Текст книги "Блондинка от Маями"

Жив ад

Ветровете повяха откъм югоизток и донесоха влажен карибски въздух, сетне стихнаха окончателно. Дните бяха непоносим горещи, нощите душни и къщичката ми заприлича на панер с потни чорапи. Температурите летяха нагоре, над Евърглейдс се събираха облаци и от запад прииждаха поройни следобедни дъждове, които не носеха прохлада. Над асфалта се вдигаше пара. Жив ад.

Лятото в Южна Флорида почва рано и свършва късно. Тази година десетина тропически бури и урагани налетяха през Атлантика и Карибите, после една част завиха покрай брега на северозапад, други поеха право на запад през Юкатан. Наближеше ли някоя буря за хиляда километра, нашите славни телевизионни репортери не пропускаха да ни стреснат до смърт със спомени за разрушенията на урагана Андрю. Лековерен като всички по нашия край, аз се редях със съседите на опашки за минерална вода и батерии, а тъй като бял чел, че нахутът е отличен източник на белтъчини, натъпках килера с консервиран нахут.

Къщичката ми в Саут Гроув е изградена от блокове коралова скала и е устояла на всички урагани от 1926 година насам. Ако и тя рухне, значи в цялата област не е останал камък върху камък. Само не си правете майтап, че идеята не е чак толкова лоша.

През лятото югоизточните ветрове са прекалено слаби за уиндсърф, особено ако тежиш малко повече от балерина. На няколко пъти ходих със сърфа до Кий Бискейн в края на бурите, но никога не се чувствам спокоен върху водата с петметрова мачта, която може да служи и за гръмоотвод.

Един августовски ден се носех под поройния дъжд по оловносините води край Вирджиния Кий. Бях надянал ремъците и опъвайки с цяла тежест платното, се наслаждавах на скоростта и на солените пръски откъм близкия риф. До мен плуваше грамаден атлантически скат, напомнящ някакво праисторическо чудовище. Широките му плавници трептяха като криле и стремително го тласкаха напред само на педя под повърхността. Проследих го с поглед, докато изчезна под пенестите вълни.

Спомних си как преди няколко години сбърках маневрата при завой и се изтърсих във водата до сърфа. Докато се мъчех да изправя платното, ръката ми пламна. Или поне така ми се стори, когато около китката ми се омота бодливата опашка на южен скат. От отровното жило си нося и до днес белег като широка гривна.

Акулите също са голяма напаст. Излезеш ли по-надалеч от брега, непременно ще видиш няколко. Туристическите агенции не ги рекламират, но тигровите акули, лимоновите акули и разни техни братовчедки ловуват на цели ята само на двеста-триста метра от нашите плажове. Отдавна плувам и карам сърф край Маями Бийч, но и до днес ми се свива сърцето, когато зърна акула под себе си само на метър и половина дълбочина.

При такова гъмжило от морски твари – баракуди, акули, мурени, медузи, португалски галери, морски таралежи и отровни корали – е истинско чудо, че болниците не са претъпкани с туристи.

Този ден, докато скатът минаваше покрай мен и изчезваше сред необятното смъртоносно море, аз се замислих за другите опасни твари в моя живот. Гай Бърнхард плащаше редовно сметките, обаждаше ми се да дава съвети по делото и изобщо помагаше по всякакъв начин, само дето не ми пращаше картинки с усмихнати човечета. Доктор Шийн отговаряше на всичките ми въпроси, възникнали в хода на подготовката. Имах чувството, че чака с нетърпение да потвърди пред съда потиснатите спомени на Криси, както и вероятността да не е била на себе си в момента, когато дърпа спусъка – на три пъти. Криси не благоволяваше да разговаря с мен, освен по официални въпроси около случая. Личната връзка бе приключила след проверката с детектора на лъжата.

– Никога не съм се чувствала тъй жестоко предадена – каза тя, докато седяхме един срещу друг в кабинета ми, разделени с планина от документи и бездна от наранени чувства.

Стори ми се малко пресилено, особено за жена, която твърдеше, че е била изнасилена от баща си. Но кой бях аз, та да й казвам какво да изпитва?

Тони Куевас се обади да ми съобщи онова, което вече знаех. Криси бе издържала проверката.

– Значи баща й наистина я е изнасилил – казах аз.

– Така мисли тя – уточни Тони. – Спомня си го.

Добре, значи не лъжеше. Но спомените могат и да грешат. Спомнях си всичко, което ми бе казала доктор Мили Сантяго. Всъщност… дали наистина беше всичко?

Денем се подготвях за делото – разговарях със свидетели, събирах кашони с веществени доказателства, разпитвах ченгета, очевидци, санитари, лекари, сестри и помощника на съдебния лекар. Нощем скитах из Коконът Гроув, като избягвах Кокоуок, където гъмжеше от хлапаци, туристи и разни чудаци с питони около врата или папагали на рамото. Навремето правех какво ли не, за да привличам жените, но в никакъв случаи не бих рискувал да ме удуши змия или някаква птица да ми цвъка по ризата. Ходех в „Таурус“ – единствения местен бар, който е по-стар от мен. Сред един свят, препълнен с мексиканска кухня и капучино, „Таурус“ е блажено островче на бирата и хамбургерите, затова си го харесвах. Пиех по две бири, правех някоя и друга партия стрелички на вътрешното дворче, подхвърлях безобидни лъжи на жените и през цялото време се чудех какво става. Плувах през бурния прибой на предстоящото дело, а не ме напускаше мъчителното предчувствие, че тепърва ще зърна на дъното спотаена акула.

Лятото мина и дойде есен, но само по календар. Из Атлантика продължаваха да се заформят тропически циклони. Радиото и телевизията продължаваха да вдигат аларма при всяка наближаваща буря. Нощем въздухът в Коконът Гроув натежаваше от аромата на жасмин и хибискус. От време на време някой студен фронт поемаше на юг и почти винаги издъхваше в Северна Флорида, но все пак малко разхлаждаше въздуха и намаляваше влагата.

Прекарвах безкрайни дни в тъй наречения Дворец на правосъдието – седеметажна сграда, свързана с областния затвор чрез въздушен тунел като пъпна връв, захранваща със затворници съдебната ни система.

Книгите и телевизията насаждат представата, че съдът е театър, а всяко дело пиеса. Много по-точно обаче е да си го представим като огромен цирк. Съдията на своя стол е дресьорът, който размахва камшик и заставя лъвовете да се изправят на задни лапи. Всички ние ставаме на крака, когато той влиза и излиза, всички молим за разрешение да говорим. Съдията ни храни, когато сме послушни, наказва ни, когато съгрешим, а ние и в двата случая свеждаме покорно глави.

В която и да било съдебна зала, през което и да било понеделнишко утро, цирковите артисти не чакат да срещнат О’Джей Симпсън или братята Менендес. Никой не се надява да види процеса на века или поне на седмицата. По конвейера на правосъдието текат стотици всекидневни дела, десетки отегчени инспектори ги вдигат и ги мятат за обработка в един или друг кашон.

И гражданската, и криминалната система се месят само тогава, когато обществото закъса. Причинено е зло, или поне някой се е наканил да го стори. Оскърбена от това нарушение на реда, системата измисля как да накара виновника да плати с парите или свободата си. Не е твърде приятно да гледаш как се правят закони, а още по-неприятно – да зяпаш как съдът смила всевъзможна житейска мръсотия.

Ако можехме да смъкнем външните стени на съдебната сграда, както стори навремето ураганът Андрю с няколко жилищни блока, щяхме да видим мравуняк, кипящ от трескава дейност. Обвиняеми с белезници сноват по коридорите; адвокати с черни костюми си шушукат за последното дело или последната партия голф; изтощени от нощната смяна ченгета пият кафе, а на бедрата им се полюшват кобури в знак на почит към тази свещена сграда; съдии с тоги изслушват от високите си столове безконечен човешки поток – жертви, свидетели, обвиняеми, прокурори и адвокати, повлечени в задължителната борба за присъда или прекратяване на делото, без които системата ще закъса и ще спре.

В десетки държавни служби други анонимни чиновници придвижват хартиения поток и съхраняват сведения за приливите и отливите на един обезумял свят. Стенографки, инспектори по помилването, пристави, преводачи, деловодители, а покрай много приятелки и съпруги на самите обвиняеми – всички са също действащи лица в епоса, протичаш под претенциозните и изваяни надписи над всяка съдебна зала: НИЕ, КОИТО РАБОТИМ ТУК, ТЪРСИМ ЕДИНСТВЕНО ИСТИНАТА.

Ако придвижим камерата по-близо до смъкнатите стени, ако микрофонът ни долови шепота и виковете, какво ще видим, какво ще чуем? Потрепването на надзирателска палка по решетките на килиите, приглушените ругатни на затворниците, отчаяните молби на адвокат, който отказва да приеме неизбежното споразумение: „В никакъв случай не сме съгласни с тригодишна присъда“, механичното дуднене на съдия, приемащ самопризнанието на обвиняемия или обявяващ някого за нормален и здравомислещ, макар че ако това е вярно, човекът изобщо не би попаднал тук.

Прекалено дълго съм бил в тази сграда, прекалено дълго съм слушал предполагаемо невинни хора да обясняват как са попаднали най-случайно в чужда кола, как пистолетът сам гръмнал, как ченгетата лъжат, съдружниците крадат и съпругите хойкат. Всичките ми клиенти са набедени, онеправдани, те самите са жертва и за всичко намират оправдание.

А сега имах клиентка, на която отчаяно исках да вярвам, исках да я спася.

Но можех ли да повярвам?