Текст книги "И какво ще стане с мен?"
Автор книги: Джеймс Хедли Чейз
Жанр:
Прочие детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 11 страниц)
– Мога да ти сготвя нещо, Джек – рече той, – но ако искаш, да излезем…
– А ти не искаш ли? Хващам се на бас, че не си ходил на ресторант, откакто мама почина.
– Вярно е. Е, ще бъде разнообразие. Да, хайде да го направим.
Отидохме в най-добрия ресторант в града: нищо особено, но достатъчно приличен. Ресторантът беше доста пълен и, изглежда, всички там познаваха баща ми. Твърде дълго вървяхме към масата си. Той трябваше да спира, да се здрависва и да ме представя, докато стигне до следващата маса. Всички те бяха незначителни хорица и ми досадиха до смърт, но се държах толкова мило, колкото можех.
– Доста видна личност си тук, татко – казах, когато най-сетне седнахме на масата. – Нямах представа, че си толкова известен.
Той се усмихна щастливо.
– Ех, синко, човек не може да работи четиридесет и пет години в един град, без да си създаде приятели.
– Предполагам, че е така.
Метр д’отелът се приближи и също се здрависа. Беше дебел дребничък човек с изморен вид, смокингът му беше износен и протрит, но се отнасяше с баща ми така, сякаш той беше президент и това ми хареса.
– Какво ще си поръчаш, татко? – попитах. – Не… само не стек!
Той се изсмя. Изглеждаше истински щастлив. Уважението, с което го бяха посрещнали, му се беше отразило доста добре.
– Ами…
– Хайде да си поръчаме стриди и пай с дивеч.
Очите му светнаха.
– Ами, стридите са доста скъпички, Джек.
Ядохме стридите с шампанско, а пая – с прилично бордо. След храната, която бях ял в Перъдайс Сити, тази ми се стори доста зле, но баща ми наистина я хареса.
След като се нахранихме, при нас дойдоха двама дебели, повехнали и надути старци. Единият от тях беше кметът, а другият – управителят на парковете. Старецът ми страхотно се веселеше. Аз седях и мислех за утрешния ден.
Когато се прибрахме вкъщи, баща ми каза:
– Е, Джек, това беше най-хубавата вечер, която съм прекарвал, откакто майка ти почина. Можем добре да си живеем, ако вземеш гаража на Джонсън.
– Още не, татко – рекох, – но някога може и това да стане. – И се почувствах като най-пропадналия тип.
* * *
Взех буика на Бърни от аерогарата на Перъдайс Сити и подкарах по магистралата.
Помислих си за баща си, който на шестдесет и девет години работеше в онази загубена банка, и за това, как щеше да реагира, когато научеше, че съм загинал при самолетна катастрофа. Помислих си и за факта, че сега бях на заплата при Есекс, който ми плащаше по тридесет хиляди годишно, а би ми плащал и повече. Може би бях луд, че се впусках в това отвличане. Защо не можех да приема работата, която ми беше дал Есекс, и да не поемам риска да участвам в кражбата на самолета? После си помислих какво означаваха милион и четвърт. Не бих могъл и да се надявам да натрупам такава сума, дори и да останех на работа при Есекс до пенсия. В едно нещо обаче бях сигурен: щом получех дела си, щях да напусна Бърни. Нямах вяра в „Блу Рибън Еър Сървис Корпорейшън“. Щях да взема парите си и да замина за Европа. Точно къде щях да се установя, нямах представа, но щях да избера някое място и като инвестирах добре всичките тези пари, щях да водя безгрижен живот.
Стигнах до усамотеното бунгало към пладне. Запитах се дали мисис Есекс ме чакаше. Мисис Есекс? Беше ми трудно да мисля за нея като за Виктория… дори и като за Вики. В нея имаше нещо, което не ми позволяваше да бъда фамилиарен, въпреки че я бях плеснал по задника и я бях чукал. Тя беше много особена жена.
Паркирах пред бунгалото. Когато излязох от колата, вратата се отвори, отвътре излезе чернокож прислужник и ми се усмихна.
При появата му истински се притесних. Зяпах го, докато вървеше към мен. Беше слаб, висок, със сплескан нос и блестящи черни очи и беше облечен с бяло сако, зелен панталон, а широките му ходила бяха обути в зелени сандали.
– Здравейте, мистър Крейн – рече той.
– Здрасти!
Какво, по дяволите, беше това? – помислих си.
– Мисис Есекс няма да дойде, преди да мине обяд, мистър Крейн.
– О… ами – измърморих объркано.
– Ще взема багажа ви. – Направи пауза и ми се усмихна. – Казвам се Сам Уошингтън Джоунс. Наричайте ме Сам. О’кей?
– Добре.
Отвори багажника и извади багажа ми.
– Ще ви заведа до стаята ви, мистър Крейн.
Тръгна пред мен към бунгалото, спря до една врата, кимна към нея и рече:
– Това е спалнята на мисис Есекс. – Продължи по коридора и отвори друга врата. – Това е вашата стая, мистър Крейн.
– Благодаря.
– Мога ли да разопаковам багажа ви, мистър Крейн?
– Сам ще го направя.
Сложи куфара ми до леглото.
– Обядът ще е след половин час. Да ви донеса ли питие, мистър Крейн?
– Уиски с лед, моля.
Стоях неподвижен около минута. После си казах, че тя би трябвало да има някой, който да се грижи за нея. Жена като нея не би могла да готви, да почиства бунгалото, да оправя леглата. Запитах се как ли бе успяла да опорочи този приятен негър.
Разопаковах багажа, сложих нещата си в гардероба, измих се в банята и после отидох в дневната. На една масичка беше оставено двойно уиски с лед. Седнах, отпих, запалих цигара и зачаках.
Сам влезе след двадесет минути.
– Готов ли сте да обядвате, мистър Крейн?
– Винаги съм готов да ям.
Той се усмихна и се оттегли. След няколко минути влезе, бутайки пред себе си масичка на колелца. За начало имах десет големи скариди. Основното ястие беше кебап с къри. Накрая ме очакваха кафе и бренди.
– Страхотен готвач си, Сам – похвалих го.
– Да, мистър Крейн. Госпожата обича хубавата храна.
Седях си, пушех и си почивах, а после, някъде към 15:00 ч., чух шума на приближаваща се кола. Станах и излязох навън.
Мисис Есекс пристигна, като караше бързо по алеята едно порше, и ми махна, когато закова спирачки на няколко фута от мен.
– Здрасти, Джек! – И се измъкна от колата.
– Изглеждаш страхотно – рекох.
Тя ме погледна изпод вежди и се усмихна.
– Сам погрижи ли се за теб?
– Разбира се. Невероятен готвач е.
Влязохме в бунгалото и тя се отпусна в едно кресло далеч от мен.
– Учуден ли си? – Усмихна ми се.
– Можеш да бъдеш сигурна.
– Доволен ли си?
– Това е меко казано.
Изсмя се. Господи! Тя изглеждаше страхотно!
– В момента съм за пет дни в Ню Йорк при сестра си – каза ми. – Тя има същият проблем като мен, така че си помагаме. Аз лъжа заради нея, тя – заради мене. – Отново се изсмя. – Лейн е прекалено зает, за да се грижи за мен. – Погледна ме с блестящи очи. – Но ти ще го направиш, нали?
Подадох й ръката си.
– Защо да чакаме? – рекох.
* * *
Следващите пет дни отминаха, следвайки един и същ график. Спяхме заедно, любехме се, ставахме около 10:00 ч., ядяхме сервираната от Сам закуска, после яздехме в гората. Тя беше прекрасна на коня. Не откъсвах очи от нея, докато яздеше. После се връщахме в бунгалото и Сам ни поднасяше обяд. След като се нахранехме, си лягахме и тя винаги страшно се възбуждаше, когато се озовавах отгоре й. После дълго се разхождахме из гората, държейки се за ръце, а слънцето припичаше над нас. Тя не говореше много. Изглежда, просто искаше да съм до нея, да държа ръката й и да бродим наоколо. Когато слънцето залязваше, се връщахме в бунгалото и пускахме капаците на прозорците. Пийвахме по нещо и гледахме телевизия, след което Сам ни донасяше лека вечеря, но неговите леки вечери бяха много специални: суфле от омар, пъстърва с бадеми, яйчена салата с пушена сьомга и така нататък. Никой от нас не правеше опит да говори, както разговарят обикновените хора. Това беше сексуална връзка. Тя ме желаеше като жребец: нямаше никакво лично чувство. Заобикалящата ни обстановка беше чудесна. Храната на Сам беше превъзходна, а и тя беше страхотна.
Последната вечер – знаех, че на следващия ден Бърни ще докара новия самолет, – имахме специална вечеря. Започнахме с пъдпъдъци, след това фазан с всичките му подправки, придружен от „Латур“ от 1959 г.
– А сега се връщам при Лейн – каза тя, докато вдишвахме уханието на брендито. Усмихна ми се. – Хубаво ли беше?
– За мен беше превъзходно: най-хубавото. А за теб?
– Ммммм!
Тя стана и аз я загледах, докато се разхождаше из голямата дневна, като наблюдавах бавното, чувствено поклащане на стегнатото й дупе и начина, по който се повдигаха гърдите й.
– Ти си по-добър любовник от Лейн.
– Така ли? – Взрях се в нея. – Само защото имам време да се любя с тебе, а той няма.
– Жената има нужда от любов. Когато има лошия късмет да се обвърже с мъж, който може да мисли само как да прави пари… – Вдигна рамене. – Пари и бизнес, а жената има нужда да й се обръща внимание.
Сам влезе, за да ни предложи още кафе.
Докато наливаше, той попита:
– Да събера ли багажа ви, мисис Есекс?
– Да, ако обичаш.
И така, това беше краят на преживяването. Тази жена, която ми се бе отдала толкова лесно, сега вече беше като баща ми. И двамата от утре нямаше да съществуват за мен. Утре щях да съм в кондора и да бъда мъртъв за света. Нямаше никога повече да видя баща си, но го бях приел. Той беше изживял живота си, но ме болеше, че повече няма да видя тази жена, която седеше до мен, и прекрасните теменужени очи, които ме гледаха замислено.
Когато Сам се оттегли, тя каза:
– Имала съм много мъже, Джек. Жената има нужда от мъж, а Лейн, както вече ти споменах, е прекалено зает, за да се занимава с мен, и много изморен. Не можеш да си представиш колко е ужасно за жена като мен да чака мъжът й да се върне и тогава да открие, че той е уморен. Мъжете мислят само за себе си. Той си въобразява, че мога просто да си седя и да чакам да му дойде настроението. – Потупа ме по ръката. – Това е последната нощ, която можем да прекараме заедно в безопасност, Джек, но ако внимаваме, може да има и още нощи. – Изправи се. – Хайде да си лягаме.
На следващата сутрин я гледах как потегля с поршето. Махна ми веднъж и изчезна.
Сам излезе навън, под слънчевата светлина.
– Багажът ви е събран, мистър Крейн.
Подадох му двадесетдоларова банкнота.
– Не – рече той, като се усмихна. – За мен беше удоволствие.
Така че го оставих и подкарах към летището.
Около 15:00 ч. новият кондор кацна на пистата. Потеглих натам с един джип и стигнах точно, когато Бърни и Ърскин стъпиха на земята.
– Ама че самолет – възкликнах, когато стигнах при тях.
– Не знаеш и половината за него. Истински красавец е – каза Бърни.
– Някакви проблеми?
– Никакви: лети като птичка.
Спогледахме се.
– Кога ще провеждаме нощния изпитателен полет?
– Мисля да е в събота.
Така ни оставаха три свободни дни.
– Сигурни ли сте, че няма проблеми?
– Никакви, Джек – рече Ърскин. – Прекрасен е.
– Разгледай го, Джек – предложи ми Бърни. – Имам да пиша разни неща, а после трябва да се обадя на мистър Есекс. Хари ще те разведе.
Той влезе в един от чакащите джипове и потегли.
Ние с Хари се качихме в самолета. В него имаше всичко, което един богаташ можеше да пожелае. Имаше шест добре обзаведени като спални кабини. Личният апартамент на Есекс беше нещо наистина луксозно. Имаше и тясна и дълга заседателна зала, в която можеха да седнат десет души и малко секретарско кабинетче, оборудвано изцяло с апаратура IBM. Бар, малка, добре обзаведена кухня, а в далечния край две малко по-зле мебелирани кабини за персонала.
– Изглежда, има всичко, освен басейн – казах след огледа. – Не е ли срамота, че онзи мексиканец ще помете целия този лукс и ще напълни самолета с кубинци и оръжие.
Хари вдигна рамене.
– Така стоят нещата. Хич не ми пука, стига да си получа парите.
– Значи в събота през нощта?
Той кимна.
– Как се чувстваш, Хари? Как възприемаш това, че ще си мъртъв? Че никога няма да се върнеш в Съединените американски щати?
– Да, трудно решение, но няма друг начин да спечеля толкова много пари.
– Ще останеш ли с Бърни и такситата му?
Той поклати глава.
– Не. Това не ми вдъхва доверие. Ще си взема дела и ще изчезвам. Ами ти?
– И аз. Мислил ли си къде ще отидеш?
– В Рио. Там имам връзки. А ти?
– Може би в Европа. Първо трябва да си взема парите.
– Мислиш ли, че ще имаме някакви проблеми?
– Не и по начина, по който съм уредил въпроса. – Разказах му за откриването на компанията, за разговора си с Кендрик. – Трябва да стане.
Качихме се в джипа и се отправихме към контролната кула. Докато пиехме бира, Бърни се присъедини към нас. Каза, че е разговарял с мистър Есекс в Париж и му е съобщил, че ще правим нощен изпитателен полет в събота.
– По-добре ще е да ида да се видя с Кендрик – рекох. – Ако ще започваме в събота през нощта, дотогава искам да имам потвърждението от банката. И, Бърни, качи на борда оръжието и амунициите. Всеки да има автоматичен пистолет. Какво друго можеш да вземеш?
Бърни погледна към Хари.
– Ти познаваш оръжейния склад.
– Има три японски „Армалити“ – наистина добри оръжия, и може би четири „чикагски пиана“55
Разговорно – „Томпсън“.
[Закрыть].
– Да вземем по един от двата вида. Ами гранати?
– Ще се намерят.
– Да речем шест.
И двамата ме зяпнаха.
– Наистина ли очакваш неприятности, Джек? – попита Бърни и челото му се изпоти.
– Искам да съм сигурен, че ще можем да ги предотвратим, ако възникнат.
– Ами…
– Качи тези оръжия на борда. – Станах. – Аз ще отида да говоря с Кендрик. Какво ще кажете да вечеряме заедно и да обсъдим всичко това?
– Добре – отвърна Бърни. – Ще се срещнем в моето бунгало. Ще поръчам вечеря.
– Около 20:30 ч.?
– О’кей.
Взех буика на Бърни и подкарах към Перъдайс Сити. Три часа по-късно почуках на вратата на Бърни и той ми отвори. Хари пиеше скоч и стана да ми приготви питие.
– Как мина? – попита Бърни. Изглеждаше разтревожен и под очите му имаше тъмни кръгове.
Седнах и взех чашата, която Хари ми подаде.
– В петък ще получим съобщението от банката. Казах на онзи дебел педал, че самолетът няма да помръдне, докато не го получа. – Усмихнах се на Бърни. – Отпусни се. Всичко е наред. Ще успеем.
Но откъде можех да зная, че ще се случи нещо, което никой от нас не предполагаше? Всичко ми изглеждаше добре. Бях си направил труда да стане добре, но винаги има нещо, повтарям – нещо – което човек не би могъл да предвиди.
Глава седма
В петък следобед взех банковото бордеро от Кендрик. Казах му, че самолетът ще бъде доставен в ранните часове на неделя и че няма да има проблеми. После изпратих телеграма на Олестрия, като му давах същата информация.
Върнах се на летището и се обадих в Националната банка на Мексико. Попитах директора, с когото бях работил, дали парите са пристигнали. Той отвърна, че са пристигнали и са сложени в сметката на „Блу Рибън Еър Текси Сървис Корпорейшън“. Направо го виждах как се покланя, докато ми говори. Предадох новината на Бърни и Хари.
– Сега зависи от вас двамата да доставите самолета – рекох. – Аз свърших моята работа.
През целия петъчен следобед от 15:30 до 19:00 ч. ние тримата работихме в самолета. Аз се запознах с двигателите, а Бърни и Хари работеха в кабината. Не възникнаха никакви проблеми. Съботната сутрин прекарахме в контролната кула, където Бърни и Хари записваха програмата на полета ни. Моите подчинени малко се поучудиха, когато им казах, че искам да заредят самолета с пълния капацитет гориво. Напълниха резервоарите под мое наблюдение.
Излитането беше определено за 20:30 ч. Дотогава щеше да е вече тъмно. Следобед излетяхме на изпитателен полет до Маями и обратно. Самолетът беше истинско чудо.
Хари беше качил оръжието на борда и аз се захванах с него. Скрих един от автоматите „Армалит AR180“ в спалнята на Есекс. Сложих го под дюшека. Този автомат изстрелваше куршуми дум-дум – 223, от които загиваш на секундата. Втория „Армалит“ скрих в кабината за персонала. Автоматът „Томпсън“, познат като „чикагско пиано“, скрих в кабината за управление. Шестте ръчни гранати оставих в едно шкафче с ключ до входа на самолета. Решихме, че автоматичните пистолети ще носим на хълбоците си. Разведох Бърни и Хари из самолета, за да им покажа къде съм сложил оръжието.
– Може да не ни потрябват – рекох, – но ако възникнат неприятности, ще знаете къде да ги намерите.
Виждах, че на Бърни това не му харесва: изглеждаше блед, неспокоен и се потеше. Хари само кимна. Е, като че ли това беше всичко. Имахме още три часа да чакаме, преди да излетим. Казах, че отивам да си събера нещата, оставих ги и се върнах в бунгалото си. Направих си питие, запалих цигара, после, след известно колебание, поръчах разговор с баща си. Знаех, че това ще е последният път, в който ще разговарям с него. Докато чаках да ме свържат, осъзнах, че ще ми липсва, и отново изпитах съмнение дали предприемам най-доброто нещо за своето бъдеще.
След известно забавяне той се обади.
– Режех тревата, Джек. Току-що чух телефона.
Попитах го как е.
– Добре съм. А ти?
– Чудесно. – Казах му, че ще имаме нощен изпитателен полет с кондора.
– Опасно ли е?
Насилих се да се изсмея.
– Няма нищо такова, тате, само рутина. Трябваше да убия няколко минутки и се сетих за тебе: хареса ми престоят при теб. – Исках да му кажа нещо хубаво, с което да ме запомни. – Страхотна вечер прекарахме заедно. Ще я повторим.
– Сигурен ли си, че този нощен полет ще мине както трябва?
– Разбира се, татко. – Направих пауза и после продължих: – Сега трябва да вървя. Просто исках отново да чуя гласа ти. Пази се.
– Да не би нещо да не е наред?
– Всичко е, както трябва. Е, доскоро, татко. – И затворих.
Седях втренчен в стената отсреща. Усетих, че сгреших, като му се обадих. Сега знаех, че ще се безпокои. Беше умен. Никога преди не му се бях обаждал от толкова далече. Е, поне бях чул гласа му за последен път.
Приготвих си ново питие и мислите ми се насочиха към мисис Есекс. Копнеех да чуя гласа й още един път, но се колебаех. Това обаждане можеше да е опасно. Реших да не го правя, но след като се разходих из бунгалото и си направих още едно питие, отидох до телефона и набрах номера на къщата на Есекс. Казах си, че ако се обади икономът, ще затворя, но вдигна тя.
– Здрасти! – рекох.
– О… ти ли си?
– Да. Можеш ли да говориш?
– Той няма да се върне до вторник. Да, мога да говоря.
Този прекрасен глас! Представих си тялото й и невероятните теменужени очи.
– Липсваше ми.
– Хайде да се позабавляваме тази вечер, Джек. – Гласът й издаваше нетърпението й. – Джексън ще води жена си на шоу. Няма да ни пречи. Нека се срещнем някъде.
– Не мога. В 20:30 ч. излитаме за изпитателен полет с кондора. Трябва да отида с тях.
– О, по дяволите! Искам те, Джек!
– Какво ще кажеш за неделя вечерта? – Сега ми се щеше да не бях й се обаждал, тъй като знаех, че в неделя вечерта ще бъда в Юкатан.
– Не можеш ли да се измъкнеш от този изпитателен полет?
– Никаква възможност. – Сега наистина ми се искаше да не бях й се обаждал. Знаех колко упорита можеше да бъде. – Хайде да се уговорим за неделя, а?
– Не! Джексън ще е наоколо. И в понеделник ще е същото. Трябва да е тази вечер!
– Не може да се уреди! Съжалявам. Ще ти се обадя по-късно. – И затворих.
Това беше грешка, помислих си. Защо не можех да си държа глупавата уста затворена? Погледнах часовника. Минаваше 19:00 ч. Докато натъпквах нещата си в един куфар, телефонът иззвъня. Тъй като се страхувах, че се обажда мисис Есекс, реших да не вдигам. Отидох в ресторанта и седнах при Бърни и Хари, за да хапнем по един стек. Бърни изглеждаше неспокоен. Почти не сложи нищо в уста.
– Говори ли с Пам? – попитах.
– На път е за Мерида.
– Добре ли е?
Той попи потта от лицето си с кърпа.
– Мисля, че да. Разбира се, това не й харесва, но всичко ще се оправи, когато отидем при нея.
– Да. – За да сменя темата, рекох: – Какво мислите за това, че ще трябва да приземите самолета по тъмно в джунглата?
– Метеорологичната прогноза е добра. Не виждам никакъв проблем.
Бутнах чинията си настрани и погледнах часовника си. Часът беше 20:15.
– Можем да тръгваме. – Станах.
Хари каза:
– Реших все пак да заредя хладилника. Може да огладнеем.
– Това е добра идея.
– Не обичам да гладувам. – Хари се подсмихна. – Ако се загубим, един пълен хладилник може да ни повдигне духа.
– Няма да се загубим – сопна се Бърни. – Не говори глупости!
Хари ми смигна и ние последвахме Бърни навън, в осветената от луната нощ и се качихме в един джип. И тримата знаехме, че за последен път сме на американска земя. Тази мисъл ни действаше отрезвяващо и никой от нас не проговори, докато Хари караше към кондора.
Екипажът ни чакаше. Главният инженер, който се казваше Томпсън вдигна палец, когато излязохме от джипа.
– Всичко е наред, мистър Крейн – рече той и се усмихна. Имаше нещо лукаво в усмивката му, което ме накара да го погледна втренчено, но когато Бърни каза „Да вървим!“, престанах да мисля за това.
Бърни и Хари отидоха в пилотската кабина. Затворих вратата и се присъединих към тях.
Бърни извърши необходимите приготовления за излитане и се обади в контролната кула.
– Всичко наред ли е, Фред?
– Да, наоколо няма самолети, Бърни. Въздухът е изцяло твой.
След няколко минути бяхме във въздуха. Спогледахме се.
– Три милиона долара, идваме при вас! – възкликна Хари.
Останах в пилотската кабина, докато Бърни не се насочи към морето. Чувствах се неспокоен. Оставих ги и влязох в заседателната зала, огледах се, после отидох в кухнята. Хвърлих поглед в хладилника. Имаше богат избор от консервирана храна. Минах покрай апартамента на Есекс и влязох в една от кабините за гости, където бях оставил куфара си. Нямаше какво да правя поне още четиридесет минути. Легнах на леглото, запалих цигара и се опитах да не мисля за бъдещето си, но не успях. Продължавах да мисля за това, че изоставях първокласна работа със заплащане тридесет хиляди годишно, а освен това, че напусках мисис Есекс. Милион и четвърт долара! Какво, по дяволите, щях да правя с толкова пари? – запитах се. – Щеше да ми се наложи да започна напълно нов живот. Чудесно беше да си представям, че живея в Европа, но не можех да говоря никакъв друг език, освен родния си. Прерязвах си пътищата към начина на живот, който познавах. Парите всичко ли бяха? И защо се бях забъркал в това? Прекалено късно беше вече да разсъждавам, казах си. Сега нямах избор. След четиридесет минути щях да бъда мъртъв за баща си, за мисис Есекс и за всички хора, които познавах. Бях достигнал точката, от която нямаше връщане назад.
Погледнах през прозореца на кабината и видях светлините на Перъдайс Сити и след това на Маями да избледняват в далечината. Гледах, докато мъглата над морето не ги закри, и осъзнах, че ги виждам за последен път.
Разстроен от мислите си, отидох в пилотската кабина.
Погледнах високомера над рамото на Бърни и видях, че набираше височина.
– Още десет минути – каза Хари.
Когато се изкачи на двадесет и пет хиляди фута, Бърни престана да вдига самолета.
– Хари, ти разговаряй с Фред – рече той с дрезгав глас. – Мен ме тресе.
Ние с Хари се спогледахме. Той вдигна вежди.
– Не, не е вярно, Бърни – възразих му и сложих ръце на раменете му. – Въобразяваш си. Ти ще го направиш.
Той се отърси от ръцете ми и избърса изпотеното си лице.
– Вижте какво, момчета, трябва ли да го правим? – попита. – Все още имаме време да се върнем. Трябва ли да го правим?
– За какво, по дяволите, говориш? – излая Хари.
Бърни вдигна рамене безпомощно.
– Да. – Обърна пребледнялото си лице да ме погледне. – Ще успеем ли, Джек?
Изведнъж се изкуших да му кажа да обърне, но докато се колебаех, Хари грабна микрофона.
– Фред! – Гласът му звучеше пискливо. – В беда сме. Два от двигателите горят. Дяволските пожарогасители не работят! – Чух от въздушния контрол нещо да викат. Хари ги прекъсна. – Кацаме принудително в океана. Намираме се… – И изключи радиовръзката. – Спускай се, Бърни.
Бърни автоматично наклони носа напред и се понесохме главоломно към морето.
Хари остави микрофона.
– Ето това е – заяви той. – Как звучеше?
– Почти ме убеди. – Бях нервен. Колебанието ми бе предопределило бъдещето ми.
– Хващам се на бас, че Фред се е насрал.
Гледах Бърни. Задържа самолета на една височина. Сега бяхме на около осемстотин фута над морето. Спусна самолета още по-ниско. Когато достигнахме до триста фута и вече виждах вълните, той се насочи към Юкатан.
– Сега е моментът да пийнем по нещо.
– Да. Донеси ми една кока-кола, Джек – рече дрезгаво Бърни.
– И на мен – обади се Хари.
Оставих ги и отидох в кухнята, отворих хладилника и взех три бутилки кока-кола. Когато започнах да вадя лед, един глас каза тихо: „Здрасти, Джек!“ Изпуснах формата с леда в мивката.
Бих познал този глас навсякъде. Усетих как кръвта се оттегля от лицето ми, докато се обръщах.
На прага на кухнята стоеше мисис Виктория Есекс и ми се усмихваше.
* * *
Смътно си давах сметка, че подът вибрира, което ми подсказваше, че Бърни лети с максимална скорост.
По цялото ми тяло изби студена пот. Сърцето ми прескочи и след това запрепуска.
– Учуден ли си? – Мисис Есекс се изсмя. – Каза, че не можело да стане. – Отново се изсмя. – Такива неща не могат да ми се говорят: няма нищо невъзможно… така че – ето ме. Колко време ще продължи изпитателният полет?
Опитах се да проговоря, но устата ми беше пресъхнала, а лудото препускане на сърцето ми пречеше да дишам.
Просто я зяпах.
– Джек! Какво има? Не се ли радваш?
– Какво правиш тук? – Гласът ми беше дрезгав.
Красивите й вежди се смръщиха.
– Да правя тук? Този самолет е мой! Какво искаш да кажеш?
– Как се качи на борда?
– Какво общо има това? Рекох на главния инженер, че възнамерявам да летя с вас.
Спомних си лукавата усмивка на Томпсън.
– Това е изпитателен полет. – Сега бях преодолял шока и насилвах мозъка си да действа. – Мистър Есекс ще се вбеси, ако разбере, че си на борда. Може да се окаже опасно.
– Хич не ми пука! Лейн няма да разбере. – Тя влезе в кухнята. – Не си ли доволен?
– Но Томпсън ще те издаде!
– О, престани! Той се бои от мен толкова, колкото и Джексън. Попитах те: колко време ще продължи изпитателният полет?
– Три часа… не знам.
– Хайде да сефтосаме леглото на Лейн. Искам те.
В момента я желаех толкова, колкото бих желал да се разболея от рак.
– Чакат да им занеса колите.
– Дай им ги. Ще бъда в апартамента. – Тя протегна ръка и докосна лицето ми. – Това ще е ново преживяване и за двама ни.
За мен допирът й беше като целувката на смъртта.
Наблюдавах я как минава по пътеката и изчезва в апартамента на Есекс. Мозъкът ми работеше отчаяно. В ума ми се въртяха въпроси, за които нямах отговори.
Трябваше ли да кажа на Бърни и на Хари, че тя е с нас? Трябваше ли да обърнем? Как, по дяволите, можехме да го направим, след като Хари бе предупредил въздушния контрол, че кацаме принудително? Вече нямаше връщане! Тогава какво щяхме да правим? Представих си какъв прием ще получи мисис Виктория Есекс, ако онези мексикански бандити я видеха, и потреперих при тази мисъл. Бях успял да убедя Бърни да накара Пам да не пътува с нас, а тя далеч не беше толкова хубава като мисис Есекс. Имах чувството, че нито Бърни, нито Хари щяха да се обезпокоят: и двамата имаха причини да я мразят. Но аз бях фатално привлечен от нея и знаех, че нямаше да мога да стоя и да гледам как я изнасилва банда мазни муцуни.
Реших, че трябва да й кажа в какво е попаднала, преди да съобщя лошата новина на Бърни и на Хари. Занесох колите в пилотската кабина.
– Доста се забави – рече Хари, като грабна питието. – Умирам от жажда.
– Съжалявам: съдчето с лед беше доста сложно. Той ми се подсмихна.
– Имаме късмет: не се виждат никакви кораби.
– Някакви проблеми, Бърни? – попитах. Сърцето ми биеше като лудо.
Той допи колата и ми подаде празната чаша.
– Засега… не.
Хари беше със слушалки: едната беше на дясното му ухо, другата висеше до врата му.
– Фред е извикал на помощ флота.
– Ще стигнем ли там, Бърни? – попитах.
– Да. На тази височина радарът не може да ни хване.
– О’кей. Ще оставя това на вас двамата. Аз ще подремна.
– Смяташ да опиташ леглото на Есекс ли? – Хари се изсмя. – Предполагам, че тази светиня на светините не може да оживее без жена.
Изтрих потта от брадичката си.
– Доскоро – рекох и ги оставих.
Тръгнах по пътеката и влязох в апартамента на Есекс. Тя лежеше на голямото кръгло легло. Виждах, че е гола под чаршафа, който беше метнала върху тялото си.
– Хайде, Джек – подкани ме. – Нямаме много време. – И протегна ръце към мен. – Другите заети ли са?
Затворих вратата и пуснах резето.
– Ти си в беда – започнах. – Аз също.
Тя ме зяпна.
– Какво означава това?
– В момента отвличат този самолет.
Сексапилният поглед изчезна от очите й. Устните й се свиха и лицето й се превърна в сурова маска. Мисис Виктория Есекс неслучайно беше мисис Виктория Есекс. Умът й работеше бързо като светкавица.
– Олсън и Ърскин ли го отвличат?
– Точно така.
– И ти ли си замесен?
– Да.
Наложи ми се да й се възхитя. Изглеждаше невъзмутима като епископ, поканен на чай.
– Къде отиваме?
– В Юкатан. Ще пристигнем след два часа и половина… ако имаме късмет.
Тя отметна чаршафа и стана от леглото. Гледах я как отиде гола до мястото, където беше оставила дрехите си. Наблюдавах я как бързо се облече, без обаче да проявява нервност.
После отиде до огледалото и разреса косата си. Доволна, че изглежда, както винаги, като блестящата мисис Есекс, тя бавно се обърна и ме погледна.
– Имаме време. Ще говоря с Олсън. Тази хубава малка идейка негова ли беше?
– Да.
– Тогава ще му кажа да обърне и да се връща.
Тя тръгна към вратата, но аз не помръднах, препречвайки пътя й.
– Махай се, Джек!
– Става дума за три милиона долара – рекох тихо. – Не можеш да убедиш нито Олсън, нито пък Ърскин да се откажат.
– Махай се от пътя ми! – Очите й светеха. – Ще говоря с него.
– Помисли си! На Олсън не му пука за теб. Ърскин те мрази. Ако отидеш в кабината и си отвориш устата, Ърскин ще те удари по главата и ще те изхвърли в морето. Повтарям ти, че си в беда.
Тя ме гледа доста дълго.
– И от теб ли трябва да се страхувам, Джек?
– Ще ти помогна, доколкото мога. Защо, по дяволите, ти трябваше да се качваш на борда?
– Какво означава, че ще ми помогнеш, доколкото можеш?
– Ще направя, каквото мога, за да те защитя.
– Много мило от твоя страна. – Тя се завъртя и тръгна към голямото кръгло легло. – Мисля, че предпочитам сама да се защитавам.
Преди да успея да помръдна, тя бе измъкнала автомата изпод дюшека, където го бях скрил, и го насочи към мен.
– Не мърдай! – Резкият й тон ме накара да замръзна. – Никой не може да ме отвлече! Не си въобразявай, че няма да се справя с тази пушка. Хайде, Джек, отиваме в кабината при пилотите.
– Така няма да стигнеш доникъде – рекох. – Аз съм на твоя страна, но вече не е възможно да се върнем.
– Напротив! Върви!
Зачудих се как ли щяха да реагират Бърни и Хари, когато влезех в кабината с нея и с автомата. Махнах резето и излязох в коридора. Смятах, че няма да посмее да ме застреля, ако се нахвърлех върху нея, но изведнъж спря да ми пука. Предпочитах да бъда неутрален. Ако успееше да накара Бърни да обърне самолета, нямаше да имам нищо против. Ако Бърни и Хари бяха достатъчно умни, за да я надхитрят, също нямаше да имам нищо против. Топката оставаше в нея.
