Текст книги "Ласи"
Автор книги: Ерик Найт
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 13 страниц)
Осемнадесета глава
Най-скъпоценният подарък – свобода
Ласи лежеше на килима. През трите седмици, прекарани в новия й дом, тя беше възвърнала силите си. Сетивата й се изостриха, мускулите й станаха здрави както преди.
Беше си възвърнала и някои други неща, забравени, докато беше болна и слаба. Колкото повече се възстановяваше, толкова повече те се проявяваха – и ставаха все по-настойчиви.
Основната движеща сила на живота й отново се събуди и вече не й даваше мира.
Следобед напорът на спомена ставаше особено мъчителен. Когато стрелката наближеше четири часът, нищо не можеше да я укроти.
Инстинктът за време работеше в стария ритъм.
Беше време… време… време да отиде при момчето!
Ласи скочи на крака и изтича до вратата. Изскимтя тихо и вдигна глава.
– Ела тук, Бюти! – повика я старата жена с името, което й беше избрала. – Вече излиза за днес, направи дълга, приятна разходка. Не е нужно да излизаш пак. Ела при мен и си почини.
Ласи не се подчини на заповедта. Подуши вратата, после отиде до прозореца и се изправи на задните си крака. Скочи обратно на пода и пак отиде към вратата. После се заразхожда неспокойно напред-назад, както правят животните в клетка. Това продължи безкрайно. Отиваше до вратата, обръщаше се, запътваше се към прозореца, обръщаше се, и пак към вратата. Напред-назад, напред-назад по каменния под на къщурката. Ноктите й потракваха в същия ритъм, в който щракаха иглите на старата жена.
Мина почти цял час, преди Ласи да престане да се разхожда от вратата до прозореца и обратно. Времето отмина. Тя легна отново на килима и се загледа с празни очи в огъня.
Ненапразно се казва, че животното е роб на навика. Но и животните променят навиците си. Това означаваше, че Ласи също можеше да забрави и да привикне с новия си дом. Двамата стари хора я бяха приели с безкрайна доброта и любов и я включиха без усилия в простия си живот. Тя ги слушаше, идваше, когато я викаха, позволяваше им да я милват и галят.
Но го правеше със съзнанието на куче, което има само един господар – и този господар не беше тук.
Защото Ласи не можеше да забрави. Дори напротив, колкото повече оздравяваше, толкова повече оживяваше миналото. Неспокойните разходки, които започваха в четири часа следобед, ставаха все по-продължителни, все по-възбудени.
Естествено, това направи впечатление на старите хора. Жената беше обикнала с цялото си сърце това ново същество, появило се така неочаквано в живота й. То означаваше толкова много за нея, че тя улавяше всяко ново движение и реакция на кучето. Неспокойната разходка между вратата и прозореца, която Ласи предприемаше редовно, всеки следобед, не можеше да остане незабелязана.
Жената се надяваше, да, дори беше почнала да вярва, че кучето ще забрави външния свят и ще бъде щастливо в малкия, удобен, прост свят на старата къщичка, пилетата и гъсока. Скоро обаче проумя, че надеждите й са били напразни. Когато Ласи започна да отказва храната, която й се предлагаше, старата жена разбра, че повече не може да отлага.
Една вечер седя дълго до огъня, без да проговори. Най-после тънкият й глас разкъса тишината:
– Дан!
– Какво има?
– Тя не е щастлива при нас.
– Кой не е щастлив? За кого говориш?
– Много добре знаеш за кого говоря. За Бюти. Тя не е щастлива. Съсипва се.
– Ама че глупости. Ти се занимаваш прекалено много с това куче. Всеки път, когато примигне с очи, започваш да мислиш, че има шарка или чума, или кой знае какво още.
Жената през цялото време наблюдаваше своята Бюти. След малко поклати глава.
– Не, Дан. Не съм ти казала, но последните три дни не е яла нищо.
Мъжът вдигна очилата си на челото и също се загледа в кучето. След малко се обърна към вярната си спътница:
– Глупости, Дали. Мисля, че това е разбираемо. Ти й даваше толкова много ядене, та не бих се учудил, ако й е втръснала дори най-хубавата храна. Там е причината, не другаде.
– Не, Дан, не говоря глупости и ти много добре го знаеш. Защо, когато излизате вечер, я връзваш с въжето?
– Ами, това е само за в случай че… ами, докато свикне с новия си дом. Ако я пусна, може да се заблуди и тъй като не познава местността, няма да намери пътя обратно и…
– Не ми разказвай приказки, Дан. Знаеш не по-зле от мен, че ако остане свободно, кучето ще избяга, ще ни напусне и никога няма да се върне.
Мъжът не отговори. Жената продължи с решителен глас:
– Тя не е щастлива, Дан. Ти не си тук с нея по цял ден и не можеш да я видиш какво прави следобед – от прозореца към вратата, от вратата към прозореца, докато почна да се плаша, че ще протърка плочките…
– Е, и? Кучето просто ти дава да разбереш, че иска да излезе на разходка.
– Не, Дан, не е това. Нали се опитвах да я изведа. Връзвах я с въжето и… Тя никога не се съпротивлява, Дан, подчинява се на всяка дума. Знаеш ли какво мисля?
– Е, кажи какво?
– Държи се така, защото ни съжалява. Бяхме добри към нея и тя не иска да ни нарани, затова се държи така. Просто е твърде учтива, за да избяга, преди да сме й позволили да си отиде.
– О, моля те, Дали. Никое куче не може да разсъждава така – като човек.
– Не, Дан, нашата Бюти може. Ти просто не я познаваш достатъчно добре.
– И?
Жената понижи глас.
– Искам да ти кажа, че аз я познавам и забелязах нещо много важно.
– И какво е то?
– Дан, тя е пътник. Тръгнала е нанякъде.
– О, женичке, какви странни идеи се раждат в главата ти!
– Все ми е едно какво мислиш, Дан. Знам… аз и Бюти, ние двете знаем. Тя е била на път, Дан, уморила се е и е спряла за малко тук, сякаш е влязла в болница – или в някоя гостилница, както пише в книгите. Сега вече е по-добре и иска да продължи пътя си. Но е твърде учтива, твърде почтена и не желае да ни нарани. Сърцето й обаче е далече оттук. Тя не е щастлива с нас, Дан.
Старият мъж не отговори. Изпразни глинената си лула в шепа и погледна замислено кучето. Най-после заговори:
– Добре. Права си, Дали. Ще направя каквото кажеш.
Има хора, чиито сърца се изпълват със страх и ужас при вида на едно ожадняло животно, от муцуната на което е потекла слюнка. Тези хора хукват да бягат и крещят: „Бясно куче!“ Има други, за които всяко минаващо покрай тях същество е враг и по него трябва да се хвърлят камъни. В живота на едно куче има обаче и хора, които проявяват към него дълбоко разбиране и искрена привързаност, хора, които са истински пример за добро отношение към животните. На такива хора целият кучешки свят трябва да бъде благодарен.
Такива бяха и възрастните хора, които на следващия следобед седяха в къщичката си и мълчаливо наблюдаваха своето куче. Когато малката стрелка наближи четири, Ласи скочи на крака, проследена от два чифта очи.
Когато застана до вратата и изскимтя, а после се запъти към прозореца, се чуха две тихи въздишки.
– Е, добре – промърмори мъжът.
Това беше всичко. Двамата се изправиха и жената отвори вратата. Хванаха се за ръка и бавно тръгнаха след Ласи към улицата.
Щом излязоха на шосето, кучето спря, сякаш не можеше да проумее, че най-сетне му е позволено да си тръгне. То постоя малко и се обърна към жената, която го беше галила, приласкавала и хранила.
Дали се изкуши да я повика обратно – да я върне при себе си и да се опита да заличи спомените от миналото. Ала беше твърде почтена, за да го стори. Изправи се и каза високо и ясно:
– Всичко е наред, милата ми. Щом трябва да вървиш, тогава върви.
Ласи улови много ясно думата „върви“, единствената, която имаше значение за нея.
Тя се обърна отново към старата двойка, погледна ги, сякаш си вземаше сбогом, после се обърна решително и затича напред – не по шосето, което минаваше по линията изток – запад, а направо през полето. Нейният път водеше на юг.
Ласи тичаше в обичайния си тръс – същия, с който смело бе преминала през шотландските планини. Нито бърз, нито бавен, равномерна крачка, която гълташе километрите и оставаше постоянна в продължение на часове. Прекоси полето, прескочи една стена и слезе надолу по наклонения бряг.
Старата жена, която стоеше на шосето, стисна здраво устни. След малко махна с ръка и се провикна след кучето:
– Желая ти добър живот, Бюти. Дано имаш късмет!
Дълго след като кучето изчезна от погледа й тя остана на мястото си, докато мъжът не сложи ръка на рамото й.
– Става студено, Дали – проговори меко той. – По-добре е да си влезем.
Двамата се прибраха в къщичката си и животът им потече постарому. Жената приготви простата вечеря и запали лампата. После седнаха на масата.
Ала никой от двамата не сложи и залък в уста.
Най-после мъжът вдигна глава и заговори съчувствено:
– Ще сложа лампата на прозореца за през нощта, Дали. Кой знае, може би просто е искала да си направи дълга разходка и сега й е трудно да намери обратния път…
Той знаеше, че кучето никога няма да се върне, но с тези думи искаше да помогне на жена си. Когато я погледна обаче, тя беше обронила глава на масата и плачеше. Даниел Фейдън скочи на крака.
– Недей така, Дали – опита се да я успокои той. – Тихо, тихо, не плачи!
Сложи ръка на рамото й и я помилва.
– Хайде, не тъгувай, Дали. Чуй какво ще ти кажа. Сложил съм настрана няколко шилинга, освен това смятам да продам малко яйца. Ще отида на пазара, а там има едно място, където продават кучета. Ще ти намеря друго куче, искаш ли? Някое красиво малко животинче, което ще се радва да остане при теб и няма да иска да си отиде. Знаеш ли, Бюти беше твърде голяма за нас, наистина. Големите кучета ядат толкова много и… едно мъничко, хубавко…
Старата жена вдигна очи към мъжа си. Думите, които изрича всеки собственик, загубил кучето си, напираха на устата й: „Не искам друго куче, никога!“
Но тя беше деликатна жена и не каза нищо, за да не обиди мъжа си.
– Да, Дан, щеше да ни бъде много скъпо да я храним.
– Точно така. Някое малко кученце – или може би искаш котка? Тя няма да струва почти нищо.
– Да, Дан, това е по-добре. Котка. Ще ми подариш ли една малка, красива котка?
– Разбира се. Котките обичат да се сгушват пред печката и да си стоят вкъщи. Това е то! Ще ти намеря хубава котка – най-хубавата, която някога си виждала. Какво ще кажеш?
Старата жена го погледна и направи опит да се усмихне.
– О, Даниел, толкова си добър. – Тя изтри сълзите си и този път се усмихна истински.
– Ама че сме и ние. Вълнуваме се за нищо, а чаят ни изстина – рече мъжът с укор.
– О, Дан, не мога да хапна нищо.
– Изпий поне чаша чай.
– Е, добре – съгласи се тя. – Чаша чай ще ме ободри, и теб също.
– Разбира се. Още в събота ще имаме най-милата котка, която някога си виждала. Не е ли прекрасно?
Жената се усмихна смело.
– Да, разбира се, че ще бъде прекрасно – отговори тя.
Деветнадесета глава
С Роули по пътищата
Роули Палмър тъкмо беше свършил с бръсненето и почистваше старомодния си бръснач.
Той беше дребен, весел мъж с червено лице, което сякаш беше пълно с копчета. На копчета приличаха очите му, устните, а по челото и брадичката имаше причудливи издатини и брадавици, които също изглеждаха като копчета.
В облеклото това изобилие от копчета си беше напълно истинско.
Роули носеше плетена вълнена жилетка, която на всяко възможно място беше украсена със седефени копчета. Отгоре беше облякъл странен сюртук от памучно кадифе с кожени ръкави, по който бяха пришити безброй месингови копчета, които, ако човек се вгледаше внимателно, щеше да разбере, че са копчета, красили някога униформи от армията на Негово величество.
Лицето и фигурата на Роули бяха известни в цяла Северна Англия, защото той беше пътуващ търговец. Живееше във фургона, в който возеше и стоката си. Пред фургона беше впрегната стара кобила, която смело теглеше товара си по пътищата. Щом стигнеше някое село или град, Роули изваждаше дебела тояга и започваше да барабани с нея по едно от най-големите си гърнета – истинска грамада, украсена с кафява и жълта глазура. Получаваше се нещо като биене на камбана.
А после Роули отпускаше гласа си и запяваше:
Палмър грънчаря грънци докара. Гърнета и стомни, делви огромни, паници и купи – кой ще си купи? Палмър грънчаря грънци докара…
Роули много обичаше да влиза с гръм и трясък в малките градчета, като барабани тържествено върху голямото гърне. Удряше го с такава сила по две причини – първо, за да обяви пристигането си, и второ, за да покаже на хората колко трайна е стоката му и как не се чупи дори при такива силни удари.
Веднъж в годината Роули предприемаше голяма обиколка. Когато разпродадеше цялата си стока, той се връщаше в родното си село, където по-големият му брат Марк произвеждаше грънците. Седнал насред големия хамбар, където оформяше старомодните си съдове, Марк вдигаше глава от грънчарското колело и кимаше. Роули натоварваше на колата си новата стока: от малките купички, в които майките поднасят овесената каша на децата, та чак до най-големите, които са почти един метър в диаметър и са много ценени от домакините на север, защото се използват за месене на хляб или за къпане на бебета.
Роули товареше колата си с кафяви и жълти съдове, чиято груба глазура блестеше, и продължаваше пътя си.
– Така. Време е да тръгвам – казваше той.
Марк вдигаше отново глава, кимаше му и продължаваше работата си.
А Роули потегляше на път. Денем обикаляше селата и градовете, вечер отсядаше в някоя крайпътна горичка.
Роули си живееше много приятно и щастливо, защото беше обзавел фургона си като истински дом. Невероятно много предмети му бяха необходими, за да преживява, и всички бяха прибрани в малката стаичка на фургона. От време на време, като израз на особено благоволение, Роули показваше царството си на някой клиент. Дори най-добрите домакини, на които беше разрешено да надникнат вътре, многословно изразяваха учудването си от безупречно поддържаното помещение.
Всяко нещо си имаше място. Бръсначът, който Роули току-що беше използвал, се поставяше на точно определена лавица. Легенът за миене също. Кърпата висеше на специална кукичка.
Леглото му беше подредено, закуската изядена, съдовете измити. Бес беше впрегната, торбата с овес окачена под колата. Роули скочи на капрата.
– Хайде, Бес, да тръгваме! – извика той.
Щом излязоха на пътя, Роули скочи от колата и тръгна редом с коня. Бес теглеше достатъчно тежък товар и нямаше смисъл да я товари допълнително. Пък и той много обичаше да ходи пеша, когато времето беше хубаво.
Днес беше чудесен ден. Утринните мъгли все още висяха над полята. Роули вървеше право срещу тях и пееше:
Татко, татко гроб ми изкопай.
Нека отсега да е готов.
И на кръста гълъб издълбай,
че умирам болен от любов.
Песента беше тъжна, но Роули не се интересуваше от съдържанието й. Откровено казано, досега никога не се беше замислял върху думите. Пееше, просто защото преходите от град до град бяха дълги и собственият му глас му правеше компания. Нямаше с кого да си поговори, освен с кобилата Бес и кучето Туутс. А Туутс си беше особнячка, както обичаше да казва Роули. Тя се беше настанила удобно на капрата – малко бяло кученце, което можеше да бъде определено като пудел, фокстериер, шпиц или скай териер. Най-вероятно обединяваше в себе си всички тези раси.
Туутс беше известна почти колкото Роули. Тя умееше да стои на един крак върху преобърнато гърне и да крепи друго гърне върху носа си. Скачаше върху дървена топка и се придвижваше напред, като балансираше върху нея. Умееше да вдига монети от земята и да ги носи на стопанина си. Можеше също да скача през обръчи.
Когато влезеше в някое по-голямо село, Роули даваше представление с Туутс – но не за да събира пенита като обикновен уличен артист, а просто защото обичаше да гледа веселите и засмени лица на децата, които се тълпяха около него.
Докато пътуваха, Туутс седеше сковано на капрата и наблюдаваше шосето, а Роули пееше с пълен глас тъжната балада за смъртта на селското момиче.
Мислите му обаче не бяха при думите, които пееше. Както винаги, сетивата му долавяха всяка промяна в околния свят. Роули пътуваше отдавна, обичаше живота под открито небе и това му беше помогнало да събере обширни познания за света. Знаеше къде гнездят свраките и кога идват лястовиците. Умееше да различава от пръв поглед червеникаво блещукащата козина на лисицата и в това отношение можеше да се мери с най-добрите ловци.
Тази сутрин сетивата му също бяха нащрек и докато очите му обхождаха полето, песента спря изведнъж.
Роули се върна при фургона си и се качи на стъпалото до процепа. Постоя малко така, притиснат до предната страна на колата, за да огледа по-обстойно онова, което беше видял. Някакво куче тичаше през полето право към шосето.
Кучето се приближаваше, без да спира, сякаш колата със запрегнатия пред нея кон беше част от природата като дърветата или животните. Роули промърмори по-скоро на себе си:
– Ей, накъде ли си тръгнал, а?
Кучето се приближи още повече и изскочи на шосето точно в мига, когато колата минаваше покрай парчето неоградено торфище, което беше прекосило.
– Е, какво искаш? – попита високо Роули.
Кучето вдигна глава, после прескочи канавката и се върна обратно в торфището.
– Май компанията ми не ти харесва, а?
Роули скочи от стъпалото и продължи пътя си пеша. Очите му следяха кучето, което зави наляво, но остана почти на същата височина с него. Когато на пътя му се изпречи река, то се върна бавно към шосето, за да може да я прекоси по моста.
Роули влезе за малко във фургона си, а когато излезе, носеше в ръка няколко парчета черен дроб. Туутс вдигна носле и размаха опашката си, която не се поддаваше на описание.
– Не са за тебе, миличка – рече й Роули. – Я да се направим, че не те виждаме – продължи по-високо той и отново запя с пълен глас:
Старият татко каза ми: Сине, чуй ме, какъв съвет ще ти дам: глупава младост бързо ще мине…
– Хайде де, Бес, направи място. Не, не право в канавката! Хайде, дий! Дай малко по-бързо. Така е добре.
А после продължи песента:
Ще помъдрееш и сам
ще разбереш, че няма причина
да страдаш по Мери цяла година…
Така пееше Роули и в същото време управляваше колата си, така че да стигне до моста по същото време, когато го наближи и кучето. Пееше си и се преструваше, че изобщо не забелязва кучето. То забави ход, сякаш възнамеряваше да пропусне колата пред себе си. Роули дори не обърна глава. Само размаха парченцата дроб в ръката си, за да разпространи аромата им във въздуха. Пусна незабелязано едно парче на земята и премина моста. Едва тогава обърна глава, за да види какво ще направи кучето.
Ласи подуши парчето дроб и се поколеба. Ароматът му беше толкова примамлив. Гладът подейства, устата й се напълни със слюнка. Обиколи внимателно парчето и отново се наведе да го подуши.
Дългогодишното възпитание обаче не можеше да се забрави толкова лесно. Сам Караклоу беше положил много усилия да я научи никога да не взема храна от чужди хора. Беше хвърлил парчета месо на няколко места – а в месото беше скрил зърна лютив черен пипер. Когато беше още малка, Ласи се нахвърляше лакомо върху месото, скоро обаче установяваше, че в него се съдържа нещо, което пари като огън. Освен това господарят й не пропускаше да й се скара.
– Това е грозно и жестоко, Джо – казваше Сам Караклоу на момчето си, – но е единственият начин, който познавам. Кучето трябва да се научи да не пипа чуждата храна – и по-добре е като малко да глътне няколко зрънца лютив пипер, отколкото да порасне и да умре от отровено месо, хвърлено му от някой ненормален.
Ласи беше запомнила добре урока си.
Кучето не бива да яде нищо, което лежи захвърлено на земята!
Гладът е много по-старо чувство от възпитанието, но този път възпитанието победи. Ноздрите й се разшириха. Тя подуши отново парчето дроб, после му обърна гръб. Без да се обърне нито веднъж, тя се втурна да прекоси моста.
Роули, който я наблюдаваше скритом от колата си, кимна с глава.
– Красиво куче и добре възпитано – отбеляза той. – Това ме радва, малка приятелко. Е, ще видим по-нататък…
Той продължи пътя си пеш и отново запя старата песен, но продължи да размахва дроба в ръката си, за да остави във въздуха подире си широка, силна и примамлива следа.
Без да се колебае, Ласи се втурна след миризмата на отдавна мечтаната храна.
Когато остави моста зад себе си, първото й желание беше да изостави шосето и да продължи пътя си през полята. Ала не можа да се откъсне от миризмата на храна. Затича в тръс, прескочи канавката и продължи пътя си успоредно с колата.
Роули Палмър помилва своята Туутс и весело каза:
– Не ти ли се иска да си имаш другарче? Е, ще видим какво ще излезе от тази работа.
Роули Палмър продължи пътя си, без да спира. Само понякога обръщаше глава и винаги виждаше красивото коли да тича по полето почти успоредно с колата му. Веднъж го загуби от поглед в продължение на доста време, но след това то се появи отново, следвайки миризмата на месото. Всеки път, когато се явяваше в полезрението му, то беше малко по-близо до колата и до мъжа, който се държеше така, сякаш изобщо не забелязваше присъствието му.
Така беше през цялата сутрин. Колата пътуваше през равнинна пуста местност. Когато слънцето се изкачи високо в небето, Роули подкара колата към края на шосето и видя как кучето спря на няколко метра зад него.
– Време за ядене, Туутс – обяви той.
После извади малкия си мангал и разпали огън. Сложи водата да ври и си приготви чай. Стопли си в тенджерката готова супа, наряза дроба на парченца и ги сложи в една чинийка за Туутс. Започна да се храни, като през цялото време наблюдаваше кучето, което колебливо се приближаваше. После нахрани и Туутс, и то така, че другото куче да го вижда. Скоро колито дойде само на два метра от тях и Роули можеше да види, че следи с очи всяко негово движение.
Туутс залая пронизително, веднъж, два пъти, но Роули строго й заповяда да мълчи.
Когато свърши с обяда, бавно се изправи.
– Е, ние също знаем няколко трика, нали така, Туутс? Сега ще видим ще яде ли или не.
Той извади от запасите си една чиния, напълни я с парченца дроб и тръгна към колито с такава увереност, сякаш го хранеше всеки ден. Застана пред Ласи и сложи чинията на земята.
– Това е обядът ти – проговори високо и ясно той. – Нахрани се добре!
Ласи го проследи с поглед чак до колата. После, тъй като той не даваше вид, че я наблюдава, се надигна и бавно пристъпи към чинията.
Кучето не бива да яде нищо, което се търкаля по земята!
Но това тук беше нещо друго. Тази храна не беше изхвърлена. Тя беше поставена в чиния, значи имаше разлика. Когато човекът поставяше пред нея чиния или някакъв друг съд, това означаваше, че й е позволено да се храни без страх. Означаваше още, че в храната няма огнени зрънца.
Ласи сведе глава и предпазливо подуши черния дроб. После вдигна едно парченце с предните си зъби и жадно го задъвка. Радостта, че най-после има пред себе си истинска храна, я накара да забрави всичко друго и тя се нахвърли лакомо върху парченцата дроб. Изпразни чинията и дори я облиза. После приседна на задните си крака и погледна мъжа, сякаш искаше да каже:
– Това беше чудесно предястие, но какво ще кажеш за едно истинско ядене?
Роули поклати глава и отговори с висок глас:
– О, не! Ако искаш още, ще дойдеш с нас. Не ти ли казах, че познавам отлично кучетата, Туутс? Ако хвърлиш месото на пътя, няма да стане нищо. Някой те е възпитал много добре, мила госпожице коли. Сложих дробчетата в чиния – ето къде беше тайната! И тя си похапна добре. Хайде, да вървим, чака ни още много път!
Той отвърза торбата с овес и я окачи под колата. Изсипа жарта от мангала и грижливо я стъпка. Без да бърза, прибра съдовете и остатъците от обяда. През цялото време наблюдаваше колито с ъгълчетата на очите си. Ласи седеше и чакаше, сякаш искаше да провери дали чудото с великолепния обяд няма да се повтори. Най-после Роули Палмър продължи пътя си. Огледа се и изръмжа доволно, защото кучето беше тръгнало с него. Вече не тичаше през полето, а непосредствено зад колата. Не се приближаваше до него, но Роули не искаше да настоява. Знаеше много добре, че всичко идва с времето си.
Минаха няколко дни, а Ласи продължаваше да следва колата на Роули Палмър. Както обикновено, тичаше зад задните колела, без много-много да се приближава. Роули се опита да й обясни, че трябва да тича под колата зад края на оста, но Ласи не го послуша.
Освен това не можеше да свикне с шума и крясъците, когато влизаха в селата. Все пак се примиряваше, защото знаеше, че няма да трае дълго. Чувстваше се доволна докато Роули вървеше на юг. Веднъж, на един разклон, търговецът насочи колата си на изток. Скоро инстинктът му подсказа, че част от семейството липсва. Когато погледна назад, видя Ласи да седи насред кръстовището.
Повика я няколко пъти и тя всеки път ставаше и тръгваше към него, след малко обаче правеше завой, връщаше се на кръстовището и сядаше в праха.
Най-после му омръзна да я вика и реши да отстъпи. Качи се на капрата, обърна Бес и тръгна по пътя на юг.
– Е, добре, щом искаш, ще минем през Годси вместо през Менслип – промърмори добродушно той.
По-късно обаче обясни на Туутс:
– Виждаш ли колко безпомощен е мъжът сред толкова жени! Ти и Бес и Нейно величество. Какво може да стори горкичкият мъж срещу три жени? Бес иска да се връщаме на север, защото там е родината й. Нейно величество настоява да продължи на юг – сигурно за да прекара зимата на Ривиерата. А ти – само ти си доволна, защото си при Роули Палмър. Да, Туутс, ти си единствената, която ме обича заради самия мене!
А малкото куче размаха опашката си, която не беше нито къдрава, нито права, нито с къси косми, нито разкошна и дълга.
Хубаво беше да се движат така по самотните пътища на Северна Англия, далече от главните магистрали, където фучаха тежко натоварени камиони и леки коли, от които Роули с право се отвращаваше.
Докато оставяха зад себе си километър след километър, Роули не преставаше да пее.
– Е, Ваше величество? Не е ли време ние, обикновените хора, да се занимаем с обикновените си дела?
Роули отправи тези думи към Ласи, която тичаше зад колата. Тя продължи пътя си, без да дава вид, че е чула.
– О, разбира се, знам, Ваше величество – продължи почтително Роули. – Вашите кралски уши са възмутени, че ги занимаваме с такива неприятни неща като парите, но ние, малките хорица, трябва да живеем. Затова, ако Ваше величество няма нищо против, ние с Туутс ще спечелим малко пари.
Роули беше възхитен от великолепното си хрумване. Вдигна шапката си и се поклони. После се зае с подготовката за влизане в селото. Извади голямото гърне и грабна дебелата тояга. Забарабани с все сила докато колата наближаваше първите къщи.
Ударите по гърнето отекнаха като звън на камбана. Роули издигна глас:
Палмър грънчаря грънци докара.
Гърнета и стомни, делви огромни,
паници и купи – кой ще си купи?
Палмър грънчаря грънци докара…
Жените наизскачаха от къщите си и Роули се поклони тържествено в отговор на поздравите им. Спря колата в центъра на селото. Домакините се събраха около него, започнаха да опипват грънците, да се пазарят и да се шегуват с цените.
– Толкова са здрави, нищо не е в състояние да ги разбие! – хвалеше стоката си Роули.
– Ами, гърнето, дето го купих миналата година, се счупи само след месец – провикна се една жена.
– Е, добра жено, все някога трябва да се счупи, нали? – отзова се Роули и очите му се смееха. – Ако ги правех абсолютно нечупливи, нямаше да имате нужда от нови съдове и много скоро щеше да ми се наложи да прекъсна пътуванията си.
Той примигна дръзко и жените избухнаха в луд смях. Почнаха да се мушкат една друга с лакти и да си шепнат:
– Симпатяга е този Роули Палмър, нали!
– А сега, дами – заговори с усмивка Роули, когато сделките приключиха, – с удоволствие ще ви покажа уменията на кученцето ми.
Децата заръкопляскаха и се развикаха. Роули извади необходимите уреди от колата и ги постави на земята. Туутс скочи от капрата. Роули плесна с ръце, но нищо не последва. Кученцето седеше и чакаше.
– Какво има? – попита Роули. – Чакаш ли някого? О, да, мисля, че те разбирам. Нейно величество още не е готова за представлението. Ето я, най-после идва.
Обучена грижливо от Роули, Ласи излезе пред множеството и седна на задните си крака. Роули й подаде парче дроб за награда.
– Добре, Нейно величество най-после е тук и представлението може да започне – обяви той.
Даде знак с ръка, Туутс излая възбудено и започна да изпълнява програмата си. Прескочи през обръча, с лай показа на колко е години, легна на земята в поза „мъртво куче“, избра най-красивото момиче сред зрителите – винаги подпомагана от тайните знаци на Роули. Завърши представлението с най-добрия си номер: балансира върху дървената топка с националния флаг в уста.
– Ами колито? То нищо ли не може? – извика едно дете.
– О, нима една кралица излиза на сцената като обикновена актриса? – отговори Роули. – Струва ми се, че е обявила седяща стачка.
Роули застана пред Ласи с Туутс на ръце.
– Искаш ли да работиш? – попита той. – Искаш ли да прибереш уредите, след като звездата завърши представлението си?
След като помълча малко, изведнъж извика гръмогласно:
– Вдигни нещата от земята!
Ласи обаче не се помръдна и децата се разкрещяха зарадвано. Роули се почеса зад ухото с добре изиграно смущение. После очите му блеснаха триумфално. Вдигна пръст към децата и се обърна към Ласи:
– Ще бъде ли Ваше величество така добричка да ми направи една услуга и да събере вещите от земята?
Този път направи на Ласи знак с ръка – защото думите не й влияеха – и тя се изправи с достойнство. Събра обръчите един след друг и ги постави пред вратичката на фургона. Роули направи дълбок поклон. Ласи също приклекна и изпружи предните си лапи, както се протягат кучетата след събуждане.
– Виждате ли – заговори поучително търговецът, като се обърна отново към децата, – винаги казвайте „моля“ и ще постигнете много повече в този свят. А сега трябва да продължа пътя си. Не забравяйте Роули Палмър, пътуващия търговец! Следващата година ще дойда пак. Довиждане!
Децата замахаха с ръце и колелата затропаха по калдъръма. Роули отново подхвана песента си. Туутс доволно се сви на кълбо на капрата. Бес трополеше бодро с копита. Ласи тичаше безучастна отзад. Радваше се, че продължаваха пътя си. Не обичаше спиранията по селата, не се радваше и на представленията, в които имаше толкова малко участие. Не беше като Туутс, която се наслаждаваше на номерата си и с нетърпение очакваше всяко ново представление. Туутс беше родена циркова артистка. Ласи обаче не беше от нейната порода.
Роули Палмър знаеше това. Погледът му беше устремен към Туутс, която мирно дремеше.
– Да, тя е много изискано куче и кой знае откъде идва, но никога няма да се труди усърдно като теб, миличката ми.
