Текст книги "Анна в рокля от кръв"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 13 (всего у книги 16 страниц)

– Колко старомодно – казвам аз и тя се ухилва.

– Родителите ми имат ключове за половината къщи на улицата. Всички умират да си общуват с нас. Но семейството на Уил е единственото, което има ключ за нашата къща – тя отново свива рамене. – Понякога е от полза целият град да ти се умилква. Но като цяло е по-скоро дразнещо.

Разбира се, Томас и аз няма как да знаем за какво говори тя. Ние сме израснали в странни семейства на вещици. Никой не би ни дал ключ за къщата си, ако ще да сме последните хора на планетата.

– И кога ще го направим? – пита Томас.

– Спешно – казвам аз. – Когато няма да има никой. През деня. Рано, веднага след като тръгне за училище.

– А защо мислиш, че ножът няма да е в него? – казва Томас.

Кармел вади телефона си.

– Ще пусна слух, че е започнал да се разхожда с нож из училище и че някой трябва да каже на учителите. Сигурна съм, че ще стигне до него преди утре сутрин и няма да посмее да го вземе.

– Освен ако не реши да си остане вкъщи – казва Томас.

Поглеждам го.

– Да си чувал за Тома Неверни?

– Не се връзва – отговаря самодоволно той. – Това се отнася за човек, който е скептичен. Аз не съм скептик. Аз съм песимист.

– Томас – изчуруликва Кармел. – Не знаех, че си такъв мозък.

Пръстите ѝ се движат трескаво по клавиатурата на телефона. Вече изпрати три съобщения и получи два отговора.

– Хайде, стига вече, вие двамата – казвам. – Отиваме утре сутрин. Най-вероятно ще трябва да пропуснем първи и втори час.

– Няма проблем – казва Кармел. – Нали днес карахме първи и втори.

Утрото ни сварва с Томас, смъкнати надолу в седалките на неговия Форд Темпо, паркиран на една пресечка от къщата на Уил. Навели сме глави и сме сложили качулките на суитшъртите си, а очите ни шарят наоколо. Изглеждаме точно като хора, които всеки момент ще извършат углавно престъпление.

Уил живее в един от по-богатите и по-поддържани квартали на града. Разбира се. Родителите му са приятели с тези на Кармел. Нали затова имам ключове за къщата му в джоба си. Но за нещастие, това значи и че сме в квартал, където ще има много домакини или чистачки, които да зяпат през прозорците, ако се зачудят какви ги вършим ние там.

– Време ли е? – пита Томас. – Колко е часът?

– Не още – казвам, като се старая да звуча спокойно, сякаш съм го правил хиляди пъти преди, което изобщо не е така. – Кармел още не се е обадила.

Той се успокоява за малко и си поема дълбоко въздух. После се стряска и скрива глава зад волана.

– Мисля, че видях някакъв градинар! – изсъсква Томас.

Дърпам го нагоре за качулката.

– Малко вероятно. Какви градини, есен е. Сигурно някой мете листа. Така или иначе, не сме седнали тук с маски на лицата и ръкавици. Не правим нищо нередно.

– Засега.

– Ами, тогава недей да се държиш подозрително.

Само двамата сме. Като обсъждахме плана, решихме Кармел да остане на позиция в училище. Да се увери, че Уил е там. Според нея родителите му тръгват за работа много преди той да тръгне за училище. Кармел поспори, каза, че това е сексистко, че е по-добре да е с нас, в случай че нещо се обърка, защото тя поне може да измисли някакво обяснение какво прави там. Томас не искаше и да чуе. Опитваше се да я предпази. Но сега, като го гледам как хапе долната си устна и как се стряска при всеки шум, ми се струва, че с Кармел щеше да ми е по-добре. Когато телефонът ми започва да вибрира, той подскача като подплашена котка.

– Кармел е – казвам му, преди да вдигна.

– Не е тук – шепне паникьосано тя.

– Какво?

– Няма ги и двамата. И Чейс не е тук.

– Какво? – питам отново, макар че чувам какво ми казва.

Томас ме дърпа за ръкава като нетърпелив първокласник.

– Не са в училище – казвам му ядосано.

Явно има някакво проклятие в Тъндър Бей. Нищо не върви като хората в този скапан град. А сега слушам тревогите на Кармел в едното си ухо и догадките на Томас в другото и просто има твърде много хора в тази кола, за да мога да си събера мислите.

– Какво ще правим сега? – питат ме едновременно.

Анна. Ами Анна? Камата ми е в Уил и ако той е усетил примамката в съобщенията на Кармел, кой знае какво може да е решил да направи. Достатъчно умен е да влезе в контра-игра; знам, че е. А през последните няколко седмици аз съм толкова оглупял, че да се вържа. Сигурно в момента ни се надсмива, като си представя как обръщаме стаята му наопаки, докато той върви по алеята пред къщата на Анна с камата ми в ръка, следван от русия си лакей.

– Карай! – изръмжавам и затварям на Кармел.

Трябва да стигнем до Анна, и то бързо. Кой знае, може вече да е късно.

– Накъде? – пита Томас, но вече е запалил двигателя и тръгва.

Движим се към къщата на Уил.

– Към къщата на Анна.

– Да не мислиш, че... Може просто да са останали вкъщи. Или просто да закъсняват за училище.

Той продължава да говори, но очите ми забелязват нещо друго, докато минаваме покрай къщата на Уил. Нещо не е наред с пердетата на един от прозорците на втория етаж. Те са спуснати, а всички други прозорци са или отворени, или пердетата им са прибрани. Но има и нещо в начина, по който са спуснати. Изглеждат някак... неравномерно спуснати. Сякаш са дръпнати набързо.

– Спри – казвам аз. – Паркирай колата.

– Какво става? – пита Томас.

Но очите ми са фиксирани върху прозореца на втория етаж. Той е вътре, знам, че е вътре, и изведнъж ме изпълва адски гняв. Стига вече игрички. Ще вляза и ще си взема ножа и ще е по-добре за Уил Розенбърг да не застава на пътя ми.

Скачам без дори да изчакам колата да спре. Томас се бави с колана си, звучи, сякаш почти се изтърсва от шофьорската врата, и се затичва след мен, но скоро непохватните му стъпки ме застигат и той започва да задава един милион въпроси.

– Какво правим? Какво ще правиш?

– Ще си взема камата – отговарям.

Втурваме се през двора на къщата и скачаме по стълбите на верандата. Избутвам ръката на Томас, когато се пресяга да почука, и вместо това вадя ключа. Надъхал съм се и не искам да давам на Уил предупреждение, ако не е нужно. Нека се опита да ме спре. Нека само се опита. Но Томас сграбчва ръката ми.

– Какво? – съскам през зъби.

– Поне сложи тези – казва той и ми подава чифт ръкавици.

Понечвам да му кажа, че не сме тръгнали да отвличаме котката на съседите, но е по-лесно просто да ги сложа, вместо да споря. Той също слага ръкавици, а аз завъртам ключа и отварям вратата.

Единственият плюс, като влизаме в къщата, е, че сега трябва да сме още по-тихи и Томас спира да ме залива с въпроси. Сърцето ми блъска в ребрата, тихо, но настойчиво. Мускулите ми са напрегнати и се движа леко вдървено. Няма нищо общо с това да дебнеш призрак. Не се чувствам уверен и силен, а като петгодишен в гората по тъмно. Интериорът на къщата е хубав. Лъскав паркет и дебели килими. Парапетът на стълбите към горния етаж изглежда, сякаш е бил полиран всеки ден, откакто е сложен. По стените има картини на художници – и то не от тези модерните тъпотии, дето някакво хилаво копеленце в Ню Йорк обявява някое друго хилаво копеленце за гений, защото рисува „наистина смели червени квадрати“. Това са класически картини, пейзажи, вдъхновени от френския импресионизъм, и малки портрети със затъмнени краища, изобразяващи жени в изящни дантелени рокли. При други обстоятелства с удоволствие бих ги разгледал. Гидиън ми е говорил много за изкуство, докато ме развеждаше из музея „Виктория и Албърт“ в Лондон. Но вместо това само прошепвам на Томас:

– Взимаме ножа и се махаме.

Тръгвам пръв по стълбите нагоре и като се качвам, завивам наляво към стаята със спуснатите завеси. Хрумва ми, че може да бъркам жестоко. Това може изобщо да не е спалня. Може да е склад или стая за видеоигри, или някаква друга стая, която е съвсем нормално да си стои със спуснати завеси. Но вече няма време за това. Пред вратата на стаята съм.

Дръжката се завърта с лекота, когато пробвам дали е заключено, и вратата се открехва. Вътре е твърде тъмно, за да виждам ясно, но се разпознават очертанията на легло и, струва ми се, шкаф. Стаята е празна. Томас и аз се вмъкваме като стари кримки. Дотук добре. Бавно пристъпвам към средата на стаята. Премигвам, за да накарам очите ми да се приспособят към тъмнината.

– Дали да не светнем лампата? – прошепва Томас.

– Може – отговарям разсеяно.

Не му обръщам внимание. Сега виждам малко по-ясно, а това, което съзирам, никак не ми харесва. Чекмеджетата на шкафа зеят отворени. От тях висят дрехи, сякаш някой е ровил вътре и е бързал много. Дори разположението на леглото е странно. Опряно е на стената под ъгъл. Било е местено.

Завъртам се и виждам, че вратата на килера е отворена, а един плакат до нея виси скъсан през средата.

– Някой вече е бил тук – казва Томас, като се отказва да шепне повече.

Усещам, че се потя, и избърсвам чело с опакото на ръкавицата. Нещо не се връзва. Кой може да е идвал тук? Дали пък Уил няма и други врагове? Това би било адско съвпадение, но пък май напоследък съвпаденията доста зачестиха.

Струва ми се, че виждам нещо в тъмното, нещо до плаката. Изглежда като надпис на стената. Правя стъпка напред, за да се приближа, и кракът ми се натъква на нещо на пода – усещането е познато. Знам какво е още преди да кажа на Томас да светне лампата. Когато светлината изпълва стаята, вече отстъпвам назад и виждаме картината около нас.

И двамата са мъртви. Това, което ритнах, е бедрото на Чейс – или поне това, което е останало от него – а това, което помислих за надписи по стената, са всъщност дълги, широки следи от кръв. Тъмна артериална кръв във формата на извити пръски. Томас се е вкопчил в ризата ми и издава някакви звуци на паника, като едва диша. Внимателно се освобождавам от ръцете му. Мозъкът ми е изтръпнал и хладнокръвен. Инстинктът ми да проуча сцената е по-силен от желанието ми да избягам.

Тялото на Уил е зад леглото. Лежи по гръб и очите са отворени. Едното око е червено и първоначално си помислям, че е от спукани капиляри, но после виждам, че е изпръскано с кръв. Стаята е в пълен безпорядък. Чаршафите и одеялата са разкъсани и събрани накуп до ръката на Уил. Облечен е в това, което предполагам, че ползва за пижама – просто бархетно долнище и тениска. Чейс е облечен. Такива мисли минават през главата ми, сякаш съм следовател на местопрестъплението, подреждам ги и се опитвам да ги запомня, за да се разсея от това, което забелязах в момента, когато лампата светна.

Раните. И двамата са осеяни с рани: яркочервени и още кървящи. Огромни откъснати сърповидни парчета от кости и мускули. Бих познал такива рани във всеки един момент, въпреки че съм ги виждал само във въображението си. Това са следи от ухапване.

Нещо ги е изяло.

Точно както е изяло баща ми.

– Кас! – крещи Томас.

От тона на гласа му ми става ясно, че вече няколко пъти е казал името ми и не е получил отговор.

– Трябва да се махаме!

Краката ми са пуснали корени в пода. Не мисля, че мога да помръдна, но в следващия момент той ме хваща през кръста и ме дърпа вън от стаята. Чак когато той загася лампата и сцената пред мен изчезва, аз се отърсвам от него и започвам да бягам.

Глава двадесета

Какво ще правим?

Томас не спира да ми задава този въпрос. Кармел звъня два пъти, но аз не вдигам. Какво ще правим? Нямам представа. Просто си седя тихо на мястото до шофьора, докато Томас кара без посока. Сигурно това е да изпаднеш в кататония. През главата ми не минават панически мисли. Не правя планове и не се опитвам да преценя ситуацията. Просто един тих ритмичен рефрен. „Онова нещо е тук. Онова нещо е тук.“

С едното си ухо долавям гласа на Томас. Той говори по телефона и обяснява какво сме открили. Сигурно говори с Кармел. Сигурно се е отказала да ми звъни и се е обадила на него, знаейки, че той ще вдигне.

– Не знам – казва той. – Мисля, че откачи. Май го загубихме.

Мускулите на лицето ми потръпват, все едно искат да реагират и да се справят с предизвикателството, но са безсилни, сякаш излизам от упойка след час при зъболекар. Мислите се процеждат през мозъка ми бавно. Уил и Чейс са мъртви. Онова нещо, което е изяло баща ми. Томас кара без посока.

Мислите ми нямат връзка една с друга. Никоя от тях не е особено проникновена. Но поне не ме е страх. После притокът се засилва, а Томас крещи името ми и ме удря по ръката, с което реално отприщва отново всичко.

– Закарай ме при Анна – казвам аз.

Той изглежда облекчен. Поне казах нещо. Поне взех някакво решение, дадох някаква команда.

– Ще го направим – чувам го да казва в телефона. – Да. Тръгваме натам сега. Чакай ни там. Не влизай, ако ни няма още!

Той не ме е разбрал. Как да му обясня? Той не знае как е умрял баща ми. Той не разбира смисъла на всичко това – че най-после дойде моментът. Открило ме е точно сега, когато на практика съм беззащитен. А дори не знаех, че ме е търсило. Почти се усмихвам. Съдбата си прави шега с мен.

Минаваме километри, но всичко около мен е размазано. Томас не спира да бълва някакви окуражителни фрази. Спира пред къщата на Анна и излиза. След секунди отваря вратата ми и ме дърпа за ръката.

– Хайде, Кас – казва той.

Поглеждам го печално.

– Готов ли си? – пита ме той. – Какво ще направиш?

Не знам какво да му кажа. Това състояние на шок започва да губи чара си. Искам си мозъка обратно. Не може ли да се отръска като куче от вода и да заработи пак?

Стъпките ни хрускат по студения чакъл. Дъхът ми вдига малки облачета пара. Вдясно от мен облачетата на Томас изскачат много по-начесто, дишането му е нервно.

– Добре ли си? – пита той. – Ужас, никога не бях виждал подобно нещо. Не мога да повярвам, че тя... Това беше...

Той спира и се превива. Спомня си, а ако си спомня твърде добре, ами, тогава сигурно ще повърне. Протягам ръка да го закрепя.

– Може би е по-добре да изчакаме Кармел – казва той.

После ме дърпа назад. Вратата на Анна се е отворила. Тя излиза на верандата, с леки стъпки, като кошута. Поглеждам тънката ѝ рокля. Тя не си е направила труда да се наметне с нещо, въпреки че вятърът сигурно забива в нея безброй остри парченца лед. Нейните голи мъртви рамене не могат да го усетят.

– В теб ли е? – пита тя. – Намери ли го?

– Кое дали е в теб? – прошепва Томас. – За какво говори тя?

Клатя глава в отговор и на двамата и изкачвам стълбите на верандата. Минавам покрай нея и влизам в къщата, а тя идва след мен.

– Кас – казва тя. – Какво има?

Прокарва пръсти по ръката ми.

– Назад, сестро! – изпищява Томас.

Дори я избутва и застава между нас. Вдига пръсти пред нея, събрани в нелеп кръст, но не го виня. Паникьосан е. Аз също.

– Томас – казвам аз. – Не е била тя.

– Какво?

– Не го е направила тя.

Поглеждам го спокойно, за да види, че хватката на шока се отпуска; идвам на себе си.

– И престани с това с пръстите – добавям. – Тя не е вампир, а дори и да беше, не мисля, че твоят кръст щеше да свърши някаква работа.

Той отпуска ръце. Облекчение се разлива по мускулите на лицето му.

– Те са мъртви – казвам на Анна.

– За кого говориш? И защо не ме обвиняваш?

Томас прочиства гърло.

– Ами, той няма да го направи, но аз го правя. Къде беше снощи и тази сутрин?

– Бях тук – отговаря тя. – Винаги съм тук.

Отвън чувам скърцане на спирачки. Кармел е пристигнала.

– Щях да ти повярвам, докато беше затворена в тази къща – контрира Томас. – Но може би сега, когато си на свобода, ходиш къде ли не. И защо не? Защо ти е да стоиш тук, където си била в капан в продължение на петдесет години?

Той се оглежда нервно, макар че в къщата е тихо. Засега няма и следа от гневни духове.

– На мен дори сега не ми се стои тук.

Стъпки изтрополяват по верандата и Кармел влита през вратата, стиснала метална бейзболна бухалка.

– Махни се от тях веднага! – крещи тя с цяло гърло.

Засилва се и замахва, като удря Анна с бухалката през лицето. Ефектът е като да удариш Терминатор с оловна тръба. Анна просто изглежда леко изненадана, а после и леко обидена. Струва ми се, че виждам как Кармел преглъща.

– Всичко е наред – казвам аз и тя отпуска малко бухалката. – Не го е направила тя.

– Откъде знаеш? – пита Кармел.

Очите ѝ хвърлят искри, а бухалката се тресе в ръцете ѝ. Пращи от страх и адреналин.

– Откъде знае какво? – намесва се Анна. – За какво говорите? Какво се е случило?

– Уил и Чейс са мъртви – казвам аз.

Анна свежда поглед. После пита:

– Кой е Чейс?

Може ли всички да спрат да ме засипват със скапани въпроси? Или поне някой друг да отговаря от време на време?

– Той е едно от момчетата, които помагаха на Майк да ми скрои номер в нощта, когато... – правя пауза. – Той беше другото момче на прозореца.

– О!

Когато става ясно, че нямам намерение да продължа, Томас разказва всичко на Анна. Кармел потръпва при по-кървавите детайли. Томас я поглежда, сякаш да се извини, но продължава да разказва. Анна слуша и ме гледа.

– Кой може да направи нещо такова? – пита гневно Кармел. – Вие пипахте ли нещо? Някой видя ли ви?

Погледът ѝ се стрелка между Томас и мен.

– Не. Носихме ръкавици и не мисля, че сме местили нещо, докато бяхме там – отговаря Томас.

Гласовете и на двамата са равни, макар че говорят трескаво. Обръщат внимание на практичната страна на нещата и така им е по-леко. Но аз не мога да ги оставя да продължават. Не ми е ясно какво се случва, а трябва да разберем. Трябва да им кажа всичко, доколкото имам сили.

– Имаше толкова много кръв – казва Томас с отпаднал глас. – Кой би могъл да направи такова нещо? Защо някой би...?

– Не е точно някой. А по-скоро нещо – казвам аз.

Изведнъж се чувствам много уморен. Прашното канапе ми изглежда фантастично в момента. Облягам се на него.

– Какво нещо? – пита Кармел.

– Ами такова. Нещо. Не е човек. Или поне вече не е. Същото нещо, което е откъснало крайниците на този в парка – преглъщам. – Сигурно нарочно са пропуснали да кажат за следите от ухапвания. Държали са уликите в тайна. Не са искали да излиза по телевизията. Затова не се сетих по-рано.

– Следи от ухапване – прошепва Томас, очите му се разширяват. – Това ли видяхме? Не е възможно. Раните бяха твърде големи; цели парчета липсваха.

– Виждал съм го и преди – казвам аз. – Чакай. Това не е вярно. Всъщност не съм го виждал. И не знам какво прави тук десет години по-късно.

Кармел несъзнателно потропва с алуминиевата бухалка по пода; звук като от глуха камбана ехти из празната къща. Без да казва нищо, Анна минава покрай нея и взима бухалката, а после я обляга на канапето.

– Извинявай – прошепва Анна и свива рамене, а Кармел скръства ръце и на свой ред свива рамене.

– Няма нищо. Дори не се усетих, че го правя. И... съжалявам, че те цапардосах преди малко.

– Не ме заболя... – Анна застава до мен. – Касио. Ти знаеш какво е това нещо.

– Когато бях на седем, баща ми преследваше някакъв призрак в Батън Руж, Луизиана – гледам в пода, в краката на Анна. – Така и не се върна. Това нещо го уби.

Анна слага ръка върху моята.

– Той е бил ловец на призраци като теб – казва тя.

– Като всички мои предци. Да, той беше като мен. И беше по-добър от мен.

Като си помисля, че убиецът на баща ми е тук, свят ми се завива. Не си го представях така. Трябваше аз да го преследвам. Трябваше да съм готов за този момент, да имам всичко нужно, за да го смажа.

– И все пак, това нещо го уби.

– Как го уби? – пита тихо Анна.

– Не знам... – ръцете ми треперят. – Преди си мислех, че се е случило, защото нещо го е разсеяло. Или че е попаднал на засада. Дори ми хрумна, че може ножът да е загубил силата си, че след известно време спира да работи за теб, когато ти дойде редът. Мислех, че може аз да съм виновен. Че аз съм го убил, като съм пораснал и съм станал готов да го заместя.

– Това не може да е вярно – казва Кармел. – Това е нелепо.

– Може да е така, може и да не е така. Но когато си на седем и баща ти умре, а тялото му изглежда все едно скапани сибирски тигри са вечеряли с него, наум ти идват доста нелепи неща.

– Той е бил изяден – казва Томас.

– Да. Чух как ченгетата го описват. Големи парчета са били откъснати от тялото му, точно както при Уил и Чейс.

– Това не значи задължително, че е същото нещо – разсъждава Кармел. – Доста голямо съвпадение е, не мислиш ли? След десет години?

Не казвам нищо. Не ми се спори за това.

– Така че може би е нещо друго – казва Томас.

– Не. Това е. Същото нещо е. Просто го знам.

– Кас – казва той. – Как го знаеш?

Поглеждам го изпод вежди.

– Хей. Може и да не съм вещица, но и моята професия си има бонуси. Просто знам, разбираш ли? А и опитът ми показва, че няма много призраци, които ядат човешка плът.

– Анна – казва внимателно Томас. – Ти никога не си яла човешка плът, нали?

Тя клати глава.

– Никога?

– А и аз щях да се върна там – добавям. – Това винаги е била целта ми. Но този път наистина смятах да се върна.

Поглеждам Анна.

– Тоест, така си мислех. След като приключа тук. Може би това нещо някак си го е разбрало.

– И сега идва за теб – казва Анна замислено.

Разтривам очи. Опитвам се да мисля. Изтощен съм. Направо ми се подгъват краката. Което е странно, защото спах като пън тази нощ, сигурно за пръв път от седмици. И тогава ми просветва.

– Кошмарите – казвам аз. – Стават все по-лоши, откакто дойдох тук.

– Какви кошмари? – пита Томас.

– Че някой се надвесва над мен. Мислех, че са просто лоши сънища. Но от самото начало това е било предзнаменование.

– Тоест? – пита Кармел.

– Като предупреждение от свръхестествените сили. Пророчески сънища.

Този глас – сякаш има чакъл в устата, сякаш идва от черната пръст, сякаш стърже като циркуляр. Този акцент – почти креолски, почти карибски.

– Имаше и някакъв мирис – казвам и сбърчвам нос. – Като на сладникав пушек.

– Кас – казва Анна, гласът ѝ е пълен с тревога. – Нали ти споделих, че помирисах пушек, когато камата ти ме поряза. Ти каза, че сигурно е спомен от лулата на Елиас. Но какво, ако не е?

– Не – казвам аз.

Но веднага си спомням един от кошмарите ми. „Ти загуби камата“ – казваше гласът. „Ти я загуби.“ Този глас сякаш идваше от уста, пълна с изгнили растения и ножчета за бръснене.

Страхът прокарва ледени пръсти по гърба ми. Мозъкът ми се опитва да открие връзката, опипва почвата внимателно, дендрит търси дендрит. Това, което е убило баща ми, е вуду магия. Поне това знам. А какво е в крайна сметка вуду магията?

Нещо ми убягва, нещо, което знам, но не мога да извадя на светло. Нещо, свързано с това, което ми каза Морфран. Кармел вдига ръка, все едно сме в час.

– Гласът на разума – казва тя. – Каквото и да е това нещо и каквато и връзка да има, или да няма, с ножа, или с Кас, или с баща му, вече е убило поне двама души и е изяло по-голямата част от тях. Така че, какво ще правим?

Всички се умълчаваме. Без камата съм безполезен. Кой знае, може това нещо да е взело камата от Уил и да се окаже, че съм забъркал Томас и Кармел в страхотевична бъркотия.

– Камата не е в мен – измънквам аз.

– Не започвай с това – казва Анна. Рязко се отдръпва от мен. – Артур без Екскалибур пак е бил Артур.

– Точно така – приглася ѝ Кармел. – Може и да нямаме камата, но ако не бъркам, имаме нея – кима към Анна. – А това никак не е малко. Уил и Чейс са мъртви. Знаем какво ги е убило. Може ние да сме следващите. Давайте да подреждаме каруците в кръг14 и да направим нещо!

Петнадесет минути по-късно сме във форда на Томас. И четиримата – Томас и аз отпред, Кармел и Анна на задната седалка. Защо не взехме по-удобното, по-надеждно и по-малко набиващо се на очи ауди на Кармел – не ме питайте. Но така става, като се прави план за петнадесет минути. Само дето планът не е кой знае какво, понеже не знаем какво точно се случва. Тоест, имаме предположения, шесто чувство – при мен е направо седмо – но как да измислим план, без да знаем какво е това нещо и какво иска то?

Така че вместо да се тревожим какво не знаем, ще се водим по това, с което сме наясно. Трябва да намерим камата ми. Ще я потърсим с магия, Томас ме уверява, че може да се направи с помощта на Морфран.

Анна настоя да дойде с нас, защото независимо от приказките ѝ за крал Артур, мисля, че е наясно, че аз на практика съм беззащитен. И не знам колко я помни тази легенда, но Артур е бил убит от един призрак от миналото му, който го хванал неподготвен. Сравнението ѝ май не е най-подходящото. Преди да тръгнем, обсъдихме набързо някакви алибита за пред полицията, в случай че ни разпитват, след като намерят телата на Уил и Чейс. Но бързо се отказахме. Защото, да си го кажем направо, ако има вероятност да бъдеш изяден през следващите няколко дни, на кого му пука за полицията?

Имам някакво странно усещане, мускулите ми са като пружини. Въпреки всичко, което се случи – смъртта на Майк, картините от убийството на Анна, нахапаните Уил и Чейс, факта, че онова нещо, което е убило баща ми, е наоколо и най-вероятно се готви да убие мен – аз се чувствам добре. Знам, че няма никаква логика. Всичко е толкова объркано. И все пак съм добре. Чувствам се почти в безопасност с Томас, Кармел и Анна. Когато стигаме магазина, ми хрумва, че трябва да кажа на майка ми. Ако това наистина е нещото, което е убило баща ми, тя трябва да знае.

– Чакайте – казвам, когато излизаме от колата. – Трябва да се обадя на майка ми.

– Защо направо не отидеш да я доведеш? – казва Томас и ми подава ключовете за колата. – Тя може да помогне. Ще започнем без теб.

– Благодаря – отвръщам и сядам зад волана. – Ще се върна възможно най-скоро.

Анна плъзга бледия си крак над предната седалка и сяда до мен.

– Идвам с теб.

Няма да споря. Имам нужда от компания. Паля двигателя, обръщам и тръгваме. Анна не казва нищо, просто гледа дърветата и къщите, покрай които минаваме. Предполагам, че смяната на пейзажа провокира интереса ѝ, но на мен ми се ще тя да каже нещо.

– Заболя ли те, когато Кармел те удари? – казвам, колкото да започна някакъв разговор.

Тя се усмихва.

– Не ставай глупав.

– Справяш ли се, имам предвид в къщата?

Лицето ѝ е някак безизразно и ми се струва, че това е нарочно. Винаги е непроницаема, но имам чувството, че умът ѝ е като акула, която плува с лекота, а всичко, което съм видял до момента, е само перката ѝ.

– Продължават да ми се явяват – казва бавно тя. – Но все още са слаби. Като изключим това, просто си стоя и чакам.

– Какво чакаш?

Не ме съдете. Понякога да се правя на по-глупав, отколкото съм, е единственият ми ход. За съжаление, Анна не ми се връзва. Затова седим, аз карам, а на върха на езика ми е да кажа, че не е нужно да го правя. Животът ми е много странен и мога да намеря в него място за нея. Вместо това казвам:

– Нямала си избор.

– Това няма значение.

– Как може да няма значение?

– Не знам, обаче няма.

С крайчеца на окото си виждам, че леко се усмихва.

– Ще ми се това да не трябваше да те наранява – казва тя.

– Така ли?

– Разбира се. Повярвай ми, Касио. Никога не съм искала да бъда толкова трагична.

Виждам къщата ни на хълма пред нас. С облекчение установявам, че колата на майка ми е паркирана отпред. Мога да продължа с този разговор, мога да бъда по-настоятелен, може да поспорим. Но не искам. Искам да оставя това за малко настрана и да се съсредоточа върху належащия проблем. Може пък всичко да се нагласи от само себе си. Нещо да се промени.

Паркирам пред къщи и излизаме от колата, но като тръгваме към верандата, Анна започва да души въздуха. Свива очи, сякаш я боли главата.

– А – казвам. – Вярно. Извинявай. Забравих за заклинанието.

Свивам рамене вяло.

– Нали се сещаш, малко билки и песнопения и после нищо мъртво не може да мине през вратата. Така е по-безопасно.

Анна скръства ръце и се обляга на парапета на верандата.

– Разбирам – казва тя. – Влез и вземи майка си.

Като влизам, чувам майка ми да си тананика някаква мелодийка, която не разпознавам, вероятно измислена от самата нея. Виждам я да минава под свода на кухнята, като хлъзга обутите си в чорапи крака по паркета, а коланчето на блузата ѝ се влачи след нея. Приближавам се и го хващам.

– Хей! – казва тя с леко раздразнение. – Не трябва ли да си на училище?

– Имаш късмет, че съм аз, а не Тибалт. Иначе този пуловер щеше вече да е разплетен.

Тя изсумтява и завързва коланчето, където му е мястото, на кръста ѝ. Кухнята мирише на цветя и сушени сливи. Топъл зимен мирис. Майка ми приготвя нова партида от нейните „Сушени листа от благословени неща“, както прави всяка година. Продават се като топъл хляб на сайта ѝ. Но трябва да спра да се разсейвам.

– И? – пита тя. – Няма ли да ми кажеш защо не си на училище?

Поемам дълбоко дъх.

– Случи се нещо.

– Какво?

Тонът ѝ е почти уморен, сякаш вече очаква само лоши новини. Сигурно винаги очаква лоши новини, като знае с какво се занимавам.

– Кажи де?

Не знам как да ѝ го кажа. Сигурно ще реагира емоционално. Което едва ли може да бъде избегнато в тази ситуация. Сега се взирам в едно много разтревожено и изнервено лице.

– Тезеус Касио Лоууд, по-добре казвай направо.

– Мамо, само, моля те, не се панирай.

– Да не се панирам? – Ръцете ѝ вече са на кръста. – Какво става? Усещам някаква много странна вибрация от теб.

Без да сваля поглед от мен, тя влиза в кухнята и включва телевизора.

– Мамо – изстенвам, но вече е твърде късно.

Когато заставам до нея пред телевизора, виждам кадри на полицейски сирени, а в ъгъла на екрана – паспортни снимки на Уил и Чейс. Значи са открили телата. Ченгета и репортери се щурат нагоре-надолу по моравата пред къщата като мравки по парченце сандвич, готови да го разбият на малки трохи и да го отнесат за консумация.

– Какво е това? – Тя слага ръка пред устата си. – О, Кас, познаваше ли тези момчета? О, колко ужасно. Затова ли не си на училище? Освободиха ви за деня?

Полага усилия да не ме поглежда в очите. Макар че ръси всички тези стандартни въпроси, напълно ѝ е ясен по-важният въпрос. Дори себе си не може да излъже. След още няколко секунди спира телевизора и започва бавно да клати глава, като се опитва да възприеме информацията.

– Кажи ми какво е станало.

– И аз не знам точно.

– Опитай.

Опитвам. Пропускам колкото се може повече детайли. Освен раните от ухапване. Когато ѝ казвам за тях, дъхът ѝ спира.

– Мислиш, че е същото? – пита тя. – Това, което...

– Знам, че е. Усещам го.

– Но не можеш да бъдеш сигурен.

– Мамо. Знам го.

Опитвам се да ѝ говоря нежно. Устните ѝ са свити толкова, че не се виждат. Мисля, че всеки момент може да заплаче.

– Ти си бил в тази къща? Къде е камата?

– Не знам. Просто се успокой. Ще ни трябва помощта ти.

Тя не казва нищо. Едната ѝ ръка е на челото, а другата на кръста. Взира се в нищото. Познатата дълбока тревожна бразда се е появила на челото ѝ.

– Помощта ми – казва тихо тя и после пак, само че по-твърдо, – помощта ми.

Май ѝ дойде в повече, май я вкарах в някакъв ступор.

– Добре – казвам нежно. – Просто си почини малко. Аз ще се оправя, мамо. Обещавам.