Текст книги "Анна в рокля от кръв"

Автор книги: Кендар Блейк

сообщить о нарушении

Текущая страница: 9 (всего у книги 16 страниц)

Не мога да повярвам, че се съмнява в съществуването на магиите, при условие че стои пред мен мъртва и говори. Но нямам възможност да я убеждавам, защото нещо започва да се случва, нещо се обърква в главата ѝ и тя потръпва. Когато премигва, погледът ѝ е някъде далеч.

– Анна?

Ръката ѝ се стрелва напред, за да ме държи на разстояние.

– Няма нищо.

Приближавам се и я поглеждам.

– Това не беше нищо. Спомни си нещо, нали? Какво беше? Кажи ми!

– Не, аз... нищо не беше. Не знам.

Тя докосва слепоочията си.

– Не знам какво стана.

Няма да е лесно. Ще бъде почти невъзможно, освен ако не получа нейното съдействие. Тежко чувство на безнадеждност се промъква в изтощените ми крайници. Усещането е сякаш мускулите ми започват да атрофират, а моите не са кой знае какво така или иначе.

– Моля те, Анна. Имам нужда от помощта ти. Трябва да ни позволиш да направим заклинанието. Трябва да пуснеш и още хора с мен.

– Не. Никакви заклинания! И никакви други хора! Знаеш какво ще стане. Не мога да го контролирам.

– За мен можеш да го контролираш. Ще можеш и за тях.

– Не знам защо не ми се налага да те убия. А и не ти ли стига това? Защо ме молиш за още услуги?

– Анна, моля те! Трябва да пуснеш поне Томас и може би Кармел, момичето, което видя тази сутрин.

Анна гледа към палците на краката си. Тъжна е, знам, че е тъжна, но тъпото „по-малко от седмица“ на Морфран звъни в ушите ми и искам просто да се свършва с всичко. Не мога да оставя Анна на воля още цял месец, в който е много вероятно да добави към колекцията в мазето. Няма значение, че ми е приятно да си говоря с нея. Няма значение, че я харесвам. Няма значение, че това, което ѝ се е случило, не е било честно.

– Ще ми се да си тръгваш – казва тихо тя.

Когато вдига поглед, виждам, че почти плаче и гледа през рамото ми към вратата или може би към прозореца.

– Знаеш, че не мога – казвам като огледало на думите ѝ отпреди малко.

– Караш ме да искам неща, които не мога да имам.

Преди да успея да отгатна какво има предвид, тя потъва в стълбите, долу, дълбоко в мазето, където знае, че няма да я последвам.

Гидиън се обажда точно след като Томас ме оставя пред къщи.

– Добро утро, Тезеус. Извинявай, че те будя толкова рано в неделя.

– Буден съм от часове, Гидиън. И вече поработих здраво.

От другата страна на Атлантика той сигурно ми се хили. Като влизам в къщата, кимвам за добро утро на майка ми, която гони Тибалт надолу по стълбите и дудне, че плъховете не са добра храна за него.

– Колко жалко – киска се Гидиън. – А аз чакам от часове да ти се обадя, с надеждата, че ще ти дам шанс да се наспиш. Много досадно беше. Тук е почти четири следобед, предполагам знаеш. Но мисля, че вече имам основната част от заклинанието ти.

– Не знам дали има значение изобщо. Щях да ти звъня по-късно. Има проблем.

– Какъв тип проблем?

– От типа, че никой освен мен не може да влезе в къщата, а аз не съм вещица.

Разказвам му малко по-подробно какво се е случило, като по някаква причина пропускам факта, че съм имал дълги разговори с Анна през нощта. Чувам го да цъка с език от другата страна. Сигурен съм, че също така потърква брадичката си и си почиства очилата.

– И си абсолютно неспособен да я подчиниш, така ли? – пита накрая той.

– Напълно. Тя е като Брус Лий, Невероятният Хълк и Нео от „Матрицата“ три в едно.

– Да. Благодаря ти за напълно безполезните и неразбираеми референции от поп културата.

Усмихвам се. Най-малкото перфектно знае кой е Брус Лий.

– Но си остава фактът, че трябва да направиш заклинанието. Нещо в начина, по който това момиче е умряло, ѝ вдъхва тази ужасяваща сила. Просто е въпрос на това да се открие тайната. Спомням си как един призрак създаваше проблеми на баща ти през 1985 г. По някаква причина можеше да убива, без да придобива телесна форма. Отне ни три сеанса и пътуване до една сатанинска църква в Италия, за да разберем, че единственото нещо, което му позволява да остане на тази земя, е едно заклинание, поставено в доста обикновен каменен бокал. Баща ти го счупи и, просто ей така, вече нямаше призрак. Същото ще се получи и при теб.

Тази история баща ми я разказа веднъж и помня, че беше доста по-сложно. Но няма какво да се заяждам. И без това е прав. Всеки призрак си има своите методи, своята торба с трикове. Имат различни мотиви и различни желания. А като ги убия, всеки си тръгва по своя път.

– Какво точно ще постигнем с това заклинание? – питам.

– Осветените камъни оформят защитен кръг. След като бъде направен, тя няма да може да достигне до тези вътре в кръга. Вещицата, която изпълнява ритуала, може да улови каквито енергии витаят в къщата и да ги отрази в кристалната купа. Кристалната купа ще ви покаже, каквото търсите. Разбира се, не е чак толкова просто; трябват кокоши крака и някаква смес от билки, с която майка ти може да помогне, а после ще трябват малко песнопения. Ще ти пратя текста по имейл.

Говори, сякаш става дума за детска работа. Дали си мисли, че преувеличавам? Не разбира ли колко ми е трудно да призная, че Анна може да ме надвие във всеки един момент? Да ме размята като парцалена кукла, да ми бие шамари зад врата, да бърше прах с лицето ми и после да ме сочи с пръст и да ми се смее.

– Няма да се получи. Не мога да оформя кръга. Никога не ми се е отдавало вещерството. Майка ми трябва да ти е разказвала. Всяка година оплесквах курабийките ѝ за Белтейн10, докато не станах на седем.

Знам какво ще ми каже. Ще въздъхне и ще ме посъветва да се върна в библиотеката, да започна да говоря с хора, които знаят какво се е случило. Да се опитам да разбера фактите за едно убийство, което е в забрава от петдесет години. И точно това трябва да направя. Защото няма да изложа Томас и Кармел на опасност.

– Хм.

– Хм, какво?

– Ами, опитвам се да си припомня ритуалите, които съм изпълнявал през всичките си години на занимания с парапсихология и мистицизъм...

Почти чувам как колелцата в мозъка му се въртят. Има нещо наум и започвам да се обнадеждавам. Знаех си, че разбира от повече неща, а не само как се сервира наденица с картофено пюре.

– Казваш, че имаш няколко просветени на разположение?

– Няколко какви?

– Вещици.

– Всъщност само една. Моя приятел Томас.

От страната на Гидиън чувам дълбоко вдишване, последвано от доволна пауза. Знам какво си мисли старата пушка. Не ме е чувал да ползвам фразата „мой приятел“ досега. Само да не ми се разчувства.

– Не е много напреднал.

– Стига ти да му имаш доверие, само това е важно. Но ще ти трябват още хора. Той и още двама. Всеки ще заеме една от четирите посоки в кръга. Ще го оформите отвън, нали разбираш, и ще влезете в къщата готови за работа.

Прави нова пауза, за да помисли още малко. Много е доволен от себе си.

– Ще затворите призрака в центъра на кръга и ще бъдете в пълна безопасност. Ако използвате нейната сила, това ще направи заклинанието още по-мощно и разкриващо. Възможно е също така това да я отслаби достатъчно, за да можеш да я довършиш.

Преглъщам с мъка и усещам тежестта на камата в задния ми джоб.

– Абсолютно – казвам.

Слушам го още десет минути, докато той описва детайлите, като през цялото време си мисля за Анна и за това, което ще ми разкрие. Накрая мисля, че съм запомнил повечето неща, които трябва да направя, но все пак го моля да ми прати имейл с инструкции.

– А кого ще вземеш, за да запълните кръга? Някой, който има връзка с призрака, ще е най-добре.

– Ще хвана едно момче, Уил, и една приятелка, Кармел. Не казвай нищо. Знам, че не се справям много добре с това да държа хората настрана от работата си.

Гидиън въздъхва.

– Ах, Тезеус. Никой не очаква да си сам в това. Баща ти имаше много приятели, а също така имаше майка ти и теб. С времето и твоят кръг ще се разширява. Няма нищо срамно в това.

Кръгът се разширява. Защо всички това ми повтарят? Голям кръг означава повече хора да ми се пречкат в краката. Трябва да се махна от Тъндър Бей. Далеч от тази бъркотия и обратно към рутината – отивам, намирам, убивам.

Отивам, намирам, убивам. Като с шампоан – нанасяте, изплаквате, повтаряте. Животът ми, разграфен от една проста процедура. Чувството е на празнота и тежест едновременно. Мисля си за това, което каза Анна – че иска неща, които не може да има. Може би разбирам какво има предвид.

Гидиън продължава да говори.

– Кажи, ако ти трябва още нещо. Въпреки че от мен са просто прашните книги и старите истории през един океан разстояние. Истинската работа се пада на теб.

– Да. На мен и моите приятели.

– Точно така. Чудничко. Ще бъдете като онези четиримата от филма. Сещаш ли се, този с човечето от захарен памук.11

Майтапиш се.

Глава четеринадесета

Майка ми и аз седим в колата в края на училищния паркинг и гледаме как автобусите пристигат и разтоварват ученици по тротоарите, които после хукват към входната врата. Процесът напомня на завод – като конвейер за бутилки наобратно.

Разказах ѝ какво сме говорили с Гидиън и я помолих да помогне с билковата смес, а тя се съгласи. Забелязвам, че изглежда малко преуморена. Има тъмни розово-лилави кръгове под очите, а косата ѝ е с леко убит цвят. Обикновено блести като медна купа.

– Добре ли си, мамо?

Тя се усмихва и ме поглежда.

– Разбира се, дечко. Просто се тревожа за теб, както винаги. А и Тибалт. Събуди ме миналата нощ, скачаше по вратичката на тавана.

– Кофти, съжалявам. Забравих да се кача и да сложа капаните.

– Няма нищо. Чух нещо да се движи там миналата седмица и звучеше доста по-голямо от плъх. Може ли миеща мечка да се качи на тавана?

– Може би просто са много плъхове – изказвам предположение и тя потръпва. – Може би е най-добре да повикаш някой да провери.

Тя въздъхва и потропва по волана.

– Може би.

Свива рамене. Изглежда тъжна и ми идва наум, че не знам как ѝ понася новото място. Не можах да ѝ помогна много този път – нито с домакинството, нито с нищо. Почти не се прибирам вкъщи. Поглеждам към задната седалка и виждам кашон, пълен с омайни свещи в различни цветове, готови за продажба в една местна книжарница. По принцип трябваше да ѝ помогна да ги натовари и да сложа нужните етикети, завързани с цветна корда.

– Гидиън казва, че си намерил нови приятели – казва тя и се заглежда в тълпата пред училище, сякаш опитва да ги разпознае.

Трябваше да се сетя, че Гидиън веднага ще се раздрънка. Той се държи като настойник. Не точно като доведен баща – по-скоро като кръстник или като морско конче, което иска да ме натъпче в джоба на коремчето си.

– Само Томас и Кармел – казвам. – Виждала си ги вече.

– Кармел е много хубаво момиче – казва тя обнадеждено.

– И Томас мисли така.

Тя въздъхва, после се усмихва.

– Това е хубаво. Той има нужда от женска ръка.

– Мамо – изпъшквам аз. – Гадост.

– Нямах предвид в този смисъл – смее се тя. – Искам да кажа, че трябва някой да го постегне малко. Да му даде увереност. Виж колко са му смачкани дрехите, целият е намачкан. И мирише на стара лула.

Тя рови нещо по задната седалка и в ръката ѝ се появява цяло тесте пощенски пликове.

– Чудех се какво е станало с всичката ми поща – казвам, докато ги разглеждам.

Вече са отваряни. Нямам нищо против. Всички са по работа, следи на духове, нищо лично. В средата на купчината е голям плик от Руди Бристол-Маргаритката.

– Маргаритката е писал – казвам. – Чете ли го?

– Просто иска да знае как върви при теб? И да ти разкаже какво е ставало при него през последния месец. Иска да отидеш в Ню Орлиънс заради един дух на вещица, който се спотайва в корените на някакво дърво. Според него ползвала дървото за жертвоприношения. Не ми хареса как говори за нея.

Ухилвам се.

– Не всяка вещица е добра, мамо.

– Знам. Извинявай, че ти четох пощата. Но ти беше твърде съсредоточен в другото и така и не ги забеляза; пликовете си седяха на шкафчето. Исках да го отметна вместо теб. Да се уверя, че не пропускаш нищо важно.

– И пропускам ли?

– Един професор от Монтана иска да отидеш и да убиеш някакво уендиго12.

– Аз да не съм ван Хелсинг?

– Той казва, че познава д-р Бароуз от Холиоук.

Изсумтявам.

– Д-р Бароуз знае, че чудовищата не са истински.

Майка ми въздъхва.

– Кой знае кое е истинско и кое – не? Повечето от нещата, които ти си отпратил от тоя свят – някои биха ги нарекли чудовища.

– Така е – слагам ръка на вратата. – Сигурна ли се, че ще можеш да намериш билките, които ми трябват?

Тя кимва.

– Ти сигурен ли си, че ще ги навиеш да ти помогнат?

Поглеждам тълпата.

– Ще видим.

Коридорите днес изглеждат като във филм. Нали се сещате: когато важните герои ходят на забавен каданс, а останалите хора просто преминават на безфокус като цветни петна от дрехи и плът. Мернах Кармел и Уил в тълпата, но Уил тръгна в обратна посока, като ме видя, а Кармел не ме забеляза. Така и не засякох Томас, макар че ходих до шкафчето му два пъти. Сега се мъча да стоя буден в час по геометрия. Не ми се получава. Трябва да забранят да се преподава математика толкова рано сутрин.

По средата на доказването на някаква теорема едно листче, свито на правоъгълник, се озовава на чина ми. Когато го отварям, виждам, че е бележка от Хайди, хубаво русокосо момиче, което седи три редици зад мен. Пита дали имам нужда от помощ с ученето. И дали искам да ходим да гледаме новия филм с Клайв Оуен. Пъхвам бележката в учебника по математика, все едно ще отговоря по-късно. Няма да го направя, разбира се, а ако ме пита, ще ѝ кажа, че се справям добре и сам, а за киното, може би някой друг път. Може да попита пак, два-три пъти даже, но след това ще схване намека. Сигурно звучи грубо, но не е. Какъв е смисълът да ходим на кино, да започвам нещо, което не мога да довърша? Не искам да ми липсват хора и не искам аз да липсвам на тях.

След часа се шмугвам през вратата и се изгубвам в тълпата. Струва ми се, че чувам гласа на Хайди да ме вика, но не се обръщам. Имам работа за вършене.

Шкафчето на Уил е най-близо. Той вече е там и, както обикновено, Чейс се мотае около него. Когато ме вижда, очите му започват да шарят наляво-надясно, все едно не трябва да ни виждат заедно.

– Как е, Уил? – питам.

Кимам на Чейс, а той се обръща към мен с каменно лице, сякаш да ме предупреди да внимавам и че всеки момент може да ми набие шамарите. Уил не казва нищо. Само ми хвърля поглед и продължава да прави каквото си прави, слага и вади учебници за следващия час. Осъзнавам с леко неприятна изненада, че Уил ме мрази. Той така и не ме харесваше, от лоялност към Майк, но сега откровено ме мрази, заради това, което се случи. Не знам защо не бях забелязал досега. Май не обръщам много внимание на живите. Във всеки случай това ме кара да се радвам, че ще му кажа каквото имам да казвам – че трябва да е част от ритуала със заклинанието. Може би това ще му помогне да преодолее всичко това.

– Каза, че искаш да участваш? Сега ти се предлага такъв шанс.

– И какъв е този шанс? – пита той.

Очите му са студени и сиви. Погледът му е твърд и умен.

– Може ли първо да разкараш маймунката си?

Правя знак към Чейс, но никой от двамата не помръдва.

– Ще правим заклинание, за да поставим призрака под контрол. Да се срещнем в магазина на Морфран след училище?

– Ти си пълен изрод бе, човек – казва Чейс през зъби. – Докара ни всичките тези лайна на главата. Да ни караш да говорим с полицията.

Не мога да разбера какво толкова мрънка. Ако ченгетата са били толкова любезни с тях, колкото с мен и Кармел, не виждам какъв е големият проблем. А и предполагам, че са били, защото се оказах прав за тях. Изчезването на Майк предизвика само една малка хайка, която кръстосваше хълмовете за около седмица. Имаше само няколко статии във вестниците, които бързо паднаха от първа страница.

Всички изкльопаха историята, че просто е избягал от къщи. Така и се очакваше. Когато хората се сблъскат с нещо свръхестествено, те го рационализират към ежедневието си. Така направиха и ченгетата в Батън Руж с убийството на баща ми. Нарекоха го изолиран акт на екстремно насилие, най-вероятно извършен от някого, който преминава през щата. Няма значение, че нещо почти го беше изяло. Няма значение, че човек не може да отхапе такива големи парчета плът.

– Поне ченгетата не смятат, че сте замесени – чувам се да казвам отнесено.

Уил затръшва вратата на шкафчето си.

– Не това е важното – изсъсква той.

Поглежда ме право в очите.

– Гледай това да не е поредното забаламосване. Съветвам те да се появиш този път.

Те си тръгват и след секунди Кармел се появява до рамото ми.

– Какво им става на тези двамата? – пита тя.

– Все още си мислят за Майк – казвам. – Това странно ли е?

Тя въздъхва.

– Странно е само това, че май ние сме единствените. Мислех, че след това, което се случи, ще бъда постоянно заобиколена от тълпа хора и милион въпроси. Но вече дори Нат и Кейти спряха да питат. Повече се интересуват от това как вървят нещата с теб, дали сме гаджета и кога ще започна да те водя по партита.

Тя поглежда към преминаващата тълпа. Много момичета се усмихват, а някои поздравяват и ѝ махват, но никое не се приближава. Сякаш нося надпис „ям хора“.

– Мисля, че почват да ми се дразнят – продължава тя. – Защото не прекарвам много време с тях напоследък. Те са ми приятелки. Но... това, за което ми се говори, не мога да го кажа пред тях. Чувствам се изолирана, сякаш съм пипнала някакъв вирус. Или като че ли аз съм цветна, а те са черно-бели.

Тя се обръща към мен.

– Ние споделяме тайна, нали, Кас? И това ни отделя от света.

– Обикновено така се случва, да – казвам меко.

След училище сме в магазина и Томас се суети около тезгяха – не този, от който Морфран продава кандила и порцеланови легени, а един в дъното, осеян с буркани, в които плуват неща в мътна вода, с кристални предмети, покрити с прашни парцали, със свещи и със снопове билки. Заглеждам се и виждам, че някои от свещите са производство на майка ми. Колко находчиво от нейна страна. Дори не ми каза, че са се срещали.

– Ето.

Томас бута в лицето ми нещо, което прилича на сноп криви съчки. След секунда осъзнавам, че са кокоши крака.

– Пристигнаха днес следобед.

Показва ги на Кармел, която се опитва да изглежда по-скоро впечатлена, отколкото отвратена. Томас пак изчезва зад тезгяха и започва да рови за нещо. Кармел се ухилва.

– Ще поостанеш ли в Тъндър Бей, след като свърши всичко това, а, Кас?

Поглеждам я. Надявам се, че не е започнала да вярва на лъжата, която е казала на Нат и Кейти. Че не се е оплела в някаква фантазия, че тя е девойката в беда, а аз съм големият лош убиец на призраци, който постоянно ще я спасява. Но не. Глупаво е да си мисля това. Тя дори не гледа мен, а Томас.

– Не съм сигурен. Може би ще поостана малко.

– Това е добре – казва тя и се усмихва. – Не знам дали си забелязал, но на Томас ще му липсваш, като си тръгнеш.

– Може пък някой друг да остане да му прави компания.

Споглеждаме се. За момент има химия между нас, известно разбирателство, после входната врата издрънчава и разбирам, че Уил е влязъл. Дано е без Чейс.

Обръщам се и надеждите ми се сбъдват. Той е сам. И супер ядосан, или поне така изглежда. Влиза с ръце в джобовете и оглежда разсеяно антиките в магазина.

– Каква е идеята с това заклинание?

Когато ми задава въпроса, усещам, че думата „заклинание“ го кара да се чувства некомфортно. Тази дума няма място в устите на хора като него, които цял живот са се осланяли на логиката и са били в хармония със света на живите около тях.

– Трябва да сме четирима, за да оформим защитен кръг – обяснявам аз.

Томас и Кармел се приближават.

– Поначало трябваше Томас да направи кръга сам, вътре в къщата, но понеже Анна ще му смени физиономията за нула време, се наложи да потърсим план Б.

Уил кима.

– И какво ще правим?

– Сега ще репетираме.

– Ще репетираме?

– Искаш ли нещо да се обърка, докато сме в къщата? – питам и Уил млъква.

Томас се взира в мен с празен поглед, докато не го сръгвам. Тук е моментът той да поеме шоуто. Подавам му лист с принтираното заклинание. Би трябвало да знае какво се прави. Той се опомня и взима листа със заклинанието. После започва да обикаля около нас и да ни дърпа за раменете, като ни поставя в правилните позиции.

– Кас трябва да заеме запад, където всичко свършва. А и така ще е първият влязъл в къщата, в случай че нещо се обърка.

Той ме дърпа в това, което явно е западна посока.

– Кармел, ти си север – казва той и ентусиазирано я хваща за раменете. – Аз съм изток, където всичко започва. Уил, ти ще си юг.

Томас заема последен мястото си и преглежда отново съдържанието на листа.

– Ще оформим кръга в алеята пред къщата, ще наредим тринадесетте камъка и ще заемем местата си. Ще носим на вратовете си торбички със смес от билки, които майката на Кас ще подготви. Стандартна защитна смес. Започваме да палим свещите една по една, като първо е изток, а после продължаваме по ред, обратно на часовниковата стрелка. И ще повтаряме на глас това.

Той дава листа на Кармел, която прочита и прави физиономия, а после го предава на Уил.

– Ти бъзикаш ли се?

Няма да споря с тях. Текстът на заклинанието наистина звучи глуповато. Знам, че магията работи и че съществува, но не знам защо трябва да изглежда толкова идиотски понякога.

– Ще го повтаряме без прекъсване, докато влизаме в къщата. Силата на защитния кръг трябва да ни следва, макар че оставяме камъните зад нас. Аз ще нося кристалната купа. Като влезем вътре, ще я напълня и ще започнем.

Кармел поглежда към „кристалната купа“, която представлява лъскава сребърна чиния.

– С какво ще я напълниш? – пита тя. – Със светена вода ли?

– Най-вероятно с минерална – отговаря Томас.

– Забравяте трудната част – казвам аз и всички ме поглеждат. – Нали се сещате, че трябва да затворим Анна в кръга и да ѝ хвърлим кокошите крака.

– Ти сериозно ли? – изстенва Уил отново.

– Няма да ѝ хвърляме кокошите крака... – Томас извърта очи поради нашето невежество. – Ще ги поставим някъде наблизо. Кокошите крака имат успокояващ ефект върху духовете.

– Това не е трудната част – казва Уил. – Трудното е да я вкараме в нашия кръг от човешки тела.

– Веднъж като влезе в кръга, ние ще сме в безопасност. Аз ще мога да ползвам кристалната купа, без да ме е страх дори. Но не трябва да нарушаваме кръга. Не и преди да е свършило заклинанието и тя да е отслабена. А и дори тогава ще е най-добре бързичко да се разкараме оттам.

– Супер – казва Уил. – Можем да репетираме, колкото си искаме, но без тази част, в която всички може да умрем.

– Това е най-доброто, което можем да направим в момента – казвам аз. – Така че давайте да почваме с текста.

Опитвам се да не мисля какви аматьори сме и колко глупаво е всичко това.

Морфран влиза в магазина, свиркайки си, но въобще не ни обръща внимание. Единственото, което издава, че е наясно с какво се занимаваме, е, че обръща табелата на входната врата от „отворено“ на „затворено“.

– Чакайте малко – казва Уил.

Томас точно е отворил уста да започне с текста и прекъсването го оставя в нелепо положение.

– Защо да се махаме оттам след заклинанието? Тя ще е слаба, нали така? Защо не я убием на момента?

– Такъв е планът – отговаря Кармел. – Нали, Кас?

– Ами да – казвам. – Но зависи как ще мине всичко. Дори не знаем дали ще проработи.

Не съм много убедителен. Мисля, че изрекох повечето реплики, докато се взирах в обувките си. За лош късмет, Уил веднага засича моята неувереност. Той прави крачка назад от кръга ни.

– Хей! Не може да правиш така по време на заклинанието – изджавква Томас.

– Млъквай, изрод – казва Уил пренебрежително и на мен ми кипва.

Той поглежда към мен.

– Защо трябва да си ти? Защо трябва ти да го направиш? Майк беше най-добрият ми приятел.

– Трябва да съм аз – казвам простичко.

– Защо?

– Защото камата е моя.

– Какво му е трудното? Замахваш и мушкаш, нали така? Всеки тъпак го може.

– При теб няма да проработи – казвам. – В твоите ръце това ще е просто нож. А обикновен нож не може да убие Анна.

– Не ти вярвам – казва той и застава пред мен.

Това е кофти. Искам Уил да е на моя страна не само защото ми трябва за кръга, а защото част от мен чувства, че му го дължа, че той заслужава да участва. От хората, които познавам, той пострада най-много от Анна. Какво да правя?

– Ще вземем твоята кола – казвам. – Всички. Тръгваме. Веднага.

Уил е зад волана и хвърля недоверчиви погледи към мен. Аз съм на седалката до него, а Кармел и Томас са отзад. Сега не ми се мисли колко ли се потят дланите на Томас. Трябва да им докажа – на всички тях – че съм всичко, което твърдя, че съм. Че това е моето призвание, моята мисия. А може би, след като Анна доста ме понатупа (макар че не искам да си го призная, това подсъзнателно ми влияе), имам нужда още веднъж да го докажа и пред себе си.

– Къде отиваме? – пита Уил.

– Ти ми кажи. Аз не познавам Тъндър Бей. Закарай ме там, където са призраците.

Уил осмисля информацията. Облизва устни напрегнато и поглежда Кармел в огледалото за задно виждане. Макар че изглежда нервен, усещам, че му хрумва някаква идея. Налага се всички да се хванем за нещо, когато той прави неочакван обратен завой.

– Ченгето – казва той.

– Ченгето? – пита Кармел. – Сериозно ли? Това е само измислица.

– Допреди няколко седмици всичко беше само измислица – отговаря Уил.

Караме през града, минаваме покрай търговската част и влизаме в индустриалната зона. Гледката се сменя на всяко кръстовище, от дървета със златисти и червенеещи листа, през улични лампи и ярки пластмасови табели, до железопътни линии и сиви бетонни сгради. Лицето на Уил е мрачно и не издава каквото и да било любопитство. Просто иска да ми покаже какво е намислил. Надява се, че ще се издъня, че ще се окажа въздух под налягане.

За разлика от него, зад мен Томас изглежда като развълнувано кученце, което не знае, че го водят на ветеринар. Трябва да призная, че и аз малко се вълнувам. Досега не съм имал много случаи да покажа способностите си пред други хора. Не знам кое ми се иска повече: да впечатля Томас или да изтрия самодоволното изражение от лицето на Уил. Разбира се, Уил ще трябва също да се пробва.

Колата забавя ход. Уил оглежда сградите вляво. Някои изглеждат като складове, други като евтини жилищни постройки, които са били изоставени преди доста време. Всички са в избледнял жълт цвят.

– Там – казва той и след малко промърморва под носа си. – Или поне така мисля.

Паркираме в малка уличка и всички слизаме. В тази обстановка Уил изглежда доста по-неуверен.

Вадя камата от чантата и я запасвам на рамото си, подавам чантата на Томас и кимам на Уил да ни води. Минаваме покрай фасадата на сградата и после покрай още две, докато стигаме до нещо като стар жилищен блок. Прозорците са като на апартаменти, с двойна дограма, но без стъкла. Встрани виждам противопожарна стълба. Натискам дръжката на входната врата. Не знам защо, но е отключено. Това е добре. Щяхме да бъдем доста подозрителна гледка, ако се качвахме по страничната стълба.

Когато влизаме в сградата, Уил прави знак да се качим нагоре. Смесват се много миризми, на кисело и застояло, сякаш твърде много хора са живели тук и са оставили собствената си смрад, несъвместима с тази на другите.

– Е? – питам аз. – Някой ще ми каже ли какво правим тук?

Уил не казва нищо. Само поглежда Кармел, която покорно заговаря.

– Преди около осем години имало ситуация със заложници в апартамент на горния етаж. Някакъв жп работник откачил, заключил жена си и дъщеря си в банята и започнал да размахва пушка. Някой повикал ченгетата и те пратили парламентьор. Не може да се каже, че преговорите минали добре.

– Тоест?

– Тоест – намесва се Уил, – ченгето, което било изпратено да преговаря, получило куршум в гръбнака, а извършителят се застрелял в главата малко след това.

Опитвам се да осмисля информацията и да не се избъзикам с Уил, че използва думи като „извършителя“.

– Майката и дъщерята се измъкнали невредими – казва Кармел.

Гласът ѝ звучи нервно, но развълнувано.

– Това ли е историята? – питам аз. – Водите ме в апартамента на някакъв жп работник, дето го сърби пръста на спусъка, така ли?

– Не става дума за жп работника – отговаря Кармел. – А за ченгето. Говори се, че се е появявал в сградата след инцидента. Някои хора казват, че са го виждали през прозорците или че са го чували да говори с някого, да убеждава някого да не прави нещо. Казват, че веднъж даже извикал на някакво момченце, което минавало по улицата. Провесил се през прозореца и му изкрещял да се маха оттам. Изплашил го почти до смърт.

– Може да се окаже поредната градска легенда – казва Томас.

Но от опит знам, че обикновено не се оказва така. Не знам какво ще открия, като се качим горе. Дали изобщо ще намерим нещо, а ако е така, дали въобще трябва да го убивам. Все пак никой не спомена ченгето да е злонамерено, а практиката е да оставяме безопасните призраци на мира, независимо че от време на време може да поизплашат някого.

Практиката. Усещам тежестта на камата на рамото ми. Познавам този нож цял живот. Гледал съм как острието танцува из въздуха, първо в ръцете на баща ми, а после в моите собствени. Силата му ми нашепва – влива се през ръката ми право в гръдния ми кош. Цели седемнайсет години тази кама ме пази и ме прави силен.

Кръвната връзка, все ми казваше Гидиън. „Кръвта на твоите деди е вградена при изковаването на камата. Великите мъже използвали кръвта на своя най-добър воин, за да отпраща духовете. Тази кама е на баща ти и е твоя и двамата ѝ принадлежите.“

Така ми казваше той. Понякога придружено от смешни мимики и жестикулации. Камата е моя и аз я обичам, както вие бихте обичали вярна хрътка. Велики мъже, които и да са били те, са вградили кръвта на мой прароднина, кръвта на воин, в острието. Това отпраща духовете, но не знам накъде. Гидиън и баща ми казваха никога да не си задавам този въпрос.

Толкова съм се замислил, че неволно ги водя право в апартамента. Вратата е леко открехната и вече сме в празната всекидневна. Краката ни изтрополяват по голия под – почти нищо не е останало. Прилича на талашит. Спирам толкова рязко, че Томас се блъска в гърба ми. За момент си мисля, че мястото е празно.

Но после виждам тъмната фигура, която се е свила в ъгъла до прозореца. Покрил е лицето си с ръце и се клати напред-назад, като си мънка нещо.

– Стига, бе – прошепва Уил, – не очаквах, че наистина ще има някой тук.

– Тук наистина няма никой – казвам аз и усещам как всички се напрягат, като схващат смисъла на думите ми.

Фактът, че беше тяхна идея да ме доведат тук, остава настрана. Като го видиш „на живо“, играта става друга. Правя им знак да стоят назад и описвам широк полукръг, за да огледам по-добре ченгето. Очите му са ококорени, изпълнени с ужас. Той мърмори и прави тикове с ръце като катерица. Нищо не му се разбира. Става ми гадно, като си представям, че някога е бил разумно живо същество. Вадя камата, не за да го сплаша, а просто за да ми е под ръка, за всеки случай. Кармел ахва тихо и по някаква причина това привлича вниманието му.