Текст книги "Ласи"
Автор книги: Ерик Найт
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 1 (всего у книги 13 страниц)
Ерик Найт
Ласи
Първа глава
Не се продава
Всеки в Грийнал Бридж познаваше Ласи, кучето на Сам Караклоу. Спокойно можеше да се каже, че то бе най-известното куче в селото – и затова си имаше най-малко три причини.
Първо, почти всички жители на селото бяха единодушни, че Ласи е най-красивото куче коли, което някога са виждали.
Това беше много голяма похвала, защото Грийнал Бридж се намира в графството Йоркшир, а ако някъде по света кучето наистина е на почит, то е именно в Йоркшир. Никъде другаде кучетата не растат толкова красиви и силни, колкото в този суров край на Северна Англия. Над обширните блата плющи вятър и дъжд, козината на кучетата расте гъста и здрава и те стават силни като хората, които живеят тук. Местните жители обичат кучетата и умеят да ги развъждат. В това най-голямо английско графство има стотици миньорски селца и във всяко от тях могат да се видят просто облечени работници, придружени от прекрасни расови кучета – с толкова аристократично поведение, че могат да събудят завистта на всеки богат ценител от другите области на Англия.
Грийнал Бридж беше като всички останали села в Йоркшир. Жителите му отглеждаха кучета, грижеха се за тях и ги обичаха, по улиците се срещаха много съвършени екземпляри. Но всички твърдяха едно: ако някога е било отгледано по-расово куче от трицветното женско коли на Сам Караклоу, то е било много, много отдавна.
Имаше обаче и друга причина Ласи да бъде толкова добре позната в селото. По нея, както казваха жените, „човек можеше да си свери часовника“.
Тази история беше започнала преди много години, когато Ласи беше още смешно, тромаво кученце. Един ден Джо, момчето на Сам Караклоу, се втурна вкъщи и думите бликнаха като порой от устата му:
– Мамо! Днес излизам от училище, и кой мислиш седи и ме чака на двора? Ласи! Какво ще кажеш, а – откъде е знаела къде съм?
– Сигурно е тръгнала по следата ти, Джо. Другояче не мога да си го обясня.
Каквато и да беше причината, на следващия и на по-следващия ден Ласи отново чакаше пред входа на училището. Минаха седмици, месеци и години – кучето го посрещаше всеки ден. Домакините, които поглеждаха през прозорците на къщичките си, или собствениците на магазини, които стояха пред вратите и оглеждаха главната улица за клиенти, съглеждаха гордото, оцветено в черно, бяло и златно коли да тича към училището и казваха:
– Минава Ласи – значи е четири без пет!
Нямаше никакво значение дали валеше дъжд или грееше слънце, кучето беше на мястото си и чакаше момчето. За другите Джо беше просто един от пъстрото множество ученици, които се изсипваха от голямата сграда, но за Ласи той беше единственият. Следваше щастливият миг на бурно посрещане, после момчето и кучето тръгваха заедно към къщи. И това се повтаряше всеки ден, много години наред.
В селото всички обичаха Ласи. Освен обич имаше и още нещо – жителите на Грийнал Бридж се гордееха с Ласи, защото тя олицетворяваше нещо, което не беше лесно за обяснение. То беше свързано с гордостта им. А тази гордост пък имаше нещо общо с парите.
Когато някой мъж беше отгледал особено красиво куче, обикновено ставаше така: един ден то преставаше да бъде куче и се превръщаше в стока на четири крака, чиято стойност може да бъде изразена в пари. Разбира се, то си оставаше куче, но едновременно с това беше и стока, защото някой богаташ можеше да чуе за него, или търговците, които бяха вечно в движение, можеха да го видят и да поискат да го купят. Един богат мъж сигурно ще обича едно куче не по-малко от един бедняк, в това между двамата няма разлика – разликата е само в начина, по който се отнасят към парите. Защото беднякът има да мисли колко въглища ще му трябват през зимата, колко чифта обувки трябва да купи и от колко храна имат нужда децата му, за да пораснат – значи един ден той ще се прибере вкъщи и ще каже:
– Не ми остана нищо друго, затова не хленчете повече. Някой ден пак ще си вземем куче и всички ще го обичате не по-малко от сегашното…
Много великолепни кучета бяха излезли по този начин от дворовете на Грийнал Бридж. Но не и Ласи!
Нали цялото село знаеше, че даже херцог Рюдлинг не е успял да купи от Сам Караклоу неговата Ласи – самият херцог, който живееше извън селото в голямото си имение и държеше в кучкарниците си най-хубавите кучета. Вече от три години насам херцогът се опитваше да купи кучето от миньора, но Сам Караклоу продължаваше да му отказва упорито.
– Няма смисъл да подновявате предложението си, милорд – повтаряше всеки път той. – Колкото и да увеличавате сумата, кучето… ами, то просто не се продава на никаква цена.
Цялото село знаеше това. И точно по тази причина Ласи означаваше много за жителите му. Тя беше живото потвърждение, че все още им е останала някаква гордост, нещо, което не можеше да се купи с пари.
Обаче кучетата принадлежат на хората, а хората трябва да понасят ударите на съдбата. И понякога става така, че в живота на един мъж настъпва толкова трудно време, че той трябва да преклони глава и да изостави гордостта си, за да има хляб за семейството му.
Втора глава
„Не искам друго куче!“
Кучето го нямаше! Само това бе проумял Джо Караклоу.
Този ден той беше изтичал от училище с другите и се беше втурнал през двора в радостната вихрушка от деца, която се вижда пред всички училища в света, когато уроците най-после са свършили. Без да се замисля, воден от навика на стотиците подобни дни, той забърза към изхода, където го чакаше Ласи. Обаче Ласи не беше там!
Джо Караклоу, едро, хубаво момче, стоеше като ударен от гръм и се опитваше да проумее какво става. Беше смръщил чело и просто не вярваше на очите си.
Огледа улицата, първо надясно, после наляво. Може би Ласи беше закъсняла! Това беше невъзможно и той го знаеше. Кучетата са много по-различни от хората. Хората имат часовници – ръчни, стенни, дори качени на кули по площадите и въпреки това винаги идват „с пет минутки закъснение“. Животните обаче нямат нужда от инструменти за измерване на времето. Нещо в тях тиктака много по-точно от всеки часовник. Те си имат „усет за време“, който никога не ги изоставя. Много добре знаят кога е дошъл часът, за да направят нещо, свързано с всекидневния им живот.
Джо Караклоу често беше разговарял с баща си на тази тема. Чудеше се как става така, че Ласи точно усеща кога трябва да е пред училището. Ласи не можеше да е закъсняла.
Джо Караклоу стоеше безпомощно на улицата. Изведнъж през ума му мина ужасна мисъл.
Може да я е прегазила кола!
Още преди ужасът да скове сърцето му, той вече я беше отхвърлил.
Ласи беше твърде добре възпитана, за да се скита безцелно по улиците. Тя се движеше винаги по тротоара, уверена и внимателна. Освен това в Грийнал Бридж нямаше много движение. Голямото шосе минаваше през долината на почти два километра оттук, по продължение на реката. Нагоре към селото водеше само тесен път, който при блатата се разделяше на десетки песъчливи пътечки.
Може би някой я е откраднал!
Не, това беше немислимо. Никой чужд човек не можеше дори да я докосне, ако някой от семейство Караклоу не беше наблизо и не й заповядаше да позволи това. А и Ласи беше твърде добре позната в цялата околност, далече отвъд Грийнал Бридж, за да се осмели някой да я открадне.
Къде ли беше изчезнала?
Джо Караклоу реши този проблем както стотици хиляди момчета по целия свят решават проблемите си. Хукна към къщи, за да каже на майка си.
Профуча надолу по главната улица и продължи да тича с всички сили покрай магазините. Прекоси цялото село, без да се оглежда, чак до тясната уличка, която се виеше по хълма. Изкачи я на един дъх, втурна се през градинската портичка, блъсна вратата на къщичката им и извика:
– Мамо, мамо! Нещо е станало с Ласи! Днес не дойде да ме вземе!
Едва изрекъл тези думи, Джо Караклоу усети, че нещо се е случило. Никой вкъщи не скочи от мястото си и не попита какво ли е станало. Никой не се уплаши, че с хубавото им куче се е случило нещастие.
Джо веднага забеляза това и застина в мълчаливо очакване. Майка му слагаше масата за чай и шеташе със сведена глава. За миг застана неподвижна, после хвърли бърз поглед към мъжа си.
Бащата на Джо седеше на ниско столче пред камината и беше извърнал глава към сина си. Бавно, без да каже дума, той се обърна отново към огъня и се загледа в пламъците.
– Какво е станало, мамо? – не издържа Джо. – Какво има, кажи ми?
Госпожа Караклоу остави бавно една чиния на масата и проговори, без да отправя думите си към някого:
– Все някой ще трябва да му каже.
Мъжът й не помръдваше. Тя се обърна към сина си и продължи:
– Може би е най-добре да го узнаеш веднага, Джо. Ласи никога вече няма да те чака пред училището. И няма смисъл да вдигаш излишен шум.
– Защо няма да ме чака? Какво е станало с нея?
Госпожа Караклоу отиде до камината и окачи чайника над огъня. После отговори, без да се обърне:
– Защото я продадохме. Затова.
– Продадохте я? – повтори с висок, пронизителен глас момчето. – Продадохте я! Защо я продадохте, мамо… защо… Ласи!
Майка му се ядоса.
– Защото така. Продадохме я и край. Всичко е свършено. А сега престани да задаваш въпроси. Нищо няма да промениш. Тя си отиде и толкова. Вече няма да говорим за нея.
– Но, мамо…
Викът на Джо издаваше пълното му объркване.
– Нито дума повече! – прекъсна го рязко майката. – Ела и си изпий чая! Хайде, сядай на масата!
Момчето послушно се отпусна на стола. Жената се обърна към мъжа си, който продължаваше да седи до камината.
– Хайде, Сам, ела да хапнеш и ти. Макар че и днес мога да ви поднеса само една оскъдна закуска… Но Бог знае, че…
Мъжът се изправи рязко, без да каже дума, и жената замлъкна като ударена. Сам Караклоу закрачи тежко, грабна шапката си от куката и излезе навън, като затръшна вратата зад себе си. За момент се възцари тишина. После майката каза гневно:
– Ето, виждаш ли какво направи! Ядоса баща си! Е, доволен ли си сега?
Тя седна на един стол и се загледа мрачно в огъня. Дълго, много дълго в къщата беше тихо. Джо разбираше, че майка му е несправедлива към него, като го обвинява за станалото. Но знаеше също, че тя прави това, за да скрие собствената си болка. Колкото по-силно я болеше, толкова повече се караше. Така постъпваха всички сурови, твърдоглави жители на тези места, свикнали на труден живот: когато се случваше нещо, което раздвижваше духовете им, те криеха чувствата си колкото може по-добре. Жените се караха и бъбреха, за да скрият мъката си. Но никога не се озлобяваха. И щом им минеше…
– Хайде, Джо, хапни си!
Гласът на майката вече беше мек и гальовен. Ала момчето продължаваше да се взира неподвижно в чинията си.
– Хайде, Джо, трябва да ядеш. Намазала съм ти филия с масло. Виж колко е хубав хлябът. Съвсем пресен е, днес го опекох. Няма ли да опиташ поне един залък?
– Не ми се яде – прошепна момчето.
– Ох, кучета, кучета и пак кучета – промърмори отчаяно майката и гневът й избухна с нова сила: – Човек си има само ядове с тези проклети кучета! Ако питат мен, аз се радвам, наистина се радвам, че Ласи вече я няма. Трябваше да се грижа за нея като за малко дете! Най-после се отървах и се радвам, че въпросът се уреди така добре, радвам се, наистина!
Кратко хълцане разтърси закръглената фигура на госпожа Караклоу. Тя извади от джоба на престилката си носна кърпичка и шумно се изсекна. После хвърли поглед към сина си, който продължаваше да седи неподвижно, и поклати тъжно глава.
– Ела тук, Джо – помоли тя.
Момчето се надигна и пристъпи към нея. Жената го обгърна с коравата си ръка и продължи, с лице, обърнато към огъня:
– Виж, Джо, ти си вече голямо момче и трябва да бъдеш разумен. Нали знаеш… сигурно ти е направило впечатление, че напоследък не сме много добре. Разбираш какво означава това. Трябва да си купуваме храна, трябва да си плащаме наема – а Ласи струва цял куп пари. Просто не можехме да си позволим да я задържим у дома, това е всичко. Времената са лоши и ти не бива… не бива да ядосваш баща си. Той и без това си има достатъчно грижи и… ами, това е всичко. Нея вече я няма и толкова.
Джо Караклоу стоеше пред майка си и без усилие разбираше какво му се говори. Дори едно дванадесетгодишно момче в Грийнал Бридж знаеше какво значи „лоши времена“.
Откакто се помнеха децата, бащите им работеха в мината „Уелингтън“, която се намираше над селото. Ходеха на смяна, връщаха се от смяна, мушнали под мишница кутията за сандвичи и стиснали в ръка миньорските лампи; и вадеха от мината блестящи въглища, които се продаваха добре. После обаче дойдоха лошите времена. В мината даваха само „временна работа“, мъжете печелеха все по-малко. Понякога положението се подобряваше и миньорите отново работеха по цял ден.
Тогава всички бяха щастливи. Разбира се, това не означаваше, че заживяваха в разкош и изобилие, защото в миньорските селища животът си остава труден дори в най-добрите времена. Но поне добиваха кураж, в семействата цареше съгласие и макар че на масата имаше само най-необходимото, то стигаше за всички.
Само че преди няколко месеца мината беше окончателно закрита. Голямото колело горе в шахтата престана да се върти. В двора вече не се тълпяха работници за началото на поредната смяна. Вместо това мъжете ходеха в службата за безработни. Стояха на ъгъла на улицата и чакаха работа. Но работа нямаше. Очевидно и те се намираха в една от областите, които вестниците наричаха „засегнати от кризата“ – в тази част от страната, където индустрията замираше. Цели села оставаха без работа. Хората нямаха възможност да печелят препитанието си.
Правителството им даваше седмична помощ – незначителна сума, колкото да не умират от глад.
Джо знаеше всичко това. Нали чуваше какво си говорят мъжете. Виждаше ги всеки ден да стоят пред бюрото по труда. Знаеше, че баща му не ходи на работа. Знаеше също, че майка му и баща му никога не говорят за това пред него – поради своя суров, но грижовен характер те се опитваха да носят товара си сами, за да не тегне и върху неговите млади рамене.
Макар че разбираше всичко, сърцето му продължаваше да копнее за Ласи. Но знаеше, че трябва да си мълчи. След малко погледна майка си и попита:
– Не можем ли по-късно да я откупим, мамо?
– Тя е много ценно куче, Джо, и сигурно ще ни поискат много пари. Но някой ден ще си купим друго куче. Само почакай. Може да дойдат и добри времена. Тогава ще си купим малко кученце и ти ще му се радваш, нали?
Джо Караклоу сведе глава и прошепна:
– Не искам друго куче. Искам Ласи!
Трета глава
Един вечно недоволен стар господин
Херцог Рюдлинг стоеше до живия плет от рододендрон и мрачно оглеждаше околността. След малко силният му глас прогърмя отново:
– Хайнс! Хайнс! Къде ли се е скрил? Хайнс!
Лицето му беше зачервено, белите му коси разчорлени и в този миг видът му отговаряше напълно на твърдението, че той е най-киселият стар господин във всичките три околии на Йоркшир.
Дали в действителност беше така, е трудно да се каже, във всеки случай обаче виковете и жестовете му потвърждаваха тази слава.
Може би това поведение се дължеше отчасти на факта, че херцогът чуваше извънредно лошо и винаги говореше така, сякаш командваше бригада пехотинци на парад, служба, която наистина беше изпълнявал преди много години. Освен това имаше навика да носи дебел бастун и да го размахва свирепо във въздуха, за да придаде повече тежест на и без това шумните си изявления. Херцогът беше недоволен от целия свят, защото беше убеден, че той е „на път да рухне“.
Нищо днес не беше толкова добро, колкото в младите му години. Конете не тичаха така бързо, младите мъже не бяха така смели и предприемчиви, жените не бяха красиви като преди, цветята се развиваха много по-зле, а що се отнасяше до кучетата ако в целия свят бяха останали поне десетина свестни кучета, то беше само защото той продължаваше да ги отглежда в собствените си кучкарници.
Според него днес вече никой не умееше да си служи с изискания английски, който се говореше в младостта му. Твърдо вярваше, че затрудненото му чуване не се дължи на заболяване, а на отвратителния навик на младите хора да мрънкат и да предъвкват думите, вместо да ги произнасят високо и ясно, както в годините на неговата младост.
Ами съвременната младеж! Без умора – а често и с видимо удоволствие, – херцогът изнасяше многочасови речи за безполезността на всеки отделен човек, имал нещастието да се роди през двадесетото столетие.
Странното беше, че единствената роднина, която търпеше близо до себе си (и която дори харесваше), беше най-младият член на голямото му семейство – дванадесетгодишната му внучка Присила.
Присила беше тази, която и днес му се притече на помощ, докато стоеше край живия плет от рододендрон и яростно размахваше бастуна си.
Момичето избягна сръчно поредния удар и дръпна дядо си за джоба.
Херцогът се обърна с ядно щръкнали мустаци.
– Аха, ти ли си? – изкрещя той. – Цяло чудо е, че най-после някой се отзова на виковете ми. Само Бог знае какво става с този свят! Слугите не ги бива за нищо! Глухи ли са, та не чуват? Страната загива.
– Глупости! – отговори успокоително Присила.
Тази малка дама беше дребна и крехка, но винаги самоуверена и спокойна. Постоянното общуване с дядото я беше научило да гледа на него като на свой равен – сякаш имаше насреща си старо дете или много млад възрастен.
– Какво каза? – изрева херцогът и я погледна отвисоко. – Говори по-ясно! Престани да мърмориш!
Присила придърпа главата му към устата си и изкрещя в ухото му:
– Казах „глупости“!
– Какво? – разсърди се още повече херцогът. Той изгледа внучката си и изведнъж избухна в луд смях. Мнението му за Присила беше много ласкаво. Беше убеден, че само от него може да е наследила смелостта да му се противопоставя.
Херцогът огледа любимата си внучка и настроението му веднага се повиши. Даже приглади дългите си бели мустаци, много по-гъсти и красиви от мустаците на днешните мъже.
– О, добре, че си тук – изръмжа доволно той. – Искам да ти покажа едно ново куче. Чудесен екземпляр! Великолепен! Най-благородното куче коли, което някога се е появявало пред очите ми. И при това женско!
– Не ми се вярва да е толкова красиво, колкото в доброто старо време – подразни го Присила.
– Престани да мърмориш – прогърмя отново гласът на херцога. – Не разбирам нито дума.
Той беше чул думите й, но нямаше намерение да се ядосва отново.
– Знаех си, че ще я имам – продължи доволно старият господин. – Три години я чаках.
– Цели три години! – повтори учудено Присила. Знаеше, че дядо й очаква да чуе точно това.
– Да, три години. О, той си мислеше, че може да ме разиграва, но сметката му се оказа грешна. Преди три години му предложих десет фунта, но ми отказа. На следващата година покачих на дванадесет, но той пак не ми я продаде. Последния път му предложих петнадесет фунта. Казах му, че не давам нито пени повече, обаче той не ми повярва. Колеба се цели шест месеца и едва миналата седмица изпрати да ми кажат, че приема.
Херцогът изглеждаше много доволен от себе си, но Присила поклати глава.
– Откъде знаеш, че не е преправено?
Това беше подходящ въпрос, защото йоркширците не само разбират от отглеждане на кучета, но и понякога се изкушават да използват познанията си за лоши дела. Често се случва да прибягват към известни само на тях непозволени средства, за да прикрият недостатъците на някое куче: например умеят да изправят кривите уши или неправилната стойка на опашката, и то така, че недостатъкът става невидим и неопитният любител на кучета го забелязва едва когато се прибере вкъщи с ценната покупка. Тези дребни хитрости са известни под името „преправяне“. При купуването на кучета – както и при конете – важи неписаният закон: Caveat emptor! – Купувачо, внимавай!
Когато чу въпроса на Присила, херцогът се изсмя развеселен.
– Откъде знам, че не е преправено, така ли? Защото и аз съм от Йоркшир като тях. Ето откъде познавам всичките им номера, и дори още няколко. Не, не. Кучето е добро. Впрочем, аз я купих от онзи там, как се казваше? От Караклоу! Познавам го добре и знам, че никога не би се осмелил да ме измами. В никакъв случай!
Херцогът отново размаха грамадния си бастун, сякаш предизвикваше на бой всеки, имал куража да го измами. Старият мъж и внучката му закрачиха бавно по пътеката към кучкарника.
Спряха пред решетката и загледаха легналото в клетката куче.
Присила видя едно голямо, черно-бяло златно коли. Главата му беше скрита между предните лапи, тъмната, аристократично извита муцуна изпъкваше още по-ясно на фона на снежнобялата козина на врата и гърдите.
Херцогът изцъка с език, за да повика кучето, но то не реагира. Само леко повдигане на едното ухо показа, че е чуло. Кучето продължи да лежи, без да удостои дори с поглед хората, които бяха дошли да го видят.
Присила се приведе, плесна с ръце и извика:
– Ела, коли! Ела тук! Ела, чуваш ли! Ела при мен! Само за миг големите кафяви очи на кучето се вдигнаха към малкото момиче, почти човешки очи, в които се четеше бездънна тъга. После се отвърнаха от Присила и отново се устремиха в празното пространство.
Момичето се изправи и се обърна към дядо си:
– Това куче не е добре, дядо.
– Глупости! – изкрещя херцогът. – Какво й липсва? Хайнс! Хайнс! Къде ли се е скрил пак? Хайнс!
– Идвам, идвам!
Острият, носов глас на повикания долетя иззад сградата. Веднага след това се появи и забързаният пазач.
– Да, Ваша светлост? Викахте ли ме?
– Разбира се, че ви виках. Да не сте глух? Какво става с кучето, Хайнс? Не изглежда добре.
– Ами, трябва да ви кажа, че не се храни – усърдно започна да обяснява пазачът. – Сигурно са я разглезили онези от селото. В работническите къщи кучетата все ги глезят, хранят ги със сребърна лъжица, така да се каже. Но се обзалагам, че тази скоро ще отвикне. Само след няколко дни ще бъде щастлива, че й се позволява да се храни в кучкарника. Аз ще се погрижа за всичко.
– И внимавайте за кучето, Хайнс! – изкрещя херцогът. – Грижете се добре за него, чувате ли!
– Да, разбира се, Ваша светлост – отговори почтително мъжът.
– Така ви съветвам и аз – изръмжа строго херцогът.
После измърмори нещо под носа си и се отдалечи с големи крачки. Беше разочарован. Смяташе да покаже на Присила каква добра покупка е направил, а вместо това внучката му трябваше да види една опърничава кучка.
Чу гласа й зад себе си и се обърна.
– Какво каза?
Момичето вдигна глава.
– Попитах защо човекът от селото ти е продал кучето си?
Херцогът спря за миг и се почеса зад ухото.
– Сигурно е разбрал, че няма да увелича цената. Още тогава му казах, че не давам нито пени повече, и мисля, че най-после твърдата му глава е увряла.
Докато дядото и внучката вървяха към голямата стара къща, пазачът Хайнс се приближи към кучето в клетката.
– Ще те накарам да се храниш както трябва – изръмжа ядосано той. – Да го знаеш. Ще те храня, дори ако трябва със собствените си ръце да ти тъпча яденето в гърлото.
Кучето не показа с нищо, че го е чуло. Само примигна, сякаш изобщо не забелязваше човека от другата страна на решетката.
Когато Хайнс си отиде, Ласи остана да лежи неподвижно в огрения от слънцето квадрат върху земята, докато сенките се удължиха. Тогава се надигна неспокойно, изпъна глава и пое дълбоко въздух.
Очевидно не подуши онова, което търсеше, защото тихо изскимтя. После започна да се разхожда покрай решетката – напред, назад, напред, назад.
Тя беше куче и в главата й не се оформяха мислите, които ние, хората, изразяваме с думи. Само някакво неопределено желание постепенно завладя цялото й същество. Скоро желанието доби ясни очертания. Усетът за време раздвижи мозъка и мускулите й.
И изведнъж Ласи разбра много точно какво иска. Сега можеше да го направи.