Текст книги "История с кучета"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 4 (всего у книги 9 страниц)

– Може би! – въздъхна Роза.

– Ти си уморена! – каза Прокопи. – Хайде, подай ръка на моя гостенин за лека нощ.

Авакум направи крачка напред и протегна ръка.

– Ух! – потърси се Роза и отпусна бързо десницата си. – Вие просто ме опарихте от студ. Що за студен човек сте!

Прокопи любопитно допря дланта си до ръката на Авакум и поклати недоволно глава.

– Роза! – каза той. – Ти измисляш и дори прекаляваш! Хайде, върви да спиш! – И деликатно я обърна с лице към вратата.

– Лека нощ! – усмихна се Роза, но така, както момичетата се усмихват насън.

И пак като насън, с блуждаещ поглед тя мина покрай една табуретка, без да я закачи дори с крайчеца на роклята си, а на прага се спря за секунда и сякаш насреща си имаше публика – пак направи предишния си лек и заучено закачлив поклон.

– Приятни сънища! – каза подире й Авакум.

– Непременно ще сънувам приятни сънища! – каза Роза и продължи с малко театрално инертен глас. – Тауеровата кула, Мария Стюарт на дръвника и вие в черно, но без секира. Вие няма лесно да ми излезете от ума!

– Дай й нещо успокоително! – обърна се Прокопи с вече доста строг глас към старата хазяйка. – А сетне, ако това не те затруднява – продължи той, – направи за двама ни по едно силно кафе.

Авакум и Прокопи оставиха палтата си в едно малко антренце, през което се влизаше в стаята на Прокопи. От дясната страна на закачалката имаше проста дъсчена врата, боядисвана някога във вишнев цвят, а сега помътняла като престоял оцет. Авакум усети как през пролуките между дъската и касата й нахлува отвън, на тънки струйки, хладен и мразовит студ. Тази врата очевидно извеждаше във вътрешен двор, който от своя страна излизаше без друго на съседната улица, насрещна на улицата, откъдето бяха дошли.

– Рискувате някой ден да уловите ревматизъм – каза Авакум, като кимна към вратата. – Духа ужасно! Защо не помолите хазяйката да я зазида?

– Ако зазидам тази врата – намръщи се Прокопи, – ще трябва да се обрека на живот, крайно аскетичен и добродетелен във всяко отношение. Представяте ли си как ще се чувствуват тези две жени, ако взема да минавам през хола им по никое време с разни персони от съмнителен тип?

Авакум каза:

– Е, да, дори когато разбират някои „неща“, добродетелните жени никога не се съгласяват с тях!

Но в себе си по отношение на тази врата остана на особено мнение. Защото знаеше от рапортите на капитан Петров, че през последните един-два месеца Прокопи е закъснявал вечерно време твърде рядко, веднъж-два пъти, и че никога не е водил със себе си не само „съмнителни“, но каквито и да било други жени. Очевидно капитан Петров не е подозирал съществуването на тази врата. Излизал ли е Прокопи през нея по късна доба и кого е пускал вътре – а сигурно и едното, и другото се е случвало, иначе той не би се подвоумил да й види сметката, – беше въпрос, на който за сега Авакум не знаеше как да отговори. Може би тъкмо затова, като забеляза, че ключът стои в ключалката, той не се поколеба, а протегна ръка и мигновено го превъртя. После също така мигновено, преди Прокопи да се намеси или да каже каквото и да било, той разтвори вратата и любопитно погледна навън.

– Добре сте го измислили, няма що! – засмя се той. – Непременно ще се възползувам от вашия опит!… Ето, нагласили сте и количката си на две крачки, да ви е подръка. Браво! Оттук излизате право на улица „Девети септември“. Чудесно!

Не би могло да се каже, че Прокопи отмести кой знае колко любезно гостенина си от вратата, но пък и Авакум беше проявил от своя страна любопитство, което в никой случай не би могло да бъде наречено деликатно. Така че след края на сценката, която последва, двамата нямаха основание да недоволствуват един от друг. Прокопи заключи вратата и демонстративно скри ключа в портмонето си, а Авакум, загрижен за здравето му, пак го предупреди:

– И все пак, въпреки някои очевидни удобства, които предполага тази врата, тя трябва да се зазида!

Стаята, студена, наблъскана с чертожни маси, с рула и инженерни хартии, с пръснати навсякъде справочници, ненакичена с нито една картина по стените си, не предразполагаше към дълги и приятни разговори.

Прокопи запали една малка електрическа печка, безпомощна за размерите на тоя хамбар, и която сякаш сама имаше нужда някой да я затопля с дъха си. Той потри ръце и като видя Авакум да не се възторгва много от вида и от топлината й, усмихна се и нравоучително рече:

– Многото топлина прави духа на човека ленив. Аз нарочно ползувам слаба печка, за да не се изкушавам към леност и за да не ме привлича и мами леглото. Инженерната работа иска бистър ум.

– Бистър ум, студени ръце и какво сърце? – попита Авакум.

– Никакво сърце! – тръсна глава Прокопи. – Където се борави със стомана, там сърцето няма работа!

– Ами тази снимка? – усмихна се Авакум, като посочи с глава една фотография, сложена в тънка рамчица и закрепена до огледалото на тоалетната масичка.

– Това е майка ми! – светнаха възмутено очите на Прокопи. Поколеба се секунда-две, после протегна ръка и подаде фотографията на Авакум. – Снимала се е на 25 години. Току-що е била започнала лекарската си практика!

От поизбледнялата снимка гледаше красиво лице на млада и самоуверена жена, с волева брадичка, капризно извити чувствени устни и големи очи. Прокопи беше взел от нея само брадичката и донякъде очите й, но у майка му те като че ли бяха затворили в гледните си по една разкошна котка, гальовна и своенравна, а през неговите гледци сякаш поглеждаха овчарски кучета, наежени, честни и привързани към малко неща и същевременно свадливи и готови да джавкат безсмислено по целия свят.

Хазяйката донесе кафе, остави мълчаливо подноса с чашките на един стол и побърза да си отиде.

– Навярно Роза още не се е успокоила съвсем! – каза загрижено Прокопи, макар че Авакум още държеше в ръцете си портрета на майка му.

– Бих изпил две капки коняк или какъвто имате там алкохол за здравето на майка ви – погледна го укорително Авакум, – а за малката ясновидка не се тревожете толкова, след един час тя ще спи със съня на праведниците като божи агнец.

– Да, имате право! – каза Прокопи. – След един час тя вече ще спи, разбира се! А за майка ми си заслужава да изпием по две капки алкохол, защото тя наистина е славна жена. Аз ще потърся нещо – рече той, като се запъти към вратата, – а вие бъдете любезен да ме извините за минутка!

Като го чу да се отдалечава, Авакум извади от най-горното джобче на жилетката си микрофотоапарат, голям колкото една пощенска марка, засне мигновено младата жена от фотографията, после сръчно прибра апаратчето си. Той обърна снимката от опаката й страна, където още личеше надпис, обрамчен със синкав правоъгълник: „Фото Луна, Видин“. Този надпис съседствуваше надясно с някакви цифри, изписани с черен молив, които времето беше отдавна превърнало в неразгадаеми знаци.

Авакум остави снимката на тоалетната масичка, извади лулата си и започна бавно да я тъпче, макар да знаеше, че тютюнът няма да му се услади и че колкото да беше превъзходен, той щеше да го усеща като блудкава трева.

Влезе Прокопи с лице, върху което беше изписана голяма досада.

– Не намерих нищо! – рече той, но гласът му не прозвуча кой знае колко неутешимо. – В тази къща рядко се употребява алкохол!

Не беше трудно да се забележи, че досадата по лицето му беше престорена и че в гласа му не звучаха нотки на искрено съжаление. „Щом като се въздържа дори от една скромна наздравица за майка си – помисли Авакум, – предстои му път с кола, и то незабавно, или спешно решаване на някакъв много мъчен проблем, в който ще участвуват непременно и цифри, какъвто проблем е, да речем, съставянето на една сложна радиошифрограма.“ И като си каза, „сега ще разберем“, той преметна крак върху крак, изпусна от лулата си няколко сини струйки и зае позата на човек, който съвсем не възнамерява да си ходи скоро.

– Вие споменахте, струва ми се – започна той, – че малката ясновидка не била чак толкова безнадеждно сляпа, или не съм ви разбрал добре?

– Туморче, почти невидимо с невъоръжено око, притиска очния й нерв. Имало в Англия, според майка ми, голям специалист по очни болести, един професор, който стопявал тоя вид тумори с лазерен лъч.

– Я виж! – учуди се Авакум. – Че какво чака малката тогава? Да върви!

Прокопи го изгледа с открито презрение, в погледа му пламна една изгаряща смес от негодувание и болка.

– Дайте й назаем 2500 лири стерлинги, колкото струва лечението в болницата, където работи този професор, и тя веднага ще замине, уважаеми другарю! А? Бихте ли й направили тази малка услуга?

– С голямо удоволствие! – повдигна Авакум рамене. – Стига да разполагах с лири стерлинги!

– Тогава не питайте „какво чака малката“ и не раздавайте съвети за заминаване! Ние сами бихме се досетили какво да направим, ако разполагахме с пари!

Той отиде до бюрото си и както стоеше, надраска нервно с флумастер няколко реда върху един лист. Сетне сгъна листа на четири, пъхна го в портфейла си и отново зае мястото си срещу Авакум.

– Ако Роза прогледа някога, дай боже, вие ще се ожените ли за пея?

– За Роза? – Прокопи разпери от почуда дългите си ръце. – Как ви дойде наум такава перверзна мисъл?

– Защо перверзна? – учуди се на свой ред Авакум.

– Защото аз имам Роза като сестра, затова! Вие бихте ли легнали със сестра си?

– Боже пази! – засмя се Авакум.

И в същия миг една мрачна сянка пропълзя в душата му. Това беше спомен, отдавнашен, почти потънал в съзнанието му като в дълбок кладенец. Сега, изведнъж изскочил из дълбочините му, той се разля по цялото му тяло като тръпчиво усещане, като докосване до мъртвец, който още не е изстинал съвсем. Прокопи се бунтуваше от мисълта, че може да легне с жена, която чувствува като сестра, а на времето Боян Ичеренски от Момчиловската афера спеше със сестра си и не изглеждаше много потиснат. Значеше ли това, че Прокопи беше „по-добър“ от Ичеренски? Като се извадеше перверзното легло от играта, Боян беше във всяко отношение по-приятен човек. Оня беше общителен, остроумен, весел, а Прокопи беше свадлив и мрачен и на всичко отгоре – груб. Боян беше приветлив и любезен, а Прокопи – затворен и дързък. И надменен. И все пак още при първата си среща с Боян Авакум изпита в душата си онова неспокойно чувство на ловеца, подир чиито стъпки се прокрадва звяр. А Прокопи поне до тая вечер му изглеждаше като един симпатичен „особняк“. Беше ли „особнякът“ шпионин и не беше ли особнячеството една маска за шпионина – добре нагласена, за да прикрива истинското му лице?

„Човек звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква“ – повтори Авакум любимата си мисъл и се усмихна. И осъзна, че в тоя момент има само едно голямо желание – да не се разочарова от човека, който седеше срещу него и начумерено го гледаше.

– Времето си върви, не тъпче на едно място! – каза напомнящо Прокопи и се прозина демонстративно.

„И прозявката му е фалшива“ – забеляза без удоволствие Авакум. Той погледна часовника си, минаваше три часа.

– Надявам се, че с настъпването на новия ден неприятностите ще свършат и всичко ще тръгне на добре! – Авакум се изправи и му подаде ръка.

– Ще минете през хола! – каза безцеремонно Прокопи. – Вие сте човек с титла и положение, не бива да ползувате черните входове, през които се изнася боклук!

„И през които излизате по никое време и ви идат среднощни гости“ – идеше на Авакум да добави, но си замълча.

Посрещна го тишина и влага, лъхна го по лицето ситен дъжд, а след няколко секунди притича при него капитан Петров.

– Бягай на насрещната улица „Девети септември“, където през един чужд двор изскача вътрешния двор на тази къща. Предполагам, че оттам ще излезе колата на инженер Сапарев, водена от него. Ако наистина излезе – да се следи и на отиване, и на връщане. Сега внимавайте: в портфейла на инженера се намира лист хартия, изписан с черен флумастер. Искам да знам какво е написал Сапарев на този лист! Бегом!

Той се прислони под козирката на съседния вход. След по-малко от минута в мократа тъмнина, приспивана от шепота на тихия дъжд, забоботи автомобилен мотор. Шумът идеше от насрещната улица „Девети септември“.

Инженер Сапарев тръгваше на път.

Авакум се прибра пеш. Беше неговото време, ръмеше кротък дъжд.

Сега той не мислеше за работата си, за отключената каса, за свръхсекретните документи, до които беше се докосвала навярно чужда и недружелюбна ръка. Той не се занимаваше в мислите си и с Прокопи, когото наблюдението на неговата бригада засичаше всяка минута и който носеше в портфейла си ония думи, написани задъхано с флумастер, от които зависеше може би съдбата на най-специалната от специалните стомани, а може би и съдбата на малката ясновидка, която виждаше хората като светли и тъмни петна.

Той не мислеше за нищо.

Той вървеше пеш из смълчаните, глухи и безлюдни улици и не бързаше. Защо трябваше да бърза, в неговата ергенска квартира не го очакваше каквото и да било, за което си струваше да натиска „педалите“, там нямаше дори камина, срещу която, по халат, да изпуши последната лула, преди да заспи…

Той нямаше нищо.

Но затова пък имаше тишината на заспалите улици и тяхното най-голямо богатство – шепота, кроткия ромон на дъжда. Някой беше споменал някъде по негов адрес, че това било „сантимент“. Ах, какъв глупак. Сантимент било шепотът на тихия дъжд!

Не, тихият дъжд е история, в която са разтворени страници на хиляди години. Преди хиляди години тихият дъжд е ромонил по същия начин, приказвал е на същия език. Шепнел е задъхани думи, спомнял е пламенни погледи, подканял е някого за размисъл над минали и бъдещи неща.

Нека глупакът да казва, че това било „сантимент“

Има ли значение какво казва?

Енчани не тачеха камините. Погражданени отскоро, те се гордееха със своите електрически и нафтови печки, а на камините, както и на всички прости форми на живота, гледаха като на „демодирани“ неща, като на „ретро“, за което не искаха да си спомнят дори насън.

В стаята на Авакум гореше голяма електрическа печка, бойлерът в банята му беше включен отдавна. Той се изкъпа, облече халата си, с който не се разделяше дори когато отиваше по командировки. После се настани близо до масичката, където трупаха пощата му, и тъпчейки лулата си, започна да търси с очи онова писмо сред купчината разпилени писма, което би възбудило най-силно любопитството му и което би разтворил най-напред. Той не знаеше откъде ще пристигне това писмо, кой ще е подателят му и кога ще дойде, но беше сигурен, че някой ден ще се появи непременно на масата му. И ето че в това ранно дъждовно утро то наистина се показа и макар да не надничаше нахално през раменете на другите, привлече тутакси погледа му.

Писмото беше от Анастаси.

Авакум го разтвори бавно, защото искаше радостта му да бъде по-продължителна. Той чувствуваше вече, че от редовете му ще залъхат миризмите на смолист бор и на дъхав здравец, че ще закърши смях на зрели жени и че един кротък и нежен по душа човек ще заеме позата на жесток и безпощаден ловец.

Но писмото беше кратко и делово, сякаш го беше писал неговият помощник, акуратният капитан Петров:

„… Канех те на няколко пъти да ми дойдеш на гости в моята нова «резиденция», която е на един километър от село Хи коя го се намира от град Н на два часа път с кола. Но сега обстоятелствата толкова се сгъстиха, че ти трябва незабавно да дойдеш и не от сантиментални чувства към приятеля си, а поради професионални задължения, които според мен не търпят отлагане нито за миг. Работата се състои в това, че на 20-и през нощта и на 21-ви през нощта в блатистата местност, която съседствува с моята «резиденция», бяха убити последователно двете ми кучета (чиста вълча порода) с бързодействуваща цианидова отрова. Аз изследвах труповете им и установих, че отровата не е била погълната от тях с храна, а е била просто впръскана в кръвта им. Как? Те бяха страшни зверове тия кучета и не допускам, че са позволили някой да дойде при тях, за да ги инжектира. По какъв начин е впръскана отровата, кой ги е убил и защо, кому са пречили, като ние сме отдалечени на километър от селото и от главното шосе? Ето въпроси, които, струва ми се, са ат сферата на твоите професионални интереси! Побързай! Труповете на кучетата още лежат сред храсталаците на оная мочурлива местност, през която впрочем рядко минава човек.“

Авакум остави писмото на масата, като продължаваше ласкаво да го гледа. „Може да е бракониерска работа – помисли той. – Малко ли хитрини знаят бракониерите, за да се освободят безшумно от две гласовити и зли псета. А може, както подмята Анастаси, кучетата да са пречили някому. Някой например иска да скрие нещо или да се срещне тайно с някого, а кучетата лаят и налитат. Тогава – тегли им чертата и толкоз.“

Той напълни лулата си, запали и започна по навик да се разхожда из стаята напред и назад.

„Тази история около свръхсекретните документи може така да запали главата на човек – продължи да мисли Авакум, – че в един нищожен факт да види изключително събитие, какъвто е, да речем, случая с двете отровени кучета на моя приятел. Но нали в нашия занаят ние не бива да разглеждаме събитията сами за себе си, а винаги да ги свързваме с онова събитие, което е главно за момента. Поне в моята практика този принцип не ме е извеждал на фалшива следа!“

Той извади от шкафа пътническото си куфарче, усмихна му се с неопределена усмивка и започна да реди в него някои неща.

„Най-напред трябва да изслушам Петров – рече си той. – Да видим къде е ходил Прокопи и какво съчинение е написал. А сетне трябва да чуя от моите хора дали са научили нещо ново за времето, прекарано от Прокопи Сапарев, затворено между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03. После – той пак се усмихна неопределено на куфарчето – една малка разходка до село X!“

Откъм площада прозвъняха глухо камбаните на общинския часовник. Беше четири часът.

Беше 4 часът.

Той не си легна, а се настани удобно в креслото и затвори очи. Да започва нощта, когато денят вече се задаваше, не беше по неговия вкус. Сутрешните часове в леглото нямаше да го отморят, а щяха само да го размекнат, опитът го беше научил, че леката почивка възстановява силите по-добре от един късно започнат сън.

Последното нещо, което видя пред очите си, преди да се унесе изцяло в сивата мъгла на просъницата, беше лицето на малката ясновидка. То беше устремено към Прокопи, сякаш плаваше към него, и в това нямаше нищо особено. Особеното беше в погледа на мрачния и сопнат човек – нежността, с която я гледаше, съвсем не изглеждаше „братска“, напротив, тя беше изпълнена с копнеж, който сякаш се увиваше като прегръдка около нея, като желание, каквото може да изпитва един мъж към една жена. „А пък ме залъгваше, че я обича по братски!“ – възмути се Авакум. Той се възмущаваше всъщност от себе си, беше допуснал да го заблудят.

После една синкава въздушна вълна се плисна над главата му, разби се на безброй святкащи мехурчета и той престана да мисли.

Всеки път, когато му предстоеше да заминава нанякъде и по необходимост трябваше да се облича по-спортно, той преодоляваше с мъка вътрешната си съпротива срещу разните карирани платове, срещу обувките с дебели подметки, срещу каскетите изобщо и специално – срещу каскетите английски фасон. Той беше фанатично привързан към една строга, макар и малко остаряла елегантност, която зачиташе удобствата, но не им робуваше и която беше по природа чужда на чудатостите, каквито бяха например бомбето, чадърът и прекомерно широкото пардесю на Прокопи. Той се облече „спортно“ в тъмносив костюм без обичайните „карета“, сложи си зимни обувки с нормални подметки и реши да не заменя в никакъв случай тъмния си лоден и широкополата си шапка с мушама и каскет.

Към 8 часа, когато вече оправяше връзката си пред огледалото, готов за излизане, пристигна капитан Петров. Той изглеждаше уморен и недоспал, но в очите му святкаше радостта на човек, който е изпълнил една мъчна задача и има с какво да се похвали.

Най-напред разказа с малко думи, разбира се, как щял да изпусне Прокопи, тъй като жигулата му пристигнала с половин минута закъснение, а през това време бързоходният вартбург заглъхвал вече из южните окрайнини на града. Според него Прокопи е или много самонадеян човек, или много неопитен, тъй като карал на дълги светлини, а се знае, че дъждът отразява дългите светлини нагоре и назад като завеса; такава кола може да се открие по заревото й дори през няколко напречни улици. И така се случило, че той напипал вартбурга на разклона двайсетина секунди, преди да зацепи за Пловдив. Понеже се боял да не изпусне писмото, помолил пловдивското управление да му помогне с една насрещна кола. Инцидентът бил предизвикан на „законни начала“, понеже Прокопи карал с над 100 км в час. Избухливият инженер се нахвърлил върху „негодника“, дето му препречил пътя, онзи, „без да иска“, го засегнал малко с лакътя си по диафрагмата. Така че Петров успял да извади от портфейла му онова писъмце, написано с флумастер, и да го заснеме на филм. Пред Пловдив той предал вартбурга на колегите си, а на връщане отново го поел. В Пловдив Прокопи спрял на бул. „Девети септември“ №31, където живеела майка му, доктор Юлия Сапарева, но не се изкачил до апартамента й – портиерът му се обадил, че докторката щяла да се завърне от дежурство не по-рано от 8 часа. Тогава Прокопи пуснал писмото в пощенската кутия на докторката и без да се бави нито минута, препуснал назад по обратния път.

– В 7 часа пристигнахме, а в 8 часа аз бях готов вече със снимката.

Той извади от чантата си снимката на писмото. С едрия си твърд и нервен почерк Прокопи беше написал само три изречения без каквото и да било обръщение:

„1. Моля те, внуши на оня мръсник, чичо ми, да не се мярка вече в града и да не ми дотяга повече!

2. Предупреди го да ми даде лирите! Утре или в други ден.

3. Иначе ще го убия!“

Нямаше подпис, но датата – „24 октомври, петък“ – беше подчертана с две големи черти. Тонът беше „прокоповски“, това си личеше, но от текста изскачаше една натрапчива мисъл, загатната преди няколко минути от капитан Петров – тоя човек или беше прекалено неопитен, или беше прекалено самоуверен и лекомислено смел. Той говореше за парите нехайно, сякаш лири-стерлинги човек можеше да намери на път и под път. И като се заканваше да убие чичо си, защо трябваше да го заявява писмено и да пише обявата със собствената си ръка? И на края – да пуска обявата в една пощенска кутия, шпертплатено сандъче, което дори еднорък човек би могъл да отвори без всякакви усилия?

– Какво мислиш за това – попита Авакум, като захвърли фотокопието на масата. – От трагичното до смешното има само една крачка, пали?

Капитан Петров беше много уморен и не разбра мисълта му. Той повдигна рамене и рече:

– Колкото и да е смешно, поради своята наивност това писмо показва все пак, че инженер Сапарев има съучастници и че един от тях е навярно неговия чичо!

Авакум го изгледа учудено, направи мълчаливо няколко крачки из стаята и изведнъж се спря:

– Вие казвате, че инженер Сапарев има съучастници, така ли?

– Не ми се вярва да действува сам!

– Виждате го като ръководител на шпионска група?

– Поне като „доставчик“ на секретна информация! Защо?

– Аз съм по-скромен от вас – колебая се дали изобщо да го включа в кръга на заподозрените.

Капитан Петров се изчерви, после силно побледня и изведнъж се почувствува някак неудобно на стола си. Той се изправи, закопча копчето на сакото си, готвеше се да каже нещо, както го изискваше протоколът, но като забеляза добродушно-присмехулните огънчета в очите на Авакум, само се прокашля и отново седна на мястото си.

– Аз съм на заповедите ви! – каза той. – Вие ръководите операцията!

– По-скромен съм от вас и ще ви кажа защо – продължи мисълта си Авакум. – Този път вие се увличате главно по фактите и документите, по доказателствата, а не обръщате никакво внимание на опия моменти, които изглеждат нелогични. Колко пъти сме говорили за това, че на логичното, от една страна, и на нелогичното, от друга, трябва да се обръща еднакво внимание, че логичното и нелогичното трябва да се разглеждат едновременно и без предубеждение!

– Простете, но до тоя час не съм забелязал нищо нелогично в поведението на инженер Сапарев. Освен това писмо. Но то е само неразумно, нищо повече! Никаква антилогика не виждам в него!

Авакум облече лодена си, сложи черната си шапка, погледна се в огледалото и с не особено весела усмивка запита капитан Петров:

– Кажете ми откровено, виждате ли в мен нещо, което да напомня, да речем, така наречения „злокобен вестител“? Или просто – един палач?

– Какво говорите! – погледна го втрещено капитан Петров, който и без това не се чувствуваше кой знае колко добре.

– Все пак! – каза Авакум. – През тия петнадесет години, откакто работим заедно, аз съм изпратил пет души на смърт От тях – две жени.

Той прибра писмото на инженера, а на капитан Петров заповяда да открие веднага адреса на „чичото“.

На улицата, преди да се разделят, капитан Петров запита:

– Нали човек се учи от грешките си? Ако не сте се отчаяли вече от вашия ученик, намерете, моля, време, за да му посочите къде и в какво греши!

– Непременно – кимна Авакум. И изведнъж премина с него на „ти“. – Това са неща, за които ти сам би се досетил, приятелю, ако разполагаше с повече време за мислене. Но тази нощ ти имаше много напрегната работа, а освен това беше на път. Имам чувството, че писмото на инженера, което ти успя да фотографираш, ще ни насочи по една много важна следа. От сърце ти благодаря за това писмо. А що се отнася до другите неща… в десет часа ще се съберем с полковник Горанов, както правим всеки ден. На тази среща ти ще разбереш за какво става дума. Но полковник Горанов! Най-сигурният път до неговите „рецептори“ са компютрите, а аз съм изостанал човек и от такава музика не разбирам. Dornine, non sum dignus!11
  Господи, не съм достоен! (лат.)


[Закрыть]

И за голямо учудване на капитан Петров лицето му неочаквано придоби мрачен израз, сякаш през очите му погледна навъсеното утро. Друг път кажеше ли „Dornine, non sum dignus“, от лицето му повяваше шеговит смях.

Капитан Петров тръгна към сладкарницата, на връщане от Пловдив на няколко пъти беше изпитал остър глад. Струваше му се, че наоколо му се носи дъх на току-що разлято кафе, миризма на топли кифли. Сега, като се запъти за сладкарницата, почувствува, че му се беше отяло. От кафето вече не идеше оня приятно дразнещ мирис.

Той свърна към управлението, за да търси адреса на Прокопиевия чичо.

* * *

Ръмеше тих, почти незабележим дъждец. Улиците бяха безлюдни. Младият, жизнелюбив Н беше отишъл в заводите, старият, пенсионираният – беше още по чехли, шляпаше по стаите, изтърсваше завивките, отваряше нашироко прозорците на спалните, за да смени спарения въздух с по-свеж.

В тоя час по улиците беше тихо и Авакум, както вървеше, изведнъж изпита едно странно чувство – че е тръгнал кой знае откога, че улицата няма край и че дъждът вали непрекъснато, без почивки, също – кой знае откога. Това чувство беше мигновено, то премина през душата му като тръпка и следата, която остави, приличаше на неуловимата следа, която оставят подире си бързо прелитащи птици – мернат се и изчезнат, а във въздуха като че ли е останало нещо от техния летеж. И Авакум си каза, че това чувство на „повторяемост“, което беше изпитал, е просто умора. Петнадесет години вървеше по своята улица, която беше една и съща, макар да изглеждаше винаги различна.

„Следващото лято непременно ще замина за Италия“ – мерна се в ума му. Той не можеше да завърши последния том от трилогията си за средиземноморските мозайки, без да пропътува пеш сицилианското крайбрежие от единия до другия му край.

Макар да мислеше за Сицилия, той забеляза на пътя си голям цветарски магазин с разкошни букети от есенни цветя на витрината. Помоли продавачката да събере хризантеми и димитровчета, написа на картичката си един адрес и остави пари на разносвача на магазина да занесе букета на посоченото място.

Тия цветя бяха за малката ясновидка.

Какви цветя!

Димитровчетата напомняха с нежния си дъх отдавнашни неща, а хризантемите тъжно предупреждаваха, че в края на краищата всичко се превръща в спомен.

Денят беше мрачен и не идеше човек да си свирка с уста.

Пък и за какво ще си свирка в такова време?

* * *

Всеки ден в 10 часа ръководствата на двете бригади се събираха в апаратната стая на управлението. На тия кратки съвещания присъствуваше понякога началникът на милицията или майор Иванов, или някой друг специалист – според случая, който се обсъждаше. Тоя ден на съвещанието дойде само майор Иванов. Авакум беше довел капитан Петров, а полковник Горанов пристигна след половин час закъснение – беше чел стенограмите от снощните разпити.

След като бяха докладвани накъсо сведенията, събрани до тоя час, полковник Горанов запита Авакум дали би му разрешил да обобщи положението около изтичането на секретна информация от ЗСС така, както се беше очертало до тоя момент. Авакум любезно кимна и Горанов започна тутакси:

– Вчера, на 24 октомври следобед, в три часа и половина генералният директор на ЗСС занася на инженерите от конструкторското отделение – срещу подпис! – секретна информация под кодово заглавие „MZ“. В шест часа без четвърт началникът на отделението инженер Прокопи Сапарев търси по телефона генералния директор, за да го уведоми, че ще му донесе обратно секретната документация, за да бъде тя заключена в неговия специален сейф. Генералният директор отсъствува и инженер Сапарев, без да пита повече дали ще се завърне и кога и без да се съветва със заместника на генералния директор, решава да заключи документацията в железния шкаф на отделението. Той прибира ключа от шкафа и в шест часа и няколко минути тримата инженери – Сапарев, Хафезов и Карадимов – напускат завода и по така наречения „черен“ път отиват заедно в кръчмата „Пияни вишни“.

В шест часа и 26 минути някой повиква по телефона инженер Прокопи Сапарев. В 6 часа и 28 минути той излиза от кръчмата. Пазачът на отделението Стамо Стаменов (починал от мозъчен кръвоизлив тази нощ) и пазачът на вход „Б“ твърдят единодушно, че инженер Прокопи Сапарев е дошъл отново в отделението в 6 часа и 40 минути и е престоял до 6 часа и 50 минути.

Инженер Сапарев се завръща в „Пияни вишни“ в 7 часа и 03 минути.

В 7 часа и 20 минути в кръчмата пристига пазачът Стамо Стаменов и пред свидетели твърди, че инженер Сапарев е бил в конструкторското отделение; че там е останал някое време и че си е отишъл в негово отсъствие, като е взел ключа със себе си.

По този повод става спречкване между двамата, Сапарев удря шамар на Стаменов. Стаменов припада и през нощта умира в болницата, без да дойде в съзнание.