Текст книги "Ласи"
Автор книги: Ерик Найт
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 13 страниц)
Двадесет и втора глава
Както преди
Когато младият Джо Караклоу каза, че след няколко дни няма да могат да разпознаят кучето му, той беше прав. Естествено, криво ухото страшилище с неравна къдрава опашка изчезна веднъж завинаги. На негово място се появи гордото, грациозно коли със стройна, благородна глава, известно като кучето на Сам Караклоу. Ласи остана при семейството и след няколко седмици на редовна храна и всекидневни грижи мършавостта изчезна, хлътналите хълбоци се наляха, а годините на правилно възпитание, през които бяха изградили у нея съпротивителни сили и устойчивост, сега й бяха от полза. Буйната черно-бяло златна козина отново се развяваше от вятъра и радваше очите на всеки, който я видеше. Остана само лекото куцане, причинено от куршума, одраскал хълбока й. Мускулът се беше сковал и Сам Караклоу опита какво ли не, но всичките му магии и тайни не можаха да я излекуват напълно.
Все пак той постигна много с търпеливо масажиране и безкрайни упражнения на мускулите и скоро куцането стана толкова незабележимо, че само най-опитният куче гледач би могъл да забележи лекото влачене на крака при тичане. В очите на повечето хора Ласи отново беше най-красивото куче коли.
Всеки делничен ден, малко преди четири часа, продавачите в магазините хвърляха поглед навън, виждаха гордото куче да тича с високо вдигната глава надолу по улицата и казваха:
– Човек може да си свери часовника по Ласи.
След известно време се появяваше Джо Караклоу, приключил с училището, който се прибираше вкъщи със своето куче.
И все пак, обещанието, което Джо даде на херцога, че кучето ще го чака всеки ден пред училището, се оказа неизпълнимо. Дойде време, когато Ласи престана да се появява пред вратата. Странно, но Джо изобщо не се разтревожи. Той изглеждаше напълно доволен от света и всеки ден хукваше към къщи сам и усмихнат.
В един такъв ден, подсвирквайки си весело, момчето вървеше по настлания с чакъл път в имението на херцога. Тогава видя момичето.
Първото чувство, което изпита, беше съжаление. Присила по нищо не приличаше на здравите, едри и силни момичета от селото.
– Здрасти – поздрави той.
– Здравей – отговори момичето.
Нямаше какво повече да си кажат, но Джо въпреки това спря.
– Дълго ме нямаше – продължи Присила. – Бях на училище.
– Така ли?
– Да. Сега обаче имаме ваканция.
Джо се замисли дълбоко.
– Нашата ваканция започва едва след седмица – обяви след сериозен размисъл той.
Настана нова пауза, после момичето попита:
– Как е Ласи?
Джо се усмихна толкова широко, че сърцето й се стопли. Той се огледа, сякаш искаше да се увери, че никой не ги чува.
– Ела да видиш – прошепна най-после той, сякаш й оказваше огромно благоволение.
След това тръгна напред към къщичката, където зад високата стена цъфтяха големи, пъстри рози. Отвори вратата и извика:
– Мамо! Искам да й ги покажа.
– Заповядайте, госпожице – отзова се веднага майката и бързо изтри от масата няколко несъществуващи трохички.
Джо отведе момичето в хладната стая за пране, където цареше здрач. В един ъгъл беше поставен широк, нисък кош. В коша лежеше Ласи, а около нея се бяха натъркаляли седем безформени пухкави кученца и спяха.
– Ето, виждаш ли – обясни гордо Джо. – Държим я тук, защото е нещастна в кучкарника. Тя си е домашно куче, нашата Ласи.
Момичето клекна пред коша и докосна с пръст една от рунтавите топчици. Малкото същество издаде писклив, сънен звук.
– Сигурно са още слепи? – попита Присила и двамата се засмяха.
Джо стана разговорлив.
– Разбира се, че не. Проглеждат, когато навършат десет дни. А тези станаха на три седмици. Вече обикалят наоколо – макар че най-приятно им е да си спят.
Когато Ласи вдигна глава, момчето се усмихна и нежно я помилва.
– Ти познаваш добре живота на кучетата, нали? – попита с възхищение момичето.
– Ами, тя веднъж вече си роди малки – отговори скромно Джо. – И помня как беше тогава. Като че старото време се е върнало, нали, Ласи?
Джо приклекна и погледна любимото си куче. Наистина беше като в доброто старо време. Често беше мислил за това през последните седмици.
След като се сбогува учтиво с момичето и го покани пак да дойде при кученцата, Джо продължи да размишлява за старите времена. Животът ни задава толкова загадки – и той имаше чувството, че е на път да разреши някои от тях.
Отново живееха както преди. Разбира се, в друга къща, но много неща бяха както преди година или две – толкова много дреболии му напомняха за тогава.
Например, когато сутрин посинеше кашата си с препълнена лъжица захар, майка му не се сърдеше, нито започваше да му се кара както по-рано:
– Не прекалявай, млади човече! Захарта струва много пари!
Или когато се връщаше у дома, нагълтал се със суровия йоркширски въздух, и заявяваше, че умира от глад, по лицето на майка му вече не се изписваше скрит страх; не, тя дори се засмиваше и по своя грубичък начин се провикваше:
– Майчице, наистина не знам как ще те изхраня! Къде побираш всичкото това ядене?
Докато казваше това, в гласа й звучеше гордост за сина и огромния му апетит и това беше също като в старите времена.
Възрастните вече не преставаха да разговарят, когато той влизаше, нито пък чуваше сърдитите им гласове до късно през нощта, дълго след като си беше легнал. Баща му не се връщаше вкъщи потиснат и мълчалив, а когато сядаше пред камината, никога не се заглеждаше мрачно в огъня.
Вместо това госпожа Караклоу скачаше забързано от мястото си веднага щом чуеше стъпките му по чакъла и извикваше:
– Бързо на масата, татко си идва! Внимавай, че ще ви поднеса нещо горещо.
После хукваше към печката, подреждаше по масата димящи тенджери и купи, сякаш най-важното нещо на света беше да приготви всичко в краткия промеждутък между първия звук на стъпките му и отварянето на вратата.
После се изправяше насред стаята, опираше ръце на хълбоците си и се провикваше:
– Измий се бързо, Сам! Тази вечер имаме агнешка глава и кнедли – а те не могат да чакат!
Така ставаше всеки път – също като в старите времена.
Баща му сядаше на масата, навеждаше се над яденето, после вдигаше глава и казваше например следното:
– Е, как е днес нашият Джо? Знаеше ли си урока в училище?
И по-рано беше така, но после всичко се промени. А сега беше отново както преди. Къде ли се криеше причината за тази промяна?
Докато вечеряше, Джо не преставаше да размишлява над този въпрос. След като се нахраниха, Ласи влезе гордо-гордо в стаята, Джо се излегна на килима пред камината, започна да я милва и реши, че е намерил отговора на своя въпрос.
Ласи! Разбира се. Само тя беше причината. Животът им беше в пълен ред, докато тя си беше в къщи. Когато я продадоха и отведоха далеч, всичко се обърка. А сега, когато тя се върна, животът им отново тръгна добре и всички бяха много щастливи.
„Тя се върна и заедно с нея се върна и щастието – размишляваше Джо. – Тя го направи. Тя се върна и ни донесе щастие.“
Той зарови лице в гъстата грива и зашепна нежни думи. Ласи въздъхна доволно.
След малко се обади майка му:
– Ей, Джо, какво сте се разположили на килима! Ще го направите само косми! И защо си толкова тих тази вечер?
Джо се усмихна на себе си и продължи да шепне в козината на кучето:
– Ти винаги се връщаш, нали, Ласи? Такава си ти, знам. Да, такава си ти. Ти ни донесе щастие. Защото винаги се връщаш. Ти си моята вярна Ласи. Ти си нашата Ласи.
Сега вече майка му се разсърди сериозно.
– Разбра ли ме, Джо? Не я гали толкова. Не бива така, точно сега, когато има толкова грижи около малките. Би трябвало да знаеш по-добре какво трябва и какво не!
Джо се отмести от огъня и отново помилва доволната Ласи. След малко вдигна глава със сериозна физиономия.
– Татко, знаеш ли, че усещам ребрата й – проговори той.
Баща му обърна стола си към камината и със задоволство протегна крака към огъня. Запали с бавни движения лулата си и на лицето му грейна усмивка.
– Не мислиш ли, че изглежда малко изтощена, татко? – продължи загрижено Джо. – Смятам, че малко повече месо и по-малко мляко ще й се отразят добре.
– Така ли мислиш? – попита подигравателно майката докато подреждаше току-що измитите, вдигащи пара съдове. – Вярно ли чух? Значи смяташ, че малко повече месо ще й се отрази добре? Разбира се, ти нямаше да бъдеш истински Караклоу – и разбира се, истински йоркширец – ако не си въобразяваше, че разбираш от отглеждане на кучета повече, отколкото от бъркане на яйца. Да знаете, понякога почвам да мисля, че много хора от селото държат повече на кучетата си, отколкото на собствените си деца. Когато малките пораснат, Ласи ще се махне оттук и ще иде да живее, където й е мястото. И тогава няма да позволя в къщата ми да стъпи друго куче…
Точно в този миг Джо погледна към баща си, който го наблюдаваше с ъгълчето на окото си. Баща му вдигна ръка и докосна носа си с показалец. А този смешен жест означаваше следното:
„Не вземай толкова несериозно жените, Джо. Те трябва да понасят много несгоди, защото си стоят вкъщи и по цял ден чистят и мият и готвят, затова често дават воля на лошото си настроение и ни ругаят с остри думи, но ние трябва да мълчим и да преглъщаме, за да им позволим да изпуснат малко пара. Защото знаем, че всъщност не го правят с лошо сърце. Ние, мъжете, знаем това – ние, мъжете!“
Баща му се усмихна, Джо се ухили в отговор и това ново, взаимно разбиране между двама мъже, които понасят търпеливо женските укори, му се стори толкова весело, че избухна в смях. Смехът му ставаше все по-неудържим, докато майка му изведнъж се обърна.
– Така значи, започна и да ми се надсмиваш! Ще те науча аз тебе! Ще те напляскам така, че да ме запомниш!
Тя размаха сърдито кърпата за съдове и Джо се претърколи настрана, за да я избегне.
– Не съм ти се надсмивал, мамо!
– А защо тогава се хилиш така?
– Защото татко… ами, той направи такава гримаса…
Госпожа Караклоу се обърна към мъжа си.
– Значи ти си виновникът! Внимавай да не напляскам и теб!
Тя се запъти към мъжа си и Джо видя как баща му протегна силните си ръце и едната се сключи около блестящите китки на майка му, а другата обхвана пълната й талия. Госпожа Караклоу беше притисната здраво и не можеше да мръдне. Бащата наведе глава към Джо и проговори усмихнато:
– Само я виж, момче. Коя е най-милата жена в цялото село?
– Мама, разбира се! – отговори Джо гордо и от цялото си сърце.
Лицето на госпожа Караклоу засия.
– Ах, вие двамата – промърмори укорително тя. – Крушата не пада по-далеч от опашката си. Казвате го само за да ме подиграете.
– Разбира се, че не. Момчето отговори честно на един честно зададен въпрос. Повече от сигурно е, че ти си най-милата жена в селото, а и че като те прегърне, човек има за какво да се залови.
– Аха, сега пък искаш да кажеш, че съм дебела! Пусни ме веднага, Сам Караклоу! Трябва да избърша съдовете.
Бащата обаче не я пусна и тя трябваше да го цапне два-три пъти, за да се освободи. Сам Караклоу обаче си стоеше съвсем спокойно и само сведе глава, за да предпази лулата си. После и двамата избухнаха в смях.
Сега вече всичко, ама съвсем всичко беше като едно време – майка му и баща му бяха щастливи и даже се шегуваха един с друг.
Джо зарови лице в козината на кучето и забрави за родителите си.
– Знам, знам – прошепна нежно той, – ти си моята вярна Ласи. Ти се върна при нас.
За книгата и автора
Ерик Найт (1897–1943) е роден в Йоркшир, Англия. На петнадесет години емигрира в Америка и остава там почти през целия си живот по време на Първата световна война служи в армията на Канада, а през Втората световна война в армията на САЩ.
Работи за различни вестници и списания, изявява се като журналист и карикатурист. Автор е на няколко книги, като сюжетите на повечето от тях се развиват в родния му Йоркшир – „Летящият йоркширец“ (1936), „Това е над всичко“ (1941) и др.
Най-известният му роман е „Ласи“, който намира признание най-вече сред детската публика. Той е издаден през 1940 г. в САЩ, а през 1942 г. във Великобритания. Трогателната история на едно шотландско коли, което изминава над 1000 километра, за да се върне при своя господар, става популярна в целия свят.
Дълъг е и пътят, който изминава самата порода шотландско коли – от обикновено овчарско куче до търсен в целия свят домашен любимец. През 1891 г. са установени и подробно описани външните черти, които трябва да притежава едно коли, за да бъде признато за расово животно. Периодът от края на XIX век до началото на Първата световна война се счита за „златния век“ на шотландското коли. Дори кралица Виктория е негова почитателка – тя е имала бяло коли.
Породата се налага не само благодарение на красотата си, а и на чудесните си „работни“ качества.
Французите използват колитата в полицията, германците на фронта, а царска Русия закупува 400 такива кучета, които са обучени за „санитари“ по време на Руско-японската война.
След 1945 г. киното „открива“ шотландското коли именно чрез романа на Ерик Найт. Американският дресьор Руди Уотъруокс превръща своето любимо куче в кинозвездата Ласи. В България, благодарение на този филм и на телевизионния сериал, името Ласи е толкова популярно, че се е превърнало в синоним на шотландско коли.