Текст книги "Ласи"
Автор книги: Ерик Найт
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 13 страниц)
Петнадесета глава
Пленница в равнината
Местността се променяше. Високите плата и степта изчезнаха заедно с меките хълмове и обширните пасища за овцете. Ставаше все по-равно и единствените възвишения бяха огромните купища камъни, изсипвани от вагонетките на откритите каменовъглени мини.
Срещаха се все повече градове, равнината беше опасана с безброй пътища и едно куче вече не можеше да ги заобикаля незабелязано. Не можеше и да избягва хората, защото те бяха навсякъде. Колкото и да се стараеше, Ласи трябваше да търси пътя си между тях, за да продължи на юг.
Затова и поведението й спрямо хората се промени. Стараеше се да стои колкото се може по-далече от тях, а когато трябваше да ги подмине, просто не им обръщаше внимание.
Иначе тя се движеше много по-свободно между жителите на тази област, които в много отношения приличаха на хората, сред които беше израснала.
Лицата на мъжете бяха черни от въглищния прах както в Грийнал Бридж. Дрехите им бяха мръсни, в ръцете или на челата си носеха миньорски лампи. И още нещо, от хората и градовете се носеше мирис на човешки същества, които работят под земята. Този мирис много приличаше на миризмата, която се излъчваше от господаря й – само че мъжете, които срещаше по пътя си, нямаха нищо общо с него. Те просто приличаха на миньорите от родното й село.
Затова и Ласи се държеше с тези хора както с обитателите на Грийнал Бридж: примиряваше се с присъствието им, но не се поддаваше на уловките им, не се подчиняваше на виковете им, не им позволяваше да я докосват.
Все повече хора спираха вниманието си върху Ласи. В индустриалната равнина на Шотландия има – както и в Йоркшир – доста хора, които познават и обичат кучетата. Тези хора могат от пръв поглед да различат благородното животно от обикновените и веднага познават кога едно куче е без стопанин. Все по-често се случваше някой от тези мъже да каже:
– Я виж, Арчи, едно безстопанствено куче! И на това отгоре от добра порода. Хайде, добричкият ми, ела при мен!
После протягаха ръка, щракаха с пръсти и я примамваха с любезни думи. Ала Ласи не се хващаше на уловките им, макар че нерядко един или друг звук във виковете им й напомняше за собственото й име. Ако някоя протегната ръка се приближеше твърде много до главата й, тя се изплъзваше изпод нея като живак. Ако тръгнеха да я преследват, в умореното й, разбито тяло се вливаха нови сили и макар и с мъка, преминаваше от обичайния равномерен тръс в бърз галоп, който скоро я извеждаше далече от обсега на двукраките преследвачи.
Щом успееше да се откъсне, тя минаваше отново в тръс и тръгваше право на юг.
Много скоро обаче се видя принудена да се движи по-бавно, защото новите места донесоха със себе си и нови препятствия: Ласи не можеше вече да си намира храна. Доскоро имаше зайци, но те ставаха все по-редки и по-редки и сега беше истинско събитие, когато носът й усетеше топлия мирис на заек. Струваше й все повече усилия да продължава пътя си. Беше й все по-трудно и да избягва хората. Накрая нарастващата умора я направи равнодушна към тях, освен когато някой се опитваше да се приближи твърде близо до нея.
Така, макар и бавно, Ласи прекоси шотландската равнина. Пътят й прекоси черната индустриална област, докато следваше неугасимия пламък в себе си: желанието да върви на юг, все на юг. Минаването й бе съпроводено с разни случки. Във все повече домове и кръчми се заговори за нея.
Една млада жена седеше до масата в къщичката си, която се намираше в малък миньорски градец. Гледаше как съпругът й вечеря и разказваше:
– Днес имах много странно преживяване, Айвор, с едно куче.
– Куче ли? Чие куче?
– Нямам представа на кого принадлежи. Седях с малкия отвън, за да се порадваме на слънцето, и то изведнъж изникна в края на улицата. Беше ужасно мръсно и изглеждаше толкова изтощено и жалко, че чак ме заболя сърцето. И в същото време беше много мило, по някакъв особен начин…
– Как може да бъде мило и ужасно едновременно?
– Не мога да ти обясня точно, но беше така. И беше страшно уморено. Също като мъжете, когато излизат от смяна – уморено до смърт и все пак продължаваше да се движи. Викнах му, но то не се приближи. Само спря и ме погледна – мен и малкия Айвор. Тогава извадих една купа с вода и я поставих пред него. Кучето се приближи и я излиза до последната капчица. После донесох чиния с остатъци и я поставих пред краката му. То я разглежда в продължение на няколко минути, като през цялото време я обикаляше, ту от едната, то от другата страна. Най-после пристъпи по-близо, помириса я и започна да яде. Ако знаеш как прилично се хранеше, макар да съм готова да се закълна, че умираше от глад. Изглеждаше толкова измършавяло, толкова нещастно. И изведнъж, макар че не беше дояло всичко, спря и вдигна глава. А после хукна надолу по улицата, сякаш си беше припомнило, че има някаква уговорка.
– Е, а ти какво очакваше? Че ще остане и ще ти каже благодаря ли?
– О, не… Но да си остави хубавото ядене и да избяга! Защо ли го направи?
– Но, Пеги, откъде мога да знам? Едно обаче е ясно: ти си готова да нахраниш всяко бездомно куче, всеки просяк и всеки скитник, който ти се изпречи на пътя.
При това мъжът избухна в добродушен смях и жената също се засмя, защото в гласа му имаше топлина, която показваше, че е доволен от нея. И тя забрави бездомното куче, за което се беше погрижила.
В друг град, на десетина километра южно от първия, една жена написа с острия си почерк писмо на мъжа си, който бе заминал по работа:
„Преди няколко дни имахме ужасно преживяване. В градчето ни се появи бясно куче. Полицаят Макгрегър го забелязал пръв. Веднага заподозрял нещо, защото от устата му капеше пяна. Опита се да го хване, но кучето му се изплъзна. Видях го да тича надолу по улицата – страшно създание, повярвай ми, хвърчи насреща ми със зейнала муцуна, истински див звяр. Полицаят и много момчета го гонят и крещят като безумни. Влетях в магазина за платове на Джеймисън и не излязох оттам цял час. Направо ми спря сърцето.
По-късно научих, че го сгащили в Алеята на Фенъл. И когато повярвали, че ще го хванат то успяло да прескочи задната стена, а тя е почти два метра висока, както знаеш. Сигурно е било бясно, защото никое нормално куче не би решило да прескочи тази стена.
Оттогава хората се страхуват до смърт, че ще ги хване бяс, и всички бездомни кучета са изловени и предадени на полицията. Мисля, че е най-добре да ги застрелят. Човек никога не знае какво може да очаква от тях. Толкова съм разтревожена от случилото се, че много ми се иска да се върнеш по-бързо, разбира се, когато приключиш със сделките си…“
Истории за подлост и страх, истории за любов и доверие придружаваха Ласи по дългия път, който я отвеждаше към Англия.
Реката, която тече покрай индустриалните области на Шотландия, е широка и дълбока. Бреговете й са обградени с високи стени и телени мрежи, защото земята покрай реката е много скъпа.
Огромни като кули кранове издигат във въздуха тежки метални детайли и ги спускат в корабостроителниците, където стърчат железни скелети. Мъжете по цял ден се катерят по тях, пробиват дупки и занитват. Непрестанното дрънчене се смесва с мощните удари на парните чукове. Така се създават големите кораби, които по-късно ще прекосяват Атлантика.
Корабостроителниците и градовете са завладели всяко местенце по брега на голямата река. За да прекосят реката, хората използват малки корабчета и прастари мостове, които вече столетия носят на гърба си движението между севера и юга.
И точно по един от тези оживени мостове вървеше Ласи. Дни наред беше търсила място на северния бряг, където да прекоси реката, но най-после не й остана друг избор, освен да мине там, където вървяха и хората.
Тя крачеше в края на тротоара и тъй като мостът беше много оживен, често се случваше хората да обръщат глава и да й подвикват, но тя не ги удостояваше с внимание, пробиваше си път през множеството и се стараеше да остане незабелязана в навалицата.
Двама мъже обаче не я изпускаха от очи. Те минаваха моста с камион, когато мъжът на предната седалка смушка с лакът приятеля си, който шофираше, и му показа кучето. Другият не отговори. Само кимна, сякаш изразяваше съгласие, и намали скоростта, така че кучето да бъде винаги в полезрението им. Ласи прекоси спокойно моста и ускори ход, защото отново вървеше в правилната посока. Реката остана зад нея. Тази победа й вдъхна нови сили, опашката й се вдигна малко по-високо, целият й вид изразяваше задоволство. Продължи по тротоара на юг, без да забелязва камиона, който спря точно до нея. Шумът и миризмите на града бяха толкова многообразни, че дори острият й слух и обоняние не намериха време да я предупредят. Животинският инстинкт се обади едва в последния момент и тя направи скок встрани. Нещо профуча през въздуха. Ласи зарита с крака, но не успя да се освободи. Беше хваната в мрежа и всичките й усилия бяха напразни.
Все пак тя не се отказа толкова лесно. Цяла минута тегли и къса мрежата, която я обгръщаше отвсякъде. Нищо не помагаше. Един от мъжете, слезли от камиона, коленичи до нея и я сграбчи с движение, издаващо дълъг опит. После немилостиво стегна муцуната й с кожен ремък и затвори челюстите й. Втори ремък се уви около врата й. С третия овързаха краката й.
Ласи не можеше да се помръдне. Скоро я наобиколиха и други хора.
Тя усети как някой вдигна мрежата и се дръпна с все сила, за да се изтръгне от нея. Предните й лапи излязоха навън! Едната задна лапа също се освободи! Само след миг щеше да избяга.
Тя зарита с крака, изви се като змия, опита се да се пребори с мъжа, който я държеше здраво. Сега и другият се хвърли върху нея с цялата си тежест. Само да успееше да се отърве от ремъка около муцуната си! Изпита силна болка, когато единият от мъжете я сграбчи за предната лапа. Другият замахна и я удари по главата.
Силният удар я зашемети. Едва когато се сви на кълбо в мрежата и вече не помръдна, мъжете спряха да я удрят. От тълпата се надигна звънък женски глас, ясен и възмутен:
– Но моля ви се, не е нужно да се отнасяте толкова жестоко с бедното животно!
Единият от мъжете, коленичил на тротоара, вдигна глава.
– Кого засяга това? – попита грубо той.
Някой от зрителите изхихика, но когато младата жена излезе напред, се възцари тишина. Гласът й прозвуча съвсем спокойно:
– Ако си мислите, че безсрамието ще ви помогне, лъжете се. Наблюдавах много внимателно през цялото време и смятам да уведомя властите за това, че измъчвате животните и се отнасяте грубо с гражданите.
Мъжът веднага промени тона:
– Много съжалявам, мадам, но аз само изпълнявам дълга си, а човек не може винаги да бъде достатъчно внимателен. Знаете ли колко бесни кучета обикалят наоколо и колко хора са заети да ги ловят. Всичко се прави за защита на обществото.
– Глупости! Това куче не показва ни най-малък признак на бяс!
– Откъде сте толкова сигурна, мадам? Всеки вижда, че кучето е безстопанствено, а наше задължение е да залавяме всички скитащи кучета, които се мотаят из околността. Това куче няма контролен номер.
Младата жена понечи да отговори, но господинът до нея улови ръката й.
– Човекът има право, Етелда. Не е редно цели орди безстопанствени кучета да скитат навсякъде. Трябва да има известен контрол, не разбираш ли?
– Точно така – съгласи се кучкарят.
Младата жена се огледа и упорито вирна брадичка.
– Все пак смятам, че не е нужно контролът да се извършва по този начин. Станете. Аз ще отведа кучето в камиона вместо вас.
– То веднага ще избяга, мадам!
– Глупости! Станете!
– Само ще ни накарате да започнем още веднъж от самото начало, мадам.
– Станете!
Коленичилите мъже вдигнаха глави към зрителите. Погледите им красноречиво говореха колко безсмислено начинание е да излезеш с разумни аргументи срещу жена, която си е втълпила в главата някаква глупост. Когато се изправиха, младата жена коленичи до кучето. Ласи усети как две ръце я милват нежно и успокояващо, а един мек глас й говори кротко.
– Така е добре. Дайте ми въжето и махнете тази мрежа.
Мъжете се подчиниха. Жената внимателно сложи примката на вратата на Ласи. Едната й ръка продължаваше да милва и успокоява кучето, другата предпазливо теглеше въжето.
– Хайде, стани! – заповяда тя.
Ласи направи онова, което беше научила през дългите години на обучението си. Подчини се и последва лекото теглене на въжето. Отиде до камиона, а когато мъжът отвори вратичката, жената вдигна изнемощялото коли и го сложи вътре. Решетката щракна. Ласи беше пленница.
– Ето така – проговори строго жената. – Не е нужно да се отнасяте с тях като с диви животни. Какво от това, че са безстопанствени?
После се обърна и продължи по пътя си, без да обръща внимание на мъжа, който забърза да я настигне.
– Как можа да направиш тази ужасна сцена пред толкова много хора, Етелда! – проговори с измъчен глас той.
Жената не отговори и двамата продължиха пътя си в мълчание. Изведнъж мъжът застана пред нея и я погледна.
– Моля те да ме извиниш – проговори меко той. – Иска ми се да си ударя някой шамар. Ти беше направо великолепна!
Двамата спряха до парапета и мълчаливо се загледаха към пълноводната река.
– Питам се защо ние, мъжете, изпитваме ужас от такива сцени – продължи след малко той. – Често ни се иска да направим нещо подобно, но не смеем. Най-вероятно е проява на страхливост. Жените са много по-смели. Ти беше наистина великолепна – това беше първото, което трябваше да кажа.
Младата жена го погледна с разбиране и сложи ръка на рамото му.
– Не бях аз – рече тихо тя. – Кучето беше виновно. Знаеш ли, толкова силно ми напомни за Бони. Спомняш ли си колито, което имахме в детството ми?
– О, разбира се. Отдавна не си се сещала за него. Но вашето куче беше прекрасно животно, Етелда!
– И това беше същото, макар че не му личеше, Майкъл. Вярно е, че беше измършавяло от глад, но нещо в него ми напомни за Бони. Същото търпение и… и… изглеждаше така, сякаш разбира всичко и е много жалко, дето не може да ни накара да го разберем.
Мъжът кимна и извади лулата си. После се опря на парапета.
– Какво ли ще правят с кучето? – попита след малко жената.
– Кои? Онези от камиона ли?
– Да.
– Вероятно ще го отведат в полицията.
– Да, но какво ще го правят там? Нали си няма стопанин?
– Не знам, Етелда. Вероятно ще го оставят известно време в кучкарника, но не знам колко. Ако никой не се обади, за да го вземе, тогава… хм, тогава ще го отстранят.
– Наистина ли смяташ, че ще го убият?
– О, те се стараят да проявяват човечност. Чувал съм, че ги водят в газова камера. Твърди се, че е напълно безболезнено. Все едно, че заспиваш. Такива били законовите разпореждания.
– И никой ли не може да го спаси – искам да кажа, ако законният му собственик не узнае, че е затворено тук?
– Мисля, че не.
– Няма ли друг закон или някоя друга възможност – да се отиде в полицията и да се вземе кучето, разбира се, като се платят разходите по издръжката му и всичко останало?
Мъжът запали лулата си.
– Мисля, че има. Или поне би трябвало да има.
Той хвърли бърз поглед към младата жена до себе си и се усмихна.
– Да вървим – каза той.
Шестнадесета глава
„Никога не вярвай на куче!“
Камионът с решетката влезе в един двор. Желязната врата, вкопана в сивата стена, се затръшна зад него. Камионът продължи пътя си и спря непосредствено пред висока входна врата.
Ласи лежеше спокойно в един ъгъл. В камиона имаше и други кучета. Докато пътуваха през града, те не спираха да лаят и да вдигат шум. Ласи обаче не се помръдваше. Лежеше неподвижна и изключваше околния свят, също както по времето, когато боледуваше в скривалището си. Само очите й бяха нащрек.
Не промени достойното си държание и когато решетката на камиона бе свалена. Останалите кучета, повечето мелези, залаяха буйно и се втурнаха навън. Двамата мъже ги хващаха едно по едно и ги хвърляха в една голяма бетонна клетка. Ласи обаче не се помръдна, докато в колата не остана нито едно куче.
Може би спокойствието и кралското й изражение заблудиха единия кучкар. Може би той си спомни с каква лекота младата жена я бе отвела до камиона.
Въоръжен с късо въже с примка на края, той се качи при нея, но Ласи и сега не помръдна. Беше твърде горда, за да се противи като другите кучета и да надава вой за изгубената си свобода. Така и сега покорно позволи на чуждите ръце да й надянат примката на врата. Когато въжето се опъна, тя се изправи послушно и последва мъжа, както я бяха учили. Двамата слязоха по задния капак на камиона и тръгнаха по коридора. Стъпките им отекваха шумно по цимента, но Ласи нито дърпаше въжето, нито караше да я теглят.
Това още повече приспа вниманието на мъжа и малко преди да стигнат мястото, където помощникът му държеше решетката отворена, той се наведе да развърже въжето.
И Ласи остана свободна.
Тя се втурна да бяга като падащ към земята слънчев сноп. Мъжът направи огромен скок, за да й пререже пътя, но в сравнение със скоростта на животното, човекът имаше реакции на охлюв. Още преди да е успял да се помръдне, Ласи профуча между крака му и стената. Хукна надолу по коридора, но скоро се изправи пред непреодолимо препятствие: проходът се стесняваше и свършваше с дебела стена. От другата страна нямаше нищо освен заплашително зейналата дупка на камиона, с който я бяха докарали тук. Той беше спрял толкова близо до входа, че не беше оставил дори сантиметър свободно пространство. Ласи се обърна и хукна обратно – право срещу мъжете, които я преследваха. Избягна протегнатите им ръце, промуши се между краката им, видя стълбата вляво и хукна по нея. Стълбата извеждаше в широк коридор.
Грамадната постройка, в която беше попаднала, скоро се огласи от викове на изненада. Коридорът се напълни с хора. Множество ръце посягаха да я хванат, когато профучаваше покрай отворените врати. Без да спира, Ласи се озова чак в другия край на коридора. Но тогава трябваше да спре. Коридорът завършваше с гладка стена. Високо горе имаше прозорец, но беше затворен.
Ласи се обърна светкавично. Дългият коридор се беше напълнил с хора. И всички крачеха към нея. Кучето се огледа тревожно. От двете страни на коридора имаше много врати, но всички бяха затворени. Нямаше къде да избяга!
Хората, които я гонеха, очевидно бяха стигнали до същото заключение, защото двамата мъже с островърхи шапки, които вървяха начело, се обърнаха към останалите преследвачи и гласът на първия прозвуча заповеднически:
– Моля всички да останат по местата си. Ей сега ще я хванем. Само не мърдайте, моля ви, за да не може да се върне по коридора. Няма да ви ухапе, не се бойте, тя не е зло куче.
Мъжът се обърна и тръгна бавно към плячката си. Помощникът му го следваше с мрежата. Вече бяха съвсем близо.
Ласи вдигна гордо глава и зачака. Разбираше, че е обкръжена, но не изпадна в паника.
И използва първата възможност за бягство. Точно до нея се отвори една грамадна врата и проехтя внушителен чиновнически глас:
– Какво става отвън? Не знаете ли, че се провежда съдебно заседание и…
Гневният чиновнически глас не можа да продължи. В следващата секунда покрай него се стрелна нещо като огнено кълбо и едва не го събори на земята, защото хвърчеше със скоростта на изстреляно от оръдие гюлле. Лицето на мъжа се изкриви, чертите му изразиха ужас и обидено служебно достойнство. Той хвърли изпълнен с презрение поглед към двамата мъже с островърхите шапки и затръшна вратата.
Вътре обаче се вдигна адски шум, защото Ласи тичаше насам-натам из голямата зала и търсеше възможност да се изплъзне. За съжаление не намери изход. Всички врати бяха затворени. Накрая я обкръжиха в един ъгъл. Все пак тя остана господарка на това малко пространство, защото хората не смееха да се доближат. Крясъците и тътренето на столове лека-полека заглъхнаха и единственият шум, който остана, беше удрянето на едно чукче.
– Добре ли разбрах – това ли е непознатият свидетел, с който защитата обеща да ни изненада?
Голямото помещение му отговори с луд смях. Младите мъже в тъмни роби се ухилиха до ушите. Даже внушителната фигура с огромна бяла перука зад съдийската маса си разреши една кратка усмивка, защото съдията беше известен надлъж и нашир със своето остроумие. Освен това днешното съдебно заседание беше дълго и уморително. Забележката на съдията щеше да бъде отпечатана във вестниците и щеше да стане известна на цялата страна: „За кой ли път съдия Маккайър, този известен с остроумието си правист, даде блестящо доказателство, че притежава чудесно чувство за хумор. По време на съдебното заседание срещу…“
Великият мъж кимна дружелюбно и перуката се смъкна на челото му. В този момент Ласи му отговори с кратък лай.
Съдията засия.
– Приемам, че това е утвърдителен отговор. И ще добавя, че това е най-интелигентният свидетел, който е заставал пред мен през последните двадесет години. Той е първият, който умее да отговаря с недвусмислено да или не.
Залата отново се огласи от гръмки смехове. Младите мъже в дълги роби закимаха като китайски мандарини и се наведоха напред.
Старият Маккайър днес беше в чудесно настроение.
Сега обаче съдията реши, че той единствен има право да определя колко да трае смехът, и удари с чукчето си. Челото му се набръчка. Очите му изпущаха мълнии.
– Разсилен! – извика той. – Разсилен!
Един униформен служител се втурна към съдийския стол и отдаде чест.
– Разсилен, какво е това?
– Куче, милорд.
– Куче! – Съдията хвърли поглед към Ласи, която все още беше обкръжена в ъгъла. – Потвърдихте собственото ми подозрение, разсилен. Наистина е куче – съгласи се благосклонно той. После повиши глас: – Е, как мислите, къде трябва да се намира то?
– Мисля, че знам какво има предвид Ваша светлост.
– И какво имам предвид?
– Милорд желае кучето да бъде отстранено.
– Точно така. Махнете го оттук! Веднага!
Разсилният огледа залата, засегнат в честолюбието си, но още повече смутен. Толкова отдавна служеше в съда, но никога не се бе сблъсквал с подобен проблем. Може би през цялата история на съдебните заседания не беше възниквал такъв проблем. Може би в правните книги и разпоредби изобщо не беше отбелязан служебно признат метод, според който да се реши един такъв случай. Беше помислено за всяка дреболия – но за кучета? Служителят не си спомняше нищо подобно.
„Кучета. Как се извеждат кучета от съдебната зала?“ Може би някъде имаше упътване по този въпрос, но разсилният го беше забравил. А щом не разполагаше със служебно предписание, той не можеше…
Изведнъж лицето на разсилния се разведри. Беше намерил решението. Служебната йерархия. Обърна се към мъжа, който беше отворил вратата и неволно бе пропуснал Ласи да влезе.
– Маклош! Махнете това куче оттук! Откъде влезе?
Пазачът почервеня от справедливо възмущение и изгледа яростно началника си.
– Без съмнение е избягало от Фергюсън и Донъл. Двамата бяха в коридора с мрежа в ръце.
Разсилният му обърна гръб и преведе чутото на съдията на служебен език.
– Кучето е избягало от полицията, милорд. Двама служители чакат отвън. И тъй като грижата за бездомните кучета е задължение на полицията…
– Не бих искал да го оформя като служебно разпореждане, разсилен, но извънслужебно, разбрахте ли ме – извънслужебно…
Младежите в дългите роби отново се ухилиха с възхищение.
– … извънслужебно ще ви кажа, че наистина е тяхно задължение. Пуснете ги да влязат и им заповядайте да махнат това животно.
– Веднага, милорд.
Разсилният хукна към вратата.
– Махнете го оттук, бързо, преди да се е разлудувало отново – пошепна глухо той.
Кучкарите влязоха в залата с мрежа в ръце.
Целият състав на съда се надигна с интерес. Това беше истинско разнообразие посред досадното съдебно дело в този скучен ден.
Двамата мъже се запътиха към ъгъла бавно и предпазливо.
– Ей сега ще го махнем оттук, милорд – обади се притеснено единият.
Но още преди да е довършил изречението си, Ласи се втурна да бяга. Познаваше мрежата, този опасен неприятел. Трябваше да й се изплъзне.
И залата отново се превърна в лудница. Младежите с готовност се възползваха от случая и се разкрещяха като ученици, подушили забавление:
– Ура, ето го тук!
– Я виж, Уотсън, там е, до съдийската маса!
– Олеле! Кой ме ритна по пищяла?
Те се надвикваха с удоволствие, скачаха насам-натам и в необузданото си веселие правеха всичко възможно да попречат на мъжете с мрежата. Всеки път, когато изглеждаше, че кучето ще бъде заловено, се хвърляха в краката им с оправданието, че им помагат да го заловят.
Все пак забавлението не продължи дълго.
Ласи беше заклещена до стената. Мъжете се наредиха в полукръг и запристъпваха към нея, плътно един до друг. Никъде не се виждаше пролука. Над нея имаше отворен прозорец. Тя скочи на перваза, изправи се там и се поколеба. Бетонният двор се намираше най-малко на шест метра под нея, а на входа все още чакаше камионът, с който я бяха докарали.
Уверени в победата си, мъжете пристъпваха напред. Знаеха, че кучето няма да посмее да скочи, и разпънаха мрежата.
Ласи стоеше върху перваза и трепереше. От лявата й страна беше покривът на камиона. Той беше само на три метра от нея, но и това разстояние изглеждаше непреодолимо. Тя се приведе, лапите й потръпнаха, сякаш търсеха по-добра опора. Мускулите й се напрегнаха.
Кучето не е като котката. То е научено да се бои от високото като човека. И въпреки това Ласи просто нямаше друг избор. Приведе се напред, напрегна всичките си мускули, застина неподвижна за миг и… скочи. Хвърли се колкото се може по-напред, за да падне върху покрива на камиона. Още докато летеше надолу, тя знаеше, че няма да успее. Инстинктите за време и равновесие й подсказаха, че няма да се приземи добре.
Тя изпъна предните си лапи и с последни усилия се залови за покрива на камиона. Увисна за момент, задните й лапи отчаяно се опитаха да намерят опора. Ласи падна тежко на земята и известно време лежа зашеметена.
Всички присъстващи в залата на съда се хвърлиха към прозорците. Един от кучкарите изкрещя победоносно:
– Сега вече го хванахме!
Той повика помощника си и хукна към вратата, но острата заповед на съдията ги накара да спрат. Маккайър ги изгледа със смръщено чело, а когато заговори, веселото настроение на деня се изпари в миг.
– Това е съдебно заседание. Бъдете така добри да напуснете съдебната зала спокойно и в мълчание. Господа, съдебното заседание продължава.
Чукчето удари по масата и никой не посмя да помръдне, докато отзвуча прастарият трикратен вик:
– Слушайте! Слушайте! Слушайте!
Мърморейки под носа си, двамата мъже излязоха от залата. Щом се озоваха в коридора, хукнаха като подгонени.
– Проклет дявол! – изпъшка по-възрастният. – Ще му дам да се разбере! Само почакай да го…
Когато слязоха в двора, учудването им беше безкрайно. Камионът си беше там. Точно до него беше мястото, където кучето падна и повече не помръдна. Само че кучето не беше там. Дворът беше празен.
– Това вече преля чашата, Донъл – изсъска старият. – Бях сигурен, че ще го намерим тук мъртво, а какво стана? Къде да го търсим сега?
– Прескочило е стената, мистър Фергюсън!
– Два метра – и при това след онзи страшен скок от прозореца! По дяволите, Донъл, това не е куче, това е някой вампир!
Двамата влязоха в едно помещение на партера и продължиха разговора си.
– Мистър Фергюсън, вампирът не е ли животно с крила?
– Точно така, Донъл. Точно това имах предвид. Едно животно трябва да има крила, за да се прехвърли през тази стена.
Донъл се почеса по главата.
– Веднъж гледах един филм за вампири – промърмори замислено той.
Старият го изгледа с укор.
– Стига, Донъл. Аз се опитвам да установя как можа да се случи всичко това, а ти ми разправяш за филми. Никога няма да напреднеш в службата, чуваш ли, ако продължаваш така. Въпросът сега е: какво ще правим?
Донъл прехапа уста.
– Не знам.
– Добре, тогава помисли. Какво щеше да направиш, ако беше сам?
Донъл потъна в дълбок размисъл. Най-после по лицето му пробяга нещо като усмивка.
– Ще вземем колата, ще обиколим града и ще го потърсим!
Другият поклати глава, сякаш се беше отчаял от човешкия род.
– Донъл, няма ли най-после да се научиш?
– Какво още имам да уча?
– Трябват ти допълнителни часове, това е то! – отговори натъртено Фергюсън. – Колко пъти съм ти казвал? Като служител на обществото ти трябва да спазваш работното си време. Ако започнеш да работиш по всяко време на деня и нощта, няма да мине много дълго и от теб ще се очаква да си на разположение по всяко време.
– Прав сте. Не помислих за това.
– Не бил помислил! Ти въобще не мислиш. Вземи пример от мен и мисли за всичко, момчето ми. Само тогава ще напреднеш.
Младият мъж сведе засрамено глава.
– Сега ще напишем доклад – продължи по-възрастният.
Той взе хартия и молив и задъвка крайчето му. Това продължи доста дълго.
– Трудна работа, Донъл – проговори най-после той. – Днешната случка ще бъде нещо като черна точка за целия ни отдел. Тук съм от двадесет и четири години и през цялата си служба не съм изпуснал нито едно куче. Просто не знам как да съобщя за днешното бягство.
Донъл отново се почеса по главата. Това му помогна да се сети.
– Вижте какво, мистър Фергюсън, не бихме ли могли да го забравим? Не пишете нищо и толкова.
Възрастният мъж го изгледа с възхищение.
– Идеята ти не е лоша, Донъл. Най-после показа, че си научил нещо. Забрави обаче една много важна подробност. Случилото се в съдебната зала. Още дълго ще има да се говори за това.
– Така е – кимна възбудено Донъл. – Но вие спокойно можете да твърдите, че сме заловили онзи дявол. Ако решат да направят проверка, ще им покажем едрия уличен пес с червеникавата козина, дето го хванахме сутринта. В доклада си ще пишете с едно куче по-малко и така… отделът няма да получи черна точка.
– Отлично, Донъл!
Без да се бави, старият се зае за работа.
Писането му отне почти половин час и му струваше доста усилия. Тъкмо свърши, когато се позвъни. Вратата се отвори, влезе един полицай. Зад него вървяха младата жена и мъжът, които бяха срещнали на моста.
– Тук е отделът за бездомни кучета, мистър – съобщи полицаят.
Мъжът излезе напред.
– Казаха ми, че ако се поемат съответните разходи, мога да получа всяко куче, което не е потърсено от собственика си – заговори той.
– Вярно е, мистър.
– Добре, аз… или по-скоро тази млада дама, тоест… тя иска да вземе колито, което хванахте тази сутрин.
– Колито? – повтори машинално Фергюсън, докато трескаво размисляше. – Коли значи. Не, тази сутрин не сме улавяли никакво коли, мистър.
Младата жена пристъпи напред.
– Моля ви се, не се опитвайте да хитрувате! Много добре знаете, че присъствах, когато тази сутрин уловихте женско куче коли, и при това се отнесохте много лошо с него – много добре знаете това. Ако се опитате да ме излъжете, капитан Маккейт веднага ще се заеме със случая.
