Текст книги "Анна в рокля от кръв"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 11 (всего у книги 16 страниц)

Знам какво ще стане още преди Малвина да се появи от кухнята с нож в ръка. Всички знаем. Усещам как Томас, Кармел и Уил едва дишат, как искат повече от всичко просто да затворят очи, или пък да викат и някой да ги чуе. Не са виждали нищо подобно досега.

Поглеждам към Анна, която е по лице на пода – ужасена е, но може би недостатъчно. Гледам това момиче, докато се бори да избяга, не само от хватката на Елиас, а от всичко, от тази задушаваща къща, от този живот, който тегне на плещите ѝ и който я дърпа надолу в калта. Гледам я, когато майка ѝ се навежда над нея с кухненски нож в ръка и единствено с гняв в очите. Безумен гняв, безсмислен гняв. И тогава острието е на гърлото на Анна и минава през кожата ѝ и отваря дълбока червена черта. „Твърде дълбока“ – мисля си аз, – „твърде дълбока“. Слушам как Анна пищи, докато вече не може.

Глава шестнадесета

Чувам изтрополяване зад мен и се обръщам настрана от сцената, благодарен, че нещо разсейва вниманието ми. Вътре в кръга Анна вече не се рее. Строполила се е на пода и се е подпряла на ръце и колене. Черните кичури на косата ѝ потръпват. Устата ѝ е отворена, сякаш иска да стене или да плаче, но звук не излиза. Следи от сивкави сълзи като въглени във вода покриват бледите ѝ страни. Току-що е гледала как прерязват собственото ѝ гърло. Сега гледа как кръвта ѝ изтича, червеното попива в дъските на къщата и напоява бялата ѝ рокля за танци. Всичко това, което не можеше да си спомни, сега я удря през лицето. Всичко това я отслабва.

Връщам поглед към сцената със смъртта на Анна, въпреки че не искам. Малвина съблича тялото ѝ и джавка команди към Елиас, който отива в кухнята и се връща с някакво одеяло от груба материя. Тя му казва да покрие тялото и той го прави. Вижда се, че той не може да повярва какво се е случило. После му казва да се качи горе и да донесе някоя друга рокля за Анна.

– Друга рокля? За какво? – пита той.

– Просто върви! – казва тя през зъби.

Той се втурва по стълбите толкова бързо, че се препъва. Малвина разгъва на пода роклята на Анна, която вече е толкова напоена с кръв, че е трудно човек да повярва, че някога е била бяла. После отива до килера в отсрещния край на стаята и се връща с няколко черни свещи и малка черна торбичка.

„Тя е вещица“ – съска Томас в главата ми. Проклятието. Всичко се връзва. Трябваше да се досетим, че убиецът е бил някакъв тип вещица. Но кой би помислил, че може да е собствената ѝ майка.

„Следи внимателно“ – насочвам вниманието си към Томас. „Може да ми трябва помощта ти, за да разбера какво се случва тук.“

„Съмнявам се“ – казва той.

Май и аз не вярвам, че ще остане нещо неясно в това, което виждам. Малвина пали свещите и коленичи над роклята, тялото ѝ се поклаща, докато шепне напевно някакви думи на фински. Гласът ѝ е нежен, както никога не е бил в живота на Анна. Свещите засияват по-ярко. Първо вдига тази отляво и после тази отдясно. Разтопен черен восък се разлива по напоения с червено плат. После тя се изплюва върху него три пъти. Напевите ѝ стават по-силни, но не разбирам нищо от думите. Опитвам се да запомня нещо, за да го проверя после в речник, и тогава го чувам. Томас. Говори тихо на глас. За момент не мога да разбера какво казва. Отварям уста да му кажа да млъкне, да му кажа, че се опитвам да слушам, но тогава ми става ясно, че той повтаря думите на Малвина на английски.

– Отче Хийси, чуй словата ми, заставам пред теб коленичила и смирена. Вземи тази кръв, вземи тази сила. Не позволявай на дъщеря ми да напусне тази къща. Храни я със страдание, кръв и смърт. Хийси, отче, боже-демон, чуй молитвите ми. Вземи тази кръв, вземи тази сила.

Малвина затваря очи, вдига ножа и прокарва острието през пламъците на свещите. По невероятен начин то се запалва, рязко и бурно. Тя забива ножа в роклята и в дъските на пода.

Елиас слиза по стълбите, носейки някаква бяла и чиста дреха – друга рокля на Анна. Гледа Малвина със страхопочитание и ужас. Очевидно е, че не я е виждал в тази светлина преди, а сега вече няма да посмее и дума да обели против нея от чист страх.

Светлина от огън се процежда през дупката в дъските, Малвина хваща ножа и с него бавно натъпква кървавата рокля към дълбините на къщата, докато продължава да шепне напевно. Когато и последната част от плата изчезва вътре, тя натиква целия нож след него. Светлината проблясва и после дъските се затварят. Малвина преглъща и внимателно духа свещите от ляво надясно.

– Сега никога няма да напуснеш къщата ми – прошепва тя.

Краят на заклинанието ни наближава. Лицето на Малвина избледнява като спомен от кошмар, става сиво и съсухрено като дъските, върху които тя уби Анна. Въздухът около нас губи цвета си и усещам как крайниците ни стават пак отделни. Разделяме се, кръгът се разкъсва. Чувам Томас да диша тежко. Чувам и Анна. Не искам да повярвам какво видях току-що. Чувството е нереално. Не мога да разбера как Малвина я е убила.

– Как е могла? – казва тихо Кармел и всички се поглеждаме един друг. – Беше ужасно. Никога повече не искам да виждам нищо такова.

Тя клати глава.

– Как е могла? Това е дъщеря ѝ.

Поглеждам Анна, все още покрита с кръв и черни вени. Тъмните сълзи са засъхнали по лицето ѝ; твърде изтощена е, за да плаче.

– Знаела ли е какво ще се случи? – питам Томас. – Разбирала ли е в какво я превръща?

– Не мисля. Или поне не точно. Когато призоваваш демон, не може да прецениш как точно ще се развият нещата. Просто казваш желанието си, а той решава как да го изпълни.

– Не ме интересува дали е знаела какво точно прави – изръмжава Кармел. – Беше отвратително. Беше ужасно.

Има капчици пот по челата на всички ни. Уил не е казал и дума. И четиримата изглеждаме като че ли сме изкарали дванайсет рунда с боксьор в тежка категория.

– Какво ще правим? – пита Томас, но не дава вид да може да свърши каквото и да било в момента.

Сигурно ще спи цяла седмица. Обръщам се и ставам. Имам нужда да си прочистя главата.

– Кас! Внимавай!

Кармел извиква зад мен, но не достатъчно навреме. Някой ме блъска в гръб и в същия момент усещам как една много добре позната тежест напуска задния ми джоб. Когато се обръщам, виждам Уил, изправен пред Анна. Моята кама е в ръката му.

– Уил – изкрещява Томас.

Но Уил вади камата от ножницата и замахва в широк полукръг, което кара Томас да залегне и да се отмести от пътя му.

– Така го правиш ти, нали? – пита Уил с подивял глас.

Поглежда острието и премигва бързо няколко пъти.

– Сега е слаба; може да го направим – казва той почти на себе си.

– Уил, недей – казва Кармел.

– Защо не? Нали за това дойдохме!

Кармел ме поглежда безпомощно. Това е причината да дойдем. Но след всичко, което видяхме, и сега, като гледам как Анна лежи там, аз не мога да го направя.

– Дай ми ножа – казвам спокойно.

– Тя уби Майк – казва Уил. – Тя уби Майк.

Поглеждам Анна. Черните ѝ очи са широко отворени и се взират в пода, макар че не знам дали виждат нещо. Облегнала се е на една страна, твърде слаба е, за да стои права. Ръцете ѝ, които от личен опит знам, че могат да трошат магмени скали, се тресат само от усилието да задържат тялото ѝ да не падне върху дъските на пода. Успяхме да превърнем това чудовище в жалка черупка и ако някога е имало безопасен момент, за да я убием, то той е сега.

А и Уил е прав. Тя уби Майк. Убила е десетки други хора. И пак ще го направи.

– Ти уби Майк – изсъсква Уил и започва да плаче. – Ти уби най-добрия ми приятел.

И тогава замахва, вдига ръка, за да я прониже. Реагирам, без да мисля.

Хвърлям се напред и хващам ръката му отдолу, като спирам замаха, който се цели в гърба ѝ; вместо това той одрасква кожата отстрани на ребрата ѝ. Анна издава лек вик и се опитва да изпълзи встрани. Гласовете на Кармел и Томас звучат в ушите ми, викат и на двама ни да спрем, но ние продължаваме да се боричкаме.

С оголени зъби Уил се опитва да я намушка отново, като махва с камата във въздуха. Едва успявам да го ударя с лакът в брадичката. Той се изтъркулва няколко стъпки настрани и когато се хвърля отново, го посрещам с юмрук в лицето, не твърде силно, но достатъчно, за да го накарам да се замисли.

Той избърсва уста с опакото на ръката си. Не опитва да ме атакува отново. Гледа ту Анна, ту мен и разбира, че няма да му позволя да мине.

– Какво ти става? – пита ме той. – Нали това ти е работата? Сега е в ръцете ти, а ти нищо няма да направиш?

– Не знам какво ще направя – казвам честно. – Но няма да ти позволя да я нараниш. И без това не можеш да я убиеш.

– Защо не?

– Защото не опира само до ножа. А и до мен. Кръвната ми връзка с него.

– Нали с очите си виждам, че кърви, като я порязах – казва Уил подигравателно.

– Не казвам, че ножът не е специален. Но смъртоносният удар е мой. Не знам какво прави това възможно, но ти го нямаш в себе си.

– Лъжеш – казва той.

Може би е прав. Никога не съм виждал някой друг да използва ножа. Никой освен баща ми. Може би всички тези приказки, че съм избран и съм част от свещено потомство на убийци на призраци, са просто пълна измислица. Но Уил решава да повярва. Отстъпва назад към входната врата.

– Дай ми ножа – казвам отново, докато гледам как се отдалечава от мен и как металът проблясва в странната светлина.

– Ще я убия – обещава Уил, после се обръща и тръгва да бяга с камата ми в ръка.

Нещо вътре в мен започва да скимти, нещо детско и примитивно. Чувствам се като в сцената от „Магьосникът от Оз“, в която онази жена взима кучето в кошницата от колелото си и си тръгва. Краката ми искат да се затичат след него, да го съборя на земята и да го натупам, както си трябва, да си взема ножа и да не го изпускам повече от поглед. Но Кармел ми говори нещо.

– Сигурен ли си, че не може да я убие? – пита тя.

Поглеждам назад. Кармел е коленичила на пода до Анна; някак си е събрала смелост да я докосне, да я държи за раменете и сега гледа раната, която Уил направи. От нея тече черна слуз по много странен начин; черната течност се смесва с капещата кръв от роклята във водовъртеж, като мастило в червена боя.

– Толкова е слаба – прошепва Кармел. – Мисля, че наистина е ранена.

– А не трябва ли? – пита Томас. – Искам да кажа, не че заемам страната на Уил „Правя-роля-за-Оскар“ Розенбърг, но нали затова сме тук? Тя не продължава ли да е опасна?

Отговорите са да, да и да. Знам го идеално, но не мога да разсъждавам трезво. Момичето в краката ми е победено, ножа ми го няма, а сцени от „Как да убием дъщеря си“ все още се повтарят в главата ми. Тук се е случило всичко – тук е приключил животът ѝ, тук се е превърнала в чудовище, тук майка ѝ е прерязала гърлото ѝ, тук и тя, и роклята ѝ са били прокълнати и...

Отивам в средата на всекидневната и се взирам в дъските на пода. Започвам да тропам с крак. Подскачам наляво-надясно и забивам пети в дъските, като търся кухо място. Нищо не се получава. Чувствам се глупаво. Нямам достатъчно сила. Дори не знам какво правя.

– Не е тази – казва Томас.

И той се взира в пода. Сочи една дъска вляво от мен.

– Онази беше – казва той. – И ще ти трябва още нещо.

Той става и изтичва навън. Не подозирах, че са му останали сили. Това хлапе е пълно с изненади. А също така е и супер полезно, защо след около четиридесет секунди се връща с чук и щанга от колата.

Заедно започваме да блъскаме по дъската, първоначално без особен ефект, но после дървото се разцепва. С щангата надигам освободения край и коленича. Дупката е тъмна и дълбока. Не знам какво прави там. Би трябвало да виждам греди, а през тях мазето, но има само черна празнина. Само за момент се колебая и после ръката ми се заравя в дупката, където усеща студена дълбина. Помислям си, че съм сгрешил, и пак се чувствам глупаво, но после пръстите ми я намират.

Материята е твърда и хладна на пипане. И може би леко влажна. Издърпвам я от пода, където е била натикана и запечатана преди шестдесет години.

– Роклята – казва Кармел задъхано. – Какво...?

– Не знам – казвам честно.

Отивам при Анна. Нямам представа какъв ефект ще има роклята върху нея, ако изобщо предизвика някакъв. Дали ще я направи още по-силна? Дали ще я излекува? Ако я изгоря, дали и тя самата ще се изпари? Томас сигурно ще прецени по-добре. Заедно с Морфран може би ще намерят правилния отговор, а ако те не успеят, Гидиън със сигурност ще го направи. Но нямам толкова време. Коленича и поднасям опетнената материя пред очите на Анна.

В първия момент тя не реагира. После с мъка се изправя на крака. Вдигам окървавената рокля заедно с нея, като я държа на нивото на очите ѝ. Черното отстъпва: ясните, любопитни очи на Анна са се върнали върху чудовищното лице и по някаква причина това е по-стряскащо от всичко друго. Ръката ми трепери. Тя стои пред мен, не се рее, просто гледа роклята – намачкана и червена, като тук-таме се вижда мръсният бял плат.

Анна не знае какво правя или какво се опитвам да направя. Аз хващам роклята за шевовете и я навличам на тъмната ѝ гърчеща се глава. Нещо се случва моментално, но не знам какво. Някакво напрежение навлиза във въздуха, някакъв хлад. Трудно е да се обясни – като че ли има бриз, но нищо да не помръдва. Дърпам старата рокля надолу над тази, която сега кърви, и отстъпвам крачка назад. Анна затваря очи и поема дълбоко въздух. Все още има следи от черния восък по плата, където свещите са капали по време на проклятието.

– Какво се случва? – прошепва Кармел.

– Не знам – отговаря Томас вместо мен.

Докато гледаме, двете рокли започват да се борят една с друга, от тях капе кръв и чернилка и се опитват да се слеят в едно. Очите на Анна са затворени. Ръцете ѝ са свити в юмруци. Не знам какво се случва, но каквото и да е, се развива бързо. При всяко премигване виждам различна рокля: ту бяла, ту червена, ту черна, изцапана с кръв. Като бои, които нанасяш една след друга върху пясък. Тогава Анна отмята глава назад и прокълнатата рокля се свлича, става на прах и се посипва в краката ѝ.

Мрачната богиня стои пред мен и ме гледа. Черните кичури се изпаряват във въздуха. Тъмните вени се прибират в ръцете и шията ѝ. Роклята ѝ е бяла и чиста. Раната от ножа ми я няма.

Анна докосва бузата си, сякаш не може да повярва, и поглежда срамежливо към Кармел и мен и после към Томас, който отстъпва крачка назад. После тя бавно се обръща и тръгва към отворената входна врата. Точно преди да мине през нея, се завърта и ми се усмихва през рамо.

Глава седемнадесета

Това ли исках? Да я освободя? Току-що пуснах от килията призрака, който бях изпратен да убия. Тя се разхожда с леки стъпки по верандата и се взира в мрака, краката ѝ са боси. Тя е като диво животно, пуснато от клетката: предпазлива и изпълнена с надежда. Прокарва пръсти по дървото на стария огънат парапет, сякаш това е най-приятното усещане, което някога е изпитвала. Част от мен се радва. Част от мен знае, че тя не е заслужавала това, което ѝ се е случило, и някак ми се иска да ѝ дам повече от тази разнебитена веранда. Искам да ѝ подаря цял един живот – нейният живот, който да започне от тази вечер. Друга част знае колко много тела има в мазето ѝ, колко души е погубила. Те също не са били виновни. Не мога да върна на Анна живота, защото той вече си е отишъл от нея. Може би направих огромна грешка.

– Трябва да се махаме оттук... или поне така мисля – казва тихо Томас.

Поглеждам Кармел и тя кимва, така че тръгвам към вратата, като се опитвам да стоя между тях и Анна, въпреки че без ножа ми не знам колко мога да бъда полезен. Когато ни чува да минаваме през вратата, тя се обръща и ме поглежда с повдигната вежда.

– Няма страшно – казва тя. – Няма да ги нараня вече.

– Сигурна ли си? – питам аз.

Очите ѝ се спират на Кармел. Кима.

– Сигурна съм.

Зад мен Кармел и Томас въздъхват с облекчение и неловко излизат иззад гърба ми.

– Добре ли си? – питам я.

Тя се замисля за момент, сякаш търси правилните думи.

– Чувствам се сякаш... лудостта премина. Това възможно ли е?

– Вероятно не е преминала напълно – изтърсва Томас и аз го сръгвам в ребрата.

Но Анна се засмива.

– Ти го спаси първия път, нали? – казва тя и оглежда Томас внимателно. – Помня те. Ти го издърпа от къщата.

– Не мисля, че щеше да го убиеш, така или иначе.

Томас казва това уж небрежно, но все пак бузите му поруменяват. Харесва му идеята да бъде герой. И то особено пред Кармел.

– А защо не го направи? – пита Кармел. – Защо не искаше да убиеш Кас? Защо избра Майк вместо това?

– Майк – казва тихо Анна. – Не знам. Може би защото те имаха лоши намерения. Знаех, че му готвят номер. Че са способни на жестокост. Може би... ми стана жал за него.

– Жал ти било за мен – изсумтявам аз. – Можех да се справя с тях.

– Той те удари в гръб с дъска от къщата ми... – Анна отново ме гледа с повдигната вежда.

– Все казваш „може би“ – намесва се Томас. – Не си ли сигурна?

– Не – отговаря Анна. – Не съм сигурна защо, но се радвам, че не го убих.

Усмихва се. Иска да добави още нещо, но извръща поглед, изглежда или объркана, или засрамена, не мога да преценя кое от двете.

– Трябва да тръгваме – казвам. – Заклинанието доста ни изпи силите. Всички имаме нужда от малко сън.

– Но ще се върнеш, нали? – пита Анна, сякаш за момент си мисли, че никога повече няма да ме види.

Кимвам. Ще се върна. Какво ще правя, като се върна – не знам. Но не мога да оставя ножа си в Уил, а и не знам дали тя е в безопасност, докато той още е у него. Но това е тъпо, защото кой казва, че Анна е в безопасност, дори ножът да е у мен? Трябва да поспя. Да се съвзема и да си събера мислите, да премисля всичко отначало.

– Ако не съм в къщата – казва Анна, – повикай ме. Ще съм наблизо.

Мисълта тя да се разхожда из Тъндър Бей не ме изпълва с възторг. Не знам на какво е способна и недоверчивата ми страна започва да нашепва, че може би ме баламосва. Но няма какво да направя по въпроса в този момент.

– Това брои ли се за победа? – пита Томас, докато вървим към колите.

– Ти ми кажи – отговарям.

Но не се чувствам победител – никакъв шанс. Камата ми я няма. Анна е на свобода. А единственото нещо, което знам с разума и сърцето си, е, че всичко това далеч не е приключило. Вече чувствам някаква празнота, не само в задния си джоб, а и навсякъде наоколо. Чувствам се слаб, сякаш кръвта ми изтича през хиляди малки ранички. Този скапан гъз ми взе ножа!

– Не знаех, че говориш фински, Томас – казва Кармел, докато ходи до него.

Той се ухилва криво.

– Не говоря. Просто Кас ни е уредил със супер яко заклинание. Нали ще ме свържеш с доставчика ти?

– Ще ви запозная някой път – чувам се да казвам.

Но не сега. Гидиън е последният човек, с когото ми се говори точно след като съм загубил камата. Тъпанчетата ми ще се спукат, като почне да ми крещи. Камата. Наследството от баща ми. Трябва да си я върна, и то скоро.

Камата я няма. Загубил си я. Къде е?

Сграбчил ме е за гърлото и не мога нищо да отговоря, блъска главата ми във възглавницата.

– Глупак, глупак, ГЛУПАК!

Събуждам се седнал в леглото и размахващ неадекватно ръце, свити в юмруци, като детски робот на батерии. Стаята е празна. Разбира се, че е; не ставай глупак. Тази дума ме връща към съня ми. Не съм се разбудил напълно. Споменът от ръцете му, стискащи гърлото ми, е толкова ярък. Все още не мога да говоря.

Всичко ми се е свило, не само гърлото, но и дробовете. Поемам дълбоко въздух, а като издишам, е на пресекулки, почти като ридание. Усещам празнини в тялото си, там, където би трябвало да усещам тежестта на камата. Сърцето ми блъска в гърдите.

Баща ми ли беше това? Тази мисъл ме връща десет години назад и една детска вина започва да надува сърцето ми като балон. Но не. Не може да е бил той. Нещото в съня ми имаше креолски или карибски акцент, а баща ми е отраснал в Чикаго, Илинойс, където говорят чисто. Било е просто кошмар като всички други и поне този път ми е ясно защо е дошъл. Не е нужно да си експерт по Фройд, за да разбереш, че се обвинявам за това, че изгубих камата на баща ми.

Тибалт скача в скута ми. В оскъдната лунна светлина виждам само зелените очертания на ирисите му. Слага лапа на гърдите ми.

– Да-а-а – казвам.

Звукът от гласа ми в тъмнината е дрезгав и неочаквано силен. Но отпраща съня. А той беше толкова истински. Все още усещам острия, горчив дъх на нещо като пушек.

– Мяу – казва Тибалт.

– Толкова сън му се полага на Тезеус Касио за тази вечер – съгласявам се.

Отмествам го от себе си и тръгвам към долния етаж. Слагам вода за кафе и паркирам задника си на кухненската маса. Майка ми е приготвила буркана със сол за камата, заедно с чисти парцали и масла, за да го изтърка, да го изплакне и да го направи като нов. Усещам го някъде там. В ръцете на човек, който никога не бива да го докосва. Започва да ми се иска да го убия този Уил Розенбърг.

Майка ми слиза след около четири часа. Все още седя на масата и се взирам в буркана, докато светлината на деня лека-полека изпълва кухнята. Един-два пъти главата ми клюмна, но вече съм изпил цяла кана кафе и съм добре. Майка ми е със синия си халат и изглежда сънена. Това ми действа някак успокояващо. Дори когато тя поглежда празния буркан и само слага капачката обратно. Защо винаги, като видиш майка си, ти става някак уютно, все едно си до камината и гледаш „Мъпет шоуто“ по телевизията?

– Открадна ми котката – казва тя и си налива кафе.

Тибалт сигурно усеща неспокойствието ми напоследък, защото постоянно се увива в краката ми – нещо, което обикновено прави само с майка ми.

– Ето, вземи си го – казвам и го вдигам, когато тя идва до масата.

Той не спира да съска, докато тя не го слага в скута си.

– Нищо интересно снощи, а? – казва тя и кимва към празния буркан.

– Не точно. Случиха се интересни неща. В две посоки.

Тя седи и ме слуша, докато си изливам душата. Разказвам ѝ всичко, което видяхме, което разбрахме за Анна, как развалих проклятието и как я освободих. Завършвам с най-срамното за мен: че загубих камата на баща ми. Не мога да я погледна в очите, когато ѝ казвам последното. Тя с усилие контролира реакцията си. Не знам дали това значи, че тя самата е разстроена, или че осъзнава какво значи тази загуба за мен.

– Не мисля, че си направил грешка, Кас – казва нежно тя.

– А камата?

– Ще си я вземеш. Ако трябва, ще се обадя на майката на това момче.

Изстенвам. Току-що прекрачи границата между готината, разбираща майка и супер излагацията.

– Но това, което си направил – продължава тя. – С Анна. Не мисля, че е било грешка.

– Моята работа беше да я убия.

– Така ли? Не ти ли беше работа да я спреш?

Тя се обляга назад, стиска чашата кафе с две ръце.

– Това, което правиш – това, което баща ти правеше – никога не е било въпрос на отмъщение. Или на възмездие, или на справедливост. Не това е призванието ти.

Разтърквам лицето си с ръце. Очите ми са толкова уморени, че едва гледам. Мозъкът ми е толкова уморен, че едва мисля.

– Но нали все пак си я спрял, Кас?

– Да – казвам.

Но не съм сигурен. Всичко стана толкова бързо. Дали наистина освободих Анна от тъмната ѝ страна, или просто ѝ показах как може да я крие. Затварям очи.

– Не знам. Мисля, че да.

Майка ми въздъхва.

– Спри да се наливаш с кафе.

Отмества чашата ми.

– Отиди да поспиш. И после се върни при Анна и разбери какво е станало с нея.

Много пъти съм наблюдавал как се сменят сезоните. Когато не те разсейват училището и приятелите и когато не се интересуваш кой филм излиза следващата седмица, имаш много време да гледаш дърветата. Есента в Тъндър Бей е по-красива от повечето, които съм виждал. Има толкова много цветове. И толкова много листа. Но е и някак по-капризна. Ту студена и мокра, със сиви облаци, ту топла като през юли, както е днес – бризът е толкова лек, че листата само потрепват от полъха му и блестят от яркото слънце.

Взех колата на майка ми. Преди да тръгна към къщата на Анна, я оставих в центъра да ходи по магазините. Каза, че някаква нейна приятелка ще я закара обратно. Зарадвах се да чуя, че си е намерила приятели. При нея това се случва лесно, тя е толкова открита и с толкова лек характер. Не е като мен. Не мисля, че и при баща ми беше така, но ми е трудно да си спомня и това ме притеснява, затова спирам да си напъвам мозъка. Предпочитам да вярвам, че спомените са си там, просто са потънали под повърхността.

Докато вървя към къщата, ми се струва, че виждам една сянка да се движи отстрани. Премигвам и решавам, че уморените ми очи въртят номера... докато сянката не става бяла и не показва бледата си кожа.

– Бях наоколо – казва Анна, когато се приближавам.

– Криеше ли се от мен?

– Не бях сигурна кой си. Трябва да съм предпазлива. Не искам всеки да ме вижда. Само защото мога да излизам от къщата, не значи, че не продължавам да съм мъртва.

Свива рамене. Толкова е откровена. Би трябвало да е увредена от всичко това, увредена и обезумяла.

– Радвам се, че се върна.

– Трябва да знам – казвам аз, – дали все още си опасна.

– Нека влезем.

Съгласявам се. Странно ми е да я гледам навън, на слънце, все едно гледам едно обикновено момиче, което бере цветя в един топъл следобед. Макар че всеки, който се замисли, ще осъзнае, че тя би трябвало да умира от студ в тази тънка бяла рокля.

Тя ме пуска да вляза в къщата и затваря вратата след нас като всяка друга добра домакиня. Къщата също е променена. Няма я вече странната сива светлина. Добрите стари лъчи на слънцето се изливат през прозорците, макар че мръсотията по стъклата малко ги разсейва.

– Какво точно ме питаш, Кас? Искаш да знаеш дали ще убия още хора? Или искаш да знаеш дали още мога да правя това?

Тя вдига ръка пред лицето си и черни вени пронизват кожата на пръстите ѝ. Очите ѝ стават черни и кръв изригва от роклята ѝ, още по-силно отпреди, като хвърля пръски навсякъде. Отстъпвам.

– Ужас! Анна!

Тя се издига във въздуха и прави лек пирует, все едно някой е пуснал любимото ѝ парче.

– Не е много красиво, нали? – Тя бърчи нос. – Не са ми останали здрави огледала, но си видях отражението в прозореца, когато луната беше силна.

– Все още си такава – казвам ужасен. – Нищо не се е променило.

Когато го казвам, очите ѝ се свиват, но после въздъхва и се опитва да ми се усмихне. Не ѝ се получава много, не и докато прилича на жена-чудовище от обложка на метъл албум.

– Касио. Не виждаш ли? Всичко се е променило!

Тя слиза на пода, но черните очи и гърчещата се коса остават.

– Няма да убивам никого. Никога не съм искала да го правя. Но каквото и да е това нещо, то е част от мен. Мислех си, че е проклятието и може би е било то, но... – Тя поклаща глава. – Като си тръгнахте, не се стърпях да пробвам. Трябваше да знам.

Поглежда ме право в очите. Мастиленочерното отстъпва място на истинската Анна.

– Битката приключи. Аз спечелих. Ти ми помогна да спечеля. Вече не съм разделена на две половини. Знам, че на теб ти се струва чудовищно. Но аз се чувствам... силна. Чувствам се спокойна. В безопасност. Сигурно не можеш да ме разбереш.

Всъщност е доста лесно за разбиране. За човек, убит по нейния начин, да се чувстваш в безопасност сигурно е топ приоритет.

– Разбирам – казвам меко. – Държиш се за силата. Тя ти дава увереност. Както правя и аз. Когато вървя през някое свърталище на духове с камата си в ръка, се чувствам силен. Недосегаем. Опияняващо е. Не знам дали повечето хора някога усещат нещо подобно.

Пристъпвам от крак на крак.

– И после срещнах теб и всичко отиде на боклука.

Тя се смее.

– Появих се голям и лош, а ти ме използва като топка за хандбал – ухилвам се. – Много мъжествен се чувствам в твое присъствие, няма що.

И тя се ухилва.

– Накара мен да се чувствам голяма и лоша – усмивката ѝ изчезва. – Днес не го носиш. Ножа. Винаги усещам, когато е наблизо.

– Не. Уил го взе. Но ще си го върна. Беше на баща ми; няма да го оставя в чужди ръце – замислям се. – Как го усещаш? Какво усещаш?

– Когато те видях за пръв път, не знаех какво е. Беше нещо в ушите ми, нещо в стомаха ми, като жужене, все едно някой да си тананика някаква мелодия. Беше силно. И макар че знаех, че има за цел да ме убие, някак си ме привлече. А когато приятелят ти ме поряза...

– Той не ми е приятел – казвам през зъби. – Не точно.

– Усещах, че някак си изтичам в него. Че отивам, накъдето то ме изпраща. Но нещо не беше наред. Камата има собствена воля. И иска да бъде в ръката ти.

– Значи нямаше да те убие – казвам с облекчение.

Не искам Уил да може да убива с камата ми. Не ме интересува колко детинско звучи. Това е моята кама. Анна се извръща, мисли.

– Напротив. Можеше да ме убие – казва сериозно тя. – Защото камата не е свързана само с теб. А и с нещо друго. С някаква мрачна сила. Докато кървях, усетих нещо във въздуха. Напомни ми малко за лулата на Елиас.

Не знам откъде идва силата на камата, а Гидиън така и не ми е казвал, ако изобщо знае. Но ако идва от някакво мрачно място, така да бъде. Нали я ползвам за нещо добро. Колкото до миризмата на лулата на Елиас...

– Сигурно просто е било асоциация с нещо, което те плаши, след като си гледала как умираш – казвам нежно. – Сещаш ли се, като да сънуваш зомбита, след като си гледала „Земята на мъртвите“.

– „Земята на мъртвите“? Ти това ли сънуваш? – пита ме тя. – Момче, което убива призраци?

– Не. Аз сънувам пингвини, които строят мостове. Не ме питай защо.

Тя се усмихва и прибира косата си зад ухото. Когато го прави, усещам подръпване някъде дълбоко в гръдния си кош. Какво правя? За какво дойдох тук? Едва си спомням.

Някъде в къщата се затръшва врата. Анна подскача. Не мисля, че досега съм я виждал да се стряска. Косата ѝ се надига и започва да се гърчи. Тя е като котка с извит гръб и бухнала опашка, готова за скок.

– Какво беше това? – питам аз.

Тя клати глава. Не мога да преценя дали е изплашена, или засрамена. Може би и двете.

– Помниш ли какво ти показах в мазето? – пита тя.

– Купчините трупове? Не, май съм забравил. Ти шегуваш ли се?

Тя се засмива нервно, звънливо и малко престорено.

– Те са все още тук – прошепва тя.

Стомахът ми използва възможността да се преобърне, а краката ми отстъпват без мое разрешение. Картините с всички тези трупове са все още ярки в съзнанието ми. Мога да помириша мътната вода и разложението. Мисълта, че сега се разхождат на воля из къщата – което тя намеква – не ме радва много.

– Май сега те ме преследват – казва тихо тя. – Затова излязох навън. Не че ме плашат – добавя бързо. – Но не мога да ги гледам.

Тя прави пауза и кръстосва ръце, разтрива раменете си.

– Знам какво си мислиш.

„Така ли? Защото аз самият не знам.“

– Трябва да си стоя тук при тях. Все пак вината е моя.

Звучи потисната. Не търси успокоение от мен. Очите ѝ са фиксирани в дъските на пода.

– Ще ми се да можех да им кажа, че искам да не се беше случвало.

– Би ли имало значение? – питам тихо. – Щеше ли да има значение за теб, ако Малвина ти каже, че съжалява?