355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Ерик Найт » Ласи » Текст книги (страница 3)
Ласи
  • Текст добавлен: 24 мая 2017, 13:00

Текст книги "Ласи"


Автор книги: Ерик Найт



сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 13 страниц)

Шеста глава
Скривалище в блатото

На следващия ден Ласи лежеше в клетката си, слънцето топлеше козината й. Главата на кучето почиваше върху лапите. Тя отново беше обърната в посоката, в която бяха тръгнали Сам Караклоу и синът му. Ушите бяха вдигнати и наклонени напред и макар че тялото беше отпуснато, сетивата улавяха всяко движение, всяка миризма, която можеше да й подскаже, че господарят се връща.

Следобедът мина спокойно. Първите пчели вече кръжаха наоколо, а във въздуха се носеше мирисът на влажната английска земя.

Когато следобедът напредна, Ласи стана неспокойна. Някакъв вътрешен повик се надигна в нея. Беше още неясен, неопределен, нещо като звън на будилник, който прониква едва-едва в съзнанието на спящ човек.

Внезапно Ласи вдигна глава и започна да души. Чувстваше се напрегната. Изправи се и легна на сянка. И това не я успокои. Стана отново и се върна на слънце, но не намери отговор на въпроса, който напираше в нея. Натискът на паметта се засилваше. Тя започна да обикаля клетката в кръг, все по продължение на яката телена мрежа. Вътрешното неспокойство я караше да тича все по-бързо и тя описваше кръг след кръг в своя затвор. После спря в един ъгъл и се вкопчи с предните си лапи в телената мрежа.

Сякаш това беше някакъв знак. Изведнъж тя осъзна какво желае. Беше дошъл часът! Време беше да вземе момчето от училище! Разбира се, тези мисли не се оформиха така ясно в ума й, както става при човека. Ласи го усети несъзнателно. Но този вътрешен порив я завладя изцяло и прогони всяко друго усещане. Единственото, което знаеше, беше, че е време да изтича до училището, както беше правила всеки ден в продължение на много години.

Тя задърпа с всичка сила телената мрежа с предните си лапи, но не постигна почти нищо. Припомни си, че и друг път е бягала оттук, като е ровила и дърпала мрежата, като е успяла да издълбае дупка в земята и се е промъкнала през нея, като е натискала решетката със силните мускули на врата и гърба и е успяла да си проправи път към свободата.

Хайнс обаче бе съумял да й пререже пътя. Беше подсилил мрежата на кучкарника с още по-здрава тел и беше забил в земята дебели колове.

Където и да ровеше, Ласи нямаше успех. Времето, което все повече напредваше, очевидно я принуждаваше към нови, по-големи усилия. Тя започна да обикаля ограденото място и навсякъде, където инстинктивно улавяше съществуването на възможност да се освободи, започваше да рови и да драска – обаче Хайнс си беше направил труда да подсили цялата ограда.

Ласи вдигна стремително глава и излая с ярост, потискана досега. После направи нов опит, като се вдигна на задните си крака, опря се на телената ограда и погледна нагоре.

Щом й се беше удало да се промъкне под препятствието, значи можеше да намери начин и да го прескочи.

Едно куче не стига до определен извод като върви по пътя на логиката. Дори най-умното куче проумява много бавно как трябва да постъпи, благодарение на инстинктите си и на обучението, което е получило.

И така, първо неясно, а после все по-отчетливо, Ласи разбра какво трябва да направи. Скочи нависоко и падна назад. Оградата беше два метра висока и не беше във възможностите на едно коли да я прескочи. Една хрътка щеше да преодолее препятствието с лекота. В продължение на столетия хората са отглеждали за своите нужди различни породи кучета. Колитата принадлежат към работните кучета. Открай време са ги използвали да се трудят за хората, да се подчиняват на думите и жестовете им, да им помагат, и те се справят превъзходно с всички тези изисквания; само не могат да скачат или да тичат като кучетата от другите породи, които са обучавани точно за това.

Затова и скокът на Ласи беше безуспешен. Тя се върна чак до задната страна на площадката, за да се засили оттам и да се прехвърли през оградата. Всички следващи опити завършиха с провал.

Начинанието й изглеждаше невъзможно, но със смелостта и упоритостта на благородно животно тя опитваше отново и отново и скачаше на различни места, сякаш се надяваше някое да се окаже по-достъпно от другите.

И това се оказа вярно!

Ласи скочи точно в ъгъла, където мрежите се събираха, и още докато беше във въздуха, задните й крака намериха опора в забития стълб.

Тя опита отново и този път успя да се покатери като по въжена стълба – бързо и енергично се изкачи почти до върха, когато отново падна.

Ала Ласи учеше бързо. Тя се върна до отсрещния край на площадката и отново се втурна напред. Този път се метна с такава сила, че успя да се задържи на мрежата, предните й лапи се вкопчиха в огънатата тел, преди тежестта на тялото й да я е повлякла надолу. Тя се изтегли по-високо, после още малко и предните й лапи се заловиха за горния край на мрежата. Увисна за секунда, после бавно се изтегли нагоре. В продължение на един дълъг миг Ласи остана на върха. Острата тел издраска корема й, но тя не усети нищо. Една мисъл я изпълваше. Беше време да изтича до обичайното си място пред училището.

Напрегна се и се хвърли към земята от другата страна на оградата. Беше свободна!

Сега, когато беше постигнала онова, което искаше, цялата насъбрала се в тялото й сила като че ли я напусна. Пътят пред нея беше открит, но инстинктът я подтикна към ново поведение. Сякаш разбрала, че ако я видят, ще я подгонят и ще я заловят, тя се отправи напред бавно и внимателно като куче, което е на лов или е преследвано. Пропълзя през пътеката към гъсталака от рододендронови храсти, опряла корем в земята. Буйната зеленина я погълна. Само след секунда тя се плъзгаше като призрак в сянката на една далечна стена. Като повечето животни, Ласи имаше отлична способност да се ориентира. Придвижи се спокойно, но с учудваща скорост към мястото, където стената свършваше и започваше желязна ограда. Знаеше, че там има дупка, която беше използвала и миналия път. Мушна се през нея и излезе на свобода.

Изглежда Ласи разбра, че е преминала границата на една, така да се каже, неприятелска област, и отново промени държанието си. То пак стана естествено. Продължи пътя си спокойно, с високо вдигната глава. Разкошната гъста опашка се вееше зад нея като прекрасно продължение на меката линия на тялото. Сега не беше нищо друго освен едно великолепно коли, което тича весело напред и изпълнява всекидневните си задължения без много шум и вълнение.


Джо не очакваше да види отново Ласи. След като й бе заповядал да остане, след като й се беше скарал за бягството, той беше твърдо убеден, че тя никога вече няма да дойде да го вземе от училище.

Но дълбоко в себе си момчето продължаваше да се надява, макар и несъзнателно, че мечтата му може да се осъществи. И когато следобед излезе от училище и видя Ласи да го чака на обичайното място, изпита чувството, че това не може да бъде вярно – че все още продължава да мечтае.

Той изгледа объркано кучето, широкото момчешко лице изразяваше пълно смайване. Ласи сведе глава – тя сметна държанието му за знак, че с нещо е предизвикала неодобрението му. Бавно размаха опашка, молеше за извинение, без да знае в какво се бе провинила.

Джо Караклоу леко я погали.

– Няма нищо, Ласи – проговори бавно той. – Всичко е наред.

Той отмести поглед от кучето, умът му работеше напрегнато, мислите му бяха много, много далеч оттук. Спомни си, че вече два пъти беше водил Ласи в къщи и въпреки големите надежди и молби, отново я отвеждаха. Затова този път Джо не тръгна весело към къщи, а остана замислен с намръщено чело, сложил ръка на врата на кучето, за да се опита да реши този най-голям от всички проблеми.


Хайнс потропа с юмрук по вратата на къщичката и влезе, без да чака покана.

– Къде е тя? Дайте ми я! – заповяда грубо той.

Господин и госпожа Караклоу вдигнаха глави към него, после размениха мрачен поглед. Жената беше много неспокойна и невъзпитаното нахлуване на Хайнс не беше в състояние да я разтревожи повече.

– Ето защо не се е прибрал! – отбеляза тихо тя.

– Да – съгласи се мъжът й.

– Двамата са заедно – той и Ласи, тя пак е избягала и той се е страхувал да се прибере; нали знае, че пак щяхме да я отведем обратно. Избягал е с нея, за да не можем да я върнем.

Тя се отпусна на един стол и гласът й затрепери.

– Мили Боже, кога най-после ще намеря мир и покой в собствената си къща? Човек не може да остане спокоен дори за минута!

Мъжът й се надигна бавно, отиде до вратата, взе шапката си от куката и се върна при жена си.

– Не се тревожи, майко – помоли дрезгаво той. – Джо не може да е отишъл далеч. Най-вероятно се е скрил в блатото. Сигурен съм, че няма да се заблуди. Двамата с Ласи познават мочурището като петте си пръста.

Хайнс изобщо не се трогна от отчаянието им.

– Е, какво чакате? – настоя господарски той. – Къде ми е кучето?

Сам Караклоу се обърна към дребосъка с обичайната си бавност.

– Точно това отивам да разбера, не ви ли е ясно? – попита любезно той.

– Добре, и аз ще дойда с вас – отговори Хайнс. – За да установя дали казвате истината.

В сърцето на Сам Караклоу се надигна гняв и той направи крачка към дребния мъж. Хайнс се сви уплашено.

– Само не се вълнувайте – изписка той. – И да не сте посмели да ме докоснете!

Сам Караклоу погледна втренчено мъжа, който беше с цяла глава по-нисък от него. После бавно закрачи към вратата. Очевидно не искаше да има нищо общо с човек, който стои много по-долу от него и телесно, и душевно. Даже не се обърна, когато му каза:

– Сега ще си отидете у дома, господин Хайнс. Ще си получите кучето, щом го намеря.

След тези думи Сам Караклоу изчезна във вечерния мрак. Само че не тръгна към селото. Зави по една странична уличка, изкачи близкия хълм и стигна до високото плато, което се разпростираше заплашително и пусто на много мили в северна посока.

Сам напредваше бързо. Скоро мракът се сгъсти, но краката му инстинктивно следваха едва забележимата пътека, отъпкана от хората, минавали през тази пустош. Някой чужденец щеше скоро да се заблуди в тази дива местност, където липсваха каквито и да било пътни знаци, но не и човек от селото.

Сам Караклоу познаваше всяко ъгълче на блатото, а всеки завой на пътеката му подсказваше ясно къде се намира, както табелата на ъгъла на улицата упътва гражданите.

Бащата на Джо знаеше къде ще намери сина си. На около час път от селото сред блатото стърчаха група скали, които се издигаха от плоската земя като остров сред морето. Грамадни скални блокове с остри ръбове, които изглеждаха така, сякаш в прастари времена някое дете на великани се беше забавлявало да ги подрежда в кули и не беше довършило играта си. Това беше мястото, където отиваха жителите на селото, когато имаха грижи. Назъбените, заплашителни скални кули с техните ходове и пещери представляваха чудесно скривалище, в което човек можеше да седи сред безкрайна тишина и да размишлява за проблемите на живота, без никой да му пречи.

Това беше мястото, към което се отправи Сам Караклоу. Той вървеше спокойно през мрака. Валеше ситен, противен дъждец и вятърът го носеше над блатото, но той не беше в състояние да попречи на Сам Караклоу. Най-после, отначало едва загатната, каменната купчина се появи в далечината и когато стъпките на Сам отекнаха шумно по сипея, той чу кратко, остро излайване на куче – този лай изразяваше предупреждение.

Мъжът се изкатери по пътеката, която помнеше от детството си, и тръгна по посока на кучешкия лай. И ето, на една зелена полянка, скрита зад издадена скала, която я предпазваше от поривите на вятъра и дъжда, той намери сина си и кучето. За секунда мъжът остана неподвижен, чуваше се само тежкото му дишане. После проговори:

– Да си вървим в къщи, Джо.

Това беше всичко.

Момчето се надигна послушно. Тихо и безутешно, то последва баща си. Кучето тръгна след тях по разлюляната степна трева, по пътя, който и двамата познаваха добре. Преди да влязат в селото, бащата заговори отново:

– Прибери се веднага вкъщи, Джо, и ме чакай да се върна. Трябва да отведа Ласи в кучкарника. Щом си дойда, искам да поговоря с теб.

Джо знаеше много добре какво означава това „да си поговоря“. Знаеше, че с бягството си е нарушил законите на семейството. Но осъзна колко дълбоко е засегнал родителите си, едва когато се прибра вкъщи и видя майка си. Когато окачи на закачалката мокрото си палто и остави обувките си да съхнат пред камината, тя не му каза нито дума. Сложи му да вечеря, добави и чаша топъл чай, но пак не каза нищо.

Най-после бащата се върна. Той застана насред стаята, водните капчици по лицето му заблестяха, светлината на лампата подчертаваше острия нос, изпъкналите скули и упоритата брадичка.

– Джо – започна той, – знаеш, че постъпи неправилно, като избяга с Ласи. Това не беше справедливо спрямо майка ти и мен, знаеш, нали?

Джо погледна баща си право в очите. Изпъна рамене и отговори високо и ясно:

– Да, татко.

Баща му кимна и пое дълбоко въздух. После вдигна ръка и откопча дебелия си кожен колан.

Джо го наблюдаваше безмълвно. Голяма беше изненадата му, когато майката изведнъж се намеси.

– Ти няма да направиш това, Сам – извика тя. – Не искам да го правиш.

Тя се втурна между момчето и баща му. Джо никога не я беше виждал такава. Майка му стоеше и гледаше татко му право в очите. След малко се обърна рязко към него.

– Хайде, Джо, марш в леглото! Бързо се качвай горе!

Джо се подчини, но когато тръгна към стълбата, видя как майка му отново се обърна към баща му и чу ясно думите й:

– Има неща, които първо трябва да бъдат казани. И аз ще ги кажа сега и тук, защото намирам, че е дошло времето някой да ги каже.

Двамата останаха неподвижни, а когато на път към стълбището Джо мина покрай майка си, тя го потупа по рамото и му се усмихна с обич. Даже притисна главата му към гърдите си, макар и за миг, после с нежен жест го побутна напред. Докато се изкачваше, той се чудеше как става така, че понякога възрастните показват разбиране, точно когато децата им имат нужда от него.

На следващата сутрин никой не спомена дори дума за случилото се, докато бащата на Джо седеше на масата за закуска.

Джо си спомни, че родителите му бяха разговаряли дълго, след като го изпратиха да спи. Спомни си как се събуди и чу гласовете им. В солидно построената къщичка не се разбираше нито дума: до него долитаха само гласове – този на майката – настойчив и упорит, и на баща му – дълбок, гръмовит и търпелив.

Когато баща му закуси и излезе, майката каза:

– Джо, обещах на баща ти да поговоря с теб.

Джо сведе поглед към масата и зачака.

– Знаеш, че постъпи неправилно, момче, нали?

– Да, мамо, съжалявам.

– Знам, но това, че съжаляваш за нещо, което вече се е случило, сега не може да помогне, Джо. Много е важно да го разбереш. Не бива да тревожиш баща си. Не и в тези трудни времена. Просто не бива, разбираш ли?

Майката седеше до масата и гледаше Джо в лицето. Но погледът й сякаш минаваше през него и се рееше някъде много надалеч.

– Виждаш ли, Джо, нещата вече не са както по-рано. Твоят баща, ами, той има да мисли за много неща, особено при сегашното положение. Ти си вече голямо момче, на дванадесет години – и трябва да се опиташ да гледаш на живота като възрастен. Точно сега е много трудно да се намери всичко необходимо за едно домакинство. Трябват ни много пари, за да гледаме куче, нали знаеш от каква храна имат нужда кучетата. Ласи имаше добър… даже много добър апетит, а както стоят нещата днес, ние не можем да храним прилично едно куче. Разбираш ли сега?

Джо кимна. Все пак не разбираше изцяло. Само ако възрастните можеха да видят нещата с неговите очи. Много му се искаше да каже това, но не го направи. Майка му го потупа по рамото и го помилва с чистата си, бяла и закръглена ръка; това беше ръката, която месеше хляба, която се движеше толкова сръчно, когато плетеше чорапи, и в която иглата просто танцуваше при кърпенето.

– Така е добре, Джо.

Лицето й се разведри.

– Може би един ден положението ще се промени и времената ще станат както по-рано. И тогава първата ни работа ще бъде да си купим едно красиво малко куче, нали?

Джо не знаеше защо, но изведнъж овесената каша заседна в гърлото му.

– Не, аз не искам друго куче! – извика той. – Никога! Нямам нужда от друго куче.

Нещо напираше в гърдите му и го караше да добави: „Искам само Ласи“.

Но по някакъв начин той усети, че с това ще причини болка на майка си. Затова грабна шапката си и изскочи навън. Хукна надолу по улицата, сред многото други деца, които бързаха за училище.

Седма глава
… тогава остава само честността

Беше точно така, както каза майка му. Нещата не бяха както по-рано. Джо го усещаше с всеки изминал ден. Първо, Ласи повече не се появи пред училището – очевидно пазачът на кучкарника най-после беше намерил начин да я задържи. Беше я заобиколил с препятствия, които дори тя не можеше да преодолее.

Всеки ден, когато излизаше от училище, Джо преживяваше един дълъг миг на радостно очакване, очите му се стрелваха към мястото, където обикновено седеше Ласи. Но тя вече не се появи.

По време на часовете момчето се опитваше да се съсредоточи в уроците си, но мислите му непрекъснато се връщаха към Ласи. Трябваше да се пребори със спомените си. Един ден взе решение, че няма да я чака, че никога вече няма да я търси с очи на излизане от училище. Но колкото и твърдо да го беше решил, погледът му неволно се насочваше към мястото пред портата, и това ставаше всеки следобед, когато прекосяваше широкия двор на излизане от училище.

Ласи вече я нямаше, затова и целият живот беше станал по-различен.

Да, не само по отношение на Ласи бяха настъпили промени. Джо често размишляваше колко много се беше променил животът му. Родителите му все по-често му се караха за дреболии, на които никога по-рано не бяха обръщали внимание. Така например, когато закусваше и слагаше захар в чая си, майка му през цялото време го наблюдаваше. Тя стискаше здраво устни, но понякога не се удържаше и му се скарваше:

– Не слагай толкова много захар, Джо. Защото… не е полезно за здравето.

Майка му беше постоянно в лошо настроение – и това също беше една от настъпилите промени.

Един ден, докато се приготвяше да излезе на обичайните покупки за края на седмицата, майка му се държа наистина странно. При това той само й предложи да му направи ростбиф.

– Защо в неделя никога не ядем ростбиф, мамо? Толкова отдавна не съм хапвал ростбиф. Ами йоркширски пудинг? Бих го излапал целия.

По-рано родителите му се гордееха с апетита му. Смееха се и твърдяха, че момчето им яде като слон – и винаги му слагаха допълнително. Този път обаче майка му не се засмя, даже не му отговори. Остана за миг неподвижна, после захвърли пазарската си чанта и се скри в спалнята, без да каже нито дума. Баща му дълго стоя загледан в стълбите, после скочи и без да даде някакво обяснение, грабна шапката си, изскочи навън и шумно затръшна вратата.

Имаше и други неща, които не бяха както по-рано. Често, когато се връщаше у дома, Джо забелязваше, че майка му и баща му се гледат сърдито. Щом влезеше, те преставаха да говорят, но по лицата им личеше, че пак са се карали.

Веднъж се събуди късно през нощта и ги чу да говорят в кухнята. Това не беше обичайното тихо мърморене, което познаваше от миналите дни, този път си разменяха остри думи, зли и гневни, а когато Джо седна в леглото, чу сърдития глас на баща си:

– Казвам ти, обиколих навсякъде и дори на двайсет мили оттук няма никаква възможност…

Много неща не бяха както по-рано. Да, накрая Джо почна да мисли, че нищо, ама нищичко не е както преди. И колкото и да размишляваше, стигаше все до едно и също: Ласи.

Когато Ласи беше при тях, домът им беше уютен, топъл, красив и дружелюбен. Сега, когато я нямаше, всичко се беше объркало. Отговорът изглеждаше прост: ако Ласи се върнеше при тях, животът щеше да бъде същият както по-рано.

Джо размишляваше усилено. Майка му го убеждаваше да забрави Ласи, но това беше невъзможно. Можеше само да се преструва, че я е забравил, можеше да престане да говори за нея. Но дълбоко в него Ласи продължаваше да живее.

Той поддържаше упорито спомена за нея. Седеше на чина си в училище и мечтаеше за своето коли. Може би, казваше си той, може би един ден мечтата ще стане действителност: той ще излезе от училище, а тя ще го чака пред портата. Представяше си я толкова отчетливо, сякаш беше до него. Виждаше златно кафявата козина да блести на слънцето, виждаше умните й очи, наострените уши, вдигнати и издадени напред, за да уловят всеки звук. Защото слухът на кучето е по-развит от зрението му и пръв му подсказва, че господарят му е наблизо. Ласи щеше да размаха опашка, за да го поздрави и да отвори муцуната си за щастливата „усмивка“ на колитата.

После щяха да тръгнат към къщи, да тичат по главната улица, весели и щастливи както по-рано.

Така си мечтаеше Джо. Макар че вече не можеше да говори за кучето си, той не преставаше да мисли за него и да се надява, че някой ден отново ще бъдат заедно.


Ранният северно английски здрач вече се спускаше над хълмовете, когато Джо се върна вкъщи. Когато влезе, майка му и баща му вдигнаха глави.

– Защо се прибираш толкова късно? – попита майката с рязък глас. Джо разбра, че родителите му пак са се карали. Това се случваше все по-често в последно време.

– Трябваше да остана след часовете – отговори Джо.

– Какво си направил, та те оставиха наказан?

– Учителят ми нареди да седна, а аз не го чух.

Майка му се подпря на масата.

– А защо беше станал?

– Погледнах през прозореца.

– Погледнал си през прозореца? Защо е трябвало да гледаш през прозореца?

Джо не отговори. Как да им обясни? По-добре да не казва нищо.

– Не чу ли какво те попита майка ти?

Баща му беше ядосан.

– Добре, тогава отговори: защо по време на урока си станал да погледнеш през прозореца?

– Просто трябваше!

– Това не е отговор. Какво означава: просто трябваше?

Положението беше безнадеждно – баща му, който обичайно показваше разбиране, сега беше по-сърдит от майка му. Джо не можа да удържи думите, които се изплъзнаха от устата му.

– Наистина трябваше да го направя. Беше почти четири часът – времето, когато тя идваше да ме вземе. Чух кучешки лай. Толкова ми заприлича на нея, та си помислих, че е тя. Наистина повярвах, че е дошла. Не знам точно как стана, дори не помислих какво правя, мамо. Наистина. Изправих се и погледнах през прозореца, за да видя тя ли е, или не, и не чух как господин Тимс ми заповяда да си седна. Мислех, че е Ласи, но не беше тя.

Майката на Джо не можа да удържи гнева си.

– Ласи, Ласи, Ласи! – повиши глас тя. – Не желая да чувам повече името й! Никога ли няма да има спокойствие в тази къща?

Даже майка му не го разбираше!

Това беше най-страшното от всичко. Защо поне майка му не разбра?

Изведнъж му дойде много. Усети как кръвта запулсира в слепоочията му. Обърна се и хукна към вратата. Прекоси с два скока градината и се скри в настъпващата нощ. Не спря да тича, докато не стигна блатото.

Не, нещата нямаше да се променят. Никога.

Беше вече съвсем тъмно, когато Джо чу шум от стъпки и гласа на баща си.

– Ти ли си, Джо, момчето ми?

– Да, татко!

Баща му вече не беше разгневен. Изведнъж Джо усети каква утеха се излъчва от близостта на грамадната, силна фигура, която изникна от мрака.

– Разходи ли се, Джо?

– Да, татко – отговори момчето.

Знаеше, че баща му трудно „влиза в разговор“. Сам Караклоу имаше нужда от време, за да намери думите, с които да изрази мисълта си.

Той усети бащината ръка върху рамото си и двамата тръгнаха бавно през блатистата равнина. Дълго не проговориха. Очевидно им беше достатъчно да са заедно. Най-после бащата заговори отново:

– Хубаво е да се поразходи човек, нали, Джо?

– Да, татко.

Бащата кимна и изглежда остана доволен от въпроса си и от отговора на момчето. Закрачи по-бързо и Джо трябваше да прави огромни крачки, за да се пригоди към сигурната, мъжка походка на баща си. Двамата изкачиха безмълвно един хълм, после тръгнаха по сипея и скоро стигнаха до скалите. Тук приседнаха на една каменна плоча. Лунният сърп се издигна между облаците и двамата вече можеха да видят цялото блато, разпростряло се в краката им.

Джо видя как баща му пъхна в устата си късата глинена лула, а после разсеяно претърси джобовете си, докато осъзнае какво прави. Накрая отпусна ръце и засмука празната лула.

– Нямаш ли тютюн, татко? – попита Джо.

– Не, момчето ми. Аз… ами, тъй като времената са такива, каквито са, реших да се откажа от пушенето.

Джо смръщи чело.

– Ти си се отказал, защото сме бедни и не можеш вече да си купуваш тютюн, така ли, татко?

– Не, момчето ми, не сме бедни – отговори твърдо баща му. – Само… времената вече не са каквито бяха и… ами, аз и без това пушех прекалено много и смятам, че ще ми се отрази много добре, ако за известно време престана да пуша.

Джо седеше до баща си, потънал в мислите си, и се взираше в мрака. Татко му се опитваше „да направи нещата по-леки за него“. Момчето знаеше много добре, че баща му желае да му спести грижите, които измъчват възрастните. Изведнъж Джо усети, че е благодарен на баща си за това – на своя голям, силен татко, който го беше последвал в блатото, за да го утеши.

Той протегна ръка, за да се докосне до баща си.

– Не ми ли се сърдиш, татко?

– Не, Джо. Един баща никога не се сърди сериозно на момчето си. Никога! Той просто иска да разбере как стоят нещата. Това беше, което исках да ти кажа. Не мисли, че сме твърде строги с теб. Не сме имали такова намерение. Само трябва да знаеш, че винаги трябва да си останеш честен и почтен, Джо, през целия си живот. Никога не го забравяй, каквото и да се случи. При всички обстоятелства трябва да останеш честен.

Джо не каза нищо. Баща му говореше спокойно, като на себе си, без жестове и мимики; просто седеше съвсем тихо и говореше спокойно в мрака на нощта.

– А тогава, когато имаш най-малко, Джо, трябва да полагаш двойно повече усилия, за да останеш почтен – защото честността е всичко, което ти е останало. Щом като и без това нямаш нищо, остани поне честен. Честността е нещо много особено: няма два вида честност, само една-единствена. Честният си остава винаги честен. Разбираш ли ме?

Не беше разбрал всичко. Но веднага проумя, че то е от голямо значение за баща му, след като е произнесъл цяла реч. Обикновено той казваше само „да“ и „не“, но сега полагаше усилия да обяснява. И Джо имаше достатъчно разум, за да схване онова, което баща му се опитваше да обясни.

– Чуй ме, Джо. Седемнадесет години работих в мината „Уелингтън“. Седемнадесет години, в добри и в лоши времена, на цели смени и на половин смяна, докато я затвориха завинаги. Бях добър работник и всеки от другарите ми може да го потвърди. През тези седемнадесет години срещнах много дебелоглави хора, Джо. Дузини, които работеха заедно с мен. И нито един от мъжете, с които работех, не би могъл да каже днес, че Сам Караклоу поне веднъж е взел нещо, което е принадлежало на друг, или е казал нещо, което не отговаря на истината. Никога не забравяй това, Джо: в цялата западна област няма нито един човек, който да може да каже, че Сам Караклоу някога е постъпил нечестно. Това исках да кажа, когато ти обясних, че трябва да държим на онова, което имаме. Има само един начин да си честен, няма два. А ти си достатъчно голям, за да разбереш, че когато си продал нещо на някого, получил си пари и си ги похарчил, вече нищо не може да се промени. Стореното си е сторено. Ласи беше продадена и с това престана да съществува за нас.

– Но, татко, тя…

– Тихо, Джо, не казвай нищо. Вече не можем да променим нещата. Колкото и да ми възразяваш, аз ще ти отговоря пак: тя е продадена. Взехме парите на херцога и ги изхарчихме. Ласи е негова и толкоз.

Сам Караклоу помълча малко, после отново заговори като на себе си:

– Може би така беше най-добре. Откровено казано, беше ни трудно да я изхраним. Куче като Ласи яде не по-малко от едно здраво дете.

– По-рано можехме да я храним добре.

– Да, Джо, но трябва да се примириш с някои неща. По-рано имах работа. Но сега… Всъщност, по-добре е да ти го кажа направо – сега получавам помощи за безработни. А с тях не може да се храни куче – не може да се издържа дори семейство. Ето затова е по-добре, че я продадохме. Погледни на нещата и от другата им страна, момчето ми. Нали не искаш Ласи да се разболее, да изглежда занемарена и слаба? Сигурно не искаш да стане като кучетата на някои от съседите ни, нали?

– Никога нямаше да я оставим да гладува, татко. Все щяхме да измислим нещо. Аз щях да ям по-малко и…

– Виж, Джо, не бива да говориш така.

Двамата мълчаха дълго, след това мъжът заговори отново:

– Погледни го по този начин, Джо. Ти обичаш много това куче, нали?

– Нали знаеш, татко.

– Добре, тогава би трябвало да бъдеш доволен, че Ласи води по-добър живот, отколкото при нас. Само си помисли, Джо: сега й дават много ядене, има си цял кучкарник на разположение, широка площадка за разходка… Има и хора, които се грижат за нея. Разбери, Джо, тя живее като принцеса в собствен дворец с парк. Така си е, Ласи е истинска принцеса. Това е добре за нея, нали?

– Но, татко, тя щеше да бъде много по-щастлива, ако…

Мъжът издаде дълбока въздишка.

– Ах, Джо! Ти никога не си доволен. Добре, тогава ще ти кажа просто и ясно как стоят нещата. Най-добре си избий Ласи от главата, защото никога вече няма да я видиш.

– Но тя може пак да избяга и…

– Не, момче, не! Ласи вече няма да бяга. Последният път беше наистина последен. Ласи няма да се върне при теб – никога!

– Какво са й направили? – прошепна с мъка Джо.

– Ами, последния път, когато я върнах, херцогът направо побесня. Разкрещя се и на мен, и на Хайнс, и на целия свят. Тогава аз също му се разкрещях, нищо, че е херцог, защото аз не му дължа нито пени. И го заплаших, че ако Ласи избяга още веднъж, никога вече няма да я види. Тогава той ми каза, че ако кучето наистина избяга, мога спокойно да си го задържа, но той щял да се погрижи Ласи никога вече да не бяга. Скоро след това я отведе в имението си в Шотландия. Щял да я подготви за изложбата на кучета. Хайнс отиде с него, а също и половин дузина други елитни кучета. След изложбата ще я отведе отново в Шотландия и никога няма да я върне в Йоркшир. Тя ще остане цял живот там и това означава сбогуване завинаги, и мисля, че това е късмет за нея. Ласи няма да се върне. Не исках да ти го казвам, момче, но сега мисля, че е по-добре да го знаеш. Това е положението и ти трябва да свикнеш, момче. Нещо, което не може да се промени, трябва да се изтърпи, Джо. Затова покажи, че си мъж, и нека не говорим повече за това – особено пред майка ти.

Джо скочи от скалния блок и се запрепъва напред в мрака. И сам не знаеше как слезе от скалите. Опомни се, когато вече вървяха по пътеката през блатото. Баща му не го утешаваше, той просто крачеше до него и продължаваше да смуче празната си лула. Едва когато наближиха селото и видяха първите осветени прозорци, Сам Караклоу заговори отново:


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю