Текст книги "Анна в рокля от кръв"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 16 страниц)

Свивам рамене. Следващото изречение излиза от устата ми, преди да разбера какво се случва.

– Ами, аз и без това не си падам много по света, така че...

Стискам челюст и гледам в пода. Не мога да повярвам, че се държа като някое емо. Оплаквам се на момиче, което е било брутално убито на шестнайсет. Тя е прикована в тази къща с трупове, а аз имам възможност да ходя на училище и да бъда троянец; да ям сандвичите с фъстъчено масло на майка ми и да...

– Ти вървиш с мъртвите – казва тя деликатно. Очите ѝ са озарени и – не мога да повярвам – съчувстващи. – Ходиш след нас от...

– Откакто баща ми умря – казвам аз. – А преди това той вървеше след вас, а аз го следвах. Смъртта е моят свят. Всичко друго, училище, приятели, са само неща, които ми се пречкат, докато стигна до следващия си призрак.

Никога не съм го казвал на глас преди. Никога не съм си позволявал да го мисля за повече от секунда. Гледах постоянно да съм зает с нещо и да не ми остава време да мисля за живота, за живеенето, независимо колко много искаше майка ми да се забавлявам, да излизам, да кандидатствам в университети.

– Не ти ли става тъжно понякога? – пита ме тя.

– Не често. Нали имам тази сила? Това призвание.

Бъркам в джоба си и вадя камата, свалям ножницата. Острието проблясва на сивата светлина. Нещо в кръвта ми, в кръвта на моя баща и на неговия преди това, прави това повече от един нож.

– Аз съм единственият в света, който може да ви следва. Не значи ли това, че ми е писано да го правя?

Още преди думите да излязат от устата ми, вече ги презирам. Те ми отнемат всякаква свобода на избор. Анна скръства бледите си ръце. Накланя глава и косата се спуска над рамото ѝ, странно ми е да я гледам как просто пада на нормални тъмни кичури. Очаквам да потрепне и да се раздвижи из въздуха от неусетно течение.

– Да нямаш избор не изглежда честно – казва тя, сякаш чете мислите ми. – Но и да имаш всички тези възможности не е много по-лесно. Когато бях жива, все не можех да реша какво искам да правя. Харесваше ми да правя снимки: исках да стана фотограф във вестник. Обичах да готвя: исках да се преместя във Ванкувър и да отворя ресторант. Имах един милион различни мечти, но нито една от тях не беше по-силна от другите. В крайна сметка сигурно всичко това просто щеше да ме парализира. Може би щях да си остана тук и да се занимавам с общежитието.

– Не ми се вярва.

Тя излъчва такава сила. Това разумно момиче, което убива с щракване на пръсти. Тя би загърбила Тъндър Бей, ако беше имала избор.

– Честно казано, не помня – въздъхва тя. – Не мисля, че бях силна в живота. Сега ми изглежда сякаш съм се радвала на всеки миг и всеки дъх е бил свеж и очарователен.

Тя поставя ръце на сърцето си иронично, вдишва дълбоко през носа и издишва блажено.

– Най-вероятно не е било така. При всичките ми мечти и фантазии, не помня да съм била... как беше думата? Жизнерадостна.

Усмихвам се и тя също, после прибира кичур коса зад ухото си с жест, който е толкова жив и човешки, че ме кара да забравя какво щях да казвам.

– Какво правим? – питам аз. – Опитваш се да ме накараш да не те убивам, нали?

Тя скръства ръце.

– Като се има предвид, че не можеш да ме убиеш, мисля, че това би било излишно усилие.

Засмивам се.

– Много си самонадеяна.

– Така ли? Знам, че не си ми показал най-доброто от себе си, Кас. Усещам напрежението в острието, усещам как се спираш. Колко пъти си го правил преди? Колко пъти си печелил битката?

– Двадесет и два за последните три години.

Казвам го с гордост. Повече отколкото баща ми е успявал за същото време. На това моето му се вика свръхентусиазъм. Исках да бъда по-добър от него. По-бърз. По-точен. Защото не исках да свърша като него.

Без ножа си не съм нищо особено, просто обикновено седемнайсетгодишно хлапе, с нормално телосложение, може би даже леко кльощаво. Но когато държа камата в ръката си, човек би казал, че имам три черни колана примерно. Движенията ми са сигурни, силни и бързи. Тя е права, като казва, че не е видяла най-доброто от мен, но не знам защо е така.

– Не искам да те нараня, Анна. Знаеш това, нали? Не е нещо лично.

– Както и аз не исках да убия всички тези хора, които гният в мазето ми – усмихва се тя печално.

Значи не било халюцинация.

– Какво се е случило с теб? – питам я. – Какво те кара да правиш това?

– Не е твоя работа – отговаря тя.

– Ако ми кажеш...

Започвам, но не довършвам. Ако ми каже, ще разбера откъде идва силата ѝ. А като разбера, ще мога да я убия.

Всичко започва да става все по-сложно. Това момиче, изпълнено с въпроси, и онова безмълвно черно чудовище са едно и също. Не е честно. Като прокарам ножа си през нея, дали ще ги разделя? Дали Анна ще отиде на едно място, а онова нещо на друго? Или и Анна ще бъде засмукана в същата празнота, в която отиват и другите?

Мислех, че съм избил тези мисли от главата си преди много време. Баща ми все казваше, че не ни е работа да съдим, че сме просто инструмент. Нашата задача е да ги пратим далеч от живите. Очите му бяха толкова уверени, когато го казваше. Защо аз нямам тази увереност?

Вдигам ръка бавно, за да докосна това студено лице, да прокарам пръсти по бузата ѝ, и се изненадвам, че е мека, а не направена от мрамор. Тя стои като парализирана и после колебливо вдига своята ръка и я поставя върху моята.

Магията е толкова силна, че когато вратата се отваря и Кармел влиза през нея, нито един от двама ни не помръдва, докато тя не казва името ми.

– Кас? Какво правиш?

– Кармел – изтърсвам аз и ето я и нея, фигурата ѝ очертана в рамката на вратата.

Ръката ѝ е на бравата и изглежда трепери. Кармел прави още една несигурна стъпка навътре в къщата.

– Кармел, не мърдай – казвам аз.

Но тя се взира в Анна, която отстъпва от мен, като прави гримаса и хваща главата си в ръце.

– Това е тя, нали? Това ли уби Майк?

Глупаво момиче, влиза в къщата. Анна отстъпва, колкото може по-бързо, краката ѝ поддават, но вече виждам, че очите ѝ са станали черни.

– Анна, недей, тя не знае – казвам, но е твърде късно.

Каквото и да е това, което позволява на Анна да пощади мен, то явно е за еднократна употреба. Тя изчезва във вихрушка от черна коса и червена кръв, бледа кожа и зъби. За момент настъпва тишина и после чуваме ритмичното кап, кап, кап от роклята ѝ.

И тогава тя се хвърля напред, готова да забие ръце в корема на Кармел.

Скачам върху нея, като в момента на сблъсъка с гранитната мощ си мисля, че съм идиот. Но поне успявам да променя траекторията ѝ, а Кармел отскача встрани. Но избира грешната посока. Сега е по-далеч от вратата. Хрумва ми, че някои хора са умни само над учебниците. Кармел е питомна домашна котка и Анна ще я схруска за закуска, ако не направя нещо. Когато Анна прикляка, червеното от роклята ѝ капе противно по пода, косата и очите ѝ са диви, аз профучавам покрай Кармел и заставам между двете.

– Кас, какво си мислеше, че правиш? – пита Кармел, ужасена.

– Млъкни и върви към вратата – крещя ѝ.

Държа камата пред нас, макар че Анна не се страхува. Когато се хвърля, този път е към мен и аз сграбчвам китката ѝ със свободната си ръка, а с другата се опитвам да я държа на разстояние с острието.

– Анна, спри! – изсъсквам.

Бялото се връща в очите ѝ. Зъбите ѝ скърцат, когато изплюва думите през тях:

– Разкарай я оттук! – изстенва тя.

Блъскам я силно, за да я отстраня от себе си още веднъж. После хващам Кармел и се мятаме през вратата. Не се обръщаме, преди да сме минали стълбите на верандата и да сме стъпили на чакъла и тревата отпред. Вратата се затръшва и вътре чувам Анна, която беснее, троши и съдира неща.

– Божичко, тя е ужасна – прошепва Кармел и заравя глава в рамото ми.

Стискам я нежно за момент, но после се освобождавам от прегръдката ѝ и се качвам обратно по стълбите.

– Кас! Махни се оттам – крещи Кармел.

Знам какво си мисли, че е видяла, но това, което аз видях, беше, че Анна се опитва да спре. Когато кракът ми стъпва на верандата, лицето на Анна се появява на прозореца, с оголени зъби и изпъкнали вени по бялата кожа. Тя блъска с ръка по стъклото, което го кара да издрънчи. Тъмна вода се е насъбрала в очите ѝ.

– Анна – прошепвам аз.

Отивам до прозореца, но преди да мога да вдигна ръка, тя се понася назад и се обръща, плъзга се нагоре по стълбището и изчезва.

Глава тринадесета

Кармел не спира да бърбори, докато търчим към колите си. Задава ми един милион въпроси, на които не обръщам внимание. Всичко, за което мога да мисля, е това, че Анна е убийца. И същевременно не е зла. Анна убива, но не иска да убива. Тя не е като никой друг от призраците, пред които съм се изправял. Да, чувал съм за осъзнати призраци, които знаят, че са мъртви. Според Гидиън те са силни, но рядко са враждебни. Не знам какво да правя. Кармел сграбчва лакътя ми и ме завърта към себе си.

– Какво? – питам остро.

– Искаш ли да ми обясниш какво точно правеше там?

– Не съвсем.

Или съм спал повече, отколкото мислех, или съм говорил с Анна повече, отколкото ми се стори, защото измежду облаците са се появявили парчета светлина като късчета масло. Слънцето е още слабо, но дращи очите ми. Присещам се за нещо и премигвам към Кармел, като осъзнавам най-после, че тя наистина е тук.

– Какво правиш тук? – казвам аз. – Ти си ме проследила.

Тя пристъпва неловко от крак на крак.

– Не можах да заспя. И исках да разбера дали всичко това е вярно, затова отидох до вас и те видях, че тръгваш.

– Какво дали е вярно?

Тя ме поглежда изпод дългите си мигли, сякаш иска сам да се досетя за какво става въпрос, за да не ѝ се налага да го казва на глас, но аз мразя тази игра. След няколко дълги секунди тишина и физиономии на раздразнение от моя страна, тя се пречупва.

– Говорих с Томас. Той казва, че ти...

Тя клати глава, сякаш се чувства глупаво, че го вярва. Аз се чувствам глупаво най-вече защото се доверих на Томас.

– Той казва, че работата ти е да убиваш призраци. Като в „Ловци на духове“, или нещо такова.

– Не съм ловец на духове.

– Тогава какво правеше там?

– Говорех с Анна.

– Говорил си с нея? Тя уби Майк! Можеше да убие и теб!

– Не, не можеше.

Поглеждам към къщата. Странно ми е да говоря за нея толкова близо до дома ѝ. Някак си ми се струва нередно.

– За какво си говорихте? – пита Кармел.

– Винаги ли си толкова любопитна?

– Какво, да не е било нещо лично? – изсумтява тя.

– Може и да е било – отговарям аз.

Искам да се махна оттук. Искам да отида да оставя колата на майка ми и после Кармел да ме закара да събудим Томас. Може би ще издърпам матрака изпод него. Ще е забавно да го гледам как подскача сънено на голите пружини.

– Виж, хайде просто да се махнем оттук, става ли? Ела с мен до нас и после може да отидем при Томас с твоята кола. Ще обясня всичко, обещавам – добавям, като виждам, че ме гледа скептично.

– Добре – казва тя.

– И Кармел...

– Да?

– Никога повече не ме наричай „ловец на духове“, става ли?

Тя се усмихва и аз също.

– Само да сме наясно.

Тя леко ме докосва, като тръгва към колата си, но аз я хващам за лакътя.

– Не си споменавала за глупостите, които ти е казал Томас, на други хора, нали?

Тя клати глава.

– Дори на Натали и Кейти?

– Казах на Нат, че ще се виждам с теб, за да ме покрива, ако нашите се обадят. Казах им, че ще спя при нея.

– За какво ѝ каза, че ще се виждаме?

Тя ми хвърля презрителен поглед. Предполагам, че Кармел Джоунс се среща тайно през нощта с момчета само по романтични причини. Прокарвам нервно ръка през косата си.

– И какво сега, трябва да си измисля нещо за в училище? Че сме се натискали например?

Струва ми се, че мигам излишно много. А раменете ми са приведени и се чувствам с десет сантиметра по-нисък от нея. Тя ме гледа развеселена.

– Не те бива много в това, а?

– Нямам кой знае колко практика, Кармел.

Тя се смее. Мамка му, наистина е красива. Нищо чудно, че Томас е изпортил всичките ми тайни. Само едно шибване с камшика на миглите ѝ сигурно го е пратило в нокаут.

– Не се безпокой – казва тя. – Ще измисля нещо. Ще кажа на всички, че се целуваш страхотно.

– Не искам да ми правиш услуги. Виж, просто карай след мен до нас, става ли?

Тя кимва и се мушка в колата си. Влизам в моята и ми се приисква да надуя клаксона, като ударя глава във волана. Така поне няма да се чува, че крещя. Защо е толкова объркано всичко? Заради Анна ли? Или заради нещо друго? Защо не мога да държа хората далеч от работата си? Никога не ми е било толкова трудно. Досега всички вярваха на каквато и лигава история да измисля, защото дълбоко в себе си не искаха да знаят истината. Като Чейс и Уил. Те изкльопаха измислиците на Томас доста лесно.

Но вече е твърде късно. Томас и Кармел са замесени в играта. А този път тя е много по-опасна.

– Томас с родителите си ли живее?

– Не мисля – казва Кармел. – Родителите му загинаха в катастрофа. Пиян шофьор влязъл в тяхната лента. Или поне така казват хората в училище.

Тя свива рамене.

– Мисля, че живее само с дядо си. Стар, доста странен тип.

– Супер.

Блъскам по вратата. Не ми пука дали ще събудя Морфран. Ще му дойде добре малко вълнение на пиперливия стар ястреб. Но след около тринадесет много шумни и дрънчащи потропвания вратата се отваря рязко и се появява Томас в някакъв изключително непривлекателен зелен халат.

– Кас? – прошепва той през жабата в гърлото си.

Не мога да не се усмихна. Трудно е да му се сърди човек, когато изглежда като четиригодишно дете с размери на тийнейджър, с коса, сплескана на една страна, и очила, които висят по средата на носа му. Когато осъзнава, че и Кармел стои насреща му, той бързо избърсва уста, в случай че има нощни лигички, и се опитва да приглади косата си. Неуспешно.

– Ъ, какво правите тук?

– Кармел ме проследи до къщата на Анна – казвам с нахална усмивка. – Ще познаеш ли защо би ѝ хрумнало такова нещо?

Той се изчервява. Не знам дали е защото се чувства виновен, или защото Кармел го вижда по пижама. Така или иначе, се отмества, за да ни пусне да влезем, и ни води през оскъдно осветен коридор към кухнята.

Навсякъде мирише на билковия тютюн от лулата на Морфран. Виждам го и него, едрата му приведена фигура налива кафе. Подава ми чаша преди дори да съм поискал. Мърморейки си нещо по наш адрес, той излиза от кухнята.

Междувременно Томас е спрял да се щура нервно наоколо и сега се взира в Кармел.

– Тя се е опитала да те убие – изтърсва той с ококорени очи. – Не можеш да спреш да мислиш как сгърчените ѝ пръсти се стрелват към корема ти.

Кармел премигва.

– Как разбра?

– Не прави така – предупреждавам Томас. – Караш хората да се чувстват некомфортно. Навлизаш в личното им пространство, нали се сещаш?

– Знам – казва той и добавя към Кармел. – Не го правя много често. Обикновено само когато хората имат силни или агресивни мисли или когато мислят за едно и също постоянно.

Той се усмихва.

– В твоя случай – и трите.

– Ти четеш мисли? – пита Кармел с недоверие.

– Седни, Кармел – казвам аз.

– Не ми се сяда – казва тя. – Научавам толкова много интересни неща за Тъндър Бей през последните няколко дни.

Скръства ръце.

– Ти четеш мисли, нещо в онази къща коли бившите ми гаджета, а пък ти...

– Убивам призраци – довършвам вместо нея. – С това.

Вадя камата и я поставям на масата.

– Какво друго ти е казал Томас?

– Само че и баща ти е правел същото – казва тя. – Предполагам, че така е умрял.

Поглеждам Томас ядосано.

– Съжалявам – казва той безпомощно.

– Няма нищо. Не ти е лесно. Знам.

Ухилвам се, а той ме поглежда отчаяно. Все едно на Кармел не ѝ е ясно вече. Да не е сляпа? Въздъхвам.

– И сега какво? Има ли някакъв шанс просто да ти кажа да се прибереш и да забравиш всичко това? Има ли някакъв начин да избегна това да се превърнем в някаква весела групичка от...

Преди устата ми да довърши фразата, навеждам глава и изпъшквам в ръцете си. Кармел схваща и се засмива.

– Весела групичка ловци на духове? – пита тя.

– Аз ще съм Питър Венкман – казва Томас.

– Няма да си заплюваме герои – отвръщам рязко. – Не сме ловците на духове. Аз боравя с камата, аз убивам духовете и не искам да ми се мотаете в краката през цялото време. Освен това е очевидно, че аз щях да съм Питър Венкман.

Поглеждам Томас косо.

– Ти щеше да си Егон.

– Чакай малко – казва Кармел. – Не решаваш само ти. Майк ми беше приятел, или нещо като приятел.

– Това не значи, че можеш да помогнеш. Тук не става дума за отмъщение.

– А за какво?

– Става дума... да я спра.

– Ами, не може да се каже, че се справяш много добре. А и от това, което видях, не изглеждаше даже да се опитваш.

Кармел е повдигнала вежда към мен. От този поглед нещо започва да пари по бузите ми. Леле майко, изчервявам се!

– Това са глупости – изтърсвам аз. – Тя е труден противник, какво да правя? Но имам план.

– Да – казва Томас в моя защита. – Кас го е измислил. Вече събрах камъни от езерото. Сложил съм ги да се зареждат на лунна светлина. Кокошите крака ги поръчахме, но временно ги нямат в наличност.

Като заговаряме за заклинанието, ми става тревожно, сякаш нещо бъркам. Сякаш пропускам нещо.

Някой влиза, без да чука. Почти не забелязвам и това ме кара да мисля, че пропускам и още нещо. Напъвам си мозъка още няколко секунди и тогава вдигам поглед и виждам Уил Розенбърг.

Изглежда като да не е спал с дни. Диша тежко, а брадичката му е увиснала. Чудя се дали е пил. Има петна от мръсно и мазно по дънките му. Горкото момче приема всичко това доста тежко. Той се взира в ножа ми на масата, затова го взимам и го прибирам в задния джоб.

– Знаех си, че нещо не е наред с теб – казва той.

Дъхът му е шестдесет процента бира.

– Всичко това се случва някак си заради теб, нали? Откакто дойде тук, всичко се обърка. Майк го усещаше. Затова не искаше да се навърташ около Кармел.

– Майк не знаеше нищо – казвам спокойно. – Това, което се случи с него, беше нещастен случай.

– Убийството не е нещастен случай – промърморва Уил. – Спри да ме лъжеш. Каквото и да си намислил, искам да се включа.

Изпъшквам. Нищо не върви както трябва. Морфран се връща в кухнята без да ни обръща внимание и вместо това се взира в кафето си, сякаш там се случва нещо супер интересно.

– Кръгът се разширява – е всичко, което казва.

Изведнъж проблемът, който ми убягва, щраква на мястото си.

– Мамка му – казвам.

Отмятам глава назад и гледам в тавана.

– Какво – пита Томас. – Какво има?

– Заклинанието – отговарям. – Кръгът. Трябва да сме вътре в къщата, за да го направим.

– Да, и? – казва Томас.

Кармел загрява веднага; лицето ѝ помръква.

– Ами, Кармел беше в къщата тази сутрин и Анна почти я изяде. Единственият човек, за когото е безопасно да бъде в тази къща, съм аз, а аз нямам достатъчно вещерски умения, за да направя сам заклинанието.

– Не можеш ли да я задържиш достатъчно дълго, за да можем ние да направим защитния кръг? После ще сме в безопасност.

– Не – казва Кармел. – Няма начин. Трябваше да го видите тази сутрин, тя го гонеше като муха.

– Мерси – изсумтявам аз.

– Вярно е. Томас няма да излезе жив оттам. Ти не можеш да го защитиш. А той самият ще е зает със заклинанието.

Уил скача напред и сграбчва лакътя на Кармел.

– За какво говориш? Ти си ходила в къщата? Да не си луда?! Майк щеше да ме убие, ако ти се беше случило нещо лошо!

Тогава си спомня, че Майк е мъртъв.

– Трябва да измислим начин да оформим кръга и да направим заклинанието – мисля на глас. – Иначе Анна никога няма да ми каже по собствена воля какво се е случило.

Най-после Морфран проговаря.

– Всичко се случва с причина, Тезеус Касио. Имаш по-малко от седмица да измислиш нещо.

По-малко от седмица. По-малко от седмица. Няма как да стана компетентна вещица за по-малко от седмица, а със сигурност няма да стана и по-силен или по-способен да контролирам Анна. Трябва ми подкрепление. Трябва да се обадя на Гидиън.

Всички стоим в градината пред къщата на Томас, сбирката ни в кухнята приключи. Неделя е, мързелива, тиха неделя, твърде рано е дори за църква. Кармел върви с Уил към колите. Каза, че ще го изпрати до тях, ще постои малко с него. Все пак тя е най-близката му приятелка, а едва ли може да си представи, че Чейс помага много в случая. Предполагам, че е права. Преди да тръгне, тя дръпна Томас настрана и си казаха нещо шепнешком. Докато гледаме как Кармел и Уил се отдалечават, го питам за какво е станало дума.

Той свива рамене.

– Просто искаше да ми каже, че се радва, че съм ѝ разказал. И че се надява да не си ми ядосан, защото тя ще пази тайната ти. Просто иска да помогне.

И после продължава да говори и да говори и да се опитва да придаде важност на това как тя го била докоснала по ръката. Ще ми се да не бях питал, защото сега няма да млъкне.

– Виж – казвам, – радвам се, че Кармел е започнала да те забелязва. Ако си изиграеш добре картите, може и да имаш шанс. Просто не ѝ бъркай в главата твърде много. Доста я стресна с това.

– Аз и Кармел Джоунс – казва той подигравателно, макар че продължава да се взира с надежда след колата ѝ. – След милион години, може би. По-вероятно е да се забие с Уил, докато го успокоява. Той е умен, харесван, като нея. Не е лошо момче.

Томас пооправя очилата си. И Томас не е лошо момче и може би един ден ще го осъзнае. Засега му казвам да отиде да се облече.

Когато той се обръща и тръгва обратно към къщата, забелязвам нещо. Около градината минава пътечка в полукръг, която стига до края на алеята към пътя. Там, където се срещат, има малко бяло дърво, фиданка на бреза. А от най-ниския клон виси тънък черен кръст.

– Хей – викам след него и соча. – Какво е това?

Но не ми отговаря той. Морфран излиза наперено на верандата по чехли и синя пижама, с кариран халат, завързан около издутия му корем. Тоалетът му изглежда нелепо под рокендрол брадата с плитка, но не за това мисля сега.

– Кръстът на Папа Легба – казва той простичко.

– Ти практикуваш вуду? – казвам аз и той изсумтява, което приемам за потвърждение. – И аз.

Той се изсмива в чашата с кафе.

– Не, не практикуваш. А и не бива.

Добре де, беше блъф. Не практикувам. Уча се. А тук имам златна възможност.

– Защо да не бива? – питам.

– Синко, във вуду магията става въпрос за сила. Силата, която е в теб, и силата, която канализираш. Силата, която крадеш, и силата, която получаваш от скапаното пиле, което изяждаш на вечеря например. А ти имаш около десет хиляди волта в това нещо в кожената ножница на кръста ти.

Инстинктивно докосвам камата в задния ми джоб.

– Ако се занимаваше с вуду и беше успял да канализираш това, ами, тогава щеше да е като да гледам как нощна пеперуда лети към огромна лампа за комари. Щеше да изгаряш двадесет и четири часа в денонощието.

Той свива очи.

– Може би някой ден ще те науча.

– Ще се радвам.

Казвам последното в момента, в който Томас се появява отново на верандата в чисти, но все пак разностилни дрехи. Притичва надолу по стълбичките.

– Къде отиваме? – пита той.

– Пак при Анна – казвам аз.

Той леко позеленява.

– Трябва да измисля как да стане този ритуал или след седмица ще се взирам в няколко откъснати глави и вътрешностите на Кармел.

Томас позеленява и го тупвам по рамото.

Обръщам се пак към Морфран. Той ни хвърля погледи над ръба на чашата кафе. Значи вуду магията канализира сила. Интересен тип е този. А и ми даде твърде много храна за размисъл, за да мога да заспя.

По пътя натам събитията от последната нощ започват да избледняват. Клепачите ми са като шкурка, а главата ми клюма, дори и след като изпих на един дъх чашата с разредител за боя, на което Морфран вика кафе. Томас мълчи по целия път към Анна. Сигурно още си мисли за докосването на Кармел по ръката му. Ако животът беше справедлив, Кармел щеше да се обърне и да погледне в очите му, да види, че той е неин покорен роб, и да бъде благодарна. Да го вдигне на крака и той да не бъде вече роб, а да бъде просто Томас и двамата да са щастливи, че се имат един друг. Но животът не е справедлив. Тя сигурно ще се хване с Уил, а Томас ще страда тихо.

– Не искам да доближаваш къщата – казвам, за да го извадя от унеса и за да се уверя, че няма да пропусне отбивката. – Може да изчакаш в колата или да дойдеш с мен отпред. Но сигурно е нестабилна след тази сутрин, така че е най-добре да не се качваш на верандата.

– Не се тревожи, нямам такива намерения – изсумтява той.

Паркираме на алеята пред къщата, той решава да остане в колата. Тръгвам сам. Като отварям вратата, поглеждам надолу, за да се уверя, че стъпвам във фоайето и няма да падна по лице в морето от мъртви тела.

– Анна? – викам я. – Анна? Добре ли си?

– Доста тъп въпрос.

Тя излиза от една стая до стълбите на горния етаж. Обляга се на парапета – не черната богиня, а момичето.

– Аз съм мъртва. Не мога нито да съм добре, нито да не съм добре.

Очите ѝ са тъжни. Тя е самотна, виновна и в капан. Мъчно ѝ е за самата себе си и не мога да кажа, че я виня.

– Не исках да стане така – казвам честно и пристъпвам към стълбите. – Не бих те поставил в такава ситуация. Кармел ме беше проследила.

– Тя добре ли е? – пита Анна с изненадващо изтънял глас.

– Нищо ѝ няма.

– Това е добре. Мислех, че може да съм я наранила. А тя има толкова хубаво лице.

Анна не гледа към мен. Човърка нещо по парапета. Опитва се да ме накара да кажа нещо, но не знам какво.

– Трябва да ми кажеш какво се е случило с теб. Трябва да знам как си умряла.

– Защо искаш да ме накараш да си го припомня? – пита тихо тя.

– Защото трябва да те разбера. Трябва да разбера защо си толкова силна – започвам да мисля на глас. – Доколкото знам, убийството ти не е било чак толкова странно или ужасно. Не е било дори чак толкова брутално. И не мога да разбера защо си такава, каквато си. Трябва да има нещо...

Когато спирам, Анна ме гледа с разширени, отвратени очи.

– Какво?

– Започвам да съжалявам, че не те убих – казва тя.

На лишения ми от сън мозък му отнема минутка да я разбере, но когато това най-после се случва, се чувствам като пълен задник. Бил съм около твърде много смърт. Виждал съм толкова много болни, извратени неща, че говоря за тях все едно разказвам приказка за лека нощ.

– Колко знаеш – пита тя, – за това, което се случи с мен?

Гласът ѝ е по-тих, почти сподавен. Разговорите за убийства, изброяването на факти са неща, с които съм израснал. Само че сега не знам как да го направя. Когато Анна стои пред мен, това се превръща в нещо повече от думи или картинки от книга. Когато най-после проговарям, казвам всичко бързо и нацяло, както се маха лепенка от рана.

– Знам, че си била убита през 1958 г., когато си била на шестнайсет. Някой ти е прерязал гърлото. Била си напът към училищен бал.

Малка усмивка се заиграва по устните ѝ, но не се задържа.

– Много исках да отида – казва тя тихо. – Щеше да бъде последният ми бал. Първият и последният.

Тя поглежда роклята си и прокарва пръсти по шева.

– Щях да нося това.

На мен не ми изглежда като кой знае какво, просто права бяла рокля с малко дантели и панделки, но какво ли разбирам аз? Първо, не съм момиче и второ, не знам много за 1958 г. Тогава може да е била много шик, както би казала майка ми.

– Не е нищо особено – казва тя, сякаш ми чете мислите. – Една от наемателките в общежитието по това време беше шивачка. Мария. От Испания. Мислех, че е много екзотична. Наложило ѝ се да остави дъщеря си, малко по-малка от мен, когато дошла тук, и обичаше да си говори с мен. Взе ми мерките и ми помогна да я ушия. Исках нещо по-елегантно, но никога не ме е бивало в шиенето. Непохватни пръсти.

Показва ми ръцете си, сякаш да видя какви бели могат да вършат.

– Много си красива – казвам аз, защото това е първото нещо, което идва в тъпата ми, празна глава.

Замислям се дали да не си отрежа езика с камата. Едва ли това искаше да чуе, а и прозвуча някак грешно. Гласът ми е не на място. Добре поне, че не измодулира като на Питър Брейди.

– Защо щеше да ти бъде последният бал? – питам бързо.

– Щях да избягам от къщи – казва тя.

Непокорство проблясва в очите ѝ, както сигурно е било и тогава, и има плам в гласа ѝ, който ме натъжава. После всичко това изчезва и тя изглежда объркана.

– Не знам дали щях да го направя. Но исках.

– Защо?

– Исках да започна живота си – обяснява тя. – Знаех, че нищо няма да направя, ако остана тук. Щеше да трябва да се занимавам с общежитието. А и ми беше писнало да се боря.

– Да се бориш?

Правя още една стъпка напред. Кичури коса се спускат покрай шията ѝ и се раздвижват, когато тя прегръща раменете си. Толкова е бледа и малка, че трудно мога да си я представя да се бори с когото и да било. Не и с юмруци.

– Не беше точно борба – казва тя. – И същевременно беше. С нея. И с него. Криех се, карах ги да мислят, че съм по-слаба, защото те така искаха. Тя ми каза, че баща ми би искал така. Да бъда тихо и послушно момиче. А не блудница. Не курва.

Поемам дълбоко въздух. Питам кой я е нарекъл така, кой би казал такова нещо, но тя вече не ме слуша.

– Той беше лъжец. Лентяй. Правеше се, че обича майка ми, но не беше така. Каза, че ще се ожени за нея и тогава ще има всичко останало.

Не знам за какво говори тя, но се досещам какво се има предвид под „всичко останало“.

– Ти си била – казвам тихо. – Той е преследвал теб.

– Той... ме причакваше, в кухнята или навън. Чувствах се като парализирана. Мразех го.

– Защо не каза на майка си?

– Не можех... – тя спира, но после продължава. – Не можех да му се оставя. Щях да избягам. Щях.

Лицето ѝ е като вкаменено. Дори очите ѝ не изглеждат живи. Всичко, което е останало от нея, са движещи се устни и глас. Всичко друго се е прибрало вътре.

Вдигам ръка и докосвам бузата ѝ, студена като лед.

– Той ли беше? Той ли те уби? Той ли те проследи онази нощ и...

Анна клати глава много бързо и се отдръпва.

– Стига толкова – казва тя с глас, който се опитва да бъде твърд.

– Анна, трябва да знам.

– Защо? Защо трябва да знаеш? Какво ти влиза в работата? – Тя слага длан на челото си.

 – Самата аз едва си спомням. Всичко е покрито с кал и кръв.

Клати глава, разстроена е.

– Няма какво да ти кажа! Бях убита, всичко стана черно и после се озовах тук. Бях това нещо и убивах, и убивах и не можех да спра.

Дишането ѝ прескача.

– Направиха ми нещо, но не знам какво. Не знам.

– Те? – питам, но виждам, че това няма да продължи.

Буквално я виждам как се затваря в себе си и след няколко минути може да се намирам тук насред вихрушката на момичето с черни вени и кървяща рокля.

– Има едно заклинание – казвам аз, – което може да ми помогне да разбера.

Тя се успокоява малко и ме поглежда сякаш съм изперкал.

– Магически заклинания? – пуска една малка недоверчива усмивка. – Ще ми пораснат крилца като на фея или ще прескачам огън?

– За какво говориш?

– Магията не съществува. Това са измислици и суеверия, стари проклятия на езика на бабите ми във Финландия.