Текст книги "Ласи"

Шеста глава
Скривалище в блатото

На следващия ден Ласи лежеше в клетката си, слънцето топлеше козината й. Главата на кучето почиваше върху лапите. Тя отново беше обърната в посоката, в която бяха тръгнали Сам Караклоу и синът му. Ушите бяха вдигнати и наклонени напред и макар че тялото беше отпуснато, сетивата улавяха всяко движение, всяка миризма, която можеше да й подскаже, че господарят се връща.

Следобедът мина спокойно. Първите пчели вече кръжаха наоколо, а във въздуха се носеше мирисът на влажната английска земя.

Когато следобедът напредна, Ласи стана неспокойна. Някакъв вътрешен повик се надигна в нея. Беше още неясен, неопределен, нещо като звън на будилник, който прониква едва-едва в съзнанието на спящ човек.

Внезапно Ласи вдигна глава и започна да души. Чувстваше се напрегната. Изправи се и легна на сянка. И това не я успокои. Стана отново и се върна на слънце, но не намери отговор на въпроса, който напираше в нея. Натискът на паметта се засилваше. Тя започна да обикаля клетката в кръг, все по продължение на яката телена мрежа. Вътрешното неспокойство я караше да тича все по-бързо и тя описваше кръг след кръг в своя затвор. После спря в един ъгъл и се вкопчи с предните си лапи в телената мрежа.

Сякаш това беше някакъв знак. Изведнъж тя осъзна какво желае. Беше дошъл часът! Време беше да вземе момчето от училище! Разбира се, тези мисли не се оформиха така ясно в ума й, както става при човека. Ласи го усети несъзнателно. Но този вътрешен порив я завладя изцяло и прогони всяко друго усещане. Единственото, което знаеше, беше, че е време да изтича до училището, както беше правила всеки ден в продължение на много години.

Тя задърпа с всичка сила телената мрежа с предните си лапи, но не постигна почти нищо. Припомни си, че и друг път е бягала оттук, като е ровила и дърпала мрежата, като е успяла да издълбае дупка в земята и се е промъкнала през нея, като е натискала решетката със силните мускули на врата и гърба и е успяла да си проправи път към свободата.

Хайнс обаче бе съумял да й пререже пътя. Беше подсилил мрежата на кучкарника с още по-здрава тел и беше забил в земята дебели колове.

Където и да ровеше, Ласи нямаше успех. Времето, което все повече напредваше, очевидно я принуждаваше към нови, по-големи усилия. Тя започна да обикаля ограденото място и навсякъде, където инстинктивно улавяше съществуването на възможност да се освободи, започваше да рови и да драска – обаче Хайнс си беше направил труда да подсили цялата ограда.

Ласи вдигна стремително глава и излая с ярост, потискана досега. После направи нов опит, като се вдигна на задните си крака, опря се на телената ограда и погледна нагоре.

Щом й се беше удало да се промъкне под препятствието, значи можеше да намери начин и да го прескочи.

Едно куче не стига до определен извод като върви по пътя на логиката. Дори най-умното куче проумява много бавно как трябва да постъпи, благодарение на инстинктите си и на обучението, което е получило.

И така, първо неясно, а после все по-отчетливо, Ласи разбра какво трябва да направи. Скочи нависоко и падна назад. Оградата беше два метра висока и не беше във възможностите на едно коли да я прескочи. Една хрътка щеше да преодолее препятствието с лекота. В продължение на столетия хората са отглеждали за своите нужди различни породи кучета. Колитата принадлежат към работните кучета. Открай време са ги използвали да се трудят за хората, да се подчиняват на думите и жестовете им, да им помагат, и те се справят превъзходно с всички тези изисквания; само не могат да скачат или да тичат като кучетата от другите породи, които са обучавани точно за това.

Затова и скокът на Ласи беше безуспешен. Тя се върна чак до задната страна на площадката, за да се засили оттам и да се прехвърли през оградата. Всички следващи опити завършиха с провал.

Начинанието й изглеждаше невъзможно, но със смелостта и упоритостта на благородно животно тя опитваше отново и отново и скачаше на различни места, сякаш се надяваше някое да се окаже по-достъпно от другите.

И това се оказа вярно!

Ласи скочи точно в ъгъла, където мрежите се събираха, и още докато беше във въздуха, задните й крака намериха опора в забития стълб.

Тя опита отново и този път успя да се покатери като по въжена стълба – бързо и енергично се изкачи почти до върха, когато отново падна.

Ала Ласи учеше бързо. Тя се върна до отсрещния край на площадката и отново се втурна напред. Този път се метна с такава сила, че успя да се задържи на мрежата, предните й лапи се вкопчиха в огънатата тел, преди тежестта на тялото й да я е повлякла надолу. Тя се изтегли по-високо, после още малко и предните й лапи се заловиха за горния край на мрежата. Увисна за секунда, после бавно се изтегли нагоре. В продължение на един дълъг миг Ласи остана на върха. Острата тел издраска корема й, но тя не усети нищо. Една мисъл я изпълваше. Беше време да изтича до обичайното си място пред училището.

Напрегна се и се хвърли към земята от другата страна на оградата. Беше свободна!

Сега, когато беше постигнала онова, което искаше, цялата насъбрала се в тялото й сила като че ли я напусна. Пътят пред нея беше открит, но инстинктът я подтикна към ново поведение. Сякаш разбрала, че ако я видят, ще я подгонят и ще я заловят, тя се отправи напред бавно и внимателно като куче, което е на лов или е преследвано. Пропълзя през пътеката към гъсталака от рододендронови храсти, опряла корем в земята. Буйната зеленина я погълна. Само след секунда тя се плъзгаше като призрак в сянката на една далечна стена. Като повечето животни, Ласи имаше отлична способност да се ориентира. Придвижи се спокойно, но с учудваща скорост към мястото, където стената свършваше и започваше желязна ограда. Знаеше, че там има дупка, която беше използвала и миналия път. Мушна се през нея и излезе на свобода.

Изглежда Ласи разбра, че е преминала границата на една, така да се каже, неприятелска област, и отново промени държанието си. То пак стана естествено. Продължи пътя си спокойно, с високо вдигната глава. Разкошната гъста опашка се вееше зад нея като прекрасно продължение на меката линия на тялото. Сега не беше нищо друго освен едно великолепно коли, което тича весело напред и изпълнява всекидневните си задължения без много шум и вълнение.

Джо не очакваше да види отново Ласи. След като й бе заповядал да остане, след като й се беше скарал за бягството, той беше твърдо убеден, че тя никога вече няма да дойде да го вземе от училище.

Но дълбоко в себе си момчето продължаваше да се надява, макар и несъзнателно, че мечтата му може да се осъществи. И когато следобед излезе от училище и видя Ласи да го чака на обичайното място, изпита чувството, че това не може да бъде вярно – че все още продължава да мечтае.

Той изгледа объркано кучето, широкото момчешко лице изразяваше пълно смайване. Ласи сведе глава – тя сметна държанието му за знак, че с нещо е предизвикала неодобрението му. Бавно размаха опашка, молеше за извинение, без да знае в какво се бе провинила.

Джо Караклоу леко я погали.

– Няма нищо, Ласи – проговори бавно той. – Всичко е наред.

Той отмести поглед от кучето, умът му работеше напрегнато, мислите му бяха много, много далеч оттук. Спомни си, че вече два пъти беше водил Ласи в къщи и въпреки големите надежди и молби, отново я отвеждаха. Затова този път Джо не тръгна весело към къщи, а остана замислен с намръщено чело, сложил ръка на врата на кучето, за да се опита да реши този най-голям от всички проблеми.

Хайнс потропа с юмрук по вратата на къщичката и влезе, без да чака покана.

– Къде е тя? Дайте ми я! – заповяда грубо той.

Господин и госпожа Караклоу вдигнаха глави към него, после размениха мрачен поглед. Жената беше много неспокойна и невъзпитаното нахлуване на Хайнс не беше в състояние да я разтревожи повече.

– Ето защо не се е прибрал! – отбеляза тихо тя.

– Да – съгласи се мъжът й.

– Двамата са заедно – той и Ласи, тя пак е избягала и той се е страхувал да се прибере; нали знае, че пак щяхме да я отведем обратно. Избягал е с нея, за да не можем да я върнем.

Тя се отпусна на един стол и гласът й затрепери.

– Мили Боже, кога най-после ще намеря мир и покой в собствената си къща? Човек не може да остане спокоен дори за минута!

Мъжът й се надигна бавно, отиде до вратата, взе шапката си от куката и се върна при жена си.

– Не се тревожи, майко – помоли дрезгаво той. – Джо не може да е отишъл далеч. Най-вероятно се е скрил в блатото. Сигурен съм, че няма да се заблуди. Двамата с Ласи познават мочурището като петте си пръста.

Хайнс изобщо не се трогна от отчаянието им.

– Е, какво чакате? – настоя господарски той. – Къде ми е кучето?

Сам Караклоу се обърна към дребосъка с обичайната си бавност.

– Точно това отивам да разбера, не ви ли е ясно? – попита любезно той.

– Добре, и аз ще дойда с вас – отговори Хайнс. – За да установя дали казвате истината.

В сърцето на Сам Караклоу се надигна гняв и той направи крачка към дребния мъж. Хайнс се сви уплашено.

– Само не се вълнувайте – изписка той. – И да не сте посмели да ме докоснете!

Сам Караклоу погледна втренчено мъжа, който беше с цяла глава по-нисък от него. После бавно закрачи към вратата. Очевидно не искаше да има нищо общо с човек, който стои много по-долу от него и телесно, и душевно. Даже не се обърна, когато му каза:

– Сега ще си отидете у дома, господин Хайнс. Ще си получите кучето, щом го намеря.

След тези думи Сам Караклоу изчезна във вечерния мрак. Само че не тръгна към селото. Зави по една странична уличка, изкачи близкия хълм и стигна до високото плато, което се разпростираше заплашително и пусто на много мили в северна посока.

Сам напредваше бързо. Скоро мракът се сгъсти, но краката му инстинктивно следваха едва забележимата пътека, отъпкана от хората, минавали през тази пустош. Някой чужденец щеше скоро да се заблуди в тази дива местност, където липсваха каквито и да било пътни знаци, но не и човек от селото.

Сам Караклоу познаваше всяко ъгълче на блатото, а всеки завой на пътеката му подсказваше ясно къде се намира, както табелата на ъгъла на улицата упътва гражданите.

Бащата на Джо знаеше къде ще намери сина си. На около час път от селото сред блатото стърчаха група скали, които се издигаха от плоската земя като остров сред морето. Грамадни скални блокове с остри ръбове, които изглеждаха така, сякаш в прастари времена някое дете на великани се беше забавлявало да ги подрежда в кули и не беше довършило играта си. Това беше мястото, където отиваха жителите на селото, когато имаха грижи. Назъбените, заплашителни скални кули с техните ходове и пещери представляваха чудесно скривалище, в което човек можеше да седи сред безкрайна тишина и да размишлява за проблемите на живота, без никой да му пречи.

Това беше мястото, към което се отправи Сам Караклоу. Той вървеше спокойно през мрака. Валеше ситен, противен дъждец и вятърът го носеше над блатото, но той не беше в състояние да попречи на Сам Караклоу. Най-после, отначало едва загатната, каменната купчина се появи в далечината и когато стъпките на Сам отекнаха шумно по сипея, той чу кратко, остро излайване на куче – този лай изразяваше предупреждение.

Мъжът се изкатери по пътеката, която помнеше от детството си, и тръгна по посока на кучешкия лай. И ето, на една зелена полянка, скрита зад издадена скала, която я предпазваше от поривите на вятъра и дъжда, той намери сина си и кучето. За секунда мъжът остана неподвижен, чуваше се само тежкото му дишане. После проговори:

– Да си вървим в къщи, Джо.

Това беше всичко.

Момчето се надигна послушно. Тихо и безутешно, то последва баща си. Кучето тръгна след тях по разлюляната степна трева, по пътя, който и двамата познаваха добре. Преди да влязат в селото, бащата заговори отново:

– Прибери се веднага вкъщи, Джо, и ме чакай да се върна. Трябва да отведа Ласи в кучкарника. Щом си дойда, искам да поговоря с теб.

Джо знаеше много добре какво означава това „да си поговоря“. Знаеше, че с бягството си е нарушил законите на семейството. Но осъзна колко дълбоко е засегнал родителите си, едва когато се прибра вкъщи и видя майка си. Когато окачи на закачалката мокрото си палто и остави обувките си да съхнат пред камината, тя не му каза нито дума. Сложи му да вечеря, добави и чаша топъл чай, но пак не каза нищо.

Най-после бащата се върна. Той застана насред стаята, водните капчици по лицето му заблестяха, светлината на лампата подчертаваше острия нос, изпъкналите скули и упоритата брадичка.

– Джо – започна той, – знаеш, че постъпи неправилно, като избяга с Ласи. Това не беше справедливо спрямо майка ти и мен, знаеш, нали?

Джо погледна баща си право в очите. Изпъна рамене и отговори високо и ясно:

– Да, татко.

Баща му кимна и пое дълбоко въздух. После вдигна ръка и откопча дебелия си кожен колан.

Джо го наблюдаваше безмълвно. Голяма беше изненадата му, когато майката изведнъж се намеси.

– Ти няма да направиш това, Сам – извика тя. – Не искам да го правиш.

Тя се втурна между момчето и баща му. Джо никога не я беше виждал такава. Майка му стоеше и гледаше татко му право в очите. След малко се обърна рязко към него.

– Хайде, Джо, марш в леглото! Бързо се качвай горе!

Джо се подчини, но когато тръгна към стълбата, видя как майка му отново се обърна към баща му и чу ясно думите й:

– Има неща, които първо трябва да бъдат казани. И аз ще ги кажа сега и тук, защото намирам, че е дошло времето някой да ги каже.

Двамата останаха неподвижни, а когато на път към стълбището Джо мина покрай майка си, тя го потупа по рамото и му се усмихна с обич. Даже притисна главата му към гърдите си, макар и за миг, после с нежен жест го побутна напред. Докато се изкачваше, той се чудеше как става така, че понякога възрастните показват разбиране, точно когато децата им имат нужда от него.

На следващата сутрин никой не спомена дори дума за случилото се, докато бащата на Джо седеше на масата за закуска.

Джо си спомни, че родителите му бяха разговаряли дълго, след като го изпратиха да спи. Спомни си как се събуди и чу гласовете им. В солидно построената къщичка не се разбираше нито дума: до него долитаха само гласове – този на майката – настойчив и упорит, и на баща му – дълбок, гръмовит и търпелив.

Когато баща му закуси и излезе, майката каза:

– Джо, обещах на баща ти да поговоря с теб.

Джо сведе поглед към масата и зачака.

– Знаеш, че постъпи неправилно, момче, нали?

– Да, мамо, съжалявам.

– Знам, но това, че съжаляваш за нещо, което вече се е случило, сега не може да помогне, Джо. Много е важно да го разбереш. Не бива да тревожиш баща си. Не и в тези трудни времена. Просто не бива, разбираш ли?

Майката седеше до масата и гледаше Джо в лицето. Но погледът й сякаш минаваше през него и се рееше някъде много надалеч.

– Виждаш ли, Джо, нещата вече не са както по-рано. Твоят баща, ами, той има да мисли за много неща, особено при сегашното положение. Ти си вече голямо момче, на дванадесет години – и трябва да се опиташ да гледаш на живота като възрастен. Точно сега е много трудно да се намери всичко необходимо за едно домакинство. Трябват ни много пари, за да гледаме куче, нали знаеш от каква храна имат нужда кучетата. Ласи имаше добър… даже много добър апетит, а както стоят нещата днес, ние не можем да храним прилично едно куче. Разбираш ли сега?

Джо кимна. Все пак не разбираше изцяло. Само ако възрастните можеха да видят нещата с неговите очи. Много му се искаше да каже това, но не го направи. Майка му го потупа по рамото и го помилва с чистата си, бяла и закръглена ръка; това беше ръката, която месеше хляба, която се движеше толкова сръчно, когато плетеше чорапи, и в която иглата просто танцуваше при кърпенето.

– Така е добре, Джо.

Лицето й се разведри.

– Може би един ден положението ще се промени и времената ще станат както по-рано. И тогава първата ни работа ще бъде да си купим едно красиво малко куче, нали?

Джо не знаеше защо, но изведнъж овесената каша заседна в гърлото му.

– Не, аз не искам друго куче! – извика той. – Никога! Нямам нужда от друго куче.

Нещо напираше в гърдите му и го караше да добави: „Искам само Ласи“.

Но по някакъв начин той усети, че с това ще причини болка на майка си. Затова грабна шапката си и изскочи навън. Хукна надолу по улицата, сред многото други деца, които бързаха за училище.