Текст книги "История с кучета"
Автор книги: Андрей Гуляшки
Жанр:
Шпионские детективы
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 9 страниц)
Като наближиха разкошната плачуща върба, Анастаси каза, че труповете на кучетата са навярно още там, но когато стигнаха до нея, от труповете нямаше следа. Всъщност имаше следа – стъпкана и повалена трева, и тя водеше право в съседния гьол.
– Там ги е скрил – той или някой от неговите съучастници. За вечни времена! Забелязал е, че си вземал проби от труповете и затова е решил да ги скрие завинаги от света.
Разсъблечена от шумата си или прикрита тук-там с рояк позлатени листенца, мокри от дъжда, жалки като парцалчета, върбата не мамеше окото, но Авакум настойчиво се взираше в клонаците й и на края се усмихна. Той посочи на Анастаси два раздалечени клона и попита:
– Забелязваш ли нещо? Анастаси повдигна рамене.
– Вейки са откършени, и то не много отдавна, не виждаш ли? Тук е обтягал антена, мога да се обзаложа на каквото щеш, дори лулата си ще заложа! И ще ти кажа: щом в дома му не можах да открия радиостанция, тя непременно ще се намери тука! Какъв по-сигурен тайник от това блато, където на всяка крачка дебне смърт? И какво по-удобно място от тази върба? Разбира се! Където е била обтягана антената, там трябва да се намира и станцията. За такова откритие не се иска много ум! – Като говореше повече на себе си, отколкото на Анастаси, той опипваше ствола на върбата, както сляп човек опипва вратата на дома, където живее. – Ето! – възкликна най-после той и по устните му се появи усмивка, в която имаше доволство и удовлетворение, но не кой знае какво тържество. На един метър над коренището на върбата имаше кухина, дълга около половин метър и широка една-две педи. Той бръкна в тази кухина и извади от дъното й куфарче, голямо колкото една портативна пишеща машина. – Ecce Veritas!55
Ето истината! (лат.)
[Закрыть] – кимна той на Анастаси и избърса с кърпичка ръцете си. – Човек това звучи гордо, но от човек може всичко да се очаква!
– Сега какво ще правим? – попита Анастаси.
– Ще занеса тази станция в Н, за да снемат отпечатъци от нея и да ги сравнят с отпечатъците от пръстите на бай Спиро. След това ще замина за София, за да чуя какво ще разкажат пружинката и онази пластинка, по която забелязахме следи от лепило. А довечера ще се любувам навярно на тихия бял Дунав…
И неочаквано засвири с уста прелестния Щраусов валс и като придържаше за кръста една въображаема „дама“, той обиколи, танцувайки, върбата с усмихнато и щастливо лице.
* * *
„Очаквай ме вторник привечер. Ще присъствуваш на една голяма драма!“ – каза Авакум, вземайки си довиждане с Анастаси. В Пловдив той се отби в управлението за няколко минути, а сетне замина със служебен вертолет за София. В изследователския институт на милицията пристигна малко след девет и половина.
– Искам да знам къде се произвеждат пружини от подобна стомана – каза Авакум на дежурния инспектор, като му показа пружинката, която Анастаси беше намерил в блатото. – Освен това – продължи той – също бих искал да знам какво представлява това сиво-кафяво вещество, което е полепнало по пластинката. Работата е толкова спешна – допълни той, – че не часовете, а минутите играят в случая фатална роля!
Инспекторът, който познаваше Авакум и беше от почитателите му, обнадеждаващо се усмихна.
– Ще ви потърсим в къщи към 14 часа – рече той.
Авакум веднага се прибра в квартирата си на улица „Латинка“. Два месеца не си беше дохождал и сега просто копнееше, изпитваше глад да види нещата си, любимите си вещи, да се поогрее на камината и да си налее коняк в любимата си сребърна чаша, негов трофей от времето на Момчиловската афера. Окачи лодена си и веднага се хвърли да стъква огън в камината си. Когато пламъците запърпориха, той засили огъня с две по-големи дъбови трупчета и отиде да включи бойлера в банята.
После се зае да преглежда пощата. Измежду десетината разтворени писма едно писмо в луксозен син плик веднага грабна очите му. Пликът беше надписан с едър и малко наивен женски почерк и като че ли от него идеше някакъв чуден аромат. Всъщност от това писмо не лъхаше абсолютно нищо, на Авакум тъй му се беше сторило, луксозният син плик и познатият смел и наивен почерк навярно му бяха напомнили някакъв отдавнашен любим парфюм.
Той остави това писмо настрана, а другите набързо прочете.
Когато излезе от банята, той облече халата си, седна в креслото пред камината, запали лулата си и тогава чак реши, че беше дошло време за синия плик.
Писмото беше от Мария Максимова, балерината, която преди десет години неволно беше станала централна фигура в шпионска афера, наречена на времето от Авакум „Спящата красавица“. В този балет тя изпълняваше ролята на Аврора. Тя беше 23-годишна, голяма хубавица и голяма балерина, нещо „златисто и красиво“, по което Авакум насмалко не започна да копнее. Но през нощта след премиерата на „Спящата красавица“, когато тя го пожела и му се отдаде, „златистото и красивото“ помръкна неочаквано в душата му и той не я потърси повече. Срещнаха се отново след 6 години в Рим, тя отиваше на гастроли в Париж, а той беше дошъл да събира материали за книгата си. „Златистото и красивото“ може би под влиянието на чудното италианско слънце отново се беше пробудило в душата на Авакум и затова те прекараха две нощи заедно. После връзката им се прекъсна. Тя му пращаше покани и той ходеше на премиерите й, провождаше й разкошни букети, но с това се изчерпваше всичко – „златистото и красивото“ в душата му не се пробуждаше. И ето днес беше пристигнала нова покана. Тя го наричаше в писмата си „зрител от първия ред“ – сам той се беше нарекъл така веднъж – и в това си писмо пишеше: „Уведомявам «зрителя от първия ред», че на 29 този месец, сряда, ще се състои премиерата на възобновената «Спяща красавица». Аз играя отново Аврора. Може би това ще ти даде идея за нещо. Обади ми се по телефона! Мария.“
Авакум погледа писмото някое време, после се изправи, извади от шкафчето си сребърната чаша и си наля два пръста коняк. Изпи коняка на един дъх, направи няколко крачки между вратата и портала на верандата и на края, освобождавайки се сякаш от невидим товар, дойде до телефона и набра номера на „спящата“. На въпроса й: „Кой е?“, той отговори:
– Зрителя от първия ред!
– О! – възкликнаха оттатък.
– Не ме ли очакваше?
– Бях изгубила вече надежда!
– По-добре късно, отколкото никога! – каза Авакум и попита: – Мъжът ти тука ли е?
Тя се беше омъжила преди седем години за един генерален директор, който често ходеше в чужбина.
– Мъжът ми е в Италия. Защо?
– Ще те чакам след премиерата тук, на „Латинка“. Ще дойдеш ли?
Оттатък не се поколебаха нито за секунда:
– Ти съмняваш ли се?
И в мембраната прозвъня като сребро веселият й смях.
В два часа без четвърт от института се обадиха за резултатите. Пружината беше направена от специална стомана, каквато се произвеждаше само в един завод в България – в ЗСС, град Н. Що се отнася до „веществото“ върху пластинката, това беше най-обикновено епоксидно лепило „Универсал“, смесено със силна доза цианид.
В два часа се обади по приемника капитан Петров.
– Провери – нареди му Авакум – кой от конструкторите е ходил в експерименталния цех, кога и какво е правил там!
И му обади, че ще пристигне в Н утре, вероятно към десет часа.
Сетне отново си наля коняк, но само един пръст. До отлитането на самолета за Видин имаше предостатъчно време, можеше да поседи пред камината, да подържи сребърната чаша в ръцете си и за кой ли път да прочете свои стихове от времето на Момчиловската афера!
Той развъртя външната част на чашата, извади я и на вътрешната част прочете:
Сякаш повя вятър, замириса на бор. Балабаница се наведе да стъкне огъня и басмената й блузка се разтвори около врата.
– Сигурно и ти си била някога такава самодива! – каза й Авакум.
– А мигар сега съм лоша! – стрелна го Балабаница и опъна блузката върху гърдите си.
– Напротив, сега струваш колкото две самодиви – засмя се Авакум. Той намести отново двете части на чашата и замислено се усмихна.
* * *
Улица „Александровска“ започваше от центъра на Видин и отиваше на запад, към шосето за град Кула. №70 беше една стара двуетажна къща с олющена фасада, с табелка от пиринч върху входната врата, толкова потъмняла от времето, че Авакум с мъка прочете: Велко Трифонов, фотограф.
Беше шест часът. Възрастна попрегърбена жена въведе Авакум в ателието – една широка стая, сред която важно се мъдреше върху разкрачен триножник голям фотографически апарат с черна сатенена фуния отдире си. Срещу апарата, на няколко крачки от него имаше стол, а до стола стърчеше подвижен прожектор. До стените бяха поставени две пейки, маса и един шкаф, подобен на библиотечните шкафове за сигнатурни фишове. До този шкаф, изтъркан и овехтял, стоеше облечен в черна професионална манта фотографът Велко Трифонов, възнисък, слаб, попрегърбен като жена си, посивял и късоглед. Той беше току-що погледнал в служебната карта на Авакум, затова изглеждаше ужасно разстроен, очилата трепереха в ръцете му, а късогледите му очи не знаеха накъде да отправят разсеяния си поглед, толкова бяха смутени.
– Седнете – той покапи Авакум на една от пейките и сам седна насреща му. Гласът му беше глух и като че ли изпомпан, лишен беше от сила.
– Няма да ви сторя зло, успокойте се! – усмихна му се Авакум. – Дошъл съм по справка при вас. Няма да отварям дума за незаконната ви търговия със стари снимки. Ще искам от вас само да сте искрен и да не премълчавате пито дума от онова, което знаете.
– Моля ви се! – прошепна фотографът. – С удоволствие ще ви кажа всичко, което знам.
Авакум извади портрета на доктор Юлия Сапарева, протегна ръка и му го подаде.
– Познавате ли тази жена?
Велко Трифонов насмалко не изпусна снимката на пода.
– Познавам! – заекна той. И след като помълча, добави с угаснал глас: – Тази снимка е отпреди много години.
– Разкажете ми кога е правена снимката и всичко, каквото знаете за тази жена! – каза Авакум. – Довечера в осем часа вие ще се срещнете с докторката в сладкарницата на „Балкантурист“. Там вие ще и предадете срещу доста пари една картичка. Аз няма да преча на сделката ви и никой няма да ви попречи и да ви държи сметка, но при условие, че вие ще ми разкажете от игла до конец всичко, което знаете за тази жена, и че след това ще ми дадете още едно копие от същата снимка. Почвайте!
Накратко старият фотограф разказа следната история:
Доктор Юлия е родом от село Макреш. Родителите й отдавна са починали. Няма нито братя, нито сестри. Завършила е медицина в София. В началото на 1943 година се установява на частна практика във Видин, където служи мъжът й, капитан на една жандармерийска рота. Мъжът й е от град Пещера и се казва Васил Атанасов Драгнев. Капитанът се оказва зъл и жесток човек, гони партизаните и се прочува като голям палач. През средата на 1943 година във Видин пристига брата на капитан Драгнев, лесничеят Спиридон Драгнев, и гостува на братовото си семейство около 15 дена, Един ден при фотографа пристигат двамата Драгневци, носят му една снимка и искат да им извади копия. Ето какво представлява снимката!
Велко Трифонов извади от портфейла си една картичка и я подаде на Авакум. Авакум погледна любопитно картичката и поклати глава.
– Така и предполагах! – рече замислен той.
На снимката той позна веднага бай Спиро, макар да изглеждаше на нея като младеж. До него във военна жандармерийска униформа стоеше висок строен мъж, който по лице удивително му напомни Прокопи Сапарев. Толкова яснота нахлу изведнъж в тази история, че Авакум примижа и усети в сърцето си тъпа болка. Ето защо Прокопи имаше чичо! Предчувствията му не бяха го излъгали – същинският баща на Прокопи е имал брат!… Велко Трифонов продължи:
– Спиридон Драгнев си замина и за втори път дойде във Видин в началото на септември 1944 година. Двамата братя пак дойдоха при мене и ми поискаха негативите на тяхната снимка. Аз им дадох един негатив и тогава Спиридон Драгнев ме заплаши, че щял да ме убие, ако някога научи, че съм запазил за себе си друг негатив. На 2 или на 3 септември капитан Драгнев изчезна. Моята жена беше се сприятелила с докторката и докторката й доверила, че мъжът й щял да бяга за Турция, защото комунистите щели да му отрежат главата. Докторката беше бременна, беше навлязла в деветия месец, и моята жена ревеше, като си помислеше какво я чака занапред. На 8 септември докторката обади на жена ми, че девер й щял да я води при някакви свои роднини в село Извор, близо до град Пещера, там да ражда. Към обяд потеглиха. Ние стояхме на вратата и им махнахме с ръка, когато колата им мина покрай къщата ни. Колата беше един „Опел“ от трофейните, караше го Спиридон Драгнев, девера на докторката. Това е, което знам.
Велко Трифонов помълча някое време, после каза:
– Изпуснах едно нещо. Два-три дена преди да заминат, докторката си извади нова легитимация. Тя дохожда при мене за снимка. Тази снимка, дето имате вие, това е увеличено копие на снимката, която й направих за легитимацията. Те имаха свои хора в полицията и работата се уреди бързо. Дойде докторката, показа ми легитимацията и се хвали: „Нали не личи, че съм бременна?“ „Та как ще личи“ – казвам и взимам легитимацията да погледна. А тя записана там на бащиното си име: Юлия Цекова Тодорова, и в графата семейно положение – пак една лъжа – „неомъжена“! Но не продумах, И никому до тоя час не съм продумал. Защо да преча на жената? Бившият й мъж беше един звяр. С неговото име тя нямаше да види добро!
Авакум напусна къщата на Велко Трифонов към седем часа.
Още същата нощ той замина за Пловдив.
* * *
На 27 октомври, понеделник, след като престоя около един час в окръжното управление, Авакум замина с волгата си за село Извор. Към десет часа напусна село Извор и след час и половина пристигна в град Н. Като се видя с капитан Петров, той го потупа приятелски по рамото и закачливо го попита:
– Държиш ли още, приятелю, че син, чийто баща няма брат, не може да има чичо?
– Вие като че ли продължавате да ме занасяте! – нацупи се капитан Петров.
– Е, не се сърди – усмихна му се Авакум. – Аз просто събирам мнения, правя анкета! – И преди усмивката да загасне в ъгълчетата на устните му, той запита: – Какви сведения имаш за инженер Димо Карадимов?
– Димо Карадимов единствен от конструкторското отделение е посещавал експерименталния цех. Той е приятел с началника на цеха Никола Николов. Ходят заедно на лов. Откакто Николов поема цеха преди една година, инженер Карадимов слиза често при машините. Видели са го да навива пружинки от една специална тел.
Разговорът се водеше в квартирата на Авакум. След като мълча някое време, Авакум каза:
– Тези сведения ни приближават към развръзката. Довечера ще арестуваш инженер Карадимов.
* * *
Тази вечер гостите на „кътчето“ бяха само тримата инженери и Авакум. Настроението на масата не беше весело. Прокопи пиеше мълчаливо. От време на време в очите му святкаше пламъче, после прииждаха облаци. Гневни светкавици биваха мигновено сменявани с меланхолични отблясъци. Хафезов не сваляше маската си на абсолютно отчуждение. Той не се интересуваше от никого и за нищо. Не приказваше. Ако за някоя и друга секунда сваляше маската на отчуждението, на лицето му се появяваше израз на безгранично презрение. Топ като че ли презираше всичко и всички.
По-нормално се държеше Димо Карадимов. Той пущаше хапливи забележки към колегите си, смееше се на остроумията си, които в повечето случаи бяха доста плоски, и непрекъснато правеше опити да уязви за нещо Авакум.
И ето, засегнат навярно от подигравките му, Авакум изпусна лулата си на пода, той пушеше тази вечер с порцеланова лула, и чашката й моментално се преполови на две.
– Какво нещастие! – плесна Авакум с ръце и лицето му замръзна в мъчителна гримаса.
– Голяма работа! – засмя се Карадимов. – Една лула!
Авакум се наведе, събра късовете, загледа се в тях и едва не се разплака от жал.
– Тази лула ми е скъп спомен – каза той с трагичен глас. – Покойният ми брат пушеше с нея.
– Удари тогова по муцуната, задето те нервира – посъветва го Прокопи, като кимна към Карадимов.
– Вие всички сте палячовци! – каза невъзмутимо Хафезов.
– Аз пазя тази лула като очите си! – обърна се към него Авакум. – Какво ще правя сега?
– Е, не хленчи! – погледна го със злоба и с насмешка едновременно Карадимов. – Аз имам в къщи специално лепило, ще ги залепя тия две парчета и смешната ти лула ще стане по-здрава отпреди.
– Тогава да вървим! – обади се Авакум.
Карадимов живееше сам, държеше хубаво мебелирана гарсониера. Той покани Авакум в кокетното си салонче, показа му къде да седне и рече:
– Най-напред ще те почерпя с уиски. Впрочем ти пил ли си изобщо уиски?
– По-напред направи лулата ми! – каза Авакум с вкаменено лице.
Карадимов го изгледа учуден, щеше да му каже нещо подигравателно, но се размисли и махна с ръка. Той влезе в кабинета си и след една минута се завърна оттам с червена кутийка, върху която пишеше с едри букви: лепило „Универсал“. Той постла една салфетка и извади от червената кутийка две шишенца.
– В едното шишенце има смола – каза Карадимов. – А в другото – разтворител.
– А къде е цианида? – попита Авакум. Гласът му беше леден, а лицето му си оставаше все така вкаменено.
Карадимов изпусна шишенцето с разтворителя и червената течност потече върху салфетката. Лицето му пребледня.
– Какви глупости дрънкаш? – изръмжа той. Авакум се изправи.
– Ако до три минути не донесеш цианида, ще извикам милицията да прерови цялото ти жилище!
– Какво са те прихванали! – изсъска Карадимов. Той се наведе да хване тежката метална пепелница, но в тоя момент нещо светна пред очите му и в следващия миг ръцете му се оказаха заключени в белезници.
– Тази стомана не е чак толкова специална, колкото стоманата, от която правиш твоите смъртоносни пружинки, но все пак върши работа. Кой уби Юлиян Петров, мерзавецо?
– Спиридон Драгнев го уби!
Карадимов трепереше, дори зъбите му потракваха.
– Ти ли снабди Спиридон Драгнев с пружинки?
– Аз.
– Ти ли му съобщаваше за пристигането на секретните документи?
– Аз.
– Кой изнасяше информацията?
– Не знам! Може би Сапарев. Не знам! В тази работа всеки действува поотделно. Ние не държим връзка помежду си. Драгнев навярно държи връзка с всички ни.
– Кому предава сведенията Драгнев?
– Драгнев съобщава по радиостанцията си мястото и часа, където тоя, който носи информацията, трябва да се срещне с човека, който ще я получи. Приемането и предаването става с парола, която се мени всеки път.
– Радиосеансите еднолични ли са?
– Еднолични. Говори само Драгнев. Оттатък знаят деня и часа и чакат само повикване.
– В кой ден и час предава Драгнев? Къде?
– Понеделник, 10 часа вечерта, в блатото.
– Ти откъде знаеш тия подробности? Нали всеки от вас работи самостоятелно?
– Аз шпионирах Драгнев. Всеки ден се готвех да го издам. Вие ме изпреварихте! Просто ме изпреварихте с някой и друг ден!
И Карадимов заплака. Тресеше се и хълцаше с ужасен мъжки плач.
В десет часа Авакум предаде от блатото: „Утре, вторник, десет часа вечерта, при върбата, предаване и приемане на стока. Парола: има ли нови локви? Отговор: само две.“
При Анастаси се отби за няколко минути.
– Имам такава молба – рече той, като сложи дружески ръка на рамото му. – Утре от шест часа заранта да те няма тук!
– До някое време може да ме няма? – намръщи се Анастаси и вътрешно настръхна, защото си помисли, че приятелят му пак ще го увещава да напусне изобщо това „проклето“ място.
– Да те няма само до десет часа вечерта! – уточни се Авакум. – До десет часа да не се мяркаш ни наблизо, ни надалече! И никому нито дума, нали? Както някога в Момчилово!
– Разчитай на мен! – каза гордо Анастаси. – Един път ли сме работили заедно?
Като мина покрай ресторанта, Авакум спря волгата и изтича до телефонната будка. Той набра номера на инженер Прокопи Сапарев.
– Безпокои те археолога! – каза той, когато инженерът се обади.
– Хм – изсумтяха оттатък. – Какво направи онова говедо, залепи ли лулата?
– Онова говедо е в милицията, арестуваха го!
– Заради лулата?
– Не вярвам!
– Ти за какъв дявол ме безпокоиш?
– Каня те утре на вечеря. Ще споделя с тебе една идея относно твоята ясновидка.
– Първо – вечер не споделям идеи. Второ – ясновидката не е моя.
– Както искаш! – каза Авакум.
– Къде ще бъде тази вечеря, дявол да го вземе?
– В дома на един мой много добър приятел, ветеринарен доктор. Той се намира в село Воднянци и живее в бившата кръчма, дето е до стария път.
– Хм – казаха оттатък.
– Е? – попита Авакум.
– Вие сте побъркани, дявол да ви вземе! Но ако и моята чивия мръдне, непременно ще дойда! В колко часа?
– След десет!
Оттатък хлопнаха телефона.
Като пристигна в Н, Авакум извика капитан Петров.
– Утре точно в пет часа сутринта трябва да заминем за село Воднянци. Вземи с тебе двамата лейтенанти и сержанта. Облечете мушами, обуйте ботуши, намерете силни фенери. Прегледайте си оръжието. Сборен пункт – старата кръчма. Впрочем аз ще ви водя. Вие ще се движите след мен.
– Слушам! – каза тихо капитан Петров.
– След като свършим работа, ще останем за вечеря в старата кръчма. Макар и да е късно вече, постарай се да приготвиш провизии за една хубава мъжка вечеря.
– Ще се постарая! – чукна леко токовете си капитан Петров.
* * *
Двамата лейтенанти, сержантът, капитан Петров и Авакум останаха в кръчмата, а двамата шофьори върнаха обратно колите. Наближаваше седем часа. Току-що беше започнало да се развиделява, валеше тих и студен дъжд, блатото беше покрито с лека мъгла.
Авакум покани всички да седнат около голямата и продълговата маса, извади от чантата си хартия и молив и започна да излага плана на предстоящата акция.
– Ето диспозицията – рече той и посочи плана, който възпроизвеждаше местността от началото на пътеката до средата на блатото, където беше означена с кръстче плачущата върба. – Сержантът се прикрива на това място, където пътеката навлиза в блатото. Оттук ще мине типът, който ще получи информацията. Сержантът няма да го спира. Сержантът ще действува само в случай, че ние, които сме на позиция около вратата изпуснем типа и той, спасявайки се, направи опит да се измъкне обратно през същото място. Ясно ли е? Аз и лейтенант Симов се прикриваме южно от върбата, а капитан Петров и лейтенант Станчев – откъм северната. Когато двамата типове се срещнат и единият предаде материала си на другия, аз ще ги осветя с фенера си и всички ще скочим едновременно върху тях. Никаква стрелба! Стрелба само в случай, че първи започнат те! Има ли въпроси?
– Кога ще заемем позиции? – попита капитан Петров.
– След като хубаво се стъмни. Към седем часа.
– Ще лежим под дъжда до десет часа! – засмя се капитан Петров.
– Нали ви казах да си вземете мушами!
* * *
Двамата се срещнаха точно в десет часа и една минута. Валеше тих дъжд, тъмнината беше непрогледна. Единият запита:
– Има ли пови локви? Другият отговори:
– Само две.
– Тогава взимай! – каза първият.
– Това ли е всичко? – попита вторият.
– Друго нямам! – каза първият.
В този момент Авакум натисна копчето на фенера си и в силната му жълта струя изплава като из мъртвите, като от някакъв друг свят фигурата на Прокопи Сапарев – от кръста нагоре, в черното си пардесю, с черното си бомбе.
Опя, който стоеше с гръб към светлината, скочи напред, а Прокопи Сапарев се втурна по пътеката.
Светлината угасна.
– Дръжте ги! – извика Авакум.
Откъм мястото, където скочи неизвестният, блесна огън, екна изстрел, дочу се боричкане, лейтенант Станчев извика:
– Пипнах го!
Авакум отново светна с фенера си. Лейтенант Станчев лежеше върху гърба на жертвата си и й извиваше ръцете, а капитан Петров тичаше подир инженера.
– Петров, стой! – изкрещя Авакум. – Стой! Петров се залюля и застина на място. Отново настъпи тишина.
И изведнъж страшен писък разцепи нощта.
– Помощ!
Навярно Прокопи беше паднал в гьола с коричките.
– Помощ!… Помощ! – продължаваше да крещи Прокопи с нечовешки глас.
После настъпи тишина.
– Това е страшно! – прошепна капитан Петров.
– Ако не те бях спрял, и ти щеше да гълташ тиня сега! – каза сърдито Авакум.
Заловеният, с белезници на ръцете, оставиха да върви подир Авакум. Когато стигнаха до кръчмата, джипката на управлението вече чакаше на пътя. Сержантът стоеше до нея и потупваше с крака от студ.
– Сержантът и лейтенантите да откарат заловения в управлението! – заповяда Авакум. – Ние с капитан Петров оставаме тук.
* * *
Когато джипката отмина, Авакум каза на капитан Петров, гледайки в блесналите прозорци на кръчмата:
– Вътре ще те посрещне една голяма изненада!
Влязоха в просторната соба и капитан Петров застина: насреща му седеше с чаша в ръка инженер Прокопи Сапарев.
Капитан Петров потърка очите си, като да се будеше от сън. После отново се загледа в инженера.
– Дявол да го вземе! – каза инженерът. – Какво му става на тоя?
В същия миг капитан Петров се чукна с длан по челото и лудешки се изсмя.
– Досетих се! – извика той. – Разбрах!
– А-ха! – каза Авакум. – Разбра ли, че синът може да има чичо, макар баща му да няма брат?
Наляха си вино и пийнаха и докато Анастаси приготовляваше вечерята, Авакум разправи:
– Тоя Прокопи, дето седи между нас, и оня, дето потъна преди малко в блатото, са еднояйчни близнаци. Аз ще ви разкажа след вечеря къде са се родили и каква е историята на всеки от тях, и защо не са се познавали, и как така никога не са се виждали. Спиридон Драгнев, чичото, използувал ужасната прилика на другия „Прокопи“ с нашия Прокопи и го изпращал на два пъти в завода, в конструкторското отделение да фотографира разни документи. Пазачите го взимали за „нашия“ Прокопи и го пускали в отделението, без да му правят каквито и да било спънки. Но третия път другия Прокопи поради неопитност направил няколко грешки и хитрата сврака „се уловила в капана“. Тия грешки, които аз нарекох „антилогика в поведението на нашия Прокопи“, спасиха в същност „нашия“ Прокопи…
Логиката доказа, че дори в случая, когато бащата няма брат, синът може да има чичо. Това е важното. А другото е съдба! Другото доказва, че човек звучи гордо наистина и същевременно предупреждава, че от човек може да се очаква всичко.
– Така ли е, скъпи Анастаси?
