Текст книги "Ласи"

Двадесета глава
Едно смело сърце и едно сбогуване

Двама мъже вървяха по пътя, скрити в сенките на дърветата.

– Ако не ти се ще, Сникърс, знаеш какво можеш да направиш!

Мъжът, който каза това, беше едър и груб. Широките му рамена опъваха памучния жакет. Кръглата шапка беше нахлупена над бруталното лице. Човекът, с когото разговаряше, беше дребен, с остри черти. На края на дългия му нос висеше кристална капчица и не се махаше, колкото и да подсмърчаше мъжът.

– Ти ще ме побъркаш, Сникърс, направо ще ме подлудиш с мърморенето си. Аз ти позволявам да бъдеш мой приятел, да се движиш с мен, правя всичко, за да можеш да живееш богато и пребогато, а как ми се отплащаш ти? През цялото време мърмориш и мърмориш. Уморен си, краката те болят, студено ти е! По дяволите…

– Майчице, Букълс, я виж там!

Грамадният мъж прекъсна речта си и погледна в посоката, която му сочеше другият. В мрака проблясваше ивица светлинка. Букълс бавно прокара ръка по устата си. После се огледа. Намери един голям клон в края на пътя, отвори ножа си и взе ожесточено да дялка страничните клонки. Когато свърши, опита тоягата на ръката си. Сникърс направи същото.

Двамата не бяха казали нито дума. Букълс само даде знак с глава и мъжете безшумно се запромъкваха по шосето. След пет минути се скриха в един гъсталак. Миризмата на запален огън повя право в лицата им.

– Търговецът на грънци Палмър – пошепна Сникърс, след като разчете надписа на фургона. – Този проклет пътуващ измамник!

– Измамник – отговори като ехо Букълс. – Значи ги носи със себе си.

– Точно така, Букълс, със сигурност ги носи със себе си. Такива хора не ги оставят никъде.

– Да вървим! – Букълс се надигна и бавно запълзя напред. Ала преди да е направил и десет крачки, тишината на нощта бе разкъсана от дълбокия, гърлен лай на куче, което бе подушило опасността.

– Той има куче – прошепна ужасено Сникърс.

– Какво ме е грижа! – изръмжа Букълс.

Сега, когато вече не можеха да се крият, той скочи на крака и дръзко закрачи към полянката и към огъня, разпален в малкия мангал.

– Не пускай кучето, приятел. Всичко е наред. Нищо няма да ти сторим – извика Букълс.

Когато пристъпи към огъня, Ласи залая. Той я заплаши с тоягата, но тя отскочи настрана. Роули опита да я хване, но тя се изплъзна от ръцете му. Изръмжа и застана в края на осветеното от пламъците място. Сега и Туутс залая пискливо и шумът стана невъобразим.

– Тихо! – заповяда Роули. – Замълчете и двете!

Лека-полека лаят утихна. Букълс се ухили и чу как Сникърс се размърда зад него.

– Правилно, приятел – продължи Букълс с тон, който му се струваше любезен и обезоръжаващ. – Какво си сложил на огъня, чай ли? Ама това е прекрасно! Не би ли отделил глътчица – две, за да стоплиш двама бездомници, които са тръгнали да си търсят работа?

Той направи още една крачка напред и се усмихна. Роули, който седеше на един пън, се надигна. Думите на Букълс не можеха да го измамят. Той знаеше отдавна какви са хората, които се срещат по тези усамотени места. Ненапразно беше пътуват толкова години сам и се беше научил да различава искрените от неискрените.

– Какво, не искаш ли? – изкрещя Букълс.

Той скочи между Роули и колата, към която търговецът се беше опитал да се оттегли. Размаха заплашително тоягата, отказал се от всяка преструвка.

– Я да видим къде си ги скрил – продължи с измамна кротост той. – Ако си добричък и се разделиш с паричките, без да ни създаваш трудности, няма да ти сторим нищо, нали, Сникърс?

– Не, разбира се, че няма да му сторим нищо.

– Точно така. Ако обаче се противиш, ще се наложи да действаме доста по-грубо. Я да видим къде си ги скрил!

– Добре, ще ви ги донеса – започна Роули, но рязко прекъсна думите си и направи огромен скок към колата. В ръката му внезапно се появи тояга, също така здрава и дебела като тази на Букълс. Опря гръб на колата и плю на ръцете си. Не каза нито дума, но не беше и нужно.

– Значи си решил да се биеш, а? – изръмжа Букълс. – Добре тогава!

Той замахна с тоягата си и се нахвърли върху търговеца. Роули отрази удара, замахна на свой ред и улучи пищяла на грамадния мъж. Букълс изрева от болка.

– Напред, Сникърс, какво стоиш там. Мини му от другата страна, проклети страхливецо!

Двамата мъже се хвърлиха заедно върху плячката си и Роули, опрян на колата, се опита да не ги допуска твърде близо до себе си. По главата и раменете му се посипаха силни удари. Беше безпомощен.

Разбрал, че е в безизходица, той погледна към Ласи, която стоеше от другата страна на огъня и лаеше.

– Ела тук! Дръж! – изрева той.

Ласи се стрелна напред като светкавица, после изведнъж се хвърли върху големия мъж. Той се обърна бързо и стовари тоягата си върху нея. Ударът я улучи по рамото и тя едва не се претърколи. За секунда мъжете престанаха да се бият и двамата нападатели се обърнаха към кучето. То стоеше неподвижно и ги гледаше.

У Ласи се бореха различни чувства, но надделя едно.

Отново се беше озовала срещу мъже, чиито ръце й причиняваха зло. Те се протягаха надалеч, нараняваха я, причиняваха й болка. Ръцете им щяха да посегнат към нея, да я заловят и затворят. Трябваше да избягва такива хора. Така беше постъпвала винаги досега. Едно куче трябваше да стои по-далече от хората и да не се мярка много пред очите им.

В този момент Букълс направи крачка към Ласи и вдигна тоягата си.

– Махай се! – изкрещя той. – Докато не съм те фраснал пак!

Ласи се отдръпна назад, обърна му гръб и изчезна в близките храсти. После безшумно се заизкачва по склона, който водеше към гората.

Букълс се обърна към Роули.

– Ама ти си имал страхотно куче! – изрева той. – Виждаш ли, приятелче, дори най-добрият ти другар те напусна. Дяволски добро куче, няма що. Хайде, дай ни парите без повече приказки и ще забравим случилото се.

Роули, който беше проследил с болка изчезването на Ласи в гората, разбра, че трябва да се бие сам. Плю отново в шепите си и изпъна рамене.

– Елате и си ги вземете! – отговори упорито той.

Мъжете се втурнаха отново напред и замахнаха с тоягите си. Движеха се в полукръг, огрени от пламъците на огъня. Бяха разбрали, че търговецът не е някой слабак, а и тъй като стоеше с гръб към колата, можеше да държи малкото пространство пред себе си свободно.

Докато господарят й се биеше, отразяваше страшните удари и умело им отговаряше, малката, вярна Туутс тичаше като обезумяла насам-натам, лаеше пронизително и му помагаше, доколкото можеше.

За съжаление кученцето не можеше да стори почти нищо – беше направо смешно как се стрелка напред с писклив лай, като малко бяло вързопче, кипящо от енергия.

Решена на всичко, тя се хвърляше срещу нападателите и най-после успя да забие острите си зъби в глезена на грамадния Букълс.

След миг на изненада мъжът се отърва от кученцето с един-единствен яден ритник.

– Проклет плъх! – изсъска вбесено той.

Туутс отново се вкопчи в крака му и този път Букълс вдигна тоягата си. Стовари я с все сила върху гърба на кученцето, малкото тяло се претърколи няколко пъти и падна безжизнено в храстите.

Роули изрева от ярост като видя това, хвърли се напред и безумното му нападение накара мъжете да отстъпят. Тоягата му свистеше във въздуха и за миг изглеждаше, че ще успее да ги надвие.

Мъжете бяха принудени да отстъпят, но това не трая дълго. В гнева си Роули бе забравил всяка предпазливост и бе напуснал защитеното си място пред колата. Сега беше изложен на нападение от две страни. Букълс, който не бе останал пощаден от дебелата тояга на търговеца, се възползва от невниманието на Роули и с един яростен удар по раменете го свали на колене. Докато се изправяше, Роули прикри главата си с ръката, в която стискаше тоягата. Усети удар отзад, обърна се светкавично, сграбчи Сникърс и увисна на него. Намерението му беше да използва единия мъж като щит срещу другия докато главата му се избистри. Усети как по челото му се стича топла кръв и капе в лявото му око и разбра, че е получил сериозна рана на главата.

Когато Букълс я заплаши с тоягата, Ласи се скри в храсталака и побърза да се отдалечи от огъня. Без да съзнава какво прави, тя пое обичайния си курс на юг.

Знаеше, че е длъжна да продължи пътя си, но докато вървеше напред, не усещаше обичайното спокойствие, което я завладяваше винаги, когато поемаше в желаната посока. Нещо не беше наред.

Изведнъж тя спря и се обърна назад. Огънят почти не се виждаше през дърветата, но ясно чуваше крясъците на мъжете и лаенето на Туутс. Пискливият лай на малкото кученце я викаше обратно по-силно от всичко друго. Той беше сигнал за тревога, зов, пълен с гняв и мъка.

Ласи се обърна и се плъзна безшумно през храстите. Когато стигна до края на пътя, лаят на Туутс замлъкна изведнъж. Ласи видя мъжете да се люлеят насам-натам пред собствените си огромни сенки. Видя и как Роули рухна на земята.

Две противоречиви сили се бореха у нея – едната я принуждаваше да остане далече от двамата мъже, другата обаче я тласкаше да защити новия си дом. Защото колата и огънят бяха станали за нея нещо като дом. Този инстинкт беше по-стар – инстинкт, който идваше много, много отдалеч, от предците й. Плахостта й от хората беше по-скорошна, тя бе започнала да я проявява едва през последните месеци. Старият инстинкт победи. Никога през живота си не беше нападала хора, не беше и жадна за кръв. Но сега, когато трябваше да решава, не се поколеба, нито прояви предпазливост. Издаде заплашителен, грозен лай, от гърдите й се изтръгна дълбоко ръмжене. Козината й настръхна и тя се стрелна надолу по склона.

Първото, което разбойниците видяха беше ярко кълбо козина, което профуча като светкавица през осветеното от огъня място. Ласи прелетя над мангала и хласна Букълс в гърдите. Силата на първото нападение го свали на земята. Ласи не спря нито за миг. Изскочи от светлия кръг и щом стигна пред храсталака, се обърна и нападна от друга посока. Профуча покрай Сникърс, който още се извиваше в яката хватка на Роули, и зъбите й се впиха в крака му.

Ласи толкова се беше засилила, че зъбите й се забиха дълбоко в прасеца на мъжа и нощта се огласи от болезнен вик.

След като обезвреди единия противник, тя се насочи отново към Букълс.

– Аха, значи си се върнала – изскърца със зъби мъжът.

Смятайки, че Ласи ще го нападне по същия начин както преди, той замахна с тоягата. Оказа се обаче, че е подценил кучето. Ласи се сви, за да избегне страшното оръжие, и профуча покрай нападателя, като на минаване одра прасеца му. Стигна чак до края на полянката, върна се и отново нападна. Всеки път, когато изскачаше в осветения от огъня кръг, острите й нокти оставяха кървави следи по краката на двамата негодници. Ласи владееше отлично тактиката на колитата. След всеки допир с противника тя се скриваше в сянката на близките храсти, обръщаше се и подновяваше нападението от друга посока.

Роули й подвикваше ободрително и тоягата му се стоварваше с нова енергия върху гърбовете на двамата разбойници. Подгони ги по полянката и около огъня. Скоро навсякъде, накъдето се втурваха обезумелите от ужас мъже, на пътя им се изпречваше трицветно чудовище. То изникваше внезапно от мрака, раздираше краката им с ноктите си и изчезваше, преди да се успели да вдигнат тоягите си срещу него. Понякога им се струваше, че се бият срещу две или три кучета, защото в която и посока да се обърнеха, към тях се втурваше по един звяр.

Срещу тази тактика мъжете бяха безпомощни. Накрая, изтощени и победени, двамата минаха в отстъпление. Сникърс беше първият, който се втурна да бяга, без дори да помисли за спътника си. Призракът, който бе разранил краката му, го изпълваше с ужас. Паниката му беше толкова силна, че се хвърли слепешком към близкия храсталак. Скоро зад него се чу шум. Букълс също се беше втурнал да спасява кожата си, без да обръща внимание на посоката, стига тя да го отведе по-далеч от страшния неприятел, който достигаше целта си с безпощадна точност и в същото време оставаше неуловим.

Изведнъж в мрака се издигна страшен, нечовешки вик. Сникърс се сви от ужас. След малко чу гласа на търговеца:

– Ела тук! Остави го да избяга. Не, че не си е заслужил онова, което получава, но не искам да го убиваш. Ела тук!

Сникърс хукна да бяга. Беше останал сам, без приятел. Нямаше никакво желание да види отново Букълс, който непременно щеше да го обвини, че го е изоставил в момент на отчаяна нужда. Нямаше желание също да се срещне отново с търговеца или кучето му.

Който пътува сам, реши Сникърс, пътува най-бързо. Веднъж взел решение, той тръгна в западна посока и повече не се обърна.

Останал сам край огъня, Роули Палмър коленичи край бялото телце на Туутс. Изпънала крака, Ласи стоеше до него и го побутваше с муцуната си.

Роули седя така много дълго, без да се помръдне. В главата му изникваха все нови и нови картини – спомени за дните, когато малкото кученце беше единственият му спътник.

Най-после мъжът се изправи, отиде до колата и извади една лопата. Трябваше да изкопае гроб на Туутс.

Ласи стоеше на кръстовището. От небето се лееше студен, проливен дъжд. Тя изскимтя тихо и видя как колата спря. Роули се подаде навън и я повика. Ласи повдигна лапите си и сякаш затанцува, но не отиде при него. Роули скочи от капрата и тръгна към нея.

– Ела при мен, Ваше величество – примами я той.

Ласи чу първите думи и пристъпи към мъжа, който беше коленичил в калта на пътя. Той я потупа приятелски, после дълго я милва и гали. Накрая се изправи.

– Е, ще дойдеш ли или не? – попита тихо той. Ласи вдигна глава и отново затанцува на четирите си лапи. Очевидно не желаеше да го последва.

– Е, няма нищо – въздъхна мъжът. – Може би така е по-добре. Много ми се иска да тръгна с теб, но стоката ми свършва и трябва да се върна при Марк, за да изкарам зимата. Впрочем, ти не си подходяща за мен и изобщо не можеш да се сравняваш с Туутс. Пък и присъствието ти ще ми напомня за нея. Не че не си добро куче, но… – Ласи улови последните думи и завъртя опашка в знак на съгласие.

– Да, да, ти разбираш много неща, знам. Трябва да ми простиш – отначало помислих, че си страхлива, но се оказа, че съм сгрешил. В теб има нещо друго и много ми се иска да надникна в главата ти, за да го разбера. Е, не бива да те лаская.

Кучето улови няколко звука, които му напомниха за името му, и излая. Роули поклати глава.

– Това е направо позорно. Ти разбираш човешкия език, но човекът не е достатъчно умен, за да разбере твоя. А пък се смятаме за най-умните същества в природата. Слушай, добричката ми, нали ни беше хубаво да кръстосваме пътищата заедно, а? Сега обаче край. Ще се чувствам самотен, да го знаеш. Без теб – и без Туутс. Винаги съм казвал, че ако един мъж не желае да живее сам, не бива да се захваща с професията на пътуващ търговец. Това трябваше да се очаква. От друга страна обаче, мисля, че не ти тръгна с мен, а по-скоро ми позволи аз да тръгна с теб, докато пътят ни беше общ. А сега – сега ти тръгваш по своите си работи, каквито и да са те.

Ласи не разбра нищо от тези думи. Знаеше само, че гласът на мъжа, който я бе хранил и милвал, звучи топло и успокояващо. Тя близна ръката му.

– Това означава сбогом, нали? – прошепна той. Тогава ти желая много щастие. Върви в мир!

Ласи улови думата „върви“. Върна се на кръстовището и зави на юг. След малко се обърна и видя, че мъжът се е изправил и й маха.

– Върви в мир, желая ти късмет! – извика той.

Роули стоя дълго на кръстовището, загледан след отдалечаващото се куче. Студеният следобеден дъжд шибаше обруленото му лице. Накрая бавно поклати глава, сякаш искаше да си каже, че никога няма да разбере загадката.

Когато загуби Ласи от очи, Роули се върна при колата си. Покатери се на капрата, подсвирна на Бес и продължи пътя си на изток. Ласи беше поела по друг път – на юг. Дъждът мокреше козината й, под бягащите й крака пръскаше кал.

Седмица по-късно Роули все още пътуваше по самотния междуселски път. Но нито пееше, нито крачеше бодро покрай колата. Във въздуха танцуваха едри снежинки.

Роули седеше на капрата, увил коленете си с непромокаемо платнище, копчестото му лице беше сведено към земята. Отпред беше побелял от снега. Бес препускаше бодро напред и от хълбоците й се вдигаше пара.

– Браво на теб – отбеляза високо Роули. – Знаеш, че скоро ще сме си вкъщи. Радвам се, че се прибираме. Последните дни бяха ужасни. Дъжд, градушка, пак дъжд, а сега и сняг. Този път обикаляхме твърде дълго и ето какво се получи!

Роули продължи да мърмори нещо под носа си, но изведнъж прекъсна монолога си. Мислите му се бяха върнали към кучето, което го беше напуснало на кръстовището.

– Ами да – проговори отново той. – Вече съм си почти у дома. А що се отнася до теб, драга приятелко, надявам се да си намерила онова, което търсеше: вътрешен мир или кой знае какво друго. Но където и да си, надявам се там да е топло, сухо и уютно. Понякога ми се иска да те бях затворил в колата и да те бях довел тук. Но тогава не ми даваше сърце да го сторя, защото не исках друго куче след Туутс. Може би някой ден ще си взема, но не сега, не точно сега. Тя ми беше вярна до смърт, малката Туутс, и никое куче не може да бъде по-вярно от нея. Но може би ти също си имаш нещо, на което си вярна, кой знае. Затова ти желая късмет и се надявам, че не си много по-далече от дома си, отколкото аз от моя. Ето, че стигнахме, Бес. Това е Туелф Корнърс. Ще се приберем навреме, за да пием чай с Марк.

Бес ускори ход и колелата радостно заскърцаха.

Докато Роули наближаваше дома си, Ласи продължаваше да тича в тръс на юг, на много, много километри от него.

Трябваше да прекоси едно високо разположено мочурище, над което виеше силен вятър. Снежната буря се носеше по петите й и гъстата козина на хълбоците й се развяваше на пухени кълба.

Беше й много трудно да върви. Снегът ставаше все по-дълбок и тя трябваше да напрегне до крайност преуморените си мускули, за да вдига лапите си след всяко загъване в снега. Най-после се олюля и падна. Сви се на кълбо и започна да гризе ледените висулки, които се бяха образували между пръстите й. Направи нов опит да преодолее препятствието, но снегът беше твърде дълбок. Започна да отъпква пряспата, както правят конете, изви се като дъга и скочи напред, но само след няколко крачки усети смъртно изтощение.

Ласи застана с наведена глава, изпъшка тежко и дъхът й се издигна като бял облак към небето. Вдигна глава и изскимтя – но снегът си остана там. Подскочи отново, изпъна се и направи опит да се прехвърли през снежните преспи. Скоро отново спря, защото нямаше повече сили да върви.

След малко вдигна глава и нададе висок вой – воят на заблудилото се, мръзнещо и безпомощно куче. Дълъг, пронизващ вой, който се понесе над блатистата местност и сякаш надви воя на бурята и падащия мрак.

Снегът заглушаваше всеки звук. На километри наоколо нямаше никой. Мястото беше безплодно и затова безлюдно. Дори ако някой беше посмял да излезе в такова време, оставаше съмнително, че ще чуе задушения от снега вик за помощ.

Изтощена до смърт, Ласи се отпусна в една падина. Снегът продължаваше да се сипе на парцали и скоро я покри цялата. Беше толкова хубаво да си почине малко под тази бяла, топла покривка.