Текст книги "Анна в рокля от кръв"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 12 (всего у книги 16 страниц)

Анна клати глава.

– Разбира се, че не. Това беше глупаво от моя страна.

Поглежда вдясно, само за секунда, но знам, че гледа отчупената дъска, откъдето извадихме роклята ѝ снощи. Изглежда сякаш почти се страхува от този процеп в дъските. Може би трябва да повикам Томас да запечата дупката, или каквото там се прави.

Ръката ми потрепва. Събирам цялата си смелост и докосвам рамото ѝ.

– Не беше глупаво. Ще измислим нещо, Анна. Ще ги прокудим оттук. Морфран сигурно ще знае какво да направим, за да ги пратим по пътя им.

Всеки заслужава малко утеха, нали? Сега тя е на свобода; стореното – сторено. Трябва ѝ някакъв покой. Но дори сега, мрачни и разстройващи спомени за всичко, което е направила, минават пред очите ми. Как ще преживее всичко това? Ако ѝ кажа да не се самоизмъчва, само ще влоша нещата. Не мога да ѝ дам опрощение. Но ми се иска да я накарам да забрави, поне за момент. Някога е била невинна и сега мисълта, че вече никога няма да бъде такава, ме убива.

– Сега трябва пак да намериш своето място в света – казвам нежно.

Анна отваря уста да проговори, но никога няма да разбера какво щеше да каже. Къщата се накланя, сякаш я надигат с лост. С много голям лост. Когато се връща на мястото си, се разтриса за момент и след вибрацията една фигура се появява пред нас. Бавно изплува от сенките, докато застава пред очите ни, блед труп, с тебеширена кожа. Въздухът не трепва.

– Просто искам да поспя – казва той.

Звучи, все едно има чакъл в устата си, но като поглеждам по-внимателно, виждам, че всичките му зъби са избити. Това го кара да изглежда по-стар, кожата му е увиснала, но едва ли е бил на повече от осемнадесет. Просто поредният беглец, който се е натъкнал на грешната къща.

– Анна – казвам аз и я дърпам за ръката, но тя не помръдва.

Стои, без да трепне, и го гледа как разпъва ръце. Освен христовата поза, още по-гадното е, че от всеки негов крайник започва да тече кръв и да се процежда през окъсаните му дрехи. Главата му клюмва и после започва да се мята рязко напред-назад. После се вкочанява и той започва да крещи.

Звукът от разкъсване, който чувам, не идва само от дрехите му. Червата му се изсипват на пода като гротескно въже. Той се накланя и започва да пада напред към нея. Хващам я и я дърпам достатъчно силно, за да се озове в прегръдката ми. Заставам между нея и него, но още едно тяло излита през стената, като хвърля прах и трески наоколо. Посипва се по пода на разпилени парчета, откъснати крака и ръце. Главата се взира в нас, докато се хлъзга по пода, с оголени зъби.

Не съм в настроение да гледам черни, изгнили езици, затова слагам ръка около раменете на Анна и я дърпам. Тя изстенва тихо, но се оставя да я поведа през входната врата и обратно в прикритието на дневната светлина. Разбира се, като поглеждаме вътре, няма никого. Къщата е непроменена, няма кръв по дъските, няма дупки в стените.

Докато гледа към собствената си къща, Анна изглежда нещастна – виновна и измъчена. Дори не се замислям, просто я придърпвам към себе си и я прегръщам силно. Дъхът ми минава през косите ѝ. Със стиснати юмруци тя сграбчва ризата ми.

– Не можеш да останеш тук – казвам ѝ.

– Няма къде другаде да отида – отговаря тя. – Не е чак толкова зле. Не са толкова страшни. Едва ли имат сили за подобни изпълнения по-често от веднъж на няколко дни. Надявам се.

– Нали не говориш сериозно. Ами ако станат по-силни?

– Не знам какво очаквахме – казва тя и отстъпва от мен. – Че всичко това ще дойде, без да платим някаква цена?

Ще ми се да споря, само че нищо убедително не ми идва наум. Но това не може да продължава. Това ще я побърка. Не ме интересува какво казва тя.

– Ще отида при Томас и Морфран – казвам. – Те ще знаят какво да направят. Погледни ме – повдигам брадичката ѝ. – Няма да оставя нещата така. Обещавам.

Ако изобщо я беше грижа достатъчно, за да ми отвърне, сигурно щеше да е със свиване на рамене. За нея това е наказанието, което заслужава. Но явно последната сцена я разстрои и това я спира да ми противоречи. Тръгвам към колата, но се разколебавам.

– Ще се справиш ли?

Дарява ме с крива усмивка.

– Аз съм мъртва. Какво толкова може да ми се случи?

И все пак, имам чувството, че като си тръгна, тя ще прекарва повечето време извън къщата. Тръгвам по алеята.

– Кас?

– Да?

– Радвам се, че се върна. Не бях сигурна дали ще го направиш.

Кимвам и пъхам ръце в джобовете.

– Никъде няма да избягам.

Вътре в колата надувам радиото. Усещането е приятно, когато ти е писнало от злокобна тишина. Правя го често. Точно започвам да клатя глава в ритъм с „Ролинг стоунс“, когато новинарска емисия прекъсва мелодията на Paint It Black13.

– Тялото е намерено до входа на гробището Парк Вю и се смята, че може да е станало жертва на сатанински ритуал. Полицията все още не е разкрила самоличността на убития, но Канал 6 съобщава, че деянието е било особено жестоко. Жертвата, мъж на около четиридесет, явно е била намерена с откъснати крайници.

Глава осемнадесета

Гледката пред мен е като от новинарска емисия на без звук. На покривите на полицейските коли се въртят червени буркани и проблясват бели светкавици, но не се чуват сирени. Служителите на реда се разхождат наоколо в типичните черни униформи, главите им са наведени, а лицата им мрачни. Опитват се да изглеждат спокойни, сякаш такива неща се случват всеки ден, но някои от тях имат вид, сякаш им се ще да прескочат до близките храсти и да си изповръщат поничките. Други пък закриват с телата си гледката от нахалните обективи на телевизионните камери. А някъде в средата на всичко това лежи едно тяло с откъснати крайници.

Ще ми се да можех да погледна отблизо, ще ми се да държах фалшива прескарта в жабката или няколко ченгета в джоба си, но нямам кинти за такива неща. В момента просто се надигам на пръсти в края на мелето от репортери, зад жълтите ограничителни ленти.

Не искам да повярвам, че това е работа на Анна. Това би означавало, че смъртта на този човек ще тежи на моите плещи. Не искам да го повярвам и защото това ще значи, че тя не може да бъде излекувана, че няма изкупление за нея.

Пред погледите на тълпата полицаите прекосяват парка с някаква носилка. Върху нея има черен найлонов чувал, който би следвало да има формата на човешко тяло, но вместо това изглежда като натъпкан със стикове за хокей. Представям си, че са се опитали да съберат тялото, доколкото им е било възможно. Когато слизат от бордюра, съдържанието на чувала се размества и виждам как един от крайниците се изсипва от носилката и увисва в черния найлон – очевидно отделен от останалото тяло. В тълпата се разнасят приглушени звуци на шок и отвращение. Разбутвам хората наоколо и си проправям път към колата.

Паркирам пред къщата ѝ. Тя е изненадана да ме види. Бях вече тук само преди по-малко от час. Когато тръгвам към нея, не знам дали звукът идва от хрускането на краката ми по чакъла, или от скърцането на зъбите ми. Изражението на Анна се сменя от приятна изненада към притеснение.

– Кас? Какво се е случило?

– Ти ми кажи – с изненада откривам колко съм бесен. – Къде беше снощи?

– За какво говориш?

Ще ми се да успее да ме убеди. Но ще ѝ се наложи да бъде много убедителна.

– Просто ми кажи къде беше. Какво прави?

– Нищо – казва тя. – Разхождах се около къщата. Изпробвах силата си. И...

Тя спира.

– И какво още, Анна – настоявам аз.

Изражението ѝ става по-сурово.

– Крих се в спалнята. След като разбрах, че духовете още са в къщата.

В очите ѝ има неприязън. Сякаш казват: „Ето, доволен ли си?“.

– Сигурна ли си, че не си ходила по-далеч? Сигурна ли си, че не си отишла да разгледаш малко Тъндър Бей, да се поразходиш в парка например и, де да знам, да откъснеш крайниците на някого, докато си прави сутрешния крос?

Тя ме гледа все едно съм ѝ ударил шамар и това кара гнева да оттече през обувките ми. Отварям уста и се опитвам да изплюя глътнатия си език, но как да обясня защо съм толкова ядосан? Как да я накарам да ми даде по-добро алиби?

– Не мога да повярвам, че ме обвиняваш.

– Не мога да повярвам, че не можеш да повярваш – връщам топката аз.

Не знам защо съм толкова агресивен с нея. Не знам защо не мога да се овладея.

– Хайде стига. Не всеки ден стават такива касапници в тоя град. И точно в нощта след като съм освободил най-силния и опасен призрак в западното полукълбо, се появява жертва без ръце и крака. Ужасно съвпадение, не мислиш ли?

– Но това е съвпадение – настоява тя.

Нежните ѝ ръце са свити в юмручета.

– Не помниш ли какво видяхме по-рано днес? – размахвам ръце към къщата. – Късането на крайници е твоя запазена марка.

– Запазена марка?

Клатя глава.

– Не разбираш ли какво значи това? Не разбираш ли какво ще трябва да направя, ако продължаваш да убиваш?

Когато тя не отговаря, езикът ми сам продължава изтрещелия ми монолог.

– Имам пълното право да ти търся сметка – изкрещявам аз. – Не знам какви филми сте гледали през 50-те, но аз не вярвам в такива съвпадения.

В мига, в който го казвам, вече знам, че не биваше. Беше глупаво и злобно от моя страна и тя усети това. Погледът ѝ издава, че е шокирана и наранена; не знам дали нечий поглед ме е карал да се чувствам толкова зле досега. И все пак не мога да събера сили за извинение. Мисълта, че може тя да го е убила, ме спира.

– Не съм била аз. Как може да си го мислиш? И без това се чудя как да понеса това, което вече направих!

Никой от двама ни не казва нищо. Дори не помръдваме. Анна е бясна и едва сдържа сълзите си. Докато се гледаме един друг, нещо вътре в мен се опитва да дойде на мястото си. Усещам го в съзнанието и в сърцето си като парче от пъзел, което знаеш, че трябва да бъде поставено на определено място, и го въртиш във всички възможни посоки, и се опитваш някак си да го натикаш. И изведнъж, просто ей така, то пасва. И прави картината толкова завършена, че се чудиш какво е било без него само секунди преди това.

– Съжалявам – чувам се да прошепвам. – Просто... не знам какво става.

Очите ѝ омекват и упоритите сълзи започват да отстъпват. От начина, по-който е застанала, от начина, по който диша, знам, че иска да се приближи. Нещо ново изпълва въздуха помежду ни, ние осъзнаваме това и никой не смее да го вдиша. Не мога да повярвам. Никога не съм бил такъв.

– Ти ме спаси, нали го знаеш – казва Анна най-накрая. – Ти ме освободи. Но само защото съм свободна, това не значи, че мога да имам нещата, които...

Тя спира. Иска да каже повече. Знам, че иска. Но както знам, че иска, така знам и че няма да го направи. Виждам, че се опитва да разсее желанието си да се приближи. Едно спокойствие я покрива като одеяло. Покрива тъгата и заглушава всякакви желания за нещо различно. Хиляди аргументи се трупат в гърлото ми, но ги държа зад стиснатите си зъби. Не сме деца, нито аз, нито тя. Не вярваме в приказките. А и да вярвахме, коя точно щеше да бъде нашата? Принцът и Спящата красавица? Аз режа главите на призраци, а Анна къса крайници, троши кости като разпалки. По-скоро сме като ловеца на мъртвите и феята на смъртта. Знам това. Но все пак трябва да ѝ кажа:

– Не е честно.

Устата на Анна се извива в усмивка. Би трябвало да е горчива, да е изпълнена с присмех над собствената ѝ съдба. Но не е.

– Знаеш какво си, нали? – пита ме тя. – Ти си моето спасение. Моят начин да изкупя вината си. Да платя за всичко, което направих.

Когато разбирам какво иска от мен, сякаш някой ме рита в корема. Не съм изненадан, че няма намерение да ходи по срещи и разходки из поляните с лалета, но не съм си представял, че след всичко това ще иска да бъде отпратена от този свят.

– Анна – казвам. – Не искай от мен да го направя.

Тя не отговаря.

– За какво беше всичко това? За какво се борих? За какво направихме заклинанието? Ако накрая ти ще...

– Върни си ножа – отговаря тя и се стопява във въздуха пред очите ми, отива обратно в един свят, където не мога да я последвам.

Глава деветнадесета

Откакто Анна е на свобода, не мога да спя. Безкрайни кошмари, в които тъмни фигури са надвиснали над леглото ми. И мирис на дим, сладникав и натрапчив. И мяукането на котката пред вратата на спалнята ми. Трябва да се направи нещо. Не ме е страх от тъмното; винаги съм спал като пън, макар че съм бил на повече мрачни и опасни места, отколкото ми се полага. Виждал съм повечето страшни неща, дето ги има по тоя свят, и честно да ви кажа, най-лошите са тези, които виждаш ясно пред очите си. Те са тези, които не те оставят да спиш. Тях не можеш да забравиш. Размазаните фигури от въображението избледняват; въображението има слаба памет. Но очите явно помнят по-дълго.

Тогава защо тези сънища ме скапват толкова? Защото усещането е толкова реално. И защото продължават вече твърде дълго време. Отварям очи и не виждам нищо, но знам, знам, че ако погледна под леглото, някоя разложена ръка ще се стрелне към мен и ще ме завлече към ада.

Опитах се да виня Анна за кошмарите, а после – да не мисля за нея въобще. Да забравя как приключи последният ни разговор. Да забравя, че тя ме натовари със задачата да си върна камата и, след като си я върна, да я убия. Въздух издува бузите ми само като си помисля за това. Как да го направя?

Ами, няма да го направя. Няма да мисля за това и ще превърна отлагането в новото си любимо хоби.

Дремя в час по история. За щастие, г-н Баноф няма да забележи, защото седя на най-задния чин, а той е пред дъската и бълва информация за Пуническите войни. Сигурно би ми било интересно, ако мога да остана буден достатъчно дълго, за да му хвана мисълта. Но всичко, което чувам, е „не знам какво си, не знам що си“, после главата ми клюмва, после мъртвешки пръст ми бърка в ухото, стряскам се и се разсънвам. И после пак отначало. Когато бие звънецът, се сепвам и премигвам за последно, надигам се от чина и тръгвам към шкафчето на Томас.

Облягам се на шкафчето до неговото, докато той тъпче книгите си вътре. Отбягва погледа ми. Нещо го мъчи. А дрехите му са значително по-малко намачкани от обикновеното. И изглеждат прани. И цветовете си пасват. Дава най-доброто от себе си за Кармел.

– Това гел ли е в косата ти? – дразня го аз.

– Как може да се правиш, че нищо не е станало? Не гледаш ли новините?

– За какво говориш? – решавам да се преструвам на невинен, или неразбрал, или и двете.

– Новините – изсъсква той. Снижава глас. – Човекът в парка. С откъснатите крайници.

Оглежда се наоколо, но никой не му обръща внимание, както обикновено.

– Мислиш, че е била Анна? – питам аз.

– А ти не мислиш ли? – казва глас до ухото ми.

Завъртам се. Кармел е точно до рамото ми. Застава до Томас и разбирам от начина, по който ме гледат, че явно вече са обсъждали темата надълго и нашироко. Чувствам се под обсада и леко обиден. Защо говорят зад гърба ми? Държа се като кисело дете и това още повече ме ядосва.

Кармел избухва.

– Не може да отречеш, че е невероятно съвпадение.

– Не го отричам. Но е съвпадение. Не е била тя.

– Откъде знаеш? – питат ме в един глас, колко сладко.

– Хей, Кармел.

Разговорът ни е прекъснат рязко от Кейти, която се приближава с групичка момичета. Няколко от тях не познавам, но две-три са в класа ми. Една от тях, чернокосо миньонче с чуплива коса и лунички, ми се усмихва. Всички напълно игнорират Томас.

– Здрасти, Кейти – отговаря хладно Кармел. – Как е?

– Да разчитаме ли, че ще помагаш за Зимния бал? Или да се оправяме сами със Сара, Нат и Кейси?

– Какво искаш да кажеш с това „да помагам“? Нали аз съм главен организатор.

Кармел оглежда учудено останалите момичета.

– Да, ама – казва Кейти, като гледа към мен, – това беше преди да станеш твърде заета.

Предполагам, че и на Томас му се иска да се разкараме. На мен със сигурност. По-неудобно ми е и от това да говорим за Анна. Но Кармел си е сила и не би оставила да не се съобразяват с нея.

– О, Кейти, какво сега, заговор ли си ми организирала?

Кейти премигва.

– Какво? За какво говориш? Само питам.

– Ами, спокойно тогава. До бала има три месеца. Ще се видим в неделя.

Кармел се обръща леко настрана, като по-този начин реално показва, че разговорът е приключил. Кейти се усмихва засрамено. Плямпа някакви глупости още известно време и даже прави комплимент на Кармел за пуловера ѝ, а после си тръгва с подвита опашка.

– И искам всяка от вас да дойде с по две идеи откъде да съберем пари! – извиква след тях Кармел.

Обръща се към нас и свива рамене в извинение.

– Уау! – Томас поема дълбоко дъх. – Момичетата са такива кучки.

Очите на Кармел се разширяват; после се ухилва.

– Разбира се, че сме. Но не оставяй това да те разсейва – поглежда към мен. – Кажи ни какво става. Откъде знаеш, че не Анна е убила този в парка?

Сега пък ми се иска Кейти да беше поостанала.

– Знам – отговарям аз. – Ходих да я видя.

Двамата си разменят лукави погледи. Смятат, че тя ме прави на глупак. Може би е така, защото съвпадението наистина е невероятно. Но пък се занимавам с призраци цял живот. Трябва да ми имат малко повече доверие.

– Как може да си сигурен? – пита Томас. – И може ли изобщо да поемем този риск? Знам, че това, което ѝ се е случило, е ужасно, но и тя е направила ужасни неща и може би просто трябва да я пратим... където там ги пращаш. Може би така е най-добре за всички.

Леко съм впечатлен от начина, по който се изказа Томас, дори да не съм съгласен. Но явно му става неудобно. Започва да пристъпва от крак на крак и да побутва черните рамки на очилата нагоре по носа си.

– Не – отговарям равнодушно.

– Кас... – Кармел поема инициативата. – Няма как да знаеш дали тя няма да нарани някого. Тя убива хора от петдесет години насам. Не е нейна вината. Но сигурно не е толкова лесно да спреш изведнъж.

Говорят за нея, сякаш е вълк, който е опитал кокоша кръв.

– Не – повтарям отново.

– Кас.

– Не. Разбирам вашите подозрения и аргументи. Но Анна не заслужава да бъде мъртва. И ако забия ножа си в корема ѝ... – повдига ми се само като го казвам, – не знам къде ще я изпратя.

– Ако успеем да ти докажем...

Сега вече заемам отбранителна позиция.

– Стойте далеч от нея. Тя е моя работа.

– Твоя работа? – Кармел губи търпение. – Не беше само твоя работа, когато имаше нужда от помощ. Не само ти беше в опасност онази нощ в къщата. Нямаш право да ни държиш настрана след всичко това.

– Знам – казвам аз и въздъхвам.

Не знам как да им обясня. Ще ми се да си бяхме по-близки, да бяхме приятели от повече време, за да знаят какво се опитвам да кажа, без да има нужда да го казвам. Или поне ми се иска Томас да можеше да прочете мислите ми в този момент. А може би точно това прави той, защото слага ръка на рамото на Кармел и ѝ прошепва, че трябва да ми дадат малко време. Тя го поглежда, сякаш е откачил, но дава леко заден ход.

– С всеки призрак ли се държиш така? – пита ме той.

Взирам се в шкафчето зад него.

– За какво говориш?

Тези негови знаещи очи ровят в тайните ми.

– Не знам – казва той след малко. – Винаги ли се държиш така... покровителствено?

Най-после го поглеждам в очите. Признанието е на езика ми, свива гърлото ми, дори сред десетките ученици, които се блъскат из коридорите, бързащи за трети час. Чувам части от разговорите им, докато минават край мен. Звучат толкова нормално и ми хрумва, че никога не съм имал такива разговори. Да се оплаквам от учители или да се чудя къде да излизам в петък вечер. Кой има време за това? Ще ми се да можех да си говоря такива неща с Кармел и Томас. Ще ми се да си организираме някое парти или да вземем някой филм и да се чудим при кого да отидем да го гледаме.

– Ако искаш, ще ни кажеш после – казва Томас.

Той разбира. И това ме радва.

– Дай сега да мислим как да ти вземем камата обратно – предлага той.

Кимам вяло. Как го казваше баща ми? От тигана право в огъня. Той обичаше да се надсмива над живота си, изпълнен с капани.

– Някой виждал ли е Уил? – питам аз.

– Звъняхме му няколко пъти, но не вдига – отговаря Кармел.

– Ще трябва да бъда твърд с него – казвам със съжаление. – Харесвам го и знам, че не му е леко. Но не може да задържи ножа на баща ми. Няма как да стане.

Звънецът бие за трети час. Коридорите се изпразват и без да забележим, изведнъж гласовете ни започват да кънтят. Не можем просто да си стоим тук; рано или късно трябва да влезем в час. Но изобщо не ми се учи.

– Искате ли да се чупим? – казва Томас, сякаш отново ми чете мислите, или пък просто се държи като нормален тийнейджър с добри идеи.

– Определено. Ти, Кармел?

Тя свива рамене и подръпва кремавия пуловер върху оголеното си рамо.

– Аз имам алгебра, ама на кого му пука? А и досега не съм пропускала нито един час.

– Супер. Да отидем да хапнем нещо.

– Суши? – предлага Томас.

– Пица – казваме в един глас с Кармел и той се ухилва.

Като тръгваме по коридора, чувствам леко облекчение. След по-малко от минута ще сме вън от училище, ще излезем на хладния ноемврийски въздух и съм готов да покажа среден пръст на всеки, който се опита да ни спре.

Тогава някой ме потупва по рамото.

– Хей.

Когато се обръщам, единственото, което виждам, е юмрукът, който приближава лицето ми, а малко след това усещам тъпата болка, която получаваш, когато някой те удари право в носа. Всичко избухва в милиарди цветове. Превивам се и затварям очи. По устните ми потича топла лепкава течност. Тече ми кръв от носа.

– Уил, какво правиш? – чувам Кармел да крещи.

После и Томас се присъединява към нея, а Чейс започва да ръмжи. Чувам звуци от боричкане.

– Не го защитавай – казва Уил. – Не гледа ли новините? Заради него още един човек е мъртъв.

Отварям очи. Уил ме гледа с див поглед през рамото на Томас. Чейс се готви да ми се нахвърли, с щръкналата си руса коса и с впитата си тениската, сърбят го ръцете да цапардоса Томас веднага щом шефът му даде команда.

– Не е била тя.

Подсмръквам и кръвта се стича по гърлото ми. Солена е и има металически вкус. Обърсвам носа с опакото на ръката си и това оставя яркочервена следа.

– Не е била тя ли? – казва Уил подигравателно. – Не чу ли какво казват свидетелите? Чули са вой и ръмжене, но от човешко гърло. Казват, че чули глас да говори, но не звучал като човешки. Казват, че тялото е разкъсано на шест парчета. Да ти звучи познато?

– Звучи ми много познато – озъбвам се аз. – Като всеки маниак-убиец.

Само че не е така. А това за гласът, който говори без да звучи човешки, кара косата ми да настръхне.

– Ти сляп ли си? – казва той. – Ти си виновен за всичко. За всичко, което се случи, откакто дойде тук. Майк, а сега и този нещастник в парка.

Той млъква, бърка в якето си и вади ножа ми. Насочва го към мен обвинително.

– Свърши си работата!

Той идиот ли е? Сигурно е откачил да го вади така насред училище. Ще го конфискуват и той ще трябва да ходи при педагогически съветник всяка седмица, или направо ще го изключат, а аз ще трябва да разбивам кой знае какви ключалки, за да си го взема обратно.

– Дай ми го – казвам.

Звуча странно; носът ми е спрял да кърви, но усещам съсирека. Ако си поема дъх през него нормално, ще го вдишам и пак ще започне да кърви.

– Защо? – пита Уил. – Ти нямаш намерение да го ползваш. Така че може би аз ще го направя.

Той вдига ножа към Томас.

– Какво мислиш, че ще стане, ако порежа някой жив човек? И той ли ще отиде там, където отиват мъртвите?

– Стой далеч от него – изсъсква Кармел.

Застава между ножа и Томас.

– Кармел! – Томас я дърпа назад.

– Сега си на негова страна, а? – пита Уил и устните му се сгърчват, сякаш не е виждал нещо по-отвратително. – Никога не си била вярна на Майк.

Не ми харесва накъде отиват нещата. Истината е, че не знам какъв ще е ефектът от камата ми върху жив човек. Доколкото знам, никой не е пробвал. Не ми се мисли каква рана ще причини, дали няма да свали кожата от лицето на Томас и да остави черни дупки. Трябва да направя нещо, а понякога това значи да се държа като гъз.

– Майк беше боклук – казвам високо. Това шокира Уил и той се вцепенява, което беше целта ми. – Той не заслужаваше вярност. Нито тази на Кармел, нито твоята.

Сега цялото му внимание е насочено към мен. Острието проблясва под луминисцентните лампи на училището. И аз не искам кожата да изчезне от лицето ми, но съм и леко любопитен. Чудя се дали връзката ми с ножа, кръвното ми право да го държа в ръката си, няма някак да ме предпази. Претеглям възможностите в главата си. Да се нахвърля върху него? Да си го взема с бой? Но вместо да се ядоса, Уил се ухилва.

– Ще я убия, да знаеш – казва той. – Твоята малка сладка Анна.

Моята малка сладка Анна. Толкова ли съм прозрачен? Дали е било очевидно за всички от самото начало? Само аз ли не разбрах?

– Тя вече не е слаба, идиот такъв – изплювам през зъби. – Няма да можеш и да се доближиш до нея, със или без магическа кама.

– Ще видим – отговаря той.

Сърцето ми потъва, като гледам как моята кама, камата на баща ми, изчезва отново в джоба на якето му. Повече от всичко ми се иска да се нахвърля върху него, но не мога да рискувам някой друг да пострада. Още повече че Томас и Кармел застават от двете ми страни, готови да ме спрат.

– Не тук – казва Томас. – Ще си го вземем, не се безпокой. Ще измислим нещо.

– Ще трябва да е скоро – казвам аз.

Не знам доколко казах истината преди малко – Анна си е решила, че трябва да умре, и може да отвори широко входната врата за Уил, за да ми спести болката да го направя аз.

Решаваме да пропуснем пицата. Всъщност отписваме остатъка от учебния ден и вместо това отиваме у нас. Май вкарвам Томас и Кармел в лошия път. Аз се возя при Томас, а Кармел ни следва с нейната кола.

– Значи... – той млъква и започва да дъвче устна.

Чакам го да продължи, но той се захваща да мачка ръкавите на сивия си суитшърт, които са му дълги и са започнали да се протриват по краищата.

– Знаеш за Анна – казвам, за да го улесня. – Знаеш какво чувствам към нея.

Томас кима. Прокарвам пръсти през косата си, но тя пада обратно пред очите ми.

– Защото не мога да спра да мисля за нея ли е? – питам. – Или наистина чуваш всичко, което минава през главата ми?

Томас свива устни.

– Нито едно от двете. Опитвам се да не бъркам в главата ти, откакто ме помоли. Защото сме...

Той пак млъква и има един такъв овчи вид, дъвче устни и пърха с вежди.

– Защото сме приятели – казвам аз и го первам по рамото. – Може да го кажеш бе, пич. Приятели сме. Май ти си най-добрият ми приятел. Ти и Кармел.

– Да – казва Томас.

Сигурно и двамата имаме еднакви изражения: леко засрамени, но щастливи. Той прочиства гърло.

– Така де. Разбрах за теб и Анна заради химията. Заради аурата.

– Аурата?

– Не е нужно да си телепат. Повечето хора сигурно го усещат. Но при мен е даже още по-ясно. Първоначално мислех, че при теб е така с всички призраци. Все сияеше от вълнение, като заговореше за нея, и особено като си близо до къщата. Но сега го имаш това сияние през цялото време.

Тихо се усмихвам. Тя е с мен през цялото време. Сега се чувствам глупаво, че не съм го разбрал по-рано. Но какво пък, поне ще имаме супер нетипичната история как сме се запознали: любов и смърт и кръв и проблеми с бащите. Ужас, аз ще съм мокрият сън на психиатъра.

Томас паркира пред нас. Кармел ни настига пред входната врата само след няколко секунди.

– Хвърляйте, където намерите – казвам, като влизаме.

Мятаме якетата и раниците на дивана. Топуркането на малки лапи известява идването на Тибалт, който скача по бедрото на Кармел, за да бъде гушкан и милван. Томас го оглежда подозрително, но Кармел вдига четирикракия флиртаджия право в скута си.

Водя ги в кухнята и сядаме около кръглата дъбова маса. Пъхам глава в хладилника.

– Има замразена пица, има и кайма и кашкавал. Мога да направя принцеси във фурната.

– Принцеси – казват в един глас Томас и Кармел.

Има кратък момент на изчервяване и срамежливи усмивки. Мънкам си под носа нещо относно аурата, която започва да сияе, а Томас грабва една кухненска кърпа и я мята по мен. След около двадесет минути вече дъвчем едни доста добри принцеси, а парата, която се вдига от моята, май малко отпуска запушения ми нос.

– Почва ли да посинява? – питам.

Томас ме оглежда.

– М-не. Явно Уил удря като петгодишен.

– Това е добре. На майка ми доста ѝ писна вече да ме лекува. Мисля, че откакто сме тук, извари повече билки, отколкото за последните две години.

– Този път е различно за теб, нали? – пита Кармел измежду хапките. – Анна наистина ти разказа играта.

Кимам.

– Анна, ти, Томас. Досега не съм се изправял пред нещо подобно на нея. И никога не съм въвличал цивилни граждани в борбата с призраци.

– Мисля, че това е знак – казва Томас с пълна уста. – Показва, че трябва да останеш. Да им дадеш малко почивка на тези призраци.

Поемам дълбоко въздух. Може би за пръв път в живота ми тази идея ми се струва съблазнителна. Помня как, като бях по-малък, преди да убият баща ми, си мислех, че би било хубаво, ако той спре с това за малко. Че би било хубаво да се задържим на едно място, да си намерим приятели и да играем бейзбол с него в събота следобед, вместо той да води безкрайни разговори по телефона с някой окултист или да е заровил нос в някоя мухлясала книга. Но всички деца мислят така за родителите си и за работата им, не само тези, чиито родители са ловци на призраци.

Сега пак ме обзема това чувство. Би било хубаво да остана в тази къща. Уюна е и кухнята ми харесва. Ще е много яко да мога да си прекарвам времето с Кармел, Томас и Анна. Ще завършим заедно, може да отидем в един и същи университет. Всичко ще бъде почти нормално. Само аз, най-добрите ми приятели и моето мъртво момиче.

Мисълта ми се струва толкова нелепа, че изсумтявам.

– Какво? – пита Томас.

– Няма кой друг да прави това, което правя аз – отговарям. – Дори Анна да е спряла да убива, други призраци ще продължават да го правят. Трябва да си взема камата обратно. И рано или късно ще трябва да продължа с работата си.

Томас изглежда съкрушен. Кармел прочиства гърло.

– И как ще ти вземем ножа? – пита тя.

– Явно няма намерение просто да ти го върне – казва Томас унило.

– Нали знаеш, че родителите ми са приятели с неговите – предлага Кармел. – Може да ги помоля да се обадят, да кажат, че Уил е откраднал някаква семейна реликва. Няма да е лъжа.

– Не ми се ще да трябва да отговарям на въпроса защо семейната ми реликва е смъртоносен ритуален нож – казвам аз. – Освен това, не смятам, че родителите ще оправят нещата този път. Ще трябва да го откраднем.

– Да влезем с взлом и да го откраднем? – възкликва Томас. – Ти си луд.

– Не чак толкова луд – свива рамене Кармел. – Аз имам ключ за къщата му. Нали ви казах, че семействата ни са в много добри отношения. Разменили сме ключове за къщите си, в случай че някой се самозаключи, или се наложи да спрем ютията, или да полеем цветята, докато другите са във ваканция.