Текст книги "И какво ще стане с мен?"

Автор книги: Джеймс Хедли Чейз

сообщить о нарушении

Текущая страница: 10 (всего у книги 11 страниц)

Тя кимна.

– Алтернативата е да отида при съпруга си и да му призная, че съм се държала глупаво и се надявам да се отнесе благосклонно към мен. – Отново прозвуча така, сякаш говореше на себе си.

– Можеш да го направиш – отвърнах нервно.

Тя се втренчи в мен.

– Ти си дребна душица нали, Джек? Сега се питаш какво ще стане с теб.

– Искам да те измъкна от тази каша.

– Така ли? – Тя се усмихна. – Е, това е нещо. Имам половин милион. Какво предлагаш? Да платя ли на тези двамата? Няма да има проблеми, докато не се появят пак. Как мислиш?

Беше мой ред да се втренча в нея.

– Искаш да кажеш, че можеш да намериш петстотин хиляди долара? – Гласът ми беше дрезгав.

– Разбира се. Това не е проблем. Проблемът е дали да го направим?

Умът ми заработи трескаво.

Ако тя дадеше парите и онези двамата останеха доволни от откупа, можех да се отърва. Дори можех да запазя новата си работа в „Есекс Ентърпрайзис“. Защо да не останеха доволни от половин милион?

– Това е разрешение на въпроса – отвърнах, опитвайки се да не звуча прекалено нетърпеливо.

– Значи така. Да… както правилно отбеляза, това е разрешение. – Тя загаси цигарата си. – Е, тогава да им платим. – Тя замълча и ме огледа. – Ти си се срещал с тях, а аз не съм. Мислиш ли, че може да им се вярва?

Не знаех, но нямах намерение да й го кажа. Нямах търпение да се откача от въдицата им.

– За толкова пари би трябвало да се съгласят – рекох. – За Бога! Това е половин милион!

– Те са в „Хилтън“, нали така каза? Виж дали можеш да се свържеш с тях, Джек. Дай да уредим това.

– Наистина ли го мислиш, Вики? Значи смяташ да им платиш?

– Да. Не мога да натоваря скъпия Лейн, освен със сметката за глупавия му десетмилионен самолет и със съзнанието, че съм се държала като курва, нали? – Тя вдигна рамене. – В края на краищата какво са половин милион долара?

Без да й давам възможност да промени решението си, се обадих в „Хилтън“ и попитах за мистър Олестрия. След известно забавяне мъжки глас рече:

– На телефона е Олестрия.

– Тук е Крейн. Приемаме сделката – казах. – Как ще я уредим?

– Ела при мен в единадесет часа утре – отговори Олестрия и затвори.

– В „Хилтън“ в единадесет часа – предадох на Вики.

– Ще ми трябват два дни, за да приготвя парите. Разбери как трябва да се платят. – Теменужените й очи бяха напълно безизразни. – Сега изчезвай. Трябва да говоря с брокера си. – Тя ми щракна с пръсти. – Прибирай се вкъщи.

Винаги бях имал предчувствието, че рано или късно ще дойде моментът, когато ще ми щрака с пръсти така, както щракаше на другите мъже слуги, но това не ме засягаше. Бях прекалено благодарен, че не бе имало сцена, че щеше да плати и че бъдещето ми не беше в опасност, за да позволя подобна дреболия да ме натъжи.

– Ще ти докладвам – казах, отправяйки се към вратата.

Тя се бе пресегнала за телефона и дори не ме погледна, така че излязох под залязващото слънце, изкарах кадилака от гаража и се върнах в апартамента си.

Знаех, че съществува реална възможност Олестрия да я изцеди отново, но си рекох, че тя беше толкова дяволски богата, че можеше да си позволи да се изръси.

Да… бъдещето отново ми изглеждаше светло.

* * *

На следващата сутрин пристигнах в „Хилтън“ няколко минути преди единадесет. Докато питах на рецепцията за мистър Олестрия, някакъв мъж се блъсна в мен. Веднага се извини и аз си помислих, че е само един непохватен тип, който се бута в хората, и бързо забравих за него, но по-късно щях да си го спомня.

Олестрия ме чакаше в голяма стая с двойно легло и обичайната за „Хилтън“ мебелировка. Пам седеше до прозореца. Не се обърна, когато Олестрия отвори вратата.

– О, мистър Крейн – поздрави ме той, разтегнал устни в змийската си усмивка. – Радвам се да ви видя отново. – Затвори вратата. – Значи тя ще плати?

– Точно така.

– Колко умно от нейна страна. Съгласи се на петстотин хиляди долара?

– Да.

– Е… това е малко неочаквано. Предполагах, че ще се пазари. Както и да е, много задоволително. Искам парите в облигации на приносител.

– Това може да се уреди. Искам снимките и всичките негативи и писмена декларация, че с размяната сделката приключва.

– Разбира се, че ще получите снимките и негативите, но не и декларация.

– Това означава, че може отново да ни изнудвате.

– Мистър Крейн! Уверявам ви! Половин милион напълно ни задоволява, нали, Пам?

– Ако ти си доволен, Хуан, тогава и аз съм доволна.

– Бъдете спокоен, мистър Крейн. Кога ще са готови парите?

– Вдругиден.

– Съвсем задоволително, но не и по-късно. Донесете облигациите тук в десет часа. Не закъснявайте. Трябва да хванем самолета.

Съпроводи ме до вратата.

– Какъв късметлия сте, мистър Крейн.

Погледнах го втренчено.

– Така ли мислите?

– А вие? – И той ми се поклони, докато излизах.

Върнах се в апартамента си и се обадих на Вики.

– Облигации? – Последва пауза. – Добре, ще ги осигуря. Сам ще ти ги донесе утре вечерта. – И тя затвори.

Оставих слушалката и се загледах през отворения прозорец. Имаше нещо толкова необичайно в тази сделка, че започнах да се безпокоя. Бях очаквал тази жена да избухне гневно, но тя не избухна. Бих се хванал на бас, че надали ще се раздели с половин милион долара, и все пак тя смирено се бе подчинила.

Опитах да се самоубедя, че тя имаше да губи толкова много, че половин милион долара бяха приемлив откуп. Беше ужасно богата – като съпруга си, така че такава сума за нея беше като сто долара за мен, и все пак нещо не се връзваше. Беше толкова нетипично. Докато седях и съзерцавах залеза, бъдещето ми започна да се разпада.

Хапнах, разходих се из града, после се върнах и си легнах. Не можех да заспя. Около 2:00 ч. вече не издържах на разните мисли. Взех три сънотворни и те ми донесоха забравата, от която имах нужда.

Спах до обед. Останалата част от деня ми се стори безкрайна. Чудех се къде да се дяна. Помислих си за Вики и изведнъж я пожелах физически, но знаех, че с това е свършено. Щракването й с пръсти и безразличието, изписано в студените й теменужени очи, ми го бяха показали красноречиво.

Слязох в бара, пих двойно уиски с лед и си поръчах един сандвич с пилешко. С мъка го изядох. Подкарах към плажа. Кукличките бяха там, но те вече не ме интересуваха. Седях в колата и гледах втренчено морето, докато не започна да се смрачава. Мислите ми ме измъчваха. После се върнах в апартамента си и включих телевизора.

Следващият ден беше абсолютно копие на предишния. Непрекъснато си повтарях, че трябва да се отпусна. Минеше ли и той, щяхме да се отървем от Олестрия. Тогава щях да се представя пред Уес Джексън и да започна работа. Бях сигурен, че щом веднъж започнех да работя, всичко това щеше да остане зад гърба ми. Опитах се да си мисля какво щях да правя, след като поемех летището. Дори си записах няколко бележки, но умът ми беше другаде.

Около 19:00 ч. на вратата ми се позвъни. Пуснах Сам да влезе. Подаде ми издут плик.

– Как е тя, Сам? – попитах, взимайки плика.

– Добре е, мистър Крейн. Винаги ще бъде добре. – Той пристъпи неспокойно. – Предполагам, че трябва да се сбогувам. Местя се.

– Какво искаш да кажеш?

Той се усмихна тъжно.

– Мисис Есекс вече няма нужда от мен.

– Искаш да кажеш, че те е уволнила?

– Точно така, мистър Крейн.

– И какво ще правиш? – Бях потресен.

– Ще преживея някак си. Имам спестявания. Връщам се вкъщи.

– Значи те е изхвърлила… просто така?

– Все някога щеше да се случи. Тя е трудна дама. Ако нещата вървят, както трябва, всичко е наред. Ако обаче не е така, става лошо.

– Съжалявам, Сам. Чувствам, че вината е моя.

Приятното му, мило лице се разтегна в тъжна усмивка.

– Ако не бяхте вие, щеше да е някой друг. – Той избърса ръка в панталона си, после ми я подаде. – Е, довиждане, мистър Крейн, за мен беше удоволствие да ви познавам.

Стиснахме си ръцете и той си тръгна.

Дали същото можеше да се случи и с мен? – запитах се. – След като всичко приключеше, след като платяхме на Олестрия и на мен ли щяха да ми покажат вратата? Отидох и седнах в един стол.

Да, рекох си. Така ми беше писано. Щяха да ми покажат вратата. Тя нямаше да иска да й се пречкам наоколо, както бе станало и със Сам. Щеше да се наложи да си замина: това беше сигурно.

Погледнах към издутия плик в ръката си. Отворих го. В него имаше облигации на приносител, всяка от които беше за 100 000 долара. Можех да се кача в кадилака и да изчезна. Тези облигации щяха да ми осигурят достатъчно пари. Можех да го направя, но нямаше.

Седях и мислех. Бъдещето ми беше изгоряло. Какво щеше да стане с мен?

Изведнъж усетих нужда да бъда успокоен и знаех, че на земята има само един човек, който може да го направи.

Баща ми вдигна телефона: гласът му звучеше изморено.

– Е, това се казва изненада. Как си, Джек?

– Добре съм. Мислех си напоследък. Тази работа нещо не върви. Онзи гараж все още ли се продава?

– Възможно е. Не знам. Ще попитам. Интересуваш ли се от него, Джек?

– Може би. Все пак попитай. – В банката имах двадесет хиляди от парите на Есекс. Нямаше да ми се наложи да вземам на заем от баща си. – Как е градината?

– Великолепна е. Розите никога не са били по-хубави. Джек… – Чувах развълнуваното му дишане. Гласът му вече не звучеше изморено. – Ще се върнеш ли у дома?

– Може би, татко. Скоро ще ти съобщя. Да… може би ще се върна у дома.

– Добре, синко. Ще чакам да ми се обадиш.

– Няма да те карам да чакаш дълго. Засега довиждане, татко. – И затворих.

Тази нощ не взех сънотворни.

* * *

Когато на следващата сутрин се качих в кадилака, ми хрумна, че за последен път го карам. Беше хубава кола и запалих мотора със съжаление. Стигнах до „Хилтън“ и паркирах. Камбаната на една отдалечена църква отби часа. Като държах плика с облигациите, се изкачих по стъпалата към хотела и влязох във внушителното фоайе. След няколко минути, казах си аз, когато влязох в асансьора, напрежението щеше да спадне.

Минах по коридора и почуках на вратата на Олестрия. Тя се отвори веднага и Олестрия отстъпи назад, за да ми направи път. После пристъпи навън в коридора, огледа се наляво и надясно и влезе обратно в стаята.

Пам стоеше до прозореца. Беше облечена с лека връхна дреха, а близо до нея бяха поставени два скъпи куфара.

– Носите ли облигациите, мистър Крейн? – попита Олестрия.

– Нося ги. – Извадих ги от плика и му ги показах. Не се опита да ги вземе от ръката ми, но им хвърли поглед и после кимна.

– Задоволително. – Извади от джоба си плик. – Тук са снимките и негативите. Вземете ги, а аз ще взема облигациите.

Направихме размяната. Проверих снимките и негативите.

– Колко още копия сте си задържали? – попитах.

– Мистър Крейн… моля ви. Можете напълно да ми вярвате. – Той се усмихна. – Няма копия. Давам ви думата си. Мисис Есекс може да бъде напълно спокойна.

– Ще съжалявате, ако се опитате отново да я изнудвате – рекох, – но това си е ваш проблем.

– Няма да има ново изнудване, мистър Крейн.

– Само ви предупреждавам.

Обърнах се и излязох от стаята. Минах по коридора, качих се в асансьора и слязох долу във фоайето.

Тъкмо слагах плика със снимките в джобчето на сакото си, когато един глас каза тихо:

– Аз ще ги взема, Крейн.

Завъртях се и сърцето ми подскочи.

Уес Джексън стоеше точно зад мен, усмихвайки ми се с усмивката на акула. Протегна дебелата си ръка.

– Представлявам мисис Есекс. Тя ме помоли да взема снимките от вас.

– Ще си ги получи, но от мен.

– Тя предположи, че ще реагирате така. – Подаде ми лист. – Това е пълномощно. – Малките му очички се взираха в лицето ми. – Не желае да ви вижда повече.

Взех листа.

Джек Крейн,

Дайте снимките, получени от изнудвачите, на мистър Джексън. От този момент нататък вече не сте на работа в „Есекс Ентърпрайзис“.

Лейн Есекс

Погледнах втренчено подписа, после – Джексън.

– Значи му е казала?

– Естествено. Никой никога не е успявал да изнудва семейство Есекс. И никой няма да успее. Дайте ми снимките.

Дадох му ги.

– Благодаря. Сега нека да седнем за няколко минутки, Крейн. Нека сложим край на тази отвратителна история. Ще ви бъде интересно. – Той постави дебелата си длан върху ръката ми и ме поведе към креслата, които гледаха към асансьорите. Седна и погледна снимките, после ги сложи в джоба си.

Седнах и аз.

От този момент нататък вече не сте на работа в „Есекс Ентърпрайзис“.

Бях го очаквал и въпреки това краката ми се подкосиха.

– Ще напуснете Перъдайс Сити незабавно – започна Джексън. – И ще постъпите умно, ако никога не се връщате тук. Можете да се смятате за късметлия. Когато обсъждахме вашия случай, мистър Есекс взе предвид, че наистина сте спасили живота на мисис Есекс. Това натежа във ваша полза. Сигурен съм, че ще бъдете достатъчно умен да не казвате на никого за онова, което се случи. Мога да ви уверя, че оттеглихме претенциите си към застрахователната компания за кондора и по този начин направихме заплахата от ново изнудване невъзможна. Другата снимка не означава нищо.

– Те ще се измъкнат с половин милион долара – рекох. – Това умно ли го наричате?

Той се усмихна и сега приличаше на акула повече от всякога.

– Никой не може да се измъкне безнаказано, когато си има работа с мистър Есекс. – Той протегна дебелите си крака. – О! Я погледнете, Крейн. Това ще ви заинтересува.

Една от вратите на асансьорите се отвори. Пам, следвана от Олестрия, излезе във фоайето. Зад тях вървяха двама едри мъжаги и сякаш на челата им беше изписано, че са ченгета.

Лицето на Олестрия беше станало пепеляво на цвят. Пам изглеждаше така, сякаш щеше да припадне. Двамата мъже ги поведоха през фоайето към чакащата отвън кола.

Друг мъж, на чието чело също сякаш беше написано, че е ченге, излезе от друг асансьор, като носеше куфарите, които бях видял в стаята на Олестрия. Пусна тежкия плик с облигациите в скута на Джексън.

– Няма проблеми – заяви той и като вдигна куфарите, тръгна към изхода, качи се в чакащата кола и тя бързо потегли.

– Сега виждате как работи нашата организация – каза самодоволно Джексън. – Тези трима мъже са бивши полицаи. Ще съпроводят онези двама жалки изнудвачи до самолета за Мерида: полетът е чартърен и самолетът ще бъде изцяло за тях. След като пристигнат в Мерида, ще им бъде направено много негостоприемно посрещане. Не е нужно да отбелязвам, че беше съобщено на мистър Орзоко. Олестрия е имал глупостта да вземе пари, принадлежащи на партията на мистър Орзоко. Те знаят как да се оправят с него и с онази жена. Олестрия е с впечатлението, че хората, които го съпровождат, са от градската полиция. Всяка дума, която сте си разменили, е записана на касетофон и те са му пуснали записа. Мисли си, че ще го съдят за изнудване. Няма да разбере какво става, докато не го качат на борда на самолета: тогава ще бъде прекалено късно. – Отправи ми хищническата си усмивка. – Малки, глупави хорица, Крейн, като вас. Има една стара поговорка: глиненото гърне не може да плува наравно със златното. Глиненото гърне неизменно се чупи. – Виждах, че се забавлява. – Вероятно не сте си дали сметка, че уредих да ви се сложи подслушвателен апарат, когато за първи път дойдохте при Олестрия. Можете да ми го върнете. В дясното джобче на сакото ви е.

Шокиран, бръкнах в джоба си и извадих някакъв черен предмет, не по-голям от аспирин. Тогава си спомних за мъжа, който се бе блъснал в мен.

Когато дадох на Джексън подслушвателя, попитах:

– И какво ще стане с мен?

– Нищо. – Той се изправи тежко на крака и ме погледна с презрение. – Никога нищо. – И си тръгна, оставяйки ме да гледам след него.

Може би грешеше. Никога беше силна дума.

Седях там и си мислех за баща си, за незначителното градче и за гаража, който може би все още се продаваше.

Изведнъж усетих, че ме обзема самоувереност.

В края на краищата Хенри Форд също бе започнал от нищо, нали?