Текст книги "История с кучета"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 9 страниц)

– Може и да съм изостанал! Покажи!

За миг веждите на бай Спиро трепнаха, за миг той погледна втренчено Авакум в лицето, после тази мимолетна тревога отмина и в очите му отново изгря привичната снизходителна усмивка.

– Ей тъй се стреля, момче! – повдигна се от стола си бай Спиро и откачи пушката. – Натиска се ей това копче, тъй, пушката се разполовява, ето го затвора, виждаш ли го? В цевта има патрон. Виждаш ли го? Бам, затваря се, и пушката е готова за стрелба, разбра ли?

– Не съвсем, но горе-долу!

– То и не бива повече да знаеш, че с тия, дето уж знаят, стават най-често бели!

Докато двамата разговаряха въодушевено на оръжейно-ловни теми, навън притъмня съвсем, а след някое време пристигна и Анастаси – смутен заради закъснението си и развълнуван до сълзи от срещата си с Авакум.

– Ето – каза бай Спиро, като потриваше ръце и гледаше дружелюбно Анастаси, – ние решихме с твоя приятел най-важния въпрос и аз съм предоволен, че тъй се случи – да се видим с него, преди ти да пристигнеш!

– Какво сте решавали! – учуди се Анастаси, като погледна любопитно Авакум.

Авакум повдигна рамене, а бай Спиро рече:

– Решихме, че трябва да се махнеш час по-скоро оттук! Туй място не е за теб. Вчера очистили кучетата ти, а утре може да очистят и теб!

Авакум се усмихна неопределено и Анастаси веднага се досети, че бай Спиро говореше самоволно от негово име. Той отиде до бюрото си, извади от чекмеджето пружинката, която онази сутрин беше намерил до ствола на върбата, и внимателно я сложи на масичката пред Авакум.

– Това нещо открих до мястото, където лежаха кучетата! – посочи той. – Сигурно няма никаква връзка с отравянето им, но го прибрах. Пружинка! Може някой ловец да я е изтървал.

Авакум и бай Спиро така гледаха пружинката, сякаш я гълтаха с очи.

– Ама да! – възкликна гръмогласно бай Спиро и изведнъж сграбчи пружинката в секундата, когато и Авакум се готвеше да стори същото. Изпревари го с половин секунда или по-малко. Той пъхна най-безцеремонно пружинката във вътрешния джоб на дрехата си и чак тогава обясни: – Тази пружинка е изхвръкнала от изхвъргача на моята едноцевка. Оная сутрин рано стрелях патици – тогава е излетяла от леглото си. Ама че търсене падна! Ще те черпя, докторе, голяма услуга ми направи.

Докато той благодареше многословно, Анастаси срещна случайно очите на Авакум и изтръпна. Такъв ядовит упрек имаше в тях! „Какво направи? – сякаш крещяха. – Биваше ли така, кой те караше?“

Беше късно да се иска пружинката обратно. Той се изчерви и въздъхна.

– Услугата наистина е голяма! – каза Авакум. – Ако бях на твое място, бай Спиро – обърна се той интимно към стария, – щях непременно да кажа: „По този случай, момчета, заповядайте ми на гости, да ви почерпя с по чашка коняк и филджанче кафе!“ – И добави, като се обърна към стария: – Както времето е студено, с удоволствие бих ти дошъл на гости! Това време плаче за гости.

– Не сте рекли, не сте дошли? – изправи се бай Спиро. – Моля ви се, ще ми сторите голяма чест!

По лицето на Анастаси премина сянка. Уж беше канил Авакум да си постоят заедно, да поумуват за кучетата, а ето че той се изплъзваше на друго място заради някакъв си коняк! Ами че и той имаше коняк, и кафе му се намираше, защо трябваше да се разкарват? И тъкмо щеше да каже: „Стойте, аз ще ви почерпя!“, Авакум го настъпи скришом по пръстите. Той изненадано го погледна, но лицето му не изразяваше нищо, което можеше да се свърже с тоя таен знак. По прежному той изглеждаше възхитен от поканата на бившия кръчмар и освен доволство и благоразположение, друго не изразяваше.

Качиха се на волгата, но преди да натисне стартера, Авакум изведнъж се сети, че не си е сменил спортната риза и че не си е сложил връзка. – „Ще се презирам цял живот – рече той, – ако ида на гости в такъв вид!“ – И преди да изслуша възраженията на спътниците си, той изскочи от кабинката с ключа на Анастаси в ръка, побягна по пътеката и след няколко секунди заключваше отвътре тежката дъбова порта. Трябваше ли да се заключва, за да облече една риза? Той не се запъти направо към своето пътническо куфарче, а се спря пред насрещната стена на онова място, където висеше английският „Винчестер“.

Той откачи пушката, разтвори я и с уверено движение измъкна патрона, с който беше заредена цевта й. Капачката на този патрон беше хлабава и Авакум я измъкна без всякакво усилие, вътре нямаше никакви сачми. Той бръкна с малкия си пръст и извади от картоненото цилиндърче навита на руло жилава хартийка. На едната страна на хартийката бяха означени с цифри позивни радиосигнали, а на другата страна имаше разчертана ключова таблица на радиошифър. Авакум постави тази хартийка под светлината на електрическото си фенерче и за по една секунда фотографира с миниатюрния си фотоапарат и двете й страни. После закачи обратно пушката на стената, в същото положение, както я беше заварил.

На края дойде ред и на бялата риза.

Идеята да провери патрона в пушката не му беше дошла „свише“. Той не беше чак толкова невеж в ловното оръжезнание (колкото се показваше), за да не забележи веднага, че магазинът на пушката беше празен и че пълначният механизъм и затворът й изобщо не работеха. Оръжието беше излязло отдавна от строя, сега не служеше за нищо друго освен за камуфлаж. Какво криеше бившият кръчмар и кого искаше да заблуди? Този въпрос заедно със съмнителния интерес, който беше проявил към пружинката на Анастаси (сама по себе си също една загадка!), събудиха ловеца у Авакум и го изкараха тутакси „на пусия“.

Спиро Драгнев живееше в двуетажна къща, на стотина крачки от централния площад. Къщата беше обзаведена и мебелирана по градски, със скъпи мебели и килими. В долния етаж се помещаваше трапезарията, тук беше кабинетът на бай Спиро, а до него едно малко салонче, предназначено за игра на карти. Бай Спиро и Анастаси „отседнаха“ в трапезарията, а Авакум помоли за разрешение да поразгледа книгите в библиотеката.

Авакум беше попаднал изведнъж на голяма следа. Човекът, който скита из безлюдни места с позивни радиосигнали и с радиошифър, притежава и без друго и други неща, които старателно крие от „любопитни очи“. Всеки човек укрива тайните си вещи по своему. Един ги закопава в земята, друг ги заключва зад девет ключалки, а трети си играе на надхитряне като бай Спиро. Всеки върши това според характера си. Хитреците действуват като бай Спиро – прикриват тайните си неща съвсем пред очите ви, но на такива места или в такива скривалища, които вие не бихте заподозрели за нищо на света. Кой ще предположи например, че една ловна карабина „Винчестер“ може да крие позивни радиосигнали?

Авакум оглеждаше уютно мебелирания кабинет и се усмихваше. „Ето тази металическа кутия за тютюн, сложена на писалището му. Какво има вътре?!“ – Той повдигна капака и пъхна ръката си в лъхащата на мед ситно нарязана „Виржиния“ – освен лепкавата още тютюнева дреп, друго не усети между пръстите си. „Ами тази кутия за шоколадови бонбони?“ – кутията нямаше двойно дъно и в нея се търкаляха само три-четири бонбона, увити в златист станиол. „Времето тече, дявол да го вземе!“ – въздъхна Авакум и очите му зашариха по лавиците на библиотечния шкаф. „Ето този бюст! – едва не възкликна той. – Ако под темето му няма тайни – изведнъж го обхвана весело настроение, – ще си подам оставката и ще стана продавач на дини!“

Той дойде до бюста, изработен почти в естествена големина, сложи ръка върху темето му, натисна и завъртя наляво. Темето не помръдна. Отново натисна и завъртя надясно – отливката се хлъзна в невидим жлеб и изскочи нагоре. Авакум повдигна с лявата си ръка гипсово парче, а с дясната извади скритите в тайника предмети – няколко снимки на Прокопи Сапарев, една пружинка като онази, дето Анастаси беше намерил в блатото, едно детско пищовче и още една картичка – сложена в плик. Всичката тази плячка Авакум мигновено напъха във вътрешните джобове на сакото си. После намести отново „темето“ на мястото му и бюста, работа, на самодеен скулптор, зае отново обичайното си място на библиотечната лавица.

Сега можеше спокойно да разгледа книгите. Те не бяха много, около 300 тома, но всички бяха грижливо подвързани, а някои луксозно – в кожени подвързии. Книгите, които бяха подвързани в кожа, носеха името на собственика си, отпечатано със ситни златни букви в долния десен ъгъл на заглавната корица: „С. Драгнев“. Правеше впечатление подборната на книгите, нямаше нито едно заглавие от съвременен автор. В тази библиотека времето беше престанало да тече от началото на Втората световна война.

Авакум се самопочерпи с виржинията и доволен от себе си, изпусна с удоволствие няколко колелца синкав дим. И тоя път „дините“ му се разминаха, съдбата все още ходеше с него подръка.

В трапезарията Анастаси и бай Спиро пиеха коняк и сърбаха кафе.

– Сядай, приятелю, и бързай да ни догониш! – бай Спиро подаде стол на Авакум и любезно напълни чашата му със златиста течност. – Туй, дето ти наливам, не е някакъв си „Преслав“, нито е някаква си „Плиска“, ами е чист френски еликсир от областта Шампан и се нарича „Арманяк“. Този коняк разлива огън в жилите, прави сърцето весело и човек като глътне една глътка, се чувствува истински цар!

– Благодаря! – спря ги Авакум, като сложи ръка върху бутилката. – Не си хаби напразно еликсира, бай Спиро, аз съм под възбрана, защото съм шофьор и ми предстои път. Заради хубавата ни среща с тебе бих изпил за твое здраве чаша бира и нищо повече!

– Бира ли! – сви презрително устни бай Спиро и повдигна рамене. – Такова питие аз не държа в моя дом! Намира ми се водка и дори ракия, когато трябва да черпя някой туземен тип, но бира – никога. Jamais, monsseur! Je regrette. Je regrette beaucoup!22
  Никога, господине! Съжалявам, Много съжалявам! (фр.)


[Закрыть]

– Нищо – усмихна се Авакум. – Moi je prefere una canette de biere!33
  Аз предпочитам чаша бира! (фр.)


[Закрыть] Затова ще прескоча до ресторанта и ще се върна след пет минути с бутилка бира!

– Вие стойте! – надигна се бай Спиро. – Тази работа ще свърша аз.

– Не си прави труд, бай Спиро! – натисна го по рамото Авакум. – И без туй трябва да се обадя по телефона на моите момчета, да не ме чакат тази вечер! При тебе е толкова приятно, бай Спиро, че аз не мисля да си тръгвам скоро оттук.

Той се завърна след петнайсетина минути с две бутилки бира.

– Това червено фолксвагенче в двора твое ли е? – запита той, като наливаше бирата във високата кристална чаша, която бай Спиро галантно му предложи.

– Моя собственост е, защо?

– Чудя се как се побираш в такава черупка! На тебе, бай Спиро, повече ще ти прилича един шевролет например, а най-паче – един лъскав черен форд.

– Защо Форд? – погледна го някак озадачено бай Спиро.

– Според човека и колата! – усмихна му се Авакум.

– Не разбирам за какво намекваш! – каза бай Спиро. – Напоследък малко се събирам с хора и затуй съм загубил доста от досетливостта си!

– Но с някои хора се събираш, все пакт – настоя Авакум.

– Е, с доктора например, разбира се!

– Затова ли искаш да го изтошкаш оттам?

– Какво?

– Затова ли искаш да се махне доктора оттам – за да се срещаш с някои хора по-често?

– Струва ми се, че някои хора са решили да видят сметката на доктора, затуй го посъветвах да се махне оттам.

– С тия хора, дето са решили да му видят сметката, ти често ли се срещаш, бай Спиро?

– Когато бях кръчмар, около мене се въртяха разни хора. Сега там няма кръчма и мен ме няма, но някои хора може да продължават да дохождат, то си е тяхна работа.

Като слушаше тоя диалог между двамата, Анастаси имаше чувството, че изведнъж се е намерил в небрано лозе, толкова му беше неудобно. Думите си бяха думи, а зад тях един ловец се прицелваше в жертвата си, но и жертвата се готвеше да улови ловеца за гушата.

– Ти с никого не се виждаш и с никого не приказваш, така ли?

– Имах едно момче в кръчмата, ячко беше, но страдаше от един лош недостатък, да ме разпитва.

– И какво стана с това момче?

Бай Спиро сви юмрука си и многозначително поклати глава. Беше страшно да се гледа такъв нечовешки юмрук.

В трапезарията стана тихо. Авакум повдигна чашата си.

– За твое здраве, бай Спиро!

– Наздраве, приятелю.

Пак замълчаха. Чуваше се как дъждът тихичко почуква по стъклата на широките прозорци.

– Струва ми се, че пред прозорците са застанали някакви хора, бай Спиро. Би ли погледнал?

Бай Спиро се изправи, дойде до прозореца и залепи лице за стъклото. Навън наистина стояха трима мъже. Бяха облечени в мушами.

– Вдигни ръцете си нагоре и да не си помръднал! – извика Авакум и със скок на добре трениран атлет се намери почти мигновено зад гърба му.

Бай Спиро повдигна ръцете си и още докато ги повдигаше нагоре, огромното му тяло като че ли изведнъж омекна и се смали. Най-напред Авакум извади от вътрешния джоб на сакото му пружинката, която беше взел от Анастаси, после измъкна от специална презрамка под лявата му мишница тежък автоматичен „Валтер“ и шеговито го почука по гърба.

– Надявам се, че не е зареден с позивни радиосигнали и шифрограми! – засмя се той. – Как можа наистина да ти хрумне такава великолепна идея?

В трапезарията влязоха двама мъже, от мушамите им се стичаше вода.

– Ако не бях сглупил да се залепя за прозореца, ти щеше да чуеш едни радиосигнали, ама нейсе! – той махна с ръка.

– Човешко е да се греши! – разпери ръце Авакум. Той постави на масата един бял лист, молив и като ги посочи на бай Спиро, заповяда:

– Сядай и пиши: „Заминавам за няколко дни до София! Подпис: Сп. Драгнев“. Къде имаш кабърчета?

– В чекмеджето на бюрото – отговори глухо бай Спиро.

– Анастаси! – обърна се Авакум към приятеля си. – Бъди добър да закачиш това листче на външната врата. По този начин, любезни, и ти ще вземеш участие в едно народополезно дело!

Преди да го изведат, бай Спиро рече на Авакум:

– Има нещо нередно в тази работа. Да ти кажа ли в какво се състои?

– Кажи – усмихна се Авакум.

– Не е редно гостенин да арестува хазаина си!

– Още по-нередно щеше да бъде, ако хазаинът беше застрелял гостенина си!

– Хм! – каза бай Спиро. – И ти си прав!

Авакум спря волгата пред ресторанта, поиска да му дадат хляб, колбаси и бутилка червено вино и отново потегли с Анастаси за бившата кръчма на бай Спиро. Валеше силно, чистачките скърцаха по стъклото, пред колата светваха и изчезваха нишките на дъжда.

По пътя Авакум разказа на Анастаси за находките си в пушката и бюста. А когато стигнаха, Анастаси се зае да припече няколко филии хляб, Авакум наряза колбаси и напълни чашите с вино. Тази вечер Анастаси едва преглъщаше, но Авакум яде с голям апетит. После разтребиха масата и Авакум се съсредоточи над намерените предмети, започна да разговаря с тях като с живи същества.

– Ето ги пружинките! – рече той. – Те са две и двете имат по една запоена пластинка на края. Едната пластинка е чиста, по другата личат следи от някакво втвърдено лепило. Тази с лепилото е работела, извършвала е някаква работа. Каква? Много просто, изтласквала е нещо, изхвърляла е на разстояние някакъв малък предмет. По всичко личи, че това са силни пружини и че предметът, който са изхвърляли, е летял с голяма скорост. Така. Но за да може да лети с голяма скорост един предмет, изхвърлен от пружина, той трябва да получи предварително ускорение в затворено пространство, каквото, да речем, е една цев. Ето, като цевта на това пищовче. „Made in Germany“. Германско. Едно време и у нас правеха такива пищовчета. Натегнатата пружина блъска силно една тапа, тя получава ускорение в цевта и отлита надалеч…

Изведнъж Авакум се развълнува силно, той се изправи от мястото си и започна бързо да се разхожда напред и назад.

– Знаеш ли какво ми дохожда наум? – обърна се той към Анастаси. – Ако обикновените телени пружинки изхвърлят една тапа на разстояние десет метра, на какво разстояние и с каква сила биха изхвърлили същата тапа тия стоманени пружини, ако бъдат поставени в едно детско пищовче като това? – Той посочи трофея си. – Аз те уверявам, че ако въпросната „тапа“ има острие, тя би могла да се забие дори в черепа на един кон!

– Е, и какво от това? – усмихна се Анастаси.

– Sancta simplicitas!44
  Свещена простота! (лат.)


[Закрыть] – възкликна Авакум. – Ами ако това острие бъде намазано със силно действуваща отрова? Чакай, нещо повече: ако отровата, смесена с някаква смола, сама се превърне на острие, изстрелвано в определена цел от стоманената пружина?

Анастаси сложи ръка на гърдите си, като че ли не му достигаше въздух.

Някое време и двамата мълчаха.

– Мислиш ли, че в пищовчето има пружина? – попита Авакум.

– Навярно има – кимна Анастаси. – Иначе как ще стреля?

– Пък аз мисля, че пищовчето е изстреляло пружината си! – каза Авакум. – Пружината се е откъснала и е изхвърчала от цевта, след като бай Спиро е изстрелял отровния си заряд във второто ти куче. Готов ли си да се обзаложим?

Анастаси повдигна рамене, после разтри челото си с ръка и тъжно се усмихна.

– Дори насън не бих повярвал!

– Много неща човек започва да разбира късно! – поклати глава Авакум. – А най-късно добива представа за безграничните възможности на своите събратя в областта на злото. Ето! – Той издърпа капачката, която покриваше отгоре една част от цевта на германското пищовче – вътре нямаше никаква пружина. – Ето истината! – каза той с някаква мрачна тържественост в гласа си, като почукваше с пръст върху празната цев на пищовчето. И добави по-тихо, като че ли само на себе си: – От човек може всичко да се очаква!

– Според тебе – каза Анастаси – вътре е действувала пружинката, която аз намерих? И на пластинката е имало отрова?

– Пластинката е ударила по отрова! – каза Авакум. Той помълча замислен някое време, после продължи: – Отровната смес се е забила в тялото на кучето и след няколко минути тя се е разтворила в кръвта му. Слушал съм, че в някои зоологически градини по същия начин „инжектират“ морфин в тялото на хищници, за да ги приспиват временно – било когато трябва да им се извади болен зъб или да им се бият истински инжекции. Кой би сложил истинска инжекция например на един бенгалски тигър, ако хищникът не бъде приспан предварително! Но в нашия случай бай Спиро не е имал за цел да приспива, а да убива. Твоите кучета са му пречели да се среща с известни хора в блатото или са пречели на други хора да си устройват срещи. Освен това те са смущавали неговите лаконични „радиосеанси“. Можеш ли да съставиш шифрована радиограма и да я излъчиш в ефира за по-малко от минута, ако в същото време те налитат от две страни разлютени псета! Аз например не бих могъл. Ето защо бай Спиро е ликвидирал псетата ти, така както е щял да ликвидира по-сетне и самия тебе. Когато някой пречи в една голяма игра, той винаги бива отстраняван. Такъв е законът.

Нашата пък игра със задържането на бай Спиро не свършва, а започва! Пружинките и отровата ще ни посочат поне един човек, който е в някакво съдружие с бай Спиро. Утре ще занеса в София пружинките и отровата за лабораторно изследване и те ще се разприказват. Непременно ще се разприказват!

А сега да видим какви тайни ще споделят с нас другите предмети – пищовчето, картичките и картичката, която още държим затворена в илика. Да започнем с пищовчето. То е нарочно донесено от Германия и е превърнато от бай Спиро с помощта на трети човек в смъртоносно оръжие. Тепърва ни предстои да узнаем изчезвал ли е човек в туй блато и кога. Тоест, действувало ли е пищовчето срещу човек и какъв е бил той, къде е работил и с какво е пречил някому.

– Ще ти кажа един – обади се Анастаси, смутен още от изненадите, на които беше станал свидетел, и щастлив, че навлиза все по-надълбоко в тази странна история, която се въртеше около неговите две кучета. – Когато се нанесох тук, председателят на селсъвета ме предупреди, че миналата есен изчезнал безследно в блатото някой си Юлиян Петров, инженер от ЗСС.

– Скоро ще узнаем кой е този Юлиян! – усмихна се Авакум и записа името на изчезналия инженер в тефтерчето си. – И след такава грозна вест ти си посмял да се заселиш тук! – погледна той приятеля си с патетичен израз и театрално му подаде ръка: – Анастаси, ти си герой и аз се гордея, че се познаваме!

Анастаси пое десницата му, после и двамата се разсмяха.

– От трагичното до смешното разстоянието е само една крачка, уви! – въздъхна Авакум. Той мълча някое време, загледан в синкавите колелца дим, които пускаше от лулата си, и отново дойде до масата, където бяха неговите трофеи. – А сега да погледнем тия картички – рече той, като ги нареди една до друга, както се редят карти за игра. Те са трети по реда на нашето обсъждане, макар че в съзнанието ми заеха първо място още в секундата, когато ги зърнах. Това е инженер Прокопи Сапарев, човека, когото фактите на нашето следствие изкарват за обвиняем „номер едно“. Всички факти говорят против него и аз, ако уважавам тия факти поне толкова, колкото лодена и шапката си, трябваше досега да го посоча най-малко сто пъти с пръст: „Той е, вържете го!“ Но работата е там, че в това следствие се получи един изключителен парадокс: логиката се обяви против доказателствата.

– Това напомня Момчиловската афера – каза въодушевено Анастаси.

– Не съвсем! – поклати глава Авакум. – В Момчиловската афера истинската логика беше заменена от формална логика. Когато формалната логика беше отстранена от следствието, доказателствата веднага се примириха с логиката, тоест станаха правдоподобни. Тука случаят е друг: между доказателствата и логиката няма мост. Аз търся моста, разбираш ли? Ако не намеря мост, Прокопи Сапарев ще пропадне! – Той започна да се разхожда напред и назад из обширната одая на бившата кръчма, като все мислеше за Прокопи Сапарев, но кой знае защо вместо образа на инженера пред очите му заставаше Роза, малката ясновидка. В същност тя не „заставаше“, а някак витаеше наоколо му като една сянка, която неочаквано беше добила едно ново измерение, плътността. Тя се разхождаше въздушна и погледът й плаваше към него, или по-скоро се носеше към него, и Авакум се чуди – заприличала му беше на бяла птица: „Ето че фантазирам като смахнат – рече си той. – Анастаси би ми завидял!“ – После си каза: „Навярно е от умора. Каква бяла птица се мярка в ума ми?“ – Той разтърси глава и почука с пръст по картичките:

– Какво търсят тия снимки в тайника на бай Спиро Драгнев? Какво свързва Спиро Драгнев с инженер Сапарев, ако инженер Сапарев е наистина чист човек? Ето още едно доказателство, че в дъното на цялата тази афера стои Прокопи Сапарев! Иди го спасявай, ако си нямаш работа!

Авакум събра със смръщени вежди картичките и както се захвърлят лоши карти, които губят, така ги захвърли и той настрана. После извади онази картичка, която все още стоеше затворена в плик, и още докато я измъкваше от плика, лицето му се оживи и сякаш светна от радост. Той я подхвърли на Анастаси и попита:

– Какво виждаш тук?

– Порнографска снимка! – възмути се Анастаси. Той захвърли снимката на масата и погледна огорчено Авакум.

На снимката се виждаше как един млад момък беше прегърнал една млада и разсъблечена жена, като при това беше сложил безцеремонно ръката си върху лявата й гръд.

– Какво виждаш! – попита весело Авакум.

– Обикновена порнография! – повдига обидено рамене Анастаси. – Какво си ме заразпитвал толкова?

– Но как да не те разпитвам? Знаеш ли колко е важно? Ако можеше да си представиш колко е важно, щеше да си подсвирнеш с уста! Но понеже не познаваш кои са тия хора, аз ще ти кажа. Мъжът, любезни приятелю, е един от инженерите от конструкторското отделение на ЗСС и се казва Димо Карадимов. А жената, която той е прегърнал толкова цинично, според твоите разбирания, се казва Лиляна Павлова и е съпруга на генералния директор на ЗСС. Разбираш ли сега, приятелю мой, защо имам желание да извикам: „Хип, хип, ура!“ Не разбираш? Нищо, аз ще ти обясня. Когато кръчмата е работела още, тук дохождат на любовна разходка инженер Карадимов и съпругата на генералния директор Лиляна Павлова. Бай Спиро ги нагласява да са насаме, вероятно в сервизната стая до кухнята, и през дупка от вратата ги фотографира в много сублимен за тях момент. След някой и други ден бай Спиро показва на Карадимов копие от картичката и го пита дали си представя какво ще стане с него, ако снимката попадне случайно в ръцете на генералния директор. Какво е отговорил Карадимов, поддал ли се е на шантажа (най-баналния вид шантаж за вербуване на агенти!) и ако се е поддал – доколко, по този въпрос не мога да кажа предварително нищо. Поставени „натясно“, страхувайки се от обществен скандал или пък от отмъщението на „измамения“ съпруг, любовниците обикновено се съгласяват на известно сътрудничество със собственика на изобличителните документи. Първоначално те се утешават с мисълта, че ще надхитрят „кредитора“ си, като му правят достояние само „маловажни“ неща. Те не познават логиката на предателството, която на края ще ги доведе неминуемо до катастрофа. Но, тъй или иначе, аз не казвам в момента нищо определено. Аз само констатирам, че му е било предложено от бай Спиро да се хване на „хорото“. Уловил ли се е на хорото и как е участвувал в играта – това тепърва ще видим.

Тази снимка показва инженер Карадимов като любовник. В ръцете на бай Спиро тя се превръща в един документ за шантаж. Накратко, ние имаме логически сигнал, че около Карадимов става „нещо“, но не разполагаме засега с никакви факти, които да го уличават в шпионаж.

Ето как стоят нещата в тоя час. Около Сапарев има факти, но няма логика. Около Карадимов има логика, но няма факти. Само случаят „Спиро Драгнев“ е ясен в смисъл, че държим в ръцете си шпионин, но какво общо има с аферата „ЗСС“ и какви са връзките му със случаите „Сапарев“ и „Карадимов“, трябва да изясняваме тепърва. С една дума, ние сме в началото на пътя.

Вятърът се беше усилил, блъскаше вратата, пищеше около комина, а дъждът чукаше по стъклата на прозорците поривисто и с отчаяна упоритост. Анастаси се завърна от кухнята и съобщи, че е открил на вратата, която води за сервизната стая, отвор в левия й горен ъгъл, голям колкото орех.

– През този отвор бай Спиро е заснел любовниците, разбира се, със специален фотоапарат! – усмихна се доволно Авакум.

Докато Анастаси си приготовляваше походното легло, големият миндер беше предоставил на приятеля си, Авакум настрои ултракъсовълновия си радиоприемник и докато чакаше позивните сигнали на капитан Петров, внимателно разучаваше ключовата схема на шифъра, който беше намерил в пушката на бай Спиро.

Капитан Петров се обади точно в 23,00 часа. Две от неговите известия развълнуваха силно Авакум. Вчера вечерта между 6,30 и 7,00 часа на площадчето, където е първата спирка на рейс №2, бил забелязан един червен фолксваген. Кондукторът, който го забелязал, твърдял, че го видял, веднъж, когато се връщал от последната спирка при кръчмата „Пияни вишни“, и втори път, когато правел обратния си курс. След това червеният фолксваген изчезнал, кондукторът повече не го видял. Второто известие, на което капитан Петров като че ли не отдаваше голямо значение, заинтригува по-силно Авакум. Доктор Юлия Сапарева заминала днес следобед за София. Тя отседнала в хотел „Севастопол“ и говорила тази вечер в осем и трийсет часа с Видин. Телефонната покана била до някой си Велко Трифонов. От направената справка се установило, че този Велко Трифонов е бивш фотограф, живее на улица „Александровска“ №70, където по-рано се е помещавало и фотоателието му „Луна“. Докторката и фотографът си уговорили среща за утре, 7 часа вечерта, в сладкарницата на хотел „Балкантурист“.

Авакум нареди на капитан Петров:

1. Да установи денонощно наблюдение над инженер, Димо Карадимов.

2. Да продължи наблюдението на доктор Сапарева. Същата да не се изпуща от очи във Видин.

3. Да се приготви подробна справка за фотографа Трифонов.

4. Да му се обади утре в 11 часа в софийската му квартира.

Когато разговорът приключи и Авакум прибра малката си портативна радиостанция, помещението изведнъж се изпълни с мрачна и потискаща тишина. Но това не беше всъщност истинска тишина, а тревожни писъци на вятъра, скърцане на врата, безутешно скърцане на прозорци. Авакум извади от чантичката си два зара от слонова кост, дойде до масата и се обърна към Анастаси.

– Избери си – чифт или тек!

– Чифт! – каза Анастаси.

– Намисли си нещо важно – дали ще се сбъдне.

– Какво да си намисля? – попита Анастаси.

– Нещо важно! – каза Авакум. – Например дали до края на годината ще се ожениш?

– Това не е важно! – поклати глава Анастаси.

– Ти искаш да останеш стар ерген като мене?

– Това не зависи само от мен! – въздъхна Анастаси. Той се изправи и взе заровете от ръката на Авакум.

– Аз ще хвърлям – рече той. – Намисли си нещо важно, дали ще се сбъдне.

– Какво да си намисля? – повдигна рамене Авакум.

– Например…

– … дали до края на годината ще се оженя? – прекъсна го Авакум. – Този въпрос боговете отдавна са решили, няма смисъл да питам заровете.

Анастаси направи тъжно лице и се запъти към леглото си, но Авакум го спря.

– Хайде, хвърляй! – рече той. – Залагам за малката ясновидка. Дали ще прогледне!

Анастаси не знаеше коя е малката ясновидка и затова хвърли заровете с най-безразличен вид. Заровете показаха 2 и 3.

– Спечелих! – усмихна се Авакум. – Тази вечер ми върви! Заровете показват, че малката ясновидка ще прогледне. В такъв случай Прокопи Сапарев е вън от играта. Дано!

В тази минута той грееше ръцете си на чуждия огън, дори Анастаси го почувствува, затова лицето му се сви, като че ли го беше заболял зъб.

Авакум остави Анастаси да спи, а сам се завърна отново в къщата на бай Спиро. Прибра се към два часа след полунощ.

Призори дъждът спря. Щом се поразвидели, Авакум и Анастаси тръгнаха за блатото. Като излязоха на полосата и повървяха някое време, Авакум каза:

– На метър-два под нас, а някъде и по-надълбоко, се намира обширен и плътен слой от глина. Този слой пречи на водата да се попива в дълбочините, затова тя размеква повърхностния пласт на земята и образува гьолове. Почвата, върху която се движим, прилича на сюнгер. Умението на бай Спиро да минава нощем в мъгла из тия тресавища не представлява нищо особено. Тук не играят роля никакви свръхестествени способности. Както виждаш, пътеката е ориентирана строго и по права линия към другия бряг и не прави никъде дори минимална чупка. Това място, където е излязла тиня, е отскоро. За да се движиш сигурно по една права и строго ориентирана пътека, не е необходимо дори да се оглеждаш. Необходим ти е един светещ компас, разграфен на минути и секунди. Засичаш градуса, минутата и секундата на посоката, която трябва да държиш, вървиш и не вдигаш очите си от скалата и пътеката те извежда на мястото, където трябва да стигнеш. Ето! – той извади от джоба си един кръгъл компас и чукна по капака му с показалеца си. – В чекмеджето на бюрото му намерих три такива компаса. С всеки от тях можеш да минеш безопасно през туй блато и в най-мъгливата нощ! Колкото до разширението на втория гьол, то се е появило отскоро. Спиро е щял да си блъска главата как да го избиколи – той и неговите хора.