Текст книги "Ласи"
Автор книги: Ерик Найт
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 13 страниц)
Четвърта глава
Ласи се връща у дома
Джо Караклоу бавно излезе от училище и… спря като закован.
Силен вик се изтръгна от гърдите му:
– Ласи! Ласи!
Джо се втурна към кучето си, коленичи и зарови пръсти дълбоко в гъстата му козина. Обзет от дива радост, той скри лице в гривата на Ласи и я потупа по хълбока. След малко се изправи. Идеше му да скача и танцува от щастие. Момчето и кучето се държаха по много различен начин. Докато момчето не беше на себе си, кучето седеше най-спокойно и само размахването на опашката издаваше колко се радва да види малкия си приятел. Сякаш искаше да му каже: „Защо се вълнуваш толкова? Мой дълг е да те чакам, и аз дойдох. Какво необикновено има в това?“
– Да вървим, Ласи – подвикна момчето.
После се обърна и хукна надолу по улицата. В първия момент дори не бе помислил каква е причината Ласи да се върне при него. Каза си, че това е истинско чудо, и побърза да прогони надигащите се съмнения.
Защо да си блъска главата, след като най-прекрасното нещо на света се беше случило? Ласи се върна, и толкова.
Само че нещо продължаваше да го безпокои. Нима баща му беше откупил Ласи обратно? Или имаше друга причина?
Джо помисли малко и още веднъж се опита да се успокои.
Вече тичаше по главната улица и сега въодушевлението му зарази и Ласи. Изведнъж тя го задмина, направи няколко скока и залая с онези тонове на бурно щастие, които успяват да издадат кучетата, макар и рядко. Отвори широко устата си, както много често правят колитата, за да изразят доброто си настроение. В такива случаи стопаните им се кълнат, че кучетата се смеят от радост.
Едва когато стигнаха до бюрото по труда, Джо забави крачка. Един от мъжете, които стояха там, се провикна:
– Ей, момче? Как успя да си върнеш кучето?
Думите бяха произнесени на широкия йоркширски диалект и Джо отговори по същия начин. Макар че в училище говореха „чист“ английски, децата бяха достатъчно учтиви да отговарят на възрастните на диалекта, на който се обръщаха към тях.
– Чакаше ме до вратата на училището – изкрещя в отговор Джо.
И в този миг истината блесна в ума му. Баща му не беше откупил кучето от новия му собственик, иначе всички в Грийнал Бридж щяха да го знаят. В такова малко селце всеки знаеше какво става в къщата на съседа, а повечето жители на тяхното село щяха вече да са осведомени за нещо толкова важно като връщането на Ласи.
Ласи беше избягала!
Младият Караклоу продължи пътя си с помръкнало лице. Вървеше бавно и размишляваше. Зави по стръмната уличка, която се изкачваше към дома му, и щом стигнаха до вратата, се обърна и тъжно заповяда на кучето си:
– Стой зад мен, Ласи.
Джо постоя малко пред вратата, потънал в мислите си, със смръщено чело. После се постара да изглежда колкото се може по-равнодушен, отвори вратата и влезе.
– Мамо – извика той, – имам една изненада за теб.
И протегна ръка, сякаш това движение можеше да му помогне да опази онова, което желаеше толкова много.
– Ласи се върна – обясни той.
Веднага забеляза как очите на майка му се разшириха от гняв. Баща му, който седеше на обичайното си място пред огъня, вдигна глава. После погледите на родителите му се отправиха към кучето, което послушно следваше момчето по петите. И двамата гледаха Ласи, но не казваха нито дума.
Животното сякаш разбра какво означава тази тишина. То спря за миг, после продължи напред със сведена глава, както правят кучетата, когато усещат, че са извършили нещо лошо – само че не знаят какво. Ласи отиде до постелката пред камината и замаха с опашка. Знак, че е готова да поправи грешката си, все едно каква е тя.
Изглежда обаче, че този път нямаше да има прошка, защото мъжът отвърна очи от кучето и отново се загледа в огъня. Така изключи Ласи от полезрението си.
Бавно, много бавно, кучето се сви на кълбо и се отпусна на килима, така че тялото му докосваше стъпалото на мъжа. Той побърза да го издърпа. Кучето сложи глава върху лапата си и също като мъжа се загледа в огъня, сякаш златната страна на мечтите, създадена от пламъците, криеше отговора на въпросите му.
Жената се раздвижи първа. Тя опря ръце на хълбоците си и издаде дълга, шумна въздишка – въздишка, която ясно изразяваше отчаянието й. Джо я погледна и заговори в отчаян опит да я спечели на своя страна. Гласът му трепереше от надежда.
– Излязох от училище и тя беше там. На мястото, където винаги ме е чакала. Точно на входа. Седеше и ме чакаше. Никога не сте виждали такава радост. Как размахваше опашка… Толкова се зарадва, като ме видя…
Джо продължи да говори, думите се лееха като поток от устата му. Струваше му се, че ако говори и говори, майка му и баща му няма да произнесат страшните думи, които очакваше да чуе. Потокът от думи можеше да отложи присъдата.
– От пръв поглед разбрах, че й е мъчно за дома. Мъчно й е за всички нас. Затова си казах, че е най-добре да я взема. Можем просто да я…
– Не!
Този вик беше на майката. Първата дума, която произнесе от влизането им. Джо млъкна уплашено, но почти веднага заговори отново. Бореше се за онова, което обичаше, макар че почти не се надяваше да го постигне.
– Но тя се върна, мамо. Можем да я скрием. Никой нищо няма да разбере. Ще кажем, че не сме я виждали, и те ще…
– Не! – повтори енергично майката.
После му обърна гръб и продължи да нарежда масата. Като всички селски жени започна да се кара, защото студените и груби думи прикриваха истинските й чувства:
– Кучета! Кучета! Кучета! – викаше тя. – Направо се поболявам като чуя тази дума. Не мога да ги понасям. Ласи е продадена и край! Вече не е наша и колкото по-скоро се махне от очите ми, толкова по-добре. Хайде, махай я оттук, и побързай, защото не се знае кога ще се появи онзи Хайнс, онзи проклет всезнайко! – При тези последни думи гласът й стана остър и подигравателен, защото имитираше начина по който говореше Хайнс. Кучегледачът на херцог Рюдлинг идваше от Лондон и затвореното му южно – английско произношение дразнеше местните хора, които говореха бавно и отворено.
– Това е всичко, което имах да кажа – заключи твърдо майката. – Не ти остава нищо друго, освен да преглътнеш случилото се и да го смелиш. Тя е продадена, затова трябва веднага да я отведеш при този, на когото принадлежи.
Джо усети, че не може да очаква помощ от майка си, и се обърна към баща си, който продължаваше да седи до огъня. Ала бащата се държеше така, сякаш не е чул нито дума от казаното дотук. Джо издаде напред долната си устна, което показваше вродена упоритост, и се замисли какво още може да каже. Сега обаче се намеси и Ласи. Тя реши, че караницата е свършила, защото в стаята се беше възцарила тишина, затова се надигна бавно и пристъпи към мъжа. Мушна тясната си муцуна в ръката му, съвсем леко, за да покаже, че се нуждае от вниманието и подкрепата на господаря си. Обаче мъжът отдръпна ръката си далече от обсега на кучето и продължи да се взира в огъня.
Джо видя всичко. Осмели се меко да възрази срещу поведението на баща си.
– Татко – започна тъжно той, – би могъл поне да я поздравиш. Тя не е виновна за нищо, а и толкова се радва, че си е вкъщи. Погали я поне веднъж!
Бащата на Джо отново не помръдна, сякаш не чуваше думите на сина си.
– Знаеш ли, може би в кучкарника не се грижат добре за нея – продължи Джо, макар да знаеше, че думите му са напразни. – Смяташ ли, че я хранят както трябва? Я погледни козината й. Мисля, че е започнала да оредява? Дали не е добре да слагаме във водата й за пиене отвара от ленено семе? Нали така се постъпва, татко, ако козината на кучето е загубила блясъка си.
Бащата на Джо, който продължаваше да седи до огъня, кимна бавно с глава. Но ако той не беше забелязал, че синът му е минал в настъпление, госпожа Караклоу смръщи заплашително чело.
– Така е – извика гневно тя, – ти нямаше да бъдеш истински Караклоу и кореняк йоркширец, ако не разбираше от отглеждане на кучета много повече, отколкото от бъркане на яйца. – Гласът й кънтеше в къщата. – Велики Боже, понякога наистина си мисля, че мъжете от нашето село се грижат повече за кучетата си, отколкото за собствените си деца. Наистина! Времената са толкова лоши, но нима някой е тръгнал да си търси работа? Не и не! Предпочитат да получават помощи и аз се обзалагам, че на повечето им е все едно дали децата им гладуват, стига само да имат достатъчно храна за кучето си!
Бащата на Джо раздвижи краката си и момчето побърза да прекъсне майка си.
– Ласи наистина изглежда зле, мамо. Готов съм да се обзаложа на каквото искаш, че не я хранят както трябва.
– Ами да – отговори злобно майка му, – от онзи дяволски всезнайко Хайнс наистина може да се очаква какво ли не! Той сигурно краде най-доброто месо за себе си. Никога в живота си не съм срещала такъв скъперник и подлец!
Докато говореше, тя устреми поглед към кучето и тонът й веднага се промени.
– Господи! – изплъзна се от устата й. – Тя наистина не изглежда добре. Бедното ми момиче, ей сега ще й приготвя нещо за ядене. Доколкото разбирам от кучета, тя наистина има нужда да се подкрепи.
В този миг госпожа Караклоу осъзна, че проявеното съчувствие е в очевидно противоречие с думите, които беше изрекла преди малко. За да се защити и да заглади непростимата си грешка, тя отново надигна глас и започна да гълчи:
– Но щом се наяде, трябва да се върне в кучкарника. А когато я махнете оттук, не искам ново куче в къщата си, чувате ли? Толкова се мъчих, докато я отгледам, грижех се за нея като за малко дете. И какво получих за усилията си?
Без да спира да мърмори, госпожа Караклоу затопли в една тенджерка храната на кучето. След малко я сложи пред муцуната на Ласи и двамата с Джо доволно проследиха как кучето се нахрани с голям апетит. Само мъжът не удостои дори с поглед красивото коли, което някога му принадлежеше.
След като Ласи се нахрани, госпожа Караклоу вдигна съдината. Джо пристъпи към камината и свали от лавицата грижливо сгъната кърпа и една четка. Седна на килимчето пред камината и се зае да реши дългата козина.
Отначало мъжът продължаваше да гледа огъня; след малко обаче започна да хвърля бегли погледи към кучето и седналото пред него момче. Накрая не издържа, обърна се и протегна ръка.
– Не се прави така, момче – дрезгавият му глас беше мек и загрижен. – Щом си се хванал с една работа, научи се да я вършиш както трябва. Ето виж как се прави!
Той взе от ръката на сина си четката и кърпата, коленичи на килимчето и се зае с гъстата козина на кучето. Първо я изтърка навсякъде с кърпата, после внимателно вдигна с една ръка тясната, аристократична муцуна, докато с другата сръчно изчетка снежнобялата грива на колито и изкусно оформи така наречените „чорапки“, „престилчица“ и „поличка“.
За известно време в къщата се възцари тихо блаженство. Мъжът забрави всичко друго, беше погълнат от заниманието си. Джо беше приседнал на килимчето до баща си, наблюдаваше внимателно и се опитваше да запомни всяко движение на четката. Защото знаеше – както всъщност и всички в селото – че на мили наоколо няма друг човек, който да е в състояние да приготви едно коли за изложба на кучета по-добре от Сам Караклоу. Най-голямото желание на Джо беше един ден да стане също толкова добър в отглеждането на кучета, колкото беше баща му.
Госпожа Караклоу беше първата, която се сети за онова, което всички бяха прогонили от съзнанието си. Ласи вече не беше тяхно куче.
– Вижте какво! – извика раздразнено тя. – Няма ли най-после да махнете това куче от къщата ми?
Изведнъж бащата на Джо се ядоса. Йоркширският диалект, който оцветяваше в тъмни тонове гласовете на селските мъже, направи и неговия по-суров от обикновено.
– Ти наистина ли искаш да я отведа обратно в този вид? Та тя прилича на мръсно бельо!
– Моля ти се, Сам! – не отстъпваше жената. – Ако не побързаш да я отведеш обратно…
Тя млъкна внезапно и всички наостриха уши. Някой приближаваше по пътечката в градината.
– Видяхте ли? – извика ожесточено жената. – Ето ви го и Хайнс.
Тя забърза към вратата, но преди да е стигнала до нея, някой натисна бравата. Наистина беше Хайнс. Мършава, дребна фигурка в сюртук на карета, бричове и гамаши. Мъжът се поколеба за миг, но като забеляза кучето пред камината, пристъпи напред и извика:
– Така си и мислех! Сигурен бях, че ще я намеря тук.
Бащата на Джо се надигна бавно.
– Исках само да я почистя малко – проговори смирено той и се изправи с обичайната си тромавост. – Вече сме готови и тъкмо смятах да ви я доведа.
– Обзалагам се, че точно това щяхте да направите – отвърна иронично Хайнс. – Разбира се, че искахте да я доведете обратно! Сигурно щяхте да ми я върнете лично. Но след като случайно съм тук, мога да я взема и сам.
Той извади от джоба си въже, втурна се към Ласи и нахлузи примката през главата й.
Дръпна я силно и кучето послушно се изправи. Сви опашка и запристъпва след мъжа към вратата. Хайнс спря на прага и се обърна.
– И да се разберем – изрече на сбогуване той, – аз не съм вчерашен и случайно също познавам проклетите ви йоркширски номера. Познавам и вас, и кучетата ви, които все се връщат у дома. Вие ги обучавате да бягат от новите си собственици и да се прибират право вкъщи, а после ги продавате на друг. Но трябва да знаете, че при мен това е невъзможно, гарантирам ви го. Случайно и аз знам няколко хитрости…
Той млъкна изведнъж, защото бащата на Джо пристъпи към него с лице, пламнало от гняв.
– Аз… хм. Желая ви добра вечер – завърши набързо Хайнс и се втурна навън.
Вратата се затвори. Хайнс и кучето си отидоха. В къщата се възцари потискаща тишина, но госпожа Караклоу не се сдържа:
– Няма да търпя, не, няма да търпя такова нахалство! – изфуча сърдито тя. – Да нахлуе в къщата ми, без дори да помоли за разрешение, и да си остане с шапката на главата, сякаш е самият херцог. И всичко това само заради едно куче. Е, Ласи вече я няма и ако питате мен, добре е, че се отървахме от нея. Може би най-после ще имаме малко спокойствие. Надявам се да не я видя никога вече!
Докато майката гълчеше и нареждаше, Джо и баща му седяха пред огъня. И двамата се взираха в пламъците, неподвижни и мрачни; всеки потънал в мислите си, както правят хората от Северна Англия, когато нещо ги е засегнало до дън душа.
Пета глава
„Повече не се връщай!“
Ако госпожа Караклоу си мислеше, че сега всичко е наред, тя се лъжеше. Защото на следващия ден Ласи отново чакаше пред вратата на училището, вярна на всекидневното си задължение.
Джо отново я поведе към къщи. По пътя реши, че този път трябва да се бори за кучето си. Планът беше прост. Когато родителите му видят колко е привързано кучето към тях, за награда ще го задържат при себе си. Знаеше обаче, че нещата не са така лесни.
През целия път до дома се колебаеше как да постъпи. Вкъщи всичко беше както винаги. Майка му приготвяше вечерята, баща му седеше замислен на обичайното си място пред огъня. В последно време прекарваше така по цели часове. Работа нямаше и нямаше.
– Тя… тя пак се върна – обяви Джо. Цялата му надежда отлетя, когато чу първите думи на майка си. В тях нямаше и капчица отстъпчивост.
– Няма да търпя повече това, не, няма да търпя – изкрещя тя. – Не искам да я водиш вкъщи и няма никаква полза да ме молиш и тормозиш. Трябва веднага да я върнете! На момента!
Думите се изляха върху Джо като леден порой. Рядко се случваше момчето да противоречи на родителите си, защото беше възпитано много строго. Този път обаче Джо имаше чувството, че трябва да е упорит.
– О, мамо, нека остане само за малко! Моля те, само за няколко минути! Остави ми я поне за малко!
Той смяташе, че ако пусне Ласи вътре, майка му ще се смили. Може би Ласи усети същото, защото още докато Джо говореше, тя се вмъкна в къщата и се запъти към обичайното си място на килимчето пред камината. Легна тихо, сякаш знаеше, че се говори за нея. Обикновено хората в този дом говореха спокойно, но днес гласовете им звучаха възбудено.
– Нищо няма да помогне, Джо. Колкото по-дълго я държиш тук, толкова по-трудно ще ти бъде да я отведеш обратно. Трябва да я върнем, не разбираш ли!
– Но, мамо, татко, само я погледнете, моля ви! Не изглежда добре, не намирате ли? Там не я хранят правилно. Не мислите ли…
Бащата на Джо се изправи и погледна момчето си в очите. Лицето на мъжа беше безизразно и неподвижно, но гласът му го издаваше.
– Този път не може, Джо – проговори задавено той. – Трябва да разбереш, че няма смисъл. Ще я върнем веднага след чая.
– Не! Ще я върнете още сега – провикна се ядосано госпожа Караклоу. – Ако не го направите, онзи Хайнс ще дойде пак, а аз не искам да го виждам в къщата си. Не помните ли как влезе тук, сякаш домът ми е негова собственост? Сложи си шапката и тръгвай.
– Но тя ще избяга пак, мамо! Нима не разбираш? Тя ще се връща винаги при нас. Тя е наше куче.
Джо млъкна съкрушен, когато майка му се отпусна уморено на стола и хвърли безпомощен поглед към мъжа си. Татко му кимна, сякаш искаше да каже, че момчето има право.
– Тя се връща при момчето, разбираш ли – проговори тихо той.
– Съжалявам, Сам, но тя не може да остане тук – настоя госпожа Караклоу. – Ако смяташ, че се връща при момчето, тогава вземи и него. Нека да дойде с теб и да я затвори лично в кучкарника, а после да й заповяда да остане там. Щом той й нареди, тя ще го разбере и повече няма да бяга.
– Да, това звучи разумно – отговори все така бавно мъжът. – Вземи си шапката, Джо, и ела с мен.
Дълбоко нещастен, Джо нахлупи шапката си и мъжът изсвири през зъби. Ласи се надигна послушно от мястото си и тримата излязоха от къщичката. Джо чу как майка му продължи да говори, но гласът й звучеше толкова изтощено, сякаш ей сега щеше да се разплаче от умора.
– Ох, само да можеше да остане тук! Може би тогава в дома ни щеше да цари поне малко мир и спокойствие, макар че Бог знае колко трудно е това във времена като днешните. Така, както стоят нещата…
Гласът й заглъхна. Момчето закрачи напред след баща си и кучето, без да поглежда назад.
– Дядо – попита Присила, – могат ли животните да чуват звуци, които са недоловими за нас?
– Да, да, разбира се! – изкрещя в отговор херцогът. – Вземи например кучето. Кучето чува пет пъти по-добре от човека. Моята безшумна кучешка свирка всъщност издава определен звук. Само че нейните тонове са отвъд нашата слухова граница и ние дори не ги долавяме. Никой човек не може да ги чуе. Кучето обаче ги чува и тича насам. И това е, защото…
Присила видя как дядо й трепна като ужилен, а после заплашително размаха бастуна си и закрачи надолу по пътя.
– Караклоу, какво правите с моето куче?
Присила видя един едър мъж от селото, придружен от високо, здраво момче, което бе сложило ръка върху гривата на едно коли. Тя чу тихото ръмжене на кучето, което сякаш възразяваше срещу застрашителното приближаване на дядо й, чу и тихия глас на момчето, което го успокояваше. Присила хукна след дядо си към непознатите.
Когато Сам Караклоу ги видя да идват насреща му, той свали шапка и смушка сина си да стори същото. Това не беше жест на подчинение, в никакъв случай, но много от суровите селски мъже изпитваха гордост от доброто си възпитание и умението си да се държат учтиво.
– Това е Ласи – каза Сам Караклоу.
– Разбира се, че е Ласи – изгърмя гласът на херцога. – Всеки глупак може да го види. Какво правите с нея?
– Пак избяга и аз ви я връщам.
– Пак ли? Нима е бягала и друг път?
Сам Караклоу остана безмълвен. Както при повечето селски жители, мислите му се движеха много бавно. От последните думи на херцога той разбра, че Хайнс е премълчал бягството на Ласи миналия ден. Ако отговореше честно на въпроса на херцога, щеше да очерни Хайнс в очите му. Макар да не харесваше пазача, това не означаваше, че ще злослови по негов адрес; знаеше, че не е редно другият мъж да загуби работата си заради него. Твърде вероятно беше Хайнс да бъде уволнен, а в тези времена беше трудно да се намери нова работа. Сам Караклоу го знаеше от опит.
Той разреши проблема по типично йоркширски начин. Просто повтори последните си думи:
– Доведох ви я – това е всичко.
Херцогът го изгледа заплашително. Гласът му изгърмя още по-страшно:
– Хайнс! Хайнс! Защо този човек винаги бяга и се крие, когато имам нужда от него? Хайнс!
– Идвам, идвам – прозвуча носовият глас наблизо.
Хайнс се промъкна през храстите, които растяха около кучкарниците.
– Хайнс, това куче бягало ли е и друг път?
Хайнс се почувства неудобно.
– Ами, работата стои така…
– Бягала ли е и друг път, или не?
– В известен смисъл да, но аз не исках да досаждам на Ваша светлост за такава дреболия – отговори пазачът и започна да мачка шапката си. – Но ви обещавам, че ще внимавам това да не се случи отново. Не мога да си представя как е успяла. Закърпих с тел всички дупки, които беше изровила, и ще се погрижа…
– Съветвам ви да побързате! – изкрещя херцогът. – Вие сте един непоправим глупак! Да, такъв сте. Все повече се убеждавам, че сте непоправим глупак, Хайнс! Затворете кучето, където му е мястото. И ако още веднъж успее да ви избяга, тогава ще… ще…
Херцогът не се доизказа, но очевидно възнамеряваше да приложи строги мерки. Обърна се и закрачи обратно към къщата с високо вдигната глава, без да каже дори дума за благодарност на Сам Караклоу.
Присила очевидно усети, че дядо й е постъпил несправедливо, защото понечи да го последва, но само след няколко крачки спря. Обърна се и огледа спокойно арената на сблъсъка, която херцогът току-що беше напуснал. Хайнс направи гневно движение с ръка.
– Точно така, ще я затворя – измърмори той. – И ако отново избяга, ще й покажа аз кой е…
Той не успя да довърши изречението си. Докато говореше, протегна ръка, сякаш искаше да сграбчи Ласи за козината, но не можа да стигне до нея, защото тежката подкована обувка на Сам Караклоу настъпи крака му и го задържа на място. Гласът на миньора прозвуча подчертано твърдо:
– Доведох момчето си. Този път ще я затвори то. Тя винаги го слуша, затова Джо ще я затвори в клетката и ще й заповяда да остане. – След това обяснение суровият йоркширски глас на Сам Караклоу се промени внезапно, сякаш току-що беше забелязал нещо ново. – О, колко съжалявам. Изобщо не съм забелязал, че съм ви настъпил. Ела, Джо, момчето ми. Отключете клетката, Хайнс, ние ще свършим останалото.
Присила остана до стария зеленикав храст и видя как кучето послушно влезе в кучкарника и остана в ограденото място. Когато момчето пристъпи към телената мрежа, Ласи вдигна глава и приближи към него.
Тя притисна муцуна в телта и момчето дълго стоя така, протегнало пръсти през мрежата, за да се докосва до студения нос на кучето. Мъжът наруши тишината.
– Хайде, Джо, хайде, момчето ми. Трябва да сложим край. Няма смисъл да удължаваш сбогуването. Заповядай й да остане и й кажи, че не е редно всеки ден да бяга и да се връща при нас.
Присила проследи как момчето погледна баща си, а после се огледа на всички страни, сякаш чакаше отнякъде помощ.
Но нямаше кой да помогне на Джо, затова той преглътна и заговори с тих глас, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо:
– Остани тук и бъди щастлива, Ласи. – Гласът му едва се чуваше. – И… и никога вече не се връщай. Не бягай оттук. Никога вече не идвай да ме взимаш от училище. Остани тук и вече не мисли за нас. Защото… ти вече не си наша и ние не искаме да те виждаме, никога вече. Защото тогава ще бъдеш лошо куче… и ние няма да те обичаме повече и няма да те пускаме вкъщи. Затова не ни мъчи, не се връщай повече. Остани завинаги тук и престани да ни безпокоиш. И… никога не се връщай вкъщи!
Кучето се отправи към задната част на кучкарника, сякаш беше разбрало, и легна на земята. Момчето се обърна рязко и хукна по пътя към дома. Но не виждаше къде стъпва и няколко пъти се препъна. Баща му, който крачеше до него с високо вдигната глава и устремен право напред поглед, го хвана за рамото, разтърси го и строго нареди:
– Гледай си пътя!
Джо трябваше да подтичва, за да не изостане от баща си, който правеше големи крачки. Единствената мисъл, която се въртеше в ума му, беше, че никога няма да разбере защо възрастните са толкова жестокосърдечни точно тогава, когато децата им имат най-голяма нужда от тях.
Това си мислеше Джо, докато вървеше до баща си, и не разбираше, че мъжът се стреми да избяга от гласа, който го преследваше – от упорития лай на кучето, което викаше господаря си.
Имаше още един човек, който не разбираше какво става и това беше Присила. Момичето вървеше бавно към площадката, където стоеше сега кучето коли, устремило поглед към пътя надолу. Бащата и синът вече бяха изчезнали зад завоя. Ласи беше вдигнала глава и ги викаше с лая си. Присила остана загледана в кучето. След малко Хайнс излезе от къщичката си и като видя момичето, се запъти към него.
– Хайнс!
– Да, госпожице Присила?
– Защо кучето бяга? Не е ли щастливо при нас?
– Бог да благослови доброто ви сърчице, госпожице Присила. Разбира се, че е щастливо. Има си такъв великолепен кучкарник. Бяга само защото онези хора са я дресирали така. Те винаги така правят – карат кучетата да се връщат обратно, за да могат да ги продадат на някой друг, преди новият собственик да се е усетил.
– Ако наистина са искали да я продадат повторно, защо тогава ни я върнаха?
– О, госпожице Присила, не измъчвайте ненужно красивата си главица – отговори снизходително Хайнс. – На хората от селото не може да се вярва, и толкова. Знам всичките им номера и ви уверявам, че с мен няма да постигнат нищо.
Присила помисли малко и продължи:
– Но ако момчето си иска кучето, защо изобщо са го продали? Ако колито беше мое, никога нямаше да го продам.
– Разбира се, госпожице Присила.
– Защо са го направили?
– Защо ли? Защото дядо ви плати висока цена за това куче. Ето защо. Страхотна цена, казвам ви. Той е прекалено добър с тях, това е то. Ако зависеше от мен, щях да ги направя малко по-отстъпчиви. Можете да ми вярвате!
Хайнс беше доволен от обяснението си и се обърна към кучето, което продължаваше да лае.
– Тихо! Млъквай!
Кучето не показа дори с едно движение, че го е чуло. Хайнс пристъпи по-близо и вдигна ръка, сякаш щеше да го удари.
Ласи се обърна, без да бърза, и от гърдите й излезе дълбоко ръмжене; повдигна устни и оголи големите си бели зъби. Ушите й прилепнаха към главата, козината на врата й бавно настръхна. Дълбокото ръмжене се усили.
Хайнс спря и промуши език между раздалечените си предни зъби.
– Аха, не слушаш, а? – каза ядно той.
Присила мина пред него и се запъти към кучето.
– Внимавайте, госпожице Присила. На ваше място не бих се приближавал твърде много. Това куче ще ви разкъса на парченца, без да му мигне окото. Аз познавам кучетата и знам какво говоря. Но ви уверявам, че ще се справя с тази изискана дама, и то много скоро. Не се безпокойте за нищо, само стойте по-далече от нея, госпожице Присила.
С тези думи Хайнс се отдалечи. Присила стоя дълго пред оградата. Накрая пристъпи по-близо, промуши пръсти през телената мрежа, съвсем близо до главата на Ласи.
– Ела тук, Ласи! – проговори нежно тя. – Ела при мен. Хайде, ела! Няма да ти сторя нищо лошо. Ела при мен!
Кучето престана да ръмжи и отново легна. Големите кафяви очи на колито и сините очи на момичето се гледаха в продължение на няколко дълги секунди. После кучето престана да обръща внимание на момичето. Излегната в клетката си, Ласи приличаше на страдаща кралска особа. С потъмнели очи, неподвижна, тя се взираше натам, където Сам Караклоу и синът му бяха изчезнали зад завоя.
