Текст книги "И какво ще стане с мен?"

Глава пета

Разбит, ръждясал шевролет ме откара от летището на Мерида до хотел „Шелко“. Шофьорът изглеждаше така, сякаш все още трябваше да ходи на училище: синьо-черната му коса стигаше до яката на мръсна бяла риза и той непрекъснато се навеждаше през прозореца, за да псува останалите шофьори.

Жегата беше ужасна, а толкова силно валеше, че и патица би могла да се удави. Седнах върху скъсаните пружини на седалката, като се потях и от време на време затварях очи, защото катастрофата изглеждаше неизбежна, но в края на краищата момчето ме закара до хотела невредим.

Платих му с мексикански пари, които бях обменил на летището, и изтичах до хотела.

Той беше разположен на тясна странична уличка, беше боядисан в бяло и фоайето беше чисто – в него се виждаха кактуси, бамбукови столове и малък фонтан, който сякаш искаше да окуражи несъществуващата прохлада.

Отидох до рецепцията, зад която седеше стар и дебел мексиканец, човъркайки зъбите си с клечка.

– Стая за една нощ с душ – рекох.

Той бутна към мен парцалива регистрационна книга и регистрационна карта.

Попълних данните, след което се появи дребничко, мръсно момче и взе багажа ми.

– Мистър О’Касиди тук ли е? – попитах.

Старецът прояви лек интерес. Измърмори нещо на испански.

– Мистър О’Касиди – повторих малко по-високо.

Момчето каза:

– Той в бара. – И посочи. Проследих посоката на мръсния му пръст и забелязах врата. Дадох му еквивалента на половин долар и му наредих да занесе багажа ми в стаята. Очите на малкия едва не изскочиха от орбитите си. Старецът се наклони напред и погледна първо парите в мръсната ръка на момчето, а после и него. Усъмних се дали парите ще останат дълго у момчето. Оставих ги и влязох в малко помещение, където звучеше лека музика, едно дебело момиче с дълги черни плитки се подпираше на бара, а в далечния край седеше мъж, скрит зад „Хералд Трибюн“.

– Уиски с лед – поръчах, като се насочих към средата на бара.

При звука на гласа ми мъжът свали вестника и ме погледна. Изчаках момичето да ми даде питието, после и аз му хвърлих един поглед.

Беше на около четиридесет и пет, едър, с червеникава, късо подстригана коса, силно почерняло лице и твърди зелени очи. Беше направен от същото тесто като О’Брайън: човек, когото нямаше как да не харесаш. Вдигнах чашата си и казах:

– Здрасти!

Имаше топла, широка ирландска усмивка.

– Здрасти и на теб. Току-що ли пристигаш?

Тръгнах през бара към него.

– Джек Крейн. Мога ли да те почерпя?

– Благодаря. – Той кимна на момичето, което се зае да приготви уиски със сода. – Бил О’Касиди.

Подаде ми ръка и аз я стиснах.

– Това се вика късмет. Тим О’Брайън ми поръча да те потърся.

Той вдигна вежди.

– Познаваш ли Тим?

– Да го познавам ли? Веселихме се заедно снощи.

О’Касиди стрелна с очи момичето, докато му поднасяше питието, после го взе и ми направи знак с глава към една маса по-далеч от бара. Отидохме там.

– Мацето вечно подслушва – рече той, когато се настанихме. – Как е Тим?

– Добре. Работи като луд на пистата. Знаеш за това, нали?

– Да. Има проблеми със скалите. – О’Касиди се усмихна. – Не може да разбере, че е късметлия. Аз трябваше да се справям с блата.

– Тим ми разправи.

– Е, всичко това вече е зад гърба ми. Утре си тръгвам. Пфу! Нямам търпение да се махна от тази проклета страна.

– Горещо е, пък и този дъжд!

– Това е началото на дъждовния сезон. Ще вали из ведро поне два месеца. Свърших работата тъкмо навреме.

– О’Касиди? – рекох лениво. – Случайно да си роднина на Сийн О’Касиди, който получи „Сребърна звезда“?

Той се изправи в стола си.

– Брат ми! Познаваше ли го?

– Бях там. Служех при бомбардировачите. Срещнахме се веднъж. 6-ти парашутен… нали?

– За Бога! – Той се приведе напред, сграбчи ръката ми и я раздруса. – Ама че е малък светът! Срещнал си Сийн?

– Точно така. Пийнахме по едно заедно. Не знаех, че ще получи „Сребърна звезда“. Просто пийнахме по едно.

Той се отпусна назад и ми се усмихна лъчезарно.

– Велик младеж.

– Така си беше.

– Как каза, че ти е името?

– Джек Крейн.

– О’кей, Джек, с теб отиваме в града. Това е последната ми нощ тук. Ще хапнем, ще се натряскаме, но не чак толкова, защото ще си намерим и две момичета… Какво ще кажеш?

Усмихнах му се.

– Става.

– В този град нищо не е отворено преди 22:00 ч. – Погледна часовника си. – Сега е само 20:18. Ще взема душ. Какво ще речеш да се срещнем в 21:45? Става ли?

– Да.

Взехме ключовете си от рецепцията. Старият мексиканец ни погледна без интерес. Моята стая беше с пет номера надолу по коридора от тази на О’Касиди. Разделихме се. Намерих багажа си на леглото. Въпреки че прозорецът беше отворен, в стаята беше задушно и горещо. Погледнах надолу към улицата, наблюдавайки как дъждът образува локви, после си разопаковах нещата, избрах си чиста риза и панталон и ги сложих на леглото.

Шумът от движението и биенето на черковните камбани правеше дрямката невъзможна, така че се замислих.

По-късно се съблякох, взех душ, преоблякох се, но това не ми помогна особено. Животът в Мерида приличаше на стоене в сауна.

Отидох долу в бара и помолих момичето с плитките за уиски с лед. Поне там имаше вентилатор. Зачетох се в „Хералд Трибюн“ и после О’Касиди се присъедини към мен.

– Това е последното питие, което си купуваш сам тази вечер – каза той. – Хайде… да тръгваме. Отвън ни чака кола.

Изтичах под дъжда до един буик. Докато се вмъкнем вътре, и двамата бяхме доста мокри, но от топлината изсъхнахме, преди О’Касиди да паркира пред някакъв ресторант. Излязохме тичешком от колата и се скрихме от дъжда във фоайето.

Дебел, усмихнат мексиканец с бяло сако се здрависа с О’Касиди и после ни въведе в слабо осветено помещение, което обаче имаше климатична инсталация, и ни остави до маса в далечния ъгъл. Имаше приблизително тридесет маси, около които седяха добре охранени мексиканци и още по-добре охранени момичета.

– Вече девет месеца съм в този град и винаги вечерям тук – каза О’Касиди, докато сядаше. – Храната е добра. – Той махна на тъмнокосата начумерена красавица зад бара, която вдигна уморено ръка в отговор и изви вежди с досада. Той поклати глава и после се обърна към мен: – Кукличките тука са добре настроени, но нека първо хапнем. Обичаш ли мексиканска храна?

– Стига да не е прекалено гореща.

Ядохме тамали22
  Ястие от царевица, месо, пиперки и пр.


[Закрыть], което беше горещо, но много вкусно, после си взехме „Моле де Гуапалот“ – пуйка фрикасе с доматен сок, сусам и дебел слой шоколадов сос. Сосът ме озадачи, но след като опитах ястието, открих, че е страхотно.

След като приключихме с молето и поговорихме за Виетнам и за брата на О’Касиди, усетих, че той се беше отпуснал достатъчно, за да стигна до деловата част.

– Мога ли да те попитам нещо за пистата, която си построил, Бил? – започнах предпазливо.

– Да, разбира се. Интересуваш ли се от писти?

– Авиоинженер съм и всичко, което има нещо общо с летенето, ме интересува.

– Така ли? Е, тази дяволска писта беше най-трудното нещо, което съм строил досега. Точно в средата на джунглата: дървета, скали, блата, змии… всичко, за което се сетиш.

– И все пак си я построил.

Той се усмихна.

– Когато ми платят да свърша нещо, свършвам го, но, без майтап, имаше моменти, когато ми идеше да зарежа всичко. Бригадата, с която трябваше да работя, ме подлудяваше. Коефициентът им на интелигентност беше такъв, че и четиригодишно дете би се засрамило от него. Бяха около хиляда, а за един ден свършваха толкова работа, колкото биха свършили двадесет добри ирландци. Шестима от тия типове се простиха с живота си през тия девет месеца – или от ухапване на змия, или при взривяванията, или под някое паднало дърво.

– Но я построи.

Той кимна, облегна се назад в стола си и на лицето му се изписа гордост.

– Точно това направих.

– Спомням си, че във Виетнам трябваше да построим бързо писта, използвайки местни работници – излъгах аз. – Първият бомбардировач, който се приземи, я разби и стана на пихтия.

– Това няма да се случи с моята писта. Гарантирам, че „747“ може да се приземи на нея, а когато гарантирам нещо, можеш да ми вярваш сто процента…

Тогава стигнахме до големия въпрос.

Вметнах, уж между другото:

– А на кой, по дяволите, му е хрумнало да строи писта в средата на джунглата?

– Има всякакви луди. – О’Касиди вдигна рамене. – Нещото, което съм научил в занаята си, е да не задавам въпроси. Направиха ми предложение, получих си парите. Свършвам си работата и си заминавам. Утре тръгвам за Рио, за да направя удължение на пистата на „Флайинг клъб“. Това ще е лесна работа. Какво ще кажеш за бренди и кафе?

– Защо не?

Той поръча и запалихме по цигара.

След миг колебание рекох:

– Бил, за мен е важно да разбера кой финансира пистата ти.

Той ме погледна втренчено и зелените му очи сякаш ме пронизаха.

– Важно? Защо?

Тръснах пепелта на пода.

– Забърках се в нещо, за което не мога да говоря – отвърнах. – Свързано е с пистата ти. Намирисва ми на неприятности и искам да получа колкото е възможно повече информация.

Кафето и брендитата пристигнаха.

Сложи си захар в кафето, разбърка го и виждах, че мислеше. Не го притеснявах. Изведнъж, очевидно взел решението си, той вдигна яките си рамене.

– О’кей, Джек, тъй като си приятел на Тим и си се срещал с брат ми и тъй като си заминавам и хич не ми пука, след като съм си получил парите, ще ти кажа какво мисля за тази писта, но това са предположения, не факти… Разбираш ли?

Кимнах.

Той се огледа, сякаш да се увери, че никой не ни обръщаше внимание, и след като се приведе напред, продължи:

– По всичко личи, че тук ще има революция. Като слушах типовете, които работиха при мен, останах с впечатлението, че нещо се готви. Така предполагам. Може да греша, но не ми се струва много вероятно, точно затова дяволски се радвам, че утре си заминавам. – Отпи от брендито си. – Човекът, който финансира строежа на пистата, се нарича Бенито Орзоко. Той е откачен. Истински откачен, но е голяма клечка тук. Ръководител е на левите екстремисти и, както чувам, е кръвен брат на Кастро от Куба. Орзоко се смята за втори Хуан Алварес, който е бил първият президент на републиката през 1855 г. Дяволски богат е. Има всичко, което си пожелае, наистина всичко. С тази писта и един голям самолет той ще е в състояние да превозва хора и оръжие и да ги държи скрити в джунглата, докато не светне зелената лампичка. – Допи кафето си. – Виж, Джек, не знам нищо със сигурност. Казвам ти онова, което ми се струва, че е причината за строежа на пистата. Може да е и друга, но не мисля, че е така. Утре си тръгвам и не би могло да ми пука по-малко… Това помогна ли ти?

– Да. Срещал ли си някога Орзоко?

– Да. Идваше да проверява пистата всеки месец. – Носът на О’Касиди се сбръчка. – Предпочитам да докосна отровна змия, отколкото него.

– Кажи ми нещо по-конкретно от това.

О’Касиди изду бузите си.

– Откачен е. Сигурен съм. Нисък, с яко телосложение, облича се добре. Има змийски очи. На пръв поглед е като всеки друг богат даго33
  Презрително – испанец, италианец, португалец.


[Закрыть], но има и нещо повече. Хлопа му дъската. От време на време си личи. Богат е и има власт, но иска още власт. Опасен е като рак с метастази.

– Звучи добре – рекох сериозно. О’Касиди отпи от брендито си.

– Не знам каква е работата ти, Джек, и не искам да знам, но приеми един съвет от мен… внимавай.

Нападнаха ни две куклички и започнахме да пием сериозно. По-късно те ни отведоха до бърлогата си. Свършихме си работата и се прибрахме в хотела към 3:40 ч.

– Ама че нощ, а? – рече О’Касиди, когато си стиснахме ръцете. – Довиждане, Джек. Заминавам утре рано.

– Хубава нощ.

Нямаше да го видя вече.

Отидох в стаята си, свлякох се върху леглото и изгаснах като свещ.

* * *

Около пладне напуснах „Шелко“ и взех такси, което ме отведе в поройния дъжд до хотел „Континентал“. Това бе един от най-луксозните хотели в Мерида и фоайето беше претъпкано с американски туристи, увити в дъждобрани, които вдигаха такава врява, че надминаваха дори и раздразнени папагали.

Пробих си път до рецепцията и изчаках, докато един възрастен американец се разправяше за сметката си с чиновника, чието лице изразяваше досада. Накрая спорът приключи и служителят се обърна към мен.

– Да се регистрирам. Джек Крейн – рекох.

Той се превърна целият във внимание.

– Щастливи сме, че сте при нас, мистър Крейн. Да… стая №500. Последният етаж, хубав изглед. Ако имате нужда от нещо, моля, обадете се. Ние сме на вашите услуги, мистър Крейн.

Появи се момче с униформа, което взе багажа ми и ключа, който служителят му подаде. Поведе ме между туристите към асансьора и нагоре до петия етаж.

Отключи врата срещу асансьора, поклони се и ме въведе в голяма дневна, после в голяма спалня с широко легло, остави багажа ми, показа ми богато украсената баня, отново се поклони, взе бакшиша, който му дадох, и пак с поклон се оттегли.

Огледах се, като се чудех колко ли щеше да ми струва тази луксозна обстановка. После отидох във всекидневната и излязох през френските прозорци на покритата тераса. Влагата и топлината отново ме накараха да се изпотя.

Някакъв мъж се беше облегнал на перваза на терасата и гледаше към бавно движещите се коли долу. Когато излязох навън, той се обърна.

Беше висок, слаб, с въздълга черна като катран коса, на около четиридесет, със скрити зад тъмни слънчеви очила очи, имаше дълъг и тънък нос, уста почти без устни и брадичка с трапчинка. Беше облечен с бял костюм, който сякаш току-що бе взет от химическо чистене, жълта риза и кървавочервена вратовръзка.

– Мистър Крейн? – Той тръгна към мен, като се усмихваше.

– Точно така. – Поех протегната му ръка – суха и здрава, и я стиснах.

– Позволете ми да се представя. Аз съм Хуан Олестрия, но ми викайте просто Хуан… по-лесно е.

Измъкнах ръката си от неговата и зачаках.

– Добре дошли в Юкатан, мистър Крейн – продължи той. – Надявам се, че ще се чувствате удобно тук. Сигурен съм, че ще искате едно питие.

Нямах намерение да оставя този мазник да бъде сигурен в каквото и да било, когато то се отнасяше до мене.

– Не, благодаря, ще мина и без него. Кой сте вие?

За миг това го изкара от равновесие. Усмивката изчезна, но после бързо отново се появи.

– О… да. – Той се обърна и погледна бълващите дъжд облаци. – Колко жалко. Тъжна гледка за туристите. Ако бяхте дошли преди два дни, щяхте да видите този град такъв, какъвто трябва да бъде видян. Какво ще кажете да седнем? – Той отиде до едно кресло и потъна в него. – Питате кой съм, мистър Крейн. – Изтупа невидим прах от безупречно белия си ръкав. – Имам нещо общо с пистата, която току-що бе построена. Предадоха ми, че искате да я разгледате.

Изправих се над него.

– Точно това искам да направя.

Той кимна, гледайки нагоре към мен.

– Но седнете. Сигурен ли сте, че не искате питие?

– Обичам да стоя прав и не искам питие. – Направих пауза, за да си запаля цигара. – Представлявам хората, които ще ви докарат самолета. Той струва десет милиона долара. Моите хора искат да ви го предадат цял и невредим, тъй че ако не се уверя, че пистата е добра, няма да го доставим.

Никак не му харесваше да седи и да гледа нагоре към мен, така че стана прав.

– Имам представа за това от договора ни. Желанието ви показва деловитост, мистър Крейн, но мога да ви уверя, че пистата е идеална. И все пак… – Той размаха тънките си ръце, – вие сте експертът. Ще я видите и ще прецените сам.

Харесвах го толкова, колкото на човек би му харесал голям паяк във ваната му.

– Кога ще отидем?

– Днес следобед удобно ли ви е?

– Да.

– Тогава ще уредя да ви чака кола в три часа. Ще отидем с хеликоптер. Можете да разгледате отгоре, после ще се приземим и можете да проверите пистата. Страхувам се, че доста ще се измокрите, но съм ви поръчал дъждобран.

– Благодаря.

– Също така съм уредил да ви донесат обяда тук. Това харесва ли ви?

– Благодаря.

Той тръгна към дневната.

– Толкова се радвам. Тъй като вече сте опитали нашето прекрасно национално ястие „Моле де Гуапалот“, мога ли да ви предложа да опитате „Чиле Джелапено“: много е хубаво. – Обърна се и ми се усмихна.

Отвърнах с безизразно лице:

– Ще се спра на стек.

– Както обичате. Тогава до 15:00, мистър Крейн.

Стиснахме си ръцете и той излезе от стаята тихо и плавно като змия.

Затворих френските прозорци и включих климатичната инсталация. После отидох до хладилника и си сипах силно уиски със сода.

Значи знаеше, че се бях срещнал с О’Касиди. Очевидно не смяташе да го пази в тайна, след като ми бе казал какво бях ял, предишната вечер. Седнах и се отдадох на размисъл.

След малко на вратата се почука и мексиканче в униформа бутна масичка на колелца към мен. След него влезе друго мексиканче, носещо куфар. Остави го на земята, докато първият малчуган махаше похлупаците от храната. Поклониха се и излязоха.

Стекът беше хубав. Изядох го, оставих гарафата червено вино непокътната, както и мангото, запалих цигара и разгледах съдържанието на куфара. В него имаше къс дъждобран, найлонов панталон, гумени ботуши и найлонова качулка.

Лежах на леглото и пуших до 14:45 ч., после станах, извадих 38-калибровия пистолет на Бърни от куфара си, проверих го, заредих го и го сложих в страничния си джоб.

Когато часовникът на близката черква отби три, слязох във фоайето.

– Чака ви кола, мистър Крейн – съобщи ми служителят от рецепцията, приближавайки се към мене усмихнат. Той ме отведе до портиера, който държеше разтворен чадър и ме заведе до лъскав кадилак, шофиран от тъмнокож мексиканец в хубава синя униформа.

Веднага щом седнах на задната седалка, колата потегли. Шофьорът беше умел, караше бързо и въпреки натовареното движение стигнахме до летището за десет минути. Минахме покрай пропуска, покрай сградата за отлитащи, влязохме отзад и спряхме пред един хеликоптер. Шофьорът излезе от колата и разтвори голям чадър, преди да успея да помръдна. Излязох, носейки найлоновите дрехи, и се пъхнах в хеликоптера, без дори капка да падне върху мен въпреки плющящия дъжд.

Олестрия седеше на едно от местата точно зад пилота. Докато се настанявах, ми се усмихна със змийската си усмивка.

– Добре ли обядвахте, мистър Крейн?

– Да, благодаря.

Перките започнаха да се въртят и след няколко мига вече летяхме над града.

Олестрия поддържаше разговора, като ми посочваше ту Двореца на правителството, ту катедралата или националния университет. След като се отдалечихме от града и се насочихме на юг, погледнах надолу към плантациите и многобройните преработвателни фабрики. Скалистите околности бавно преминаха в гъсти гори и накрая се превърнаха в джунгла.

След като летяхме почти час, Олестрия каза:

– Приближаваме пистата, мистър Крейн.

Погледнах напред, но не виждах нищо, освен върховете на дърветата в джунглата.

– Добре е скрита.

– Да, много добре е скрита. – Гласът му звучеше самодоволно.