Текст книги "Ласи"
Автор книги: Ерик Найт
Жанры:
Детская проза
,сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 13 страниц)
Тринадесета глава
Когато кучето страда
Ласи излезе от един гъсталак и се приближи към брега. Движенията й бяха по-бавни отпреди, защото лапите й бяха изранени, а в чувствителното място между пръстите на предния й крак се беше забил един трън. От доста дни насам Ласи не ходеше с гордо вдигната глава, движенията й отдавна не издаваха старата самоувереност.
Понякога й се струваше, че е забравила какво я е подтикнало към това безкрайно пътуване. Но това никога не траеше дълго и когато споменът се върнеше, стъпките й отново ставаха сигурни, тя ускоряваше темпото и разпределяше тежестта си така, че да не натоварва твърде много ранената си лапа. А и сега надеждата й се бе върнала, защото голямата, непроходима водна площ от лявата й страна най-после беше изчезнала. Езерото се беше стеснило и се бе превърнало в река. Буйна, бърза река, която се биеше в каменното си корито.
Ласи застана на наклонения бряг и отново обърна глава на запад. Там обаче, не много далече от нея, имаше село. На моста играеха няколко момчета – ловяха риба, вдигаха шум, дочуваше крясъците им. Ласи все още се боеше от хората. И днес ги удостои само с дълъг, подозрителен поглед.
После отново съсредоточи вниманието си върху бялата, разпенена вода. Бученето й беше толкова неприятно за ухото. И все пак тя се поколеба само секунда. Приготви се за скок и смело се хвърли далече навътре в реката.
Течението я пое, както вятърът улавя късчетата хартия, изхвърлени от движещ се влак. Водата я повлече. Стихията на реката за малко не я удави, но тя изскочи на повърхността и се устреми към другия бряг. Вдигна високо глава, четирите лапи заработиха равномерно и я понесоха напред.
Течението я носеше с унищожителната си сила, въртопите я теглеха към дъното. Но отличната й способност да се ориентира не я напусна нито за миг и винаги, когато излизаше на повърхността, тя продължаваше да плува упорито към южния бряг.
Реката я носеше към селото. Момчетата на моста забелязаха кучето, повлечено от силното течение, и се разкрещяха възбудено. С жестокостта на младостта, която понякога не познава граници, те награбиха камъни и започнаха да ги хвърлят по Ласи. А когато тя премина под моста, хукнаха към противоположната му страна и продължиха това безсмислено мъчение.
Ласи упорито плуваше напред. Най-после наближи желания бряг. Малко по-надолу имаше водопад. Лапите й се движеха равномерно и умело, но й липсваше необходимата сила. Течението отново я надви и Ласи бързо се завъртя в поредния въртоп. След миг тялото й се удари силно в една скала и тя усети болезнено пробождане в хълбока. Водовъртежът я повлече към дълбокото и тя изчезна.
Момчетата на моста се загледаха надолу. След малко, макар че изминалото време им се струваше цяла вечност, нададоха силни викове. Далече под тях, в един вир, на повърхността се показа главата на Ласи. Лапите й продължаваха да гребат. Течението на това място беше съвсем слабо и тя можеше да се справи с него. Заплува отново, напрегна всичките си сили и успя да достигне брега. Лапите й усетиха твърда земя. Водата, напоила козината й, тежеше много и Ласи се олюля; изтощените й мускули нямаха сили да я държат изправена. Измъкна се от водата с пълзене и в следващия миг се изправи пред нова опасност. Малката група момчета се изсипа с див рев на речния бряг. Ласи събра последните си сили и се изтегли на дигата. Не си даде труд дори да отърси водата от козината си. Нито старата болка в предната лапа, нито новата, която пареше като огън в хълбока й, можеха да я спрат. Волята й беше съсредоточена само в едно.
Най-после беше преминала оттатък! Дни наред се беше движила в посока, която не беше правилната, а сега най-после пътят беше открит пред нея – пътят на юг. Препятствието беше преодоляно!
Уморена и тромава, тя закуцука напред. Крясъците на момчетата зад гърба й заглъхнаха.
Сега, когато беше заобиколила голямото езеро, силите й сякаш се възвърнаха и тя затича с удвоена сила в желаната посока. Селото и жестоките момчета скоро останаха далеч назад. След време Ласи изостави бързия галоп и премина отново към обичайния си равномерен тръс, при който най-големите разстояния се преодоляват с най-малко усилие.
Болките в ударения хълбок и в предната лапа не проникваха в съзнанието й. Доколкото беше възможно, тя пригаждаше крачката си към раненото тяло.
Скоро остави шосето и продължи пътя си през ливади и обработени поля. Когато слънцето залезе, все още беше на път. Изпитваше нужда да тича безкрайно дълго, след като беше изгубила толкова дни да търси изход на запад. Нощта отдавна беше превалила, когато тя намери скрито местенце под защитата на една бодлива жълтуга, чиито клони висяха над една скална стена.
Легна на земята и се сви на кълбо. Хладната пръст, недокосната от слънчевите лъчи, се отрази благотворно върху парещото място на хълбока й. Тя облиза предната си лапа и се опита да достигне с език до мястото между пръстите, където трънът вече гноеше. Мъчи се така почти час, но трънчето беше забито доста дълбоко и не искаше да излезе.
Ласи положи муцуна върху предните си лапи и затвори очи.
Когато се събуди, още не беше започнало да се зазорява. Прозя се и понечи да се изправи. Успя само да забие предните си лапи в земята, но не можа да раздвижи задните. В продължение на един дълъг миг лежа неподвижна, изненадана от новото си състояние. После отново напрегна мускулите си, вложи всичките си сили в натиска на мощните си рамене. За миг успя да се задържи в изправено положение. Направи крачка напред, опряна на здравия заден крак. Другият се влачеше мъчително.
През нощта раненото място се беше схванало и цялата й страна беше неподвижна. При удара в скалата беше счупила ребро, а мускулите и ставите на задния крак бяха натъртени. И сега бяха толкова сковани, че не беше в състояние да ги раздвижи.
Куцайки силно, Ласи се опита да се върне под защитата на бодливата жълтуга. След малко се отпусна тромаво на земята, сви се на кълбо и дълго остана така, докато очите й се взираха в червената ивица на зората над полето. Не можеше да продължи пътя си. Така я съветваше инстинктът. Трябваше да лежи.
Някои хора вдигат голям шум за едно нараняване или лека болест и с удоволствие ги излагат на показ, за да могат другите да разберат, че са зле, и да изразят симпатията си. При животното, което расте в естествената си среда, е точно обратното. То не иска съчувствие от никого и смята всяка проява на физическа слабост за нещо, от което трябва да се срамува. Ако се разболее, то се скрива в някое отдалечено място и там самотно дочаква изхода – оздравяване или смърт.
Същата тази сила прикова Ласи към скривалището й под бодливата жълтуга. Желанието да продължи по начертания път беше мъчително силно, но инстинктът на животните, който им повелява да останат скрити по време на болестта, надделя.
Дни наред тя лежа свита на кълбо в скривалището си, с помътнели, неподвижни очи. Навън светът следваше обичайния си ход, мракът сменяше дневната светлина, пееха птици. Веднъж наблизо минаха полски работници. Понякога вятърът донасяше до нея примамливия мирис на заек. Един ден в жълтугата се втурна невестулка, тръгнала да претърсва нивите. Острите й очи веднага забелязаха кучето, ноздрите й потрепериха. За момент спря като вкаменена, после спокойно продължи пътя си, сякаш знаеше, че болното животно няма да тръгне да я преследва.
Каквото и да ставаше наоколо, Ласи не се помръдваше. Треската изгаряше изтощеното й тяло и напълно завладя съзнанието й.
Цели шест дни тя лежа почти без да се помръдне. После, един следобед, когато слънцето бавно се спускаше на запад, най-сетне вдигна глава. Бавно, с несигурни движения, започна да ближе лапата си. Природата беше извършила своето. Гнойта беше изхвърлила трънчето от раната. Ласи я близа толкова дълго, докато я почисти основно. Вдигна бавно глава и се огледа. После се изправи с усилие. Раненият заден крак висеше във въздуха. Излезе, накуцвайки, от скривалището си и тръгна напреки през полето. Слезе по склона на един хълм и отиде право там, където беше подушила вода. Намери малко поточе, сведе глава и започна да пие жадно. Пиеше за първи път от седмица насам.
Водата я освежи. Полегна до поточето, но вече можеше да държи главата си изправена. Изопна муцуна и излая остро и ядно. После се надигна и отново закуцука нагоре по хълма. Вцепенението беше изчезнало от крайниците й и можеше да се придвижва на три крака без особени усилия. Върна се обратно под защитата на жълтугата, излегна се под цветчетата и търпеливо зачака нощта. Така изкара още два дни в пълна почивка, като предприемаше само кратки разходки до поточето, за да утоли жаждата си. Не намери нищо за ядене и изглежда нямаше нужда.
Девет дни, след като бе прекосила с огромни усилия буйната река, Ласи излезе от скривалището си и отново се запъти към поточето. На пръв поглед можеше да се помисли, че тя използва и четирите си крака, макар че не беше съвсем така – раненият заден крак не носеше никаква тежест, той само се движеше в ритъма на другите, макар и малко забавено, но Ласи не стъпваше на него.
Колито се напи с прясна вода, после както винаги вдигна глава и устреми поглед на юг. Нещо се размърда в паметта й. Инстинктът за време.
Беше време – време да…
Ласи си спомни много бързо. Беше време да се яви на срещата при училището, а училището… то беше там, в онази посока. Трябваше да тръгва.
Тя обърна отново глава и огледа внимателно храсталаците и скалната стена. Поколеба се още миг, после закуцука през поточето. Прекоси го и без бързане потегли на юг. Ласи беше отново на път.
Животното, което препускаше в тръс през полето, нямаше нищо общо с гордото коли, достойно за изложбата на кучета. През полята тичаше само едно слабо, измършавяло коли, мръсно от дългия път, изтощено от дългия пост и прекараната треска. Гордият тръс сега представляваше мъчително влачене. И не се знаеше колко време ще продължи то.
Скоро след залез слънце Ласи спря отново – този път в едно добре укрепено убежище. Беше попаднала на ловджийски заслон, мястото, където се крият ловците, докато подгонените горските обитатели изскочат пред преградата. Ласи не знаеше нищо за този вид лов. Знаеше само, че мястото е подходящо скривалище, топло и сигурно.
Тя не знаеше, че е само на пет километра от предишното си скривалище под жълтугата. Мозъкът на животното не прави разлика късо или дълго разстояние е изминато. Ласи знаеше само, че е доволна. Беше успяла да измине още една част от пътя, който я приближаваше към мечтания дом, и това й се струваше много по-важно от всичко друго. Въздишката й издаде тихо задоволство.
Изведнъж Ласи наостри уши, носът й подуши мрака. Миризма на заек, ясна и отчетлива!
Храна! Най-после тя придоби отново значение за нея. Връхлетя я остър глад, устата й се напълни със слюнка. Измъкна се иззад ъгъла на преградата. Скоро щеше да си напълни стомаха и да продължи напред с нови сили. Запълзя предпазливо към гората.
Ако се окажеше, че е твърде слаба и бавна, за да се снабдява с храна, щеше да умре. Защото гладът скоро щеше да я изтощи докрай. Ако напрегнеше силите си и успееше да улови заека с необходимата бързина и сръчност, щеше да оцелее.
Ласи се придвижи напред като призрак и запълзя безшумно към плячката си.
Четиринадесета глава
Под подозрение
Двама мъже клечаха в груба каменна хижа. През дупката в стената проникваше мътна лунна светлина и очертанията им бяха неясни и размити. Двамата бяха облечени еднакво, в груби костюми от ръчно тъкан туид. Облеклото им се различаваше само по това, че младият беше нахлупил на главата си островърхо кепе, а възрастният – голяма вълнена шапка.
Известно време се чуваше само равномерното им дишане, после младият се раздвижи. В същия момент възрастният вдигна ръка, за да го предупреди да не мърда.
Двамата замряха неподвижни.
– Чу ли нещо, Андрю? – пророни по-младият.
– Мисля, че да.
Двамата се изправиха безшумно и се вгледаха напрегнато през четириъгълния отвор на стената. Пред очите им се простираше огряната от луната равнина, в слабата, димна синева на мъглата поляните приличаха на алеи от добре поддържан парк.
Мъжете се взираха дълго и напрегнато навън.
– Не, Андрю, нищо не се чува.
Възрастният мъж кимна и огромната му вълнена шапка се размърда.
– Стори ми се, че чух нещо.
Сега, когато напрежението отмина, младият извади лулата от джоба си. Старият го погледна неодобрително.
– Аз не бих пушил, Джок. Онези ще те усетят.
– Разбира се, прав си. Само ако знаеш как ми се пуши. За съжаление онези ще го усетят веднага, нали?
Джок направи многозначителен жест по посока на голямата кошара сред гюлето под тях. Там, огряно от лунната светлина, почиваше голямо стадо овце. Животните се бяха скупчили гъсто едно до друго, неподвижни и спокойни, къдравите им гърбове образуваха сиво море.
– Те долавят и най-лекия шум много преди нас – продължи Джок и се обърна на другата страна. – Или поне моят Дони.
Едното от двете кучета в къщурката вдигна глава, щом чу името си. Другото въздъхна и също се вслуша внимателно в гласовете, за да разбере дали дългата нощна стража най-после ще свърши.
– Наистина не проумявам защо ги държим вътре с нас, Андрю. Трябваше да ги оставим навън, при овцете.
– Не, не, Джок. Ако ги оставим отвън, онези дяволи никога няма да дойдат. Те са хитри, Джок, много по-хитри, отколкото може да се очаква.
– Възможно е – съгласи се по-младият. – Вече шест нощи седим на пост и от тях няма и следа. На седмата вечер се прибираме вкъщи, за да си отспим, и веднага щом затваряме очи, те пристигат тук, гладни и жадни за кръвта на бедните овчици. Седем агнета и две овце майки! Само си помисли: седем агнета! И защо никога не идват в нощта, когато ги дебнем?
Старият не обърна внимание на въпроса.
– Трябва да си благодарен, Джок. В събота Арчи Форсайт загуби шестнадесет. А на Маккензи изядоха тринадесет.
– О, тези зверове! Все им е едно неделя ли е или работен ден. Тези дяволски изчадия! Само да ми паднат в ръчичките…
Остатъкът от изречението остана недовършен.
– Какво ги кара да правят това, Андрю?
– Ами, момчето ми, това е едно от онези неща, които не сме в състояние да обясним. Но аз съм на мнение, че кучетата са като хората, Джок. Повечето са честни и на тях може да се разчита. Но понякога се раждат и такива, които са алчни, жестоки и безсъвестни. Денем пазят овцете, но щом се стъмни, приемат истинския си лик – на грабливи дяволи.
– Така е, Андрю. Всеки знае, че аз много обичам кучетата. Бих направил всичко за моя Дони, давам му онова, от което има нужда, и напълно му вярвам. Обаче онези дяволи, дето крадат овце – те вече не са кучета. Знаеш ли какво си мисля понякога, Андрю?
– Какво, Джок?
– О, ще ми се смееш. Понякога ми се струва, че крадците на овце не са кучета, а духовете на убийци, обесени за злите си дела, които са се върнали при нас в образа на животни!
Младият мъж произнесе тези думи с толкова тайнствен тон, че и двамата потрепериха. Ала старият побърза да се отърси от страха си.
– Не, не, Джок. Кучета са, крадливи кучета, лоши и зли. И не бива да имаме милост към тях.
– Разбира се, че няма да проявя милост – стига само да ги видя. Ако мога да им пратя няколко куршума…
– Шшт!
Двамата замръзнаха по местата си. След малко старият вдигна ръка.
– Ето го!
– Къде?
– Преди секунда се появи на хълма, Джок. Вземи пушката, бързо, чуваш ли!
Младият грабна пушката си, облегната на стената до него, и зачака. Възцари се тишина.
– Май си видял призрак, Андрю – обади се най-после младият. – Нощта е дяволски тъмна и ако продължаваме да стоим тук, нищо няма да направим. Дяволите знаят, че ги дебнем. Сигурен съм, че го знаят.
– Шшт, Джок, моля те, не говори!
Младежът изпълни молбата на другаря си и повече не се помръдна. Минутите се влачеха бавно. Скоро му стана непоносимо досадно и отново се обади:
– Андрю?
– Да!
– Знаеш ли какво си мислех. Много е странно, че кучетата са едновременно най-добрите ни помощници и най-страшните врагове.
– Така е, Джок. Точно защото са достатъчно умни, за да ни помагат, те ни причиняват голямо зло, когато станат лоши, Джок. Не забравяй какво ти казах. Това важи дори за твоя любимец, дето го хвалиш с такава жар. Само веднъж да опита овча кръв, и той ще стане убиец.
– Не и моят Дони!
– Е, мисля, че това се отнася и за моя Вик. Но въпреки това е вярно. Щом веднъж започне да убива, кучето не може да спре. Избива овцете не защото е гладно, а от жажда за кръв.
– Моят Дони никога не би направил това!
– Откъде си толкова сигурен, Джок? Има кучета, които пазят грижливо собственото си стадо, но щом падне нощ, бягат надалеч, срещат се с други като тях, сякаш предварително са се уговорили. После се нахвърлят върху най-близкото стадо като същинска глутница вълци, убиват, разкъсват и преди хората да са успели да сторят нещо, изчезват в мрака. После се разделят и всяко куче се прибира при стопанина си. На следващия ден пак пазят собственото си стадо, сякаш не са в състояние да убият и муха.
– О, ако моят Дони направи такова нещо…
Двамата помълчаха малко, но Джок не изтърпя и се обади:
– Тъжно е, Андрю, много тъжно – толкова обичаме кучетата, а сега трябва да ги избиваме.
– Така е, но ако цяла нощ бъбрим, нищо няма да свършим. Онези никога няма да се появят.
Отново се възцари тишина. Петното лунна светлина продължи пътя си по пода на каменната къщурка.
Най-после възрастният мъж заговори отново и този път гласът му трепереше от вълнение:
– Ето ги!
Другият скочи, зае поза за стрелба и опря пушката си на перваза.
Двамата затаиха дъх и се вгледаха напрегнато в тихата местност, стараейки се да различат нещо в мрака.
– Да, там са!
Джок се прицели. Нещо се движеше оттатък покрай стената. В мерника на пушката се появи куче. Но то не се прокрадваше, а вървеше открито. То прескочи ниската стена и продължи спокойно пътя си през откритото място.
Това беше Ласи. Беше минала цяла седмица, откакто бе напуснала убежището си, и все още куцаше. Тя премина поляната, огряна от мътната светлина на луната, и продължи напред, сякаш следваше предварително начертан път.
Скритият в къщурката мъж изпусна шумно дъха си.
– Застреляй го, Джок – прошепна дрезгаво той.
Младият отново се прицели, но не стреля.
– Къде са другите?
– Какво те интересува сега? Дай му да разбере!
– Но това е коли! Не виждаш ли, че е коли?
– Глупости! Това е убиец! Едно от онези подивели кучета, дето нападат овцете ни. Не го изпускай, момче. Трябва да го уцелиш.
Джок обърна глава.
– По време на войната се научих да си служа добре с оръжието. Няма да го пропусна, особено като се има предвид, че сам плащам мунициите си.
– Тогава не се мотай, Джок!
Младият мъж вдигна отново пушката и се прицели. Спря да диша и проследи движението на кучето – през мерника се виждаха тъмните връхчета на зреещото жито. Над тях се движеше дребната фигурка на колито. Тръсът му беше бавен, главата му винаги оставаше над житните класове. Пушката го следваше неотстъпно.
Джок сне предпазителя. Усети как петлето се опъна под пръста му.
– Бързо, Джок, какво чакаш!
Джок вдигна глава и пусна пушката.
– Не мога, Андрю.
– Стреляй, човече, стреляй, чуваш ли!
– Не, Андрю, не. Това куче не е като онези дяволи. Само го погледни, то не се интересува от овцете. Нека да видим ще се приближи ли към стадото. Досега се движи така, сякаш не ги забелязва. Виж го само!
– Сигурен съм, че е убиец. Имаме право да го застреляме!
– Нека поне изчакаме да се приближи до стадото. Ако го направи…
– Ти си един жалък глупак! Застреляй го най-после!
Гласът на стария прозвуча заклинателно. Викът му отекна в нощта и стигна чак до Ласи. Тя спря като закована и обърна глава. Изведнъж мракът оживя и се нахвърли върху нея – човешки викове, човешка миризма, раздвижване зад дупката в стената на каменната къщурка. Да, там имаше хора – и тези хора щяха да я вържат с верига или да хвърлят камъни по нея. Трябваше да им избяга.
Тя се обърна светкавично и хукна да бяга с големи скокове.
– Ето ти на! Видя ни! Дай му да разбере!
Внезапното бягство на Ласи убеди по-младия мъж, че се е излъгал в кучето. Онова, което направи Ласи, издаваше чувство за вина.
Той вдигна бързо пушката, прицели се и стреля.
Стресната от оглушителния шум, който разкъса нощта, Ласи полетя напред. Грозното изсвирване на куршума, който прелетя над лявото й рамо, я накара да се обърне светкавично надясно и да хукне с все сила през полето. Последва втори изстрел и тя усети пронизваща болка в хълбока.
– Готово! Улучих го!
– Невъзможно! Виж го как бяга!
Кучетата в къщурката нададоха бесен лай и заглушиха виковете на мъжете.
– Пусни ги!
Старият изтича до вратата и я отвори. Кучетата изскочиха навън и се втурнаха по следите на Ласи. Мъжете ги последваха.
– Напред, дръж! – изкрещя Андрю.
Кучетата се втурнаха надолу по склона с див лай, коремите им почти докосваха земята, телата им сякаш бяха станали двойно по-дълги под напора на скоростта. Мъжете се опитаха да ги настигнат, но скоро изостанаха. Внезапно кучетата смениха посоката и залаяха още по-яростно. Следата беше повече от ясна – топлата миризма на прясна кръв.
Ласи хвърчеше като стрела. На два пъти спря за миг, за да оближе хълбока си, където куршумът беше засегнал мускулите. Чуваше бесния лай на преследващите я кучета, но не ускоряваше темпото, защото не се страхуваше от себеподобните си. Най-важното беше да остави хората далече зад себе си. Сетивата й подсказваха, че те са много назад. Човешките ръце не само знаеха как да я вържат за веригата и да я затворят в оградено място, но правеха и този оглушителен шум, от който я заболяваха ушите. Сякаш бяха изплющели с дълъг, невидим камшик, който й причини страшна, мъчителна болка.
Човекът представляваше смъртна опасност.
Тя продължи да се отдалечава в равномерен тръс с надеждата скоро да се скрие от преследвачите си.
Само че другите кучета бяха свежи и отпочинали. Те не бяха изминали стотици километри, не бяха полумъртви от глад и изтощение. Скоро Ласи ги усети зад гърба си. Лаят им издаваше решителност и макар че Ласи увеличи скоростта колкото можеше, те я настигнаха много скоро. Едното се вкопчи в хълбока й, опита се да го разкъса със зъби и я блъсна с рамо, за да я повали на земята.
Макар да беше загубила много от качествата си, Ласи беше опазила нещо много важно. Въпреки че беше прегладняла и изтощена, тя не се страхуваше от нищо. Обърна се като светкавица и безстрашно се опълчи срещу нападателя. Гривата й настръхна, устните й се вдигнаха високо и оголиха едрите бели зъби. Двете кучета, в чиито вени също течеше кръв от коли, макар че произхождаха от по-низша раса, отстъпиха крачка назад. Бяха разбрали предупреждението. Имаха насреща си не някой бездомен уличен пес, който бягаше като заек.
Повярвала, че се е отървала от незначителната според нея пречка, Ласи им обърна гръб. Трябваше да продължи пътя си – на юг и все на юг.
Двете кучета обаче схванаха това като признак на уплаха и отново я нападнаха, този път едновременно. Профучаха покрай нея и на минаване я удариха с лапи. Едно коли има свой собствен начин на бой. То не се хвърля върху жертвата си, за да я притисне под тежестта си. Не се бие като булдозите, нито пък като териера, който сграбчва плячката си, разтърсва я и я души. Колито обикновено минава покрай неприятеля, като се стреми да остави по кожата му дълги кървави ивици, за да го изтощи от загуба на кръв.
Така се биеше и Ласи и затова знаеше инстинктивно как да се предпазва. Обърна се, за да се защити срещу единия нападател, в това време другият се стрелна към нея от срещуположната посока и ноктите му раздраха хълбока й. Но Ласи се изви като змия, обърна се и зачака първия си противник. Вдигна високо глава и острото й зрение не пропусна нито една подробност от придвижването му. Кучето зад нея нападна отново. Тя го отблъсна, решена да продължи пътя си. Второто куче се хвърли върху нея и тя се обърна с лице към него. Нападението беше толкова стремително, че едва не я събори на земята. Преди да е успяла да се съвземе, и двете кучета бяха отгоре й. Трите животни се затъркаляха по земята, вкопчени едно в друго, сред бесен вой и ръмжене. Ласи успя да се освободи. Играта започна отново. Едното куче нападна, другото се хвърли върху нея, докато тя се обръщаше да отблъсне първото.
Битката беше трудна и продължителна. Не беше свършила, когато мъжете, задъхани от дългия бяг, най-после пристигнаха на мястото на боя. Те спряха и се загледаха в представлението.
– Не стреляй сега, Джок – произнесе предупредително Андрю. – Като нищо можеш да улучиш моя Вик.
Джок кимна и вдигна пушката в готовност. Протегна глава напред, за да не пропусне нищо от неравния бой, който умореното от дългия път животно водеше срещу две силни, здрави кучета, закалени от дългогодишния живот на открито. Никой от мъжете не се съмняваше, че двете ще победят.
Ала Ласи имаше едно голямо предимство пред противниците си: в жилите й течеше благородна кръв. Тя беше чистокръвно куче и зад нея стояха няколко поколения от най-гордите и силни представители на расата й.
Теорията за наследствеността при кучетата не е безсмислица. Всеки, който отглежда кучета, знае, че когато обикновеното куче започва да скимти и да се измъква, чистокръвното продължава да се бие с неотслабваща смелост.
Тази благородна кръв извоюва победата за Ласи. Когато едното от кучетата скочи върху нея, тя парира светкавично нападението; без да я е грижа за второто, което се стремеше да се вкопчи в хълбока й. Ласи свали първия неприятел на земята. Ударът беше толкова силен, че кучето остана да лежи безпомощно.
Тогава Ласи извърши нещо съвсем необикновено. Вместо да се опияни от лесната победа и да стисне врага за гърлото, тя само постави предната си лапа върху тялото му, за да го задържи неподвижен, както правят борците на ринга. Докато не се помръдваше, нямаше да го сполети нищо лошо.
Когато разбра, че кучето няма да посмее да се съпротивлява, Ласи обърна глава към втория неприятел. Вдигна муцуната си към него, оголи блестящите си зъби и от гърдите й се изтръгна дълбоко ръмжене.
Другото куче я гледа известно време, после и то легна на земята и се зае да облизва раната на лапата си. Това означаваше примирие.
Кучетата останаха така доста време – едното лежеше в цялата си дължина под здравата лапа на Ласи, другото ближеше раната си и изражението му сякаш казваше: „Аз нямам нищо общо с цялата тази история!“ Желанието за бой в гърдите на Ласи скоро угасна. Ръмженето заглъхна в гърлото й и тя си припомни какво й предстоеше да направи. Обърна се спокойно и се понесе напред в лек тръс.
Възрастният мъж затропа възбудено с крака и издигна глас:
– Сега! Застреляй го, Джок!
Младият обаче не помръдваше. В съзнанието му беше оживял един паметен ден. Докато стоеше и размисляше, колито изчезна от погледа му.
– По дяволите, Джок! Защо не стреля?
– Не можах, Андрю.
– И защо не?
– Изведнъж си спомних какво стана през март… през март 1918 година, Андрю, когато ни нападнаха и полкът мина в отбрана. Точно така беше и с колито. То се биеше по същия начин като Черния полк, Андрю, тогава, през март 1918 година…
– Ти да не си полудял!
– Не, Андрю.
– Значи март 1918 година – произнесе подигравателно старият.
– Все едно, колито беше смело куче, Андрю. И… имам чувството, че има точно определена цел. А аз и без това не можех да стрелям, защото бях забравил да заредя пушката.
– Пфу! Това вече е прекалено. Забравил да зареди пушката! А аз си мислех, че един стар фронтовак никога не пропуска да зареди оръжието си след като е стрелял.
– О, мислех за толкова други неща, Андрю – отговори по-младият.
Когато тръгнаха обратно, Джок отвори безшумно затвора на пушката, извади патрона и го скри в джоба си. Кучетата ги следваха по петите. Мъжете се върнаха в каменната къщурка на огрения от луната хълм и отново седнаха да чакат.
