Текст книги "И какво ще стане с мен?"
Автор книги: Джеймс Хедли Чейз
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 9 (всего у книги 11 страниц)
Последва дълга пауза, през която двамата ме гледаха и аз също ги гледах.
– Приготвяли сте нещо за ядене? – Джексън наклони дебелото си тяло напред. – Но, мистър Крейн, разбрах, че тримата сте вечеряли стекове преди полета.
Много си хитро, копеле такова, помислих си и рекох:
– Точно така, но Олсън нещо беше неспокоен. Не изяде стека си. – Това можеше да бъде доказано. – После огладня и ме помоли да му направя сандвич. Точно когато се занимавах с това в кухнята, стана катастрофата.
– Искате да кажете, че докато самолетът не е полетял надолу, не сте имали представа, че нещо не е наред? – попита Лукас. – Ърскин е съобщил по радиото, че двигателите горят. Не го ли знаехте?
Погледнах го глупаво и озадачено.
– За първи път чувам това. Всичко, което знам, е, че бях отхвърлен през кухнята и загубих съзнание. – След като никой от тях не продума нищо, продължих: – Следващото нещо, което видях, беше, че падаме в морето. Някак си намерих мисис Есекс и я измъкнах през аварийния изход. Самолетът се беше счупил. Наоколо плаваха парчета от него. Хванах се за едно от тях и придържах мисис Есекс на повърхността. Видях как самолетът потъна. – Опитах се да не изглеждам смел. – Трудно беше, но стигнахме до брега.
Настъпи мъртва тишина. Нито един от двамата дори не се престори, че ми вярва.
Джексън каза така, сякаш устата му беше пълна с лимонов сок:
– Същото твърди и мисис Есекс.
Усмихнах му се.
– Щом мисис Есекс твърди, че това е, което се е случило, и аз казвам същото, значи наистина е така.
Отново последва дълга пауза, после Лукас рече:
– Тук имам карта, мистър Крейн. Бихте ли посочили къде стана катастрофата?
– Съжалявам. Изглежда не сте ме слушали внимателно – отвърнах. – Казах ви, че когато стана катастрофата, правех сандвич. Олсън не съобщи ли на въздушния контрол местонахождението си?
– Значи не можете да ни помогнете да открием останките?
– Съжалявам.
– Не можете ли да предположите къде е била повредата? Ърскин е казал, че двигателите горят и пожарогасителите не работят. Защо според вас се е случило това?
Бях сигурен, че ще ми зададат този въпрос и се бях приготвил за него. Впуснах се в професионални дрънканици и Лукас ме слушаше с каменно лице. Не го убедих, нито пък себе си, но Джексън не изпускаше дума, а единствено той ме тревожеше.
– Ако бях в кабината, когато двигателите са се запалили, и бях успял да видя показанията на приборите, можеше да съм много по-полезен – завърших аз, – но бях в кухнята и правех сандвич.
Лукас ми даде карта на Мексиканския залив.
– Не можете ли да ни покажете къде приблизително стана катастрофата?
Погледнах картата и вдигнах рамене.
– Може би на петдесет мили от Пресаго. Не знам. С мисис Есекс бяхме в морето около дванадесет часа и приливът ни изхвърли. Възможно е да са били шестдесет мили… вашето предположение едва ли ще е по-неточно от моето. Просто не знам.
Той сгъна картата и я сложи в джоба си.
– Наши хеликоптери търсят следи от катастрофата. Засега докладите са отрицателни.
– Ако търсят достатъчно дълго, ще открият самолета и тогава, ако намерите черната кутия, ще разберете как е станало.
Те се изправиха, гледайки ме втренчено, после Джексън каза:
– Мистър Крейн, мистър Есекс иска да ви види. Ще ви взема оттук утре в десет сутринта.
– Добре.
Никой от тях не ми подаде ръка. Лукас ме изгледа продължително и аз отвърнах на погледа му, но Джексън изкриви лицето си в усмивка. Щом Лейн Есекс искаше да ме види, за него все още бях момче с късмет.
* * *
Уес Джексън отвори една полирана махагонова врата, направи ми знак да вляза, после рече:
– Мистър Крейн, сър.
Пристъпих в просторната стая с панорамен прозорец с изглед към Перъдайс Сити. Пред мен имаше широко бюро с цяла редица телефони и всички останали неща, които заобикаляха всеки важен ръководител.
Зад бюрото седеше Лейн Есекс.
Никога не бях виждал негова снимка и се бях опитвал да си представя как изглежда. Дребен, оплешивяващ мъж на около петдесет и шест години, с тежки рогови очила, с нос като човка на врабче и тънки, твърди устни. Нищо не би могло да ми даде по-точна представа защо мисис Виктория Есекс си търсеше компания за леглото.
– Влезте, мистър Крейн. – Гласът му звучеше рязко. – Седнете.
Избрах стола срещу бюрото му. После, като погледнах право в него, разбрах защо бе натрупал милиарди. Стоманеносивите му очи иззад очилата ме пронизаха като оксижен.
– Мисис Есекс ми разказа за вас. Очевидно сте й спасили живота. Сега е мой ред да ви се отплатя. Проучих каква е квалификацията ви. Досието ви в „Локхийд“ е добро. Ще поемете ли ръководството на летището ми?
– Да, сър.
– Искам да се построи друг кондор. Ще се заемете ли с това?
– Ще се радвам, сър.
Един телефон иззвъня и той махна на Джексън, който вдигна слушалката, изслуша какво му казват и започна тихо да говори.
– Можете да направите добра кариера тук, Крейн – продължи Есекс. – Искам да ви напомня, че при мен думата „невъзможно“ не съществува. Ще имате всички пари, които са ви необходими, но никога не идвайте, за да ме уведомите, че онова, което искам да се направи, не може да стане. Ако го направите, ще бъдете уволнен.
– Разбирам, сър.
Джексън затвори.
Есекс го погледна.
– Крейн поема ръководството на летището и строежа на новия кондор – каза той. – Плащай му петдесет. – Погледна ме. – Женен ли сте?
– Не, сър.
Той отново се обърна към Джексън.
– Дай му един от хубавите ни ергенски апартаменти. Дай му и хубава кола и някой, който да се грижи за апартамента му. – Погледна ме. – Имате ли банкова сметка?
– Тук не, сър.
Отново се обърна към Джексън.
– Открий му сметка в „Нешънъл Флорида Банк“: внеси още сега двадесет хиляди като премия. Плащай му всеки месец и се погрижи за данъците му. – Погледна ме изпитателно. – Това задоволява ли ви?
– Много ви благодаря, сър. – Направо не можех да повярвам.
– Вземете си едноседмична отпуска. Тези ухапвания ми изглеждат сериозни. Докладвайте на Джексън всяка седмица в понеделник. – След това ми направи знак, че съм свободен.
Джексън излезе след мен от стаята и затвори вратата така, сякаш беше направена от захарен памук. Поведе ме мълчаливо надолу по коридора към друга голяма стая, която обаче нямаше панорамен прозорец.
– Ще уредя всичко, Крейн – рече той. – Само седнете.
– Благодаря, Джексън – отвърнах.
Той замръзна и ме погледна втренчено. Аз също го погледнах втренчено. Поколеба се. Виждах, че искаше да ми каже, че за мен е мистър Джексън, но впитият ми в него поглед го обузда. Вдигна телефона и потърси мис Байрнъс.
– Мис Байрнъс е нашата отговорничка за връзки с обществеността – обясни ми той. – Тя ще се погрижи за вас.
Мис Байрнъс беше стройна и изискана жена на около тридесет и шест, руса, с проницателни кафяви очи и решителна брадичка.
Малко се смутих, когато Джексън й даде инструкции относно апартамента, колата и банковата ми сметка. Обясни й всички подробности с гробовен глас и когато накрая приключи, се обърна към мен:
– И така, до понеделник в девет часа, Крейн.
– Добре. Е, до скоро, Джексън. Благодаря за помощта. – Видях как очите на мис Байрнъс се отвориха широко, докато излизах след нея от офиса. Когато бяхме достатъчно далеч, за да не може да ни чуе Джексън, тя се обърна и ме погледна.
– Какво сте извършили? Да не сте спасили Есекс от банкрут?
– Спасих живота на мисис Есекс.
Тя направи гримаса.
– Това е нещо, което никой тук не би направил, така че в това отношение сте уникален. – Заведе ме до кабинета си.
Четири часа по-късно бях настанен в тристаен луксозен апартамент с изглед към морето, в гаража имах червено-бежов кадилак с гюрук, а в банковата си сметка – двадесет хиляди долара, като освен това разполагах и с шест свободни дни.
Вече си бях купил дрехи, без да жаля парите, и като се изключеха умората и раните по лицето ми, изглеждах представителен.
Качих се в кадилака и отидох в галерията на Кендрик.
Луис де Марни ме отведе бързо в стаята на Кендрик. Дебелият педал крачеше нагоре-надолу из стаята и буквално си гризеше ноктите.
– За Бога! Какво стана? – избухна той, когато седнах.
Разказах му цялата история, без да скривам нищо. Той ме слушаше, по лицето му се стичаше пот и от време на време вдигаше абсурдната си перука, за да избърше плешивата си глава с носната си кърпичка.
– Това е – завърших аз. – Провал. Знаеше ли, че Бърни има слабо сърце?
– Разбира се, че не! Нали не си въобразяваш, че ако знаех, щях да го оставя да ръководи операция като тази, скъпи? Ами парите?
– Ще ги върна на Орзоко. Мога да го уредя. Въпросът е ще си държи ли устата затворена? Ако излезе наяве, че самолетът се е разбил в джунглата, а не в морето, всички ще загазим, включително и ти.
– Ще говоря с него. Ако си получи парите обратно, ще приеме положението. – Кендрик ме погледна. – Дължиш ми две хиляди долара, скъпи.
– Бяха за разноски. Приспадни си ги от данъците. – Изправих се. – Ако успееш да успокоиш Орзоко, всички ще се измъкнем сухи. Застрахователните следователи търсят самолета, така че по-добре е да предадеш на Орзоко да се отърве от него бързо. Как да му изпратя парите?
Кендрик ме погледна втренчено.
– Наистина ли искаш да кажеш, че ще се разделиш с милион и половина долара, скъпи?
– Точно така. Не ми трябват. Получих работа при Есекс. Обичам да работя. Какво да направя? Да пиша до банката да преведат парите на Орзоко?
– Ще говоря с него. Може да не иска да стане по този начин. Дай ми два-три дни.
Оставихме нещата така.
После отидох с колата до един цветарски магазин и купих тридесет и шест рози с дълги дръжки. На картичката написах: Най-искрени пожелания за бързо възстановяване. Джек Крейн. Това изглеждаше достатъчно необвързващо, тъй като бях сигурен, че прислугата на Есекс ще прояви любопитство. Казах на момичето да изпрати цветята на мисис Виктория Есекс веднага.
После, чувствайки, че съм свършил добра работа този ден, се върнах в новия си дом и се обадих на баща си, за да му съобщя новината, че единственият му и най-любим син е жив и здрав и се готви да започне хубава работа.
Като го слушах как бъбри радостно и чувах задавените нотки в гласа му, което ми говореше, че той плаче, осъзнах както никога досега какво говедо съм.
Глава девета
Събудих се на следващата сутрин около 10:00 ч. Бях отпочинал, лицето и ръцете ми се връщаха към нормалното си състояние и се чувствах доста добре. От румсървиса ми изпратиха яйца върху изпечена на грил шунка и аз закусих бавно. Така трябваше да се живее, казах си. Погледнах през прозореца към блестящото море и реших да поплувам, да си хвана някоя мацка, да я заведа на обяд и после на разходка с кадилака. Ако не беше прекалено глупава, щях да я взема да се повеселим из града вечерта, а после да я доведа тук.
Докато пушех първата си цигара за деня и мислех за бъдещето си, телефонът иззвъня.
– Джек? Исках да ти благодаря за розите.
Звукът на гласа й ми подейства необичайно. През ума ми мина като светкавица, че тази жена – мисис Виктория Есекс – може да се окаже фатална за мен. Точно сега бях галеникът на Лейн Есекс. Бях ръководител на летището му. Щях да наблюдавам изработването на новия му самолет за десет милиона долара. За това ми се плащаха петдесет хиляди годишно, като той внасяше дори данъците ми. Но ако откриеше, че чукам жена му, всичко щеше да стане на пух и прах.
Като лежах в леглото с телефонната слушалка до ухото си, осъзнах, че тази работа беше нещо, за което подсъзнателно бях мечтал: да бъда ръководител с достатъчно власт, който работи за милиардер.
Обзе ме болезнено студено чувство. Знаех, че трябваше да действам с тази жена много, много внимателно. Всички, които бяха свързани с „Есекс Ентърпрайзис“, ме бяха предупредили, че е абсолютна кучка. Досега се бяхме разбирали, защото я желаех и тя ме желаеше, но поне що се отнасяше до мен, вече не можеше да се каже същото.
– Вики! Как си? – Насилих се гласът ми да звучи страстно.
– Възстановявам се. Краката все още ме болят. Разбрах от Лейн, че се е погрижил за теб. Доволен ли си, Джек? Само трябва да ми кажеш: аз мога да се оправям с Лейн.
Капка студена пот се стече покрай носа ми и аз я бръснах от лицето си.
– Да съм доволен ли? Той направо се престара и искам да ти благодаря.
– Господи! – Настъпи пауза, после тя рече: – Той току-що замина за Москва. Отивам в бунгалото: ела в шест. – И затвори.
Оставих бавно слушалката.
Изведнъж планираните ми забавления отидоха по дяволите. Знаех, че при всяка наша среща щях да поставям кариерата си на карта. Ако някой ни видеше и съобщеше на Есекс, с кариерата ми щеше да е свършено, но освен това знаех, че на мисис Виктория Есекс беше прекалено опасно да се откаже.
Щастливите часове на отмора на плажа с някоя безмозъчна кукличка сега бяха празни мечти. Трябваше да отида до бунгалото и да рискувам бъдещето си, защото мисис Виктория Есекс ми беше дала знак. Към 17:00 ч. влязох в гаража, качих се в кадилака и подкарах към бунгалото.
Сам излезе навън под слънцето. Кимнах му, когато ми се усмихна лъчезарно, като взе багажа ми, приготвен за една нощ. Можеше да ме предаде, помислих си. Само една дума, казана от него на Есекс, и щях да се озова на бунището.
Вики лежеше на дивана и пиеше сухо мартини.
– Джек!
– Как си?
Все още имаше няколко мънички петънца от ухапванията, но бяха добре заличени. Изглеждаше превъзходно в семплата си червена памучна рокля, която стигаше до глезените й.
Погледна нагоре към мен: големите й теменужени очи бяха изпълнени с желание, докато допиваше мартинито и оставяше чашата.
– Заключи вратата, Джек. Искам те.
Докато превъртах ключа, отново осъзнах в какъв капан съм, но въпреки че го знаех, я желаех: никой жив мъж не можеше да не я желае.
Любенето ни беше свирепо. На два пъти тя извика диво и аз се свих, като се чудех дали Сам не слушаше зад вратата. Когато накрая се задоволи, ми се усмихна.
– Страхотен мъж си, Джек. Хайде да пийнем нещо.
Пихме по едно мартини, после Сам ни донесе вечерята, която се състоеше от супа от омари, печена пъстърва, салата и кафе.
Тя говореше, а аз я слушах.
– Трябва да ти кажа за Лейн – рече през смях. – Наистина беше бесен, че съм се качила на кондора. Никога не го бях виждала толкова ядосан. Уволни горкия Томпсън, който ме пусна да се кача. Ако не бяха краката ми, щеше да ме набие.
Не можех да си представя някой мъж да бие тази жена.
– А ти как прие това?
Тя се изсмя.
– Мъжете си имат своите чудатости. Нямам нищо против, щом това го кара да се чувства щастлив. Пуша марихуана, преди да започне. – Тя отново се изсмя. – В известен смисъл е доста забавно.
Изведнъж от цялата тая работа ми призля.
– Вики… мислиш ли, че трябва да оставам за през нощта? – попитах. – Не смяташ ли, че е опасно?
Очите й станаха сурови, когато ме погледна втренчено.
– Не искаш ли да останеш с мен, Джек?
Ама че ад! Една непредпазлива стъпка и щях да затрия бъдещето си.
– Разбира се, но мисля за теб. Дяволски опасно е. Някой…
– Няма да има някой. – Тя се изтегна като красива, добре гледана котка. – Включи телевизора. Хайде да гледаме борбата.
Така че прекарахме следващите два часа, гледайки как двама души ту успяваха да разменят удари, ту не улучваха, а после Сам дойде да разчисти масата.
– Занеси ме до леглото, Джек – рече тя. – Краката все още ме болят.
Не изпитах нищо, когато я вдигнах, занесох я в спалнята й и я сложих на голямото легло. Исках само да се махна, но знаех, че не можех да го направя.
– Съблечи ме, Джек.
Чувах как Сам мие чиниите. Съблякох я неохотно, докато тя лежеше неподвижно и ми се усмихваше. Когато й облякох къса нощница, тя каза:
– Вземи душ, Джек. – В теменужените й очи се четеше глад. – Побързай…
Към 1:00 ч. накрая заспахме. Тя ме събуди, когато светлината на изгрева проникна през прозореца и отново правихме любов. Изглеждаше ненаситна. Все още бях унесен в тежък, мъртвешки сън, когато отново ме събуди.
– Ставай, Джек. Минава десет. Отиди в съседната спалня. Идва докторът.
Замъкнах се полуспящ в другата спалня и се отпуснах на леглото така, сякаш ме бяха прекарали през месомелачка. Заспах.
Като че ли бяха минали само броени минути и една нежна ръка ме събуди.
– Обядът ще бъде готов след час, мистър Крейн – рече тихо Сам.
Измъкнах се от леглото, взех студен душ, облякох се и отидох в дневната. Чувствах се ужасно.
Вики пиеше сухо мартини.
– Здрасти, Джек? Почина ли си?
Насилих се да се усмихна.
– Да. Намирам те за великолепно изтощаваща. – Пресегнах се към шейкъра за коктейли. – Какво каза докторът?
Тя направи гримаса.
– Искаше да ме натъпче с антибиотици, но аз отказах.
– Права си. – Изпих половината мартини, за да набера кураж, после додадох: – Тази сутрин трябва да отида до града. Няма да се бавя, но се налага да отида.
Тя остави питието си и ме изгледа.
– Защо?
Когато я погледнах и видях как теменужените й очи стават сурови, а лицето й се изпъва в каменна маска, разбрах по-добре от всякога, че си играя с динамит.
Така че й казах за Клод Кендрик и Орзоко. Тя слушаше, като се взираше в мен.
– Трябва да се оправя с Орзоко – завърших аз. – Единственият начин е да му върна парите, след което може да се успокои. Трябва да се видя с Кендрик и да уредя въпроса.
Тя си пое дълбоко въздух.
– Наистина си се забъркал в хубава каша, нали? – Гласът й беше рязък.
– Мога да се оправя. Няма защо да се безпокоиш.
Това беше най-неподходящото нещо, което можех да изрека. Тя взе чашата си и я захвърли яростно през стаята. Стъклото се разби в стената. Приведе се напред и ме погледна гневно.
– Да се безпокоя ли? Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Ако ме забъркаш в противното си отвличане, ще съжалиш, че си жив! Върви и уреди въпроса! Но не смей да ме забъркваш в това!
– Успокой се, Вики! – Бях шокиран от раздразнението й. – Няма защо да се ядосваш. Ще го уредя.
– По-добре ще е да го направиш! – Като я гледах как се взира гневно в мен с каменно лице и блеснали очи, усетих, че загубва очарованието, което беше имала за мен. За първи път разбрах защо всички ме бяха предупреждавали, че е истинска кучка.
Когато излязох от стаята, тя извика след мен:
– И се върни! Искам да си тук преди пет часа!
* * *
Клод Кендрик ме прие в стаята си с кисела усмивка.
– Всичко е уредено, скъпи. Няма проблеми. Имам един документ, който трябва да подпишеш. Говорих с Орзоко. Той прояви разбиране. Всъщност не е недоволен. Спасил е доста скъпи неща от самолета, които получава безплатно.
– Ами самолетът?
Кендрик се усмихна.
– Вече не съществува. Всичко е наред. Няма проблеми. Само се подпиши тук. Подписът ти ще прехвърли компанията ти на Орзоко.
Подписах се с името, което бях използвал, за да регистрирам компанията: Джек Нортън.
Струваше ми се, че това е всичко.
– Разбрах, че мистър Есекс смята да поръча нов кондор? – каза Кендрик, като ме гледаше лукаво. – Може би ще направим нова сделка?
– Хич не се надявай.
Той вдигна оранжевата си перука, погледна във вътрешността й и я сложи отново на главата си.
– Така. – Смигна ми. – Мисис Есекс притежава няколко скъпи дрънкулки: особено една диамантена огърлица. Ще я купя, ако успееш да уредиш нещо.
– Я си го начукай, шишко – рекох и си тръгнах.
Качих се в кадилака. Часовникът на таблото показваше 13:30. Нямаше да ме очаква преди 17:00 ч. Реших да се върна в апартамента си. Имах нужда да помисля.
Поръчах си специалитета на деня и ми го сервираха на количка. Изядох го, запалих цигара и седнах до отворения прозорец.
Казах си, че щом започнех веднъж да работя за Есекс, щях да се измъкна от лапите на Вики. Трябваше да играя по гайдата й през следващите четири дни, но щом започнех работа, щях да съм в безопасност. Тя би трябвало да го знае и да го приеме. Щях да съм в движение през цялото време, за да угодя на Есекс. Като ръководех летището и наблюдавах работата по новия кондор, нямаше да имам време да бъда в леглото на мисис Виктория Есекс.
Още четири нощи трябваше да поемам риска и при тази мисъл се изпотих. И все пак, опитах се да се уверя, нейният риск беше не по-малък от моя и ако тя смяташе, че е безопасно да спи с мен, то аз също трябваше да съм спокоен.
В този момент на вратата ми се позвъни.
Без да мисля, че може да е някой друг, освен сервитьора, дошъл да прибере количката, аз станах и отворих вратата.
Има една фраза, която хората използват: той излезе от кожата си. Преувеличено, разбира се, никой не може да излезе от кожата си, но мислено все пак може да го направи. Може да бъде толкова шокиран, че кръвта да се оттегли от лицето му, да се смрази и той за доста дълго да остане без дъх. Точно това се случи с мен, когато видях Пам Осбърн да стои на прага.
Стоеше там, русата й коса падаше до раменете като водопад от злато, обграждайки тясното й скулесто лице и големите й зелени очи. Беше облечена с жълта като лютиче блуза и бял клин, а усмивката й беше усмивка на пантера.
– Здрасти, Джек! – рече тя. – Изненадан ли си?
Дръпнах се назад, тъй като тя се насочи към стаята и затвори вратата след себе си.
– Пам!
От момента, в който бях настоявал да не лети с нас и да чака в Мерида, тя напълно се беше изпарила от ума ми. А сега ето я: единствената фатална нишка, която ме свързваше с отвличането. След като бях разговарял с Кендрик, бях повярвал, че съм в безопасност. Бях повярвал също, че ще се отърва и от Вики. Скоро щях да й омръзна, след като нямаше да мога да се втурвам към нея, когато ми дадеше знак. До този момент моето бъдеще ми се струваше осигурено, но не и сега… със сигурност не и сега.
Стоях и я наблюдавах как си избира стол и сяда.
– Толкова съм щастлива, Джек, че постигаш такива успехи в живата си – рече тя, като отваряше чантата си и изваждаше пакет цигари. – Разговарях с Доли Байрнъс. Тя ми е много добра приятелка. Значи сега си любимецът на Есекс. – Втренчи се в мен: омразата в тези зелени очи ме накара да изтръпна. – Петдесет хиляди годишно, освободени от данъци, чудесен апартамент, кадилак, а на летището сме Г-н Важна клечка. Прекрасно!
Седнах. Вече бях преодолял шока и умът ми започна да работи.
– Фантастично, нали? – Давах си сметка, че гласът ми звучеше малко дрезгаво. – Така се стекоха обстоятелствата, Пам. Ужасно нещо стана с Бърни. Нямах представа, че е имал болно сърце, а ти?
– Не. – Запали цигарата си. – Отидох на погребението му: това беше най-малкото, което можех да направя. Надявах се, че и ти ще си там.
По гърба ми премина студена тръпка. Значи тя можеше да разобличи версията, че сме се разбили в морето.
– Знам, че вие с Бърни…
– Хайде да не говорим за Бърни – прекъсна ме тя. – Той е мъртъв. Да говорим за мен.
– Добре. – Без каквато и да било надежда, продължих: – Искаш ли да се върнеш на работа, Пам? Мога да го уредя.
– Колко мило от твоя страна, Джек Ами, не… Сега ще искам нещо много по-добро от това.
Значи щеше да бъде изнудване.
За миг през ума ми мина една мисъл. Беше дошла тук сама. Ами ако я убиех? Дали това щеше да спре този кошмар, който бавно се спускаше над мен. Е, добре, щях да я убия, но какво щях да правя с тялото й?
Рекох:
– С какво мога да ти помогна, Пам?
– Говорих с Клод. Той ми каза, че си върнал всичките пари. Не пожела да ми помогне, посъветва ме да говоря с теб. – Тя кръстоса стройните си крака. – Бърни възнамеряваше да се ожени за мен. Щяхме да получим като дял един милион долара. Много би ми харесало да имам един милион долара.
Кимнах.
– Че на кого не би му харесало.
Тя тръсна пепел на килима.
– Прекарах пет дни в хотел „Континентал“ в Мерида. – Погледна ме със студените си като камък зелени очи. – Можеха да бъдат скучни, самотни дни, но се случи така, че Хуан се погрижи за мен.
– Ти си момиче, което винаги си намира приятели.
– Хайде, Джек! Не ме слушаш: Хуан Олестрия. Помниш ли? Той работи – работеше – за Орзоко. Сега спомни ли си?
Мислите ми полетяха към високия, слаб мъж с гъста, въздълга коса и лукавостта на змия, а сърцето ми пропусна един удар.
– Хуан беше много мил с мен – продължи Пам. – Сега сме заедно: отседнали сме в „Хилтън“. Той сметна, че ще е много по-тактично, ако първо аз дойда, а после и той разговаря с теб. – Устните й се разтвориха в нещо, което можеше да се приеме за усмивка. – Хуан е много тактичен.
Писна ми да си играем на котка и мишка. Видях, че ме е притиснала в ъгъла. Благодарях се, че не бях направил глупостта да я убия. Олестрия беше много по-опасен от нея.
– Хайде да пропуснем празните приказки – рекох. – Да бъдем делови. Какво искаш?
Тя извади от чантата си един плик и го запрати в скута ми.
– Хвърли един поглед, Джек.
В плика имаше четири хубави снимки на катастрофиралия кондор, както лежеше в джунглата. Не можеше да има грешка. Името и номерът на самолета ясно се виждаха на корпуса. Четвъртата снимка ме накара да замръзна. На нея се виждаше мъртвото тяло на Ърскин с обвита като с кървав ореол глава.
– Просто в случай, че не си разбрал смисъла на тази снимка – каза Пам, – а съм сигурна, че си го разбрал, той е: какво прави Хари извън пилотската кабина в момента на катастрофата?
Сложих снимките на масата.
– Какво друго? – попитах и запалих цигара. Учудих се, че ръцете ми не трепереха.
– Това не е ли достатъчно? – Тя вдигна веждите си подигравателно.
– Можеш да си навлечеш неприятности. И ти участваше в отвличането.
– Докажи го. Аз бях гаджето на Бърни. Той ми нареди да го чакам в Мерида. Нямах представа какво сте замислили вие тримата. Хуан ще съобщи на застрахователната компания, ако се наложи да го прави.
– О’кей. Какъв е откупът?
– Петстотин хиляди долара. Моят дял от парите на Бърни.
Не можех да повярвам. Втренчих се в нея и казах:
– О, я хайде!
– Чуй ме, Джек.
– И откъде си въобразяваш, че ще намеря толкова много пари?
– От кучката на Есекс, откъде другаде?
– Ти си луда! Ще ми даде такава сума толкова, колкото ще отида на Луната.
Пам се усмихна с омразната си победоносна усмивка.
– Ще ти даде. – Извади друга снимка от чантата си. – Не бих се сетила за това, но Хуан се сети. Уреди един частен детектив да те следи, откакто се върна тук. – Хвърли снимката в скута ми. – Петстотин хиляди не са нищо за нея. Ще ги плати, за да не стигне тази снимка до мистър Лейн Есекс.
Погледнах снимката. Не нея бях аз пред бунгалото, до новия кадилак, в момента, когато подавах багажа си на Сам.
* * *
Тя остави след себе си аромата на евтин парфюм и петте проклети снимки. Точно преди да си тръгне ми каза, че Олестрия ще се свърже с мен.
– Оттук нататък той ще се занимава със споразумението ни, Джек. Няма да чакаме дълго. Виж се с кучката и уреди нещата.
Запитах се как щеше да реагира Вики. Бях загинал. Това го знаех, но дали щях да мога да изкарам нея от тази каша? Ако лоялността на Сам издържеше на натиск, тази снимка, на която пристигах в бунгалото, нямаше да е чак толкова опасна. Вики можеше да обясни на Есекс, че ми е дала бунгалото си, докато съм бил в отпуска, и че тя дори не се е доближавала до него. След като помислих известно време, осъзнах, че това бяха само празни мечти. Сигурно бе казала на Есекс, че отива в бунгалото, а бях сигурен още, че Сам нямаше да издържи на кръстосания разпит на Есекс.
Е, какво трябваше да се направи тогава?
Сложих снимките обратно в плика, а плика – в джоба на сакото си. Запалих цигара, опитвайки се да намеря изход. Първата ми мисъл беше някак да хвана Пам и Олестрия в капан и да ги убия, но това също беше празна мечта. Олестрия не беше глупак. Сигурно бе взел предпазни мерки, като бе оставил други снимки на някой адвокат с инструкции: В случай, че умра… Ако Пам бе предприела това сама, бях сигурен, че можех да я хвана и да я убия, но не и Олестрия.
Отново си помислих за Вики. Губех си времето, като се опитвах да намеря изход. Трябваше да обсъдя положението с нея и потръпнах при мисълта как щеше да избухне. Ако ме забъркаш в това, ще съжалиш, че си жив! Сега, тъй като си беше паднала по мен, се беше забъркала. И тъй като не искаше да ме предаде, бе излъгала за катастрофата не само Есекс, но и хората от застрахователната компания.
Погледнах часовника си. Беше 14:45 ч.
Овладях нервите си, излязох от апартамента и подкарах към бунгалото. Това беше пътуване, което щях да помня до края на дните си. Колкото повече приближавах бунгалото, толкова страхът ми ставаше по-голям. Вече я бях виждал разгневена и потръпнах при мисълта как щеше да реагира, след като разбереше до каква степен се е замесила в тази история.
Помислих си и за годините, които щях да прекарам зад решетките. Не можех да се надявам на по-малко от петнадесет преди да изляза навън. Дотогава щях вече да съм на средна възраст и нямаше да ме бива за нищо. Много по-късно се сетих и за баща си. Това щеше да го убие: бях сигурен.
Спрях пред бунгалото и Сам отвори усмихнат вратата.
Влязох вътре, като оставих на него да скрие кадилака в един от гаражите.
Вики лежеше на дивана с брой на „Вог“ в ръце. Застанах на прага и я погледнах. Тя остави списанието и ми се усмихна.
– Здрасти, Джек! – Изсмя се. – Много мило, че подрани. – Потупа дивана. – Ела и ме целуни.
Влязох в стаята и затворих вратата. Не се приближих до нея, а останах неподвижен с опрени на вратата рамене.
Тя вдигна вежди.
– Хайде, Джек! Не бива да ме приемаш на сериозно. Бях полудяла. Уреди ли нещата?
– Можеш отново да полудееш – рекох. Извадих плика от джоба си и го хвърлих в скута й.
Теменужените й очи станаха сурови. Сексапилната й гладна усмивка изчезна като юмрук, който отново става просто ръка.
– Какво е това?
– Погледни.
Тя се втренчи в плика, но не го докосна.
– Какво е това?
Отидох до дивана, взех плика, извадих петте снимки и ги разстлах в скута й.
Тя ги погледна, после бавно вдигна всяка една от тях и я разгледа внимателно. Накрая стигна до онази, на която бяхме аз и Сам. Гледа я доста дълго, после събра снимките и ми ги подаде.
– Колко?
Като се изключи това, че лицето й беше твърдо като камък и бе пребледняло, а очите й блестяха, беше невероятно спокойна. По надигането на гърдите й под блузата разбирах, че дишането й е равномерно, а това означаваше, че и сърцето й биеше равномерно и пулсът й беше нормален.
– Петстотин хиляди… половин милион.
Тя погледна нагоре към мен.
– Ти си скъп любовник.
Не отвърнах нищо.
– Е, няма защо да правиш физиономия, сякаш е дошъл краят на света. Седни там. – Тя посочи един стол наблизо. – Разкажи ми за това.
Седнах.
Тя лежеше неподвижна и гледаше ръцете си, докато й разправях за Пам и Олестрия.
– Те, разбира се, няма да приключат само с половин милион – рече тя, сякаш на себе си. – Ще им платя и по-късно отново ще се появят: изнудвачите винаги правят така. – Вдигна очи и ме погледна. – Ти уби Ърскин. Можеш ли да убиеш и тях?
– Да, но това няма да реши проблема. Олестрия вероятно е взел предпазни мерки.
