Текст книги "Анна в рокля от кръв"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 16 страниц)

Той приковава изцъклените си очи върху нея.

– Не го прави – изсъсква той.

Тя отстъпва крачка назад.

– Хей – казвам меко, но не получавам отговор.

Очите на ченгето са заковани върху Кармел. Сигурно нещо в нея привлича вниманието му. Може би му напомня за заложниците – майката и дъщерята. Кармел не знае как да реагира. Устата ѝ е леко разтворена, сякаш иска да каже нещо, а погледът ѝ шари между мен и ченгето. Усещам познатото изостряне на сетивата. Това е единственият начин да го опиша: целият някак си се настройвам. Не се задъхвам, не ми се ускорява пулсът. Усещането е по-фино. Дишам по-дълбоко, а сърцето ми бие по-силно. Всичко наоколо се забавя, а очертанията стават ярки и ясни. Ставам по-уверен и изобретателен. А пръстите ми сякаш свирят някаква мелодия, когато стискам дръжката на камата.

Всеки път, когато се изправям пред Анна, това усещане липсва. Беше ми проблем досега и може би Уил ми прави услуга, без да иска. От това имах нужда: това усещане, тази готовност в тялото ми. Виждам картината пред себе си ясно – Томас искрено се чуди как да защити Кармел, а Уил се опитва да събере кураж да направи нещо, да покаже, че не само аз мога да се справям в такива ситуации. Може би трябва да го оставя да се пробва. Да оставя призрака на ченгето да го поизплаши и да го постави на мястото му.

– Моля те – казва Кармел. – Просто се успокой. Аз изобщо не исках да идваме тук и не съм тази, за която ме мислиш. Не искам никой да пострада!

И тогава става нещо интересно. Нещо, което не бях виждал досега. Чертите по лицето на ченгето се променят. Почти неуловимо е за окото, като течение под повърхността на река. Носът става по-широк. Скулите увисват. Устните изтъняват, а зъбите в устата се сменят. Всичко това се случва в рамките на две-три премигвания. Вече гледам друго лице.

– Интересно.

Когато промърморвам това, с периферното си зрение засичам въпрос в погледа на Томас, който си превеждам като „само това ли ще кажеш“.

– Този призрак не е само ченгето – обяснявам. – И двамата са. И ченгето, и жп работникът в капана на една обща форма.

Това сигурно е жп работникът, мисля си аз и поглеждам към ръцете му точно в момента, в който той вдига пушка към Кармел. Тя изпищява, а Томас се хвърля върху нея и я събаря на земята. Уил не прави кой знае какво. Просто започва да повтаря на висок глас „това е просто призрак, това е просто призрак“ отново и отново, което си е доста тъпо. Аз обаче не се колебая.

Усещам удобната тежест на камата в дланта си, превъртам острието, за да сочи назад; държа го като този от „Психо“, когато напада мацката в сцената под душа. Но не смятам да го промуша. Ръката ми се стрелва нагоре, когато призракът насочва пушката към приятелите ми. Замахвам към китката му и почти я прерязвам цялата.

Той изревава от болка и отстъпва; аз също отстъпвам. Пушката пада на земята без звук. Странно е да видиш как нещо, което би следвало да издрънчи, произвежда нулев шум. Той гледа ръката си изумен. Тя виси на парче кожа, но няма кръв. Когато я откъсва, тя се изпарява в черен дим: тежки, зловонни стълбчета дим. Мисля, че няма нужда да казам на другите да не го вдишват.

– Това ли беше? – пита Уил паникьосано. – Мислех, че ще го убиеш това нещо!

– Не е нещо – казвам равно. – Това е мъж. Двама мъже. И те са вече мъртви. Аз ги пращам там, където им е мястото.

Сега призракът се нахвърля върху мен. Вече му привлякох вниманието. Навеждам се и се отдръпвам с такава лекота и с такава бързина, че дори не може да ме доближи. Отрязвам още една част от ръката му, когато се шмугвам под замаха му, и това предизвиква втора експлозия от дим, който се разсейва от полъха, създаден от движенията на тялото ми.

– При всеки призрак е различно. Някои умират отново, сякаш мислят, че са още живи.

Избягвам поредната от атаките му, завъртам се и забивам лакът в тила му.

– Други се разтапят в локва кръв. Трети експлодират.

Поглеждам към приятелите си, очите им са разширени, следят всичко съсредоточено и прехласнато.

– Някои оставят следи – прах или петна. Други не.

– Кас – казва Томас и сочи зад мен.

Но аз вече знам, че призракът се е изправил и ще ме атакува в гръб. Отстъпвам встрани и прокарвам камата през ребрата му. Той се свлича на коляно.

– Всеки път е различно – казвам аз. – С изключение на края.

Поглеждам право към Уил, готов съм да довърша работата. Но в този момент усещам как ръцете на призрака ме хващат за глезените и ме дърпат.

Какво казах току-що? И двете му ръце. Точно така. Само че си спомням ясно как отрязах едната. Тази мисъл ми се струва много интересна момент преди главата ми да се блъсне в талашитения под. Призракът се хвърля към гърлото ми и едва го удържам. Поглеждам ръцете и виждам, че едната е различна от другата. Малко по-тъмен тен на кожата, с по-дълги пръсти и изгризани нокти. Чувам как Кармел крещи на Томас и Уил да ми помогнат, но това е последното, което искам. Това би ми развалило кефа.

И все пак, докато се търкалям по пода със стисната челюст, опитвайки се да насоча камата към гърлото на призрака, ми се ще да имах малко повече от спортната физика на Уил. Аз съм слаб и жилав и това ме прави бърз и гъвкав, но когато стане дума за свободна борба, нямаше да е лошо да мога да метна някого през стаята.

– Нищо ми няма – казвам на Кармел. – Просто го чакам да се измори.

Думите ми са задавени от издайническо стенание и от напъна на цялото ми тяло. Те ме гледат с ококорени очи, а Уил прави отривиста крачка напред.

– Стой настрана! – извиквам и успявам да ритна противника си в корема. – Просто ми трябва малко време. Тук са двама, нали се сещаш?

Дишам тежко, пот се стича в косата ми.

– Няма грижи... просто ще трябва да правя всичко по два пъти.

Поне така се надявам. Това е единственото, което ми хрумва да опитам. Би следвало всичко да се свежда до отчаяно кълцане и ръгане. Не си представях точно това, като предложих да дойдем да половуваме. Къде са всички приятни и лесни призраци, когато ти трябват?

Напрягам мускули и със силен ритник отхвърлям ченгето/жп работник от себе си. Изправям се с мъка на крака, стисвам камата по-здраво и се концентрирам. Той е приклекнал за скок и когато се хвърля към мен, аз започвам да махам и да кълцам с камата като ходещ пасатор. Надявам се отстрани да изглежда по-ефектно, отколкото ми се струва. Косата и дрехите ми се раздвижват от полъх, който не усещам по тялото си. Черен дим изригва изпод мен.

Преди да приключа – преди с него да е приключено – чувам два отделни гласа, един през друг, в някаква мрачна хармония. След всичкото кълцане се взирам в две различни лица, заемащи едно и също пространство: два реда зъби, които скърцат, едно синьо око и едно кафяво. Радвам се, че свърших и това. Некомфортът и раздвоението, които изпитвах в началото, са се изпарили. Независимо дали този призрак е причинил вреда на някой друг, със сигурност е причинявал вреда на двете души, пленени в него. Където и да ги изпращам, сигурно е по-добре от това – да си в капан с човека, когото мразиш най-много, да се побърквате един друг ден след ден, седмица след седмица, година след година.

Когато всичко свършва, стоя сам в центъра на стаята, струйки дим се разнасят към тавана и изчезват. Томас, Кармел и Уил стоят вкопчени един в друг и се взират в мен. Ченгето и жп работника ги няма. Няма я и пушката.

– Това беше... – е всичко, което Томас намира сили да каже.

– Това е работата ми – казвам простичко, като ми се иска да не бях толкова задъхан. – Така че, без повече спорове.

Четири дни по-късно седя на плота в кухнята и гледам как майка ми мие някакви смешно изглеждащи корени, които после стърже и реже, за да добави към билковата смес, която ще носим около вратовете си довечера.

Довечера. Най-после. Имам чувството, че отне цяла вечност, а все пак ми се иска да имам поне още един ден. Все някак си се озовавах пред къщата на Анна, всяка нощ, неспособен да измисля какво да ѝ кажа. И всяка нощ тя се показваше на прозореца и ме гледаше. Не съм спал много напоследък, макар че част от това се дължи и на кошмарите. Стават все по-лоши, откакто пристигнахме в Тъндър Бей. А това се случва в много лош момент. Изтощен съм, когато не бива – когато най-малко мога да си го позволя.

Не помня дали баща ми е имал кошмари, или не, но дори да е имал, не би ми казал. Гидиън също не е споменавал, а и аз не съм повдигал темата, защото ме е страх да не се окажа единствен. Това би означавало, че съм по-слаб от предците си. Че не съм толкова силен, колкото всички очакват от мен.

Сънят винаги е един и същ. Фигура, надвесена над лицето ми. Страхувам се, но също така знам, че фигурата е свързана с мен по някакъв начин. Това не ми харесва. Мисля, че е баща ми.

И все пак не точно. Баща ми е продължил пътя си. Майка ми и Гидиън са се уверили в това; стояли са в къщата в Батън Руж, където е бил убит, много нощи подред, изписвали са руни и са горили свещи. И той не се е появил. Тогава не можах да преценя дали майка ми беше по-скоро успокоена, или разочарована от това.

Гледам я сега как забързано реже и намачква различни билки, премерва порциите и ги разсипва от хаванчето с чукалото. Движенията ѝ са бързи и отмерени. Наложи ѝ се да го прави в последния момент, защото се оказа трудно да намери очеболец, и в крайна сметка поръча от някакъв непознат доставчик.

– И за какво е това? – питам аз и взимам едно парченце.

То е изсушено и зеленикаво-кафяво. Прилича на сено.

– Пази от нараняване от пръсти на ръка. Другото му име е петпръстник – казва тя разсеяно, после ме поглежда. – Анна има по пет пръста на ръцете, нали?

– На всяка от тях – казвам развеселено и оставям парченцето обратно.

– Пак почистих камата – казва тя, докато добавя щипка алетрис, за който казва, че държи враговете настрана. – Ще ти трябва. Доколкото разбирам, като чета заклинанието, то доста ще я отслаби. Ще можеш да довършиш започнатото. Да направиш това, за което дойде.

Забелязвам, че не се усмихва. Макар че напоследък не се навъртам много вкъщи, тя ме познава. Знае, когато нещо не е както трябва, и обикновено има доста добра представа какво точно е то. Нарича го майчински инстинкт.

– Какво не е наред този път, Касио? – пита тя. – Какво е различно?

– Нищо. Нищо не би трябвало да е различно. Тя е по-опасна от всеки друг призрак, който съм срещал. Може би дори от тези, които татко е срещал. Убивала е повече; по-силна е.

Поглеждам купчинката нарязан петпръстник.

– Но е и по-жива от всеки друг. Не е объркана. Не е някакво влачещо се, жалко същество, което убива от страх и ярост. Нещо ѝ е причинило всичко това и тя го съзнава.

– Колко знае тя според теб?

– Мисля, че ѝ е ясно всичко, но се страхува да ми каже.

Майка ми отмята коси от очите си.

– След тази нощ ще разбереш със сигурност.

Смъквам се от плота.

– Мисля, че вече разбирам – казвам гневно. – Знам кой я е убил.

Не мога да спра да мисля за това. За мъжа, който я е тероризирал, това младо момиче, и ми се иска да му размажа мутрата. С глас като на робот преразказвам на майка си това, което ми каза Анна. Когато я поглеждам, виждам големите ѝ тъжни кравешки очи.

– Това е ужасно – казва тя.

– Да.

– Но не можеш да пренапишеш историята.

Ще ми се да можех. Ще ми се тази кама да беше способна на повече неща освен да убива – искам да разрежа линията на времето и да вляза в онази къща, в кухнята, където той я причаква, и да я измъкна оттам. Щях да направя така, че тя да има бъдещето, което заслужава.

– Тя не иска да убива хора, Кас.

– Знам. Но как тогава да...

– Ще го направиш, защото трябва – казва тя простичко. – Защото тя има нужда от това.

Поглеждам камата, забита в буркана със сол. Нещо ми замирисва на хапче за болно гърло. Майка ми кълца поредната билка.

– Това какво е?

– Анасон.

– И за какво служи?

Тя се усмихва леко.

– Мирише приятно.

Поемам дълбоко въздух. След по-малко от час всичко ще е готово и Томас ще ме прибере с колата. Ще взема малките кадифени торбички, завързани с дълги корди, и четирите бели квадратни свещи с есенции от масла, а той ще носи кристалната купа и торбата с камъните. И ще отидем да убием Анна Корлов.

Глава петнадесета

Къщата ни очаква. Другите стоят около мен и се страхуват до смърт от това, което е вътре, но аз се плаша повече от самата къща. Знам, че е глупаво, но не мога да се отърся от усещането, че ни наблюдава и че може би се киска на детинските ни опити да сложим край на всичко това – смее се от дълбините на основите си, докато ние размахваме кокоши крака в нейна посока.

Въздухът е хладен. Дъхът на Кармел вдига малки облачета пара. Тя е облечена с тъмносиво джинсово яке и червен шал на едра плетка; под шала е торбичката с билки от майка ми. Уил е със спортното си яке с емблемата на отбора, разбира се, а Томас е мърляв, както винаги, с протърканата си войнишка куртка. Той и Уил пухтят и подреждат камъните от Горно езеро в прахоляка пред къщата. Правят кръг около краката ни, широк около метър и двадесет.

Кармел застава до мен, а аз продължавам да се взирам към входната врата. Камата виси на рамото ми. После ще я сложа в джоба си. Кармел подушва торбичката с билки на врата си.

– Мирише на желирани бонбони – казва тя и подушва и моята, за да се увери, че са еднакви.

– Женско биле – казва Томас зад нас, – много умно от страна на майка ти. Нямаше го в инструкциите, но малко късмет винаги е от полза.

Кармел се усмихва към него в светлината на луната.

– Откъде си научил всичко това?

– От дядо – отговаря гордо той и ѝ подава една свещ.

Дава друга на Уил и накрая на мен.

– Готови ли сте? – пита той.

Поглеждам луната. Тя е ярка и студена, но все още ми изглежда пълна. Според календара трябва вече да намалява, а на хората им се плаща, за да правят календари, така че май ще им се доверя. Значи ще сме готови.

Кръгът от камъни е само на около пет метра от къщата. Заемам мястото си на запад и всеки се насочва към своето. Томас се опитва да държи кристалната купа в една ръка, докато с другата стиска свещта. Виждам бутилка минерална вода да стърчи от джоба му.

– Защо не дадеш кокошите крака на Кармел – предлагам аз.

Той се опитва да ги задържи между кутрето и безименния си пръст. Кармел протяга ръка с ентусиазъм, донякъде престорен. Но все пак далеч не е такава кифла, за каквато я помислих в началото.

– Усещате ли? – пита Томас и погледът му светва.

– Кое?

– Потоците от енергия.

Уил се оглежда скептично.

– Всичко, което усещам, е студ – казва сухо той.

– Палете свещите, от изток и после обратно на часовниковата стрелка.

Четири малки пламъчета осветяват лицата ни и разкриват изражения, едновременно учудени, изплашени и леко глуповати. Само Томас е невъзмутим. Той вече се е пренесъл някъде другаде. Очите му са затворени и когато проговаря, гласът му е с една октава по-нисък от обикновеното. Усещам, че Кармел се страхува, но не казва нищо.

– Започваме заклинанието – дава команда Томас.

Всички започваме да го изговаряме напевно. Трудно е за вярване, но никой не бърка текста. Думите са на латински и се повтарят отново и отново. Звучат нелепо в устите ни, но колкото повече време минава, толкова по-сериозно става усещането. Дори Уил започва да се вживява.

– Не спирайте – казва Томас и отваря очи. – Движете се към къщата. Не нарушавайте кръга.

Когато тръгваме заедно, усещам силата на заклинанието. Чувствам как и четиримата вървим, а краката ни, ходилата ни, са свързани с невидим конец. Пламъчетата на свещите стърчат право нагоре, без да трепват, силни като лагерен огън. Не мога да повярвам, че Томас прави всичко това – дребничкият, смотаничък Томас, който е крил цялата тази сила под избелялото си яке. Носим се по стълбичките нагоре и преди да се усетим, вече сме пред вратата ѝ.

Вратата се отваря. Анна ни гледа от прага.

– Дошли сте да го направите – казва тъжно тя. – Така и трябва.

Тя поглежда другите трима.

– Знаеш какво ще се случи, когато те влязат вътре – предупреждава ме тя. – Не мога да го контролирам.

Ще ми се да ѝ кажа, че всичко ще бъде наред. Ще ми се да я помоля да опита. Но не мога да спра да повтарям заклинанието.

– Той казва, че всичко ще бъде наред – чувам гласа на Томас зад мен, а моят глас за момент се сподавя. – Моли те да опиташ. Трябва да влезеш в кръга. Не се безпокой за нас. Ние ще бъдем защитени.

За пръв път съм благодарен, че Томас има способността да чува мислите ми. Анна поглежда него, после мен и после пак него. Отмества се безмълвно от вратата. Аз прекрачвам прага първи.

Знам, че и другите са влезли, не само защото се движим като един, а и защото Анна започва да се променя. Изпъкнали вени прорязват ръцете и шията ѝ и се настаняват на лицето ѝ. Косата ѝ става сплъстена и лъщящо черна. Тъмна слуз запълва очите ѝ. Бялата рокля се напоява с яркочервена кръв, светлината на луната се отразява в материята, все едно е пластмаса. Кръвта се стича по крака ѝ и капе на пода.

Зад мен кръгът не забавя ход. Гордея се с тях; може пък и да стават за ловци на духове в крайна сметка.

Ръцете на Анна са свити в юмруци, стиснати толкова силно, че черна кръв започва да се процежда между пръстите. Тя прави каквото ѝ каза Томас. Опитва се да го контролира, да озапти желанието си да съдере кожата по гърлата им, да откъсне ръцете от телата им. Повеждам кръга напред и тя стиска очи. Краката ни се движат по-бързо. Кармел и аз се завъртаме с лице един към друг. Кръгът се отваря, за да пропусне Анна в средата. За момент Кармел е закрита от погледа ми. Всичко, което виждам, е кървящото тяло на Анна. Тя влиза вътре и кръгът отново се затваря. Точно навреме. Явно едва се е контролирала и сега очите и устата ѝ се разширяват и тя издава оглушителен вик. Започва да дере въздуха с извити пръсти и усещам, че Уил леко отстъпва, но Кармел реагира бързо и слага кокошите крака на пода, там, където Анна се рее. Призракът се усмирява, спира да се движи, но ни гледа с омраза, докато се върти към всеки от нас.

– Кръгът е оформен – казва Томас. – Тя е под контрол.

Той коленичи и ние го следваме. Странно е това усещане, че краката ни се движат като един. Томас слага сребърната купа на пода и развива капачката на минералната вода.

– Това ще свърши идеална работа – уверява ни той. – Чиста е и е добър проводник. Светената вода... си пада малко снобария.

Водата се изсипва в купата с мелодично звънтене и изчакваме, докато повърхността застине.

– Кас – казва Томас.

Поглеждам го. Стряскам се, когато осъзнавам, че не го е казал на глас.

– Кръгът ни свързва. Сега можем да си говорим само с мисли. Кажи ми какво трябва да знаеш. Какво искаш да видиш.

Всичко това е твърде, твърде странно. Заклинанието е силно – усещам съзнанието си ясно, а същевременно главата ми е празна като балон. Но се чувствам стабилен. Чувствам се в безопасност.

„Покажи ми какво се е случило с Анна“ – мисля си внимателно. „Как е била убита, какво ѝ дава тази сила?“

Томас отново затваря очи и Анна започва да трепери, сякаш има треска. Главата на Томас клюмва. За момент решавам, че е припаднал и че сме го загазили, но после осъзнавам, че просто се взира във водата в купата.

– О – чувам шепота на Кармел.

Атмосферата наоколо се променя. Къщата се променя. Странната сива светлина бавно става по-топла, а прахта изчезва от мебелите. Премигвам. Виждам къщата на Анна, както сигурно е изглеждала, когато е била жива.

Подът във всекидневната е покрит с ръчно изтъкана постелка, а стаята е осветена от кандила, които сипят жълтеникава светлина. Зад нас се отваря и затваря врата, но аз все още разглеждам промените, гледам снимките по стените и ръждивочервената бродерия на дивана. Като се взирам по-внимателно, виждам, че не е много чисто; полилеят е изцапан и му липсват някои висулки, а облицовката на люлеещия се стол е скъсана.

Някаква фигура се движи през стаята – момиче с тъмнокафява пола и едноцветна сива блуза. Носи учебници. Косата ѝ е вързана на дълга кестенява опашка, пристегната със синя панделка. Когато се обръща по посока на някакъв звук, идващ от стълбището, виждам лицето ѝ. Това е Анна.

Чувството да я видя жива е неописуемо. Преди си мислех, че няма как да е останало много от живото момиче в това, което Анна е сега, но не съм бил прав. Когато поглежда към човека на стълбището, очите ѝ са ми толкова познати. Погледът ѝ е твърд и знаещ. Но в него има и ярост. Знам, без да поглеждам, че това е мъжът, за когото тя ми разказа – онзи, който е щял да се ожени за майка ѝ.

– И какво научихме в училище днес, скъпа Анна?

Акцентът му е толкова силен, че едва разбирам думите. Слиза по стълбите, а начинът, по-който стъпва, е вбесяващ – лениво, самоуверено и нагло. Леко накуцва с единия крак, но не се подпира на дървения бастун, който носи. Когато започва да се разхожда около нея, ми напомня на акула, която се готви за атака. Анна свива челюст. Ръката му се пресяга над рамото ѝ и пръстът му минава по корицата на един учебник.

– Още работи, дето не ти трябват.

– Мама иска да се представям добре – отговаря Анна.

Това е гласът, който познавам, но с малко по-изразен фински акцент. Тя се обръща. Не я виждам, но съм сигурен, че го гледа право в очите.

– Така и ще направиш – той се усмихва.

Има ръбесто лице и здрави зъби. Небръснат е и започва да оплешивява. Носи зализано назад това, което е останало от пясъчнорусата му коса.

– Умно момиче – прошепва той.

Вдига пръст към лицето ѝ. Тя се отдръпва и се затичва нагоре по стълбите, но това не изглежда като бягство, а като непокорство.

„Точно така, моето момиче“ – помислям си аз и после се сещам, че съм в кръга. Чудя се колко от мислите и чувствата ми минават през главата на Томас. Вътре в кръга чувам как роклята на Анна капе и усещам как тя потръпва от ужас при вида на сцената пред нас.

Задържам погледа си върху мъжа: бъдещия доведен баща на Анна. Той се хили нагло, а когато вратата на стаята ѝ на горния етаж се затваря, той бърка под ризата си и вади нещо от бял плат, намачкано на топка. Не мога да разбера какво е, докато не го поднася към носа си. Това е роклята, която тя си е ушила за бала. Роклята, в която е била убита.

„Шибан перверзник“ – мислите на Томас прозвучават в главите ни. Стискам юмруци. Желанието ми да се нахвърля върху мъжа е непреодолимо, макар да знам, че това, което виждам, се е случило преди шестдесет години. Все едно гледам кадри от прожекционен апарат. Не мога да променя нищо.

Прескачаме напред във времето; светлината се променя. Лампите светват и пред очите ни профучават фигури като размазани тъмни петна. Чувам звуци, приглушени разговори и караници. Сетивата ми се напрягат да проследят случващото се.

Една жена стои в дъното на стълбите. Облечена е в черна рокля от груба материя, която сигурно дращи кожата лошо, а косата ѝ е вързана на стегнат кок. Тя гледа към горния етаж и не мога да видя лицето ѝ. Но виждам, че държи в ръка бялата рокля на Анна и я размахва. В другата си ръка стиска броеница.

По-скоро усещам, отколкото чувам, как Томас си поема рязко въздух. Бузите му потрепват – усетил е нещо.

„Сила“ – чувам го да мисли. – „Черна сила.“

Не знам какво има предвид. Нямам и време да се чудя.

– Анна! – изкрещява жената.

Анна се появява на горния етаж до стълбите.

– Да, мама?

Майка ѝ вдига роклята, стисната в юмрука ѝ.

– Какво е това?

Анна изглежда стресната. Хваща се за парапета на стълбите.

– Откъде взе това? Къде го намери?

– Беше в стаята ѝ – това е той, излиза от кухнята. – Чух я да казва, че си шие рокля. Добре, че я намерих.

– Вярно ли е? – пита настоятелно майка ѝ. – Какво значи всичко това?

– Роклята е за бала, мама – казва гневно Анна. – Училищния бал.

– Това?

Майка ѝ разгъва роклята с две ръце.

– Това е за танци?

Размахва я във въздуха.

– Курва! Няма да ходиш на никакви танци! Разглезено момиче. Няма да излизаш от тази къща!

От горния етаж се чува по-тих, по-благ глас. Една жена с маслинова кожа и дълга черна коса на опашка хваща раменете на Анна. Това сигурно е Мария, шивачката, която оставила дъщеря си в Испания – приятелката на Анна.

– Не се ядосвайте, г-жо Корлов – казва бързо Мария. – Аз ѝ помагах. Беше моя идея. Да ушием нещо хубаво.

– Ти – казва г-жа Корлов през зъби. – Ти си виновна. Само пълниш главата на дъщеря ми с твоите испански мръсотии. Тя стана непослушна, откакто ти се появи. Горделива. Няма да те оставя да ѝ мътиш мозъка повече. Махай се от къщата ми!

– Не! – извиква Анна.

Мъжът пристъпва към годеницата си.

– Малвина – казва той. – Не бива да губим квартиранти.

– Мълчи, Елиас – казва остро Малвина.

Започвам да разбирам защо Анна не е можела просто да каже на майка си за намеренията на Елиас.

Сцената се забързва. По-скоро усещам, отколкото виждам, какво точно се случва. Малвина хвърля роклята към Анна и ѝ нарежда да я изгори. Удря я през лицето, когато тя се опитва да я убеди да позволи на Мария да остане. Анна плаче, но само тази Анна от спомена. Истинската Анна сега съска, докато наблюдава, черната ѝ кръв кипи. Ще ми се да можеха да си разменят местата за момент.

Придвижваме се напред във времето, а очите и ушите ми се напрягат да следят сцената, докато Мария се изнася само с един куфар в ръка. Чувам как Анна я пита какво ще прави и я моли да остане някъде наблизо. И тогава всички лампи, освен една, загасват и от прозорците се вижда, че е нощ.

Малвина и Елиас са във всекидневната. Малвина плете нещо от тъмносиня прежда, а Елиас чете вестник и пуши лула. Изглеждат нещастни дори във вечерните си домашни занимания. Лицата им са увиснали и отегчени, устните свити в тънки, навъсени линии. Нямам представа как е започнал романсът им, но сигурно е било толкова интересно, колкото да гледаш боулинг по телевизията. Съзнанието ми търси Анна – съзнанието на всеки от нас я търси – и сякаш сме я призовали, тя слиза по стълбите.

Имам странното усещане, че искам да стисна очи, а същевременно не мога да ги откъсна от сцената. Тя е облякла бялата рокля. Това е роклята, в която ще умре, но сега не изглежда по същия начин, както е изглеждала тогава. Момичето, което стиска малка платнена чанта и гледа изненаданите и все по-гневни изражения на Малвина и Елиас, докато стои на стълбите, е толкова пълно с живот. Раменете ѝ са изправени и силни, а тъмната ѝ коса се спуска на плавни вълни по гърба. Брадичката ѝ е повдигната. Ще ми се да видя очите ѝ, защото знам, че са изпълнени с тъга и триумф.

– Какво си мислиш, че правиш? – пита Малвина настоятелно.

Гледа ужасено дъщеря си, сякаш я вижда за пръв път. Имам чувството, че въздухът около нея се раздвижва и сега усещам полъх от силата, за която Томас говореше.

– Отивам на бала – отговаря спокойно Анна. – И няма да се връщам.

– Няма да ходиш на никакъв бал – казва злъчно Малвина.

Тя бавно се повдига от стола, като звяр, който дебне плячка.

– Никъде няма да ходиш с тази отвратителна рокля.

Приближава се към дъщеря си като свива очи и преглъща тежко, все едно се дави от нещо.

– Облякла си бяло като булка, но кой мъж ще те вземе като даваш на момчетата да ти повдигат полата!

Отмята глава назад, като пепелянка и заплюва Анна в лицето.

– Баща ти щеше да се срамува от теб.

Анна не помръдва. Единственото, което издава някаква емоция, е ускореното ѝ дишане.

– Татко ме обичаше – казва тихо тя. – Не знам защо ти не ме обичаш.

– Лошите момичета са колкото безполезни, толкова и глупави – казва Малвина и махва с ръка.

Не знам какво има предвид. Мисля, че нещо се губи от лошия ѝ английски. Или просто е тъпа. Май е второто.

Горчилка се събира в гърлото ми от това, което виждам и чувам. Никога не съм чувал някой да говори така на детето си. Искам да се пресегна и да я разтреса, докато ѝ дойде някакъв акъл в главата. Или поне докато чуя нещо да изпука.

– Качи се горе и я свали – нарежда Малвина. – И после я донеси да я изгорим.

Виждам как ръката на Анна стиска чантата по-силно. Всичко, което притежава, е събрано в това малко кафеникаво парче плат, завързано с връв.

– Не – отговаря спокойно тя. – Тръгвам си оттук.

Малвина се изсмива. Грачещ звук. Тъмна светлина се появява в очите ѝ.

– Елиас – казва тя. – Заведи дъщеря ми в стаята ѝ. Съблечи тази рокля от нея.

„Божичко“ – мисли си Томас. С крайчеца на окото си виждам как Кармел слага ръка пред устата си. Не искам да гледам това. Не искам да знам. Ако този мъж я докосне, ще наруша кръга. Не ме интересува, че е само спомен. Не ме интересува, че трябва да видя какво ще се случи. Ще му счупя врата.

– Не, мама – казва изплашено Анна, но когато Елиас се приближава до нея, тя застава твърдо. – Няма да му позволя да ме докосне.

– Скоро ще ти бъда баща, Анна – казва Елиас.

При тези думи ми се обръщат червата.

– Трябва да ми се подчиняваш.

Той облизва устни нетърпеливо. Зад мен чувам как Анна, моята Анна в роклята от кръв, започва да ръмжи.

Когато Елиас тръгва към нея, Анна се обръща и се затичва към вратата, но той я хваща за ръката и я завърта към себе си. Толкова са близо, че косата ѝ го шибва през лицето; толкова са близо, че тя сигурно усеща тежкия му дъх. Ръцете му вече пълзят по тялото ѝ, дърпат роклята ѝ, а аз поглеждам към Малвина, но единственото, което виждам, е изражение на задоволство и омраза. Анна се дърпа и крещи през зъби; завърта глава и я забива в носа на Елиас, не достатъчно силно да му разбие носа, но стига да му насълзи очите. Успява да се освободи и се втурва към кухнята, където е задната врата.

– Няма да излезеш от тази къща! – гласът на Малвина е остър като писък.

Тя тръгва след нея, сграбчва я за косата и я дърпа.

– Ти никога, никога няма да излезеш от тази къща!

– Ще изляза! – извиква Анна и блъска майка си.

Малвина се строполява върху голям дървен шкаф и се олюлява. Анна тръгва да я заобиколи, но не вижда как Елиас се надига до стълбите. Искам да ѝ извикам да се обърне. Да ѝ кажа да бяга. Но няма значение какво искам. Всичко това вече се е случило.

– Кучко – казва той.

Анна се обръща. Той се държи за носа и проверява дали му тече кръв, като се взира в нея.

– Храним те. Обличаме те. А ти така ни се отблагодаряваш!

Той протяга длан напред, макар че по нея няма кръв. После я удря силно през лицето, хваща я за раменете и започва да я тресе и тресе и да ѝ крещи нещо на фински, което не разбирам. Косата ѝ лети във всички посоки и тя започва да плаче. Всичко това, изглежда, е вълнуващо за Малвина, чиито очи блестят, докато наблюдава.

Анна не се отказва. Бори се, засилва се напред и блъска Елиас в стената до стълбите. Има една керамична ваза на полицата до тях. Тя я разбива странично в главата му, той надава рев и я пуска. Малвина започва да вика, когато Анна се затичва към вратата, и в този момент има толкова крясъци, че вече не мога да ги различа един от друг. Елиас е съборил Анна по лице и я държи за краката. Тя е на пода във фоайето.