Текст книги "И какво ще стане с мен?"

Глава осма

Изплувах от дълбока, черна пропаст, усещайки, че се давя, че върху лицето ми се излива вода. Водата беше топла и идвайки в съзнание, осъзнах, че това беше дъжд.

– Хайде! Хайде! – Гласът, който ме викаше, бих познал навсякъде. – Не си ранен!

Отворих очи и видях светлината на изгрева през дърветата, после се преместих в седящо положение. Дадох си сметка, че главата ме болеше, и усетих остра болка в рамото си.

– Джек.

– Добре, добре! За Бога, дай ми една минутка!

Изтрих лицето си с ръка и примигнах, после я видях надвесена над мен. Приличаше на мокра кокошка с прилепнали към тялото й риза и панталон и с коса като миша опашка: вече нямаше и помен от възхитителната митична мисис Виктория Есекс.

Огледах се. Седях в калта, около мен имаше повалени дървета. Валеше дъжд и влажната, задушаваща жега ми създаваше усещането, че съм увит във вълна.

– Стани!

Погледнах нагоре към нея.

– Добре ли си?

– Да, както и ти! Къде сме? Какво стана?

Вдигнах се нестабилно на крака и се облегнах на едно дърво.

– Олсън получи сърдечен пристъп. – Обърнах се и погледнах разбития самолет. Видях какъв късмет бяхме имали. Нямаше големи, солидни дървета. Самолетът бе минал през джунглата като коса. Крилете заедно с двигателите се бяха счупили, но корпусът изглеждаше недокоснат. Опашката я нямаше.

– Ама че удар – рекох. – Как излязох навън?

– Аз те измъкнах.

Зяпнах я.

– Невероятна жена си.

– Помислих си, че може да се подпали.

Тогава си спомних за Хари.

– Ами Ърскин?

– Не знам. – По гласа й разбрах, че не я интересуваше. – Какво ще правим?

Опитах се да мисля, но умът ми все още беше размътен.

– Трябва да намеря Хари.

– Да върви по дяволите! Трябва да намерим подслон!

Оставих я и поех олюлявайки се към катастрофиралия самолет. Надникнах в пилотската кабина, която се бе откъснала от корпуса. Бърни все още седеше зад контролното табло с клюмнала на гърдите му глава. Прехвърлих се вътре, отворих едно шкафче и извадих мощен електрически фенер. Насочих снопа светлина към мъртвото му лице, направих гримаса и скочих на земята, а после се качих в корпуса.

Хари лежеше там, където го бях оставил. Около главата му, като зловещ ореол, имаше локва кръв. Брадичката му беше увиснала и очите му бяха безжизнени. Усетих как по гърба ми преминава тръпка на ужас. Аз ли го бях убил или катастрофата? Дишаше, когато го бях оставил! Стоях и го гледах.

– Ти го уби, нали?

Тя се беше качила при мен.

– Не знам, но ако е така, ти си причината.

Погледнахме се, после тя мина покрай мен и се опита да влезе в апартамента на Есекс, но вратата беше заклещена.

– Отвори я! Искам да сменя тези мокри дрехи.

– Не си губи времето. Трябва бързо да се измъкнем оттук. Така или иначе пак ще се измокриш.

Тя ме погледна гневно.

– Смятам да остана тук, докато ме намерят!

– Продадохме този самолет на мексикански революционер за три милиона долара. Ако те докопа, ще се радва, че е получил теб, вместо самолета. Ще те върне за двойно по-голям откуп.

Теменужените й очи се отвориха широко.

– Тогава какво ще правим?

– Не може да сме на повече от петнадесет мили от брега. Щом стигнем там, ще се обадим на съпруга ти и той ще уреди да ни вземат. Ще бъде дълъг и труден преход, но така се налага. Насилих вратата към кабината за гости, където бях оставил куфара си. Изпразних съдържанието му на леглото, като задържах само три пакета цигари, после отидох в кухнята. Сложих в куфара малко консервирана храна и добавих три бутилки тоник и три – кока-кола, отварачка за консерви и отварачка за бутилки.

– Хайде – рекох и й помогнах да слезе в калта под дъжда. Оставих куфара и се качих в кабината на пилотите. Откачих „Томпсъна“, потърсих в едно от шкафчетата и намерих компас.

Мухите вече кръжаха около Бърни. Беше ми неприятно, че го оставям, но трябваше да вървим.

Когато отидох при нея, тя каза:

– Ненавиждам този дъжд.

– Значи ставаме двама. – Прехвърлих автомата през рамо, взех куфара и тръгнах към джунглата.

Следващите два часа бяха истински ад: много по-лоши за нея, отколкото за мен. Аз поне имах доста голям опит от виетнамските джунгли и знаех какво мога да очаквам. Макар че бях механик, ми се наложи да се науча да се справям и в джунглата.

Дъждът валеше непрестанно през дърветата и не ни даваше нито минутка отдих. Непрекъснато гледах компаса. Знаех, че брегът беше някъде на североизток, но понякога джунглата беше толкова гъста, че трябваше да заобикаляме. Без компаса щяхме да се загубим безнадеждно.

Тя вървеше с моята бързина, точно зад мен. Аз крачех спокойно, знаейки, че ни чака дълъг път. Накрая излязохме на една поляна. Дърветата бяха изсечени, имаше следи от отдавна угаснали огньове, с които бяха горили ненужните дървета. Спрях рязко в началото на поляната.

Погледнах наляво и надясно и се ослушах, но чувах единствено барабаненето на дъжда. Обърнах се и я погледнах. Лицето й беше мрачно и нахапано от комари. През подгизналата риза виждах зърната на гърдите й. Погледнах краката й. Беше с всекидневни обувки от бяла телешка кожа и по тях имаше кървави петна. Беше вървяла, докато краката й се разкървавят, и все пак не бе казала нито дума, за да се оплаче.

– Краката ти! – възкликнах.

– Не ме съжалявай. – Насили се да се усмихне. – Ако трябва да съжаляваш някого, съжалявай себе си.

– Какво ще кажеш да хапнем и да пийнем?

– Още не. Ако седна, няма да мога да стана вече.

Погледнах я и видях, че говореше истината.

– О’кей, ще продължим. – Плеснах един комар, който бе кацнал на врата ми и продължихме през поляната, като отново навлязохме в джунглата.

Вървях предпазливо, обезпокоен от поляната. Стана ми ясно, че някъде наблизо имаше село, а знаех, че бяхме прекалено близко до лагера на Орзоко, за да поемаме каквито и да било рискове.

Имах късмет, че не бях забравил на какво ме бяха учили в джунглата. Както вървяхме по калната пътека, изведнъж чух звук, който моментално ме накара да застана нащрек. Хванах ръката на Вики – сега мислех за нея като за Вики, а не като за възхитителната мисис Виктория Есекс – и я издърпах от пътечката в един храсталак. Тя се подчини, без да се съпротивлява, макар че паднахме в локва кална вода, и аз оцених това по достойнство. Свихме се и зачакахме.

По пътеката минаха трима юкатански индианци, които носеха остри брадви. Вървяха бързо и едва ги мярнах, преди да отминат.

– Близо сме до село – прошепнах. – Прекалено близо е. Трябва да тръгнем на изток и едва после да се насочим отново на север.

Свърнахме от пътечката и тръгнахме по мочурливата земя, през гъстия храсталак. Вървенето беше трудно, но тя се движеше в крак с мен. После изведнъж дъждът спря и влажната мъгла се вдигна. Слънцето излезе като извадена от ножницата си блестяща сабя. Топлината премина в адска жега, от която гърлото пресъхваше, а потта се лееше като река.

Комарите ни мъчеха. Ръцете и лицето ми бяха подути от ухапванията. Спрях да я погледна. Боже, на какво беше заприличала! Единственото нещо, което напомняше за предишния й образ, бяха смелите й теменужени очи.

– Защо спираш? – Гласът й беше дрезгав.

– Престани да се държиш като желязната жена – рекох. – Ще си починем.

Тя ме погледна втренчено, после лицето й се сбръчка и като се отпусна на колене в калта, закри с подпухнали длани лицето си и захлипа.

Оставих куфара и автомата в един храст, коленичих и я прегърнах. Тя се притисна до мен и аз я гушнах, както бих гушнал дете.

– Вече съм добре. – Беше овладяла гласа си. – Съжалявам за драматичната сцена. Хайде да ядем.

– Никак не ти липсва кураж – рекох и отворих куфара.

– Така ли мислиш? – Тя погледна червените подутини по ръцете си. – Ако изглеждам като теб, сигурно приличам на дявол.

Усмихнах й се.

– И все пак си човек.

Отворих консерва боб и консерва гулаш. Ядохме ги смесени с пластмасовите лъжици, които бяха прикрепени към консервите.

– Ще ме измъкнеш ли от тази каша, Джек? – попита изведнъж тя.

– Ще се опитам.

– Не се ли страхуваш да се върнеш?

– Не съм мислил за това. В момента само искам да се измъкнем оттук.

Тя ме погледна.

– Захвърляш три милиона долара.

– Един милион: разбрахме се да ги поделим на три.

– Това не те ли тревожи?

Вдигнах рамене.

– Странно е. Отначало жадувах за всичките тези пари, после се замислих и осъзнах, че не зная какво да правя с тях. Спомних си думите ти, че при всичките ти пари ти скучаеш. Това е нещо, което не искам да ми се случи.

– Ще продължиш ли да работиш при съпруга ми, ако ти се предостави такава възможност?

– Няма да ми се предостави.

– Не, ще ти се предостави. Мислих за теб. Мога да кажа на Лейн, че сме се разбили в морето. Ние с теб сме единствените оцелели. Хванали сме се за някаква част от самолета и ти си ме отвел до брега. Той ще повярва, след като го чуе от мен, и ще направи много за теб.

Зяпнах я.

– Нима ще излъжеш заради мен?

Тя кимна.

– Да. Ти си първият мъж, който се отнася с мен така, както един мъж би трябвало да се отнася с жена. Означаваш нещо за мен.

Опитах се да мисля разумно, но главата ме болеше. Изглежда, това беше решението: начинът да се измъкна. Вместо да прекарам години наред в затвора за въздушно пиратство, щях да получавам по тридесет хиляди долара годишно, като работя в „Есекс Ентърпрайзис“, и да имам освен това Вики.

– Ще те измъкна оттук – рекох. – Аз…

И двамата чухме шума на приближаващ се хеликоптер.

– Не мърдай! Погледнах предпазливо нагоре.

Върховете на дърветата ни прикриваха и бях почти сигурен, че няма да ни забележат.

Малко след това видях как хеликоптерът мина точно над дърветата. Беше боядисан в мръсно зелено и с мексиканския герб. Отмина толкова бързо, колкото се беше приближил.

– Търсят самолета – казах и станах бързо на крака. – Предполагам, че в момента сме на около дванадесет мили от него. Недостатъчно, за да се чувстваме в безопасност. Щом открият, че не си на борда, ще започнат да търсят. Да вървим!

Протегнах ръка, хванах я за китката и я изправих на крака. Тя политна към мен с вик на болка.

– Господи! Краката ми! – изпъшка. – Не мисля, че… мога да вървя.

– Ако трябва, ще те нося, но се налага да тръгваме.

Тя се отблъсна от мен, направи четири несигурни крачки напред с побеляло като платно лице.

– Няма нищо. Ще се справя.

– Добро момиче.

– Не се дръж толкова дяволски покровителствено!

Грабнах куфара, преметнах автомата през рамо и тръгнах. Вървях бавно, но равномерно, опитвайки се да не я насилвам, като непрекъснато се обръщах назад. Тя куцукаше след мен с наведена глава и кръжащи около нея комари, но продължаваше да върви.

Движихме се така повече от час, после джунглата пред нас започна да се разрежда.

– Почини си – рекох. – Чакай ме тук. Може би приближаваме път. Изглежда почти сме излезли от джунглата.

Тя се отпусна на колене. Сложих куфара до нея.

– Веднага се връщам.

Не отвърна нищо. Само стоеше на колене с лице, скрито в ръцете си.

Тръгнах бързо напред. След три или четири минути излязох от джунглата. Предположението ми се оказа правилно: пред мен се простираше широк черен път. Докато стоях, колебаейки се, чух звука на приближаващ се камион. Отстъпих назад в прикритието на храстите.

Покрай мен с ръмжене премина разбит и очукан камион, превозващ бидони с петрол, каран от млад слаб мексиканец. След малко изчезна зад завоя на пътя.

Може би, ако имахме късмет, помислих си, щяхме да успеем да намерим някой да ни откара до брега. По компаса си разбрах, че камионът пътуваше към морето: може би към Прогресо.

Бързо се върнах там, където бях оставил Вики.

Куфарът отбелязваше мястото, така че знаех, че не съм сгрешил, но Вики я нямаше.

* * *

Докато стоях в жегата и около главата ми свистеше ято комари, мислите ми се насочиха към Виетнам. Спомних си едрия и силен старши сержант, който ни обучаваше в джунглата.

Всяко листо, всяко клонче, всяка педя земя разказва цяла история, ако знаете какво да търсите – беше казал той. – Така че го търсете. Търсете следи, че е минал човек. Ако гледате достатъчно внимателно, ще ги откриете.

Видях следите от коленете на Вики в калта. Така я бях оставил: коленичила, почти в безсъзнание. После забелязах следа от бос крак, до нея още една, после още две, големи, разплескани следи, които стигаха до мястото, където Вики бе коленичила, а след това обръщаха и се връщаха в джунглата.

Свалих томпсъна и тръгнах бързо и тихо по пътеката. Беше ми лесно да следвам следите в гъстата кал: бяха на двама мъже, единият от които носеше Вики. Разбрах го по това, че неговите следи в калта бяха по-дълбоки. Ускорих крачка. След десет минути вече ги чувах. Те се движеха почти тичешком, пробивайки си път през джунглата, и аз ускорих още крачката. Не ми пукаше дали ще ме чуят. Автоматът ме караше да се чувствам уверен, че ще мога да се справя с тях. Вече тичах и ги видях пред мен: двама юкатански индианци. Онзи, който вървеше отпред, носеше Вики и я беше преметнал през рамо като чувал. Другият подтичваше след него.

Чуха ме. Онзи отзад се обърна. В ръката му блесна брадва. Устата му се изкриви, откривайки зъбите му и той се хвърли към мен.

Стрелях с томпсъна и голата му гръд се превърна в кървава каша. Другият индианец пусна Вики, обърна се, ръката му потърси ножа, но в този момент аз го прострелях в главата.

Отидох до нея, обърнах я и видях, че беше в безсъзнание. Сложих я на рамо, взех томпсъна и подхванах дългото, бавно, дяволско промъкване обратно към черния път.

Докато залитах, чух бръмченето на хеликоптер над главата си. Спрях под прикритието на едно дърво, докато отмине и после продължих.

Когато стигнах пътя, сърцето ми биеше ускорено и се бях запъхтял. Положих я нежно на земята. Очите й се отвориха.

– Няма нищо – рекох. – Ще се измъкнем оттук.

Тя погледна невиждащо към мен, после очите й се затвориха.

Седях до нея, сложил автомата до себе си, ослушвах се и чаках.

След повече от половин час чух да приближава камион. Изправих се и застанах край пътя. Камионът се появи. Караше го дебел мексиканец. Машината летеше ръмжейки по черния път и вдигаше облак червен прах.

Стъпих на пътя и махнах на шофьора. Той ми хвърли един поглед и ускори. Ако не бях отскочил встрани, щеше да ме прегази.

Камионът изчезна сред праха и аз изпсувах след него, но не можех да обвинявам шофьора. Така, както изглеждах, имаше пълно основание да не спре.

Върнах се в джунглата и намерих дълъг, счупен клон. Замъкнах го и го сложих напречно на пътя, така че блокирах три четвърти от него. Следващият камион, който минеше, щеше да бъде принуден да спре.

Върнах се там, където бях оставил Вики. Тя седеше и изглеждаше замаяна.

– Добре ли си? – попитах, привеждайки се над нея.

– Какво стана? Сигурно съм изгубила съзнание.

Разбрах, че не знаеше, че е била в ръцете на двама индианци. Не беше сега моментът да й го казвам.

– Блокирах пътя. Следващият камион ще трябва да спре. Ще се качим на него.

– Любопитна ще е физиономията, която ще направи шофьорът, когато ни види. – Вики се изкиска пресилено. – Помогни ми да стана.

– Стой там и си почивай.

Тя вдигна поглед към мен.

– Бива си те – рече. – Нямаше да оцелея без тебе. Направих й знак с ръка.

– Задава се камион. – Вдигнах я на крака. – Можеш ли да стоиш?

– Да. – Тя ме бутна настрана и закуцука към края на тревата.

Камионът се появи пред погледите ни, като се движеше бързо. Шофьорът забеляза запречилия пътя клон и натисна спирачките. Изсвистяха гуми и камионът спря.

Шофьорът – строен мъж на средна възраст с килнато назад опърпано сомбреро и с мръсни бели дрехи, изскочи от кабината.

Когато започна да издърпва клона от пътя, понечих да тръгна към него, но Вики ме спря.

– Аз ще се оправя с него. Гледай да не види автомата.

Преди да успея да я спра, тя закуцука по пътя. Мексиканецът я зяпна, после тя заговори свободно на испански и аз разбрах защо бе предпочела да отиде вместо мен.

Той стоеше, слушаше, после кимна, а накрая се усмихна. Тя се обърна и ми махна. Поколебах се само миг, после изоставих томпсъна и излязох на пътя. Мексиканецът опули очи, кимна и погледна към Вики сякаш за потвърждение, след което започна да изтегля клона от пътя.

– Казах му, че сме се загубили в джунглата – измърмори бързо Вики. – Той отива в Сисал. Няма нищо против да ни закара.

Помогнах на мексиканеца да махне клона, после всички се качихме в кабината. Тя седна до него и докато той караше, си говореха на испански.

След около двадесет минути чух над нас хеликоптер и съжалих, че съм оставил томпсъна, но знаех, че щях да изкарам акъла на мексиканеца, ако беше видял автомата. Хеликоптерът отмина.

Вики се обърна към мен.

– Той има плантация за кафе – рече тя. – Ще ни закара там. Има и телефон.

Облегнах се назад и се загледах в черния път, който се виеше пред нас. Мексиканецът, като се наклони напред и се тупна в гърдите, ми съобщи, че името му е Педро, след което продължи да говори с Вики.

Възхитих се на духа й да поддържа разговор с този мъж, знаейки, че е изтощена до краен предел, но очевидно тя черпеше отнякъде скрити сили, за да омайва Педро.

След още двадесет минути камионът сви от пътя и се затръска по тясна пътека, която водеше към кафеена плантация. Педро спря пред дълга и тясна сграда с тънък покрив. Виждах неколцината индианци, които работеха в плантацията. Едно равно парче земя точно пред сградата беше покрито със сурови зърна кафе. Двама индианци ги разбъркваха с гребла.

От сградата излезе дебела усмихната мексиканка.

– Мария – обясни Педро, и тръгна към нея, като занарежда бързо на испански.

Полуизнесох, полуизвлякох Вики от кабината на камиона. Веднага щом краката й докоснаха земята, тя изкрещя пронизително и аз я вдигнах на ръце.

Мексиканката се втурна към нас, махайки с ръце и викайки на испански. Педро посочи към къщата и аз отнесох Вики вътре. Следвайки мексиканеца, я внесох в малка чиста стая и я сложих на леглото.

Мария ме избута навън и затвори вратата.

Педро ме заведе, грейнал от щастие, в друга стая.

Направих знак, че искам да се измия.

Той кимна, махна ми и аз го последвах в примитивна баня.

* * *

Едва след като бях сменил водата във ваната два пъти и сега лежах в чиста хладка вода, се замислих за непосредственото си бъдеще.

Ако Вики успееше да разкаже правдоподобно историята, че сме паднали в морето, че аз съм я спасил, а Бърни, Хари и самолетът са изчезнали завинаги, щях да съм в безопасност. Но щеше ли да успее?

Щеше да има разследване, ловците на сензации щяха да ни преследват, натискът щеше да е нетърпим. И все пак, като помислих, реших, че Вики може да ме измъкне, като накара Лейн Есекс да намали натиска.

Ами Орзоко? Не можеше да се размине без революционната му намеса. Тъй като бях регистрирал „Блу Рибън Еър Текси Сървис“, можех да му прехвърля милион и половина долара. Като го сторех, вероятно щях да се отърва от него.

За кого още трябваше да се безпокоя? Кендрик? Ако ме наклепаше, можех и аз да го наклепам. Уес Джексън? Докато Вики стоеше зад мен и Джексън не беше опасен.

Единствената слабост, която виждах, беше, че с Вики трябваше да се закълнем, че самолетът се е разбил в морето. Трябваше да го направим, за да потвърдим казаното от Хари по радиовръзката, но какво щеше да стане, ако откриеха самолета в джунглата? Замислих се за това. Бях абсолютно сигурен, че кондорът беше паднал на около двадесет мили от лагера на Орзоко. Ако беше разумен, щеше да накара хората си да разглобят самолета и да унищожат онова, което беше останало. Трябваше да рискувам в това отношение.

Когато излязох от ваната и започнах да се суша, вече се бях самоубедил, че бъдещето ми не изглежда толкова лошо. Тридесет хиляди годишно, постоянна работа, плюс Вики… не, никак не беше лошо.

Но всичко зависеше от нея.

Трябваше да се досетя, че ще се справи. Веднага щом се обади по телефона, властта на Лейн Есекс се задейства.

След три часа един хеликоптер ни отведе до летището в Мерида. След само още половин час самолетът на Есекс се приземи и ни откара обратно в Перъдайс Сити. Самолета управляваше едър усмихнат мъж, който ми каза, че се нарича Хенеси и е новият пилот на Есекс. Спомних си думите на бедния Олсън, че пилоти се намират под път и над път.

Ловците на новини и телевизионните камери ни чакаха стълпени наоколо, когато се приземихме. Уес Джексън беше на летището, имаше и линейка и лекар, които отведоха мисис Есекс.

Така че останахме само с Джексън.

– Сигурно имате нужда от почивка – рече той и ми показа ситните си зъби, въобразявайки си, че се усмихва, – но преди да си починете, имам няколко въпроса.

Дръпнах мръсните си ръкави и му показах подутините, причинени от ухапванията на насекомите.

– Имам нужда от лекарска помощ – казах. – Въпросите ще трябва да почакат.

Един лекар пое грижата за мен. Искаше да ме сложи на носилка, но аз отказах. Отидох с него до колата му, а Уес Джексън остана под горещото слънце, гледайки след мен като акула, захапала сочно краче и след това изпуснала жертвата си.

Закараха ме в клиниката на Есекс. При мен дойде хубава сестра, която ми говореше с приглушен глас. Усещах влиянието на властта на мисис Есекс върху нея. Дори да бях президент на Съединените щати, едва ли щяха да се отнесат към мен с по-голямо уважение.

Но разбира се това не можеше да продължи дълго. Щом ухапванията ми бяха обработени – някои от тях се оказаха гнойни – щом ме нахраниха и си починах, Уес Джексън пристигна. Не ми донесе нито парниково грозде, нито цветя, а вместо това доведе мъж с продълговато лице и остри черти, когото ми представи като Хенри Лукас, авиоексперт от застрахователната компания, където беше застрахован кондорът.

Бях имал време да обмисля версията си и бях подготвен за посещението им.

Седях в едно кресло до отворения прозорец, който гледаше към пристанището за яхти на Перъдайс Сити. Джексън и Лукас си придърпаха столове и Джексън ме попита как съм.

Отвърнах му, че се оправям.

– Мистър Крейн, имаме нужда от възможно най-обширна информация за катастрофата – продължи Джексън. – Какво се случи? Не бързайте: разкажете ни всичко от самото начало.

– Бих искал и аз да зная – рекох с каменно лице. – Всичко стана толкова неочаквано.

Лукас се обади със студен глас:

– Вие сте авиоинженер. Нали не греша?

Кимнах.

– И не знаете какво е станало?

– Звучи глупаво, нали? Но това е истината. Бях в кухнята и приготвях нещо за хапване, когато полетяхме надолу. До този момент всичко работеше добре. Бях отхвърлен от мястото си, главата ми се удари в отворената врата на хладилника и загубих съзнание.