Текст книги "Анна в рокля от кръв"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 16 страниц)

Глава трета

Гледката се сменя рязко, като пресичаме границата с Канада, и сега гледам през прозореца към километри хълмист терен, обрасъл с гори. Майка ми казва, че това се нарича „бореална гора“ или нещо като тайга. Наскоро, откакто започнахме да се местим супер често, тя разви някакво хоби да проучва ожесточено всяко ново място, където отиваме. Казва, че така се чувства все едно сме на почивка – да знае кои са хубавите ресторанти и интересните места, които иска да посети, като пристигнем. Мисля, че това ѝ създава поне малко усещане за дом.

Пуснала е Тибалт от клетката и той стърчи на рамото ѝ като папагал, увил опашка около врата ѝ. Не си прави труда да ми обръща някакво внимание. Той е наполовина сиамец и притежава типичната черта на тази порода – да си избере един човек, когото да обожава, и да тегли майната на всички останали. Не че ми пука. На мен ми харесва, когато съска и замахва с лапа към мен, а и единственото, с което ми е полезен, е, че от време на време усеща духовете преди мен.

Майка ми се взира в облаците и си тананика някаква несъществуваща мелодия. Усмивката ѝ е същата като на котката.

– Май си в добро настроение – казвам. – Не ти ли изтръпна задникът вече?

– От часове е изтръпнал – отговаря тя. – Но имам чувството, че Тъндър Бей ще ми хареса. А и като гледам тези облаци, явно ще поостанем там.

Вдигам поглед. Облаците са огромни и чисто бели. И висят неподвижно в небето, докато караме под тях. Отвън е мъртвешка тишина. Гледам ги, без да мигам, докато очите ми започват да дращят. Не помръдват и не сменят формата си по никакъв начин.

– Караме под неподвижни облаци – прошепва майка ми. – Нещата ще се проточат повече, отколкото очакваш.

Ще ми се да ѝ кажа, че това са суеверия, че облаци, които не се движат, не значат нищо, а и освен това, ако ги гледаме достатъчно дълго време, все ще се раздвижат, но това би прозвучало лицемерно от моята уста – все пак съм човекът, който ѝ дава да почиства ножа му със сол под лунна светлина.

По някаква причина ме хваща морска болест от тези заседнали облаци, затова пак обръщам поглед към гората – одеяло от иглолистни дървета в зелени, кафяви и ръждиви цветове, тук-таме пресечено от стволовете на бели брези, които стърчат като оголени кости. Обикновено съм в по-добро настроение по време на такива пътувания. Вълнувам се за новото място, за новия призрак, който ще преследвам, за новите неща, които ще видя... тези очаквания обикновено занимават мозъка ми със слънчеви мисли, поне докато сме напът. Може би просто съм изморен. Не спя много, а когато спя, обикновено сънувам кошмари. Но не се оплаквам. Имам такива периоди, откакто започнах да работя с камата. Рисковете на професията, предполагам: подсъзнанието ми освобождава всичкия страх, който би трябвало да изпитвам, когато отивам на места, където има призраци-убийци. И все пак трябва да се опитам да си почина малко. Кошмарите са особено гадни в нощта след като ловът е завършил успешно, а откакто отстраних Стопаджията, не спират.

След около час и след много опити да поспя, Тъндър Бей се появява на предното стъкло: разточен градски пейзаж – население малко над сто хиляди живи хора. Минаваме през квартал с магазини и бизнес сгради, но аз не му обръщам внимание. Супермаркетите са удобно място за все още дишащите, но досега не съм видял призрак, който да тича по разпродажби или да се мъчи да свие някой „Екс бокс“. Чак когато стигаме сърцето на града – по-старата част, която е над пристанището – виждам това, което търся.

Между реновираните еднофамилни жилища са се сгушили къщи с леко криви фасади, с боя, която се свлича на големи люспи, и щори, които висят накриво зад прозорците, като ги карат да изглеждат като бушонирани очи. Почти не забелязвам по-хубавите къщи. Премигвам, докато минаваме покрай тях, и вече ги няма – скучни и маловажни.

В живота си съм виждал много различни места. Мрачни места, където нещо лошо се е случило. Злокобни места, където нещо лошо все още се случва. Но винаги съм мразил слънчевите градове, осеяни с нови жилища с двойни гаражи, боядисани в нюанси на бежово като черупка на яйце, оградени от зелени морави, по които търчат смеещи се деца. В тези градове витаят не по-малко зли духове, отколкото на други места. Просто залъгват окото по-успешно. Повече ми харесва да ходя по места като това, където усещаш мириса на смърт на всеки седми дъх.

Гледам как водите на Горно езеро лежат до града като спящо куче. Баща ми все казваше, че водата кара мъртвите да се чувстват в безопасност. Нищо не ги привлича повече. И нищо не ги скрива по-добре.

Майка ми е включила навигацията, която с нежност нарича Фран, кръстена на един мой чичо с особено добро чувство за ориентация. Монотонният глас на Фран ни води из града и ни дава наставления като на идиоти. Подгответе се да завиете наляво след сто метра. Подгответе се да завиете наляво. Завийте наляво. Тибалт усеща края на пътешествието и се е върнал в клетката си, а аз се пресягам и затварям вратичката. Той ми съска, все едно иска да каже, че и сам е можел да го направи.

Къщата, която сме наели, е сравнително малка, на два етажа, прясно боядисана в червеникаво-кафяво, с тъмносива дограма и кепенци. Седи в подножието на нисък хълм, след който се простира приятен равен участък. Като паркираме в двора, няма съседи, които да ни зяпат зад пердетата или да излязат на верандата да ни помахат. Къщата изглежда уединена и самотна.

– Какво мислиш? – пита майка ми.

– Харесва ми – казвам честно. – Отворено пространство, отдалече може да забележиш, ако нещо идва.

Тя въздъхва. Щеше да се зарадва повече, ако се бях ухилил и бях се втурнал по стълбите на верандата, ако бях отворил вратата и бях изтичал до втория етаж, за да заплюя по-голямата спалня. Правех така, когато се местехме на ново място с татко. Но тогава бях на седем. Няма да позволя на уморените ѝ от пътя очи да ми вменят чувство за вина. Преди да се усетя, пак ще започнем да правим венчета от маргаритки в задния двор и да коронясваме котката за цар на лятното слънцестоене.

Вместо това грабвам клетката на Тибалт и слизам от камиона. Едва след десетина секунди чувам стъпките на майка ми зад мен. Изчаквам я да отключи входната врата и влизаме вътре при миризмата на застоял летен въздух и стара мръсотия от непознати. Намираме се в широка всекидневна, обзаведена с кремав диван и кресло с извити облегалки за ръцете. Има медна холна лампа, която се нуждае от нов абажур, и масичка за кафе от черен махагон. В дъното дървен свод води към кухнята и масата за вечеря.

Поглеждам в сенките на стълбището към втория етаж вдясно от мен, затварям входната врата зад себе си, оставям клетката на котарака на дървения под и отварям вратичката. След секунда чифт зелени очи се измъкват оттам, следвани от черно източено тяло. Това е един номер, на който ме научи баща ми. Или по-точно, на който той сам се научи.

Тогава баща ми имаше работа в Портланд. Ставаше дума за множество жертви при пожар в завод за консерви. Съзнанието му беше заето с мисли за машинарии и неща, чиито устни се разпадат, когато заговорят. Не беше обърнал внимание на къщата, която наехме, а хазяинът, разбира се, не беше споменал, че една жена и нероденото ѝ дете са умрели там, когато мъжът ѝ я блъснал по стълбите. Такива теми често се избягват.

Това им е една от особеностите на призраците. Може да са били нормални, или сравнително нормални, докато още са дишали, но веднъж като умрат, и стават типичните обсесивни маниаци. Това, което им се е случило, им става фикс идея и те се заключват в този най-лош момент като в капан. Нищо друго не съществува в техния свят освен острието на ножа или усещането за ръцете, които ги стискат за гърлото например. Имат навика да ти показват тези моменти, най-често с лична демонстрация. Ако знаеш историята им, не е трудно да предвидиш какво ще направят.

В онзи конкретен ден в Портланд майка ми ми помагаше да кача кашоните в новата си стая. Тогава още ползвахме евтини кашони и валеше; в горната си част повечето бяха станали на каша. Помня, че се смеех колко се намокрихме и как оставяхме локвички във формата на обувки по линолеума в коридора. По топуркащите ни стъпки някой би помислил, че цяло семейство хипогликемични лабрадори се нанася в къщата.

Случи се на третия курс по стълбите. Шляпах с обувки и цапах навсякъде, бях извадил бейзболната си ръкавица от кашона, защото не исках да стане на петна от водата. И тогава го усетих – нещо се плъзна покрай мен надолу по стълбището, като леко се потърка в рамото ми. Нямаше нищо гневно или припряно в това докосване. Не съм казвал на никого, заради това, което се случи после, но чувството бе като майчино докосване, сякаш някой внимателно ме отмества от пътя си. Тогава за момент си помислих, че е била майка ми, която ме гони на шега, и се завъртях към нея с широка усмивка на лицето, точно навреме, за да видя как призракът на една жена се превръща от вятър в мъгла. Сякаш беше увита в чаршаф и косата ѝ беше толкова бледа, че можех да видя лицето ѝ през задната част на главата ѝ. Бях виждал призраци и преди. Като растях с баща ми, това беше редовно като руло „Стефани“ в четвъртък. Но никога не бях виждал някой да блъска майка ми толкова силно, че да я накара да полети във въздуха.

Опитах се да я хвана, но сграбчих само кашона и едно парче мокър картон остана в ръката ми. Тя падна назад, а призракът затрептя триумфално. Успях да видя изражението на майка ми през висящия във въздуха чаршаф. Колкото и да е странно, си спомням, че видях кътните ѝ зъби, докато падаше, и че има две дупки в горните кътници. Това се сещам, като си мисля за този инцидент: гадното, обръщащо стомаха усещане, като видях кариесите на майка ми. Тя се приземи на стълбите по задник и издаде тих звук, нещо като „О!“, после се търкули надолу, докато гърбът ѝ се удари в стената. После не помня нищо. Не помня дори дали останахме в тази къща. Разбира се, баща ми сигурно е ликвидирал призрака – най-вероятно още същия ден – но аз не помня нищо друго от Портланд. Всичко, което знам, е, че след това баща ми започна да използва Тибалт, който тогава беше още малко коте, а майка ми все още накуцва в деня преди буря.

Тибалт гледа към тавана, души стените. Опашката му потрепва от време на време. Следваме го, докато той проверява целия долен етаж. Леко му се изнервям в банята, където, изглежда, забравя, че има работа да върши и вместо това иска да се търкаля по хладните плочки. Щракам с пръсти. Той присвива презрително очи, но става и продължава инспекцията.

На стълбите забавя ход колебливо. Не съм разтревожен. Това, за което следя, е дали ще започне да съска към нищото и дали ще седне тихо да се взира в празнотата. Колебанието не значи нищо. Котките могат да виждат призраците, но нямат предчувствия. Следваме го нагоре по стълбите и по навик хващам ръката на майка ми. Кожената чанта е на рамото ми. Камата е вътре и усещането е успокояващо, моята лична версия на медальона на Сейнт Кристъфър2.

Има три спални и баня с тоалетна на горния етаж, плюс малко таванско помещение, до което се стига по дърпаща се стълба. Мирише на прясна боя, което е добре. Новото е хубаво нещо. Няма шанс нещо мъртво и сантиментално да се е закачило там. Тибалт се завърта в банята и после влиза в една от спалните. Заглежда се в гардероба, чиито шкафчетата висят отворени, и хвърля презрителен поглед на незастланото легло. После сяда и започва да чисти предните си лапи.

– Тук няма нищо. Да си внесем нещата и да я запечатаме.

При споменаването на физически труд мързеливият котарак обръща глава и ръмжи по мой адрес, зелените му светлоотразяващи очи са кръгли като стенни часовници. Пренебрегвам го и се пресягам към надигащата се вратичка на таванското помещение.

– Ау!

Поглеждам надолу. Тибалт се е покачил по мен като по дърво. Сграбчвам го с две ръце за гърба, а той впива четири комплекта нокти в кожата ми. И мърка, скапаното животно.

– Просто си играе, миличък – казва майка ми и внимателно освобождава дрехите ми от всяка лапа. – Ще го сложа обратно в клетката и ще го оставя в една от спалните, докато внесем кашоните. А ти защо не потърсиш тоалетната му в ремаркето?

– Супер – казвам саркастично.

Но все пак уреждам котката с храна, вода и котешка тоалетна в новата спалня на майка ми, преди да пренесем останалите ни вещи в къщата. Отнема ни само два часа. Ние сме експерти в това. Но все пак слънцето вече залязва, когато майка ми привършва с вещерските си занимания в кухнята: вари масла и билки, за да намаже вратите и прозорците, с което фактически поставя преграда пред всичко, което не е било вътре, като пристигнахме. Не знам дали работи, но не мога сто процента да кажа и че не работи. Винаги сме били в безопасност в домовете си. Със сигурност знам обаче, че ще смърди на сандалово дърво и розмарин.

След като къщата е запечатана, паля малък огън в задния двор и с майка ми изгаряме всяка намерена джунджурийка, която може да е имала някакво значение за предишните обитатели: огърлица от лилави мъниста, оставена в едно чекмедже, няколко ръчно ушити кухненски ръкавици и дори една кибритена кутийка, която изглежда твърде запазена. Не искаме някакви призраци да се връщат за нещо забравено. Майка ми натиска с мокър палец челото ми. Усещам мирис на розмарин и сладникаво масло.

– Мамо.

– Знаеш правилата. Всяка нощ през първите три дни.

Тя се усмихва и в светлината от огъня кестенявата ѝ коса изглежда като жарава.

– Ще те пази.

– Ще ми предизвика акне – протестирам аз, но не посягам да се избърша. – Започвам училище след две седмици.

Тя не казва нищо. Само се взира в омазания си с билки палец, сякаш всеки момент ще го притисне между собствените си очи. Но после премигва и го бърше в крачола на дънките си.

Градът мирише на смог и на неща, които гният през лятото. По-голямо свърталище на духове е отколкото си мислех, цял слой кипи под рохкавата пръст: шепот зад смеха на хората или необяснимо движение, което засичаш с крайчеца на окото. Повечето са безобидни – малки тъжни студени петна или тихи стенания в тъмното. Размазани бели сенки, които се появяват само на полароидни снимки. Нямам работа с тях.

Но там някъде има нещо, което ме вълнува дълбоко. Някъде там е това, за което дойдох, това, което е достатъчно силно да изстиска живеца от дишащи гърла. Пак си мисля за нея. Анна. Анна в рокля от кръв. Чудя се какви ли трикове ще се опита да ми приложи. Чудя се дали ще е умна. Дали ще се рее из въздуха? Дали ще се смее, или ще пищи?

Как ще се опита да ме убие?

Глава четвърта

Какво предпочиташ да бъдеш: троянец или тигър?

Майка ми задава този въпрос, наведена над тигана, докато прави палачинки от царевично брашно. Това е последният ден, в който мога да се запиша в гимназия; учебните занятия започват утре. Знам, че тя искаше да го свършим по-рано, но беше заета да се сприятелява с няколко търговци в централните части на града, с цел да ги накара да рекламират бизнеса ѝ с предсказване на бъдещето и да види дали биха продавали окултните ѝ стоки. Явно някакъв производител на свещи, който живее малко извън града, се е съгласил да ползва някаква смес от масла за направата на продукта си, нещо като свещ и молитва за здраве две в едно. Ще ги продават в магазините из града, а майка ми ще ги доставя по пощата за поръчки по телефона.

– Това пък що за въпрос е? Имаме ли сладко?

– Има от ягоди и нещо, наречено „Саскатуун“, което изглежда като от боровинки.

Правя кисела физиономия.

– Дай от ягоди.

– Живей на ръба. Пробвай „Саскатуун“.

– Животът ми е достатъчно интересен. Та какво казваше за кондоми и тигри?3

Тя слага чиния с палачинки и препечени филийки на масата пред мен, всяка намазана с нещо, което отчаяно се надявам да е сладко от ягоди.

– Дръж се прилично, малкия. Това са талисманите на училищата. Къде искаш да учиш – в „Сър Уинстън Чърчил“ или в „Колеж Уестгейт“? И двете са близо до нас.

Въздъхвам. Няма никакво значение. Ще присъствам в час и ще си взема изпитите, а после ще се прехвърля, както винаги. Тук съм, за да убия Анна. Но трябва да се постарая да изглеждам все едно ми пука, за да е доволна майка ми.

– Татко би искал да съм троянец – казвам тихо и тя се замисля само за секунда над тигана, после изсипва последната палачинка в чинията си.

– Тогава ще те запиша в „Сър Уинстън Чърчил“ – казва тя.

Ама че късмет. Без да искам, избрах това, което звучи по-помпозно. Но, както казах, няма никакво значение. Тук съм за едно-единствено нещо. Нещо, което ми попадна, докато търчах по следите на Стопаджията от Окръг 12.

Дойде – колко очарователно! – по пощата. Името и адресът ми написани на плик, изцапан с кръгче от чаша с кафе, а вътре само едно листче хартия с името „Анна“ на него. Името беше изписано с кръв. Получавам такива следи от много хора от цял свят. Не са много тези, които могат да правят това, което правя аз, но има страшно много хора, които искат да го правя и постоянно ме търсят, разпитват тези, които ме познават, и се мъчат да ми хванат дирята. Местим се често, но лесно мога да бъда открит, ако ме потърсят. Майка ми пуска съобщение в уебсайта, когато се местим, а и винаги казваме на няколко от най-старите приятели на баща ми накъде сме тръгнали. Всеки месец, като по часовник, купчина досиета на призраци минава през въображаемото ми бюро: мейл относно изчезнали хора в Сатанинска църква в Италия, изрезки от вестник за мистериозни жертвоприношения близо до погребална могила на индианците Оджибуе. Вярвам само на няколко източници. Повечето са контакти от баща ми, сега старейшини на тайния завет, който сключили в студентските си години, или учени, изследователи, които е срещал по време на пътешествията си и благодарение на репутацията си. На тях имам доверие, че няма да ме пратят за зелен хайвер. Те си пишат домашното.

Но през годините създадох и някои свои контакти. Като видях разкривените червени букви, надраскани по листчето като следи от нокти по кора на дърво, веднага се сетих, че това трябва да е работа на Руди Бристол. Театралниченето е типично в негов стил. Готическата романтика на пожълтялото късче пергамент. Сякаш се очакваше да повярвам, че призракът сам го е направил. Че Анна сама е издрала името си с кръвта на някой друг и ми го е пратила като визитна картичка с покана за вечеря.

Руди Бристол–Маргаритката е едно хлапе, хардкор маниак на тема готика, от Ню Орлиънс. Мотае се като барман някъде дълбоко във френската част и е на двадесет и четири-пет, но все още му се иска да е на шестнайсет. Той е слаб, блед като вампир и прекалява с носенето на мрежести дрехи. Досега три пъти ме е пускал по следите на призраци: и трите пъти – бърза, лесна плячка. Единият просто висеше обесен в някакъв зимник и гласът му се чуваше през дъските на пода, приканвайки шепнешком новите обитатели да слязат при него. Влязох, изкормих го и си тръгнах. Този случай ме накара да харесвам Маргаритката. Но ми отне доста повече време да свикна с нестихващия му краен ентусиазъм.

Обадих му се веднага щом получих писмото.

– Здрасти, пич, как се сети, че съм аз?

Нямаше разочарование в гласа му, просто тонът му беше толкова развълнуван и поласкан, че ми напомни на някое хлапе на концерт на Джонас Брадърс. Руди е фен. Ако му позволя, сигурно би нарамил протонова раница и би ме следвал из цялата страна.

– Много ясно, че си бил ти. Колко опита ти трябваха да нацелиш буквите? А кръвта истинска ли е?

– Да, истинска е.

– От какво е?

– Човешка е.

Усмихнах се.

– Използвал си собствената си кръв, нали?

Чу се звук от нервно (или обидено) шаване.

– Виж какво, искаш ли да ти дам следата, или не?

– Да, слушам те.

Очите ми бяха приковани от листчето хартия. Анна. Въпреки че знаех, че това е един от евтините трикове на Маргаритката, не можех да отрека, че името ѝ, написано с кръв, изглеждаше красиво.

– Анна Корлов. Убита през 1958 г.

– От кого?

– Никой не знае.

– Как?

– И това никой не знае май.

Започваше да ми звучи като фалшива следа. Винаги има полицейски хроники, винаги има разследване. Всяка пролята капка кръв оставя след себе си тонове бумащина, папки – да те замерям от тук до Орегон. А и начинът, по който Руди се насилваше да произнася фразата „никой не знае“ със злокобен глас, започваше да ми лази по нервите.

– А ти откъде знаеш тогава? – попитах го.

– Много хора знаят – отговори той. – Това е най-популярната страшна история в Тъндър Бей.

– Страшните истории обикновено се оказват точно това: истории. Защо ми губиш времето?

Пресегнах се към листчето, готов да го смачкам в юмрука си. Но не го направих. Не знам защо бях толкова скептичен. Хората винаги знаят кога едно място е обладано. Понякога много хора знаят. Но нищо не правят по въпроса. Нищо не казват. Вместо това гледат да стоят надалече от такива места и цъкат с език, когато някой непросветен глупак падне в паяжината. Така им е по-лесно. Така могат да си живеят на светло.

– Анна не е от този тип страшни истории – настоя Маргаритката. – Ако разпиташ из града, никой няма да ти каже нищо за нея, освен ако не питаш на правилните места. Тя не е туристическа атракция. Но ако отидеш на някое пижамено парти на тийнейджърки, гарантирам ти, че ще си разказват историята на Анна в полунощ.

– Понеже постоянно ходя по пижамени партита – въздъхвам аз.

Разбира се, предполагам, че Маргаритката е ходел, като е бил на тези години.

– Кажи ми какво знаеш.

– Била е на шестнайсет, когато е умряла. Била е дъщеря на емигранти от Финландия. Баща ѝ е починал рано, от някаква болест май, а майка ѝ държала нещо като частно общежитие в центъра на града. Анна била напът към абитуриентския си бал, когато я убили. Някой прерязал гърлото ѝ, но това е меко казано. Почти отрязал главата ѝ. Казват, че била облечена в бяла рокля за бала и като я открили, цялата дреха била станала червена. Затова я наричат Анна в рокля от кръв.

– Анна в рокля от кръв – повтарям меко.

– Някои хора казват, че го е направил един от наемателите в общежитието на майка ѝ. Някой перверзник, който я загледал и харесал това, което вижда, проследил я и я хвърлил в канавката да ѝ изтече кръвта. Други казват, че е бил кавалерът ѝ или някое ревниво гадже.

Поемам дълбоко въздух, за да изляза от транса си. Лоша работа, но то винаги е така, а това дори не е най-гадният случай, който съм чувал. Хауърд Соубърг, фермер в централната част на Айова, избил цялото си семейство с лозарските си ножици, като ръгал и кълцал, както му падне. Семейството се състояло от съпругата му, двамата му синове, новородено и възрастната му майка. Ето това е едно от най-гадните неща, които съм чувал. Бях разочарован, като отидох в Айова – открих, че призракът на Хауърд Соубърг явно не е бил достатъчно разкаян, че да се задържи на тоя свят. Странното е, че обикновено жертвите стават злодеи след смъртта си. Истински злите продължават напред или горят в ада, или стават на пепел, или се прераждат в мухи-лайнарки. Изхабяват бесовете си, докато са живи.

Маргаритката продължаваше да ми разказва легендата за Анна. Гласът му ставаше все по-тих и задъхан от вълнение. Не можех да преценя дали да се смея, или да се дразня.

– Добре, и какво прави тя сега?

Той млъкна.

– До момента е убила двадесет и седем тийнейджъри... поне това е бройката, която знам.

Двадесет и седем тийнейджъри за половин век. Пак започна да ми звучи като детска приказка – или това, или ставаше дума за най-странното прикритие за жив сериен убиец в историята. Никой не може да убие двадесет и седем тийнейджъри и да се измъкне, без да го преследват тълпи от селяни с факли и вили към някой замък. Дори и призрак не може.

– Двадесет и седем местни хлапета? Бъзикаш ли ме? Не просто бездомници или бегълци?

– Ами...

– Ами, какво? Някой ти е скроил номер, Бристол.

Усещах горчивина в гърлото си. Не знам защо. И какво, ако следата е фалшива? Имаше още петнадесет призраци, които ме чакаха в торбата. Един от тях в Колорадо, тип Гризли Адамс4, убиваше ловци по цялата планина. Ето това звучеше забавно.

– Така и не открили нито едно от телата – каза Маргаритката, мъчейки се да обясни. – Сигурно са решили, че хлапетата са избягали от къщи или са били отвлечени. Само другите на тяхната възраст знаели нещо за Анна, но никой нищо не казвал, разбира се. Знаеш как е.

Да. Знаех как е. Знаех и нещо друго. Имаше още нещо в историята на Анна, за което Маргаритката не ми казваше. Не знаех какво, наречете го интуиция. Може би заради името ѝ, надраскано с пурпурночервено. Може би евтиният мазохистичен трик на Маргаритката все пак ми оказваше някакво влияние. Но някак си знаех. И сега знам. Имам вътрешно усещане, а баща ми винаги казваше като става така, да се вслушвам.

– Ще видя какво мога да направя.

– Ще отидеш ли?

Отново този глас, изпълнен с ентусиазъм, като нетърпеливо ловджийско куче, което чака да му пуснат каишката.

– Казах, че ще видя какво мога да направя. Първо трябва да приключа с нещо тук.

– Какво?

Разказах му набързо за Стопаджията от Окръг 12. Той започна да ми дава предложения как да примамя призрака. Правеше го с такава магарешка упоритост и предложенията бяха толкова тъпи, че дори не ги помня. После, както обикновено, се опита да ме накара да отида в Ню Орлиънс. Не бих припарил там и с въже да ме теглят. Този град е ужасно свърталище на призраци и така му се пада. Никъде по света не обичат призраците си повече оттам. Понякога се тревожа за Маргаритката; тревожа се, че някой ще дочуе, че поддържаме връзка, че ме праща на лов за духове и някой ден ще се наложи да отида на лов за него самия, за някаква изкормена негова версия, превърната в жертва, която влачи отрязаните си крайници из някое хале.

Бях го излъгал. Нямаше какво да гледам и да се чудя. Още преди да приключим разговора, вече знаех, че ще тръгна след Анна. Вътрешното ми усещане казваше, че тя не е просто поредната измислица. А и исках да я видя – в рокля от кръв.