Текст книги "И какво ще стане с мен?"
Автор книги: Джеймс Хедли Чейз
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 11 страниц)
После я видях: истински подвиг на строителите, луксозна, солидна лента от тармак44
Настилка (за пътища) от чакъл и катран.
[Закрыть], дълга най-малко две мили, от двете страни на която се издигаха дърветата на джунглата, обагрени в убито зелено. Човек никога ни би я забелязал, ако специално не я търсеше.
– Ама че постижение! – рекох, привеждайки се напред. Хеликоптерът полетя над нея, направи завой и се върна.
– Смятаме, че е задоволителна – отвърна Олестрия. – Хубаво е, че я одобрявате.
– Кажи му да се върне миля назад, после да подходи, искам да видя спускането.
Олестрия заговори с пилота.
Сега бях готов и когато отново подходихме, прецених как трябва да го направи Бърни. Реших, че няма да представлява проблем за пилот с неговия опит.
– Чудесно. Сега да хвърлим поглед на контролната кула.
Приземихме се до нея и аз си облякох найлоновите дрехи. Все още валеше като из ведро.
Олестрия ме изведе от вертолета и после по едни стълби влязохме в кулата. Прекарах повече от час, проверявайки приборите, радара и всички останали нещица, които бяха необходими, за да се приземи един самолет. Не можех да си позволя да пропусна нещо.
Онова, което ме безпокоеше, беше персоналът, работещ в кулата. Всички те ми приличаха на бандити, извадени от някой уестърн: истински гангстери, които ме наблюдаваха със змийски погледи и носеха 45-калиброви револвери на хълбоците си.
– Искате ли да разгледате пистата, мистър Крейн, или мистър О’Касиди ви е убедил, че е построил нещо стабилно? – попита Олестрия.
– Няма да я разглеждам.
– Тогава мога да ви отведа обратно в хотела?
– Точно така.
Той ме поведе към малък офис с климатична инсталация.
– Ще си поговорим ли? – Той седна зад бюрото и ми махна към един стол. – Доволен ли сте?
– Да. Можем да приземим самолета.
– Добре. – Погледна ме със скритите си зад слънчевите очила очи. – Сега нека бъдем реални, мистър Крейн. Този самолет е много сложен. Имаме трима пилоти. Естествено, те трябва да бъдат обучени да го управляват. Предполагам, че вашите пилоти ще свършат тази работа?
– Това трябва да решат те.
– Няма да има смисъл да приемаме самолета, ако нашите хора не се научат да го управляват. Бях останал с впечатлението, че посредникът го е уредил.
– Той не ни е казвал нищо за това.
– Тогава ще го проверите ли вие, мистър Крейн? Хората ми трябва да бъдат обучени от вашите пилоти, иначе сделката се разваля.
– Ще проверя. Колко добри са пилотите ви?
– Прекрасни. Един от тях летеше на „747“.
– Тогава не виждам проблеми.
– Хубаво. – Той стана на крака. – Има полет до Перъдайс Сити след три часа. Колкото по-бързо уредим това, толкова по-добре. Кога ще бъде доставен самолетът?
– След два месеца. Може и по-рано.
– Пратете ми телеграма: само с датата и времето, по което вероятно ще пристигнете. Това ще е достатъчно.
– Ще го направя.
Той тръгна към вратата и спря.
– Мистър Крейн, не ми зададохте въпроса защо ни е необходим този самолет и това ми харесва. Давам си сметка, че О’Касиди е разговарял с вас и вероятно ви е казал какво мисли той по въпроса. Забравете всичко, което е споделил с вас. За това не бива да се говори. Добре ли ме разбрахте?
С безизразно лице отвърнах:
– Нямам нищо против.
– Надявам се, че е така. – После ме поведе през дъжда към хеликоптера.
* * *
Заради онова, което е познато като технически затруднения, полетът ми до Перъдайс Сити се забави с два часа. Пристигнах там едва в 20:25 ч. Взех алфата, която бях оставил в гаража на летището, и подкарах към брега. Реших тази нощ да не се връщам в бунгалото си. Не исках да се натъквам на Пам, докато Бърни го нямаше. Паркирах алфата и се регистрирах в скромен хотел.
Взех набързо душ и излязох да хапна. Избрах малко, но добро на вид ресторантче за морска храна, спрях се на скариди с къри и се зачетох във вестника, докато чаках да ми ги донесат. Току-що бях привършил с храненето, когато влязоха мисис Виктория Есекс и Уес Джексън.
Тя ме видя веднага и ми се усмихна. Джексън също направи гримаса, която наричаше усмивка. Тя се запъти към мен, така че станах.
Изглеждаше великолепно в семплата си бяла рокля, която сигурно струваше цяло състояние, а големите й теменужени очи така ме погледнаха, че веднага ме подлудиха.
– Е, мистър Крейн, мислех си, че съм ви изгубила – рече тя. – Къде бяхте?
– Насам-натам – отвърнах. – Радвам се, че вече сте се оправили от падането.
– Сега се чувствам чудесно. – Тя ме гледаше втренчено, после се завъртя и погледна Джексън така, сякаш го виждаше за първи път. Щракна с пръсти към него. – О’кей, Джексън, не ме чакай.
– Да, мисис Есекс. – И той извлече едрото си тяло от ресторанта.
– Мога ли да седна при вас? – попита.
Издърпах един стол и тя седна. Върнах се на мястото си.
Сервитьорът дойде и тя си поръча кафе.
– Исках да ви поканя да яздите с мен тази сутрин. Казаха ми, че сте заминали. – Големите й теменужени очи се плъзнаха по мен. – Така ли е?
– Точно така. Бях в Мексико през последните два дни. Една авиокомпания ми предложи работа. Реших да ида да видя какво е положението.
– Мексико? Сигурно не искате да живеете в онази дупка, нали?
– Мисля, че не.
– Тогава защо отидохте?
– Да се поразходя. Тук започна да ми доскучава.
Кафето й пристигна.
– Божичко! Да! Мога да ви разбера! И на мен ми доскучава. – Тя разбърка кафето си. – Съпругът ми е ревнив. Когато пътува, или трябва да си стоя вкъщи, или, ако реша да изляза, трябва да вземам Джексън със себе си. Очаква се той да бъде моят придружител и шпионин.
– Очаква се?
Тя се усмихна, отпи от кафето и рече:
– Страхува се повече от мен, отколкото от съпруга ми.
Допих кафето си.
– Имате ли някакви планове за тази вечер? – попита тя.
– Никакви.
– Имате ли кола?
– Паркирана е отсреща.
– Ще ви заведа на едно място. Можем да се позабавляваме.
– Колата е само с две седалки. Няма да има място за Джексън.
Тя се изсмя.
– Не се безпокойте за него. Да вървим.
– Не искате ли да хапнете?
– Ям само когато ми е скучно. – Тя ме погледна и в очите й отново се появи онова нещо. – Сега не ми е скучно.
– Един момент. Разбрах, че мистър Есекс трябва да се върне тази вечер.
– Страх ли ви е от него?
– От никого не ме е страх, но реших да го спомена.
– Днес следобед получих телекс. Ще остане в Лос Анджелис и ще се върне едва утре.
Изправих се, платих сметката и й се усмихнах.
– Тогава какво чакаме?
Излязохме навън под лунната светлина. Под една лампа беше паркиран мерцедес и зад волана седеше Джексън. Тя отиде при него, каза му нещо, той кимна и потегли.
Отидохме заедно до алфата и тя седна зад волана.
– Аз ще ви закарам – рече.
Настаних се до нея и тя подкара встрани от брега. Караше професионално, бързо, имаше добър контрол над колата и аз се отпуснах назад в седалката, наслаждавайки се на това, че ме возеха.
Стигнахме някакъв път, който се извиваше нагоре по хълма, и карахме бързо в продължение на три или четири мили, после тя сви по черен път и накрая спря пред направено от бор бунгало.
– Това е моето убежище – рече, измъквайки се от колата. – Тук се отдавам на хобито си.
Докато отключваше вратата, си спомних думите на Бърни за Хари Ърскин: Мисис Есекс го подмами, той се хвана и после тя го сложи на мястото му. Това е неин специалитет: да започне играта, да накара мъжа да си мисли, че ще влезе в леглото й и после да му каже, че няма да стане.
Сегашното положение изглеждаше обещаващо, но може наистина и само да си играеше. Реших да действам хладнокръвно. Щеше да й се наложи да ми даде твърде много аванси.
Последвах я в просторна, удобно обзаведена стая и видях голям диван, разположен до панорамен прозорец.
– Много е хубаво – рекох. – Какво е хобито ви?
– Рисуването. Не съм много зле. – Отиде до барчето. – Едно уиски?
– С удоволствие.
Тя направи две питиета, даде ми едното и се отпусна в едно кресло. На подпорката за ръце имаше доста копчета. Натисна едно от тях и после отпи от чашата си. От скрити колони се разнесе тиха музика.
– Страхотно – възкликнах и приседнах на подпорката на друго кресло. – Ето какво значи да си богат.
– Искаш ли да бъдеш богат.
– Че кой не иска?
– Това си има и лошите страни.
– Например?
Тя вдигна рамене.
– О, скуката. Когато имаш всичко, ти става досадно.
– Вие сигурно го знаете… аз – не – отвърнах.
Тя остави чашата си, усмихна се и стана.
– Хайде да потанцуваме.
Изглеждаше много подканваща, както стоеше там: прекалено подканваща.
Останах на мястото си и я загледах.
– Мисис Есекс – рекох тихо. – Имам известни сведения за вас и не искам да се възползвам от вас. Вие също сигурно имате някакви сведения за мен.
Усмивката й изчезна и теменужените й очи станаха твърди.
– Какво искаш да кажеш?
– Съобщиха ми, че сте абсолютна кучка. Онова, което не знаете, е, че аз пък съм абсолютно копеле. Честно е да го знаете. Виждате ли, мисис Есекс, въпреки че смятам, че сте най-страхотната жена, която някога съм виждал, най-желаната и най-сексапилната, независимо колко добре изглеждате, не ме възбуждате. Или съблечете роклята, легнете на дивана и ми се отдайте, или си тръгвам. Това достатъчно ясно ли е?
Очите й се отвориха широко.
– Как смееш да ми говориш по такъв начин?
– Казах онова, което мислех. Е, ще тръгвам. Довиждане. – И се насочих към вратата.
Тя скочи към мен, сграбчи ръката ми, завъртя ме и ме удари по лицето.
– Изчадие!
Хванах я, плеснах я силно по задника и я хвърлих на дивана.
– Събличай тази рокля – рекох, надвесен над нея, – или предпочиташ да я скъсам?
– Заболя ме!
– О’кей, тогава ще я скъсам.
– Не! Трябва да имам с какво да се прибера у дома!
Изсмях се.
– Тогава я съблечи.
С хвърлящ мълнии поглед и надигащи се от гняв гърди тя съблече роклята.
* * *
Отидох в кафе-бара двадесет минути преди срещата с останалите. Поръчах си кола, настаних се на сянка на верандата и зачаках.
Докато седях така, мислех за мисис Виктория Есекс. Знаех, че ще е добра и точно така се оказа. Държеше се като жена, която през по-голямата част от живота си е осъдена на сексуално въздържание. Но защо да навлизам в подробности? Когато накрая свършихме, тя стана от дивана и взе душ, докато аз лежах като премазан от камион.
Продължавах да лежа, когато тя се облече.
– Заключи – каза. – Имам кола. Остави ключа под изтривалката. – И си тръгна.
Изчаках, докато не чух колата й да се отдалечава, после се облякох, заключих, сложих ключа под изтривалката и подкарах към хотела.
Е, рекох си, ти спа с една от най-богатите жени в света. Какво ще стане сега? Дали щеше да нареди на Уес Джексън да се отърве от мен, или щеше да пожелае да повторим? Щях да почакам и да разбера.
Буикът на Олсън се зададе по песъчливия път и спря. От него излязоха той, Пам и Ърскин и се присъединиха към мене.
– Как мина пътуването? – попитах, докато момичето сервираше кока-колите.
– Както обикновено. – Бърни вдигна рамене. – Шефът трябваше да поостане. Току-що пристигаме.
Замълчах си, че го знам.
Когато момичето се отдалечи, додадох:
– Струва ми се, че всичко е наред. Проверих пистата. Няма проблеми, но вали като из ведро и може да е трудно да кацнем.
Продължих с подробно описание на посещението си, разказах им за срещата си с О’Касиди и за онова, което бях научил от него.
– Мисля, че е прав. Това е политическа история – завърших. – Не че за нас има някакво значение. Онова, което има значение, е да сме сигурни, че Кендрик ще плати. Няма да тръгваме, преди да получим съобщението от банката.
– Какво мислиш сега за възможността да ни очистят, след като им доставим самолета? – попита Ърскин.
– Мисля, че ако правим, каквото ни кажат, и не им даваме поводи да се ядосат, ще сме в безопасност. – Бях мислил доста за това. – Нали разбирате, вие двамата трябва да обучите пилотите им. Според уговорката, след като доставим самолета, трябва да получим пълното възнаграждение. Може би обаче ще ни се наложи да останем на пистата още две седмици, за да се обучат пилотите им. Струва ми се, че след като го направим и изпълним всичките си задължения, няма да имат причина да се отърват от нас. Няма да могат да приберат парите, щом веднъж са влезли в банката, тогава какъв смисъл ще има да ни убиват?
Ърскин се замисли и после кимна.
– Но… – Спрях, за да погледна Бърни право в очите. – Пам няма да лети с нас.
Той застина, но преди да успее да продума каквото и да било, Пам извика:
– Бих искала да видя как ще ме спреш!
Не й обърнах внимание и продължих да гледам към Бърни.
– Около пистата е пълно с бандити, Бърни. Там няма жени. Докато вие двамата сте заети да обучавате пилотите, Пам може да пострада. Не поемам отговорността да се грижа за нея. За такова нещо и дума да не става. Ако някой от онези мексиканци й се нахвърли, можем да си имаме неприятности, които бих искал да избегнем. Така че тя няма да дойде с нас. Ще се качи на самолет за Мерида, ще отседне в някой хотел и ще ни чака, но няма да лети с нас. Разбра ли?
– Бърни! – Гласът на Пам звучеше пискливо. – Няма да слушаш тоя тип, нали? Идвам с вас!
– Струва ми се, че трябва да помисля по въпроса, Джек – отвърна неспокойно Бърни.
– Няма какво да мислиш. Тя няма да дойде с нас. Ти не си видял тези бандити, но аз ги видях. В момента, в който я зърнат, ще започнат да се влачат след нея и ще си имаме истински неприятности.
– Разумно е – рече Ърскин. – Защо да си търсим белята?
Бърни се поколеба, после кимна с нежелание.
– Да, добре, няма да дойде с нас.
– И какво трябва да правя? Да седя в някакъв смрадлив хотел и да чакам? Ами ако вие тримата решите да ме зарежете? Доста глупаво ще изглеждам, нали? – възпротиви се гневно Пам. – Идвам с вас!
Бутнах стола си назад и станах.
– Искаш ли да пътуваш с мен обратно? – попитах Ърскин.
– Разбира се.
– Бърни, това си е твой проблем. Тя е твоя мадама, така че се оправяй.
Слязохме заедно с Ърскин по стълбите и се насочихме към алфата.
Глава шеста
Опитвах се да реша какво да правя в тази понеделнишка сутрин, когато телефонът иззвъня. Надявах се, че се обажда мисис Есекс, за да ми предложи да пояздим, но беше Бърни.
– Здрасти, Джек! Виж какво, обади ми се мистър Есекс. Нещата се променят. Ще бъдеш ли някъде наоколо? От онова, което Джексън ми каза, разбрах, че кондорът ще бъде готов по-рано. Веднага щом се върна, ще мина при теб.
– Тук ще бъда – рекох и той затвори.
Часът беше 9:47, но се чувствах леко отпаднал. Предишната вечер с Тим бяхме ходили на кино и после доста бяхме пили. От него разбрах, че пистата ще бъде готова до края на седмицата. Беше във весело настроение, тъй като щеше да приключи с пет седмици по-рано. Каза ми, че ще получи голямо допълнително възнаграждение за това, че е свършил работата толкова бързо.
Поръчах си закуска и след като я изядох, включих телевизора и гледах един стар уестърн. Така минаха два часа, после се избръснах, взех душ и се облякох.
Бърни се появи около 13:00 ч. Изглеждаше така, сякаш на гърба му се бе стоварило огромно бреме. Затвори вратата и се отпусна в един стол.
Докато му приготвях питие, попитах:
– Успя ли да вразумиш Пам?
– Да. – Взе питието. – Прав си, Джек. Не бях помислил за това. Една жена в джунглата наистина би могла да провали тази операция. – Той отпи и изду бузите си. – Ама че преживяване беше! Господи, тези жени!
– Какво става с Есекс? – Личните му проблеми не ме интересуваха.
– Получих инструкции утре да го закарам до Париж. Новият самолет е готов за доставяне. Така че го оставям в Париж, връщам се, продавам стария самолет, приемам новия, минавам курса за подготовка и се приготвям да го взема от летище „Кенеди“, когато се върне. Ще лети от Париж с „Пан-Ам“.
– Мисис Есекс ще отиде ли с него?
– Да. – Погледна ме остро. – Защо е този интерес?
– Искам да знам къде ще бъде всеки. А Пам?
– Летището се затваря за четири седмици. Всички, освен Хари, Джейн и мен излизат в отпуска. Пам ще отиде при омъжената си сестра, докато не светне зелената лампичка, после ще замине за Мерида и ще ни чака.
– Значи имаме четири седмици?
– Точно така. Говорих с Джексън за това. Казах му, че имам нужда от теб, за да се грижиш за кондора. Той пък разговаря с мистър Есекс и въпросът е уреден. От днес си на заплата. Тридесет хиляди. Трябва да се видиш с Маклин, началника на личен състав, който ще подпише с теб договор и ще уреди всичко. Официално започваме работа след четири седмици, но докато ти и останалите сте в отпуска, ще получавате заплата.
– Това ми харесва. – Направих пауза и после продължих: – Можеш ли да ми кажеш на коя дата ще докараш новия самолет?
– На 3 октомври, освен ако не успея да мина тестовете.
Сега беше 4 септември.
– Когато отвличаме този самолет, трябва да бъдем въоръжени, Бърни. Нямам намерение да поемам никакви рискове с онези бандити. Всеки от нас трябва да има автоматичен пистолет и поне един автомат.
Той ме погледна неспокойно.
– Наистина ли мислиш, че можем да имаме неприятности?
– Не знам, но смятам да взема предпазни мерки. Къде можем да си намерим оръжие?
– Това не е трудно. Тук имаме оръжеен склад. Доста добре е зареден. Само трябва да си вземем, каквото ни трябва.
– Чудесно. Има и още нещо, Бърни. Всички трябва да имаме фалшиви паспорти. Трябва да започнем нов живот. Мислиш ли, че Кендрик може да го уреди.
– По дяволите! Изобщо не съм се сетил за това. Прав си. – Бърни се поколеба, после кимна. – Ако той не може, никой друг няма да може.
– Днес ще се видя с него. Трябват ми ваши снимки за паспорт.
– Няма проблеми. Винаги си имаме резервни. Ще ти ги донеса.
– И още нещо. Мислих си за заплащането, Бърни. Предложих да стане на твое име в Националната банка на Мексико. Това беше чиста глупост. Сега смятам да открием компания в Мексико. Това е далеч по-безопасно. Ще замина за Мексико Сити и ще го уредя. Реших да я наречем „Блу Рибън Еър Текси Сървис“. Щом я открием, Кендрик ще преведе парите в банката, която ще обслужва компанията. Какво ще кажеш?
Той премигна.
– Доста повече те бива от мен, Джек. Чудесно. Идеята за „Блу Рибън Еър Текси Сървис“ ми харесва. – Усмихна се и за първи път изглеждаше щастлив. – Ще имаш нужда от още пари, нали?
– Ще ги взема от Кендрик. Донеси ми снимките и остави останалото на мен.
– О’кей.
– И още едно нещо. Как ще разделим трите милиона?
Изглеждаше смутен.
– Наистина не съм мислил за това.
– Е, аз пък съм. Ти си измислил идеята, така че получаваш милион. Аз пък се грижа за осъществяването й, така че получавам милион и четвърт. Хари получава три четвърти. Така виждам нещата.
Той се раздвижи неспокойно.
– Забравяш Пам.
– Тя е твоята мадама, Бърни. Ти ще се погрижиш за нея. Тя не участва в осъществяването на операцията.
Той се поколеба и вдигна рамене.
– Така е.
– О’кей, значи се разбрахме за заплащането?
– Ще трябва да говоря с Хари.
– Такива са моите условия. Без мен тази операция никога няма да излезе на успешен край и ти го знаеш.
Той се изправи изморено на крака.
– Добре, Джек. Разбрахме се.
Когато си тръгна, се обадих в румсървиса и им казах да изпратят специалитета си за деня. Метр д’отелът отвърна, че са го уведомили, че вече се числя към персонала и ако искам да ям, трябва да отида в ресторанта.
Тогава отидох в офиса на Маклин. Той ме поздрави така, както някой важен ръководител поздравява свой служител. Помоли ме да му върна всички кредитни карти, които ми бе дал, и ми подхвърли един формуляр. Каза ми, че след като го попълня, първата ми заплата ще бъде преведена във „Флорида Банк“. Когато попълних формуляра, ме уведоми, че вече няма да ползвам алфата. Уес Джексън очевидно е бил доста зает тази сутрин.
Отидох в ресторанта, обядвах и си платих сметката, после се върнах в къщичката си. След малко дойде Бърни. Даде ми няколко снимки за паспорт.
– Говори ли с Хари? – попитах.
– Да. Съгласен е с тази подялба. – Погледна ме замислено. – Май си му направил доста голямо впечатление.
– Радвам се да го чуя. Виж какво, Бърни, вече не съм важна личност тук. Имам нужда от кола.
– Вземи моята: буика. Аз мога да използвам служебната. – Тръгна към вратата и спря. – Предстои ми дяволски много работа, Джек. Тръгваме утре по обед. Какво смяташ да правиш, докато ме няма?
– Ще се видя с Кендрик, после ще отлетя до Мексико Сити и ще уредя откриването на компанията, след това ще си отида у дома да прекарам малко време със стареца си.
– Можеш да се свържеш с мен в „Ейвън Еър Корпорейшън“, Тексас, от 10 септември нататък. С Хари ще караме курса.
– О’кей. Значи ще се срещнем тук на 3 октомври?
– Да.
Стиснахме си ръцете.
Когато отвори вратата, той погледна неспокойно към мен.
– Мислиш ли, че ще успеем?
Усмихнах му се.
– Трябва да успеем, нали така?
* * *
Луис де Марни, помощникът на Кендрик, се зададе, махайки ми с ръка, по пътеката в галерията, от двете страни на която бяха изложени съкровища на изкуството.
– Мистър Крейн! Колко хубаво! – възкликна той. – Клод точно говореше за вас тази сутрин. Наистина се чудехме кога ще ви видим отново.
Огледах се. Широката зала беше претъпкана с неща, по които биха си паднали богаташите.
– Той тук ли е?
– Разбира се. Един момент. Ще му съобщя. – И като въртеше задника си, се понесе по пътеката и изчезна през една врата в края на залата. След малко отново се появи и ми направи мълчаливо знак.
Минах по пътеката и влязох в просторна стая с панорамен прозорец с изглед към морето, луксозно обзаведена с впечатляващи антики и окачени по тапицираните с коприна стени картини, които вероятно струваха цяло състояние.
Кендрик седеше на един широк стол и беше сложил краката си на табуретка. Стана и ми подаде ръка. Лицето му се озари от дяволита усмивка.
– Толкова се радвам, скъпи. Седни, моля те. Едно мъничко питие? Уиски? Шампанско? Имаме всичко. Просто кажи.
– Нищо, благодаря. – Запалих цигара и се настаних срещу него. Де Марни се мотаеше отзад. – Искам фалшиви паспорти. – Сложих снимките на масичката до него. Можеш ли да го уредиш?
– За кого?
– За Бърни, Ърскин, мен и Пам.
Очите му се вгледаха в мен изпитателно и той кимна.
– С нови имена ли ще сте?
Извадих портфейла си и му подадох листче.
– Може да се уреди, но ще е скъпичко, драги. – Изду бузи и рече: – Всичко се плаща, скъпи.
– Ти финансираш операцията – отвърнах. – Не ме интересуват цените.
– Да. – Той взе снимките, листчето, кимна на Де Марни и му ги подаде. – Уреди го, драгоценни.
Де Марни се оттегли.
Кендрик размести ужасната си перука и ме погледна въпросително.
– Друго какво, скъпи?
– Искам две хиляди долара в брой.
Той направи гримаса.
– Ще бъдат от твоя дял.
– Не, няма. Ти се грижиш за разноските, а те са ми необходими точно за това.
Усмихна се, но очите му приличаха на мокри камъчета.
– Добре. – Той се изправи тежко, отиде до едно бюро, отвори чекмедже и след като порови известно време из него, се върна с пачка банкноти. – Нали не се съмняваш, че този самолет ще бъде доставен?
– Бърни ще го докара, не аз. Попитай него. – Сложих парите в страничния си джоб.
– Доволен ли си от пистата?
– Да.
– Добре. Има ли още нещо за обсъждане?
Изправих се.
– В момента не. Кога ще са готови паспортите?
– Утре следобед.
– Ще дойда да ги взема. – Когато тръгвах към вратата, той рече: – Нали не мислиш, че ще има неприятности?
– Не и от наша страна. Парите готови ли са? Милион и половина?
– Ще са готови до края на седмицата.
– Ще ти дам инструкции къде да ги пратиш. Променихме идеите си за плащането. Ще открием компания в Мексико. По-късно ще те запозная с подробностите.
Той ми смигна.
– Колко умно да се открие компания.
– Да. – Отново го погледнах втренчено. – Самолетът няма да излети, преди да получим аванса.
– Разбрах. – Направи пауза и додаде: – Ако имаш нужда от стабилен адвокат в Мексико…
Отрязах го.
– Аз ще се погрижа за това. Е, до скоро. – И си тръгнах.
Отидох до „Флорида Еърлайнс“ и си запазих място за полета до Мексико Сити в 10:00 ч. на 6 септември, а след това, тъй като нямаше какво друго да правя, подкарах към плажа и прекарах остатъка от следобеда, омайвайки с приказки едно маце, което имаше тяло на звезда от „Плейбой“ и кух като дупка в стената мозък. И все пак ми беше забавно с нея, а когато слънцето започна да залязва, тя ми обяви, че трябва да се прибира вкъщи, за да приготви вечерята за съпруга си. Разделихме се като приятели.
Реших, че ще поканя Тим за едно последно напиване, но го заварих вече да си събира багажа. Извини ми се, че няма да дойде с мен.
– Тръгвам, щом пукне изгревът, Джек – обясни ми. – Чака ме сериозна работа в Родезия.
– Вие, строителите на писти, наистина се оправяте добре. – Пихме по едно питие заедно, казахме си довиждане и аз го оставих. Не ми се искаше да излизам сам в града, така че отидох в ресторанта, хапнах лека вечеря и се върнах в бунгалото си. Включих телевизора.
Около 22:00 ч. телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката и чух женски глас да казва: „Мистър Крейн?“
По гърба ми премина тръпка. Нямаше нужда да ми обяснява кой се обажда. Мисис Есекс имаше много специфичен глас. Щом веднъж го чуеш, не можеш да го забравиш.
– Здрасти – рекох.
– Ще бъда в бунгалото си от 24 септември за пет дни – рече тя. – Поканен си. – И затвори.
Оставих слушалката, запалих цигара, загасих телевизора и се отпуснах в едно кресло. Откакто бяхме прекарали известно време в леглото заедно, рядко излизаше от ума ми. Все се чудех дали страстната ни авантюра е минала и заминала: сега разбрах, че не беше. Пет дни и бях поканен! Пет дни сам с нея в закътаното й бунгало! Трябваше да чакам осемнадесет дни! Поех си дълбоко въздух. Тази нощ не спах кой знае колко дълго.
Следващия следобед взех паспортите. Кендрик го нямаше, но Де Марни свърши работата. Моят паспорт беше хубав. Сега се казвах Джек Нортън. Проверих останалите: всички бяха хубави като моя.
– Доволен ли си? – попита Де Марни.
– Разбира се. Предай най-топлите ми чувства на Дебелака – казах и си тръгнах.
* * *
Баща ми ме посрещна на гарата. Изглеждаше по-висок, по-тънък и по-стар.
Стиснахме си ръцете и се отправихме към раздрънкания му шевролет.
– Как върви, Джек? – попита той, докато се отдалечавахме от малката гара и карахме към къщата му.
– Доста добре, татко. Как вървят нещата при теб?
– Както обикновено. Човек не очаква много, когато е достигнал до моята възраст. И все пак банката върви добре. Тази седмица се откриха четири нови сметки.
Ама че триумф! – рекох си и мислите ми се насочиха към милиона и четвърт, които скоро щях да притежавам.
– Чудесно, татко.
– Е, не е зле. Купил съм хубав стек за вечеря. Добре ли се храниш, синко?
– Да.
– Изглеждаш във форма.
– Точно така е.
Настъпи продължително мълчание. Гледах улиците, малките магазинчета, обикновените хора. Някои от тях махнаха за поздрав на стареца ми. Вече започнах да съжалявам, че съм се върнал, но трябваше да го направя. Това беше последният път, когато щях да го видя. След тридесет дни щях да съм мъртъв за него и трябваше да остана мъртъв, ако исках да си запазя всичките онези пари.
Когато стигнахме у дома, отидох в малката си, мизерна спалня – какъв контраст с луксозното ми жилище на летището на Есекс! – и си разопаковах багажа. После слязох в дневната. Баща ми извади бутилка „Къти Сарк“.
– Хайде, Джек. Направи си едно питие – рече той. – За мен не. Уискито, както изглежда, вече не ми се отразява добре.
Погледнах го изпитателно.
– Добре ли си, татко?
Той ми се усмихна мило.
– На шестдесет и девет съм. За възрастта ми, както се казва, съм добре. Приготви си питието и ела да седнеш.
– Кога смяташ да се пенсионираш?
– В банката ми говориха за това, но аз им казах, че искам да продължа. Моите клиенти не желаят да се оттеглям, така че се реши да продължа, докато ми се наложи да спра. – Той отново се усмихна. – Все още не искам да го правя.
Приготвих си силно уиски с вода, намерих лед и след това отидох да седна при него.
– Разкажи ми с какво се занимаваше – рече той.
Нямах намерение да го правя, но му казах, че сега работя за Лейн Есекс, че съм на заплата при него, че се очаква нов самолет и че аз ще отговарям за изправността му.
– Лейн Есекс? – Старчето ми изглеждаше впечатлено. – Умен човек… сигурно има милиард. Говори се, че не е подбирал пътищата, по които е печелил парите си. – Вдигна рамене. – Предполагам, че никой не може да натрупа толкова пари, ако подбира пътищата. – Погледна ме тъжно. – Значи се установяваш в Перъдайс Сити? Няма да те виждам често.
– О, хайде, татко! Надявам се да прекараш отпуската си при мен. Както и да е, аз поне ще идвам тук през отпуските си. – Мразех се, че му говоря така, защото знаех, че след две седмици ще се сбогувам с него завинаги.
– Гладен ли си, синко? – Той се надигна тежко от стола си. – Мислиш ли, че ще е добре да ядем стека с пържен лук? – Погледна ме с надежда. – Купих малко.
– Да, разбира се.
– Остави го на мен. – Той тръгна към кухнята, спря и попита: – Запозна ли се с мисис Есекс, Джек?
Замръзнах.
– Запознах се.
– Чух, че била много красива жена. Видях нейна снимка в едно списание, но снимките могат да те излъжат… Наистина ли е красива?
– Може да се каже. Да, красива е.
Той кимна и влезе в кухнята. Допих уискито си, запалих цигара и се замислих за последната седмица.
Бях отишъл в Мексико Сити и бях отседнал в малък хотел, който гледаше към парка „Аламеда“. Бях отишъл в Националната банка на Мексико и се бях представил като Джек Нортън. Казах на управителя, че искам да открия компания с начален капитал от милион и половина долара. От този момент нататък всичко тръгна като по вода. Той извади формуляри и ги попълни вместо мен. Рече, че няма да има проблеми. Дадох му новото име на Бърни като президент на компанията и му се представих като мениджъра й. Добавих и новите имена на Ърскин и Пам, като му казах, че са директори. Прекарах половин час, подписвайки формуляри, а той ме увери, че до края на седмицата „Блу Рибън Еър Текси Сървис“ ще бъде регистрирана като рентабилно предприятие. Аз пък го уверих, че парите ще бъдат преведени на името на компанията горе-долу по същото време. Стиснахме си ръцете и си тръгнах.
Толкова просто беше. Чуждестранните пари, особено доларите, бяха точно онова, от което имаше нужда мексиканската икономика.
И ето ме сега, преодолял това препятствие, в малката, невзрачна къщичка на баща ми. Изядохме стековете, които бяха хубави, побъбрихме още малко и после си легнахме.
Това беше първият ден. Не знам как изтърпях следващите седем, но някак си успях заради баща си. Той беше в банката по цял ден, така че оставах сам. Разхождах се наоколо, срещах се с момичета, но след мисис Виктория Есекс те ми се струваха толкова ужасни, толкова тъпи и толкова дяволски скучни, че престанах да излизам. Стоях си вкъщи, гледах телевизия, пушех и броях часовете до 24 септември.
На 23 септември предложих на баща ми да излезем вечерта за прощална вечеря.
