Текст книги "Анна в рокля от кръв"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 1 (всего у книги 16 страниц)

Кендар Блейк
АННА В РОКЛЯ ОТ КРЪВ

книга първа от поредицата "Анна"

Този текст е художествена измислица. Всички герои, организации и събития, описани в този роман, са продукт на авторското въображение или са използвани с художествена цел.

Глава първа

Този пич явно си умира за гелосана коса – майтапът настрана.

Широкото и избеляло кожено яке също го издава, но не толкова, колкото бакенбардите. И начинът, по който отваря и затваря запалката „Зипо“, като клати глава в ритъм. Направо е като член на бандата на „ракетите“ или „акулите“ от „Уестсайдска история“.

Но аз имам око за тези неща. Знам за какво да се оглеждам, понеже съм виждал всякакви призраци и привидения, каквито можете да си представите.

Стопаджията витае по една конкретна отсечка от виещия се тесен път в Северна Каролина, сред небоядисани огради от дървени греди, или, най-общо казано: сред нищото. Сигурно са го качвали от скука – разни нищо неподозиращи шофьори, които са го взимали за някое колежанче, което приема Керуак твърде на сериозно.

– Моята мацка си ме чака – казва ми той с развълнуван глас, сякаш тя го чака едва ли не на следващия хълм.

Почуква силно два пъти със запалката по тапицерията на таблото и аз поглеждам да не би да ми остави вдлъбнатина. Колата не е моя. Цели осем седмици съм се потил на ливадата на г-н Дийн, пенсионирания полковник, който живее на долната пряка, само за да мога да я взема назаем. За седемдесетгодишен мъж той има най-изправената стойка, която съм виждал. Ако имах повече време, можеше цяло лято да се наслушам на интересни истории за Виетнам. Вместо това скубах бурени и изорах цял декар, където той иска да засади розови храсти, а той гледаше кисело как взимам „бебчето“ му – сигурно се е чудил дали колата е в безопасност с някакво седемнайсетгодишно хлапе с тениска на „Ролинг стоунс“ и с градинарските ръкавици на майка си.

Честно казано, като знам за какво ми трябва колата, ми е малко гузно. Шевролет Камаро спортен модел от 1969 г. в цвят син като летен здрач и в перфектно състояние. Върви като пушка и мърка като котка. Още не мога да повярвам, че ми позволи да я взема, колкото и да оценява бъхтенето ми на ливадата. Но добре че се нави, защото без нея нямаше да ми се получи. Знаех, че ще хване окото на Стопаджията, че ще го накара да изпълзи от земята.

– Сигурно е много готина – казвам му без особен интерес.

– Да, приятел, абсолютно – казва той.

А аз се чудя за стотен път, откакто го качих преди десет километра, как може да не разпознават, че е мъртъв. Маниерът му на говорене е като от филм с Джеймс Дийн. А и мирише. Не чак на разложено, но със сигурност на гнило. Миризмата витае около него като мъгла. Как може някой да го сбърка с жив човек? Как може някой да го държи в колата си през тези петнадесетина километра до моста Лоурън, където стопаджията без пропуск грабва волана, за да хвърли и кола, и шофьор в реката? Сигурно в някакъв момент са ги полазвали тръпки от дрехите, от гласа му и от миризмата на кости – миризма, която се познава, дори никога да не си я усещал. Но винаги щом се стигне до този момент, вече е твърде късно. Веднъж взели решение да качат стопаджия, не са искали да свалят човека само заради някакво необяснимо предчувствие. Рационализирали са страховете си и са ги отпъдили. Хората трябва да престанат да правят така.

На седалката до мен Стопаджията продължава да си мърмори нещо, мислите му са далеч при момичето, което го чака, някоя си Лиза, която имала най-кадифената руса коса и най-красивата начервена усмивка. Щели да избягат заедно и да се оженят, съвсем скоро, веднага щом той се прибере на стоп от Флорида. Работил там в автокъщата на чичо си през лятото: най-лесният начин да събере пари за сватба, макар че така пък се наложило няколко месеца да не се виждат.

– Сигурно ти е било трудно да си далеч толкова време – казвам аз и дори усещам леко съжаление в гласа си. – Но съм сигурен, че тя те чака с нетърпение.

– Да, приятел. За това говоря. Имам всичко, което ни трябва, точно тук, във вътрешния ми джоб. Ще се оженим и ще се преместим да живеем някъде на брега. Имам там един приятел, Роби. Ще останем при него, докато си намеря работа в някой сервиз.

– Абсолютно – казвам аз.

Стопаджията има едно такова тъжно и същевременно обнадеждено изражение на лицето, озарено от луната и от светлините на таблото. Така и не е стигнал до този Роби, разбира се. Нито пък е видял своята Лиза. Защото три километра нагоре по пътя, през лятото на 1970 г., се е качил в една кола, сигурно много приличаща на тази в момента. И е казал на този, който го е взел, че има пари за нов живот в джоба си. Местните казват, че доста го били, преди да го завлекат в горичката близо до моста, където го наръгали няколко пъти и после му прерязали гърлото. Хвърлили тялото му в един от притоците на реката. Там го намерил един фермер, почти шест месеца по-късно, оплетен в някакви коренища. Челюстта му все още висяла от изненада, сякаш не можел да повярва, че завинаги ще остане там.

Това, което в момента не му е ясно обаче, е, че наистина завинаги е останал тук. Така е при тях. Сега Стопаджията си свирка и се клати в ритъм с някаква несъществуваща мелодия. Сигурно още чува това, което е вървяло по радиото в нощта, когато са го убили.

Много е симпатичен. Чудесна компания за път. Но като стигнем моста, ще стане толкова ядосан и грозен, колкото не сте виждали. Според хрониките неговият призрак, наречен със скучното име „Стопаджията от Окръг 12“, е убил поне десетима души и е нанесъл тежки физически увреждания на поне още осем. Но не мога да го виня. Така и не се е прибрал при момичето си и сега иска същата съдба за всички останали.

Минаваме километричен камък двадесет и три – мостът е само на две минути. Карах по този път почти всяка вечер, откакто се преместихме тук, с надеждата да видя вдигнатия му палец в светлината на фаровете, но без късмет. Не и преди да седна зад волана на този Шевролет. Преди това беше все същият скапан път и все същото острие, което си оставаше затъкнато под бедрото ми. Мразя да става така, като да си отишъл за риба и с дни да не кълве. Но аз не се отказвам лесно. В крайна сметка винаги се появяват.

Вдигам крак от педала на газта.

– Всичко наред ли е, приятел? – пита той.

Клатя глава.

– Просто колата не е моя и нямам кеша да я оправям, ако решиш да се опиташ да ни хвърлиш от моста.

Той се смее, малко по-силно от нормалното.

– Ти май си пийнал или си друсал, а, приятел? Може би е най-добре да ме оставиш тук.

Твърде късно осъзнавам, че не трябваше да казвам това. Не мога да го оставя да слезе. Ще е много кофти, ако скочи от колата и изчезне. Ще трябва да го убия в движение, иначе ще се наложи пак да започвам отначало, а се съмнявам, че г-н Дийн ще ми даде колата още много пъти. А и заминавам за Тъндър Бей след три дни.

Минава ми през ум, че ще трябва отново да причиня всичко това на нещастното копеле. Но тази мисъл бързо отминава. Той така или иначе вече е мъртъв.

Опитвам се да поддържам скоростта над седемдесет – твърде висока, за да реши наистина да скочи, но с призраците човек никога не знае. Ще трябва да действам бързо.

Точно когато бъркам под крачола на дънките си, за да извадя острието, виждам силуета на моста в лунната светлина. Като по команда, Стопаджията грабва волана и го завърта рязко наляво. Опитвам се да го върна вдясно и скачам на спирачката. Чувам звук от недоволстващи гуми по асфалта и с периферното си зрение виждам, че лицето на Стопаджията го няма. Няма го вече симпатягата, няма я гелосаната коса, няма я добронамерената усмивка. Има само една маска от разложена кожа, оголени черни дупки и зъби като плесенясали камъни. Изглежда сякаш се хили, но може би е само ефект от това, че устните му се разпадат.

Макар че колата се хлъзга на зигзаг по асфалта, не е като животът да минава пред очите ми като на филмова лента. Чудя се какво биха представлявали такива кадри? Избрани моменти от убийства на призраци. Вместо това виждам бърза серия от моментни снимки на мъртвото ми тяло: една, в която воланът се е забил в гръдния ми кош; друга, в която главата ми липсва, а останалата част от тялото ми виси през счупения прозорец.

Изведнъж отнякъде се появява едно дърво, което се приближава точно към шофьорската врата. Нямам време да изпсувам, само врътвам волана, стъпвам на газта и дървото остава зад мен. Това, което не искам да се случва, е да стигнем до моста. Колата се движи почти изцяло в страничния банкет, а на моста такъв няма. Той е тесен, дървен и ужасно стар.

– Не е толкова лошо да си мъртъв – казва ми Стопаджията, като драпа по ръката ми, опитвайки се да ми отнеме управлението.

– А не те ли притеснява миризмата? – изсъсквам аз.

През цялото време другата ми ръка е на дръжката на ножа. Не ме питайте как; имам чувството, че костите в китката ми ще се разпаднат след десет секунди, а от напрежение съм се надигнал от седалката и сега вися в полуизправено положение над скоростния лост. С таза си бутам лоста и изключвам от скорост (нещо, което отдавна трябваше да се сетя да направя) и бързо вадя острието.

Това, което следва, е малко изненадващо: кожата се връща по лицето на Стопаджията, зеленият цвят се връща в очите му. Той е просто едно хлапе, което се взира в ножа ми. Овладявам колата и натискам спирачката.

Инерцията от спирането го кара да премигне. Поглежда ме.

– Цяло лято работих за тези пари – казва тихо той. – Приятелката ми ще ме убие, ако ги загубя.

Пулсът ми е ускорен от усилията да овладея колата. Не искам да казвам нищо. Просто искам да се свършва. Но вместо това чувам собствения си глас.

– Тя ще ти прости. Обещавам.

Усещам ножа, ритуалната кама на баща ми, лек в ръката ми.

– Не искам пак да се случва всичко това – прошепва Стопаджията.

– Този път е за последно.

Замахвам, прокарвам острието през гърлото му, където се появява черна черта, която се отваря като прозявка. Пръстите на Стопаджията се вкопчват в шията му. Опитват се да съберат кожата отново, но нещо тъмно и гъсто като моторно масло се процежда от раната и започва да го покрива целия, като се разстила не само по ретро якето му, а и по лицето, очите и косата му. Стопаджията не крещи, докато се съсухря, но сигурно и не може: гърлото му е прерязано и черната слуз изпълва устата му. След по-малко от минута няма и следа от него.

Протягам ръка и опипвам седалката. Суха е. После излизам от колата и я оглеждам за драскотини, доколкото е възможно в оскъдната светлина. Следите от разтопена гума още леко димят. Сякаш чувам как г-н Дийн скърца със зъби. Заминавам след три дни и поне един от тях ще прекарам в монтиране на нови ретро гуми. Всъщност като се замисля, май е по-добре да сменя гумите, преди да върна колата.

Глава втора

Минава полунощ, когато паркирам Шевролета пред къщи. Г-н Дийн сигурно още е буден, с изпъкнали вени по жилавите си ръце и корем, пълен с черно кафе, и ме е наблюдавал как бавно и внимателно завивам по улицата. Но сме се разбрали да му върна колата чак сутринта. Ако стана достатъчно рано, мога да я закарам да ѝ сменят гумите, преди той да се е усетил.

Когато светлината от фаровете описва дъга през градината и се разлива по фасадата на къщата ни, виждам две зелени точици: очите на котката на майка ми. Като стигам входната врата, вече ги няма на прозореца. Ще ѝ сигнализира, че съм се прибрал. Котаракът се казва Тибалт. Непокорно същество, което не ме обича много. И аз не го харесвам особено. Има странния навик да си скубе опашката и да оставя снопчета черна козина из цялата къща. Но на майка ми ѝ харесва да има котка наоколо. Като повечето деца те умеят да виждат и чуват неща, които са мъртви. Което е доста полезно в домакинство като нашето. Влизам, събувам си обувките и се качвам по стълбите, като взимам по две стъпала наведнъж. Умирам за един душ – искам да разкарам това усещане за гнило и разложено по китката и рамото ми. Също така искам да огледам камата на баща ми и да измия острието, ако е останала някаква черна гадост по него.

Точно в края на стълбите се спъвам в някакъв кашон и казвам „Мамка му!“ малко по-силно от необходимото. Трябваше да се сетя. Животът ми е вечен лабиринт от опаковани кашони. Майка ми и аз станахме професионалисти в това да се местим; не си губим времето с някакви стари смачкани кашони от близката бакалия. Притежаваме висок клас подсилени индустриални кашони с постоянни етикети на тях. Дори в тъмното виждам, че току-що съм се спънал в „Кухненски прибори 2“. Влизам на пръсти в банята и вадя ножа от кожената си раница. След като приключих със Стопаджията, увих острието в парче черно кадифе, но не достатъчно добре. Бързах. Не исках да стоя на този път повече, не исках да съм близо до този мост. Не се изплаших, като видях как Стопаджията се разпадна и изчезна в нищото. Виждал съм и по-лоши работи. Но така и не се свиква с такива неща.

– Кас?

Поглеждам в огледалото и виждам съненото отражение на майка ми, която държи котката в ръце. Оставям камата в мивката.

– Здрасти, мамо. Извинявай, че те събудих.

– Знаеш, че не мога да си легна, преди да се прибереш. Винаги трябва да ме будиш, за да мога после да заспя.

Не ѝ обяснявам колко тъпа ми се струва тази логика; просто пускам чешмата и започвам да мия острието под студената вода.

– Аз ще го оправя – казва тя и докосва ръката ми.

После, разбира се, сграбчва китката ми, защото вижда синините, които започват да се оформят по ръката ми.

Очаквам да каже нещо майчинско; да се разкряка като разтревожена патица и да се втурне в кухнята да носи лед и мокра хавлия, макар че това далеч не е най-сериозното нараняване, което съм получавал. Но този път не го прави, може би защото е късно и защото е уморена. А може би защото след три години най-после започва да приема факта, че няма да се откажа от това.

– Дай го на мен – казва тя.

Подчинявам се, защото и без това вече съм махнал по-голямата част от чернилката. Тя го взима и излиза. Знам, че отива да направи това, което винаги прави – ще извари острието и после ще го забие в един голям буркан със сол, където да престои три дни на лунна светлина. Като го извади, ще го натрие с масло от канела и ножът ще е като нов.

Правеше същото за баща ми. Той се връщаше, след като е убил нещо, което вече е било мъртво, а тя го целуваше по бузата и взимаше камата, толкова небрежно, както всяка съпруга би взела куфарчето на мъжа си. Двамата с него все се взирахме със скръстени ръце в дръжката, стърчаща от буркана със сол, като по този начин показвахме един на друг колко нелепо ни се струва всичко това. За мен това винаги е било като цитат от детска приказка. Сякаш е Екскалибур, забит в скалата.

Но баща ми нямаше нищо против. Знаел е в какво се забърква, като се жени за нея: красиво момиче с кестенява коса и венец от бели цветя около врата, което практикува Уика1. Тогава малко я излъгал и казал, че и той се занимава с нещо като Уика, защото не знаел как точно да ѝ обясни. Истината е, че баща ми трудно можеше да бъде определен.

Той просто обичаше легендите. Обичаше хубавите истории, приказките, които карат света да изглежда по-готин, отколкото всъщност е. Беше луд по древногръцката митология, откъдето идва и името ми.

С майка ми стигнали до компромис, защото тя пък обожава Шекспир – затова в крайна сметка се казвам Тезеус Касио. Като Тезей, убиеца на минотавъра, и Касио, обречения лейтенант на Отело. Според мен името си е направо тъпо. Тезеус Касио Лоууд. Всички ми викат просто Кас. Може би все пак трябва да съм благодарен – баща ми обичаше и скандинавската митология, така че можеше да се казвам и Тор, което щеше да е вече непоносимо.

Издишам и поглеждам в огледалото. Няма следи по лицето ми или по официалната ми сива риза, както нямаше и по тапицерията на шевролета (и слава Богу). Изглеждам нелепо. Облечен съм в панталон с ръб и риза с дълъг ръкав, все едно съм бил на някаква романтична среща, което всъщност беше поводът, който измислих за пред г-н Дийн, за да взема колата. Като излизах по-рано тази вечер, косата ми беше сресана назад и даже бях сложил малко гел, но след целия скапан зор сега е залепнала за челото ми на тъмни кичури.

– Побързай и си лягай, миличък. Стана късно, а утре ни чака още доста багаж.

Майка ми е приключила с ножа. Качила се е пак тихомълком и сега се е облегнала на рамката на вратата, а черната ѝ котка се увива около глезените ѝ, както отегчена златна рибка около пластмасово замъче в аквариум.

– Просто искам да мина през душа – казвам аз.

Тя въздъхва и се обръща.

– Успя да се справиш с него в крайна сметка, нали? – казва тя през рамо, сякаш едва сега се сеща.

– Да. Справих се с него.

Тя ми се усмихва. Усмивката ѝ е тъжна и замислена.

– Този път доста се забави. Мислеше, че ще приключиш с него преди края на юли. Сега е август.

– Оказа се по-упорит – казвам аз и дърпам една хавлия от закачалката в банята.

Мисля, че сме приключили разговора, но тя спира и се обръща.

– Щеше ли да останеш тук, ако не беше го намерил? Щеше ли да отложиш нея?

Замислям се за няколко секунди, просто нормална пауза в разговора, защото вече знам отговора още преди да е довършила въпроса си.

– Не.

Когато майка ми се обръща и си тръгва, аз хвърлям бомбата.

– Може ли да взема малко пари назаем за нови гуми?

– Тезеус Касио – изпъшква тя и аз правя гримаса, но уморената ѝ въздишка ми казва, че на сутринта няма да имам проблем.

Град Тъндър Бей в провинция Онтарио е следващата ни цел. Отивам там, за да я убия. Анна. Анна Корлов. Анна в рокля от кръв.

– Този път нещо те тревожи, нали, Кас – казва майка ми иззад волана на малкия камион, който сме взели под наем, за да си пренесем вещите.

Аз все ѝ казвам, че трябва направо да си купим едно камионче, вместо все да взимаме под наем. Вече загубих бройката за кой път се местим в търсене на поредния призрак.

– Защо така реши? – питам аз.

Тя кима към ръката ми. Не бях усетил, че барабаня с пръсти по кожената чанта, в която е камата на баща ми. С целенасочено усилие продължавам да барабаня в същия ритъм, все едно това няма значение. Искам да ѝ покажа, че твърде много ме анализира и засича грешни сигнали.

– Убих Питър Карвър, когато бях на четиринадесет, мамо. Оттогава не съм спирал. Вече нищо не може да ме учуди кой знае колко.

Лицето ѝ се напряга.

– Не го наричай така. Не си „убил“ Питър Карвър. Питър Карвър те нападна, а и той беше вече мъртъв.

Понякога ме изумява как успява да смени смисъла на нещо само като използва точните думи. Ако търговията ѝ с окултни стоки някога потъне, би намерила добра реализация в ПР-а. Питър Карвър ме нападна, както казва тя. Да. Нападна ме. Но това стана, след като влязох с взлом в изоставената къща на семейството му. Това беше първата ми задача. Направих го без разрешението на майка ми. Всъщност това е меко казано. Направих го въпреки крещенето и забраните ѝ, като се наложи да разбия ключалката на прозореца на спалнята ми, за да изляза от нас. Но го направих. Взех ножа на баща ми и влязох с взлом. Чаках до два през нощта в стаята, където Питър Карвър застрелял жена си с пистолет 44-ти калибър и после се обесил на собствения си колан в килера. Чаках в същата стая, в която призракът му убил един агент по недвижимите имоти, който се опитал да продаде къщата две години по-късно, а след това и някакъв друг човек, който оглеждал къщите в района.

Сега като се замисля, си спомням как ми трепереха ръцете и как стомахът ми се обръщаше. Помня колко отчаяно исках да го направя, да направя каквото трябва, както баща ми преди това. Когато призраците най-после се появиха (точно така, призраци в множествено число – оказа се, че Питър и жена му са се помирили заради общия си интерес да убиват други хора), мисля, че за малко щях да припадна. Той се появи от килера, а вратът му беше толкова посинял и толкова странно усукан, че изглеждаше сякаш са закачили главата му странично, а тя изникна от локва кръв на пода като в реклама на кухненски ролки, пусната наобратно. Така и не успя да излезе цялата от дъските на пода, горд съм да кажа. Инстинктът ми се включи и я заковах, преди да може да ми се нахвърли. Карвър обаче скочи на гърба ми и ме събори, докато се опитвах да издърпам ножа си от дъските, покрити с петното, което беше останало от жена му. За малко да ме хвърли през прозореца, преди да се докопам до камата, скимтейки като коте. Наръгах го почти случайно. Ножът просто се заби в него, когато той уви въже около врата ми и ме завъртя. Тази част не съм я разказвал на майка ми.

– Дай да не се лъжем, мамо – казвам аз. – Хората си мислят, че не можеш да убиеш това, което вече е мъртво. Но ние знаем, че не е така.

Иска ми се да кажа, че баща ми също знаеше, но не го правя. Тя не обича да говорим за него, а и знам, че не е същата, откакто той умря. Сякаш вече не е съвсем тук; нещо винаги липсва в усмивката ѝ, като мътно петно в обектива на камера без фокус. Все едно част от нея е тръгнала след духа му, където и да е отишъл той. Знам, че не е като да не ме обича. Но едва ли си е представяла да отглежда син сама. За нея семейството трябва да образува кръг. Сега се разхождаме като снимка, от която баща ми е изрязан.

– Ще свърша цялата работа ей така – казвам, като щраквам с пръсти и сменям темата. – Сигурно дори няма да изкарам докрай учебната година в Тъндър Бей.

Тя се обляга на волана и клати глава.

– Трябва да си помислиш дали да не останеш повече. Чувам, че е хубаво място.

Извъртам очи. Защо се прави, че не ѝ е ясно? Животът ни не е спокоен. Не е като живота на другите, които имат дом и навици. Ние сме като пътуващ цирк. Не може дори да хвърли вината на баща ми за цялата ситуация, защото и с него пътувахме много, макар че, признавам си, не чак толкова. Това е и причината тя да работи каквото работи – да гледа на карти „Таро“ или да прочиства аурата на някого по телефона и да продава окултни стоки по интернет. Майка ми – пътуващата вещица. Изкарва изненадващо добри пари от това. Дори и без издръжката от пенсионния фонд на баща ми, сигурно пак щяхме да се справяме.

В момента караме на север по някакъв виещ се път, който следва бреговата линия на Горно езеро, едно от петте големи северноамерикански езера. Радвам се, че се махнахме от Северна Каролина, от студените чайове, от акцентите в говора и от това гостоприемство, което никак не ми понася. Когато съм напът, се чувствам свободен. Когато се движа между старото и новото, забравям, че ме чака работа – поне до момента, в който ще стъпя на асфалта в Тъндър Бей. Засега се наслаждавам на редиците иглолистни дървета и слоевете седиментни скали край пътя, от които сълзи подземна вода като неспирна скръб. Горно езеро е по-синьо от леда и по-зелено от тревата и ярката светлина, която влиза през прозореца, ме кара да замижа зад слънчевите очила.

– Мислил ли си за университети?

– Мамо – изстенвам.

Изведнъж се изнервям, все едно под кожата ми има сапунени мехурчета. Пак ми върти своя номер: ако може и едното, и другото. Хем ме приема такъв, какъвто съм, хем настоява да се държа като нормално дете. Чудя се дали се е държала така и с баща ми. Едва ли.

– Кас – изстенва тя на свой ред. – И супергероите ходят в университет.

– Аз не съм супергерой – казвам.

Това е ужасен етикет. Егоистичен е и не ми приляга. Не се разхождам по улиците в тясно трико. Няма да получа звание за това, което правя, и няма да ме направят почетен гражданин. Аз работя в сенките, убивам това, което е трябвало да си остане мъртво. Ако хората знаеха с какво се занимавам, сигурно щяха да се опитат да ме спрат. Идиотите щяха да застанат на страната на духчето Каспър и щеше да се наложи да убивам и тях покрай Каспър, след като духчето ги захапе за гърлото. Не съм никакъв супергерой. По-скоро съм като Роршах от комикса „Пазителите“. Аз съм Грендел. Аз съм оцелелият от видеоиграта „Тихият хълм“.

– Ако толкова настояваш да продължиш да правиш това и в университета, има много градове, в които ще си намериш достатъчно занимание за четири години.

Тя завива към входа на бензиностанция, последната преди границата.

– Какво ще кажеш за Бирмингам? В това място витаят толкова духове, че и по два на месец да убиваш, пак ще имаш достатъчно и за магистратурата.

– Да, но това означава да уча в шибания Бирмингам – казвам аз и тя ми хвърля остър поглед.

Промърморвам някакво извинение. Може и да е най-либералната майка, която оставя сина си тийнейджър да ходи по нощите на лов за духове-убийци, но все пак никак не ѝ харесва да чува псувни от устата ми.

Тя спира до една колонка на бензиностанцията и поема дълбоко въздух.

– Отмъстил си за него петкратно, нали ти е ясно?

Преди да мога да кажа, че, не, не съм, тя излиза и затваря вратата.