Текст книги "История с кучета"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 6 (всего у книги 9 страниц)

Той наистина имаше пушка, една разкошна ловна карабина. Висеше над одъра му със самочувствието на царица.

– Винчестер! – рече той. – Друга такава пушка в България няма!

Другите неща в този хамбар бяха мизерни. Дъсчен одър, куц стол, маса, покрита със стари вестници.

– Това е! – рече той, като ме видя, че се оглеждам. – Не подхожда за културен човек!

Той не отиде да ловува, а любезно предложи да ме изпрати до в къщи.

Преди да се разделим на площада, аз го запитах:

– И така, вие не ме съветвате да живея там?

– Онази къща не е за вас! Приказва се, че в блатото излизали нощно време духове, а в кръчмата са се навъдили плъхове, които могат да огризат човека до кокал. Послушайте ме каквото ви казвам – там не е за нежни хора като вас!

– Против плъховете имам сигурно химическо средство – рекох аз. – А на духове не вярвам! Аз не съм романтичен човек!

* * *

На другия ден аз наех под наем старата кръчма.

Председателят на съвета дълго се мръщи, докато да даде съгласието си, и чак като взех да му разказвам за биволите надълго и нашироко, той махна с ръка и нареди на общинския секретар да ми издаде заповед за настаняване.

– Отивате там на ваша отговорност! – рече ми той. – Местността е влажна, пълно е с комари, а освен това… ще имате в съседство едно блато, за което се носят разни приказки.

– И вие ли? – учудих се до немай къде и дори се възмутих малко: – Как ви иде наум да ме смятате за суеверен човек?

– Там са пропадали хора – каза председателят. – Това е истина. Миналата есен отиде на лов за диви патици един инженер от град Н и вече никои го не видя. Може да проверите. Този инженер се казва Юлиан Петров. Изчезна, като да не е бил! А по-възрастните хора разправят и за други случаи. Тъй че… – той повдигна пръст: – На ваша отговорност!

– Няма да ми се случи! – рекох. – Аз имам две кучета в Момчилово, два вълка, ще пиша писмо да ми ги проводят в най-скоро време.

– Това е разумно – кимна ми председателят. И все пак…

Може би щеше да каже, че отивам там на своя отговорност, но се сети, че беше го казал вече, и замълча.

Както и да е. Той изпрати бригада, която да почисти и да постегне къщата, а за биволите не отвори дума.

На обяд срещнах пред ресторанта моя исполин. Магнетофона от комсомолската сладкарница виеше, затова ние си избрахме маса в най-отдалечения ъгъл на салона.

– И тъй – поклати той глава и мрачно се усмихна. – Вие не ме послушахте. Научих, че сте наели моята бивша кръчма.

– Че защо да не я наема! – рекох. – По-добре ли ще се чувствувам тук?

Той не отговори. Изпи мълчаливо водката си и стана да си върви. Преди да ми подаде ръка, рече:

– В мазето имам разни боклуци. Някой ден ще докарам един камион да ги вдигнат.

– Когато пожелаете! – засмях се аз.

Бях щастлив, нещата се уреждаха толкова добре.

* * *

На обяд занесох шише ракия на работниците, поговорихме за туй-онуй, разправих им за биволите, а сетне се запътих по пътеката, за да видя с очите си блатото и сам, да преценя за какво го бива. Преди да нагазя в храсталаците, настигна ме един от по-възрастните работници.

– Като сте рекли да минете по тези места – рече ми той, – искам да ви предупредя да внимавате. Да се движите само по пътеката и встрани да не се отбивате.

– Не бойте се! – рекох. – Аз не съм вчерашен.

– То е тъй, но пак си отваряйте очите и си имайте нещо наум. Защото туй блато не е като другите, то си мени фасона, ако не всеки ден – през ден. Днес си стъпил тук на твърдо, а като идеш утре и погледнеш – на същото място гьол!

– Е, хубаво! – рекох. – Дълбоки ли са тези гьолове?

– Някои не са покрити дори с вода, другарю! Само тиня.

– Е, ще се окалям малко, какво да се прави! – позасмях се и махнах с ръка.

– Вие си имайте наум само това, да не стъпвате по мочурливи места. Някъде, другарю, тинята е дълбока до два метра! Имайте го туй пред вид!

– Непременно! – рекох. – Ще имам пред вид! Той се върна назад, навярно ядосан в себе си, че не беше настоявал да ми прави дружинка из блатото, а аз продължих пътя си с развеселена душа.

Спуснах се по една стръмнина и след няколко крачки се намерих най-после лице с лице с мистериозната местност. Пред мен се издигаше една плътна ограда от храсталаци, някои до кръста ми, други до раменете; пътеката се извиваше в краката ми като змия. Преминах ребром това препятствие и ето че пред очите ми се откри едно равно, сивозеленикаво поле, потънало в трепкаща мараня и украсено тук и там със самотни тополи и плачущи върби. Някъде блатото беше зелено, на други места черно, а се виждаха участъци, които изглеждаха направо сиви. Но най-силно впечатление ми направиха при това първо съприкосновение с него три неща: безлюдието, жегата и ужасната тишина. Човек можеше да си помисли, че е попаднал в друг свят, на друга планета.

Пътека, каквато пътникът може да си представи, като чуе тази дума – нямаше, но пред моравата, която се разстилаше насреща ми, едва забележимо личеше нещо като просека, тунелче от по-ниска трева. Тръгнах по това тунелче и само след двадесетина крачки отпреде ми се изпречи първия гьол – една огромна локва с десетина метра в диаметър, изпълнена от край до край с черна лъскава тиня. Напечена от силното слънце, локвата издаваше тежък дъх на амоняк и сяра, с едва доловим превес на сярата. Колко ли беше дълбока тази тиня? Една стъпка, две стъпки? Както гледах в гьола, като че ли ме полазиха по раменете тръпки. Ами ако дъното на гьола се намираше на два или на три метра под повърхността?

В толкова дълбока тиня може да се удави дори един бивол, камо ли човек!

В самия пъп на гьола се появи мътен мехур, колкото човешка глава, постоя миг-два и се разпука. Стори ми се, че около мен замириса по-силно на сяра.

Продължих нататък по просеката и скоро зърнах от дясната си страна друг гьол, по размери почти като първия, покрит с корички от тиня. Коричките бяха подвити по краищата си и в каналчетата, които се бяха образували помежду им лъщеше мазна и лъскава кал, черна като катран. На десетина крачки встрани се извисяваше към небето една канадска топола. Приближих я предпазливо, откърших един дълъг клон, поокастрих го с ножчето си, после се наведох над гьола и бръкнах с него между две плочки от кал. Клонът – да имаше не по-малко от метър и половина – потъна навътре като в бучка масло и дъно не достигна.

Аз съм храбър човек, но понеже не съм романтик, а гледам трезво на нещата, казах си наум: „Бай ми, бабо, да не се подхлъзна някой път на такава кора!“

Просеката ме отведе до средата на блатото и там видях вече вода. Това беше едно езерце, двадесетина метра дълго и около десет широко. По камъша, който беше избуял околовръст, можеше да се предполага, че тук водата не пресъхва и не се превръща в зловонна и коварна тиня.

Цялата тази местност нямаше повече от 60–70 декара. Тя беше навсякъде нацапана с гьолове и ако човек изпуснеше за минута-две ориентира си, тоест просеката, която свързваше левия и десния бряг на блатото, рискуваше наистина да се удави, и то по най-мъчителен и мизерен начин – в калта. „Ами когато паднат мъгли – рекох си – или когато завали сняг и скрие следите на просеката и човек не може да познае кое е гьол и кое – езеро?“

Изведнъж реших да се връщам. Хората щяха да се безпокоят за мен, нямах право да ги държа в неведение поради хидрографските си интереси.

И после – като не мога да отглеждам биволи, за какъв дявол ми е това блато?

* * *

След една седмица се пренесох, пристигнаха и моите вълци. Нощите бяха още топли, изнесох разкладушката си навън и започнах да спя под открито небе.

Понякога нощта минаваше кротко, а друг път се случваха някои неща, които пропъждаха съня от очите ми чак до изгрев слънце. В такива нощи ставаше нещо особено – или от блатото ще се обадят птици, каквито не бях слушал през живота си до тоя час, или настъпваше неописуема тишина – дори жабите мълчаха онемели! И изведнъж: а-а-а-а! – един такъв писък разцепваше нощта, че аз, който не се стряскам почти от нищо, скачах от постелята и застивах от ужас като някакво безпомощно момиче.

Че тия неща, дето ставаха в блатото, бяха особени – това си личеше и по моите вълци. Те се държаха неспокойно, душеха подозрително въздуха, обикаляха около къщата, ръмжейки тихо. После, след някоя и друга седмица, нервите им взеха да не издържат, спущаха се в блатото и там лаеха ту глухо и сдържано, ту яростно – както им дойдеше наум. От удавяне нямаше опасност, те имаха непогрешим инстинкт. Дори в шахматен ред да бяха наредени гьоловете, те щяха да се завръщат с чисти лапи и суха козина.

Понякога „особеното“ се прокрадваше откъм пътя. Ще свирне посред нощ автомобил: ту-уу-у! – и тишина. Кучетата скачат, душат въздуха, лаят. Друг път ще се чуе едва-едва далечно свиркане с уста и ще секне ненадейно, сякаш прерязано с нож. Кучетата скачат като побеснели. Втурват се кой знае накъде, бавят се 5–10 минути, половин час и вече ги отписвам от живите, а те се завръщат весели и с доволни муцуни. Кого гонеха и защо имаха такъв глуповато-доволен вид, сякаш някой ги беше чесал зад ушите!

Те бяха зли и недоверчиви кучета и на никаква цена не допущаха да ги доближи външен човек. Ръмжаха дори на стария Драгнев, бившия стопанин на къщата. Търпяха го уж, но речеше ли да се примъкне на по-малко от два метра от тях – оголваха зъби, очите им припламваха и в гърлата им започваше да клокочи бяс.

Сега ще разкажа накратко как намерих своите приятели и пазачи умъртвени. На 20 октомври вечерта заваля дъжд – ни силен, ни слаб. Застудя. Излязох навън да донеса дърва за камината и тозчас в очите ми се наби отсъствието на кучетата. Те лежаха обикновено до вратата, там стряхата се издава като козирка и прави сушина пред входа. Извиках ги по име, обиколих къщата – нищо. Стоях под дъжда, но не усещах, че вали. Лошо предчувствие сви сърцето ми, като че ли половината свят опустя и замря. Не внесох никакви дърва, отказах се да поддържам огъня. Към десет часа едно познато скимтене ме накара да стана от мястото си и да се втурна като побъркан към вратата. Пред каменните стъпала стоеше Хектор, омърлушен и като че ли виновен кой знае за какво. Повиках го да влезе вътре – отказа. Хектор беше по-гальовния, поканех ли го – скачаше презглава и като снаряд изфучаваше над прага. Сега стоеше навън със свита опашка, тъжен и някак си – безутешно виновен. Изнесох му храна и го оставих да изживява сам кучешката си мъка.

На другия ден дъждът не секна, а на обяд падна мъгла, която не се разсея чак до следващата сутрин. Мъглата беше особено гъста над блатото, това място приличаше като в приказките на някакъв прокълнат и омагьосан остров.

Прибрах се от работа към 6 часа, тъмнееше вече. Дъждът беше спрял, но тежките оловни облаци като че ли се бяха спуснали още по-ниско над равнината. Мъглата в сравнение със заранта сега беше значително по-рядка, само над блатото нямаше промяна, това място напомняше някакъв малък и загадъчен свят, захлупен под един бял и непрозрачен похлупак. Хектор ми помаха с опашка, но не изглеждаше ентусиазиран като друг път. Навярно тъгуваше за другаря си. Почесах го зад ушите, но той остана равнодушен, ласката ми не го затрогна почти никак: нито се ухили, нито ми подаде лапа, нито ми направи обичайния си поклон. Той направи нещо, което не беше правил досега – изшмули се от ръцете ми и се затири по пътеката, която водеше към блатото. Той измина в тръс само десетина метра, спря се, легна на задните си крака и извърна главата си към мен. Каква молба, какъв горещ призив да го следвам имаше в пламналите му очи!

Добре, че съм твърд човек и ми е чужда всяка сантименталност, иначе щях непременно да тръгна подире му. Беше ясно като две и две, че кучето искаше да ме води в блатото.

Но освен дето бях твърд човек, аз притежавах и малко благоразумие. Аз нямах инстинктите, с които природата беше щедро надарила Хектор, за да кръстосва слепешком поради мъглата едно място, където на всеки десет стъпки зееха дълбоки и безмилостни ями!

Не, благодаря.

Ревеше ми се от мъка и малко срам ме беше, но оставих Хектор да си върви в блатото сам. Все пак аз не съм романтик и не се поддавам лесно на романтични увлечения.

Останах петнайсетина минути навън, тази вечер кръчмата наистина ми се видя като някаква мечешка бърлога. Нямах настроение – поради мъгливото време навярно.

Както си мислех за разни невесели неща, изведнъж откъм блатото прогърмя яростния лай на Хектор. Той лаеше и ръмжеше едновременно и се давеше от безумна злоба, такъв безнадежден лай не бях чувал през целия си живот. После Хектор като че ли изведнъж загуби силата си – гласът му спадна, ужасния му лай се превърна в скимтене. За негова чест в скимтенето му не прозвуча нито една нотка, която да молеше за милост. А след това настъпи страшна тишина.

Подир един час някой тропна с тояга по вратата ми и аз подскочих като ужилен от стола си. Бях задрямал и сънувах като да съм в блатото и Хектор подава муцуната си от една яма, и ме вика с очи да му помогна, щял да се задуши в калта. Муцуната му беше толкова изкаляна, че не можах да позная изведнъж дали това беше наистина неговата муцуна, или пък на някое друго куче. Сетне си казах: „Ама това ще е Ахил, другия ми вълк, дето изчезна вчера!“ – и се втурнах напосоки да търся прът, да има Ахил за какво да се залови със зъбите си, иначе как щях да го изтегля от калта! Но от мъглата, нали нищо не се виждаше, стъпил съм на лошо място и на секундата усетих, че земята се размеква под краката ми и една дяволска и непреодолима сила ме дърпа надолу и ме всмуква в себе си като някаква чудовищна уста.

В тоя миг някой издумка на вратата отвън и аз скочих.

Може би съм извикал уплашен и с несвой глас и това да се е сторило смешно. Късният ми гостенин се изсмя и аз тутакси го познах, беше моя приятел – исполина, бившия собственик на сегашния ми дом. Разказах му за случката и той се замисли.

– Когато те съветвах да не дохождаш в този пущинак, ти не ме послуша! – той ме изгледа с недоволни очи, поклати глава. – Сега ще кусаш каквото си надробил, няма кой да ти помогне!

– Аз не моля за помощ! – рекох. – Аз сам ще се справя с положението.

– Например как?

– Ако имах един по-силен фенер, щях веднага да сляза в блатото.

– Е, и после?

– После щях да видя сметката на тоя тип, дето подмамва кучетата ми! – казах аз.

– Брей! – той се позасмя снизходително, изгледа ме още по-снизходително и на края въздъхна от досада: – За такава работа дори и да не си помислил! – той ми се закани с пръст. – В туй тресавище е опасно да се слиза денем, в слънчево време, камо ли нощем, и то при мъгла! Ще те погълне тинята и никой няма да знае чак до второ пришествие къде ти е гроба. Тинята е по-опасна от водата! Във водата ще плаваш, ще цамбуркаш, ще викаш за помощ, а стъпиш ли в някой от тия гьолове, ще имаш само една възможност – да наблюдаваш как калта ще стигне до носа ти! Не ти трябва да слизаш. А пък ако питаш мен, аз ще ти кажа още утре да си вдигаш багажа оттук! Не са тези места за човек като тебе. Това са харамийски места. Тук се навъртат какви ли не хора!

– Ами ти! – засмях се аз, макар да имах в сърцето си сълзи. – Минава ли божи ден, без да се мернеш по тия места?

– Аз мога да ходя из туй блато с вързани очи! – рече той и гордо се потупа с юмрук по гърдите. – Аз ги обикалям вече 30 години тия места и при мене няма грешка! Що патици съм избил тук и що гъски! Ако виното, с което съм ги поливал, отново потече – ще рукне една река, та чак до Марица ще стигне!

– Аз нямам намерение да се местя оттук – рекох. – Ще си взема ново куче – граничарско, пък ще видим!

– Какво искаш да видиш?

Стреснах се от думите му, защото той ги бе изрекъл с един съвсем променен глас, някак си налят със злина и яд.

– Ще искам да видя с очите си тоя, дето ще подмами кучето ми оттатък двора! – казах аз.

Старият Драгнев ме изгледа пак снизходително, но си замълча. Изпуши си цигарата, метна винчестера на рамо, взе си тоягата и като избоботи „лека нощ“, потъна в нощта.

Едва дочаках да се развидели. Взех походната си чанта и тръгнах за блатото. Знаех ли дали някое от моите кучета не береше душа и не се нуждаеше от помощ? Пък и любопитството да разбера час по-скоро какво се беше случило не ми даваше мира.

Утрото дойде студено, вятъра беше измел мъглата. Просеката не беше изличена от дъжда, но краката ми стъпваха като по сюнгер, някъде затъвах до глезени във вода.

Като стигнах до втория гьол, оня зад горичката, аз поизтръпнах, защото той беше сложил вече ръка върху просеката – краищата му се бяха разлели на около 5–6 метра встрани. В новозавоюваното пространство не се мяркаше дори стръкче трева. Аз затова изтръпнах. Вчера тук се зеленееше трева до над коленете ми, а сега пред очите ми се стелеше само едно кално петно.

Завих надясно, за да заобиколя ямата, и насмалко не извиках от изненада – на това място тревата беше тъпкана, оттук беше минавал – ако се съдеше по следите – доста тежък човек. Помислих си, че някой ме беше изпреварил, но кога – нямах следотърсачески способности, за да гадая. Във всеки случай и наум не ми идеше да свързвам похищенията на кучетата със следите. Те бяха изчезнали в дъжд и мъгла, кучетата. Кой би дръзнал да скита из блатото в такова време?

След десетина крачки следите ме изведоха на старата полоса. А труповете на двете ми кучета открих близо до една разкошна върба, на половин път до бистрото езеро, което бях видял при първото си изследване на тая проклета местност. Ахил лежеше досами ствола на върбата, с глава към езерото, а Хектор се беше проснал на няколко метра от него, с изпружени лапи и глава, отпусната между тях, сякаш с последни усилия беше се стремял да стигне и той до коренището на дървото.

Внимателно опипах козината им, ребрата, гръбнаците – не открих ни рани, нито някакви натъртвания. По главите си нямаха дори следи от одрасквания. Но от начина, по който бяха прехапали езиците, си личеше, че смъртта им е причинена от действието на някаква много силна отрова.

Извадих скалпелите си и докато си нагласявах ръкавиците, погледът ми беше привлечен изведнъж от един лъскав малък предмет, полузатулен под едно паднало клонче на върбата. Този предмет се намираше на три-четири крачки вляво от Ахил. Махнах клончето и с разочарование видях една най-обикновена пружинка, дълга около четири сантиметра и с диаметър примерно 0,5см, с кръгла пластинка, като някаква дребна монета на единия си край. Казвам „с разочарование“, защото очаквах може би нещо „по-необикновено“. Пружинката беше много лъскава наистина, но все пак това беше парче навита тел и нищо повече. Изгубил я беше навярно някой от ловците, които дохождаха да стрелят диви патици. „Тази пружинка е придържала куката, за която ловецът е окачвал убитите птици!“ – и едва не я ритнах с крак, но размислих и я прибрах.

След един час приличах на побъркан: в стомасите на кучетата нямаше ни отрова, ни помен от отровна храна. Нима неизвестният тип ги беше отровил с… инжекции?

Взех проби и почти тичешком напуснах това зловещо място. Автобусът за Пловдив тръгваше след един час.

Глава трета
Може ли синът да има чичо, ако бащата няма брат

– Доктор Иван Сапарев не е имал брат! – повтори капитан Петров. – Така че синът му Прокопи Сапарев няма никакъв чичо.

Авакум помълча някое време, после разсеяно попита:

– Мислиш ли?

– А как иначе? – засегна се капитан Петров. – Ако бащата няма брат, как синът ще има чичо?

– Знам ли! – повдигна рамене Авакум. – В момента не съм в състояние да отговоря.

– Вие или се шегувате, или се подигравате! – каза огорчено капитан Петров.

– Второто не е по вкуса ми и не го правя – поклати глава Авакум, – а за първото нямам настроение. Просто ти казвам, че върху проблема за чичото на Прокопи не съм готов и затова се въздържам да изказвам мнение.

– Не ви разбирам! – почервеня капитан Петров. – За какъв „проблем“ говорите? Нима това е проблем: може ли синът да има чичо, ако бащата няма брат? Вие ще ме подлудите.

– Щом досега не си полудял, приятел, няма да полудееш и през следващите няколко дни – усмихна му се Авакум. И за да успокои развълнувания си помощник, той подкупващо запита: – Не закъсняваме ли впрочем за обяд?

Капитан Петров, който никога не страдаше от липса на апетит, преглътна раздразнението си и начаса предложи да продължат разговора си в ресторант „Гамбринус“, който се намираше само на няколко крачки от тях.

Когато попривършиха обяда и за да разсее окончателно лошото настроение на помощника си, Авакум запита:

– Не ти ли напомня нещо името на този ресторант?

– Напомня ми, разбира се! – кимна Петров. – Напомня ми един друг „Гамбринус“ в София.

– И какво по-точно си спомняш?

– Дъждовни есенни вечери. Една руса жена с чипо после ви сервира силен коняк.

– И друго?

– Зимни вечери. Същата руса жена ви сервира от същия коняк.

– И какво още ще кажеш за същата жена?

– С искрено почитание си я спомням, тя много ви уважаваше! – каза капитан Петров.

Двамата тихичко и с удоволствие се изсмяха. После Авакум запита:

– Имаш ли въпроси във връзка с досегашната си работа?

– Имам! – кимна Петров. – Вие наистина ли не вярвате на двамата свидетели?

– Не съм казал подобно нещо.

– Но вие не допущате, че Прокопи Сапарев е ходил за втори път в отделението?

– Не допущам.

– От една страна, вие вярвате на свидетелите, че са видели Прокопи да влиза в отделението. От друга страна – не вярвате, че Прокопи действително е влязъл в отделението. Как да разбирам, моля ви се, тази загадка?

– А мислиш ли, че аз я разбирам?

– Ако бях вярващ, щях да се прекръстя!

Авакум повдигна рамене и започна бавно да пълни лулата си. След като изпрати във въздуха първото колелце, той каза на Петров:

– След един час заминавам за село Воднянци при моя стар приятел Анастаси Буков. Запиши си наум следното: първо, да се постави под денонощно наблюдение майката на Прокопи Сапарев, доктор Юлия Сапарева; второ, довечера ще чакам да ми се обадиш в 23,00 часа. За позивните и за кода сме се разбрали. Имаш ли още въпроси?

– Да. Допускате ли, че Прокопи има чичо, макар баща му да не е имал брат?

– Не изключвам!

– Domine, non sum dignus! – разпери ръце капитан Петров.

– Да се надяваме, че ще докажем обратното! – усмихна се скромно Авакум.

* * *

В три часа следобед от Н излязоха две коли. Първата беше на полковник Горанов, той отиваше в София да докладва хипотезата си и да иска отстраняването на Авакум. Във втората кола пътуваше Авакум, той отиваше в село Воднянци при своя стар приятел Анастаси.

Не валеше като снощи, но времето беше сумрачно, навъсено, тежки облаци бяха надвиснали ниско над равнината. Из блоковете, ширнали се като черни безбрежни реки от двете страни на магистралата, не се мяркаше ни машина, ни жива душа. Летяха на малки ята гарвани, царуваше безлюдие, времето като че ли беше спряло за някой и друг ден в ничията земя между есента и зимата. Есента се бавеше, зимата не бързаше и светът не знаеше какво да чака – дъжд или сняг. Гарваните крещяха нещо на своя си език и не изглеждаха недоволни, най-красивото време за тях беше навъсеното, най-сладкият сезон – последните мрачни дни на есента.

Относно времето хората не се разбираха с гарваните, но Авакум правеше изключение. Есента беше неговата пролет, а последните дни на есента – неговият месец май. Поради тези причини той беше в добро настроение, а интересната задача, която му предстоеше да реши, правеше доброто му настроение още по-бодро. Тази задача сякаш идеше по поръчка. Колкото наближаваше времето за оттегляне, толкова той се безпокоеше за последните усилия, в които щеше да впрегне ума и сърцето си: щяха ли да бъдат достойни за възможностите му, или съдбата щеше да му изиграе един долен номер в лебедовия му час. Случаят „ЗСС“ не беше, разбира се, изключителен, нямаше размаха на Момчиловската афера, но съдържаше едно странно противоречие между факти и логика, между доказателства и достоверност и тази чудновата противоречивост създаваше мъчнотии, над които си струваше да си блъска главата. Той беше благодарен на съдбата си, че го сблъскваше с подобни случаи, доволен беше от времето, че не го изтезаваше със слънце и ясно небе, затова равномерното боботене на мотора действуваше на нервите му като бодра песен, а унилият пейзаж наоколо извикваше в душата му светли спомени от неговия не кой знае колко дълъг и весел живот.

Така неусетно стигна до село Воднянци. На площада срещу киното и ресторанта зави наляво и скоро се намери на изоставения път. Десет минути по-късно той спря колата пред някогашната кръчма. Наближаваше пет часа. От горната част на пътя прииждаше сивата дрезгавина на ранната привечер, а откъм блатото влачеше повесмото си рядка мъглица като пушилка от слаб огън.

Къщата беше със спуснати кепенци, не светеше никъде, Анастаси не беше се прибрал още от работа. Тишина, натежала от влага и самотия, лежеше над това усойно място и дори Авакум, който не обичаше многолюдието, дори той се почувствува в тоя миг някак встрани от света и прекалено сам. „Не е добре бедният ми приятел, щом живее доволен сред тоя пущинак“ – помисли Авакум и побърза да обиколи къщата, да огледа туй-онуй, да се разсее, за да не би в жалостта, която го беше повлякла, да се намери и самият той. Защото, ако трябваше справедливо да отсъди, и той предпочиташе дълбоко в себе си да живее настрани от настоящето и по-близо до миналото – предпочитание, което не можа да осъществи през целия си живот.

Тъкмо беше излязал в гърба на къщата, и на пътеката, изплавал сякаш от мъглата на блатото, изскочи старият Драгнев. Докато се изнизваше от мъглата, той изглеждаше още по-огромен и някак свръхестествен и Авакум, макар да беше свикнал на всякакви изненади усети изведнъж една дълга и неприятна тръпка по раменете си.

– Вие ли сте приятеля на доктора? – избоботи с дълбокия си контрабас старият Драгнев.

– Да речем! – отговори уклончиво Авакум.

– Ако вие сте тоя човек, може да заповядате! – каза старият Драгнев. – Докторът ми заръча да ви отворя, в случай че сте пристигнали, преди да се е върнал от работа. А! – кимна той по посока на Авакумовата волга, докато превърташе ключа. – С количка сте дошли. Браво! Аз уважавам волгите! Моля! – Той отвори вратата и направи път на Авакум. – И стопаните на волгата уважавам! – допълни той.

– Какъв стопанин – усмихна се сдържано Авакум. – Не виждате ли, че колата има бял номер?

– Това е подробност! – рече старият Драгнев. – Аз обикновено гледам човека, а после номера!

Той включи електрическия радиатор и покани Авакум да седне по-близо.

– Тук е влажничко! – рече той. – От блатото иде голяма влага.

– Вие се разпореждате в къщата на доктора като свой човек. Навярно сте добри приятели?

– Казвам се Спиро Драгнев – представи се старият, като направи малък, но важен и изпълнен с достойнства поклон. – Аз съм от Пещера, бивш лесничей и преподавател по лесовъдство, гатерджия и дълги години собственик на тази кръчма – той чукна с крак по пода. – Сега съм самотен човек, затова се сприятелих толкова бързо с доктора. И той е самотен човек.

– Това кръчма ли е било? – огледа се любопитно, Авакум. – И вие сте били кръчмаря?

– Бях. Допреди две години, когато изправиха пътя. Тогаз, в ония години, тук кипеше голям живот, шосето минаваше досами прага на кръчмата. Можете да си представите!

– Мога! – усмихна се Авакум.

– Вятър! – смръщи веждите си старият. И като помълча, добави: – Нищо не можете да си представите. Онова нещо, дето е било, не можете да си представите дори насън!

– Я гледай! – засмя се Авакум.

– Аз имам голяма къща в селото, но съм самотен, жена ми умря, сина замина за Либия, прекарвам времето си на лов. Аз съм председател на ловната дружинка.

– Какво ловите? – попита Авакум.

– Диви патици и гъски, Има ги в блатото, колкото щеш.

– Това вашата пушка ли е? – попита Авакум, като кимна с глава към стената.

– Моята. Оставих я тук оня ден, защото валеше силен дъжд!

– Оня ден нямаше дъжд.

– Забравил съм. Харесва ли ви моята пушка?

– Не разбирам от пушки.

– Къде ще разбирате! Докторът ми каза, че сте археолог.

– Пушката е хубава, личи си!

– „Винчестер“.

– Купили сте я от чужбина?

– А, не. Къде ти! Донесе ми я един приятел.

– Значи, с тази пушка биете патици и гъски в блатото?

– И с тази, и с други. Аз имам три пушки. Ловувам от 30 години и повече!

– Навярно познавате тази местност наоколо като петтях си пръста?

– Познавам.

– И блатото познавате като петтях си пръста?

– И блатото.

– Къде убиха кучетата на моя приятел?

– В блатото.

– Защо?

Старият го изгледа мрачно:

– Вие знаете ли нещо?

– Не.

– И аз не зная.

Старият извади цигари и запуши.

– Аз искам по този повод да поговоря с вас.

– За кучетата ли?

– Не. По повод на кучетата. Вие сте приятел на доктора. Е, добре, посъветвайте го, моля ви се, да се маха час по-скоро оттука! Защо се е запилял на това проклето място?

– Вие наричате това място „проклето“?

– То е по-лошо от проклето, другарю, уверявам ви! И аз ще ви кажа защо. Тук обикалят тъмни сили, разбирате ли! Когато пътят минаваше оттук, на това място дохождаха чужденци, туристи, транзитни, всякакви. Гешефти с валута се въртяха тука, със злато и с много други работи. Сега мястото е същото, макар и кръчмата да я няма. Мнозина от предишните пак дохождат. Така си мисля, тоест предполагам. Дохождат! Навярно те са светили маслото на кучетата. Кой друг? Някой ден ще натикат в гьоловете на блатото и самия доктор! Той трябва да се махне час по-скоро, докато е време! Вие сте му приятел, посъветвайте го!

– Защо не сте съобщили в милицията?

– Как да не съм? Съобщих им! На два пъти устройваха засади и нищо. Усъмниха се, че ги баламосвам.

– Защо не откриха нищо?

– Нямали са късмет.

– В какъв смисъл?

– През тия нощи, когато те устройваха засадите си, никой от ония не е дохождал. Или пък някой вътрешен ги е осведомил. Където играе голямата пара, там всичко е възможно!

– Докато си държал кръчмата, бай Спиро, не се ли изкуши да влезеш и ти в играта?

– Бога ми, не! Защо ми са били игри? Аз печелех! Стигаше ми.

– Шегувам се! – каза Авакум. – За да стане човек контрабандист, трябва да има специална нагласа. – Той се засмя: – А нагласата се нагласява от майката природа, нали така?

– Само така. Едни хора ги бива за контрабандисти, а други – за митничари!

– Туй е умно казано, бай Спиро, браво!

Той се доближи до пушката, сложи ръце на хълбоците си и зацъка с език.

– Хвана ти окото моята пушка! – провикна се бай Спиро.

– Което е истина, истина е! – каза Авакум. – Това не е пушка, а разкош! Я покажи, бай Спиро, как се стреля с пушката! През цевта ли се пълни?

– Ти луд ли си! – възмути се до немай къде бай Спиро. – Коя съвременна пушка се пълни през цевта. Ти, чоджум, си останал със сто години!

Назад к карточке книги "История с кучета"