Текст книги "Блондинка от Маями"

Спомени

– С какво мога да ви услужа, мистър Ласитър? – попита тя.

– Можете да ми викате Джейк.

– Чудесно, а вие можете да ме наричате доктор Сантяго. – Тя избухна в сърдечен смях. – Шегувам се името ми, с Мили.

Доктор Милагрос Сантяго беше едра жена на около петдесет години, с очила, вдигнати върху челото. Кабинетът й се намираше на втория стаж в една сграда на „Корал Уей“ – оживена улица с високи индийски смокини и множество магазинчета. Беше горещ юнски ден, но вътре климатикът работеше с пълна сила. Фикусът в ъгъла стърчеше самотно и май се нуждаеше от психиатрична помощ. Стените бяха покрити с бежови платнени тапети. Освен бюрото имаше диван и две кресла в меки кафяви топове.

– Чарли Ригс каза, че можеш да ми помогнеш по един случай – казах аз.

– Mi guerido hombre!2525
  Скъпият човек! (исп.). – Б.пр.


[Закрыть] Да не си приятел на Чарли?

– Той ми е като баща.

– Толкова мил човек. Когато бях в отдела по престъпно поведение, разработвахме заедно психологически портрети на серийни убийци.

– Марли не ми каза, че си била във ФБР.

– Не съм била. Просто им сътрудничех, пишех куп отчети, които никой не четеше. Три години слушах сексуалните фантазии на затворниците от смъртните отделения и накрая реших да сменя професията.

– Частна практика – казах аз.

– Да. Сега разни скучаещи домакини ми разправят как мечтаят Клинт Истууд да спре с камионетка пред тях и да им набере цветя.

Тя смъкна очилата върху носа си и ме огледа за миг.

После стана и отиде до бръмчащата кафеварка в ъгъла. Завъртя една ръчка и гъстата черна течност забълбука в две миниатюрни чашки.

– Ако дам на пациентите пълна чашка – каза Мили, – приказват толкова бързо, че не успявам да водя записки.

Тя ми подаде димящото ракетно гориво, което пия без захар за пълно недоумение на кубинските си приятели.

– Едно време ходих няколко пъти на психоаналитик – казах аз.

– Браво. Някои хора не смеят да си признаят.

– Тъкмо ме бяха изритали от „Делфините“, една приятелка ме заряза и в три правни факултета не искаха да чуят за мен.

– Изглежда, животът ти е бил в своя надир2626
  Надир – точка от небесната сфера, противоположна ба зенита. – Б.пр.


[Закрыть], а и едва ли си можел да се похвалиш със самочувствие.

– Ако щеш вярвай, но отидох на психоаналитик само за да разбера защо не ми пука. Карах уиндсърф, търчах по купони или просто се мотаех. Много пиех, спях до късно и се отдавах на забавления без никаква ясна цел. Бях бунтовник, без да съм наясно защо и исках да разбера.

Тя се позамисли и сръбна глътка сладко кафе.

– Безразличието ти може да е било защитен механизъм срещу провала. Всъщност си се вълнувал, но не си искал да го признаеш.

– Вярно. Щом го разбрах, поставих си цели и тръгнах по нов път.

– И вече не си припарвал при психиатър.

– Имаше и друг случай. Преди няколко години загина една жена. Жена, която обичах. Мислех, че съм можел да я спася, та трябваше да си изясня някои работи.

– Изясни ли си ги?

– Не. Още се чувствам виновен и сънувам кошмари. Както виждаш, знам това-онова за професията ти.

– Не е зле. С какво мога да ти услужа, Джейк?

– Чарли казва, че си изследвала възстановяването на потиснати спомени.

– Ай! Само не казвай, че имаш клиентка, която иска да съди роднина за изнасилване отпреди двайсет години.

– Де да беше избрала това – въздъхнах аз, после отпих от кафето.

Разказах й всичко, което знаех, като започнах от вечерта в бара, когато Криси застреля баща си, минах през записите на доктор Шийн от сеансите и не пропуснах да спомена за необяснимото прекъсване в касетата.

– Ще прегледам всичко – каза тя, – но отсега да знаеш, че съм скептична.

– За коя част от историята? – попитах аз.

– За всичко.

После тя ми обясни защо.

– Паметта не е подредена в спретнати папчици, чакащи някой да ги отвори като компютърни файлове. Човешката памет е лабилна, динамична и… – Мили потърси точната дума – … податлива на обработка.

– За психиатъра, искаш да кажеш.

– За всеки човек, имащ власт над пациента.

– А какво ще речеш за възстановяването на потиснати спомени?

– О, тия истории! – Тя презрително размаха ръка. – На Фройд дължим теорията, че всичките ни преживявания са складирани някъде в мозъка и само чакат да ги извадим на наяве чрез подходяща терапия. Естествено, дори и той си е променил мнението по въпроса. Огромен брой от пациентите му сякаш си спомняли ужасяващи сексуални насилия в детството. Първоначално Фройд приемал всичко за чиста монета. По-късно стигнал до извода, че това са така вречените сенчести спомени – фантазии, прикриващи първични желания. Други просто ги смятат за фалшиви спомени.

– А каква е истината?

Тя сви рамене.

– Кой знае? Но мога да ти кажа, че презирам онова бърникане напосоки из психиката, чрез което мнозина психоаналитици вадят така изречените потиснати спомени.

– Мили, съвсем се обърках. Срещу метода ли възразяваш, или срещу самата идея за потиснати спомени?

– О, спомените могат да бъдат потиснати и после възстановени, но прави ли ги това истински? Сигурна съм, че можеш да си припомниш много събития от своя живот, които са абсолютно неверни.

– Не те разбирам. Щом си ги спомням, значи са истински.

– Не е задължително. Можеш да се мъчиш да подредиш спомените като книги в библиотека. Но всички ние изграждаме собствени митове около онова, което смятаме за истина. Понякога прекаляваме. Хубавите дни от миналото стават още по-хубави, тежките още по-тежки. Лошите хора се превръщат в същински демони. А някои спомени може да се окажат просто мечти или сънища без никаква връзка с реалността.

Сигурно мислите ми се изписаха по лицето, защото Мили попита:

– Какво има?

– Прост си помислих с каква радост би те включил Ейб Соколов в списъка на свидетелите.

– Само че не може.

– Да, няма как, след като аз те наема.

– Виж какво, Джейк, не искам да ти съсипвам защитата, но трябва да знаеш истината.

– Точно затова дойдох тук.

– Добре. Щом е тъй, ще ти я кажа.

И тя ми разказа, че паметта прилича на черна дъска с много тебешири и много гъби. Каквото е написано последно, остава. Един свидетел на престъпление ще си го спомня по-различно – и погрешно, – след като прочете невярно описание във вестника. Според Мили имаше два вида истина.

– Историческата истина се е случила в действителност. Разказвателната истина е онова, което си спомняме. Има истински спомени с фалшиви подробности и фалшиви спомени с истински подробности.

След две чашки кубинско кафе умът ми бе придобил мощта на вулкан, тъй че разбирах по-голямата част от приказките й. В практиката си непрестанно се сблъсквам с нови научни области – ДНК проби, анализ на кървави петна, гласови характеристики – и вечно стигам до един и същ извод. Най-напред новата област изглежда сравнително проста, но колкото повече научаваш, толкова по-объркана става. Колкото повече правила, толкова повече изключения. Колкото повече експерти, толкова повече спорове.

Знам си възможностите. Много рядко са ме наричали гениален. Виж, по-честичко чувам упорит като магаре. Същото беше и във футбола. Никога не съм бил техничар като Ръсти Маклийн, който можеше да финтира защитник и същевременно да намига на някоя от клакьорките. Никога не са наричали играта ми бляскава и зрелищна, дори и в гимназията, където имах навика щом поема топката, да наведа глава и да хукна право от север на юг. В колежа бях приличен защитник, особено когато играта загрубееше, като професионалист станах последна грижа на треньорите. Славата не ми липсва, защото никога не съм я имал.

И ето че сега се мъчех да проумея дали Лорънс Шийн ми е поднесъл изящна научна защита, или най-елементарна димна завеса, която Ейб Соколов ще разсее за нула време пред заседателите. И още нещо. Ами ако наистина беше само пушилка, но Еиб не знаеше за това? Ами ако можех да победя? Бих ли го сторил?

След малко казах:

– Доктор Шийн разправя, че психологическата травма е като каратистки удар в мозъка, който прекъсва нормалното закодиране на спомените.

– Колко цветисто! – поклати глава Мили Сантяго.

– Според него по време на насилието Криси успявала изпадне в транс, така че образите на станалото се запечатвали, но само откъслечно в най-далечните кътчета на мозъка. Изобщо не попадали в онази част, където им е мястото. Трябвало само да отвори шлюзовете към тайните кътчета, за да възстанови спомените.

– Да възстанови или да ги създаде? – попита Мили, като стана и пристъпи към закрития със завеси прозорец. Отвън долитаха шумовете на натовареното движение, пъплещо на запад към Корал Гейбълс и Уестчестър. – Сигурна съм, че случаят би заинтересувал невролозите. Ние знаем адски малко за мисловните процеси. Знаем, че нервните клетки на мозъка, наречени неврони, предават информация чрез електрически импулси. Знаем, че клетките освобождават в синапсите, тоест пространствата между невроните, химически вещества, наречени невротрансмитери. Но не знаем къде се съхраняват спомените и как биват повиквани. Твоят доктор Шийн е привърженик на идеята за възстановените спомени, разчитаща на чувства, образи и теории, които не могат нито да се докажат, нито да се опровергаят. Ако изглежда истина, значи е истина. Спомените сигурно са складирани нейде, трябва само да ги изровим. Но нима не би било по-логично да предположим, че мъчителните спомени са по-ясни, по-подробни и по-трайни от всички останали?

– Да, така ми се струва, но аз не съм лекар.

Тя се върна зад бюрото и седна.

– Колко време е трябвало на Шийн, за да възстанови тези предполагаеми спомени?

Аз се усмихнах печално, защото си представих как Ейб Соколов задава съшия въпрос.

– Няколко месеца. Работата хич не вървяла, докато не опитал с хипноза.

Мили стовари длан върху бюрото.

– Естествено. Хипнозата само е подсилила нейната възприемчивост. Колкото по-лесно се поддава един пациент на хипноза, толкова по-уязвим е за внушения и манипулации. – Тя прелисти медицинските справки на Шийн. – Давал ли й е някакви лекарства?

– Да. Такова многообразие, че да не знае на кой свят се намира.

Тя откри нужната страница и спря.

– Ето ги. „Ксанакс“, „Ативан“, „Меларил“, „Прозак“, „Дезирел“, „Ресторил“, „Дарвоцет“ и литий. А тя случайно да е добавила нещичко? Марихуана, ЛСД?

– Казва, че не. Чарли й направи проба за наркотици и резултатът излезе отрицателен.

– Дай да видя.

Открих протокола и го сложих на бюрото.

– Имало е следи от барбитурати – каза Мили.

– Знам. В лабораторията твърдят, че са от успокоителните.

– Не и в тази комбинация. В кръвта и има 3-хидроксиамобарбитал, N-глюкозиламобарбитал и 3-карбоксиамобарбитал.

– Е, и какво?

Всичко това се свежда до натриевия амитал. Той спира задръжките и прави хората по-приказливи. Често се използва за хипнотична терапия. Шийн вероятно ще ти каже, че ги наричат още „серум на истината“. А според мен със същия успех може да й обърка спомените.

– Защо Шийн е отразил употребата му в документите? – попитах аз.

Тя вдигна рамене.

– Ти си адвокатът. Сещай се сам.

– И тъй, Мили, какво ми казваш? Шийн тайно е упоил Криси, после й внушил спомени за насилие, което изобщо не се е случило?

– Питаш ме дали бих го потвърдила под клетва?

– Ще използвам правния термин. Какво можеш да кажеш в границите на разумната медицинска увереност?

Тя сви рамене.

– Дявол знае. Да ти кажа ли какво подозирам?

– Мисля, че го знам, Мили.

– Виж сега, с времето паметта избледнява и става по-услужлива на допълнителните сведения.

– Като например намеците на някой психотерапевт.

– Точно така. – Тя седна на ръба на бюрото. – Какво ще правиш със записите в съда?

– Не знам. Шийн не намеква, а направо притиска. Криси отрича да е била изнасилвана. После той изключва касетофона. Когато отново го включва, тя вече си спомня.

Мили Сантяго поклати глава.

– Само да предоставим записите и Соколов ще се развихри – продължих аз. – Вероятно ще предложи изобщо да не засяга въпроса за изнасилването, а ако съдията му откаже, с най-голямо удоволствие ще пусне касетите пред съдебните заседатели.

– Ези – губиш, тура – пак губиш. Доктор Шийн колкото ти помага, толкова ти пречи.

Сега бе мой ред стана и да закрача напред-назад.

– Лошото е, че се нуждая от Шийн. Изправен съм срещу обвинение в предумишлено убийство и нямам друга защита, освен онази, която ми даде той.

– Съжалявам – каза доктор Сантяго. – Не исках да ти подрязвам крилата.

– Няма нищо. Трябваше да знам истината.

– Може би някой друг психиатър ще подкрепи Шийн. Ако искаш мога да ти препоръчам двама-трима.

– Имаш предвид хора, дето да кажат каквото искам?

– Така се играе в съда, нали?

– Да, май си права. Неотдавна призовах на едно дело специалист по анализ на кървави петна. Прокурорът го разпитва и се прави на много печен: „Плати ли ви мистър Ласитър, за да излъжете пред съда?“ А свидетелят отговаря: „Не, той няма толкова пари.“

– Станал си малко циничен, а, Джейк?

– Да. Знаеш ли друго определение за експерт?

– Казвай.

– Квалифициран и умен радетел на всестранен анализ. Съкрати си го сама.

– Не ставай агресивен, Джейк, че ще ти препоръчам психотерапия.

– Извинявай. Винаги се изнервям като видя жена в беда.

– Жена?

– Жена ли рекох? Исках да кажа клиент.

В очите й заиграха лукави искрици.

– Аха…

– Мили, не се заяждай.

– Не ми разказа всичко, нали, Джейк.

За момент настана тишина, нарушавана само от бученето на климатика.

– Да, не ти казах всичко.

– Искаш ли един безплатен съвет?

– Слушам.

– Дай заден ход. Не се обвързвай емоционално. Там, накъдето си тръгнал, ще откриеш единствено болка.

– Знам. Не ми е за пръв път.

Тя приведе глава настрани и ме огледа.

– Искаш ли да поговорим за това? Безплатно.

Пред очите ми се мярна Сюзън Кориган, плаваща по очи насред басейна.

– И друг път съм губил клиент.

– Клиент ли?

– Жена. Мислех, че мога да й помогна, но се издъних.

Нова картина. Лайла Съмърс гледа към морето, после избухва експлозия и яхтата се разпада на части.

– Може и да поговорим някой път – промърморих аз.

– Когато речеш. Щом си приятел на Чарли Ригс, mi casa es su casa2727
  Моят дом е твой дом (исп.). – Б.пр.


[Закрыть].

Взех си куфарчето и станах.

– Благодаря, Мили. Прати ми сметката.

– Не бой се, ще ти я пратя. – Тя ме придружи до вратата. – А, Джейк, и още нещо.

Завъртях се.

– Да?

– Не казвам, че спомените не могат да бъдат потиснати и по-късно възстановени. Не е невъзможно. Но чрез внушение могат да се създават призрачни спомени, които да изглеждат така, сякаш са били потискани. Или пък да се вградят истински спомени в някаква друга рамка.

– Дявол да го вземе, Мили! Какво говориш? Какво с направил Шийн?

По лицето й се изписа съжаление, сякаш искаше да ми помогне, но не знаеше как.

– Може би Шийн е внушил на клиентката ти спомените за изнасилването.

– Да, вече и сам се сетих.

– Но може и да не е.

– Тоест?

– Може да е нейна работа, Джейк. Може да е скалъпила тези спомени, за да заблуди психоаналитика си. И теб също.