Текст книги "Ласи"

Седемнадесета глава
Ласи прекосява границата

Ласи вървеше през полето – бавно и предпазливо. Вече не тичаше бодро в тръс, както преди, а се влачеше с усилие. Главата й беше сведена, опашката висеше. Мършавото й тяло се люшкаше от една страна на друга и кучето сякаш имаше нужда от цялата сила на волята си, за да принуди краката си да го слушат.

Но курсът си оставаше все същият. Пътят й водеше на юг.

Когато прекоси една ливада, Ласи беше толкова уморена, че изобщо не обърна внимание на кравите, които пасяха наоколо и от време на време вдигаха глави, за да я изгледат как куцука покрай тях.

Колкото повече напредваше, толкова по-висока и сочна ставаше тревата. Следата, по която вървеше, лека-полека се превърна в отъпкана кална пътека.

После калта се превърна в локва, а локвата се оказа преход към брода на една река. Ласи спря върху осеяната с множество стъпки земя, точно на мястото, където добитъкът идваше на водопой и се охлаждаше в горещите дни. Близо до нея няколко крави бяха нагазили до колене в тихата, спокойна вода. Без да спират да преживят, те обърнаха глави и погледнаха към Ласи.

Кучето изскимтя тихо и вдигна глава, сякаш искаше да улови следата на отсрещния бряг. За миг се подхлъзна, но после уверено навлезе във водата. Опипвайки внимателно с предните си лапи, тръгна към дълбокото. Скоро изгуби здравата земя под краката си. Течението я пое. Ласи заплува и опашката й затанцува след нея по вълните.

Тази река не беше бърза и буйна като планинската. Не беше и мръсна като реката в промишления град, която течеше покрай всичките му фабрики и беше останала далеч, далеч назад. Тази река се беше разпростряла нашироко между двата си бряга и силното течение отнесе Ласи далече от брода.

Уморените й лапи работеха в пълен синхрон, предните загребваха равномерно. Южният бряг се изнизваше покрай нея и тя просто не можеше да го достигне.

Слабостта я замая, движенията й станаха по-бавни. Протегнатата й глава се потопи под водата. Сякаш събудена от сън, тя започна да се бори за живота си. Главата се устреми право нагоре, предните лапи заработиха по-бързо и вдигнаха пръски блестяща пяна. Сърцето й биеше до пръсване.

Ала главата й се проясни бързо и тя отново започна да напредва равномерно.

Плуването беше безкрайно, изискваше много смелост и сила. Когато най-сетне достигна отсрещния бряг, Ласи беше твърде слаба, за да се изкатери по наклона. Първият път, когато опита, предните й лапи се подхлъзнаха и тя падна назад. Брегът беше доста висок. Течението отново я пое, но Ласи не се отказа и направи втори опит. Пак падна шумно във водата. Течението я отнесе още по-надолу, където най-после можа да стъпи на твърдо дъно и да излезе на брега.

Напоената с вода козина беше непоносимо тежка и тази допълнителна тежест се оказа свръх силите й. Ласи се олюля и с последни усилия изкачи наклона. Щом стигна на равно място, рухна на земята. Нямаше сили да продължи.

Ласи беше пристигнала в Англия, макар че не знаеше това. Тя беше куче, което се връщаше в къщи – не човешко същество, което умее да чете географските карти. Нямаше откъде да узнае, че пътят й вече я е превел през цялата високопланинска и равнинна част на Шотландия и че реката, която бе прекосила с последни усилия, е Туид – границата между Англия и Шотландия.

Ласи не знаеше това. Всичко, което разбираше, беше, че докато се изкачва по наклонения бряг, с нея става нещо странно. Краката отказваха да й се подчиняват, а когато се напъна да продължи пътя си, преуморените й мускули се възпротивиха. Тя се свлече на земята, опитвайки да се овладее, но безсилно се килна настрани.

От гърлото й се изтръгна тихо скимтене. Тя заби предните си лапи в земята и се изтегли лежешком напред – все на юг и на юг. Озова се сред висока трева. Продължи да пълзи – един метър – тридесет сантиметра – още мъничко. И тогава мускулите окончателно отказаха да й служат.

Ласи лежеше на една страна, с опънати крака, като мъртва. Очите й се оцъклиха. Единствено неравномерното повдигане и спускане на хлътналия й корем издаваше, че е още жива.

Ласи лежа така цял ден. Мухите бръмчаха около нея, но тя дори не вдигаше глава да ги прогони.

Дойде вечерта и над реката проехтяха виковете на говедаря и ревът на добитъка. Последните песни на птиците замряха, само трелите на един дрозд продължиха да се реят през бавно падащата нощ.

Когато се възцари мракът, дойдоха и шумовете на нощта – крясъкът на бухала и тайнственото шумолене на ловуващата видра, далечният лай на селско куче и шепотът на дърветата.

Развиделяването дойде с нови шумове – една пъстърва подскочи с плясък нависоко, докато реката все още беше забулена в мъгла. После враните нададоха своя вечен предупредителен вик, защото оттатък полето един мъж излезе от къщурката си. Слънцето изгря и по тревата затанцуваха неясни сенки, докато високо горе блещукащите корони на дърветата се полюляваха под първия бриз на новия ден.

Когато слънцето достигна до нея, Ласи се надигна тромаво. Очите й бяха мътни. Съвсем бавно, тя се отправи на път – отдалечи се от реката и тръгна на юг.

Малка и скромна дневна. На масата имаше запалена лампа. Даниел Фейдън беше преместил креслото си към масата и съсредоточено четеше вестника. До печката, в която тлееха въглища, седеше жена му в люлеещ се стол и плетеше. Тя се клатушкаше непрестанно напред-назад, докато пръстите й хвърчаха над вълната и иглите, и сякаш всичките й движения бяха в хармония – едно люлеене на стола, три бримки на иглата, и пак същото, и пак същото.

И двамата бяха стари и очевидно бяха живели толкова дълго заедно, че вече нямаха нужда от думи. Бяха доволни просто да седят и да мълчат, сигурни в близостта на другия.

Най-после мъжът бутна на челото си очилата с железни рамки и погледна към печката.

– Още малко въглища в огъня и ще стане много приятно – рече той.

Жена му кимна, докато отново залюля стола си и устните й продължиха безшумно да броят. Тъкмо довършваше петата на чорапа и не искаше да сбърка бримките.

Мъжът се надигна бавно. Взе една кофичка и отиде до мивката. В сандъка под нея беше запасът им от въглища. Той го отвори и извади няколко брикета с малката лопатка.

– Знаеш ли, въглищата почти свършиха – отбеляза той.

Жената погледна към него и двамата започнаха да пресмятат на ум колко ще им струва да си купят още въглища. Много бързо бяха изразходвали последния центнер. Животът им беше пълен с такива проблеми. Всичко беше ужасно скъпо. А те нямаха нищо, освен малката пенсия, която правителството им плащаше за сина, паднал на бойното поле във Франция. Освен това получаваха пенсия за старост по десет шилинга седмично, осигурени също от държавата. Това не ги правеше богати, но те умееха да се оправят с парите и не дължаха никому нищо. Малката къща извън града, до шосето, беше съвсем евтина. В дворчето зад нея Фейдън садеше всички зеленчуци, които им бяха необходими. Беше си направил и кокошарник, гледаше няколко патици и един гъсок, който се „угояваше за Коледа“. Това беше само шега – една от малкото, които си позволяваха в тези години. Преди шест години Фейдън беше заменил шест яйца срещу един млад гъсок. Беше го отгледал с много грижи, като непрестанно се хвалеше колко тлъст ще стане до Коледа.

Така и стана – гъсокът беше наистина прекрасен и добре угоен. Няколко дни преди големия празник Фейдън взе брадвата и дълго седя пред камината. Мина доста време, преди жена му да разбере какво го тревожи. Тя го погледна с усмивка и рече:

– Дан, мисля, че тази година нямам голямо желание за печена гъска. Какво ще кажеш да заколиш едно пиле вместо…

– Права си, Дали – отговори Фейдън. – Това би било чисто прахосничество – една толкова голяма гъска за двама стари хора. Едно пиле тъкмо ще ни стигне.

Така гъсокът беше пощаден. Всяка следваща година обаче, щом наближеше Коледа, започваха да го угояват.

– Той трябва да повярва, че се каним да го заколим – обясняваше всеки път Фейдън. – Не мога цяла година да го храня само за да се разхожда гордо наоколо и да ми кряка, сякаш той е господарят вкъщи. Пък откъде да знам, тази година може и да го заколя.

Но гъсокът продължаваше да си живее.

Жената и не очакваше друго. Когато Фейдън войнствено заявяваше, че нахалният гъсок ще се озове много скоро във фурната, тя се съгласяваше с готовност:

– Да, Дан. – А когато с много охкания и ахкания в последния момент започваше да й обяснява, че една гъска е твърде много за тях двамата, тя отново отговаряше: – Да, Дан. – Дълбоко в себе си беше уверена, че гъсокът ще ги надживее и двамата.

Разбира се, беше много скъпо да хранят един голям, вечно гладен гъсок, но можеха да пестят от друго. Едно пени тук, друго пени там. Можеха да купуват по-пресметливо и да разпределят още по-добре скромните си доходи.

Така минаваше животът им, почтено и тихо, изпълнен с мисълта за скъпоценните пенита – като тази вечер, когато пресмятаха каква е цената на въглищата и докога ще им стигнат запасите.

– О, не се мъчи да разпалваш отново огъня, Дан – проговори най-после жената. – Зарий го с пепелта и ще си легнем. Не е хубаво да се седи толкова до късно.

– Нека останем още малко – възрази Даниел, който знаеше, че неговата Дали много обича да седи вечер пред печката, да се люлее в стола си и да плете. – Още е рано. Ще сложа само няколко бучки. Сама виждаш колко мразовита е днешната вечер, а и вали отвратителен студен дъжд.

Дали кимна. Залюля се отново и се вслуша във воя на вятъра, който блъскаше източната стена на къщурката. Дъждът плющеше по капаците на прозорците.

– Скоро ще дойде есента, Дан.

– Да, да, несъмнено! Това е първият източен вятър. И колко е студен! Прониква през всички дрехи и пронизва до кости.

Жена му се полюляваше равномерно, мислите й бяха някъде много далеч. Винаги, когато заговореха за лошото време, тя си спомняше за младия Дани. В окопите, оттатък Канала, сигурно не са имали дори огньове, за да се стоплят. Първата зима мъжете нощували в мръсни землянки и често спели без покрив над главите си. Всеки нормален човек би казал, че никой не може да издържи дълго на този живот. И все пак, когато Дани се връщаше в отпуска, той изглеждаше здрав и бодър и винаги бе весел. Когато майка му го молеше да внимава за себе си, да пази гърлото и гърдите си винаги сухи и топли, той започваше да се смее и да се тупа по коляното – мощен, силен, здрав смях.

– Никоя настинка не може да ме повали, мамичко, след като преживях тази първа зима във Франция – хвалеше се той.

И наистина, той не загина от студ или болест. Картечница, беше написал полковникът му в писмото, което Дали получи един ден и което пазеше грижливо до брачното си свидетелство.

Ох, тази война – война на машините! Всички били пометени от стрелбата: смелите и страхливите, слабите и силните, и с тях нейния Дани. Човек нямаше нужда от смелост, за да умре, защото и страхливците знаеха как се умира. Смелост му трябваше, за да живее – в онази кал, мръсотия и студен ужас, и не само да живее, ами и да опази сърцето и душата си. Това беше смелост. Колко пъти си беше представяла живота на сина си, докато вятърът виеше и от небето се лееше студен дъжд. Това беше станало толкова отдавна, но тя продължаваше да си го представя докато плетеше и се люлееше в стола си – лицево и опако, лицево и опако.

Изведнъж жената спря и се протегна напред. За момент остана неподвижна, после започна отново – да размишлява, да плете и да се люлее. Лицево и опако…

След минута отново прекъсна заниманието си.

Спря да диша, за да чува по-добре, опита се да изключи от съзнанието си и пращенето на огъня. Съскането на въглищата, пръскането на пепелта, която падаше през скарата на печката, шумоленето на вестника. Малко по-далечно беше потропването на един прозоречен капак, който се затваряше лошо, още по-далечен бе шумът на падащия дъжд. Онова, което се долавяше, беше отвъд него, сред воя на вятъра. Или може би беше само игра на въображението й, защото мислеше за Дани и миналото?

Дали отпусна глава. След малко отново се изправи.

– Дан! Нещо не е наред с пилетата!

Мъжът веднага стана.

– Хайде, хайде, Дали. На теб непрекъснато ти се причуват разни неща – укори я меко той. – Само вятърът вие навън. Знаеш, че единият капак не се затваря добре. Трябва да го затегна.

Той седна отново на мястото си и продължи да чете, но дребната, посивяла жена остана приведена напред. След малко се обади пак:

– Ето, чух го отново! Там има нещо! – Тя скочи от стола си. – Ако не искаш да видиш какво става с пилетата ти, Дан Фейдън, ще отида аз!

Тя грабна шала си, но мъжът я изпревари.

– Не бързай толкова! – изръмжа той. – Седни на мястото си. Щом настояваш да отида, ще се постарая да успокоя бедната ти душа. Ще огледам наоколо.

– Тогава си увий поне шала около врата, Дан – отговори жената. Проследи го с поглед, а когато остана сама, огледа малката им стая. Откакто живееха в тази усамотена къщурка, ухото й беше привикнало да улавя всички шумове на природата. Чу отдалечаващите се стъпки на мъжа си, не след дълго го чу да се връща забързано през воя на бурята. Да, Дан направо тичаше. Жената скочи и се вгледа напрегнато във вратата, която се отвори с трясък.

– Вземи шала си и ела с мен – изрече задъхано мъжът й. – Намерих го. Къде е фенерът?

Двамата излязоха заедно в нощта и се хванаха за ръка, за да устоят на напора на вятъра и проливния дъжд. Забързаха нагоре по шосето и там, под живия плет от глог, който растеше от двете страни на платното, мъжът спря, а после се смъкна по наклона. Жена му вдигна високо фенера. Най-после разбра какво е намерил мъжът й. В канавката лежеше куче. Видя го да обръща глава и за миг светлината на фенера се отрази в очите му.

– Бедничкото – прошепна тя. – Кой е пуснал навън кучето си в нощ като тази?

Думите й бяха отнесени от вятъра, но старият мъж чу звука на гласа й.

– Много е изтощено и не може да ходи – извика той. – Вдигни фенера още малко!

– Да ти помогна ли?

– Какво?

Жената се приведе към канавката и изкрещя:

– Да ти помогна ли?

– Не, ще се справя и сам.

Тя проследи с поглед как мъжът й се наведе и вдигна кучето. Уви се по-плътно в шала си, защото вятърът заплашваше да й го отнеме, стисна по-здраво фенера и тръгна редом с мъжа си.

– Върви внимателно, Дан – проговори предупредително тя. – О, бедното, бедното животно!

Тя забърза напред, за да отвори вратата, и я държа докато мъжът влезе. Даниел изпъшка и прекрачи прага. Вратата се затръшна след него. Остави тежкия си товар на килимчето пред топлата печка.

Жената се изправи до него и двамата заразглеждаха кучето. Ласи лежеше със затворени очи.

– Мисля, че няма да преживее следващия ден – проговори мъжът.

– Това не е причина да се мотаем. Можем поне да се опитаме да я съживим. Свали веднага мокрите дрехи, Дан, не искам да простинеш и да се разболееш. Виж я как трепери – значи не е мъртва. Извади едно парче плат от шкафа, Дан, и я изтъркай хубаво.

Мъжът изпълни нареждането й. Наведе се и несръчно затърка напоената с вода козина на кучето.

– Тя е страшно мръсна, Дали – промърмори недоволно той. – Хубавият ти чист килим ще стане само кал.

– Значи утре те чака доста работа – отвърна с усмивка тя. – Ще го окачиш отвън и ще го изтупаш. Питам се дали да й дадем нещо за ядене…

Старецът вдигна глава. Жена му стискаше в ръка кутия с кондензирано мляко. Неизречени мисли прелитаха от единия към другия. Двамата често разговаряха без думи. Това беше последното им мляко.

– Е, ще пием сутрешния чай без мляко – заговори първа жената.

– Остави поне малко, Дали. Ти не обичаш чай без мляко.

– Няма значение – отговори невъзмутимо тя и се зае да стопли млякото във вода. – Не мислиш ли, че вършим много неща просто по навик, Дан – продължи след малко тя. – Чувала съм, че в Китай чаят се пие задължително без мляко.

– Може би китайците просто не знаят кое е по-добро – изръмжа в отговор Даниел.

Той изтри грижливо студеното тяло на кучето, докато жена му бъркаше млякото в малка тенджерка. В къщата цареше тишина.

Ласи лежеше неподвижно. Само смътно осъзнаваше какво става с нея. Беше смъртно уморена, но скоро я завладя неясно чувство на дълбок покой. Онова, което ставаше сега, й напомняше за миналото и я изпълваше с безкрайна утеха.

Мястото, където беше попаднала, миришеше добре. Миризмата на догарящите въглища се смесваше с уханието на прясно печен хляб. А ръцете, които я докосваха – те не искаха да я вземат в плен и да й причинят болка. Не, те я успокояваха, отпускаха разранените, болезнено опънати мускули. Тези хора не се движеха рязко, нито шумяха и хвърляха по нея тежки предмети. Те пристъпваха спокойно и не я плашеха.

Тук беше топло – и това беше по-важно от всичко друго. Приспиваща топлина, която замъгляваше сетивата й и плъзгаше съзнанието й по някакво меко течение, което преминаваше в забрава и смърт.

Ласи едва усети, когато поставиха до нея чиния с мляко. Сетивата й нямаха желание да излязат от това полубудно състояние. Направи слаб опит да вдигне глава, но не успя дори да я раздвижи.

След малко усети как вдигнаха главата й и наляха в устата й малко топло мляко. Тя преглътна веднъж, втори и трети път. По тялото й се разля топлина, която окончателно я приспа. Остана да лежи неподвижна и следващите лъжици мляко се разляха по килима.

Жената се изправи и застана до мъжа си.

– Мислиш ли, че кучето ще умре, Дан? Виж как престана да преглъща.

– Не знам, Дали. Възможно е да изкара нощта. Направихме всичко, което трябваше. Най-добре е да го оставим на спокойствие.

Жената гледаше замислено кучето.

– Знаеш ли, Дан, не е лошо да остана при нея.

– О, не, Дали. Ти направи всичко възможно и…

– Ами ако се събуди и има нужда от помощ! И… кучето е толкова красиво, Дан.

– Красиво! Този мръсен уличен пес…

– О, Дан. Това е най-красивото куче, което някога съм виждала.

Старата жена се настани удобно в своя люлеещ се стол и се приготви за нощното бдение.

Мина цяла седмица. Дали Фейдън седеше в своя стол, утринното слънце блестеше през прозореца и споменът за бурята изглеждаше само далечен сън. Тя вдигна поглед над очилата си и се усмихна на Ласи, която лежеше на килима с наострени уши.

– Да, той е – каза й високо тя. – И ти го усети, нали?

Отвън се чуха стъпки и скоро вратата се отвори.

– Знаеш ли, Дан, тя вече познава стъпките ти – заяви гордо жената.

– Ами, ами – промърмори със съмнение мъжът.

– Да, да – настоя Дали. – Онзи ден, когато се появи просякът, трябваше да си тук, за да я чуеш как се разлая. Веднага му даде да разбере, че къщата не е необитаема, докато ти си в града. Но като те чуе да идваш, никога не се обажда – следователно познава стъпките ти.

– Ами, ами – повтори мъжът.

– Тя е умна – и е толкова красива – промълви унесено жената, обърната повече към кучето, отколкото към мъжа си. – Не е ли красива, Дан?

– Разбира се, Дали.

– А в началото каза, че е грозна.

– Е, това беше преди…

– Виж, намерих един стар гребен и я сресах.

Тя изгледа гордо Ласи, която лежеше в „лъвска поза“ с гордо вдигната глава. Колитата много обичат тази поза. Стройната муцуна се издигаше грациозно над гъстата грива, която отново беше блестящо бяла.

– Нали е много по-различна отпреди? – попита жената и отново огледа творението си.

– Точно там е проблемът, Дали – отговори мрачно мъжът.

Жената се обърна, стресната от злокобния му тон.

– Какво има, Дан?

– Ами, виждаш ли, Дали, точно там е работата. Първо смятах, че сме намерили някакво улично куче. Сега обаче… това е наистина великолепен екземпляр.

– Разбира се, че е великолепен – съгласи се зарадвано жената. – Липсвала й е просто малко топлина. Освен това умираше от глад. Очевидно хората не са били добри с нея.

Мъжът поклати глава, отчаян от нежеланието на жена си да разбере какво й се говори.

– Наистина ли не проумяваш, Дали? Тя е великолепно куче – особено сега, когато е чиста и нахранена, всеки може да види, че е ценно животно. И…

– И какво, Дан?

– Ами, такова ценно куче не може да няма собственик.

– Собственик! Хубав собственик, който оставя бедното животно да се скита само в дъжда. Не помниш ли каква буря вилнееше навън, когато я намерихме? Оставил я е да се скита, докато е изнемощяла от глад и е останала само кожа и кости. Чудесен собственик, няма що!

Мъжът поклати глава и приседна на един стол. После натъпка глинената си лула.

– Не, Дали, няма полза да говориш така. Тя е ценно животно и това личи от пръв поглед. Затова не се привързвай прекалено много към нея. Един ден ще се появи собственикът й и…

Жената не каза нито дума, заета изцяло с тази нова, ужасяваща мисъл. Красивото й куче – нейното куче!

Тя остана дълго загледана в огъня, а когато най-после заговори, гласът й звучеше спокойно:

– Разбрах, Дан. Ако трябва да ни я вземат, по-добре е това да стане още сега. Ако наистина има собственик, ти трябва да го откриеш, Дан. Иди да поразпиташ в града.

– И аз мислех същото, Дали – отговори мъжът. – Утре ще се поразходя из града и ще попитам тук-там.

– Не, Дан. По-добре иди сега. Иначе няма да имам нито миг спокойствие и няма да мога да заспя, преди да знам каква е истината. Иди днес и разпитай навсякъде. Ако трябва да я върнем, ще я върнем. А ако не принадлежи на никого, поне ще сме спокойни, че сме изпълнили дълга си.

Мъжът продължи да пуши лулата си, но жената не му даде мира, докато не й обеща да отиде още същия ден.

След като обядваха, той се облече и тръгна бавно по шосето към града, който се намираше на около пет километра разстояние.

През целия следобед жената седя в люлеещия се стол. Само понякога ставаше и отиваше до вратата, за да погледне към шосето.

Следобедът минаваше бавно. Старата жена имаше чувството, че времето просто се влачи. Когато най-после чу стъпки, вече се смрачаваше. Още преди мъжът й да е затворил вратата след себе си, тя попита:

– Е, какво стана?

– Разпитах навсякъде, Дали, наистина навсякъде, и никой дори не беше чувал за изчезнало куче.

– Тогава е наше!

Жената засия от радост и устреми поглед към легналото на пода коли. Ласи все още беше мършава, с хлътнали страни, но жената виждаше в нея само съвършеното олицетворение на расата й.

– Наша е – повтори тя. – Дадохме възможност на собственика да си я върне, но сега е наша.

– По-полека, Дали. Може пък някой ден да мине случайно покрай нас и като види кучето… Не се радвай предварително.

– Най-после е наша – повтори спокойно жената, сякаш не беше чула думите му.

През това време си мислеше, че няма да позволи на никого да мине покрай дома й и да види хубавото куче. Тя щеше да се погрижи за всичко. Кучето щеше да си стои при нея в къщичката. Нямаше да го пуска да тича навън. Не, неизвестният, така застрашителен в представите й, собственик нямаше да й го отнеме, дори ако случайно минеше покрай тях!