Текст книги "Анна в рокля от кръв"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 14 (всего у книги 16 страниц)

Анна ме чака отвън, а Бог знае какво се случва в магазина. Имам чувството, че съм се забавил с часове, но едва ли са минали повече от двадесет минути.

– Стягай си багажа.

– Какво?

– Чу ме. Стягай си багажа. Веднага. Тръгваме си.

Тя ме отмества от пътя си и се втурва по стълбите с предполагаемата цел да се захване да опакова вещите ни. Изстенвам и тръгвам след нея. Няма време за това. Тя трябва да се успокои и да разбере, че не можем да си тръгнем. Може да ми опакова багажа, да ми напъха нещата в кашони. Може да ги натовари на камиона. Но тялото ми няма да тръгне, преди да приключим с този призрак.

– Мамо – казвам аз, като ходя след коланчето на пуловера ѝ, което отново се влачи към спалнята ми. – Ще спреш ли да откачаш? Никъде няма да ходя.

Спирам. Бързината, с която действа, е неподражаема. Всичките ми чорапи вече са вън от чекмеджетата и са подредени на шкафа. Шарените на една страна, едноцветните на друга.

– Тръгваме си – казва тя, без да губи и секунда от това да обръща стаята ми наопаки. – Дори да се наложи да те пребия до безсъзнание и да те влача, пак ще си тръгнем.

– Мамо, седни за малко.

– Не ми казвай да сядам.

Думите излизат в контролиран крясък, крясък, идващ право от дълбините на свития ѝ стомах. Спира и се обляга на полуизпразнените чекмеджета на шкафа ми.

– Това нещо уби съпруга ми.

– Мамо.

– Няма да го оставя да докопа и теб.

Чорапи и боксерки отново започват да хвърчат из въздуха. Ще ми се да не беше започвала от чекмеджето с бельо.

– Трябва да го спра.

– Нека някой друг да го направи – казва остро тя. – Трябваше да ти го кажа по-рано; трябваше да ти кажа, когато баща ти умря, че това не е твой дълг, не е твое рождено право, не е нищо такова. Има и други хора, които могат да го правят.

– Не чак толкова много хора.

Започвам да се ядосвам. Знам, че не това е целта ѝ, но ми се струва, че думите ѝ накърняват паметта на баща ми.

– И няма кой друг да го направи този път.

– Не си длъжен.

– Избирам да го направя! – Вече не мога да контролирам гласа си. – Ако си тръгнем, то ще ни последва. Ако не го убия, то ще продължи да яде хора. Не разбираш ли?

Най-после съм напът да ѝ кажа това, което толкова дълго пазих в тайна.

– Винаги съм чакал този момент. За това се подготвях. Проучвам този призрак, още откакто намерих черния кръст в Батън Руж.

Майка ми тряска чекмеджетата. Бузите ѝ са зачервени, а влажните ѝ очи блестят. Изглежда готова да ме удуши.

– Това нещо го уби – казва тя. – Може да убие и теб.

– Благодаря – вдигам ръце. – Благодаря ти за доверието.

– Кас...

– Чакай. Млъкни.

Не ми се случва често да казвам на майка си да млъкне. Всъщност не мисля, че някога съм го правил. Но сега се налага. Защото нещо в стаята ми не е наред. Има нещо, което не би трябвало да е тук. Тя проследява погледа ми и чакам реакцията ѝ, защото не искам да бъда единственият, който вижда това което виждам.

Леглото ми е точно както го оставих. Завивките са намачкани и наполовина отметнати. На възглавницата има отпечатък от главата ми.

А под нея се подава извитата дръжка на камата на баща ми.

Не е възможно. Не трябва да е там. Трябва да е на километри оттук, скрита в килера на Уил Розенбърг или в ръцете на призрака, който го е убил. Но като се приближавам до леглото и се пресягам, познатата дръжка лепва точно в дланта ми. Ха сега свържи точките.

– Мамо – прошепвам, като се взирам в ножа. – Трябва да се махаме оттук.

Тя само мига на парцали, стои като вкаменена, а в тишината на къщата се разнася някакво неравномерно скърцане, което не ми е познато.

– Кас! – Дъхът на майка ми спира. – Вратата към тавана.

Вратата към тавана. При този звук и при тази фраза нещо сякаш започва да скубе косъмчетата по тила ми. Майка ми говореше за миещи мечки на тавана, а Тибалт скочи на гърба ми, когато отивах натам в деня, в който се нанесохме.

От тишината ми прилошава: тя усилва всеки звук и когато чувам едно определено стържене, знам, че това е дърпащата се стълбичка, която се спуска от тавана към пода в коридора.

Глава двадесет и първа

Сега вече ми се иска да се махна оттук. Много ми се иска. Косъмчетата по гърба и врата ми са настръхнали, а зъбите ми щяха да тракат, ако не бях стиснал челюсти толкова силно. Ако имах избор дали да се бия, или да избягам, щях вече да съм скочил през прозореца, със или без камата в ръка. Вместо това се завъртам и отивам до майка ми, като заставам между нея и отворената врата на стаята.

По стълбичката се чуват стъпки, сърцето ми никога не е блъскало толкова силно в гърдите ми. Ноздрите ми хващат мириса на сладникав дим. „Не отстъпвай“ – е това, което си мисля. След като това приключи, може да повърна. В случай, разбира се, че още съм жив.

Ритъмът на стъпките, звукът от това, което слиза по стълбичката, каквото и да е то, бавно и сигурно води и мен, и майка ми към момента, в който ще се напикаем в гащите. Не може да се оставим да ни свари в стаята. Много ми се ще да не беше така, но това е истината. Трябва да се добера до коридора и да направя така, че да стигнем до стълбите преди онова нещо да препречи изхода ни. Хващам ръката ѝ. Тя клати ожесточено глава, но аз започвам да я дърпам, сантиметър по сантиметър, към вратата, като държа камата пред нас като факла.

Анна. Ела, Анна, хвърли се в битката и ни спаси... но това е глупаво. Тя си стои на скапаната веранда и нищо не подозира, къщата е запечатана за нея, а това ще е голям майтап, ако си умра тук, накъсан на парчета и сдъвкан като недоопечена пилешка пържола, докато тя стои безсилна отвън.

Добре. Две дълбоки вдишвания и излизаме в коридора. Нека да са три.

Когато прекрачвам прага, виждам ясно стълбичката за тавана и нещото, което слиза по нея. Само дето не искам да го виждам. Целият ми опит и всичките призраци, които съм убил, целият ми инстинкт и всичките ми умения се изпаряват на момента. Пред себе си виждам убиеца на баща ми. Да се отприщи целият ми гняв. Би трябвало да съм готов да се нахвърля върху него. Вместо това съм ужасен.

Той слиза с гръб към мен и е достатъчно далеч от стълбището, за да можем да го изпреварим, стига да продължим да се движим. И стига той да не се обърне и да не се хвърли в атака. Защо си мисля такива неща? Освен това, той сякаш няма намерение да го прави. Докато ние се плъзгаме тихо към стълбите за долния етаж, той вече е на пода и дори се спира, за да вдигне пак стълбичката с вдървено побутване.

В началото на стълбите сме и аз се спирам и бутвам майка ми да мине пред мен. Фигурата в коридора сякаш не ни е забелязала. Той просто се поклаща напред-назад с гръб към мен, все едно слуша някаква мъртвешка музика. Облечен е в тъмно вталено сако, малко като фрак. Може да е черно, тъмносиво или тъмнозелено, не мога да преценя. На главата му има гнездо от расти, заплетени и мръсни, някои от тях са гнили и прокъсани. Не виждам лицето му, но кожата по ръцете му е сивкава и напукана. Между пръстите му е увито нещо, което прилича на дълга черна змия.

Побутвам леко майка ми надолу по стълбите. Ако успее да излезе при Анна, ще бъде в безопасност. Усещам лек прилив на смелост, поне полъх от завръщащия се предишен Кас.

Но разбирам, че се самозалъгвам, когато той се обръща и ме поглежда. Тоест, не мога да кажа дали гледа мен. И как да съм сигурен, че нещо ме зяпа, когато очите му са били зашити.

Зашити са. Няма съмнение. Големи пресичащи се шевове от черен конец минават през клепачите му. И все пак няма и съмнение, че ме вижда. Майка ми говори и от името на двама ни, когато издава един малък скимтящ звук: „О“.

– Пак заповядай – казва той с онзи глас, гласа от кошмарите ми, сякаш дъвче вкоравени нокти.

– Няма за какво да ти благодаря – изсъсквам през зъби.

Той отмята глава. Не ми питайте как, но знам, че се взира в камата ми. Тръгва към нас, невъзмутим.

– Тогава нека аз да ти благодаря – казва той и акцентът си проличава.

„Т“-то му е почти „д“, а „г“-то е почти „х“.

– Какво правиш тук? – питам аз. – Как влезе тук? Как мина през вратата?

– Бях тук от самото начало – казва той.

Има яркобели зъби. Устата му не е по-голяма, отколкото на всеки нормален човек. Как отхапва такива големи парчета човешка плът?

В момента се усмихва, повдигнал брадичка. Ходи тромаво като всички други призраци. Сякаш ставите им са протрити или сухожилията им са изгнили. Чак когато те нападнат, виждаш какво могат. Няма да се оставя да ме заблуди.

– Това е невъзможно – казвам аз. – Няма как да минеш през заклинанието.

Няма как да съм спал в една и съща къща с убиеца на баща ми през цялото това време. Няма как да е бил един етаж над мен, да ме е гледал и да ме е слушал.

– Заклинанията, които държат мъртвите навън, са безполезни, ако мъртвите вече са вътре – казва той. – Влизам и си излизам, когато си поискам. Връщам тук неща, които глупавите момчета губят. И си стоя на тавана и ям котки.

„Стоя си на тавана и ям котки.“ Поглеждам по-внимателно черната змия, която увива около пръстите си. Това е опашката на Тибалт.

– Гад мръсна... изял си котката ми! – изкрещявам аз.

Благодаря ти, Тибалт, че ми направи една последна услуга – този прилив на адреналин. Сега поне съм бесен.

Изведнъж в тишината се разнася звук от тропане, Анна ме е чула да крещя и сега блъска по входната врата и пита дали съм добре. Главата на призрака пред мен се извива като змия с едно неестествено и стряскащо движение.

Майка ми не разбира какво става. Тя не знае, че Анна е отвън, затова се вкопчва в мен, като не е сигурна от какво да се страхува повече.

– Кас, какво е това? – пита тя. – Как ще излезем оттук?

– Не се безпокой, мамо – казвам. – Не се страхувай.

– Момичето, което чакаме, е пред вратата – казва той.

Започва да се тътри към нас. Майка ми и аз слизаме още едно стъпало. Протягам ръка над парапета. Камата проблясва и я вдигам на нивото на очите му.

– Стой далеч от нея.

– Нали за нея дойдохме.

От него идва леко, кухо шумолене, когато се движи, сякаш тялото му е една илюзия и съществуват само дрехите.

– Ние не сме дошли за нищо – казвам през зъби. – Аз дойдох да убия призрак. И смятам да си опитам късмета.

Хвърлям се напред, острието ми разсича въздуха и сребърният връх одрасква копчетата на сакото му.

– Кас, недей! – вика майка ми и ме дърпа назад за едната ръка.

Трябва да престане. Какво си мисли, че съм правил през всичките тези години? Че съм залагал сложни капани за мишки с пружини, дъски и колелца? Тази работа се върши в пряк сблъсък. Това знам, това правя.

Междувременно Анна тропа все по-силно по вратата. Сигурно ѝ причинява мигрена това да бъде толкова близо до заклинанието.

– Нали за това си тук, момче – съска той.

Замахва към мен. Доста вяло; пропуска с цял километър. Но не мисля, че пропуска заради зашитите очи. Просто си играе с мен. Другото, което ми подсказва това, е, че се смее.

– Чудя се как ще напуснеш този свят – казвам аз. – Дали ще се съсухриш, или ще се стопиш?

– Няма да направя нито едно от тези неща – казва той, като все още се усмихва.

– А какво ще стане, ако отрежа ръката ти?

Правя скок нагоре по стълбите, вдигам ножа високо и после рязко замахвам надолу.

– Ще те убие само!

Той ме блъска в гърдите и с майка ми падаме през глава по стълбите и се приземяваме по задници. Боли. Много. Но поне вече не се смее. Всъщност мисля, че най-после успях да го вбеся. Вдигам майка ми на крака.

– Добре ли си? Счупи ли си нещо? – питам я. Тя клати глава. – Тичай към вратата.

Докато тя се препъва натам, аз се изправям. Той слиза по стълбите без помен от предишната призрачна вдървеност. Гъвкав е като жив младеж.

– Може пък просто да се изпариш, а – казвам аз, защото така и не се научих да си държа проклетата уста затворена. – Но аз лично се надявам да експлодираш.

Той поема дълбоко дъх. И после пак. И после пак, без да издиша. Гръдният му кош се пълни като балон, а ребрата му се разтягат. Почти чувам сухожилията вътре, опънати до скъсване. После, преди да се усетя, ръцете му се стрелват напред и е точно пред мен. Става толкова бързо, че едва го виждам. Ръката, в която е ножът ми, е притисната до стената и ме е сграбчил за яката. Удрям го по врата и рамото с другата си ръка, но ефектът е като котка, която удря с лапата си кълбо прежда.

Той изпуска въздух, през устните му излиза гъст сладникав дим, който се разнася по очите и ноздрите ми, толкова силен и наситен, че коленете ми се огъват.

Някъде зад мен усещам ръцете на майка ми. Тя крещи името ми и ме дърпа.

– Ще ми я дадеш, синко, или ще умреш.

Тогава той ме пуска и аз падам в ръцете на майка ми.

– Тялото ти ще изгние. Мозъкът ти ще изтече през ушите.

Не мога да мръдна. Не мога да говоря. Мога да дишам и горе-долу дотам. Чувствам се някак далеч. Вдървен. Леко объркан. Усещам, че майка ми скимти и се надвесва над мен, а Анна най-после изкъртва вратата от пантите.

– Защо не ме вземеш сам? – чувам я да пита.

Анна, моята силна, страховита Анна. Искам да ѝ кажа да се пази, да внимава, защото това нещо има скрити козове в изгнилите си ръкави. Но не мога. Затова майка ми и аз сме се вкопчили един в друг и само наблюдаваме в средата на този двубой между най-силните призраци, които някога сме виждали и които си разменят предизвикателства.

– Мини през прага, красавице – казва той.

– Ти мини при мен – отговаря тя.

Тя се бори със защитното заклинание; сигурно главата ѝ ще се пръсне, точно както моята. Тънка струйка кръв потича от носа и се разлива по устните ѝ.

– Вземи камата и ела, страхливецо – изкрещява Анна. – Ела и ме освободи от тази каишка!

Той кипи от ярост. Очите му са фиксирани върху нея, а зъбите му скърцат.

– Твоята кръв върху моето острие, или момчето ще дойде при нас до сутринта.

Опитвам се да стисна камата по-здраво. Но не си чувствам ръката. Анна крещи нещо друго, но не мога да чуя какво. Ушите ми са като пълни с памук. Вече нищо не чувам.

Глава двадесет и втора

Усещането е като да си стоял под вода твърде дълго. Имал съм глупостта да изхабя всичкия си кислород и макар да знам, че повърхността е само на няколко тласъка от мен, не знам как ще изплувам през задушаващата паника. Но очите ми проглеждат към един размазан свят и поемам първата глътка въздух. Не знам дали съм задъхан. Имам чувството, че е така.

Лицето, което виждам, като се събуждам, е на Морфран и е твърде близо до моето. Инстинктивно опитвам да се отдръпна на по-безопасно разстояние от тази мъхеста брада и главата ми потъва в каквото и да е това, на което лежа. Устните му се движат, но звук не излиза. Тишината е пълна, няма дори жужене или звънтене. Ушите ми явно още не функционират.

Морфран отстъпва, слава Богу, и говори нещо на майка ми. После изведнъж се появява Анна, като доплава в зрителното ми поле и се настанява на пода до мен. Опитвам се да завъртя глава към нея. Тя прокарва пръсти по челото ми, но не казва нищо. Облекчение подръпва крайчетата на устните ѝ.

Слухът ми се завръща по странен начин. Първоначално чувам приглушени звуци, а после, когато най-после стават ясни, не носят никакъв смисъл. Мисля, че мозъкът ми е наясно, че е бил пръснат на парчета, и сега бавно опипва почвата, връзва скъсани нервни окончания и вика от единия към другия край на синапсовата пропаст между невроните, радостен, че всичко си е на мястото.

– Какво става? – питам аз, когато най-после мозъкът ми намира време да се заеме с говорния център.

– Божичко, пич, мислех, че си тотално изпържен – възкликва Томас.

Той се появява от другата страна на това, което сега виждам, че е същият антикварен диван, на който ме бяха сложили, след като ме нокаутираха в онази първа нощ в къщата на Анна. В магазина на Морфран съм.

– Като те докараха... – казва Томас.

Не продължава, но знам какво има предвид. Слагам ръка на рамото му и го разтърсвам.

– Нищо ми няма – казвам аз и ставам с минимално усилие. – Бил съм и по-зле.

Стоейки в другата част на стаята с гръб към нас, сякаш има много по-интересни неща за правене, Морфран изсумтява.

– Едва ли – обръща се, тънките рамки на очилата му са се смъкнали почти до края на носа му. – И не е като нищо да ти няма. Жертва си на обиа.

Томас, Кармел и аз правим това, което се прави, когато някой говори на непознат език – споглеждаме се и в един глас казваме:

– А?

– Обиа, моето момче – казва Морфран с раздразнение. – Вуду магия от Карибските острови. Просто имаш късмет, че прекарах шест години на Ангила с Жулиан Бабтист. А той беше истински обиаман.

Раздвижвам крайниците си и изправям гръб. Като изключим, че гърбът и хълбоците ме наболяват, плюс това, че главата ми плува, се чувствам добре.

– Обиаман ми е направил обиа? Звучи ми като при смърфовете, за които всичко е смърфолитно смърфотно.

– Не се шегувай, Касио.

Това е майка ми. Изглежда ужасно. Плакала е. Става ми гадно.

– Още не мога да разбера как е влязъл в къщата – казва тя. – Толкова внимавахме, винаги сме внимавали. А и защитното заклинание работеше. Работеше при Анна.

– Беше страхотно заклинание, г-жо Лоууд – отговаря Анна внимателно. – Нямаше как да прекрача прага. Независимо колко много ми се искаше.

Когато казва последното, ирисите ѝ стават с три тона по-тъмни.

– Какво се случи? Какво стана, след като изгубих съзнание?

Интересът ми се завръща. Облекчението, че не съм мъртъв, избледнява.

– Предизвиках го да дойде и да се изправи срещу мен. Той не прие. Просто се усмихна с тази ужасна усмивка. И после изчезна. След него остана само дим... – Анна се обръща към Морфран. – Какво е той?

– Бил е обиаман. Какво е сега, не знам. Всякакви ограничения, които е имал, са изчезнали с тялото му. Сега е само сила.

– Какво точно е обиа? – пита Кармел. – Само аз ли не знам?

– Това е просто друга дума за вуду – казвам аз и Морфран удря с юмрук по дървения ъгъл на плота.

– Ако мислиш така, значи все едно си мъртъв.

– За какво говориш? – питам аз.

Изправям се на крака, но залитам и Анна хваща ръката ми. Не смятам да водя този разговор легнал.

– Обиа е вуду – обяснява той. – Но вуду не е обиа. Вуду магията не е нищо повече от афро-карибско вещерство. Тя следва същите правила като магията, която всички ние практикуваме. Обиа няма правила. Вуду канализира силата. Обиа е сила. Обиаманът не канализира нищичко, той поема в себе си. Той става източник на силата.

– А кръстът... намерих черен кръст като твоя на Папа Легба.

Морфран маха с ръка.

– Сигурно е започнал с вуду. Сега е нещо много, много повече. Ти ни вкара в река от лайна.

– Какво искаш да кажеш с това „вкара ни“? Да не съм го повикал аз. „Ехо, пичът, дето уби баща ми, що не дойдеш малко да тероризираш мен и приятелите ми!“

– Ти го доведе тук – ръмжи Морфран. – Той е бил с теб през цялото време.

Той се заглежда в камата в ръката ми.

– Закачил се е за скапания ти нож.

Не. Не. Не може да е така. Знам какво има предвид и не може да е вярно. Камата тежи в ръката ми – тежи повече отпреди. Блясъкът на острието в периферното ми зрение сега ми се струва потаен и измамнически. Той казва, че този обиаман и камата ми са свързани. Мозъкът ми се бори с тази мисъл, въпреки че знам, че е прав. Защо иначе ще ми връща ножа? Защо иначе Анна ще помирише дим, когато беше порязана с него? „Свързан е с нещо друго“ – ми каза тя. Нещо мрачно. Тогава помислих, че просто е от силата, вградена в самия нож.

– Той уби баща ми – чувам се да казвам.

– Разбира се – казва Морфран остро. – Как мислиш, че се е свързал с ножа?

Не казвам нищо. Морфран ме гледа с поглед, който казва: „свържи точките, генийче“. На всеки се е случвало в един или друг момент. Но преди пет минути тотално ми отнеха това, което ме крепеше с години, така че имайте малко милост.

– Заради баща ти е – прошепва майка ми и после казва по-конкретно, – защото е изял баща ти.

– Плътта – казва Томас и очите му просветват. Поглежда към Морфран за одобрение и продължава. – Той поглъща плътта. Плътта е сила. Есенция. Когато е изял баща ти е приел силата му.

Поглежда камата ми, сякаш я вижда за пръв път.

– Това, което ти наричаше кръвната ти връзка, Кас. Сега и той е свързан с нея. От това се е хранил.

– Не – казвам отпаднало.

Томас ме гледа с едно безпомощно извинително изражение, опитвайки се да ми каже, че не съм го правил нарочно.

– Чакайте – намесва се Кармел. – Искате да ми кажете, че това нещо държи в себе си парчета от Уил и Чейс? Тоест, носи части от тях?

Изглежда ужасена.

Поглеждам камата. С нея съм отпратил десетки призраци. Знам, че Морфран и Томас са прави. Тогава къде съм ги изпращал? Не искам да мисля за това. Лицата на призраците, които съм убил, минават през затворените ми клепачи. Виждам израженията им, объркани и гневни, пълни с болка. Виждам изплашените очи на Стопаджията, който се опитва да се прибере при момичето си. Не съм мислел, че ги изпращам да почиват в мир. Надявах се, но не го знаех. Но със сигурност не съм си представял, че правя това.

– Не е възможно – казвам накрая. – Ножът не може да е свързан с мъртвите. Той трябва да ги убива, а не да ги храни.

– Това в ръката ти не е Свещеният Граал, хлапе – казва Морфран. – Този нож е изкован преди много време със сили, които отдавна са забравени, и то за добро. Само защото сега го използваш за добри дела, не значи, че е бил създаден с тази цел. Не значи, че може да прави само това. Каквото и да е представлявал, когато баща ти го е държал в ръката си, вече не е това. Всеки друг призрак, който си посякъл, е направил този по-силен. Той се храни с плът. Той е обиаман. Той е събирач на сила.

Всички тези обвинения ме карат да искам пак да съм дете. Защо майка ми не каже, че са гадни, долни лъжци? Много лоши лъжци, дето трябва да им се продупчат езиците? Но тя стои безмълвна, слуша всичко това и не се противопоставя.

– Казвате, че е бил с мен през цялото време.

Става ми лошо.

– Казвам, че ножът ти е като всичко друго в този магазин. Той е бил с него... – Морфран поглежда мрачно към Анна. – И сега иска нея.

– Защо не го направи сам? – питам с изтощение. – Той се храни с плът, нали така? Защо съм му аз?

– Защото аз не съм от плът – казва Анна. – Ако бях, щях да съм разложена.

– Ти май нямаш навика да увърташ – споделя наблюдението си Кармел. – Но тя е права. Ако призраците бяха от плът, щяха да са повече като зомбита, нали?

Залитам към Анна. Стаята малко ми се върти и усещам ръката ѝ на кръста си.

– Какво значение има всичко това в момента? – пита Анна. – Имаме да свършим нещо. Не може ли този разговор да почака?

Тя казва това заради мен. В гласа ѝ се усеща загриженост. Поглеждам я с благодарност, застанала до мен в бялата си рокля, която е свързвала с толкова надежди. Тя е бледа и крехка, но никой не би направил грешката да я помисли за слаба. За този обиаман тя сигурно изглежда като пира на века. Иска тя да бъде големият му удар преди пенсия.

– Ще го убия – казвам аз.

– Ще ти се наложи – казва Морфран. – Ако искаш ти самият да останеш жив.

Това не звучи добре.

– За какво говориш?

– Не съм специалист по обиа. За това трябват повече от шест години, със или без Жулиан Баптист. Но дори и да бях, пак нямаше да мога да извадя магията от теб. Мога само да ѝ се противопоставя и да ти спечеля малко време. Но не много. Ще си мъртъв до първите лъчи на зората, освен ако не направиш, каквото иска той. Или не го убиеш.

До мен Анна потръпва, а майка ми слага ръка пред устата си и започва да плаче.

Мъртъв до сутринта. Ами, добре тогава. Не чувствам нищо, поне не още, освен едно жужене на отпадналост по цялото ми тяло.

– Какво точно ще се случи с мен? – питам.

– Не знам – отговаря Морфран. – Може да изглежда като естествена, човешка смърт, а може да се прояви и като отравяне. Така или иначе, мисля, че може да очакваш някои от органите ти да започнат да сдават багажа през следващите няколко часа. Освен ако не го убием или ти не убиеш нея.

Той кима към Анна и тя стиска ръката ми.

– Дори не си го и помисляй – казвам ѝ. – Няма да направя това, което иска той. А и този твой номер с призрака със самоубийствени наклонности започва леко да се изтърква.

Тя повдига брадичка.

– Нямаше да ти предложа това – казва тя. – Ако ме убиеш, това само ще го направи по-силен и след това ще се върне и ще те довърши така или иначе.

– И какво ще правим? – пита Томас.

Не мога да кажа, че ми харесва особено да бъда лидер. Нямам много опит и ми е много по-комфортно да рискувам само собствената си кожа. Но това е положението. Няма време за оправдания или съмнения. Въпреки хилядите начини, по които виждах този момент във въображението си, никога не бих могъл да си представя, че ще стане точно така. И все пак се радвам, че не се боря сам.

Поглеждам Анна.

– Ще се бием на наш терен – казвам. – Първо ще го излъжем, че хвърляме пешкира.