Текст книги "Фюри"

Глава 3

Ели наблюдаваше жените от Новите видове с разочарование. Тя знаеше, че ще е тежка задача да се сприятели с тях, но и представа си нямаше, че те бяха решили да я направят непосилна за нея. Нито една не бе дружелюбно настроена към Ели. Бяха тясно свързани помежду си, но не и с нея. Надяваше се, че успява да прикрива наранените си чувства. Да им помага бе станало мисия в живота й, единствената й цел, а те не й позволяваха да го стори.

– Някоя от вас би ли желала да се научи да готви? Аз мога да ви покажа или да ви пусна готварски курс на DVD плеъра, който съм приготвила. – Погледът й мина от едно лице на друго. – Сигурна съм, че на някои от вас им е омръзнала храната, която се предлага в главната кафетерия на НСО. Аз обичам да готвя. Всеки харесва храната, затова е добре да се научите. – Никой не каза нито дума, докато три дузини чифта очи я наблюдаваха. Ели въздъхна. – Кълна се, аз не съм враг. Тук съм, за да ви подготвя да усвоите умения от живота, които ще ви помогнат да се интегрирате в обществото. Искам да съм полезна по някакъв начин за онова, от което се нуждаете. Наистина ми се иска да ми позволите да го направя.

Тяхното мълчание се проточи смущаващо дълго. Ели отпусна рамене в моментно поражение.

– Добре. Може би имате нужда от повече време, за да ме опознаете. Ако ви е необходимо нещо, само ме уведомете. За това съм тук. О, опекох няколко сладкиша, които мушнах в хладилника, така че моля, хапнете си.

Ели избяга от стаята, преди да им позволи да видят отчаянието й. Веднага, след като изчезна от погледите им, чу женски гласове, което засили още повече желанието й да заплаче. Всички мълчаха, докато тя бе в стаята, но започнаха да говорят, след като излезе. Не можеше да пренебрегне възможността, че вероятно я ненавиждат. Отказваха да разговарят с нея, освен в случаите, когато се налагаше, и изглежда не желаеха нейната помощ. Беше й се наложило да проведе задължителен курс, за да ги научи на основните неща, като например как се използват уредите. След него въпросите бяха малко, но тя бе забелязала, че някои от жените имат невероятна памет. Те съхраняваха информацията и после помагаха на другите, които се нуждаеха.

Беше обмисляла да се откаже, но един от членовете на съвета я бе уверил, че жените отбягват всеки, който заема някаква длъжност. Тя бе аутсайдер, беше естествено хората от Новите видове да й нямат доверие. Посъветваха я да си даде време и й напомниха, че са минали само две седмици.

Две седмици в ада, тихо изръмжа и се отправи към апартамента си. Ако си тръгнеше оттук обаче, нямаше къде другаде да отиде, нямаше друг живот, след като бе прекъснала всички връзки с миналото. Самата идея да помоли родителите си да живее с единия от тях, докато успее да си стъпи на крака, й носеше опасност от мигрена.

Нейните родители се караха за всичко, независимо че живееха разделени, а после настояваха тя да бъде рефер на глупавите им битки. И двамата яростно се съпротивляваха срещу собствения й развод – единственото, за което бяха на едно мнение – и останаха в контакт с бившия й съпруг. С техните погрешни и досадни опити да ги съберат отново заедно, щяха да я увещават да прекарва времето си с него. По-добре да скочи в яма със змии, отколкото да се върне към предишния си живот. Със сигурност не го желаеше и точно по тази причина не звънеше вкъщи. Родители й се сърдеха, което означаваше, че най-накрая ще я остават на спокойствие, нещо, което й липсваше след развода им, когато беше десетгодишна.

В новия си живот желаеше да върви напред и да помага на хората с реални проблеми, две неща, които искаше да направи за Новите видове. Те бяха важни за нея и се нуждаеха от хора, които да се грижат за тях. А Ели определено се грижеше.

Тя бързо се преоблече с долнище на анцуг, потник и маратонки. Нуждаеше се от чист въздух и да бъде далеч от общежитието, възможност, която не би пропуснала. Стараеше се да не чувства съжаление към себе си. Бе приела тази работа, защото щеше да я държи постоянно заета и може би щеше да получи удовлетворение от нея. Вместо това страдаше от самота и депресия. Пъхна МР3 плеъра и личната си карта в предната част на сутиена, защото нямаше джобове. Излезе от стаята и затича леко на място, докато чакаше асансьора.

Ели погледна часовника си, когато излезе от сградата на общежитието и забеляза тъмното небе, на което тук-там блещукаха вече звезди. Завъртя се и погледна към прозорците, за да види жените, които седяха на дивана във всекидневната и се смееха. Не можеше да чуе онова, което си говореха, но десетината жени, които съзря, изглеждаха щастливи.

Доволна съм, че не съм там, помисли си тя мрачно. Прокле под нос и обърна гръб на гледката. Никога не бе тичала, преди да се премести в Хоумленд. Физическата активност й помагаше да се справи със скуката. Спусна се с бавно темпо надолу по тротоара. Районът на парка заемаше голяма площ покрай охранителните стени.

Ели бръкна в сутиена си, за да увеличи силата на звука на МР3 плеъра и мелодията я удари в ушите. Мина през няколко стила музика, докато стигне до хевиметъла, който отговаряше на настроението й. Движеше се непрекъснато по пътя, който се отдалечи от стените, и се насочи към парка с голямото езеро. Радваше се, когато бе в непосредствена близост до водата.

Щом се отегчи, Ели забави темпото до бързо ходене, докато стигна до езерото. Тя спря, за да разпусне, наведе се да докосне пръстите на краката си, после се изправи. С периферното си зрение забеляза някакво движение. Обърна се, като очакваше да види друг бягащ, но там нямаше никого. Намръщи се. Можеше да се закълне, че бе видяла нещо.

Ели поклати глава и се извърна. Предположи, че клоните на дърветата, които се поклащаха от вятъра, са привлекли вниманието й. Вдигна ръце нагоре и заизвива тялото си в различни положения, за да отпусне мускули. Когато тичаше, всичко я болеше, но тя искаше да е във форма. На двадесет и девет изглежда беше добро време да го направи.

Усмихна се при мисълта, че бившият й съпруг ще получи удар, ако можеше да й се полюбува отнякъде сега. Някога беше с наднормено тегло. Но се превърна в напълно друг човек след горчивия си развод с онзи изневеряващ задник, който вярваше, че е достатъчно жалка да приеме каквото той й даде. Не беше прав. Тя не беше изтривалка и никога нямаше да остане с човек, който не знае как да обича, затова приключи брака, въпреки протестите на Джеф.

Беше променила живота си напълно, след като стана пряк свидетел на страданието, докато работеше в лабораторията за изследване.

Осемнадесет килограма по-лека и без бившия си, беше много по-щастлива. Засмя се. Всъщност бе загубила сто и осемнадесет килограма нежелано тегло, тъй като първите сто принадлежаха на Джеф. Най-доброто отърсване от нейното минало бе бягството от родителите й, които се опитаха да обвинят нея и да върнат Джеф обратно. Адът не е замръзнал още, помисли си тя с усмивка.

Изведнъж косъмчетата на тила й настръхнаха. Краката й изтръпнаха, а погледът й се стрелна из парка. Озеленителите бяха посадили множество дървета и превърнали района около езерото в малка гора. На определени места бяха поставени няколко пейки, а сградите се намираха по външния край на парка. От мястото където стоеше можеше да види най-горните етажи. Огледа се отново в тъмнината и чувството, че някой я наблюдава се засили.

Ели бръкна в сутиена, извади МР3 плеъра, натисна бутона „изключено“ и свали слушалките. Ослуша се внимателно, но не чу нищо от мястото където се намираше. Посегна да включи музиката отново, но леко ръмжене я накара да подскочи. Куче? Погледна през рамо, да огледа пак околността.

Имаше няколко кучета-пазачи, които патрулираха в Хоумленд, но техните водачи винаги ги държаха на каишка. Охраната би трябвало да е на оглед, след като в близост имаше кучета. Обхвана я внезапно желание да се върне в общежитието.

Ели направи няколко крачки и чу друго ръмжене, този път по-близо. Тялото й се напрегна от тревога. Огледа отново наоколо, за да потърси източника на звука, като в същия момент свали и постави слушалките на врата си, а плеъра стисна здраво в юмрук. Надяваше се някое от кучетата да не е пуснато на свобода. Те бяха едри, зли животни, обучени да защитават собствеността. Щяха да се отнесат към нея като с нарушител.

– Ехо? – повиши глас. Надяваше се охраната да й отговори. – Има ли някого там?

Фюри бе наблюдавал женското общежитие, където живееше Ели, и много пъти я бе гледал през стъклата на прозорците на приземния етаж. Тя работеше с жените от неговия вид и той беше горд, когато те се отнасяха хладно към нея, докато не съзря тъгата по лицето й. Сякаш нещо го разкъса, когато стана свидетел на болката й. Не искаше да го е грижа.

Беше смаян, когато тя напусна охраняваната сграда сама, за да тича, далеч от сигурността. Нима не знаеше каква опасност представлява той? Това, че я следеше? Нима инстинктът й за самосъхранение не крещеше, че той е наблизо?

Очевидно не, след като успя лесно да я последва и наблюдава как бавно тича в парка, където изолираният район почти го молеше да се доближи до нея. После тя спря, сякаш го чакаше. Той вдиша аромата й, който вятърът донесе, и изпъшка, щом тялото му реагира. Искаше да бъде близо до нея, на един дъх разстояние и това наистина го разяри. Тя му беше враг.

Изръмжа, докато се бореше за контрол със звяра, който се криеше в него. Човешката му страна знаеше, че жената е забранена територия. Тя беше информатор и помагаше на хората му. Това беше причината да се намира в изпитателната лаборатория, но животинското в него искаше да приближи, да я докосне, да претендира за нея. Тази истина го стресна.

Беше се отказал да се доверява на инстинктите си. Тя го бе предала, след като й бе повярвал, че няма да му стори нищо, което да му навреди. Независимо от нейните причини да работи за Мерикъл, той не оправдаваше постъпката й спрямо него или гнева, с който той живееше, знаейки какво му костват действията й.

Той обучаваше мъжете от своя народ да държат животинското у себе си изкъсо и сега трябваше да направи същото – да даде пример и да запази самоконтрол. Носеше отговорност за Видовете, да им покаже, че съществува живот и извън пределите на изпитателната лаборатория и че те не са просто животни, създадени от Мерикъл, на които цял живот бяха набивани в главите само оскърбления. Ели бе живото доказателство за това, че той има една-единствена слабост – нея.

Тя се взираше в тъмнината наоколо, сякаш можеше да го усети. Животното в него виеше в душата му да отиде при тази жена, да я вземе, да я докосва. Бореше се със своя копнеж, но най-накрая тръгна насреща й, въпреки волята си. За пореден път бе загубил контрол по отношение на Ели. Просто не можеше да устои на аромата й и на силното си желание да погледне в очите й и да чуе гласа й.

Ярост кипеше в човешката му същност, докато животното в него се наслаждаваше на чистата похот при звука на сладкия й дразнещ глас. Отново се бореше със себе си, когато подуши страха й, искаше да я защити, но също така трябваше да я държи колкото се може по-надалеч, за да не я изплаши.

Движение отново привлече вниманието на Ели. Тя ахна, когато Фюри излезе иззад едно дърво, на двадесет метра от нея. Цялото й тяло реагира при вида на този висок привлекателен мъж и усещането за опасност, излъчваща се от него. Преглътна, задъха се и когато шокът от появата му отмина, я разтърси страх. Не беше чула куче – ръмженето бе идвало от него. Фюри бе издавал този страшен звук.

Неговата дълга копринена коса се спускаше надолу по раменете и гърдите му, свободна и необуздана, като него самия. Черните дрехи, които носеше, обгръщаха широките му рамене, впечатляващите мускулести ръце и подчертаваше стегнатата му талия. Аура на опасност се излъчваше от него, когато тъмният му поглед, сякаш залепна за нея и погълна бавно цялото й тяло. Меко ръмжене излезе дълбоко от гърлото му. Дори и в мъждивата светлина се виждаше стиснатата му челюст и напрегнатите мускули.

Той направи крачка напред с грация, присъща повече на животно, отколкото на човек, напредвайки бавно към нея. Погледът й се спусна от мускулестите му бедра, очертани от тесните черни панталони, чак до черните му обувки. Мъжът излъчваше сила и сексапил и тя преглътна мъчително. Сърцето й ускори ритъма си, дишането й се учести, а тялото й реагира на чисто мъжкото му излъчване.

Никой никога не й бе влиял така, както той го правеше. Със съблазнително плавно движение мъжът направи още една дебнеща крачка напред. Ели осъзна, че той нарочно се бе облякъл така, за да се слее с мрака, но сега бе пристъпил в светлината, за да разкрие самоличността си единствено на нея.

Фюри я гледаше мълчаливо, изучаваше лицето й и докато тя отвръщаше на погледа му, можеше да се закълне, че вижда глад в красивите му очи. Езикът му се стрелна да навлажни долната устна, розовият му връх, като че ли нашепваше за нещо забранено, но съблазнително тъмните му очи се присвиха, сякаш четеше мислите й. Ели искаше да го целуне, копнееше да го остави да я докосне отново, но този път без ярост. Разбира се, това нямаше да стане. Той я мразеше.

– О, мамка му – прошепна тя, но след това каза по-силно: – Здравей, ъ-ъ, Фюри! Приятна вечер за тичане, нали?

Той не отговори нищо, но пристъпи още по-близо до нея, преди да спре. Обхвана я ужас. Те бяха сами, а той се бе заклел да я убие. Нямаше как да извика на помощ патрула – не бяха в полезрението им.

Ниско ръмжене излезе от отворените му устни, когато пристъпи още една крачка към нея. Желанието на Ели да избяга се засили, но остана на място, защото беше чела, че създанията от Новите видове са много бързи. Тяхната променена ДНК, в зависимост от това с какво животно е била комбинирана, се грижеше за това. При Фюри очевидно е била смесена с кучешка и със сигурност би я настигнал, ако тя понечеше да избяга. Не беше сигурна дали трябва да вика за помощ. Може би изходът от плашещата ситуация бе да го склони да я пусне или просто да се надява, че той няма да й стори нищо лошо. Мъжът приближи още.

– Знаеш ли на какво ни обучаваха, за да покажем на какво сме способни пред техните инвеститори? – Гласът му прозвуча рязко, хладно и плашещо.

Ели трябваше да прочисти гърлото си, за да не покаже своя страх.

– Не съвсем. Повечето от файловете бяха унищожени при разрушаването на лабораториите за тестване на Мерикъл Индъстрис. А когато работех там, не ми беше разрешен достъпът до тази информация.

– Преследване – изръмжа той. – Ненадминат съм в тази дисциплина. Бях най-добрият от прототиповете. Те ни научиха на тези неща, за да продават лекарствата си. Показваха живи примери за това, което хората биха могли да станат, ако купуват техните глупави коктейли и медикаменти.

Ели осъзна, че в този момент бъдещето й е несигурно. Фюри я ненавиждаше, той говореше по начин, който можеше да се окаже опасен. Не успяваше да намери точните думи, за да успокои напрежението. Той пристъпи още веднъж. По дяволите, два пъти, по дяволите, помисли си младата жена трескаво. Още няколко крачки и щеше да е до нея.

– През онзи ден, нямах друг избор – изтърси. – Убих Якоб, за да те защитя, но ако те бяха усетили, че аз съм го направила, нямаше да ми позволят да изляза. Просто исках да те спася.

– Казала ли си на някого за онова, което той ми стори и как ме остави да страдам заради постъпката ти?

– Не – поклати глава Ели. Тогава беше прекалено изплашена, за да признае на своя шеф, че се е намесила, уверена, че той ще се ядоса, че е пренебрегнала заповедта му да не прави нищо, с което да предизвика подозрение. Убийството на техника в защита на Новите видове, определено щеше да доведе до това. Но една дума се открои в съзнанието й. Страдание?

– Не се ли срамуваш от това, което направи?

Тя се поколеба.

– Изобщо не можеш да си представиш колко. Аз…

– Ти каза на охраната, че аз съм го убил – прекъсна я, ръмжейки. – Размаза неговата кръв по ръцете ми. Не си прави труда да го отричаш.

Горещи сълзи на съжаление заплашваха да прелеят от очите й, но бързо успя да ги спре.

– Аз… – Преглътна. – Нямах друг избор. Не мислех, че ще те убият, иначе никога нямаше да прехвърля вината за убийството му върху теб. Трябва да ми по…

– Да ти повярвам? – Тъмните му очи се присвиха, опасен звук се изтръгна дълбоко от гърлото му. – Ти се възбуди, когато видя страданието ми, значи знаеш каква жестокост си ми причинила.

От къде знае, че съм се възбудила? Не се осмели да го попита, но нямаше и да го излъже, като се имаше предвид, че му дължи твърде много, за да го стори. Устата й остана затворена. Не беше сигурна как да му обясни защо така силно откликваше на него, нямаше оправдание за това. Реакцията на тялото й към мъжкото му излъчване, при тези условия, беше грешно.

– Не беше заради болката, която видях да изпитваш, или заради иглата, която трябваше да забия в тялото ти. За да изглежда правдоподобно, бях длъжна да сторя така, все едно той е умрял, докато те е инжектирал. Много съжалявам.

– Изненадан съм, че не се опитваш да излъжеш.

Ели вдигна брадичка, за да срещне ядосания му заплашителен поглед.

– Прав си. Тялото ми реагира, когато съм в близост до теб. Нямам оправдание. Всичко, което мога да направя, е да се извиня. Знам, че не е морално и се чувствам наистина виновна. Ти си… – Поколеба се, преди да му признае колко привлекателен го намира. – Ти беше гол и не можех да не го забележа, въпреки ужасяващите обстоятелства. Съжалявам.

Челюстта на Фюри се напрегна. Сега когато ги разделяха само няколко метра, можеше ясно да види чертите на лицето му.

– Ти си работила за Мерикъл Индъстрис. Смяташе ли да проточиш намирането на уличаващи доказателства? Хареса ли ти онова, което техникът направи с мен? – изръмжа към нея, острите му зъби проблеснаха. Придвижи се по-близо. – Знаеше ли, че той планира да ме нарани и изнасили? Спечели ли доверието и на други мъже от Новите видове, като влизаше в килиите им, докато не почнат да ръмжат срещу теб? Примамваше ли ги с чувството, че не си заплаха за тях? Позволи ли да бъдат обвинявани за неща, които ти си сторила? – Ноздрите му се разшириха, дълбоко от гърлото му излезе ръмжене. – Кой друг предаде?

Ели залитна от злобните му обвинения, все едно я беше ударил.

– Не! Ти беше единственият, с когото някога съм постъпвала така. Опитвах се да намеря достатъчно доказателства, за да може съдията да издаде заповед. Как се осмеляваш?! Събирах проби, пишех доклади, но нямах достъп до по-старите файлове, които доказваха вашето съществуване. Претърсваха ни всеки ден, преди да напуснем работа. Не можех да внеса тайно камера, за да докажа какво, по дяволите, правеха с вас и че не са само слухове. Нямаш представа колко ужасяващо беше за мен да минавам през портала всеки ден. Винаги съм се чудила ще видя ли отново дневна светлина, ако ме заловят, че шпионирам за полицията. Щяха да ме убият. Другите сътрудници говореха и ме предупреждаваха какво ще се случи, ако Мерикъл заподозре, че някой работи срещу тях. Казаха ми, че просто ще изчезна и тялото ми никога няма да бъде намерено.

– Щом са ви събличали, как тогава си изнесла доказателството?

Топлина разцъфна по бузите й.

– Наистина ли искаш да знаеш?

– Разбира се – изръмжа той.

– Погълнах го.

Лицето му остана безизразно за секунда, после се намръщи.

– Не разбирам.

– Трябваше да се сприятеля с лекарите и това ми отне време. Аз нямах достъп до нещо изключително важно, но те имаха. Внимателно спечелих доверието и станах близка с една докторка, която приличаше на мен, и размених лабораторните престилки по време на един обяд. Откраднах картата й за достъп и сресах косата си, както тя я носи. Когато минавах покрай охранителните камери, навеждах глава, докато стигна до кабинета й. Бях виждала няколко пъти кода й и си го спомних, така получих достъп до стаята й. Имах малък компютърен диск, даден ми от моя шеф, където да копирам файловете. Глътнах го. Толкова много неща могат да се объркат.