Текст книги "Ласи"
Автор книги: Ерик Найт
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 13 страниц)
Десета глава
Започва едно дълго пътуване
Докато Ласи тичаше надолу по прашния път, започна да се смрачава. Тя тръгна по-бавно, движенията й издаваха нерешителност. По някое време спря и се обърна в посоката, от която беше дошла. Вдигна глава, обзета от смущение. Инстинктът за време я тласкаше напред. Кучето не е човек и не знае какво е това карта или разстояние. Ласи знаеше само, че по това време отдавна трябваше да е посрещнала момчето и двамата да са на път към къщи – а там я чакаше храна.
Беше време за хранене. Това го казваше дългогодишният навик. Ако беше в кучкарника, сега щяха да й донесат чиния с ухаещо месо и царевица. Но в кучкарника я чакаше и веригата, която я правеше пленница.
Ласи не можеше да реши. Скоро в нея се събуди и друго усещане. Това беше поривът да се прибере вкъщи – един от най-силните импулси, които движат животните. А „в къщи“ не беше кучкарникът, от който бе избягала. „В къщи“ беше малката стая, където лежеше на килимчето пред камината, където беше топло и ръцете и гласовете на човешките същества бяха топли и гальовни. Трябваше да потърси именно това място.
Когато желанието да се прибере в истинския си дом се събуди в нея, Ласи вдигна глава. Пое дълбоко въздух, сякаш искаше да надуши вярната посока. После без колебание тръгна по пътя, който водеше на юг. Никой човек не е в състояние да обясни, откъде Ласи знаеше, че трябва да тръгне точно на юг. Може би преди много хиляди години човекът е притежавал същия инстинкт и е съумявал да се върне в къщи, където и да се е намирал; но дори да е притежавал същия инстинкт, той отдавна го е загубил. С цялата си високоразвита душевност човек и до днес не е в състояние да обясни как става така, че птиците или другите животни, които са били затворени в кошници и пренесени на километри разстояние, се връщат право у дома, и то веднага щом ги освободят. Човекът знае само, че животните умеят да правят онова, което той не може нито да извърши, нито да обясни.
Ласи не се поколеба нито за миг. Сетивата й изпитваха огромно задоволство, напрежението изчезна. Прибираше се в къщи. Беше щастлива.
Нямаше кой да й каже, че начинанието й е почти отвъд границите на възможното, нямаше как да й обяснят, че прибирането в къщи означава да измине стотици и стотици километри необлагородена земя – че пътешествие като това би уплашило повечето хора.
Освен това, докато са на път, хората могат да си купуват храна. Но нима кучето има пари, за да си плати? То не плаща с пари, а само с любовта към господаря си. Човекът чете пътеводителите – кучето трябва сляпо да се доверява на инстинкта си. Човекът знае как да прекоси големите езера, които се простират от запад към изток и заемат почти цялата площ на страната. Тези големи езера скоро щяха да й прережат пътя на юг. Освен това, откъде може да знае едно куче, че е ценно и скъпо и че в градовете и селата живеят стотици хора със зорки очи, които веднага ще оценят стойността му и ще се опитат да го заловят?
Има толкова много неща, които едно куче не може да знае. Единствено опитът може да го научи.
Щастлива, Ласи затича напред. Дългото пътешествие започна.
Вечерите на север са дълги. Двама мъже седяха пред къщата си в настъпващия здрач. Домът им беше като всички селски къщи, от двете страни на старата тясна улица.
Единият, старец в груби ръчно тъкани дрехи, запали бавно лулата си, духна облак дим и доволно се облегна назад. Загледа се в облачетата, които се къдреха в спокойния вечерен въздух, но изведнъж усети как пръстите на младия се впиха в ръкава му.
– Уили, я виж там долу!
Старият погледна в посоката, която сочеше момъка. Остана така известно време, докато очите му проникнат през сгъстяващия се здрач. Едно куче се движеше право към тях.
По-младият мъж, който носеше дълги гамаши и бархетен жакет, скочи на крака.
– Изглежда много добре, Уили – рече той.
– Да, Джорди, много красиво коли.
Мъжете проследиха кучето с поглед, докато то се приближаваше. Младият се раздвижи нетърпеливо.
– Гръм и мълния, Уили, това ми прилича на красивата кучка на херцога. Да, тя е, наистина е тя. Мога да се закълна в това. Видях я преди два дни, когато с Макуейн говорехме за лова на сьомги.
– О, но херцогът дава…
– Дава награда за онзи, който…
– Да, точно така.
– Да вървим, бързо!
Младият мъж изкрещя последната дума през рамо, защото вече тичаше към улицата, за да препречи пътя на кучето.
– Ела, ела! – примами я той. – Ела тук, мило куче! Хайде! – И той се потупа дружелюбно по коляното.
Ласи вдигна глава и го изгледа внимателно. Беше уловила дума, която звучеше почти като името й. Ако мъжът беше тръгнал спокойно към нея, тя вероятно щеше да му позволи да я докосне. Ала той се движеше твърде бързо и неприятно й напомни за Хайнс. Тя направи няколко крачки встрани и мина спокойно покрай него, без да намали темпото. Мъжът се хвърли върху нея. Мускулите й се напрегнаха и като добър ръгбист тя просто увеличи темпото, така че преследвачът не улучи целта. Направи няколко скока и се върна отново към уверения си тръс.
Решен да я хване, мъжът се затича след нея по селската улица. Ласи увеличи темпото още малко и премина в равномерен галоп. Колкото по-упорито я преследваше мъжът, толкова по-силно ставаше желанието й да се отърве от него. Вече никога нямаше да позволи на човек да я докосне. Да гониш едно куче означава само да го накараш да бяга по-бързо.
Когато шотландецът разбра, че никога няма да настигне кучето, той спря и вдигна един камък. Възнамеряваше да го хвърли на пътя пред Ласи, да я стресне и да я накара да хукне в обратна посока. Замахна и метна камъка към нея.
За съжаление се беше прицелил лошо и едва не улучи Ласи по рамото. Още докато камъкът летеше към нея, Ласи рязко зави и влезе в канавката край пътя. Продължи да бяга с още по-голяма скорост, като коремът й почти опираше земята. Намери една дупка в живия плет, мушна се през нея и се втурна към пустинната степ, която се простираше отвъд улицата.
Щом се отдалечи достатъчно от мъжете, тя се обърна отново на юг и премина в обичайния си тръс.
Ласи беше научила нещо много важно. Трябваше да избягва хората. По причина, която тя не можеше да схване, хората бяха недоволни от нея. Гласовете им звучаха сурово и гневно. Те крещяха и я замерваха с камъни. Те представляваха опасност. Затова трябваше да ги избягва.
Тази мисъл заседна здраво в главата й. Ласи беше научила първия си урок за този ден.
Когато падна нощта, тя продължаваше пътя си на юг. Макар че беше вече петгодишна, тя никога не беше излизала нощем сама. Нямаше опит, който да й помогне в този момент, трябваше да разчита единствено на инстинкта си.
А той я предупреждаваше да бъде нащрек и да наблюдава внимателно какво става наоколо. Самоуверена и спокойна, тя пое по една пътека през степта. Следваше я с истинско задоволство, защото пътеката водеше на юг. Ласи тичаше неуморно.
Накрая стигна едно възвишение и забеляза в близката падина неясните очертания на селска къща. Изведнъж спря, издаде напред уши и ноздрите й потрепериха. Острите й сетива прочетоха цялата история на обитаваното кътче под нея с такава лекота, с каквато хората четат книги.
Тя различи коне в обора, овце, едно куче, храна, хора. Бавно и предпазливо започна да се спуска по склона. Миризмата на храна беше приятна, тя беше изминала дълъг път, без да сложи нищо в устата си. Разбираше обаче, че трябва да бъде нащрек, защото там долу живееха хора. А мисълта, че трябва да стои далече от хората, беше здраво заседнала в съзнанието й. Трябваше да бъде много предпазлива докато слиза надолу по пътеката.
Изведнъж прозвуча предизвикателният лай на друго куче. Ласи спря и зачака. Може би чуждото куче беше приятелски настроено.
Но не беше така. Настръхнало, с опънати назад уши, непознатото куче се втурна стремително към нея. Ласи се приведе и зачака. Когато кучето скочи срещу нея, тя се стрелна настрани. Другото куче се обърна и яростно излая насреща й. Това означаваше: „Тук е моят дом – а ти си натрапник. Тук е моят дом и трябва да го защитавам!“
Откъм селската къща долетя приглушен мъжки глас:
– Какво става, Тами? Дръж го!
При звука на човешкия глас Ласи обърна гръб на къщата. Трябваше да се отдалечи от това място. Нейният дом беше другаде. Тук нямаше да я приемат.
В момента, когато Ласи се обърна, овчарското куче, покрито с дебела, груба козина, се втурна към нея и оскуба хълбока й. Ласи се обърна светкавично и оголи белите си зъби. Заплахата беше достатъчна. Кучето побърза да се оттегли.
Ласи продължи пътя си в обичайния равномерен бяг. Селският двор скоро се скри в мрака. Трябваше да прекоси непознатата степ по пътеките на дивеча. Най-после подуши вода. Слезе в долинката, намери бистър, студен поток и жадно се напи. Небето на изток просветляваше. Ласи се огледа внимателно. Спря пред една скала и предпазливо разрови земята с предните си лапи. Камъкът зад гърба й щеше да я защити от неочаквано нападение. Главата й трябваше да остане отвън. Докато спеше, обонянието и слухът щяха да я предупреждават за наближаваща опасност.
Ласи сложи глава върху предните си лапи и въздъхна с истинска човешка въздишка.
На следващата сутрин тя се отправи на път много рано. Оставяше зад себе си километър след километър, без да променя постоянния си, равномерен тръс. Мускулите й се движеха в безупречен ритъм. Не почиваше, нито се колебаеше. Когато видеше пътека на юг, тръгваше по нея. Когато пътят се отклоняваше от посоката, тя го изоставяше. Движеше се по невидимите пътеки на дивеча, които прекосяваха пустата степ.
Когато пътят я извеждаше в близост до градче или селски двор, тя го изоставяше веднага. Заобикаляше отдалеч къщите, за да не се мярка пред очите на хората. Щом подушеше човешки жилища, удвояваше вниманието си и се стараеше да се прикрива. Плъзгаше се напред като призрак, в сенките на гъстите храсталаци, винаги готова да изчезне между високите треви.
Най-често пътят я водеше нагоре, защото пред нея се издигаше верига сини планини. С непоколебима увереност Ласи намери най-дълбокия проход и тръгна по него. Когато денят напредна и тя се изкачи високо в планината, небето се забули с оловно сиви облаци.
Изведнъж ярка светкавица прониза тъмата, отекна глух гръм. Ласи се поколеба и изскимтя кратко и въпросително. Няма никакъв смисъл да обвиняваме кучето, че се страхува. Едно куче ни дава толкова често доказателства за смелост и кураж, че не е редно да го упрекваме, ако от време на време проявява страх. Истината е, че твърде малко колита понасят светкавиците и гръмотевиците.
Много кучета не се боят от шума. Ловните кучета дори са истински щастливи, когато загърмят изстрелите. Не е така обаче с колито. Изглежда, че тази раса, която от столетия насам придружава хората, се е научила да усеща в тези остри, груби звуци опасност и болка. А трясъкът на гръмотевицата ги кара да търсят прикритие. Те са готови да се опълчат срещу всеки враг, но не смеят да се изправят срещу опасността, която се крие в силния непонятен звук.
Затова и Ласи се колебаеше. Търкалящите се по небето гръмотевици отекваха в близките планини, скоро заваля проливен дъжд, разрази се една от страшните северно шотландски бури. Ласи положи много усилия да се пребори със страха си, но не успя. Проходът беше целият в стръмни сипеи и тя скоро намери място, където надвисналите скали образуваха сух заслон. Мушна се в една дупка, притисна гръб до скалата и зачака, докато гръмотевиците биеха оглушително и ехото им се удряше в околните планини.
Ласи беше прекъснала пътешествието си, макар и не за дълго. Когато бурята отгърмя надолу по планинската верига, тя скочи на крака. Постоя малко с високо вдигната глава, като и душеше въздуха. После отново затича напред в обичайния си лек тръс.
Дъждът и разкаляната земя изцапаха прекрасната й гъста козина. Без да обръща внимание на нищо, Ласи тичаше напред, в спокойно, равномерно темпо, все на юг, все на юг.
Единадесета глава
Борба за оцеляване
През първите четири дни Ласи продължи пътя си без прекъсване, почиваше само нощем, и то за малко. Трескавото й желание да се придвижи бързо на юг не допускаше появата на никакво друго чувство. На петия ден обаче кучето се изправи пред ново предизвикателство: мъчителния глад. Инстинктът за движение досега беше заличавал всяка мисъл за храна. Сега обаче гладът излезе на преден план.
Ласи нямаше трудности с намирането на вода, за да утолява жаждата си. Но набавянето на храна беше проблем, твърде далечен за живота, който беше водила досега. Откакто се помнеше, не й се беше налагало да се грижи за храната си. Тя се появяваше пред нея в точно определено време. Хората я поставяха пред муцуната й в специална чиния. Бяха положили големи усилия да й втълпят, че това е нейната част и че никога не бива да яде храна, която е захвърлена на улицата. Година след година я бяха приучвали към това и бяха постигнали успех. Не, Ласи никога не се беше грижила за прехраната си. Това беше задължение на хората.
А сега изведнъж навикът и наученото в досегашния живот се оказваха безполезни. Следобед никой човек не поставяше пред нея съдинка с ядене. Сега това благородно животно трябваше да се научи да се грижи само за себе си.
Ласи учеше добре. Тя не разсъждаваше като хората. Хората имат фантазия – те могат да си представят някакво събитие и съпътстващите го обстоятелства, още преди да се е случило. Едно куче не може да стори това – то може само да чака, докато събитията го връхлетят, и тогава да направи онова, което е във възможностите му, за да ги овладее.
Инстинктът я тласкаше да продължи пътя си на юг. Той й подсказваше как да избягва населените места, как да върви по ръба на пропастите или да се промъква по корем през откритите хълмове. Инстинктът я научи и как да си намери храна.
Когато на петия ден от пътешествието си Ласи продължаваше пътя си в обичайния бърз, лек тръс, сетивата й я предупредиха, че трябва да бъде предпазлива. Тичаше по една невидима пътечка през степта, оставена от дивеча, когато изведнъж спря. Издаде глава напред и застина неподвижна, стараейки се да разгадае със слуха и обонянието си знаците, които все още бяха съвсем слаби и един човек никога не би могъл да ги забележи.
Обонянието й първо реши загадката: топъл, добре познат мирис на храна.
Старият навик я тласкаше да изтича открито към миризмата, без да се бои от нищо. Ала инстинктът победи навика. Тя приклекна и бавно и предпазливо запълзя към миризмата. Движеше се през степта съвсем безшумно, миризмата ставаше все по-силна. Изведнъж видя онова, което беше подушила. По същата пътечка се движеше една невестулка, гъвкава като змия. Главата й беше високо вдигната, тя влачеше след себе си току-що убит заек. Плячката беше по-голяма от невестулката, но зверчето беше силно и я влачеше напред с учудваща скорост. Сега вече и невестулката усети враг и се обърна светкавично. Цялата й поза изразяваше заплаха. Тя пусна плячката си и се изправи срещу Ласи, за да погледне опасността в очите. Оголи острите си зъби и нададе пронизителен писък, който прозвуча като предупреждение.
Снишила глава, Ласи следеше движенията й. Никога преди това не беше виждала такова животно. Освен това й липсваше ловният инстинкт, който би я накарал да се хвърли като светкавица върху невестулката, и то по-бързо, отколкото се оформят човешките мисли. Тя произхождаше от расата на работните кучета и се отличаваше с миролюбивия си нрав. Все пак инстинктът да се снабди с храна я тласна напред.
Козината й бавно настръхна. Тя оголи белите си зъби, ушите й се опънаха назад. Приготви се за скок и почти в същия миг вече летеше напред. Стресната, невестулката изпищя и отскочи настрана. После си проби път през преплетените степни треви, безшумна, бърза, гъвкава като течаща вода, и изчезна.
Ласи се обърна да види къде е избягал неприятелят, но сетивата й насочиха вниманието си към нещо друго – към топлата миризма на кръв, която идваше от убития заек, изоставен на пътеката.
Тя стоя дълго, без да изпуска от очи плячката. После сниши глава и направи няколко крачки напред, през цялото време готова да отскочи. Защото, макар че ароматът на кървавата храна я удари право в носа, миризмата на невестулката все още висеше във въздуха. Бавно, много бавно Ласи протегна муцуна, все по-близо и по-близо, докато докосна скоро убития заек. Но светкавично се отдръпна и започна да описва кръгове около мястото, където лежеше мъртвото животинче. След малко отново се приближи, сведе глава и захапа плячката. След това се изправи и зачака.
Струваше й се, че дори тук, в дивата степ, изведнъж ще прозвучи гласът на господаря й:
– Пфу, Ласи, остави това! Пфу!
Не се случи нищо.
Ласи постоя още малко в нерешителност, после изведнъж взе решение. Трябваше да отнесе заека надалеч. Огледа се надясно и наляво и продължи пътя си. Скоро откри каквото търсеше: гъст храсталак от жълтуга, който представляваше много добро скривалище. Затича се към него, легна така, че да е защитена от три страни, сви се на кълбо и пусна заека пред себе си на земята. После го подуши внимателно. Миришеше толкова добре. Миришеше на храна.
Още един урок. Вече познаваше миризмата на заека. Инстинктът й подсказа как да се справи по-нататък. Когато продължи пътя си, тя започна да ловува. Винаги когато острият й нос улавяше миризмата на дивеч, тя се втурваше след него. Тичаше и търсеше, а когато го намираше, се хвърляше върху него, убиваше го и го изяждаше. Водеше я мъдрият закон на природата. Не убиваше произволно, както често правят хората. Убиваше, за да живее, и само по тази причина. Храната й стигаше едва колкото да оцелее, за нищо повече. Вече нямаше загрижени очи, които следяха теглото й, проверяваха цвета на устата, наблюдаваха състоянието на козината. Нямаше кой да каже:
– Отслабнала е – сложи в храната й малко говежди дроб!
– Струва ми се, че нещо не е наред – добре ще е на сутринта да й дадем купа мляко. Ако й хареса, разбий вътре и едно сурово яйце!
– Хм… Цветът на устата й не ми харесва. Струва ми се, че няколко дни трябва да й даваме по лъжичка рибено масло. Това ще я оправи бързо!
Къде беше сега кралското куче, за което всички се грижеха и което нощем спеше в сухия си кучкарник? Вместо него през степта тичаше едно коли с хлътнали, мършави хълбоци, с мръсна, сплъстена козина, с рошава опашка. Но под загрубялата външност се криеше кучето, което години наред е било обграждано с много грижи и обич и никога не е боледувало. Именно тези грижи сега даваха резултат. Ласи беше здрава и силна, с яко телосложение, мускулите й бяха издръжливи и всекидневно я носеха на много километри на юг.
Сърцето й беше смело, инстинктът – непогрешим. Така кучето продължи пътя си, ден след ден, все на юг през високите шотландски плата, през папрати и степни треви, през хълмове и равнини, през реки и гори – постоянно напред, постоянно на юг.
Дванадесета глава
Какво видя един художник
Наближаваше средата на лятото. Лесли Фрайт седеше небрежно облегнат в гребната лодка. Пушеше доволно лулата си и следеше с поглед дима, който се издигаше на стълбчета в хладния утринен въздух и се носеше назад, където Макбейн спокойно държеше руля.
– Щеше да бъде по-добре, ако седях отзад, мистър Макбейн – отбеляза Фрайт.
– Не. Вече ви казах, че така лодката лежи по-добре във водата. Нали знаете, че моята лодка е необикновена – отговори мъжът.
Фрайт отново засмука лулата си и се отдаде на красотата на деня. Нямаше смисъл да се разправя с този твърдоглав шотландец.
Щом Макбейн желаеше пътникът му да седи на носа, тогава нека бъде така.
Очите му поглъщаха жадно великолепното шотландско утро и Фрайт се чувстваше истински щастлив. Езерата, този примамлив ловен обект за страстните английски рибари, бяха придобили съвсем друго значение за него. Има места, чиято красота е отдавна оценена от шотландците; едва сега обаче те са започнали да упражняват привлекателната си сила и върху английските художници. Лесли Фрайт беше един от тези, които никога не се уморяваха да наблюдават вечната смяна на светлини и сенки по водната повърхност и розовеещите се наоколо хълмове. Той идваше тук всяко лято, за да рисува и да възобнови приятелството си с добрия лодкар Макбейн и семейството му. Сухи и сдържани, те го приемаха с „добре дошъл“ в уютната атмосфера на дома си и с готовност разчистваха просторния каменен хамбар, за да му направят място за ателие.
Доволен от гледката пред себе си, той седеше на носа на лодката, която вече стържеше в пясъка на малкия остров. Помогна на Макбейн да разтовари принадлежностите му за рисуване, статива, платното, металната кутия с бои. Разтвори статива, сложи платното върху него и постави отпред сгъваемото столче. После склони глава встрани и огледа започнатата картина.
– Ще се върна да ви взема по обед – обади се шотландецът.
– Разбрано, мистър Макбейн. Предстои ми още много работа. Смятате ли, че се е получило добре?
Макбейн направи няколко крачки с тромавата си походка, докато намери най-удобната поза, присви едното си око и заклати глава. По време на дългите зимни вечери в малката кръчмичка до езерото шотландецът разказваше с часове, че неговият мистър Фрайт бил един от най-големите пейзажисти на Англия. Да, ако били живи, даже известните художници от холандската и френската школа щели да се преклонят пред него. Ала в присъствието на художника Макбейн се въздържаше да произнесе присъдата си – без съмнение, твърде пристрастна.
– Да… Хм, ако питате мен, бих казал, че е малко прекалено пъстро. Водата е твърде ярка и, знаете ли, никога не съм виждал планинските върхове в този цвят. Облаците ви пък са направо застрашителни. Някои други неща обаче без съмнение са се получили превъзходно.
Лесли Фрайт се усмихна. Той беше свикнал с критиката на Макбейн, даже я ценеше, защото сухият шотландец имаше добро око и хранеше постоянно възхищение към любимата си страна. Затова и Фрайт кимна, а очите му се отместиха от картината към местността, която искаше да изобрази. Изведнъж осъзна колко тихо е наоколо. Никакво движение освен тихото плискане на водата, която се удряше в дъното на лодката. Никакво движение – освен…
Той засенчи очите си с ръка.
– Я вижте там, мистър Макбейн! Дивеч ли е това?
Шотландецът погледна в посоката, която му сочеше протегнатата ръка на художника. Погледът му претърси северния бряг. Смръщи гъстите си червено руси вежди, сякаш те можеха да защитят сиво-сините очи под тях.
– Дивеч ли е това? – повтори въпроса си художникът.
Макбейн поклати глава, без да отговори. Очите му бяха свикнали със светлината и бяха по-остри от тези на англичанина.
– Това май е… – проговори най-после той.
– Какво е?
– Куче – отвърна възрастният мъж.
После засенчи очите си с ръка. Художникът направи същото.
– Точно така! Сега и аз го виждам!
След като вече знаеше какво е живото същество на брега, Фрайт понечи да се заеме с живописта, но старият шотландец продължаваше да се взира упорито в далечината. Вниманието му накара и художника да прояви любопитство.
– Кучето е коли – обясни Макбейн. – Какво ли търси по тези места?
– О, вероятно принадлежи на някого от съседите. Селско куче.
Шотландецът поклати глава. После отново се загледа към животното, което влезе във водата и заплува навътре. Измина няколко метра и се върна, втурна се напред по брега и избра друго място, за да влезе отново във водата. Повтори това няколко пъти, сякаш се надяваше да намери място, където водата ще изчезне и под краката му ще се появи здрава земя.
– Господи, мистър Фрайт! Това куче се опитва да прекоси езерото.
– Сигурно е решило да ни посети на острова.
Двамата мъже проследиха внимателно странното поведение на кучето.
– Не, опитва се да стигне до другия бряг.
Сякаш за да разсее и последните им съмнения, кучето нададе въпросително скимтене, което обикновено следва онзи висок лай, когато кучето се озове пред някакво препятствие и не може да прецени как да продължи пътя си.
– Да, иска да отиде на другия бряг – повтори шотландецът. – Мисля да мина покрай него с лодката и да…
Докато говореше, той закрачи към брега и леко повдигна носа на лодката. Прибраните гребла заскърцаха в ключовете си и шумът се разнесе над спокойната повърхност на езерото. В този миг Лесли Фрайт видя как кучето вдигна глава и обърна гръб на водата.
– То си отиде, Макбейн! – извика художникът.
Шотландецът вдигна глава и се надигна на пръсти. Двамата мъже проследиха как колито изчезна в ниската гора. Все пак можаха да го видят още няколко пъти да тича между храстите, спокойно и уверено, все покрай брега. Очевидно беше взело решение.
– Ще обиколи езерото – отсъди Макбейн. – Бедното животно. Ако знае колко дълъг и труден е този път…
– Наистина ли смятате, че ще продължи по брега? Но това са много, много километри…
– Ще му се наложи да измине почти сто и петдесет километра, преди да достигне отсрещния бряг.
Художникът го изгледа недоверчиво.
– Нима наистина смятате, че едно куче ще пробяга сто и петдесет километра, за да стигне до отсрещната страна на езерото? Не, това е невъзможно!
Фрайт избухна в смях, но Макбейн го прекъсна с глас, който не търпеше възражение.
– Мистър Фрайт, колито е по произход шотландско куче. Затова и притежава смелостта и упоритостта на нашата страна.
Гласът на Макбейн звучеше неодобрително и Фрайт разбра какъв смисъл се крие в думите му. Умът му заработи:
– Мистър Макбейн…
– Да?
– Как мислите, защо кучето иска да премине оттатък? Каква ли е причината?
Шотландецът мълча дълго. Накрая рече:
– Кой може да знае? Само едно е сигурно: нещо го вика и то следва този вик, без да моли никого за помощ. И…
Макбейн се качи в лодката. Едва тогава продължи:
– Кучето ни дава пример за твърд характер и мисля, че ще направим добре, ако постъпваме като него.
Фрайт се усмихна под мустак. Сухият шотландец имаше навика да извлича от всяко нещо поука за поведението на човека. Художникът се обърна отново към картината си и само с ъгълчето на окото си проследи как лодката се отдалечава към брега. Макбейн загребваше с мощни движения и скоро Фрайт остана съвсем сам на острова.
Ласи, обзета от желание да се върне вкъщи, беше тръгнала по права линия на юг, към селото Грийнал Бридж. Понякога правеше завой, отклоняваше се, за да избегне някой град или твърде висока планина, която представляваше наистина непреодолимо препятствие, но после отново се връщаше към инстинктивно избраната посока. Така прекоси шотландските планини. Ден след ден упорито, безкрайно придвижване на юг.
За съжаление тя не знаеше как изглежда областта, която се простираше пред нея. Дори не подозираше, че правата линия, която водеше към дома, много скоро ще я изправи пред страшно препятствие – големите шотландски езера.
Ако разгледаме географската карта, ще установим, че тези езера са наистина непреодолимо препятствие за всеки, който се е отправил на юг. Те представляват огромни, дълги водни площи, които се простират от изток към запад и разделят страната на две равни части. Макар че на картата изглеждат като стройни, тънки пръсти, в действителност съвсем не са толкова тесни. Те са широки, разпрострели се надалеч водни повърхности, които никое животно не би могло да прекоси с плуване. Колкото и тесни да изглеждат на картата, човек почти никога не може да види другия бряг, в най-благоприятния случай той е само тънка мъглива ивица в далечината.
Накратко, езерата са ужасни препятствия. Хората ги прекосяват с лодки и корабчета, но за кучето това е невъзможно.
Все пак, когато стигна до брега на голямото езеро, Ласи не се отказа от начинанието си. Инстинктът я водеше на юг. Тъй като тази безкрайна вода беше препречила пътя й, трябваше да намери друг. Така започна голямото й пътуване покрай езерото. Ден след ден тя вървеше на запад, без да се отдалечава от брега, независимо от трудностите на местността, избягваше селата и самотните стопанства и бавно, но упорито, напредваше.
Понякога й се струваше, че препятствието свършва и пътят пред нея е свободен. Тогава, без да се колебае, тя се втурваше бързо в така желаната южна посока.
За съжаление стигаше само до някой вдаден в езерото скален нос, или до по-голям полуостров. Ласи преминаваше бързо разстоянието до най-южния му край, скачаше във водата, обръщаше глава на юг и издаваше въпросително скимтене. После се връщаше отново назад и продължаваше пътя си на запад покрай езерото, като се придържаше към брега.
Откри десетки полуостровчета и преживя десетки разочарования. Една седмица след като Лесли Фрайт и Макбейн бяха наблюдавали странното поведение на непознатото куче, Ласи продължаваше пътя си на запад. А голямото езеро край нея все още нямаше край.
