крадеш от Гай Бърнхард, не е престъпление.

На горния етаж някакъв затворник викна на друг да си намали радиото.

– Какво искаш да кажеш, Роберто?

– Онзи hijo de puta2323
  Кучи син (исп.). – Б.пр.


[Закрыть]
краде вода от половината фермери в Южен Дейд. Братовчед ми Хавиер има стотина декара само на три километра от фермата на Бърнхард и кладенците му пресъхнаха.

– Бърнхард ми разказа за тамошните препирни около водата.

– Бас държа, че не ти е казал всичко.

– Стара история, Роберто. Богатите стават псе по-богати. Бедните умират от жажда.

– Да, ама знаеш ли, че Бърнхард изхвърля по-голямата част от водата, която изпомпва?

– Какви ги говориш?

– Напоителните му вади се вливат в един голям канал, дето отива право към Бискайския залив. След като напои дърветата, Бърнхард продължава да помпа и изхвърля водата. Видях го с очите си. Преди да направим удара с мангото, три нощи наред проверявах градините, цялото имение обиколих пълзешком. Водата в канала беше дълбока метър и половина и течеше като река право на изток.

– Глупости. Той продава водата. Защо да я похабява?

– Откъде да знам?

– Премяташ ме, нали, Роберто? Пак замисляш някакво оправдание. Не си ходил да крадеш манго. Работиш пол прикритие за Службата по водните ресурси.

– Джейк, mi amigo, трябва да ми повярваш. – Правеше се на много обиден. Затворниците умеят да те засрамят. – Гай Бърнхард изхвърля вода в залива. Кълна ти се. Чувал ли си ме някога да лъжа?

– Само под клетва – казах аз и си спомних за Рой Кон.

– Е, казвам ти, че го видях с очите си.

Но защо, питах се аз. Напрегнах си мозъка, без да родя каквато и да било идея. Любителят на манго, всеотдайният брат и запален стрелец Гай Бърнхард ставаше все по-загадъчен.

– Та да си дойдем на думата, Джейк. Не биваше да ме арестуват, задето съм крал манго от онзи cabryn2424
  Гадняр (исп.). – Б.пр.


[Закрыть]
. Трябваше…

– Знам, знам, Роберто. Трябваше да ти дадат медал.

Спомени

– С какво мога да ви услужа, мистър Ласитър? – попита тя.

– Можете да ми викате Джейк.

– Чудесно, а вие можете да ме наричате доктор Сантяго. – Тя избухна в сърдечен смях. – Шегувам се името ми, с Мили.

Доктор Милагрос Сантяго беше едра жена на около петдесет години, с очила, вдигнати върху челото. Кабинетът й се намираше на втория стаж в една сграда на „Корал Уей“ – оживена улица с високи индийски смокини и множество магазинчета. Беше горещ юнски ден, но вътре климатикът работеше с пълна сила. Фикусът в ъгъла стърчеше самотно и май се нуждаеше от психиатрична помощ. Стените бяха покрити с бежови платнени тапети. Освен бюрото имаше диван и две кресла в меки кафяви топове.

– Чарли Ригс каза, че можеш да ми помогнеш по един случай – казах аз.

– Mi guerido hombre!2525
  Скъпият човек! (исп.). – Б.пр.


[Закрыть]
Да не си приятел на Чарли?

– Той ми е като баща.

– Толкова мил човек. Когато бях в отдела по престъпно поведение, разработвахме заедно психологически портрети на серийни убийци.

– Марли не ми каза, че си била във ФБР.

– Не съм била. Просто им сътрудничех, пишех куп отчети, които никой не четеше. Три години слушах сексуалните фантазии на затворниците от смъртните отделения и накрая реших да сменя професията.

– Частна практика – казах аз.

– Да. Сега разни скучаещи домакини ми разправят как мечтаят Клинт Истууд да спре с камионетка пред тях и да им набере цветя.

Тя смъкна очилата върху носа си и ме огледа за миг.

После стана и отиде до бръмчащата кафеварка в ъгъла. Завъртя една ръчка и гъстата черна течност забълбука в две миниатюрни чашки.

– Ако дам на пациентите пълна чашка – каза Мили, – приказват толкова бързо, че не успявам да водя записки.

Тя ми подаде димящото ракетно гориво, което пия без захар за пълно недоумение на кубинските си приятели.

– Едно време ходих няколко пъти на психоаналитик – казах аз.

– Браво. Някои хора не смеят да си признаят.

– Тъкмо ме бяха изритали от „Делфините“, една приятелка ме заряза и в три правни факултета не искаха да чуят за мен.

– Изглежда, животът ти е бил в своя надир2626
  Надир – точка от небесната сфера, противоположна ба зенита. – Б.пр.


[Закрыть]
, а и едва ли си можел да се похвалиш със самочувствие.

– Ако щеш вярвай, но отидох на психоаналитик само за да разбера защо не ми пука. Карах уиндсърф, търчах по купони или просто се мотаех. Много пиех, спях до късно и се отдавах на забавления без никаква ясна цел. Бях бунтовник, без да съм наясно защо и исках да разбера.

Тя се позамисли и сръбна глътка сладко кафе.

– Безразличието ти може да е било защитен механизъм срещу провала. Всъщност си се вълнувал, но не си искал да го признаеш.

– Вярно. Щом го разбрах, поставих си цели и тръгнах по нов път.

– И вече не си припарвал при психиатър.

– Имаше и друг случай. Преди няколко години загина една жена. Жена, която обичах. Мислех, че съм можел да я спася, та трябваше да си изясня някои работи.

– Изясни ли си ги?

– Не. Още се чувствам виновен и сънувам кошмари. Както виждаш, знам това-онова за професията ти.

– Не е зле. С какво мога да ти услужа, Джейк?

– Чарли казва, че си изследвала възстановяването на потиснати спомени.

– Ай! Само не казвай, че имаш клиентка, която иска да съди роднина за изнасилване отпреди двайсет години.

– Де да беше избрала това – въздъхнах аз, после отпих от кафето.

Разказах й всичко, което знаех, като започнах от вечерта в бара, когато Криси застреля баща си, минах през записите на доктор Шийн от сеансите и не пропуснах да спомена за необяснимото прекъсване в касетата.

– Ще прегледам всичко – каза тя, – но отсега да знаеш, че съм скептична.

– За коя част от историята? – попитах аз.

– За всичко.

После тя ми обясни защо.

– Паметта не е подредена в спретнати папчици, чакащи някой да ги отвори като компютърни файлове. Човешката памет е лабилна, динамична и… – Мили потърси точната дума – … податлива на обработка.

– За психиатъра, искаш да кажеш.

– За всеки човек, имащ власт над пациента.

– А какво ще речеш за възстановяването на потиснати спомени?

– О, тия истории! – Тя презрително размаха ръка. – На Фройд дължим теорията, че всичките ни преживявания са складирани някъде в мозъка и само чакат да ги извадим на наяве чрез подходяща терапия. Естествено, дори и той си е променил мнението по въпроса. Огромен брой от пациентите му сякаш си спомняли ужасяващи сексуални насилия в детството. Първоначално Фройд приемал всичко за чиста монета. По-късно стигнал до извода, че това са така вречените сенчести спомени – фантазии, прикриващи първични желания. Други просто ги смятат за фалшиви спомени.

– А каква е истината?

Тя сви рамене.

– Кой знае? Но мога да ти кажа, че презирам онова бърникане напосоки из психиката, чрез което мнозина психоаналитици вадят така изречените потиснати спомени.

– Мили, съвсем се обърках. Срещу метода ли възразяваш, или срещу самата идея за потиснати спомени?

– О, спомените могат да бъдат потиснати и после възстановени, но прави ли ги това истински? Сигурна съм, че можеш да си припомниш много събития от своя живот, които са абсолютно неверни.

– Не те разбирам. Щом си ги спомням, значи са истински.

– Не е задължително. Можеш да се мъчиш да подредиш спомените като книги в библиотека. Но всички ние изграждаме собствени митове около онова, което смятаме за истина. Понякога прекаляваме. Хубавите дни от миналото стават още по-хубави, тежките още по-тежки. Лошите хора се превръщат в същински демони. А някои спомени може да се окажат просто мечти или сънища без никаква връзка с реалността.

Сигурно мислите ми се изписаха по лицето, защото Мили попита:

– Какво има?

– Прост си помислих с каква радост би те включил Ейб Соколов в списъка на свидетелите.

– Само че не може.

– Да, няма как, след като аз те наема.

– Виж какво, Джейк, не искам да ти съсипвам защитата, но трябва да знаеш истината.

– Точно затова дойдох тук.

– Добре. Щом е тъй, ще ти я кажа.

И тя ми разказа, че паметта прилича на черна дъска с много тебешири и много гъби. Каквото е написано последно, остава. Един свидетел на престъпление ще си го спомня по-различно – и погрешно, – след като прочете невярно описание във вестника. Според Мили имаше два вида истина.

– Историческата истина се е случила в действителност. Разказвателната истина е онова, което си спомняме. Има истински спомени с фалшиви подробности и фалшиви спомени с истински подробности.

След две чашки кубинско кафе умът ми бе придобил мощта на вулкан, тъй че разбирах по-голямата част от приказките й. В практиката си непрестанно се сблъсквам с нови научни области – ДНК проби, анализ на кървави петна, гласови характеристики – и вечно стигам до един и същ извод. Най-напред новата област изглежда сравнително проста, но колкото повече научаваш, толкова по-объркана става. Колкото повече правила, толкова повече изключения. Колкото повече експерти, толкова повече спорове.

Знам си възможностите. Много рядко са ме наричали гениален. Виж, по-честичко чувам упорит като магаре. Същото беше и във футбола. Никога не съм бил техничар като Ръсти Маклийн, който можеше да финтира защитник и същевременно да намига на някоя от клакьорките. Никога не са наричали играта ми бляскава и зрелищна, дори и в гимназията, където имах навика щом поема топката, да наведа глава и да хукна право от север на юг. В колежа бях приличен защитник, особено когато играта загрубееше, като професионалист станах последна грижа на треньорите. Славата не ми липсва, защото никога не съм я имал.

И ето че сега се мъчех да проумея дали Лорънс Шийн ми е поднесъл изящна научна защита, или най-елементарна димна завеса, която Ейб Соколов ще разсее за нула време пред заседателите. И още нещо. Ами ако наистина беше само пушилка, но Еиб не знаеше за това? Ами ако можех да победя? Бих ли го сторил?

След малко казах:

– Доктор Шийн разправя, че психологическата травма е като каратистки удар в мозъка, който прекъсва нормалното закодиране на спомените.

– Колко цветисто! – поклати глава Мили Сантяго.

– Според него по време на насилието Криси успявала изпадне в транс, така че образите на станалото се запечатвали, но само откъслечно в най-далечните кътчета на мозъка. Изобщо не попадали в онази част, където им е мястото. Трябвало само да отвори шлюзовете към тайните кътчета, за да възстанови спомените.

– Да възстанови или да ги създаде? – попита Мили, като стана и пристъпи към закрития със завеси прозорец. Отвън долитаха шумовете на натовареното движение, пъплещо на запад към Корал Гейбълс и Уестчестър. – Сигурна съм, че случаят би заинтересувал невролозите. Ние знаем адски малко за мисловните процеси. Знаем, че нервните клетки на мозъка, наречени неврони, предават информация чрез електрически импулси. Знаем, че клетките освобождават в синапсите, тоест пространствата между невроните, химически вещества, наречени невротрансмитери. Но не знаем къде се съхраняват спомените и как биват повиквани. Твоят доктор Шийн е привърженик на идеята за възстановените спомени, разчитаща на чувства, образи и теории, които не могат нито да се докажат, нито да се опровергаят. Ако изглежда истина, значи е истина. Спомените сигурно са складирани нейде, трябва само да ги изровим. Но нима не би било по-логично да предположим, че мъчителните спомени са по-ясни, по-подробни и по-трайни от всички останали?

– Да, така ми се струва, но аз не съм лекар.

Тя се върна зад бюрото и седна.

– Колко време е трябвало на Шийн, за да възстанови тези предполагаеми спомени?

Аз се усмихнах печално, защото си представих как Ейб Соколов задава съшия въпрос.

– Няколко месеца. Работата хич не вървяла, докато не опитал с хипноза.

Мили стовари длан върху бюрото.

– Естествено. Хипнозата само е подсилила нейната възприемчивост. Колкото по-лесно се поддава един пациент на хипноза, толкова по-уязвим е за внушения и манипулации. – Тя прелисти медицинските справки на Шийн. – Давал ли й е някакви лекарства?

– Да. Такова многообразие, че да не знае на кой свят се намира.

Тя откри нужната страница и спря.

– Ето ги. „Ксанакс“, „Ативан“, „Меларил“, „Прозак“, „Дезирел“, „Ресторил“, „Дарвоцет“ и литий. А тя случайно да е добавила нещичко? Марихуана, ЛСД?

– Казва, че не. Чарли й направи проба за наркотици и резултатът излезе отрицателен.

– Дай да видя.

Открих протокола и го сложих на бюрото.

– Имало е следи от барбитурати – каза Мили.

– Знам. В лабораторията твърдят, че са от успокоителните.

– Не и в тази комбинация. В кръвта и има 3-хидроксиамобарбитал, N-глюкозиламобарбитал и 3-карбоксиамобарбитал.

– Е, и какво?

Всичко това се свежда до натриевия амитал. Той спира задръжките и прави хората по-приказливи. Често се използва за хипнотична терапия. Шийн вероятно ще ти каже, че ги наричат още „серум на истината“. А според мен със същия успех може да й обърка спомените.

– Защо Шийн е отразил употребата му в документите? – попитах аз.

Тя вдигна рамене.

– Ти си адвокатът. Сещай се сам.

– И тъй, Мили, какво ми казваш? Шийн тайно е упоил Криси, после й внушил спомени за насилие, което изобщо не се е случило?

– Питаш ме дали бих го потвърдила под клетва?

– Ще използвам правния термин. Какво можеш да кажеш в границите на разумната медицинска увереност?

Тя сви рамене.

– Дявол знае. Да ти кажа ли какво подозирам?

– Мисля, че го знам, Мили.

– Виж сега, с времето паметта избледнява и става по-услужлива на допълнителните сведения.

– Като например намеците на някой психотерапевт.

– Точно така. – Тя седна на ръба на бюрото. – Какво ще правиш със записите в съда?

– Не знам. Шийн не намеква, а направо притиска. Криси отрича да е била изнасилвана. После той изключва касетофона. Когато отново го включва, тя вече си спомня.

Мили Сантяго поклати глава.

– Само да предоставим записите и Соколов ще се развихри – продължих аз. – Вероятно ще предложи изобщо да не засяга въпроса за изнасилването, а ако съдията му откаже, с най-голямо удоволствие ще пусне касетите пред съдебните заседатели.

– Ези – губиш, тура – пак губиш. Доктор Шийн колкото ти помага, толкова ти пречи.

Сега бе мой ред стана и да закрача напред-назад.

– Лошото е, че се нуждая от Шийн. Изправен съм срещу обвинение в предумишлено убийство и нямам друга защита, освен онази, която ми даде той.

– Съжалявам – каза доктор Сантяго. – Не исках да ти подрязвам крилата.

– Няма нищо. Трябваше да знам истината.

– Може би някой друг психиатър ще подкрепи Шийн. Ако искаш мога да ти препоръчам двама-трима.

– Имаш предвид хора, дето да кажат каквото искам?

– Така се играе в съда, нали?

– Да, май си права. Неотдавна призовах на едно дело специалист по анализ на кървави петна. Прокурорът го разпитва и се прави на много печен: „Плати ли ви мистър Ласитър, за да излъжете пред съда?“ А свидетелят отговаря: „Не, той няма толкова пари.“

– Станал си малко циничен, а, Джейк?

– Да. Знаеш ли друго определение за експерт?

– Казвай.

– Квалифициран и умен радетел на всестранен анализ. Съкрати си го сама.

– Не ставай агресивен, Джейк, че ще ти препоръчам психотерапия.

– Извинявай. Винаги се изнервям като видя жена в беда.

– Жена?

– Жена ли рекох? Исках да кажа клиент.

В очите й заиграха лукави искрици.

– Аха…

– Мили, не се заяждай.

– Не ми разказа всичко, нали, Джейк.

За момент настана тишина, нарушавана само от бученето на климатика.

– Да, не ти казах всичко.

– Искаш ли един безплатен съвет?

– Слушам.

– Дай заден ход. Не се обвързвай емоционално. Там, накъдето си тръгнал, ще откриеш единствено болка.

– Знам. Не ми е за пръв път.

Тя приведе глава настрани и ме огледа.

– Искаш ли да поговорим за това? Безплатно.

Пред очите ми се мярна Сюзън Кориган, плаваща по очи насред басейна.

– И друг път съм губил клиент.

– Клиент ли?

– Жена. Мислех, че мога да й помогна, но се издъних.

Нова картина. Лайла Съмърс гледа към морето, после избухва експлозия и яхтата се разпада на части.

– Може и да поговорим някой път – промърморих аз.

– Когато речеш. Щом си приятел на Чарли Ригс, mi casa es su casa2727
  Моят дом е твой дом (исп.). – Б.пр.


[Закрыть]
.

Взех си куфарчето и станах.

– Благодаря, Мили. Прати ми сметката.

– Не бой се, ще ти я пратя. – Тя ме придружи до вратата. – А, Джейк, и още нещо.

Завъртях се.

– Да?

– Не казвам, че спомените не могат да бъдат потиснати и по-късно възстановени. Не е невъзможно. Но чрез внушение могат да се създават призрачни спомени, които да изглеждат така, сякаш са били потискани. Или пък да се вградят истински спомени в някаква друга рамка.

– Дявол да го вземе, Мили! Какво говориш? Какво с направил Шийн?

По лицето й се изписа съжаление, сякаш искаше да ми помогне, но не знаеше как.

– Може би Шийн е внушил на клиентката ти спомените за изнасилването.

– Да, вече и сам се сетих.

– Но може и да не е.

– Тоест?

– Може да е нейна работа, Джейк. Може да е скалъпила тези спомени, за да заблуди психоаналитика си. И теб също.

Водни войни

Харисън Бейкър крещеше с всичка сила през рева на самолетния двигател, но аз не чувах и дума. Старецът опита отново, после размърда беззвучно устни. Пак не го разбрах. Той посочи към безоблачното небе над групичка кипариси и аз видях едрите черните птици.

Лешояди.

Зад нас Джими Тайгър дръпна ръчката на газта и лодката на въздушна възглавница спря на около двеста метра от сушата. Черната коса на Джими беше вързана на опашка, а очите му се криеха зад авиаторски очила. Носеше традиционното за Микосуки яркочервено яке с пъстри ивици.

Шумът на двигателя бе поотслабнал и Бейкър каза:

– Лешоядите идват през наводненията и сушата. Най-позорното е, че човекът предизвиква и двете. Суша или киша, все ние сме виновни.

Бейкър седеше до мен в малката лодка на въздушна възглавница. Беше облечен с бежови панталони, ловджийски елек и каскетче с емблемата на „Ред Сокс“. Имаше бели мустаци, набраздено от слънцето лице и патрицианска осанка. Преди двайсет години се беше пенсионирал в някаква северняшка застрахователна компания и оттогава живееше в Евърглейдс. Имаше една цел в живота – да спаси каквото е останало от блатата.

Във водата край нас един алигатор носеше малкото си на гръб. Наблизо мършав ален газеше през плитчините към сушата, но листата на ниските клони вече бяха опоскани и на островчето нямаше нищо за ядене. През бинокъла видях на брега няколко скелета от дребни животни. Плавахме по плитък проток, но от двете страни земята бе засъхнала на безформени парчета спечена кал. Температурата на влажния въздух надхвърляше трийсет и пет градуса. През това годишно време всичко живо в Маями хуква към планините. Елените явно или не бяха чули, или не знаеха пътя.

Бейкър посочи ивица суша близо до островчето.

– Там би трябвало да има над половин метър вода. Би трябвало да има храна в изобилие за елените, малки рибки за чаплите и кални ями, където алигаторите да си снасят яйцата. Но я го виж.

– Сухо е като бабините сухари – рекох аз.

Джими Тайгър се приведе от пилотската седалка над нас.

– Взимат всичката вода за градовете и фермите. А през дъждовния сезон ни оставят да се издавим.

Тайгър форсира двигателя и отново потеглихме по канала през източните мочурища сред тръстики и водни лилии. Докато се носехме над плитчините и разблъсквахме шумно пожълтялата блатна трева, неопитното ми око виждаше предостатъчно флора и фауна. Но пък признавам, че нямах представа какво е било тук преди век. Прелитахме с рев покрай малки островчета, обрасли с дъбове и кралски палми, от които литваха подплашени чапли. Един орел-рибар кръжеше над водата в търсене на обяд и това ми напомни, че съм гладен. Наблизо плуваше костенурка, а две черни змии пореха изящно водата. Преди малко из по-влажните места около Шарк Вели бях зърнал уникалните розови пера на лопатарка, понесла няколко вейки в широкия си клюн, а след това видях и един черно-бял горски щъркел.

Когато му споменах за птиците, Бейкър се разсмя горчиво.

– Малко преди да се родиш, Джейк, на запад оттук е имало едно местенце, наречено Рукъри Бранд, където гъмжало от бели ибиси, трицветни жерави и снежни чапли. От половин до един милион птици в някаква си горичка с ширина сто метра и дължина около километър. Представяш ли си каква олелия са вдигали?

– Да, и колко са дрискали – добавих аз.

– Песните им се чували на километри – продължи Бейкър.

Това ми напомни за индийските смокини край тенис кортовете на Флорида Авеню. Двайсетина зелени папагала гнездяха там през зимата и крещяха на поразия.

– И какво станало? – попитах аз.

– Армейските инженерни части изкопали канала на юг от Тамаями Трейл. Водата застояла. Край на птиците, край на песните.

Не съм побъркан на тема екология, тъй като проповядвам умереност във всичко, освен консумацията на холандска бира. По-жално ми става за някое градско дете без покрив над главата, отколкото за чапла без гнездо. Не разбирам тия типове, дето заобикалят отдалеч някой нещастник, легнал да спи в кашон, и хукват на отсрещния тротоар да ругаят жена с кожено палто. Съжалявам, но хората ме вълнуват повече от норките, които винаги съм смятал за водни плъхове.

Същевременно съм против разни ентусиасти на тоталното индустриално общество и не понасям един дебел радиоводещ, който нарича хора като Бейкър „екологични нацисти“. Трябва да се търси баланс между потребностите на растящото население и опазването на дивата природа. Ако трябва да избирам между Бейкър и онези, които искат да асфалтират блатата, да сондират рифове за нефт и да изпосекат горите, бройте ме сред смахнатите екозащитници.

Харисън Бейкър вече ми бе изнесъл историческа лекция за Евърглейдс, тази широка и бавна река, течаща от езерото Окичоки към Мексиканския залив, е усмирена с две хиляди и петстотин километра канали и дига, двеста конструкции за контрол нивото и осемнайсет помпени станции. Грамадна водопроводна система се мъчи да задоволи потребностите на фермерите промишлеността на десет милиона души в южния край на щат. Околната среда последна грижа. Размерите на блатата вече са паднали наполовина, а броят на застрашените видове расте с всяка година.

– Южна Флорида преживява екологична катастрофа – каза Бейкър. – Имаме десет пъти по-малко блатни птици, отколкото в началото на века. Орязваме притока на прясна вода през блатата и Флоридският залив загива. Водорасли задушават крайбрежните треви и тровят водата. Рибата измира. Мочурищата са замърсени с живак, фосфор и пестициди. Ерозията отнася плажовете, мангровите гъсталаци са пълни с боклук, рифовете умират и всяка седмица нови и нови строежи се разпростират на запад от Маями, Форт Лодърдейл и Маями Бийч, поглъщайки остатъците от солените плитчини.

– Ами водата? – попитах аз. – Прясната вода?

– А! – Очите му се присвиха в печална усмивка. – Там е цялата работа. Точно тая вода ще ни изяде главата. Изчерпваме я до дъно и никой не дава пет пари за това.

Тайгър спря лодката до някаква масивна метална конструкция на подпори. Тук, сред пущинака, тя изглеждаше като паднала от Марс.

– Станция за воден контрол – каза той, сочейки нашественика. – Още един безсилен опит на човечеството да овладее природата. Всеки път се прецакваме.

Тайгър остави двигателя на празен ход, а Бейкър се озърна към хоризонта.

– Дай метеорологичен бюлетин, Джейк.

Проследих погледа му. Откъм запад се задаваха тежки буреносни облаци.

– Ще вали – казах аз.

– Адски си прав – разсмя се Бейкър. – Започва дъждовният сезон. И това е най-голямата подигравка. Преди двеста години пиратите дори не слизали на сушата, за да заредят прясна вода. Тя извирала насред Бискайския залив – такъв бил напорът на подпочвените води. Е, какъв ни е проблемът сега? Не вали по-малко. Дявол да го вземе, през 1994-а имаше двеста двайсет и пет сантиметра валежи! Обикновено са от сто и петдесет до сто и осемдесет, и пак няма вода. Защо?

– Каналите – отговорих веднага аз, защото цял ден го бях слушал най-усърдно.

– Точно така. Изпускаме по-голямата част от водата в океана. Фиу-у-у! – Той размаха ръка. – Имаме прекалено много валежи през лятото и прекалено малко през зимата, а след като съсипаха блатата, които представляваха естествен резервоар, подземните водоносни слоеве се оказаха недостатъчни. Нямаме планини със снегове и езера. Нашият природен резервоар е огромна подземна гъба от варовик и пясъци. Но вече сме загубили половината мочурища в този щат, над дванайсет милиона декара. Всяка година полагат още асфалт, строят нови жилища и търговски центрове, новото на подземните води продължава да пада, а солената вода прониква все по-навътре от морето.

Минахме покрай почти пресъхнала мангрова горичка, където птиците газеха из плитката вода и търсеха малки рибки. Небето над нас притъмняваше и в далечината припламваха мълнии.

– Тогава защо не вземем да разрушим всички гадости и да възстановим нещата както са си били? – попитах аз.

Избухна дружен смях.

– Е, това ми хареса! – Бейкър се завъртя към Джими Тайгър. – А на теб, Джими?

– И още как. Да издавим всички бледолики!

– Като нищо ще ги издавим – рече Бейкър, – поне по-ниските. На нашия Джейк водата ще му дойде до шия. – Той пак се обърна към мен. – Не е чак толкова трудно да възстановим Евърглейдс, като оставим водата да си приижда нормално. Естествено, всичко на запад от шосе 1–95 ще бъде наводнено. Истината е, че Флорида не е сътворена за хората, във всеки случай не и за милиони. Може би няколко хиляди от сънародниците на Джими Тайгър могат да живеят по тия места в хармония с естествения ритъм на пороища и засушавания. Ние обаче не сме за тук.

– И какво е решението? – попитах аз.

– Можем да започнем с опазване на природните ресурси. Използваме по деветстотин литра вода на човек дневно. В Европа мярката е около двеста и седемдесет литра.

– Само че ние обичаме да караме големи коли, да стоим дълго под душа и да гледаме зелена трева.

– Вярно, Господ ни е дал това право – призна Бейкър с тъжна усмивка. – Само че Господ ни готви и изненада. Един ден водата ще свърши.

– Какво може да се направи?

– Федералното правителство обеща да възстанови част от блатата. Армейските инженерни части ще отклонят водите обратно към Шарк Ривър, която пък ще се влива в националния резерват.

– Добре – казах аз. – Би трябвало да си доволен.

– Доволен съм, но вие, гражданите, няма да сте. Нито пък фермерите. Това означава по-малко вола за вас. Няма да стига за всички. Току-виж станало като на някои от Карибските острови, където просто изключват водопровода, когато вали. Представяш ли си? Хората плащат по триста долара за хотелска стая, а не могат да вземат душ или да си измият зъбите. Край на новите канализационни проекти, край на зелените площи, ограничаване на водата до около една четвърт от сегашната консумация. Повечето фермери ще останат без залък, макар че вината си е тяхна, по дяволите. Джейк, виждал ли си онези нови напоителни кули с водно съоръжение на върха, дето се върти като фонтан?

– Да. Гай Бърнхард сигурно има десетки.

– Бърнхард! Тоя кучи син е по-годен и от баща си. Той е най-големият разхитител на води в Южен Дейд. Всяка от онези кули изстрелва пет хиляди литра в минута, а половината се губи от изпарения и неточно насочване.

Мъчим се да ги накараме да използват модерна капкова технология и да задържат почвената влага с торфено покритие, но водата тъй отдавна им е излизала евтина, че не щат да го правят. Получават от Службата по водните ресурси разрешителни за изпомпване на определени количества и всичко им излиза без пари. „Земята е моя и водата си е моя“. Така казват Гай Бърнхард и другите като него. А властите са безсилни да им попречат. Няма как да измерят водата, няма инспектори да ги спират. Всичко е въпрос на чест, но хора като Гай Бърнхард нямат такава. Той е свиня, дето…

Бейкър се замисли за подходяща дума.

– Дето ни пие кръвчицата – подсказах аз.

– Точно така. Но иде Видовден, Джейк. Бас държа, че скоро по тия места ще избухнат истински водни войни.

– Водни войни ли? Звучи ми като в третокласен каубойски филм.

– Нищо подобно. Вече има такъв случай в Тампа. На богобоязливите хорица от област Хисбъроу и Паско им дошло до гуша да гледат как блатата и езерата пресъхват, за да могат онези от Сейнт Питърсбърг да си отглеждат цветя през зимата.

– И какво станало? – попитах аз.

– Организирали си въоръжени отряди и взривили тръбопровода.

Това ми напомни за съседите на Гай Бърнхард.

– Не разбирам – казах аз не за пръв път през живота си. – Ако има война, къде минава фронтовата линия?

– Много просто, Джейк. Между хората, които контролират водата, и всички останали. Някога земята е означавала богатство и власт. Днес или в близкото бъдеще на нейно място идва нова ценност. Малцина го разбират, по дяволите, но целият ни свят се променя. Вече всичко опира до водата.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю