Текст книги "Блондинка от Маями"
Автор книги: Пол Ливайн
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 19 страниц)
Обезсоляване
Ето как си счупих китката.
За втори път.
Първия път проявих глупостта да замахна с юмрук срещу главата на един шкембест полузащитник от „Нотр Дам“. След като половината мач се бяхме псували в адския студ, той понечи да ме ритне в коляното, което и без това едва се крепеше след операцията. Аз отскочих и го халосах с всичка сила точно там, където му беше най-здравото място – по главата. Докарах си гипсирана китка и наказателен удар, а след това и изгонване, задето обвиних майката на съдията в някои извратени деяния. Подир този случай дълго седях на самото крайче на резервната скамейка. Ако мръднех още малко щях да се озова в другия щат.
Втория път беше, след като се разделих с Ръсти Маклийн. Стоях във фоайето на Областната комисия по строителството и надничах през плексигласово гише. Гишетата са три и не знам дали са бронирани, но определено би трябвало да бъдат, за да опазят разхайтените и немарливи чиновници от разярените данъкоплатци.
На моето гише нямаше никого. Както впрочем и на другите две.
На два-три метра навътре трима чиновници седяха зад бюрата си и успешно се правеха, че не забелязват широкоплещестия данъкоплатец пред гишето, който за техен късмет не беше въоръжен.
– Здравейте – изгуках аз на грамадната негърка, седнала в средата, точно срещу моето гише.
Изглеждаше около трийсетгодишна, беше облечена в оранжева хавайска рокли и крепеше на рамото си телефонна слушалка. В момента обявяваше на всеослушание, че ако Спайк не си разкара мързеливия дрипав задник от дома й до шест вечерта, ще го хване за непрокопсания въшлив врат и ще го замъкне чак в Евърглейдс за храна на алигаторите.
Насочих вниманието си към дясното гише. Зад бюрото някакъв латиноамериканец на средна възраст пиеше кубинско кафе от миниатюрна картонена чашка. Беше облечен с мръснобяла гуаябера3030
Гуаябера – вид широка южноамериканска риза. – Б.пр.
[Закрыть] и рошавата му брада определено се нуждаеше от подкастряне. Може и да имаше някаква работа на бюрото си, но аз поне не виждах такова нещо. Почти цялото работно пространство беше заето от огромна кутия със сладкиши.
– Hola!3131
Здрасти! (исп.). – Б.пр.
[Закрыть] – подвикнах аз.
– Estoy en mi hora de descanso3232
В почивка съм (исп.). – Б.пр.
[Закрыть] – рече той.
– Сега? Часът е девет и десет. Току-що си започнал работа.
Той захапа една петифура и по бралата му протече крем.
– No hablo angles3333
Не говоря английски (исп.). – Б.пр.
[Закрыть].
– Тъй ли? Значи нищо няма да разбереш, ако ти кажа, че страшно мязаш на Фидел Кастро.
– Майната ти – ядоса се той.
Мръднах наляво и надникнах през третото гише. Бял хлапак на около деветнайсет години беше вирнал крака върху куп кашони. Седеше със затворени очи, слушаше уокмен и краката му потрепваха в такт с някаква незнайна, но явно много шумна музика.
– Хей, ти! – викнах аз.
Той не ме чу.
– Ти! – опитах отново аз. – Малоумното хлапе! Събули се!
Никакъв резултат.
Изпитвах известна гордост от факта, че безразличието на нашите обществени служители е разпределено поравно и безпристрастно между различните раси. Гордеех се също така, че тези добре платени, слабо натоварени и осигурени с бъдеща пенсия бюрократи могат да киснат тук благодарение на данъкоплатци като вашия покорен слуга.
И тъй като все още копнеех за нечие внимание, аз стоварих силен юмрук върху плексигласовото гише.
Много силен.
Десен прав.
Който вдигна страхотна дандания.
Латиноамериканецът си разля кафето, негърката изтърва телефона, а бялото хлапе открехна очи.
Гишето не се пропука, но третата кост на китката ми излезе по-слаба.
– Хей, глупчо! Унищожаването на общинска собственост е престъпление – изрече негърката с отегчен глас, който подсказваше, че не й е за пръв път. – Ще викна ченгето.
Аз подскачах на един крак с юмрук под мишницата и се мъчех да укротя болката.
– Единственият път, когато ме арестуваха – отвърнах аз, кривейки лице, – беше поради сбъркана самоличност.
И тъй като тя ме изгледа с недоумение, побързах да поясня.
– Отде да знам, че онзи, дето го халосах, бил полицай.
– Не разбирам, Кармоди – казах аз, ровейки из купища архитектурни планове и разрешителни за строеж. – Трябва да е тук.
– Не ставай глупчо – отвърна Кармоди Джоунс.
С грамадната негърка вече бяхме на ти. Аз я наричах Кармоди, а тя ми викаше глупчо.
Тя прелисти една папка.
– Онази ферма е обявена за обособена данъчна област. Формативно погледнато, представлява едва ли не малко градче. Също като Дисни Уърлд. С право за самостоятелен строеж на пътища и канализация.
– И сгради – добавих аз, мислейки за грамадния строеж край напоителния канал. – Кога точно Гай Бърнхард е успял да се уреди за обособена данъчна област?
– На дванайсети ноември миналата година – каза тя и извади грамота със синя рамка и златен печат. – Решение и специална наредба от областната управа. Гласувано с единодушие. Препоръчано от Комисията по строителството, Отдела за защита на околната среда, Комитета по планиране и Областната служба за земеразделяне. Прието като отделна точка в края на заседанието. Никакви спорове, никакви възражения.
– И никаква гласност – добавих аз, надничайки в папката. Дясната ми ръка беше пъхната в найлонова торбичка с лед, осигурен от любезната Кармоди. Зачетох на глас: – „Тъй като местната корпорация «Ферми Бърнхард» възнамерява да изпълни и занапред обществената си дейност, като осигурява вода както за себе си, така и за други потребители, включително област Дейд; тъй като корпорация «Ферми Бърнхард» гарантира изпълнението на тази дейност самостоятелно, без използване на обществени средства; тъй като Южна Флорида се намира под непосредствена заплаха от засушаване и недостиг на водни ресурси; и тъй като корпорация «Ферми Бърнхард» гарантира прилагането на най-модерни технологии за обезсоляване…“
Обезсоляване. Това беше нещо ново. И адски объркващо. Най-напред Гай Бърнхард съсипва съседите си, като изсмуква кладенците им до дъно. А сега се кани да превърне солената вода в злато.
– Обезсоляване – каза Чарли Ригс.
– Значи ще помпа солена вода от океана и ще я пречиства? – попитах аз.
– По-вероятно е да вади вода от замърсените подпочвени слоеве.
Чарли Ригс знае почти всичко, което си струва да се знае на този свят, плюс значителна част от онова, което не си струва.
– Съгласен съм – каза Харисън Бейкър и засука мустак.
Намирах се в присъствието на двама стари умници, без да броим баба, заета в момента да пълни големи буркани с бистра течност, която едва ли идваше от подпочвените слоеве. Седяхме на верандата пред старата й къщичка в Исламорада. Слънцето залязвате над залива, палмовите вейки плющяха по тенекиения покрив и всички бяхме малко разпалени от пиячката, която само подклаждаше жегата на юлския тропически ден.
– Солената вода е прекалено скъпа за обработка – продължи Бейкър. – Такова нещо се прави само когато няма друг избор. Да речем на пустинни острови и тъй нататък.
– А след това възникна въпросът за отпадъчните соли и тяхното отстраняване – добави Чарли Ригс.
– Съвършено вярно – кача Бейкър, отпивайки глътка от бабиното домашно уиски. – Произвеждаш ли по петдесет милиона литра вода на ден, изведнъж ти се струпват на главата един милион килограма сол. Не можеш да я зарежеш на купчина, защото ще замърси подпочвените води. Не можеш да я и хвърлиш в океана, защото ще унищожи всичко живо на стотици километри наоколо.
Той млъкна и очите му се насълзиха. Или жалеше за загиващите корали, или бабината скоросмъртница го беше подпалила здравата.
– Но при новите технологии – обади се Чарли Ригс, – щом намериш първоначален капитал за строителство, вероятно можеш да обработваш замърсена подпочвена вода много по-евтино от океанската. А и се отделя по-малко сол.
Бейкър кимна.
– Методът чрез обратната осмоза е най-добър.
Чарли отпи от буркана и не възрази.
Зададох няколко въпроса. Узнах, че осмозата и дестилацията отделят водата от солта, докато електролизата и йонизацията отделят солта от водата. Най-просто казано, заяви Чарли Ригс, който ме стрелна със съчувствен поглед, за осмозата трябват само малко филтри и много електричество. И много, много големи количества замърсена вода.
Бейкър вече ми бе обяснил, че питейната вода идва от Бискайския водоносен слой – шуплести скали, разположени на съвсем малка дълбочина. Задълбаеш ли по-надолу, натъкваш се на пласт утаечни породи, дебел около двеста метра. Под него има още един слой съдържащ замърсена, силно минерализирана вода, която не става за пиене, ако не се пречисти.
– Някои градове го правят – обърна се Бейкър към мен, – не и частни фирми. Във всеки случай не с такава грамадна инсталация, каквато описваш.
– И какво ще прави Гай Бърнхард с толкова много вода? – попита Чарли Ригс.
Естествено знаех отговора, но баба се оказа по-бърза.
– Ако има грам мозък в главата – отвърна тя, – ще я продава.
А съм мъж
Не казах на Криси Бърнхард къде отиваме. Не исках да позвъни на доктор Шийн или на някой друг, който да я посъветва какво да прави.
Например да вземе хапче за повишаване на кръвното налягане.
Предполагах, че не знае другите трикове, измислени от мошениците. Хапане на езика. Гвоздей в обувката.
Точно затова не бях откровен с нея. Защото се боях, че тя не е откровена с мен.
Един адвокат трябва да знае истината.
Не, взимам си думите назад. Нямам право да говоря от името на всички колеги. Аз трябва да знам истината.
Може би сбърках. Може би щеше да е по-добре, ако не знаех. Може би трябваше да взема от Шийн подарения кон. Но не можех. Не знам защо. Просто не можех.
Свалих гюрука и подкарах олдсмобила на запад по магистралата „Макартър“, отбих на север по шосе 1–95, после пак поех на запад по магистрала „Маями Долфин“. Макар че не съм я строил, много се гордеех с тази магистрала, особено когато отляво се мерне стадионът.
– Къде отиваме? – попита Криси.
– Да навестим един стар приятел.
Малко преди летището завих на север по Окичоби Роуд, после свърнах наляво покрай стария канал. На запад от канала е Маями Спрингс. На изток е Хайленд – някога същински рай за разни съмнителни типове от Джорджия, а днес е с преобладаващо латиноамериканско население. Отбих по Палм Авеню и навлязох в квартал с белосани едноетажни къщички, из чиито дворчета често се мяркаха статуи на Дева Мария и цъфнали хибискуси. След няколко пресечки спрях пред розова къща с покрив от оранжеви мексикански керемиди.
– Тук ли е? – попита Криси.
– Тук е.
– Твоят приятел има странно чувство за комбиниране на цветовете.
– Къщата принадлежи на бивш полицай – казах аз, сякаш това обясняваше всичко.
Тони Куевас беше заклет ерген. Купи къщата, когато се пенсионира и напусна шерифската служба, а колкото до цвета й, вероятно и до ден-днешен нямаше представа какъв е.
Докато вървяхме към вратата, Криси спря и ме попита:
– Е, защо сме тук?
Носеше само ластични шорти и горнище от бански, затова когато я хванах за раменете, кожата беше гореща от слънцето. Дръпнах я към себе си и надникнах в блестящите зелени очи.
– Много е важно да виждам в теб само клиент, а не…
– Любима жена… личност – подсказа тя.
– Да, нещо такова. Ако не се бяхме обвързали, щеше да е по-лесно.
– Кое, Джейк? Кое щеше да е по-лесно?
– При подготовката за процеса, при планирането на защитата адвокатите понякога са принудени да помолят клиента за…
Не, не можех да го изрека.
Вратата се отвори, преди да почукаме. Тони Куевас застана на прага, малко по-пълничък, отколкото по време на полицейската си кариера. Все още носеше риза с къси ръкави и вратовръзка.
– Здрасти, Джейк – каза той. – Адски скапано изглеждаш.
– Благодаря, Тони.
Той се усмихна любезно на Криси.
– Здравейте, мис Бърнхард. Сега ще ви кажа какво трябва да знаете за детектора на лъжата.
Криси седеше на корав дървен стол и ме изпепеляваше с поглед. Апарат за кръвно налягане стягаше дясната й ръка, около гърдите и корема й се извиваха маркучите на пневмограф. Към пръстта на лявата й ръка бяха прикрепени електроди. Седеше върху надут гумен плондер и се облягаше на още един.
– Отпусни се – казах аз.
– Върви по дяволите! – отвърна тя и Тони вдигна вежди, като видя как заподскачаха показанията на приборите.
– За мен е важно да стабилизираме кръвното ви налягане – каза Тони.
– Махнете го оттук – нареди тя.
Очевидно ставаше дума за мен.
Исках да кажа нещо. Да кажа, че за мен е много важно да знам истината, че чувствата ми към нея няма да се променят, дори ако се окаже хладнокръвна убийца. Но не намирах думи. Потиснат от чувството, че съм лъжец и измамник, аз се оттеглих мълчаливо в сенчестия хол, където досадно потракваше тавански вентилатор.
Не можем да бъдем умни във всичко. Ляво мозъчно полукълбо, дясно полукълбо. Авторът на сонети не умее да поправя карбуратори. Лекарят често не знае как да напише едно смислено изречение. Аз съм умерено талантлив в доста области. Имам дарбата да усещам под кой камък се спотайва риба. Мога да заплета лъжлив и враждебен свидетел в унизителна мрежа от противоречия. Мога да предскажа по стойката накъде ще хукне един защитник, след като е отнел топката.
Но пред жена бушоните ми изгарят. Сетивата ми реагират на физичното и химичното, на аромата и външния блясък. Нима е възможно злото да се спотайва в душата на този ангел? Вярно, аз съм политически неграмотен. Аз съм дивак, пещерен човек.
Не споря. Признавам си.
Виноват, ваша чест. Аз съм най-низшето създание, току-що изпълзяло от блатото и оставило във вкаменената кал отпечатъци от ципестите си нозе. Аз съм мъж.
През отворената врата чух спокойния глас на Тони:
– А сега нека си поговорим.
Той зададе няколко невинни въпроса за миналото и учението на Криси, имала ли е домашни любимци, обича ли сърф или ски. Същевременно въртеше настройката на сърдечния монитор и прибора за измерване на кожната проводимост. Криси навярно си мислеше, че проверката още не е започнала, но грешеше.
Неутралните въпроси определяна долната граница на кръвното налягане, дишането, потенето. Определяха и рамките за контролните въпроси, на чиито фон да изпъкне лъжата.
– Пушили ли сте марихуана?
– Разбира се.
– Използвали ли сте кокаин?
– И това също.
Тони помълча и усетих, че все още търси малката лъжа, която би му погнала да открие голямата.
– Привили ли сте секс с повече от един човек едновременно?
– Работих в Париж – каза Криси. – Сигурно знаете, че французите си падат по тия неща.
– Потвърждение ли е това? Правили сте секс с повече от един човек едновременно?
– Шизофреник брои ли се за двама души?
– Мис Бърнхард! – повиши глас Тони.
– Добре де, да! Правила съм секс с двама души и изобщо не беше забавно. Тогава смърках прашец и се чуках поне по два пъти на вечер. Бях на деветнайсет години и живеех в Париж.
– Правиш ли сте секс с жена?
– Много неща съм опитвала.
Този път гласът на Тони не трепна.
– Потвърждение ли е това?
– Да! Правила съм секс с жена. Свързано е с предишния ви въпрос. И изобщо е тъпо да питате.
Не знам за сериозните въпроси, но се оказваше адски трудно да я накараш да лъже за дреболии.
– Правили ли сте секс за пари?
– Веднъж на пробни снимки един италиански фотограф се съблече гол. Бяхме в неговата хотелска стая. Докато ме снимаше, той се изпразни. Беше много известен. Сигурно знаете името му. Е, вие може и да не го знаете, но повярвайте, беше голяма фигура и всички момичета знаеха, че обича да се празни по време на снимки, но никога не посяга.
– Мис Бърнхард, правили ли сте секс за пари?
– Не, но са ми предлагали. Много пари!
– Моля, ограничавайте отговорите си само с да и не.
– Разбрано.
– Използвали ли сте хероин?
Кратко мълчание.
– Мислех, че сме свършили с наркотиците.
Тони помълча по-дълго и аз усетих, че е напипал контролния въпрос. Изчакваше физиологичните реакции да затихнат, преди да пристъпи към най-важното. Мислех си за лъжата. Криси ми бе казала, че от време на време в Париж е пушила мощна комбинация от хероин и кокаин, но успяла да се откаже, сега обаче се срамуваше да признае това пред непознат човек. Вероятно смяташе сексуалните забежки за дреболия в сравнение с хероина.
Тони подхвана отново.
– Имахте ли като дете сексуални връзки с баща си?
– Да.
Знаех, че Тони гледа зъбците по книжната лента. Ако реакцията при дребната лъжа за хероина, беше по-силна от реакцията на последния въпрос, значи казваше истината. Ако сегашната реакция се окажеше по-силна, значи лъжеше.
– Вие ли убихте баща си?
– Да.
Очевиден отговор на неутрален въпрос.
– Беше ли причината в това, че е имал сексуална връзка с вас?
– Да.
– Казахте ли на мистър Ласитър истината за всичко?
– Може ли някой да каже истината за всичко? – отвърна тя, после чух пращенето на смъкнати лепенки, по пода издрънчаха тръби и Криси изтича навън.
Жив ад
Ветровете повяха откъм югоизток и донесоха влажен карибски въздух, сетне стихнаха окончателно. Дните бяха непоносим горещи, нощите душни и къщичката ми заприлича на панер с потни чорапи. Температурите летяха нагоре, над Евърглейдс се събираха облаци и от запад прииждаха поройни следобедни дъждове, които не носеха прохлада. Над асфалта се вдигаше пара. Жив ад.
Лятото в Южна Флорида почва рано и свършва късно. Тази година десетина тропически бури и урагани налетяха през Атлантика и Карибите, после една част завиха покрай брега на северозапад, други поеха право на запад през Юкатан. Наближеше ли някоя буря за хиляда километра, нашите славни телевизионни репортери не пропускаха да ни стреснат до смърт със спомени за разрушенията на урагана Андрю. Лековерен като всички по нашия край, аз се редях със съседите на опашки за минерална вода и батерии, а тъй като бял чел, че нахутът е отличен източник на белтъчини, натъпках килера с консервиран нахут.
Къщичката ми в Саут Гроув е изградена от блокове коралова скала и е устояла на всички урагани от 1926 година насам. Ако и тя рухне, значи в цялата област не е останал камък върху камък. Само не си правете майтап, че идеята не е чак толкова лоша.
През лятото югоизточните ветрове са прекалено слаби за уиндсърф, особено ако тежиш малко повече от балерина. На няколко пъти ходих със сърфа до Кий Бискейн в края на бурите, но никога не се чувствам спокоен върху водата с петметрова мачта, която може да служи и за гръмоотвод.
Един августовски ден се носех под поройния дъжд по оловносините води край Вирджиния Кий. Бях надянал ремъците и опъвайки с цяла тежест платното, се наслаждавах на скоростта и на солените пръски откъм близкия риф. До мен плуваше грамаден атлантически скат, напомнящ някакво праисторическо чудовище. Широките му плавници трептяха като криле и стремително го тласкаха напред само на педя под повърхността. Проследих го с поглед, докато изчезна под пенестите вълни.
Спомних си как преди няколко години сбърках маневрата при завой и се изтърсих във водата до сърфа. Докато се мъчех да изправя платното, ръката ми пламна. Или поне така ми се стори, когато около китката ми се омота бодливата опашка на южен скат. От отровното жило си нося и до днес белег като широка гривна.
Акулите също са голяма напаст. Излезеш ли по-надалеч от брега, непременно ще видиш няколко. Туристическите агенции не ги рекламират, но тигровите акули, лимоновите акули и разни техни братовчедки ловуват на цели ята само на двеста-триста метра от нашите плажове. Отдавна плувам и карам сърф край Маями Бийч, но и до днес ми се свива сърцето, когато зърна акула под себе си само на метър и половина дълбочина.
При такова гъмжило от морски твари – баракуди, акули, мурени, медузи, португалски галери, морски таралежи и отровни корали – е истинско чудо, че болниците не са претъпкани с туристи.
Този ден, докато скатът минаваше покрай мен и изчезваше сред необятното смъртоносно море, аз се замислих за другите опасни твари в моя живот. Гай Бърнхард плащаше редовно сметките, обаждаше ми се да дава съвети по делото и изобщо помагаше по всякакъв начин, само дето не ми пращаше картинки с усмихнати човечета. Доктор Шийн отговаряше на всичките ми въпроси, възникнали в хода на подготовката. Имах чувството, че чака с нетърпение да потвърди пред съда потиснатите спомени на Криси, както и вероятността да не е била на себе си в момента, когато дърпа спусъка – на три пъти. Криси не благоволяваше да разговаря с мен, освен по официални въпроси около случая. Личната връзка бе приключила след проверката с детектора на лъжата.
– Никога не съм се чувствала тъй жестоко предадена – каза тя, докато седяхме един срещу друг в кабинета ми, разделени с планина от документи и бездна от наранени чувства.
Стори ми се малко пресилено, особено за жена, която твърдеше, че е била изнасилена от баща си. Но кой бях аз, та да й казвам какво да изпитва?
Тони Куевас се обади да ми съобщи онова, което вече знаех. Криси бе издържала проверката.
– Значи баща й наистина я е изнасилил – казах аз.
– Така мисли тя – уточни Тони. – Спомня си го.
Добре, значи не лъжеше. Но спомените могат и да грешат. Спомнях си всичко, което ми бе казала доктор Мили Сантяго. Всъщност… дали наистина беше всичко?
Денем се подготвях за делото – разговарях със свидетели, събирах кашони с веществени доказателства, разпитвах ченгета, очевидци, санитари, лекари, сестри и помощника на съдебния лекар. Нощем скитах из Коконът Гроув, като избягвах Кокоуок, където гъмжеше от хлапаци, туристи и разни чудаци с питони около врата или папагали на рамото. Навремето правех какво ли не, за да привличам жените, но в никакъв случаи не бих рискувал да ме удуши змия или някаква птица да ми цвъка по ризата. Ходех в „Таурус“ – единствения местен бар, който е по-стар от мен. Сред един свят, препълнен с мексиканска кухня и капучино, „Таурус“ е блажено островче на бирата и хамбургерите, затова си го харесвах. Пиех по две бири, правех някоя и друга партия стрелички на вътрешното дворче, подхвърлях безобидни лъжи на жените и през цялото време се чудех какво става. Плувах през бурния прибой на предстоящото дело, а не ме напускаше мъчителното предчувствие, че тепърва ще зърна на дъното спотаена акула.
Лятото мина и дойде есен, но само по календар. Из Атлантика продължаваха да се заформят тропически циклони. Радиото и телевизията продължаваха да вдигат аларма при всяка наближаваща буря. Нощем въздухът в Коконът Гроув натежаваше от аромата на жасмин и хибискус. От време на време някой студен фронт поемаше на юг и почти винаги издъхваше в Северна Флорида, но все пак малко разхлаждаше въздуха и намаляваше влагата.
Прекарвах безкрайни дни в тъй наречения Дворец на правосъдието – седеметажна сграда, свързана с областния затвор чрез въздушен тунел като пъпна връв, захранваща със затворници съдебната ни система.
Книгите и телевизията насаждат представата, че съдът е театър, а всяко дело пиеса. Много по-точно обаче е да си го представим като огромен цирк. Съдията на своя стол е дресьорът, който размахва камшик и заставя лъвовете да се изправят на задни лапи. Всички ние ставаме на крака, когато той влиза и излиза, всички молим за разрешение да говорим. Съдията ни храни, когато сме послушни, наказва ни, когато съгрешим, а ние и в двата случая свеждаме покорно глави.
В която и да било съдебна зала, през което и да било понеделнишко утро, цирковите артисти не чакат да срещнат О’Джей Симпсън или братята Менендес. Никой не се надява да види процеса на века или поне на седмицата. По конвейера на правосъдието текат стотици всекидневни дела, десетки отегчени инспектори ги вдигат и ги мятат за обработка в един или друг кашон.
И гражданската, и криминалната система се месят само тогава, когато обществото закъса. Причинено е зло, или поне някой се е наканил да го стори. Оскърбена от това нарушение на реда, системата измисля как да накара виновника да плати с парите или свободата си. Не е твърде приятно да гледаш как се правят закони, а още по-неприятно – да зяпаш как съдът смила всевъзможна житейска мръсотия.
Ако можехме да смъкнем външните стени на съдебната сграда, както стори навремето ураганът Андрю с няколко жилищни блока, щяхме да видим мравуняк, кипящ от трескава дейност. Обвиняеми с белезници сноват по коридорите; адвокати с черни костюми си шушукат за последното дело или последната партия голф; изтощени от нощната смяна ченгета пият кафе, а на бедрата им се полюшват кобури в знак на почит към тази свещена сграда; съдии с тоги изслушват от високите си столове безконечен човешки поток – жертви, свидетели, обвиняеми, прокурори и адвокати, повлечени в задължителната борба за присъда или прекратяване на делото, без които системата ще закъса и ще спре.
В десетки държавни служби други анонимни чиновници придвижват хартиения поток и съхраняват сведения за приливите и отливите на един обезумял свят. Стенографки, инспектори по помилването, пристави, преводачи, деловодители, а покрай много приятелки и съпруги на самите обвиняеми – всички са също действащи лица в епоса, протичаш под претенциозните и изваяни надписи над всяка съдебна зала: НИЕ, КОИТО РАБОТИМ ТУК, ТЪРСИМ ЕДИНСТВЕНО ИСТИНАТА.
Ако придвижим камерата по-близо до смъкнатите стени, ако микрофонът ни долови шепота и виковете, какво ще видим, какво ще чуем? Потрепването на надзирателска палка по решетките на килиите, приглушените ругатни на затворниците, отчаяните молби на адвокат, който отказва да приеме неизбежното споразумение: „В никакъв случай не сме съгласни с тригодишна присъда“, механичното дуднене на съдия, приемащ самопризнанието на обвиняемия или обявяващ някого за нормален и здравомислещ, макар че ако това е вярно, човекът изобщо не би попаднал тук.
Прекалено дълго съм бил в тази сграда, прекалено дълго съм слушал предполагаемо невинни хора да обясняват как са попаднали най-случайно в чужда кола, как пистолетът сам гръмнал, как ченгетата лъжат, съдружниците крадат и съпругите хойкат. Всичките ми клиенти са набедени, онеправдани, те самите са жертва и за всичко намират оправдание.
А сега имах клиентка, на която отчаяно исках да вярвам, исках да я спася.
Но можех ли да повярвам?