Текст книги "История с кучета"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 5 (всего у книги 9 страниц)
При разследването се установява:
а) че Прокопи Сапарев е пипал секретните документи;
б) че е оставил два вида следи около железния шкаф. Едните следи са били от обувките му, когато са били сухи, другите следи пак са от неговите обувки, по когато са били вече мокри.
Забележка. От 6 часа започва да вали силен дъжд.
Пред следователя Прокопи Сапарев дава уклончиви и противоречиви показания за времето, прекарано от него между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути. Първоначално твърди, че е слязъл на първата спирка на рейс №2, че там е приказвал с някакъв човек около 5 минути и че после се е завърнал с рейс №2. Сетне, когато следователят го притиска, той дава други показания – че е престоял на спирката не 5, а 20 минути. Той твърди, че през цялото това време е държал чадъра си отворен, а капитан Петров е забелязал при завръщането му в кръчмата, че чадърът е сух.
Инженер Прокопи Сапарев категорично отказва да съобщи името на човека, с когото (според него) е разговарял 20 минути на първата спирка на рейс №2. Той отказал също така да посочи точното място, където (според него) е разговарял със своя приятел. Накратко, той отказва да установи алиби (или пък не е в състояние да установи такова алиби), което да го извади извън подозрението, че времето между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути не е употребил, за да ходи до завода, да престоява там и да се завръща обратно.
Тоя отказ да установи алиби; следите от мокрите му обувки около железния шкаф и показанията на двамата пазачи, че са го видели да влиза в отделението, и показанието на пазача на вход „Б“, че го е видял да излиза от отделението – са според мен доказателства от безспорен характер. Трябва да се смята безусловно, че инженер Прокопи Сапарев е причина за изтичащата и вероятно изтекла вече секретна информация от ЗСС.
Няколко думи за писмото, което Сапарев е оставил на майка си в Пловдив. От това писмо може да се заключи, че в аферата е замесено лице, което Прокопи нарича „чичо“, но което по всяка вероятност не му е никакъв чичо. „Чичо“ – това е, разбира се, псевдоним. Инженер Прокопи Сапарев навярно прави някакви услуги на това лице, срещу които услуги той държи да му се заплаща в лири. От писмото може да се съди също така, че „чичото“ е компрометирано лице и че се държи неделикатно.
Особен момент в писмото е майката на инженера. Тя има връзка с „чичото“, от което следва, че и тя е в аферата. Може би нейната роля се свежда до поддържане на връзка между инженера и „чичото“ – това предстои тепърва да бъде установявано.
Аз мисля, че в аферата са донякъде и другите двама инженери – Хафезов и Карадимов. Това, че напоследък ходят заедно и не се делят един от друг, е признак от много съмнително естество. Има, значи, нещо, което ги обединява и сдушава. Хафезов се крие зад следователската титла на своята жена, а Карадимов – зад репутацията, която си е създал на лекомислен женкар.
В тази афера навярно са замесени и други хора. Кому например предава нашия инженер информациите си? Кой му е резидента? По какъв канал се предават информациите?
Но това са подробности. Като се дръпне главната бримка, разплита се целият чорап. Нали?
Искам да ви кажа още нещо. Дори да не беше снощния случай, аз пак щях да стигна до Прокопи Сапарев. Моята компютърна система на следене и натрупване на белези извади Прокопи Сапарев на червена позиция, което означава, че от всички „информатори“ той е оптималният, тоест главният.
Зная, че тази система не е по вкуса на моя колега Захов, той недолюбва електрониката, иска докрай да си остане верен на принципите на старото „класическо“ мислене. Е, добре, той е представител на една по-стара школа и негово право е, въпрос на чест е да държи на принципите й.
Но в края на краищата какво значение имат методите. Важни са резултатите. Прокопи Сапарев е в ръцете ни, това е важното! Скоро ще разплетем целия „чорап“ и изтичането на секретна информация от ЗСС най-после ще секне!
Аз предлагам да заминем още днес за София, и там, на по-високо равнище, да решим как да процедираме по-нататък, т.е. кога да сложим ръка върху инженера и неговите най-близки помощници.
Като завърши, полковник Горанов избърса ръцете си с кърпичка, бяха се запотили, извади дълга папироса, щракна с електронна запалка и майсторски се обви за една секунда с тънък облак синкав дим.
– Браво! – възхити се Авакум. – Бива си ви!
– Нали? – прие похвалата Горанов, като кокетливо се усмихна. – Благодаря ви за комплимента. А всъщност тази задача не беше кой знае колко сложна! Това беше един доста ординерен случай. Не си струва да ме хвалите!
– Но вие за какво си мислите, че ви хваля? – погледна го студено Авакум.
Очите му бяха се превърнали сякаш в два свредела, нямаха милост, бяха се забили в гледните на другия и дълбаеха, дълбаеха.
– Аз мисля, че разговаряме по аферата – каза сухо Горанов, като отмести погледа си от лицето му.
– О, грешите! – премина на обидно-ласкав регистър Авакум. – Аз имах пред вид само вашето майсторско пускане на дим! Съжалявам, че сте ме разбрали зле.
– Чудно! – каза Горанов. – Значи, вие не приемате моята концепция?
– Но как да я приема, като тя ми прилича, извинявайте, на един спукан балон, издиша от самия си пъп!
– И вие наричате Прокопи Сапарев „спукан балон“, така ли да ви разбирам?
– Аз наричам Прокопи Сапарев все още „гражданино Сапарев“, а вашата концепция, че той е главният доносчик и изобщо доносчик, ми прилича наистина на спукан балон!
– Но това е нечувано! – плесна с ръце Горанов и се огледа да провери дали няма да намери подкрепа в нечии други очи.
Капитан Петров го гледаше въздържано, но не го отблъскваше, а майор Иванов изглеждаше уплашен и объркан, като уплахата му беше по-силна от объркването.
– Вие наричате „спукан балон“ следите от неговите мокри обувки?
– Аз мога да си купя, любезни другарю Горанов, същите обувки като вашите, същия номер, да изкривя токовете от вътрешната страна, както ги кривите вие, и като задигна от бюрото на майор Иванов едно важно дело, да докажа посредством следите от обувките ви, от вашите обувки, че вие сте били в неговия кабинет и че вие сте задигнали делото.
– Да речем! – кимна с престорена благосклонност полковник Горанов. – Да речем, че следите от обувките са наистина един ненадежден свидетел – схващане, с което аз не съм напълно съгласен, но както и да е! Питам: двамата пазачи, които са видели с очите си инженер Сапарев, и те ли са „спукани балони“?
Майор Иванов, който го гледаше с широко отворени очи, изведнъж се разсмя.
– На въпроса ви ще отговоря с въпрос. Може ли човек, който не носи чадър, да измине 25 крачки в проливен дъжд, без да се намокри?
– Не прекалявате ли? – намръщи се полковник Горанов.
– От „черния вход“ на завода до входа на сградата, където се намира конструкторското отделение, има точно 25 крачки. По времето, когато според вас Сапарев дохожда за втори път в завода, навън се излива пороен дъжд. Допущате ли вие, че Сапарев е могъл да измине два пъти по 25 крачки под дъжда, без да се намокри поне мъничко? Пазача на вход „Б“ изрично подчертава, че Сапарев не е носил чадър. Човек, който не носи чадър и изминава 50 крачки под силен дъжд, непременно ще се намокри, пали?
Авакум се обърна към капитан Петров. – Беше ли мокър инженер Сапарев, когато се завърна в кръчмата?
– Пардесюто му беше абсолютно сухо и шапката му беше суха.
– А чадъра му?
– И чадъра му беше сух.
Авакум се обърна отново към полковник Горанов:
– Ако между 6 часа и 28 минути и 7 и 03 Прокопи Сапарев е дохождал повторно до конструкторското отделение, трябва да се предполага, че дъждът непременно е намокрил както шапката му, така и неговото пардесю. Но шапката и пардесюто му по чудо остават сухи. Намокрят се само подметките на обувките му, за да оставят следи около железния шкаф. Как ще обясните вие тези чудеса? Шапката и пардесюто сухи, а подметките мокри!
Полковник Горанов навъсено мълчеше.
– За да бъде картината, както се казва, „пределно ясна“, ще направя едно допълнение към вашето „обобщение“. Според шофьорите, разпитани от моите хора, двойните врати на „черния“ вход, през които влизат и излизат товарните коли, са били заключени още в 6 часа. Същото е потвърдил пазачът на вход „Б“, когато е бил разпитан за втори път. Така че вероятността Прокопи Сапарев да е пристигнал с кола досами стъпалото на вход „Б“, трябва напълно да се изключи.
Полковник Горанов за трети път запали цигара, по сега не се обви тутакси в къдрави облачета дим. Той всмукна дълбоко няколко пъти от цигарата си и каза, като направи пренебрежително лице:
– Когато трябва да се избира между показания на хора и показания на вещи, по презумпция се дава предпочитание на показанията, дадени от хората.
– Това „правило“ вие сега ли го съчинихте! – засмя се Авакум.
– Логиката го изисква! – каза мрачно полковник Горанов.
– Логиката държи сметка за всички видове показания, без да прави разлика дали са от предмети, хора, животни и прочие. Но понеже вие търсите помощ от логиката, аз ще ви кажа, че в настоящия случай тя не е на ваша страна. Тя е против вас. Слушайте! Ако инженер Сапарев беше дохождал втори път, както твърдите вие, той в никакъв случай не би направил две неща. Искате ли да ви кажа какво не би направил инженер Сапарев?
– Казвайте, щом това ви прави удоволствие!
– Ще го кажа не за собствено удовлетворение, а за да видите защо гледам на вашата хипотеза като на „спукан балон“. Ако инженер Сапарев беше минавал втори път в конструкторското отделение, за да заснеме на микролента свръхсекретните документи, той не би сторил в никакъв случай две неща. Първо – не би оставил отключен железния шкаф. Защо трябва сам да дава видимост на престъплението си? Какво ще спечели от това? Обикновено престъпникът се старае да не оставя следа, да не създава видимост, че е извършил престъпление. Какво по-хубаво от един заключен шкаф? Заключеният шкаф не буди подозрения, не алармира милицията, не предизвиква следствие и прочие ненужни неща. Заключеният шкаф осигурява, поне временно, спокойствие и тишина. Да оставиш отключен шкафа, който тайно си отворил – това е равносилно да насочиш дулото на пищова към гърдите си! Няма на света такъв наивен шпионин, уверявам ви!
Същите бележки бих могъл да направя и по отношение на „забравения“ ключ. След като Прокопи Сапарев влиза „легално“ в отделението, защо е трябвало да излиза „нелегално“ оттам, задигайки ключа със себе си? Да си представим нещата така, както биха изглеждали, ако Прокопи Сапарев беше наистина централна фигура в тази история и беше дохождал втори път в отделението, за да заснема тайно на микрофилм пристигналите свръхсекретни документи. Най-напред той се освобождава от присъствието на пазача Стамо Стаменов, като го изпраща да му донесе закуска. Това е правдоподобно. Той изщраква с фотоапарат за около 5 минути двадесет страници – и това е правдоподобно. После тръгва да си ходи, като оставя шкафа отключен – това е неправдоподобно. Не дочаква да се завърне пазача и да му донесе закуската, както е заръчал, а офейква, като задига и ключа от отделението – това също е абсолютно неправдоподобно. Така би постъпил само човек, който гори от желание да попадне незабавно в ръцете на милицията. Нека другарят Иванов да каже, понеже го е разпитвал още същата вечер, дали е забелязал у него подобно желание?
– Какво говорите! – сепна се майор Иванов. – Моля ви се! Нали вие сам следяхте разпита? Той настръхваше при мисълта, че го подозирам, бранеше се и дори сам нападаше!
– Държеше се като нормален човек. Въпреки някои странности в характера си Прокопи Сапарев е нормален човек, безсмислено е да му се приписват действия, които по начало са присъщи само на неуравновесени и ненормални хора. Така ще тръгнем подир призраци и истината ще се изплъзне от ръцете пи.
Авакум, предизвикан от полковник Горанов, започна бележките си със страст, агресивно, но бързо се успокои, увлече се в собствените си мисли и забрави раздразнението си.
– На особено мнение съм и по отношение на тия прословути 32–33 минути, за които майор Иванов води снощи голяма битка с инженера. Ако приемем версията на полковник Горанов, ние трябва да предоставим на инженер Сапарев максимум 30 минути: за отиване до завода и оттам до конструкторското отделение; за правене на микроснимки; за излизане от конструкторското отделение и за завръщане от завода. За да стигнат 30-те минути за всичките тези действия, ние трябва предварително да изключим всякакво ходене пеш, т.е. да приемем, че след първата спирка на рейс №2 Прокопи Сапарев се е движил по-нататък само с кола. Една лека кола може да стигне от споменатата спирка на рейса до ЗСС за около 10–12 минути, и то при положение, че шофьорът има късмет и че на колата са създадени идеални условия за движение. Но както знаем от снощния разпит, портиерът на централния вход твърди, че не е виждал изобщо инженера нито на излизане, нито по-сетне. Следователно, за да влезе в завода, инженера е бил принуден да направи една обиколка до „черния“ вход на ЗСС, равна приблизително на един километър. В дъждовно време и по разкалян път тоя километър не може да се измине за по-малко от минута и половина, две. Като се прибави към тия две минути още една минута, равна на математическата вероятност от принудително спиране поради поява на червена светлина – получава се недостиг на време, равен на около 3 минути. Откъде ще вземе инженера тия 3 минути? Той няма откъде да ги вземе, не може да ги набави, защото пашата версия, т.е. версията на полковник Горанов не му предлага никакъв резерв.
Така че и по отношение на минутите версията на полковник Горанов търпи сериозна критика. Тя изобщо е една неудачна версия според мен. Не се покрива с никакви доказателствени материали било от логичен, било от технически характер.
Трябва да се изчакат резултатите от огледа на спирката, където е слязъл Прокопи Сапарев. Сега моите момчета са там. Може би ще научат нещо, което да хвърли една първоначална светлина върху странното поведение на Сапарев. Засега в тази афера сме се натъкнали на факти, които логиката отрича, и на логика – с която фактите се разминават.
Той напълни лулата си и запуши.
Майор Иванов продължаваше да го гледа с огромно учудване в очите си и с малко страх, а капитан Петров беше прехапал долната си устна, сякаш изведнъж си беше дал сметка каква опасност го е дебнела на пътя.
Полковник Горанов гледаше мрачно пред себе си и пръстите на дясната му ръка почукваха безшумно по облегалката на стола.
– Капитан Петров – обърна се Авакум към помощника си, – имате ли сведения за „чичото“ на Прокопи Сапарев?
– Прокопи Сапарев няма чичо – каза капитан Петров. – Иван Сапарев – баща му – не е имал брат.
Глава втора
Блатото
Както споменах в началото на разказа, с Авакум се запознах в село Момчилово преди петнадесет години. Току-що бях назначен за ветеринарен лекар на района, а той беше дошъл в Момчилово във връзка с аферата „Ичеренски“. Като човек на приключенията аз водех доста (скромно казано) бурен живот, но и за добитъка полагах грижи. Някои по-знаменити момчиловки, каквато на времето беше например Балабаница, момчиловската Лорелай, навярно си спомнят и сега разни неща. Разбира се, Балабаница беше хлътнала по Авакум и това си беше съвсем естествено, но без моето специално внимание и без моите особени грижи – щеше ли нейната крава Рашка да стане районен първенец по млеконадоя? Друг път.
Момчиловските Лорелаи много се заглеждаха по мен и кой знае какви успехи щях да имам, ако не бяха тия страхотни ветеринарни клещи за вадене на зъби, които носех постоянно в джоба на бялата си манта. С такива клещи можеше да се измъкне не само зъб, но дори и цял крак. А това смущаваше клетите жени и повечето от тях навярно са преживявали сериозни драми.
Иначе се радвах на големи успехи. Спомняте ли си село Кестен, дядо Реджеб имаше колиба над селото, досами гората, но това не беше кой знае какво; внучката му Фатме живееше при него. Да е имала тогава 16–17 години, не повече. Веднъж я зърнах да се къпе в реката и се спрях, затаих дъх, да не я уплаша много. Беше летен ден, през шубраците се провираше слънце и водните капчици по бялата й кожа приличаха на истински бисери! Навярно са били дори по-красиви от истинските бисери! Както и да е, но Фатме ме видя и толкова силно се развълнува! Господи, толкова се развълнува!
Едва не ме заслепи с пясък, тиня и други разпи неща, които загребваше от дъното на синкавия вир и хвърляше право в очите ми. Какво й беше хрумнало, та все в очите ми се целеше, един бог знае. Но си личеше, че беше много развълнувана. На момичета като нея това не се случваше всеки ден. И как би могло да се случва всеки ден, не беше само едно село Кестен, което бях длъжен да наглеждам!
След два-три дни занесох един гердан на Фатме. Случайно бях минал през Девин и тоя гердан ме погледна през една витрина и сякаш ме помоли да го купя. Той беше много красив. Но Фатме дори не го погледна, както трябва!
– Вземи го, дъще! – съветваше я благо Реджеп. – Тоя човек ти прави подарък от сърце, вземи го!
– За какво ми е? – сопна се Фатме. – Що ми трябва тук купешки гердан? Ако ми е до гердан, аз сама ще си свия от бъз и ще е по-хубав от тоя!
И не иска да го вземе.
Запокитих аз моя гердан високо на една мура и там си стоя дълго време, две или три години, а после изчезна. И Фатме се измъкна от пущинака, слезе в Мадан при някакъв миньор и там се задоми. А пък аз й предлагах да стане царица! Има в моя район една дузина крави-рекордьорки, тъй че не бях владетел само на думи! Нямаше защо да ми се перчи толкова със своя миньор.
Не можех да се оплаквам от липса на внимание, но тъй или иначе, нито една от момчиловските Гретхени и Лорелаи не отвори тайно портата ми, за да си побъбрим насаме. Аз оставях нарочно портата отключена и се ослушвах от собата дали няма издайнически да скръцне. Не скръцна нито веднъж! Кой знае, може би на тия жени и наум не е дохождало, че ще дръзна да оставям нощно време къщата си отключена. Кой знае! Но сигурно ще да е било така.
Години отминаха, аз оставям по навик портата отключена, но отдавна съм престанал да се ослушвам. Предпочитам да си седя спокойно до огнището и да си мисля за разни неща. Пък и ония жени ги няма вече – едни остаряха, други се изселиха. Балабаница почина преди 7 години по най-недостоен начин – от грип. Такава жена да почине от грип!
А с днешните жени се разминавам. Имам чувството, че ако поканя някоя да ми дойде на гости, тя или ще се съгласи тутакси, или ще ми вдигне ужасен скандал. Не ми е по вкуса нито едното, нито другото. Затова си седя до огнището вечерно време и ровя с пръчица в пепелта. И се радвам, че съм бил на времето толкова далновиден. Ако тогава не бях закупил тази къща, сега щях да живея в градска стая и щях да грея ръцете си на нафтова печка или на електрическа духалка. Ето какво значи човек да е практичен и да има усет към промените, които предстоят. Предчувствувах, че момчиловци ще вдигнат нови къщи – модерни, с колонки отпред, с еркерчета и балкончета, че ще въведат електричество вътре и че старите оджаци, пещи и одаи ще останат в приказките да правят дружинка на старите песни и обичаи. Затова купих къща и, слава богу, сега мога да стоя с часове край живия огън и да си мисля за какво ли не. Така постъпват практичните и делови хора, а романтиците – нека те да греят ръцете си на духалките, да ся варят кафе в електрически джезвета и да поддържат „кондицията“ си с изкуствен белтък.
* * *
След като постигнах големи успехи в Момчиловския край, преместиха ме в друг район, по на север, с районен център – нека да го наречем условно – Воднянци (нали се уговорихме, че заради ЗСС всички селища и местности наоколо ще наричаме с условни имена!). Воднянци е богато село, има хотел-ресторант, кино, ремонтен цех, ловна дружинка и самодеен хор. Хубав път го свързва с централното шосе, по леко нахълмените му околности виреят десертни лозя, а на юг се зеленеят мочурища, пренаселени зимно време с диви патици и гъски. Воднянци ме настаниха в една градска къща насред селото. Имах баня, телевизор, хладилник. Спалнята ми се отопляваше с електрически радиатор, в гостната си имах масичка, специално пригодена за игра на шах. Не чувах стъпките си, защото подът беше постлан с дебел мокет, толкова беше тихо, но шумотевицата, която идеше отвън, започна да ми взима здравето още на третия ден. Ах, насреща имах киното, сладкарницата, ресторанта! Радиоуредба свързваше салона на киното с улицата, така че всеки звук, които се разнасяше на екрана, стигаше с пълна сила и до моите уши. В сладкарницата безумстваше един магнетофон, който не почиваше дори през обедните часове. Но това е още нищо! Вавилонията идеше от ресторанта – от лятната му градина, от подиума, където издевателствуваше неговия естраден оркестър. Една гърдеста певица в отминала младост и петима младежи в одеяния ни мъжки, ни женски произвеждаха поп-музика, като правеха с инструментите си всичко, каквото беше по силите им, за да превърнат нощта в кошмар.
На третата вечер почувствувах, че ме обзема някакъв душевен делириум тременс. Това беше пристъп на нервна треска, сигнала за приближаваща се душевна катастрофа. Грабнах палтото си, пресякох тичешком площада, който се тресеше от адски звуци, и след десетина минути се намерих в южния край на селото, където шумотевицата още настигаше слуха ми, но като през някаква дебела завеса.
Продължавах да вървя. Беше кротка августовска нощ, имаше голяма луна, седефена виделина заливаше целия свят. Бях излязъл на един прав, широк и навярно отдавна занемарен път.
Тоя път уверено водеше някое време между овощни градини, бостани и лозя. После той излезе на едно просторно и осеяно с могили поле, което на запад се преграждаше от планини. От лявата страна на пътя тъмнееха шубраци, тук и там се мяркаха като разтворени гигантски чадъри короните на върби или щръкнали като показалци към небето усамотени тополи. Откъм тази страна на пътя се носеше глухо и далечно квакане на жаби или пък се възземаше писък на нощна птица, който отекваше в тишината като вик на уплашена до смърт жена.
Откъм дясната страна на пътя лекият нощен ветрец донасяше приспивната изначална песен на щурците. Това беше странен път, който водеше през странни места. Отляво се простираше пустош, осеяна с шубраци, с мяркащи се усамотени дървета. Отдясно се разстилаше познато родно поле със заоблени могили, унесено под студената светлина на месечината в спокоен и отмарящ сън.
По тоя път личаха следи от насипван някога чакъл, срещаха се късчета от разбит асфалт. Беше съвсем очевидно, че това е било по-рано участък от централно шосе, а сетне, когато са изправяли шосето, тази отсечка е останала като един ненужен апендикс. На северозапад и югоизток апендиксът без друго излизаше с двата си края на централната магистрала и аз бях сигурен, че цялата тази изостанала отсечка едва ли ще е по-дълга от два-три километра.
Така вървях сред тишина и безлюдие още десетина минути. Сетне, след един завой надясно, изведнъж изскочи пред очите ми от лявата страна на пътя една къщичка с керемиден покрив, с бял комин – нито много малка, нито голяма. Срещу къщичката, на самия път, грабна моментално очите ми една червена лека кола, която имаше доста внушителни размери и веднага напомни с формата си и с не знам още какво, че е (аз не съм автоманиак!) чужда, тоест, че е от западен произход. Тази кола сякаш беше чакала само моята поява – не бях излязъл още от завоя, както трябва, и фаровете й светнаха и отправиха в очите ми ослепителен поток светлина. Инстинктивно отскочих встрани, наляво от пътя, и колата тутакси профуча с леко ръмжене покрай мене. Както казах, тя като че ли беше в пълна готовност за потегляне и само чакаше появата ми, за да се втурне напред. „Чужденец – рекох си, – отбил се встрани от магистралата, за да си почине на спокойствие някой и друг час! Е – пак си рекох по негов адрес, – на добър път!“ Бях в добро настроение, лоши мисли не ми идеха наум. Когато застанах пред къщата и взех да я оглеждам, неочаквано помислих: „Ами какво щеше да стане, ако не бях отскочил встрани?“ Един бог знае какво щеше да стане, аз бях в добро настроение и не ми се мислеше за лоши неща.
Обиколих къщата оттук-оттам и бързо се досетих, пък и не беше мъчно да се досети човек, че тази паянтова постройка е била някога си кръчма. В добрите за нея времена централното шосе й доставяло редовна клиентела, тук спирали автобуси, каруци, пътници се отбивали да хапнат, да изпушат цигара или да съживят настроението си с юзче ракия. После, когато „изправили“ шосето, кръчмата изсъхнала, както изсъхва клонче на дърво, по чието стебло не тече вече сок.
Около кръчмата още личаха останки от ограда – стърчаха колци, валяха се по земята парчета заръждавяла бодлива тел, лежеше като непогребан труп разбита врата, почерняла от влага и мръсотии. От това място, където беше захвърлена вратата, започваше пътека, гъсто обраснала с папрати и треволяк. Тя се виеше двадесетина крачки сред едно голо място, което с било по-рано заден двор навярно, а сетне секваше като прерязала с нож. Оттам нататък се ширеше опя тайнствен простор, откъдето идеха отчаяните писъци на птиците, квакането на жабите и където се мяркаха като привидения самотни тополи и прегърбени върби, и тумби от храсталаци, скупчени като стада от диви прасета.
„Чуден свят!“ – зарадвах се в душата си на тази дивотия. И понеже бях много уморен, свърнах отново към входа на кръчмата, хвърлих палтото си на земята и се изтегнах тутакси по гръб.
Колко време съм лежал така – не зная и не помня, тази нощ не погледнах часовника си нито веднъж. Но по едно време почувствувах да ме обхваща странно безпокойство, някакъв смътен страх може би и което беше най-чудно – сякаш безпокойството и страха идеха от много определено място, от оная страна, където квакаха жабите. Изправих се, поразкърших рамене, за да се уверя, че не сънувам, заобиколих къщата и излязох на пътеката. И в същия миг видях, че насреща ми се задава човек. Той наистина идеше от оная страна, тайнствената, дето дивите прасета бяха се скупчили на тумби.
Беше ясна нощ, сякаш гледах света през тънка люспа от седеф.
Човекът, дето идеше насреща ми, беше едър мъжага, почти исполин. Носеше винтяга, в дясната си ръка държеше дебел бастун.
И той ме видя, но присъствието ми на пътеката като че ли не му направи впечатление. Нито се забави, пито избърза, движеше се равномерно, като машина. Ако съдех по лицето му, възпълно и заоблено, лъхащо на здраве, епикурейско лице – той беше, изглежда, скоро прехвърлил шейсетях години, ходеше изправен, крачките му бяха твърди. Като наближи, аз за миг се поколебах дали да се отместя встрани от пътеката, тоя тип само дето не пухтеше като парен локомотив, можеше да ме прегази като нищо. Но аз не се отместих нито сантиметър встрани, а и локомотивът не изпитваше желание да гази.
– Гледай ти! – каза този човек, като се спря на една крачка пред мене. – Само ветеринарен доктор дето не се беше мяркал тук!
„Гледай ти? – повторих си наум възклицанието му. – Откъде пък знае, че съм ветеринарен доктор?“ Но като разбрах, че ме познава, почувствувах се по-спокоен.
– Разхождам се! – рекох аз. – Вие откъде ме познавате?
– Оная вечер, като си пиех бирата в ресторанта, вие се показахте на вашия прозорец и един се обади: „Туй е новия ветеринар!“ Какво дирите тук?
– Разхождам се! – повторих аз.
– Намерили сте място за разходка! – махна с лявата си ръка исполина, в дясната си ръка стискаше бастуна. – По тези места само караконджули се мяркат нощем. Не е за вас!
Не му отговорих веднага. После рекох:
– Аз съм укротявал бикове! – рекох. – А на един бик, дето не му идеше ума в главата и все налиташе да гази и да боде, направих инжекция ей с такава игла – двадесет сантиметра дълга!
– И какво? – рече исполинът.
– Два депа спа, а на третия пак започна!
– Бива си ви! – рече исполина, но не се засмя, както очаквах, а продължи да се взира любопитно в лицето ми. – Ха да поседнем! – предложи неочаквано той и кимна подканващо към входа на кръчмата. – Тъй и тъй сме се срещнали, да си побъбрим минута-две.
Седнахме на каменното стъпало пред къщата. Той се отпусна направо на камъка, но аз постлах палтото си и затова на мен ми беше по-добре.
– Аз се казвам Анастаси Буков – рекох. – В Смолянския край свърших няколко полезни неща с млеконадоя. А мога ли да зная ваша милост кой сте?
– Ако ви кажа, че съм партийния секретар, няма да повярвате.
– Нито ще повярвам, че сте секретаря на ОФ!
– Не съм дори председател на местния общински комитет – продължи исполинът.
– Има време! – рекох.
– Аз се казвам Спиро Драгнев, любезни докторе. Роден съм в Пещера, а по професия съм лесовъд. Бил съм лесничей, гатерджия, директор на лесовъден техникум и на края – кръчмар. Двадесет години съм държал ей тази кръчма – той чукна с бастуна си по каменното стъпало. – Но преди две години, когато изправиха шосето, туй място запустя. Сега съм председател на ловната дружинка.
– Ето че сте председател все пак!
– Не мога да се оплача от съдбата си!
– Споменахте за караконджули?
– Да. Не ви съветвам нощем да скиторите наблизо.
– Заради караконджулите ли?
– Не бъдете самонадеян! Оттатък е опасно място. Той посочи назад към мистериозното пространство, откъдето квакаха жабите.
– Не вярвам на басни! – рекох.
– Но на мене вярвайте, защото аз съм живял тук двадесет години!
– И сте имали големи приключения?
– Аз лично – не! Но са ставали някои неща.
– Е, добре! – рекох. – Чия е тази къща сега?
– На селсъвета. Дадена е за ползуване на ловната дружинка.
– Чудесно! – рекох. – Аз ще помоля селсъвета да ми даде под наем тази къща.
– Вие сте луд! Какво ще правите сам до това благо? Той ме гледаше със смаяни очи.
– Блато ли! – възкликнах аз. – Но това е за мене щастие, ако наблизо има блато!
– Не бързайте! – повдигна ръка исполинът. – Вие не знаете още какво е това блато, за което приказваме!
– Ще развъждам патици и гъски – казах аз. – А може би и биволи. Вие нямате представа колко икономично животно е бивола, а какви облаги дава! – Биволите бяха една моя стара идея.
– Нищо няма да развъждате, докторе, ни птици, ни гъски, а пък за биволи да не приказваме! Туй място е опасно и освен за зимуване на дивеч, за друго не става.
– Като е толкова опасно туй блато, вие защо ходите там?
– Ловувам.
– Аха! – засмях се аз. – Къде ви е пушката?
– Тука е. Искате ли да ви покажа моята пушка? Той се надигна, извади ключ и отвори. Облъхна ме тъмнина, която вонеше на застоял тютюн, на мишки и на още най-малко десет други мръсотии.
