Текст книги "Фюри"
Автор книги: Лорън Донър
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 22 страниц)
Господ да ми прости, помоли се наум, след като спря да говори. Охранителите посегнаха към оръжията си, докато един от тях се бореше с кода. Влязоха в килията на затворника. Вратата се затвори след тях. Пристигна още един екип от охраната заедно с медицинския персонал. Беше д-р Бренър, който бе разговарял с нея, пред една от стаите за персонала. Намръщи се и прочисти гърло.
– Ще се оправиш.
Ели кимна.
– Какво ще правят с 416? Това, което Якоб искаше да направи с него, беше направо ужасно.
Червенокосият доктор стисна устни ядосано.
– Знам. Създадохме тези същества, за да намерим лекарства за болестите, за които животните имат имунитет или частична устойчивост. За да предотвратим заразяването между двата вида. Знаеш ли колко пари ни коства, за да ги създадем? Персоналът трябва да използва проститутки за тези неща, а не толкова скъпи животни.
Ели трябваше да стисне зъби и да погледне надолу, за да не покаже, колко е отвратена и ядосана от студеното му изказване за тези хора.
– И сега, след като сме го постигнали, ги използваме, за да тестваме медикаменти, които да употребяват армията и някакви фитнес лунатици. – Обърна се и свали ръкавиците си. – Видя ли колко големи сме ги създали? Колко силни? Тренираме ги как да се бият само за да видим какво могат да причинят на хората и колко болка могат да понесат от новите експериментални лекарства. Знаеш ли колко милиони могат да се направят само от това? И колко много пари вече сме спечелили? Те са само прототипове. Да покажем какво можем да ги накараме да правят, колко бързи, силни и смъртоносни могат да бъдат, това е постижение, с което Мерикъл ще срине конкуренцията на пазара. Всеки мъж ще поиска да купи това, което сме създали. Онова, което Якоб е искал да стори, е недопустимо. 416 е прекалено ценен, за да бъде рискуван.
Очите й се затвориха, за да прикрият сълзите на облекчение. Нямаше да го убият. Беше взела правилното решение. Може би щеше да я намрази за това, което му бе причинила, но поне щеше да живее. Сега просто трябваше да си тръгне, след като смяната й приключеше и да предаде доказателството, за да го спаси по единствения начин, по който можеше. Щеше да помогне Мерикъл Индъстрис да бъде осъдена.
– Хей – въздъхна д-р Бренър, – съжалявам, говоря само за пари, а ти току-що си претърпяла нещо ужасно. Защо не си отидеш вкъщи? Вземи си почивка до края на деня. По дяволите, може да си вземеш почивен ден и утре.
Ели отвори очи и срещна погледа му, като се опита да скрие колко го мрази.
– Благодаря ти. – Гласът й трепереше. – Бях толкова изплашена.
Той сграбчи ръката й, погали я и се усмихна.
– Мога да дойда по-късно у вас, за да те видя как си. – Очите му погледнаха гърдите й. – Не трябва да бъдеш сама.
– Имам приятел – излъга го отново тя.
– Добре, тръгвай. Ще кажа на охраната, че те изпращам вкъщи – освободи я той.
Обърна се и отиде до телефона, докато Ели го наблюдаваше. Надяваше се, че ще прекара живота си в затвора. Заслужаваше го напълно.
Глава 1
Южна Калифорния
Единадесет месеца по-късно
Ели въздъхна и намести слушалките по-удобно. Хевиметълът звучеше от МР3 плеъра, който бе сложила в предния джоб на памучните си панталони. Високата температура я караше да се изпотява, въпреки че бе единадесет часа вечерта и подухваше лек бриз, който галеше кожата й. Погледна към отворения прозорец. Климатичната инсталация на общежитието се бе развалила отново. Екипът, който поддържаше жилищата, все още извършваше довършителни работи по новата сграда.
Отиде до вратите на балкона, които възнамеряваше да остави отворени, и излезе навън, за да се наслади на прохладния въздух и да освежи загрятото си тяло. Отпи студена вода от малката бутилка, която бе взела от хладилника, когато влезе в апартамента. Току-що бе приключила с нощния си маратон. Лекият полъх обгърна кожата й. Очите й се спряха на охранителните зидове, само на петстотин метра по-надолу.
Прекалено тихата сграда я притесняваше, но бе предупредена да го очаква. Повечето от жените все още не бяха настанени в общежитието, но веднага щом го стореха се надяваше, че нещата ще потръгнат гладко. Искаше да бъде сигурна, че в Хоумленд всичко върви както трябва. Тук щяха да се приютят оцелелите от опитите на Мерикъл Индъстрис, едно място далеч от останалия свят, където можеха да живеят и да се приспособят, като едно свободно общество. Имаха нужда да се чувстват в безопасност.
До онзи момент знаеше само за една нелегална лаборатория, тази на компанията. Но веднага, след като я разкриха, се появиха още три други. Затвори очи, ужасена от броя на жертвите, които бяха показани по телевизията през последните месеци. Тези лаборатории бяха открити от правителството и полицията, а жертвите освободени, но не всички бяха оцелели достатъчно дълго, за да бъдат спасени. Броят на жертвите беше огромен, което съкруши сърцето й.
Принуди се да отвори очи. Преди две години, когато работеше в административната сграда на Мерикъл, офицер Виктор Хелио бе дошъл при нея. Беше й обяснил, че се носят слухове за секретни изследователски лаборатории, в които принуждават хора да станат обекти за тестване на нелегални наркотици. Полицията опитвала да внедри агенти под прикритие в компанията, но те отказвали да наемат персонал отвън. Като техен служител тя нямало да събуди подозрения, ако поиска да я прехвърлят в някоя от изследователските лаборатории за тестване на лекарства. Ели се бе съгласила веднага, ужасена от мисълта, че хората страдат. Отне повече от шест месеца, докато молбата й бъде одобрена и още един, да получи достъп до долните етажи на лабораторията, където срещна 416 и останалите затворници. Бе горда, че стана част от екипа, разкрил първата лаборатория за тестване. Бе рискувала живота си, за да измъкне тези файлове – достатъчни, за да се издейства заповед за обиск, който завърши с повдигнати обвинения към Мерикъл.
Въздъхна. Всеки път, когато попиташе за него, й отговаряха едно и също – поверителна информация или програма за защита на жертвите. Знаеше, че някои от тях не дочакаха да бъдат освободени от лабораторията, в която работеше. Бяха убити преди полицията да успее да стигне до най-охраняваната подземна зона, където държаха много от тях. Всичко, което успя да научи, бе, че 416 е умрял под земята, заключен в килията си, без да разбере, че те са на път да го спасят. Сърцето й се късаше заради това.
Ели свали слушалките, изключи плеъра и го остави на бюрото, докато се бореше със силната болка, която изпитваше всеки път, щом започнеше да мисли за 416. Искаше да бъде там, докато заповедта за обиск се изпълняваше, да застане пред вратата му и да го пази. Дължеше му толкова много. Бе молила офицер Хелио да й позволи, но той й отказа. Отговориха й, че тя не е служител в полицията и не могат да рискуват живота на информатор, който по-късно ще трябва да свидетелства по делото срещу Мерикъл.
– По дяволите – прокле тихо.
Не можеше да забрави тъмните очи на 416, израза на лицето му, когато го изостави през онзи ден в килията, нито начина, по който й ръмжеше. Бе искала просто да спаси живота му, но той нямаше как да узнае защо го остави да поеме вината за смъртта на техника. Сигурно я мислеше за чудовище. Горещи сълзи напираха в очите й и тя примигна, за да ги спре. Бе плакала прекалено много от деня, в който го изостави безпомощен на пода в килията му.
Телефонът в общежитието на Хоумленд звънна и тя се стресна. Мобилният беше единствената й връзка с останалия свят, но никой не се обаждаше по него. Беше се отдалечила от всичките си приятели и семейството си. Целият й живот се бе променил, след като започна да работи за компанията. Не можеше повече да толерира разделените й родители да я използват като оръжие един срещу друг или постоянно да й напомнят за нейния собствен развод. На този свят съществуваха истински проблеми и тя искаше да прекара времето си да помогне за решаването им. Сега вниманието й бе насочено към Новите видове и това я изпълваше с чувство на задоволство. Придаваше значение на живота й. Вдигна телефона:
– Ели Брауер.
– Госпожо Брауер, обажда се Коуди Паркс от охраната. Звъня, за да ви кажа, че тази вечер пристигнаха още четири жени. Току-що ни съобщиха новината. Засега са настанени в мотела.
– Тръгвам.
По дяволите. По някакъв начин медиите са разбрали, че са спасени още четири жени и са ескортирани тук. По протокол, ако хеликоптер кацнеше, след като се стъмни, жертвите трябваше да се настанят в мотела с охрана и да се транспортират до Хоумленд през деня. Охраната смяташе, че ще е по-лесно да се защитят, ако преместването им станеше по светло, но явно настаняването им в мотела също не бе много добра идея, както си мислеха. Можеше само да се надява, че жените не бяха много травматизирани от това, което им се бе случило. За бедните жертви истинският свят беше достатъчно плашещ, за да бъдат оставени и на медийните лешояди, които ги заобикаляха и крещяха въпроси.
Отне й само няколко секунди, за да надене обувките си и да грабне картата за пропуск. Излезе от стаята и целенасочено пренебрегна асансьора. Това нещо се движеше прекалено бавно и бе изпитание за търпението й. Спусна се по стълбите до входа. Прозорците бяха прозрачни, но направени от стъкло, което можеше да издържи на продължителен обстрел с куршуми. Забеляза четирите жени, приближаващи с двама бодигардове, помъкнали куфарите им. Увеличи темпото. Коуди Паркс, от охраната, я посрещна с усмивка:
– Добър вечер, госпожо Брауер. Съжалявам за късното пристигане на новите ни приятели.
Ели му върна усмивката и насочи вниманието си към четирите, приличащи на амазонки жени. Най-ниската от всички бе висока почти метър и деветдесет. В общежитието живееха вече десет жени, също толкова едри и мускулести. До тях Ели се чувстваше дребна и крехка. Усмивката й се разшири, докато ги оглеждаше една по една, но никоя от тях не отвърна на жеста й. Изглеждаха изморени и леко ядосани. Обхвана я симпатия.
– Добре дошли в новия ви дом – меко започна Ели. – Знам, че сте преживели доста, но тук сте в безопасност. Аз съм Ели, вашата отговорничка.
Две от тях се намръщиха. Третата, най-високата и най-недружелюбната, само я погледна. Но блондинката, четвъртата от тях, попита:
– Нашата какво?
– Отговорничка. Това е просто термин – бързо обясни Ели. – Не се опитвам да ви стана майка. Ако имате проблеми, въпроси или се нуждаете от нещо, аз съм тази, към която трябва да се обърнете. Тук съм, за да ви помагам по всякакъв начин. Може да говорите с мен за всичко, винаги ще ви изслушам.
– Доктор за главата. – По-ниската, чернокоса жена изсъска и оголи зъбите си към Ели.
– Не – поправи я Ели. – Имам основни познания като медицинска сестра, но не съм доктор. Знам, че всяка от вас вече се е срещала с психолози. Самата аз не ги харесвам, след като ми се наложи да мина през кабинетите им. – Лицето й излъчваше симпатия. – Ще ви разведа и покажа стаите, за да може да се настаните. Ще…
– Госпожо Брауер – прекъсна я Коуди.
Ели се обърна към него, докато жените влизаха през вратата и започнаха да оглеждат огромното пространство, водещо към общежитията. Знаеше, че се нуждаят от време, за да могат да свикнат.
– Да?
– Съобщиха ни, че ще има събрание след двадесет минути. След като вие отговаряте за тази сграда, където се настаняват жени, присъствието ви е наложително. Един от новите членове на съвета държи да се запознае подробно с организацията в Хоумленд. Иска да бъде сигурен, че към хората му се отнасят правилно. Току-що бил заел поста и иска да се увери със собствените си очи за предприетите действия.
Обхвана я ужас.
– Но защо толкова късно. Бих искала да настаня жените, а това може да отнеме известно време.
– Разбирам, но той пристигна с тях и твърди, че това е важно. – Погледът му задържа този на Ели. – За тях е от съществено значение да знаят, че ги подкрепяме в начинанието, което са предприели. Затова се притеснява.
Ели се поколеба. След като бяха освободени, Новите видове се пръснаха по различни местонахождения, докато Хоумленд станеше готов да приеме огромните групи. В недалечно бъдеще това щеше да бъде постоянният им дом. Мъжът имаше основателна причина да се притеснява за безопасността и благополучието на хората си.
– Разбира се. Само да възложа на някой да се погрижи за тях и ще дойда. Събранието ще се проведе в конферентната зала в главния офис, нали?
Той кимна. Ели затвори вратата между тях. Алармата се включи веднага, за да потвърди заключването. Въпреки че мястото се охраняваше, нищо не можеше да спре медиите да се приближат до оцелелите от експерименталните лаборатории. Те постоянно опитваха да нахлуят в периметъра и да направят снимки на жертвите, след като вече имаха установено място за живеене.
Правителството започна процес за създаването на закон, забраняващ разпространяването на снимките и защитаващ Новите видове. Те бяха жертви, с право да се скрият от пресата. Съществуваха също и групи, които ги мразеха и смятаха, че Новите видове не трябва да се считат за хора с еднакви права като техните. Протестираха, че им бе даден Хоумленд и се събираха пред портите.
Ели тръгна напред, като показваше долния етаж на сградата, който се състоеше от конферентна зала за срещи; две огромни всекидневни; просторна кухня за готвене; трапезария, която можеше да побере над петдесет човека; огромна баня с четири душа и голяма библиотека. На втория и третия етаж се намираха малки апартаменти, които включваха – една спалня, малка всекидневна, баня и миниатюрна кухня.
Тя заведе жените до техните стаи, които се намираха на втория етаж, близо една до друга. Беше се научила да прави това още в първите дни, след като започна да ги посреща. Те бяха изплашени, не че щяха да си го признаят, но искаха да стоят близо една до друга. Знаеше, че жените са преминали през невъобразим ужас и сега трябваше да се доверят на някой, който им бе напълно непознат. Свободата можеше да бъде плашеща, след като си прекарал почти цял живот лишен от нея.
– Ако огладнеете, има храна и студени напитки в металната кутия, близо до мивката. – Не го беше нарекла хладилник. Знаеше от опит, че значението на тази дума им бе неизвестно. – Ако чуете някакви шумове, не се паникьосвайте, на втория етаж живеят още десет жени, които идват от различни места. – По точно лаборатории за тестване, поправи се тя на ум. – Но и те са като вас. Сградата се охранява, така че никой не може да влезе. В безопасност сте.
Жените, които стояха в коридора, я изучаваха сякаш бе някоя буболечка. Ели въздъхна, вече бе свикнала. Те трудно се доверяваха на външни хора.
– Ще бъда на третия етаж, когато се върна от събранието, на което трябва да присъствам. Номерът на стаята ми е закрепен на стената до асансьора. Искате ли да ме питате нещо, преди да тръгна?
Четирите жени мълчаха. Най-високата се обърна и влезе в стаята, която й бе показала. Останалите я последваха и Ели остана сама в коридора. Никоя не искаше да има нищо общо с нея, но тя се надяваше с времето нещата да се променят.
Погледна надолу към маратонките си за тичане, черните памучни панталони и светлосинята си тениска. Косата й беше вързана на опашка. Знаеше, че трябва да се преоблече в нещо по-представително, но един поглед към часовника на китката й я увери, че няма да успее. Трябваше да тича, за да стигне навреме. Спусна се по стълбите.
Главният офис бе разположен почти в началото на Хоумленд. За всяко общежитие и сграда бяха определени по няколко колички за голф. Ели паркира своята на паркинга пред сградата и изключи двигателя. Погледна часовника, тихо проклинайки, беше сигурна, че ще закъснее. Коуди не й бе съобщил точното време, но двадесет минути вече бяха минали. Втурна се към двойните врати на входа. Намали, когато видя въоръжения охранител. Не го познаваше още.
– Здравейте. Аз съм Ели Брауер, отговорничка на женското общежитие. Коуди Паркс ми каза, че има събрание, на което трябва да присъствам.
Мъжът се напрегна и посегна към оръжието си, докато я гледаше. Ели бавно бръкна в предния джоб на панталоните си и извади картата за достъп, която не само отваряше вратите, но и имаше снимка, за да я идентифицира като служител. Пристъпи по-близо и я вдигна.
Охраната я взе, проучи я внимателно, след което я върна обратно.
– Влезте вътре, конферентната зала е наляво. Позната ли ви е обстановката, госпожо Брауер?
– Да, благодаря.
Ели заобиколи мъжа и влезе в сградата. Забърза надолу по коридора и се насочи към двойните врати, пред които нямаше поставена охрана. Сграбчи бравата, отвори вратата и влезе вътре.
Тъмнината в залата я изненада. Осветлението на тавана беше изгасено и само слаба светлина се процеждаше от лампите по стените. Не виждаше много добре, но шепотът, който се чуваше от приглушените гласове, я увери, че помещението беше пълно с хора.
В същия миг двама от бодигардовете се обърнаха и посегнаха към оръжията си. Тя посрещна стреснатите им лица с усмивка. Ръцете й се вдигнаха във въздуха, за да покаже, че не държи нищо, с което да ги заплашва. В залата настъпи тишина. Не смееше да се огледа.
– Аз съм Ели Брауер, отговорничка на женското общежитие. Идвам с мир.
Никой не се засмя на опита й да се пошегува. Единият от мъжете задържа дланта си върху оръжието, докато другият се приближи и взе картата от ръката й. Ели не смееше да мръдне, докато я проверяваха.
– Седнете. Закъснявате – каза мъжът, кимна и върна пропуска й.
Ели го взе и го прибра обратно в джоба си. Трябваше да заобиколи мъжа, след като беше решил да блокира пътя й. Подмина го и погледна към хората в залата.
Дарън Артино, шеф на охраната в Хоумленд и директор Борис също присъстваха. Директорът се намръщи, докато тя скъсяваше разстоянието между тях. Трепна, когато го видя да оглежда дрехите й, явно не одобряваше видяното.
– Нямах време да се преоблека – обясни Ели. – Пристигнаха още четири жени и ми бяха необходими двадесет минути, за да ги настаня и да стигна до тук. Никой не ме предупреди предварително, че ще дойдат.
Напрегнатите линии около устата на директора се поотпуснаха.
– Добре, Ели. Но следващия път се облечи подходящо. Изглеждаш така, сякаш си излязла от фитнеса.
– Почти – призна тя. – Може ли да включим осветлението? В залата е доста мрачно.
– Не – въздъхна директор Борис. – Някои от членовете на съвета предпочитат да е тъмно.
Ели разбра веднага. Казаха й, че някои от оцелелите са били държани в продължение на години в тъмни килии и сега са чувствителни към светлината. Беше обзавела някои от апартаментите в общежитието, специално за такива случаи, дори бе купила слънчеви очила, за да могат да се движат свободно в сградата и бе поставила кибрити във всяка стая. За да бъде добра в работата си, прекарваше много време в разсъждения от какво биха имали нужда Новите видове – нещо, което се бе превърнало за нея в натрапчива идея.
Докато се оглеждаше, разпозна още някои от лицата наблизо. Усмихна се на Майк Торес от общежитието на мъжете, който й намигна. Той бе приятен мъж в начало на тридесетте и флиртуваше с нея по време на първата им среща – ден, след като Ели пристигна. Служителят, който я бе запознал със задълженията й на отговорничка на женското общежитието, седеше до него. Доминик Зорт й кимна рязко. Основно работата му бе да поддържа комуникацията между отделите и наемането на персонал.
Движение в края на залата привлече вниманието й. Обърна се. Някой се приближаваше от далечния ъгъл, но тъй като бе по-ниска от заобикалящите я гиганти, не успя да види кой е.
– Ели – директор Борис привлече погледа й към себе си. – Ще седнем, ето там.
– Добре – обърна се, за да го последва.
– Ти! – грубо изръмжа мъжки глас зад нея.
Ели понечи да се обърне, за да разбере на кого принадлежи този ужасяващ глас, но някой я сграбчи. Ахна от изненада, защото мъжът я вдигна от пода. Силни ръце я завъртяха във въздуха. Болка прониза гърба й, а въздухът излезе от дробовете й. Очите й се разшириха, когато се озова лице в лице с вбесения… 416.
Глава 2
Оголил кучешките си зъби, 416 изръмжа срещу Ели и когато я сграбчи над лактите, я проряза болка. Той я блъсна по гръб, върху една от масите в конферентната зала. Наведе се над нея с разярено лице, а от тъмния му поглед струеше гняв. Обхвана я истински ужас.
Отвори уста, но от нея не излезе нищо. Пое си дъх. Той изръмжа и я притисна надолу още по-силно.
– Какво, по дяволите? Остави я! – ахна директор Борис.
С периферното си зрение Ели долови някакво движение, но не посмя да отвърне поглед от тъмните яростни очи на 416. Изглеждаше така, сякаш бе готов да разкъса гърлото й с острите си зъби, които сега се намираха на сантиметри от плътта й. Сърцето й блъскаше толкова силно, че тя се зачуди дали то няма да се взриви под ребрата й. Беше оцелял и щеше да я убие по начина, който й бе обещал, ако някога му се удадеше такава възможност.
– Остави я! – заповяда мъжки глас, твърд като стомана.
– Какво, по дяволите, става? – попита друг, с изтънял глас, който звучеше шокирано.
– Фюри, пусни я! – нареди трети мъж с необичайно дълбок глас.
Очите на Фюри, изпълнени с ярост, се отместиха от ужасения поглед на Ели, той обърна глава встрани и изръмжа на някого зад него:
– Не. Това е между мен и нея. Отдръпнете се!
Младата жена с облекчение прокара език по напуканите си устни, можеше да диша отново. Ръцете му бяха направили синини по нейните, а болката беше толкова силна, че напълни със сълзи очите й. Фюри гневно изръмжа на някой зад гърба си, който се опитваше да отклони вниманието му от Ели. Въпреки че стаята бе пълна с мъже, тя знаеше, че ще умре пред очите им, когато погледът му се върнеше обратно към нея.
– Остави я, Фюри! – извиси се мъжки глас над заплашителното ръмжене. – Моля те!
– Тя е една от тях! – озъби се с ярост 416. – Работи като техник в лабораторията за изследване. Отдръпнете се назад. Имам право на отмъщение.
Специфичен шум проряза залата и очите на Ели се отвориха широко. Тя разпозна звука от зареждане на пушка. Преглътна буцата, която се образува в гърлото й от страх, че може да го застрелят, за да я спасят.
Дявол да го вземе. Нямаше да позволи това да се случи. Този ужас разсея загрижеността за собствения й живот. Беше го спасила веднъж, сега щеше да го стори отново.
– Всичко е наред – извика силно, колкото можеше. Гласът й се прекърши, но успя да продължи: – Не го наранявайте! Никой да не стреля! Моля ви!
– Ели? – директор Борис се придвижи по-близо. – За какво говори той?
Тя си пое рязко дъх, когато мъчителят й обърна глава и свирепо я погледна. Студени тръпки плъзнаха надолу по гърба й от напрегнатия му леден поглед и от убедеността, че определено ще изпълни заканата си. Изобщо не се съмняваше, че ще я убие на масата, пред очите на всички присъстващи.
– Фюри – изръмжа друг мъжки глас. – Освободи жената! Да уредим разумно нещата.
– Моя – изрева Фюри, очевидно толкова ядосан, че не можеше да говори нормално. Пръстите му стегнаха хватката си още по-силно.
Сълзи потекоха от очите на Ели и се търкулнаха от двете страни на лицето й, но тя не издаде нито звук. Страхуваше се да не разсее присъстващите, особено този, който току-що бе заредил пушката.
– Ели? – обади се Доминик Зорт наблизо. – Ти беше информатор, нали?
Тя преглътна един стон на болка. Фюри тихо изръмжа и ръцете му брутално стиснаха нейните.
– Да – въздъхна Ели. – Познавам го.
В гърлото на Фюри ръмженето се задълбочи до злобно озъбване.
– Фюри! – рязко каза друг мъж. – Освободи тази жена, веднага!
Натискът на хватката му отслабна, но той не я пусна. Все пак се дръпна на няколко сантиметра от нея. Не искаше да се отдалечава от тялото й, стисна устни, за да скрие кучешките зъби. Пое си няколко пъти дълбоко въздух през носа, но не се отдръпна от Ели.
Фюри. Да, новото име подхождаше на погледа в очите му.
– Тя е от медицинския персонал на Мерикъл. Беше изпратена под прикритие, когато плъзнаха слуховете за първоначално тестване на обектите. Опитахме се да внедрим тайни агенти в Мерикъл, но не успяхме. Мисля, че тя заемаше мястото на медицинска сестра в централния им офис. Костваше й много усилия да бъде прехвърлена в това адско място, за да открие дали слуховете са верни. Тя успя тайно да събере достатъчно доказателства, за да ни гарантира, че се работи върху първия обект на изпитание – заговори бързо Доминик Зорт. – Не знаех, че тя ще се срещне с някой от вашите хора, Джъстис. Не съм бил неин шеф, но Виктор Хелио не споменава нищо в досието за това дали тя е нанесла вреда на някой от Новите видове, или е взаимодействала с тях. Никога не бих я наел да работи с твоите хора, ако имах представа, че познава някого от тях лично. – Гласът на Доминик Зорт остана спокоен и хладен. – Нейното име е Ели Брауер и работи в женското общежитие. Тя рискува живота си всеки ден, за да шпионира Мерикъл за нас, Джъстис. Ели знаеше, че ще бъде убита, ако те разберат, че е приела тази работа, за да събере доказателства за това, което вършеха.
– Пусни я! – каза тихо Джъстис, но думите му прозвучаха като заповед. – По-спокойно, Фюри. Разбирам те. Чу ли какво каза този човек? Тя е работила там, за да помогне да се съберат доказателства за нашето съществуване. Помагала е да спасим нашите хора.
Но Фюри продължи да я стиска и да мята заплашителни погледи. Ели се взираше в него, сигурна, че изобщо не го интересува защо е била там. Знаеше, че той я мрази, защото го беше натопила за смъртта на Якоб, и не го обвиняваше за това. Беше го направила, за да спаси живота си, но този факт не намаляваше вината на престъплението, извършено спрямо него.
– Ели? – проговори директор Борис. – Каква точно е била работата ти в изследователския център и какво си причинила на този мъж?
По дяволите. Ели преглътна. Тя се взираше в очите на Фюри, които все повече потъмняваха и от шоколадовокафяви ставаха черни.
– Аз просто помагах, когато бе необходимо – поясни тихо тя. – Най-вече съхранявах класифицирането на резултатите от пробите на кръв и слюнка, които те извършваха.
– Защо той те мрази толкова много? Наранила ли си го лично по някакъв начин? – гласът на директор Борис се повиши от негодувание. – Навредила ли си им с нещо?
Ели се вгледа в напрегнатото изражение на Фюри. Ако тя беше сексуално насилена, не би искала никога да го излага на показ. Той бе горд мъж и вероятно случилото се не бе нещо, което искаше да сподели с всички в помещението. Беше длъжна да разкаже на присъстващите защо уби техника и да признае какво бе направила, за да ядоса толкова Фюри. Поколеба се. Очите му се присвиха на цепки, ръмженето дълбоко в гърдите му се засили.
– Не! – заповяда 416.
– Фюри? – рече Джъстис. Мъжът имаше необичайно дълбок глас. – Какво е направила, за да искаш да й причиниш толкова много болка? Тя ли те принуди да вземаш медикаменти?
– Ели, кажи ни – настоя директор Борис.
– Аз трябваше да направя тестовете – излъга младата жена. – Налагаше се да му причиня болка. – Това поне бе истина. Знаеше, че онова, което бе направила, трябва да му е причинило емоционално страдание, в добавка към това, което Якоб му бе сторил, докато той бе лежал безпомощен на пода в килията. – Не ме харесва, защото вземах проби от него.
Фюри изръмжа в отговор.
Ели не се отвърна от него, погледите им се заключиха.
– Много съжалявам, но нямах друг избор. Знаех, че ще помогна, ако тайно успеех да събера доказателства. Направих това, което трябваше, за да те спася. Ти беше толкова близо да получиш своя шанс за свобода. – Сълзите, стичащи се по двете страни на лицето й, се увеличиха. – Толкова много съжалявам. Просто исках да те спася.
Фюри държеше в ръцете си жената, която го бе предала. Не можеше да повярва, че е открил Ели отново. Тя работеше в Хоумленд и ръцете му бяха наистина върху нея. Сега беше свободен, вече не бе безпомощен, и се бореше със себе си за това какво да направи с нея. Една малка част от него искаше да захапе гърлото й, докато останалата част желаеше да я притисне към тялото си и да я задържи. И в двата случая не искаше да я пуска. Отвращението му към самия него надделя над противоречивите емоции след онова, което му бе сторила. Той никога нямаше да забрави онзи ден, нито пък този, който последва.
Джъстис настоя отново да освободи Ели, но ръцете му отказваха да я пуснат. Това, че тя се бе осмелила да бъде там, където Новите видове би трябвало да се намират в безопасност от мъчителите им, го вбеси. Тя беше опасна, с красивите си сини очи, които го подмамваха да й повярва, че никога няма да му навреди. Пръстите му се свиха върху нежната кожа, когато вдиша аромата й, който го преследваше толкова много нощи наред.
Светлосиният й поглед се оказа по-красив, отколкото си го спомняше, и той трепна вътрешно, докато наблюдаваше как сълзите й се стичат по лицето, с ясното съзнание, че я е наранил. Бореше се със знанието, че е в правото си да отмъсти, но в същото време мразеше да й причинява болка. Това, че тя помоли всички да не го нараняват, го обърка още повече. Ели би трябвало да бъде негов враг, тогава защо се опитваше да го защити?
– Фюри – прошепна Джъстис. – Тя е жена.
Не бе необходимо някой да му казва какъв е полът на Ели. От нейния сладък аромат на ягоди и ванилия му се прииска да стене и да зарови нос в кожата й, за да изследва мястото откъдето идва. Чудеше се дали шампоанът за коса, или лосионът за тяло й придаваше такава изкусителна миризма. Това го ядоса повече, отколкото бе готов да признае. Беше изумен да научи, че тя е работила против врага му. За него нямаше значение защо е била там, не можеше да се примири с чувството, че го е предала, като го остави, затворен вътре в килията, да се справя с последствията от нейните действия. Нима не разбираше какво бе извършила или как той е бил наранен? Фюри не искаше да се разбира истината за това, което бе направила, за да го разгневи толкова силно. Прекалено много въпроси щяха да бъдат задавани. Беше се срамувал достатъчно. Не желаеше никой да разбере колко дълбоко бе унижението му от чувството на безпомощност през всичките тези години, заключен в килията, и от злоупотребите нанесени през живота му. Той бе от Новите видове и имаше контрол върху ума и тялото си, въпреки че беше затворник. Не можеше да попречи на техника да го нападне, тъй като лежеше безпомощен, все още травмиран от това, което му бе сторено, но тялото му реагира на Ели, когато тя се доближи до него. Беше го възбудила, въпреки ужасната ситуация. Той не искаше да реагира на нея по този начин. Това правеше предателството й още по-непростимо. Бе отпуснал гарда и тя му бе навредила. Призна си, че отново е загубил контрол, когато я бе сграбчил безсмислено, и сега отказваше да я освободи.
