Текст книги "История с кучета"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 2 (всего у книги 9 страниц)

* * *

И така, тримата видни мъже от ЗСС мълчаливо крачеха през безлюдното и мрачно поле по посока на прочутата кръчма „Пияни вишни“. Напред вървеше началникът, той силно размахваше чадъра си, а полите на широкото му пардесю се мятаха и пърпореха встрани като черните криле на грач-птиците, които летяха ниско над равнината. Следваха го подчинените му – технологът Хафезов и електронният изчислител Димо Карадимов.

Тая привечер полето изглеждаше съвсем запустяло. Небето беше се спуснало над храсталаците и оголелите орехови дървета, дето стърчаха по пътя, като че ли закачаха косматия му търбух. Канеше се да вали, вятър свиреше на умряло из трънаците; тримата замислени мъже, забързани в това запустяло и диво поле, правеха есенната привечер да изглежда в едно и също време и тъжна, и тревожна.

Те бяха излезли през черния вход на завода точно в 6 ч. и две минути. В 6 ч. и една минута пазачът бай Стамо заключи помещението, прибра ключа и викна подире им: „Лека ви нощ!“ След една минута и тримата се изнизаха през черния вход.

Отбелязваме педантично часовете, защото те играят в нашия разказ – както ще се види по-нататък – изключително важна роля. Ще добавим още, пак във връзка с часовете, че точно в 6 ч. завършва работа първата смяна, а в 7 часа я застъпва втората. Конструкторското отделение работеше една смяна – от 9 часа сутринта до 6 часа следобед.

От завода до кръчмата „Пияни вишни“, която се намира в най-западната окрайнина на града, разстоянието е точно километър и половина (премерили са го шофьорите, които са го засичали на километражите си). В сухо време то се изминава за около 15–20 минути. Тая вечер тримата инженери от конструкторското отделение влязоха в кръчмата точно в 6 часа и 18 минути.

Кръчмата „Пияни вишни“ е прочута не само с вината и мезетата си, но и с разположението на своите „механи“. Те са три: голямата, средната и „кътчето“. В „кътчето“ са кротнали само три маси, в студено време гори камина, по стените са окачени ловджийски трофеи – еленови рога, зурла на глиган, препарирана глава на вълк. Подът е застлан с шарена черга, покрай северната стена е скован миндерлък, покрит с родопско халище. Голямата механа се посещава главно от доктори и артисти, понеже наблизо се намират окръжната болница и градският драматичен театър. В празнични дни привечер тук се отбиват ловджиите, които са се подвизавали през деня из живописните Н-ски околности. Тогава заведението ехти от глъч и смехове, между масите се разхождат глигани и вълци, на пода играят на прескочи-кобила дългоухи зайци, а из задимения въздух, който мирише на пържоли и скара, крякат пъдпъдъци, подплашени бекаси размахват криле. Ако тук животинският свят е измислен, защото изскача от фантасмагоричните приказки на ловците, то миризмата на скарата и дъхът на виното са съвсем истински, тъй като една нажежена готварска скара дими в дъното на самата механа, а бъчвата с виното стои тържествено възправена до тезгяха, могъща и с надут корем като някогашния ненаситен на жертви бог Ваал.

Средната механа е обзаведена според вкуса на управляващите хора в град Н, или както си го представяше тоя вкус управителят на заведението бай Трифон Конов. По средата има една продълговата маса като заседателните, само че не е покрита със зелено сукно, а с бяла ленена покривка. Около тази маса сядат веднъж-два пъти в седмицата отговорни партийни и държавни ръководители на град Н, генералният директор на ЗСС и началникът на окръжната болница. Столовете са тапицирани, удобно е да се седи на тях, а червената ламперия, която скрива стените до половина, напомня мекия канцеларски уют на началническите кабинети. На стената срещу входа е окачен, поставен в позлатена рамка, портретът на Карл Маркс.

– Тук ли му е мястото на този портрет? – възмутил се веднъж началникът на окръжната болница, много строг човек с червени и сякаш ощавени ръце.

– Защо? – повдигнал заоблените си рамене бай Трифон Конов и рекъл: – Туй място според мен е най-доброто, защото оттам негова милост гледа как народа яде, пие и се весели, а нали такова е било неговото учение – народа да живее във веселие и кеф!

От само себе си се разбира, че след този отговор строгият доктор не е възразявал за мястото на портрета.

Чести посетители на „кътчето“ бяха нашите трима инженери от конструкторския отдел. Понякога тук се отбиваха Авакум и Светломир, като Светломир дохождаше обикновено с първия заместник на генералния директор, а Авакум – с един от своите бригадири, когото наричаше интимно „Алекси“. Тоя „Алекси“ беше всъщност нашият стар познайник, бившият лейтенант Петров. Казваме „бившия“, защото Петров беше произведен преди две години в чин капитан. Светломир се държеше с конструкторите официално и рядко разменяше с тях по някоя дума, но Авакум като по-общителен човек скоро стана желан гост на тяхната маса. Те се радваха, когато седнеше при тях, защото им беше скучно и ги гнетяха лоши и тревожни мисли. Но всеки от тях поотделно си имаше свое отношение към него. Самонадеяният и важен Прокопи започна неочаквано да го нарича „приятелю“ и да му се усмихва любезно, а Димо Карадимов го намрази в душата си, защото Авакум на два пъти го срази в решаването на логически задачи. Абсолютно безразличие проявяваше към него само Спиридон Хафезов. Той или не се заслушваше в думите му, или се правеше, че не се заслушва, за да не става нужда да участвува в общия разговор. Веднъж Прокопи се обърна към Авакум и рече по негов адрес:

– Той се е замислил над отговорите, които трябва да дава на следователя!

Спиридон на секундата смени цвета на лицето си, побледня, а после се усмихна ехидно и на свой ред се обърна към Авакум:

– Вие го попитайте как така изведнъж му дойдоха „следователите“ наум и защо?

– Аз имах пред вид твоя следовател! – разпери дългите си ръце Прокопи. – Нали си имаш един следовател в къщи?

– Изброихте ли колко пъти той спомена думата „следовател“? – отново се обърна Спиридон към Авакум. И допълни: – Не знам защо именно тази дума му влезе в ума.

– Аз споменавам тази дума като „добър ден“, а пък ти се стряскаш от нея като от дявола! – усмихна се презрително Прокопи.

– Кой от тук присъствуващите няма да се стресне, ако изведнъж чуе да се произнася гальовното име на жена му? – засмя се весело Димо Карадимов. – Има ли такъв храбрец?

Ето как Спиридон Хафезов се разговори за пръв път с Авакум.

Но той и Прокопи повлякоха крак към кръчмата, когато в ЗСС плъзнаха разни приказки и около конструкторското отделение взеха да витаят призраци. Пръв прекрачи прага на кръчмата Димо Карадимов, и то преди две години. Доведе приятелката си, настаниха се в „кътчето“, ядоха скромно, пиха прилично и нищо особено не си говориха. Но на другия ден в целия Н се разнесе мълвата, че младият инженер и дъщерята на еди-кой си виден енчанин се сгодили. Работата стигна дотам, че видният енчанин му се обади по телефона троснато и го попита строго докога смята да държи в нелегалност годежа си с неговата почтена дъщеря. Стана нужда отново да доведе момичето в кръчмата, но в „голямата“ механа, да повика управителя Трифон Конов и да заявят двамата пред него, че опази вечер те разговаряли в „кътчето“ за времето и за разни други неща, но за никакъв годеж не били отваряли дума, и че за такова нещо те никога нито са мислили, пито щели да мислят за в бъдеще. Трифон Конов каза, че и неговите впечатления от тази работа били същите, и тържествено обеща да сложи обърканите неща в ред. Другояче отговорният човек не можеше да постъпи, тъй като и Димо, и момичето повтаряха едни и същи думи, с тази разлика, че момичето ги произнасяше тъжно, а младият инженер сърдито и много категорично.

След този случай Димо Карадимов не помириса вече „кътчето“. Той продължи да посещава кръчмата, само че отиваше в голямата механа. Като дохождаше в голямата механа, той сядаше при ловците, макар и да не беше кой знае какъв ловец. А в „кътчето“ – докато работите в завода не се усложниха – не рачеше да иде дори с приятел, имаше си обица на ухото.

Така стояха нещата до тоя ден.

Беше 24 октомври вечерта.

Тримата конструктори пристигнаха в кръчмата навреме, беше задухал студен вятър и дъждецът, който кротко ръмеше, изведнъж се превърна в проливен дъжд. В „кътчето“ завариха посетители. На една маса седяха първият помощник на генералния директор и Светломир Горанов, на съседната маса Авакум беше разгърнал някакво списание и решаваше ребус, като лениво смучеше лулата си и пускаше от време на време къдрави колелца синкав дим. Конструкторите се разположиха на третата маса, която беше по-близо до входа, и Прокопи веднага покани Авакум да седне при тях.

– Жаргонна дума от шест букви, която завършва със „з“ и означава място за излежаване на наказание? – попита Авакум.

– Пандиз! – усмихна се снизходително Димо.

Авакум нанесе думата върху ребуса и доволно кимна с глава. После извади от портмонето си две старинни сребърни монети, потъмнели и още неизчистени от мухъл, и гордо рече:

– Това намерихме днес в местността „Суха река“.

– Старо сребро! – каза Прокопи, но не посегна към монетите. – Сигурно са кой знае откога!

– И аз мисля, че са кой знае откога! – усмихна се злъчно Димо.

– Македонски са! – каза Авакум. – От четвъртия век преди новата ера.

– Доста са стари – каза Прокопи.

Авакум прибра обратно монетите в портмонето си.

– За два месеца труд – две сребърни парици! – усмихна се снизходително Димо. – Много нисък рандеман. Или казано по народному – „замъчила се планината, родила мишка“!

– Това не са мишки, а мечета! – потупа портмонето си Авакум. – И то не от обикновена порода, а от порода много рядка, изключителна!

– Меко казано – обърна се началникът на отделението към Димо Карадимов, – твоето мислене по отношение на рандемана, любезни, е невежо. Всеки средно интелигентен човек знае, че в археологията количеството и паричната стойност на намерените работи не играят никаква роля. В тази наука играят роля други неща. Редкостта и историческата стойност. Прав ли съм, приятелю? – усмихна се той на Авакум.

– Абсолютно сте прав! Аз бих работил две години, за да открия една златна монета от времето на Александър Велики! – кимна Авакум.

– Златото, това е друго нещо! – каза Димо. – Пък и Александър Велики върви на пазара навярно на много висока цена. За такава монета и аз бих поровил земята някой и друг ден.

– С удоволствие ще ви услужа с лопата и търнокоп! – засмя се Авакум.

Прокопи се прокашля, готвеше се сигурно да каже някакви по-остри думи по адрес на Димо, но в тоя момент дотича при него келнерът и му обади, че го търсят по телефона.

Прокопи бръкна за часовника си, той носеше джобен часовник в жилетката си, но Авакум го изпревари:

– Шест и двадесет и осем! – рече му той.

– Благодаря! – кимна му Прокопи, ставайки от масата.

Той се запъти към изхода неуверено и някак насила, сякаш отиваше в поликлиниката да му вадят зъб.

– Странно! – каза Димо подире му.

– И на мене тъй ми се струва! – обади се за пръв път Спиридон Хафезов.

– Ах, значи вие не сте загубили гласа си все пак! – засмя се Авакум.

– Аз не обичам празните приказки – каза тихо Спиридон.

– Празните приказки не обичате, а съдържателните не чувате. Добре – той се наведе към него: – Но какво собствено намирате за странно?

– Неочакваното изчезване на нашия шеф! – обади се наместо него Димо от насрещната страна на масата. – На вас не ви ли направи впечатление?

– Не! – поклати глава Авакум. – Аз не съм впечатлителен човек. Но мисля, че с всекиго може да се случи!

– Какво?

– Да бъде повикан по телефона!

– О, да! Стига ония, които го викат, да знаят предварително къде се намира!

– Точно така! Моите приятели знаят, че съм в „Пияни вишни“ и могат всеки момент да ме потърсят. Нима вашата съпруга, ако знае, че сте в „Пияни вишни“ и има нужда от вас, няма да ви потърси? – обърна се той към Спиридон Хафезов.

– Моля! – повдигна Спиридон ръка. – Моята съпруга не знае, че съм в „Пияни вишни“, и слава богу.

– Не знае ли? – учуди се Авакум.

В тоя момент пристигна човекът, когото Авакум наричаше „Алекси“.

– Алекси, заповядай при нас! – покани го Авакум. – Има свободен стол.

– Благодаря за вниманието. Ще седна до камината да се постопля – отвърна вежливо Алекси. – Навън вали ужасен дъжд и е дяволски студено.

– Донеси ни, приятелю, още по една чашка коняк! – обърна се Авакум към келнера, който сервираше масата на първия директор. – И на него също чашка коняк! – посочи с глава към Алекси. И като се наведе към Спиридон Хафезов, продължи с ласкаво-дружелюбен глас прекъснатия диалог: – Значи, вие водите двойствен живот!

– Защо „двойствен“? – сепна се Спиридон.

– Защото имате тайни от жена си! Всеки човек, който има някакви тайни, води двойствен живот!

– Браво! – за пръв път се съгласи с него Димо. – Вие разсъждавате съвсем логически!

– Той прави произволни изводи!

– Но защо се засягате? – попита Авакум.

– Засягам ли се?

– Дори се тревожите!

– А вас какво ви влиза в работата дали се тревожа?

– Но аз се шегувам, другарю Хафезов. Просто така, за да ни бъде по-весело. Извинявайте.

– Археолозите да си гледат своите тайни, а от чуждите много да не се интересуват – каза мрачно Хафезов.

– Тъй трябва да бъде – подкрепи го Димо, който изведнъж си спомни, че Хафезов все пак му е колега.

– Значи, вие двамата образувате общ фронт против мене? Нещо като „комбина“? – отново подхвана играта Авакум. – А защо, моля ви се?

– Хайде, сега пък и „комбина“? – усмихна се кисело Димо Карадимов. – Как ви дойде наум?

– Няма никакъв „общ“ фронт срещу вас, нито изобщо! – каза хладно Спиридон. – В нашата работа всеки отговаря за себе си, а в живота всеки виси на своя си крак. На своя си крак! – повтори той, като, кой знае защо, погледна многозначително колегата си, а не Авакум.

– Колега Хафезов, стига си споменавал тия крака, че ми замирисаха! – намръщи се Димо и в очите му светнаха лоши огънчета. – Крака, та крака! Е, омръзна ми.

От съседната маса се обади помощникът на генералния директор:

– Какво се разгорещихте толкова, другарю Карадимов? Коняка ли е виновен?

– Виновен е този, другарю директор! – Димо посочи с пръст към гърдите на Хафезов. – Страда от някаква кракомания, все за крака говори и аз не издържах!

– Той изобщо е много нервен напоследък! – повдигна рамене Хафезов.

– Инженер Карадимов е първият кавалер на град Н и е напълно естествено да бъде понякога неспокоен. Трябва да го разбирате и да му влизате в положението.

Димо въздъхна дълбоко, сложи ръка на гърдите си и рече:

– Благодаря ви за застъпничеството, другарю директор! Обикновено женените мъже са неприязнено настроени към мен, един бог знае защо, и затова аз се нуждая повече от всички от другарска помощ.

– Ще ти бъде оказвана най-драговолно! – засмя се първият директор.

Авакум се усмихна на тия думи, а първият директор отново потъна в сериозен разговор със своя съсед.

След някое време в „кътчето“ се завърна Прокопи и още от входа се усмихна някак виновно и малко гузно.

– Забавих ли се? – допита той.

Авакум погледна часовника си и отговори:

– Сега е седем часа и три минути. Бавили сте се малко повече от половин час. Но това е нищо! Седнете, мястото ви е запазено.

– Най-напред ще се огрея на камината, защото по-изстинах. Тоя леден дъжд навън може всяка минута да се превърне на сняг, толкова е студено!

Той застана пред решетката на камината и разпери ръце срещу пламъците. Силуетът на длъгнестата му фигура се отрази на насрещната стена по един ужасен начин. Там се виждаше сякаш не фигура на човек, а фигура на дявол, и то на дявол, който нямаше върху раменете си глава.

Пет минути след тия кратки реплики в „кътчето“ се втурна като фурия пазачът на конструкторското отделение бай Стамо, мокър от главата до петите, с каска на мотоциклетист, в кожено яке и с ботуши на военен. Старшина от Н-ския артилерийски полк, пенсиониран поради сърдечно заболяване. С влизането си той откозирува на първия директор, после с два скока се намери при Прокопи.

– Ключът! – ревна яростно бай Стамо и протегна ръка.

Прокопи промени малко цвета на лицето си, но запази спокойствие и след като помълча няколко секунди, с достойнство попита:

– Какъв ключ те е патил?

Бай Стамо на свой ред побледня. Той отвори уста, сякаш някой го беше стиснал за гушата, и ръката му като отсечена се отпусна.

– Как какъв ключ? Ами ключа от отделението, дето ви го дадох преди половин час, за да влезете вътре!

– Ти не си с ума си! – поклати глава Прокопи. Ако преди половин час съм бил в завода, сега щях ли да съм тук? Аз да нямам нещо като криле на раменете си?

– Не се шегувайте, другарю Сапарев! – повиши глас бившият старшина.

– Махай се от главата ми, докато не съм извикал болницата, за да те приберат! – на свой ред викна Прокопи. – Ти си полудял!

Бай Стамо отстъпи крачка встрани и огледа всички с уплашени и измъчени очи.

Само Алекси го нямаше. На неговото място беше застанал Авакум.

Като срещна погледа на първия директор, бай Стамо се покашля и рече:

– Кажете му, другарю директор, да ми върне ключа! Защо ги разиграва такива?

– Почакай малко! – каза първият директор. – Защо не си поиска ключа от негова милост навреме, още в завода, ами препускаш да го търсиш тук?

– Защото, другарю директор, когато се върнах, негова милост вече го нямаше, беше си отишъл!

– А ти къде си ходил? Защо си го оставил сам?

– Той ми каза: „Аз имам да правя една справка. Ще се позабавя двадесетина минути, ти иди в бюфета, поръчай ми кафе и два сандвича и ми ги донеси. Аз ще се заключа отвътре!“ Когато донесох тия неща, негова милост беше излязъл вече!

– А ключът?

– Ключът го нямаше ни отвътре, ни отвън. Негова милост го взел със себе си!

– Какви фантазии дрънкаш, негоднико! – сви юмруци Прокопи и пристъпи заплашително към бай Стамо. – Я ме погледни в очите!

– Гледам те!

– Аз ли съм бил при тебе преди половин час!

– Ти.

– Сигурен ли си?

– Мога да се закълна в баща си и майка си!

– Лъжец! – изрева Прокопи. Той замахна и една оглушителна плесница отекна в „кътчето“, сякаш някой беше строшил суха дъска.

Бившият старшина не помръдна, само очите му се разтвориха широко. Така, с необикновено разтворени очи, той постоя петнайсетина секунди, после рухна тежко на пода като подсечено дърво. Главата му се удари в масата, чашите подскочиха, но се обърна само чашата на Спиридон Хафезов. Жълтата течност потече и няколко капки се стекоха върху бузата на бившия старшина.

В тоя момент на входа се появиха като по поръчка група милиционери, водени от лейтенант. Те сякаш бяха стояли някъде съвсем наблизо, очаквали бяха свадата между Прокопи и пазача, за да се намесят в най-критичния момент, и все пак бяха закъснели малко. Зад гърбовете на милиционерите стърчеше високата фигура на „Алекси“. Авакум като срещна погледа му, леко му се усмихна, само с очите си, и „Алекси“ също едва забележимо поклати глава.

След като бай Стамо беше изнесен и откаран в окръжната болница (тя се намираше зад лятната градина на кръчмата), лейтенантът попита Прокопи:

– Какво се е случило между вас?

– Той го удари! – побърза да отговори Спиридон Хафезов, макар че лейтенантът питаше не него, а Прокопи.

– Плеснах му един шамар. – При това той погледна колегата си с толкова страшни и изпълнени с огън очи, че оня се сви, примига и наведе глава.

– Вярно е, че инженер Сапарев плесна пазача – обади се важно първият директор, – но аз ви уверявам, че такъв удар не би повалил дори едно дете, камо ли едър и як човек, какъвто е нашият пазач. Той навярно е припаднал от вълнение.

– Това ще се разбере в болницата – каза лейтенантът.

– Аз съжалявам за постъпката си. – Прокопи погледна първия директор и мрачно мълча някое време. – Но вие ще се съгласите, че аз нямах друг избор. Тоя човек ме прави на луд!

– Простете – усмихна се от другата страна на масата Димо Карадимов, – но аз съм ви казвал и друг път, че това дълго палто, дето носите, и с тоя ваш старомоден чадър от времето на Първата световна война вие наистина приличате на малко „особен“ човек.

– Хайде, хайде – обади се Спиридон Хафезов, който отново беше възвърнал храбростта си.

– Ще имате предостатъчно време за приказки и обяснения – каза лейтенантът. Той се изпъна по военному. – Всички тук присъствуващи с изключение на другаря първи директор, моля да заповядате в управлението за съставяне на съответния протокол!

– Но аз вече дадох моето обяснение – направи отчаяно лице Хафезов. – Защо трябва да си губя времето…

– Не се тревожете, другарю Хафезов! – махна с ръка първият директор. – Аз ще уведомя вашата съпруга за случая и тя няма да се тревожи.

– Наредихме я! – въздъхна Хафезов. – Всичко това дължим – той погледна с открита омраза Прокопи – на вас!

– А вие, другарю Хафезов, толкова ли се чувствувате в случая „Hors concours“? – запита го ехидно Прокопи.

В управлението на милицията освободиха веднага „Алекси“, понеже не беше присъствувал на „произшествието“. Авакум, след като написа няколко реда показания, също беше освободен. В приемната на следователя останаха тримата инженери от конструкторското отделение – Сапарев, Хафезов и Карадимов. В съседната на приемната стая чакаха следователят и още двама души: портиерът на централния вход на завода и портиерът на сградата, където се помещаваше конструкторският цех.

Капитан Петров („Алекси“) и Авакум не си отидоха, а през един страничен вход, в който се влизаше от съседната улица, излязоха на третия етаж, където имаше стая, обзаведена с телевизионна апаратура. Там завариха следователя от милицията майор Иван Иванов и „инспектора по ценообразуването“ полковник Светломир Горанов. Той беше по-млад от Авакум с около 3–4 години само, но се мислеше за представител на по-новото поколение. Обличаше се е протоколна елегантност, лицето му беше съвсем инспекторско, а сивосинкавите му очи гледаха самоуверено и дори малко надменно. Когато Авакум и капитан Петров влязоха в стаята, Светломир кимна служебно на Петров („разрешавам да останете“), а на Авакум протегна ръка.

– Поздравлявам ви, че имате такъв сръчен помощник като негова милост! – той посочи с глава капитан Петров. – Аз забелязах, когато му дадохте знак да излезе навън, но не предполагах, че за толкова малко време ще успее да изпълни задачата, с която го натоварихте!

– Задачата ли? – попита Авакум.

– Вие му заръчахте да повика милиция, нали?

– И още три други нещица му заръчах да извърши! – усмихна се Авакум. – Първо… впрочем, докладвайте вие, капитан Петров! Аз може би съм забравил кос беше първо и кое второ!

Докато двамата разговаряха, следователят разля в чашки кафето, което току-що беше кипнал върху едно миниатюрно котлонче, и мълчаливо покани гостите.

– Първо – започна капитан Петров, – заповядах да бъде незабавно сложен пост пред вратата на конструкторското отделение. Второ – да се изпрати незабавно група дактилоскопи, която да заснеме следите, оставени по пода и около огнеупорния шкаф на отделението. Трето – да се доведат в милицията двамата портиери – от централния вход и от входа на сградата, където се помещава отделението на конструкторите. И четвърто – на часа да се изпрати в „Пияни вишни“ един лейтенант с група милиционери. Обадих, че ще чакам лейтенанта пред малкия вход на градината, откъдето се влиза направо в така нареченото „кътче“.

– Всичко ми е пределно ясно! – махна с ръка полковник Горанов. – Вие сте предавали вашите разпореждания посредством радиотелефон, свързан с оперативния щаб на вашата група, която се помещава тук, в сградата на милицията… Хм, където е впрочем и щабът на моята група. Накратко – обърна се той към Авакум, – вие с вашия помощник двамата сте извършили това, което аз сам щях да извърша, ако имах със себе си своя портативен компютър. Жълтият бутон на моя компютър задействува специално звуково устройство, еднозначно на три телеграфни чертички. Тоя сигнал означава „грабеж“ и изисква от бригадата ми същите оперативни мерки, които се прилагат при един истински грабеж и които капитан Петров изброи одеве: изпращане на дактилоскописти, поставяне на постове и т.н. Разбира се, ние имаме една предварителна уговорка в бригадата, а именно, когато задействува сигналът „грабеж“, оперативната група трябва да разбира, че е станал „грабежа“ в конструкторското отделение на ЗСС. Така че всичко, което вие двамата сте извършили тази вечер, аз можех сам да извърша с мигновеното натискане на едно жълто копче.

– Ако знаех, че щяхте да го сторите, т.е. че сте готов да натиснете вашето вълшебно жълто копче, аз нямаше да разкарвам моя помощник, честна дума! – усмихна се Авакум. – Такъв ужасен дъжд се лее навън! – той се ослуша. – Ето, още вали!

– Е, аз не носех компютъра със себе си! – изчерви се Горанов.

– Жалко! – въздъхна Авакум.

– И после… поради моя бъбрив събеседник аз нямах възможност да следя внимателно какво става около мен.

– Е, да, разбира се! – повдигна рамене Авакум.

– Имам само един въпрос – каза Горанов. – Как разбрахте, че между двамата ще избухне скандал, та ще стане нужда да се намесва милицията. Ами ако помежду им не беше станало нищо, как щяхте да оправдаете появата на милиция начело с лейтенант?

– Скандалът беше неизбежен! – каза Авакум. – Абсолютно неизбежен. Когато един свръхчувствителен и избухлив човек и един амбициозен хипертоник се уловят гуша за гуша – скандалът, както се казва, е предварително вързан в кърпа! Аз познавам доста добре инженер Сапарев и зная на какво е способен, когато загуби нервите си. А в медицинския протокол, приложен към пенсионното дело на бившия старшина, е упоменато излишно, че той страда от Hypertonia.

– Хм, да! – каза Горанов и изведнъж се размърда на мястото си. После се изправи и се заоглежда за пардесюто си.

Учтивият майор Иванов любезно му го подаде.

– Нима ще си ходите? – учуди се Авакум.

– Тоя ден е ваш и е в реда на нещата вие да му сложите точка. – Той погледна часовника си и слабо се усмихна. – Ето, няма още дванадесет часа! – Облечен вече, той допълни: – Аз съм сигурен, че Прокопи Сапарев върти тази работа. Сега трябва да се установи дали другите двама му помагат и доколко. Накратко казано, тоя случай върви към развръзката си и понеже вие проявявате много усърдие, аз бих предложил сам да се заемете с онова, което има още да се върши. Съгласен ли сте?

Горанов стоеше до вратата, готов да си тръгне, а Авакум седеше в креслото си и мълчеше. Той извади лулата си, напълни я и чак когато пусна любимото си колелце синкав дим, по устните му се плъзна една кратка и изпълнена с доволство усмивка.

– Сега мога да ви кажа какво мисля. Първо, ако не ви се работи, може да си вървите! Второ – в нашата работа никой не се самоосвобождава, а бива освобождаван. Трето – аз никак не съм убеден, че Прокопи Сапарев „върти“ тази работа, както се изразихте вие, поради простата причина, че засега не притежавам никакви доказателства, които да го уличават в каквото и да било. Аз не съм го дори разпитал!

– Вие разговаряте с мене, както на времето големите детективи са разговаряли със своите помощници! – повдигна рамене полковник Горанов и снизходително се усмихна. – Както желаете, другарю Захов! Аз ви дадох възможност да нанижете още един бисер в огърлицата на вашите успехи, и то с най-приятелски чувства, но щом като вие отблъсквате ръката ми – моля! Във всеки случай, когато наближа до пенсия, аз ще бъда много, много по-търпелив от вас! Защото една лоша загуба може да прати по дяволите сто хубави победи!

– Благодаря за хубавите чувства, които изпитвате към мене, скорошния пенсионер! – сложи театрално ръка на сърцето си Авакум и почтително се поклони. После лицето му изведнъж смени актьорската си маска с най-обикновено, делово изражение. – Ще започваме ли работа, другарю Иванов? – обърна се той към следователя.

– Започнете, а аз ще се запозная утре със стенограмите! – каза с равен глас Горанов и понеже никой не се обади, той попита следователя: – Ще бъдете ли готов до обяд?

– Надявам се! – отвърна уклончиво майорът.

– Не се надявайте, а вършете работа! – каза строго полковникът, прокашля се и бързо излезе.

Когато твърдите му стъпки заглъхнаха в коридора, Авакум направи отново едно хубаво къдраво колелце, порадва му се някое време, после рече на следователя: – Бих ви помолил да натиснете педала най-вече върху следното – къде е бил Прокопи Сапарев от 6 ч. и 28 минути, когато излезе от кръчмата, до седем часа и 03 минути, когато се завърна.

– Имайте пред вид, че той се завърна почти сух, а проливният дъжд заваля преди 6 часа и 28 минути – забеляза капитан Петров.

– Няма да забравя! – кимна майор Иванов.

– Вие познавате добре тази работа, постарайте се да откъртите още някое друго камъче – усмихна му се приятелски Авакум. – И много ви моля – без предумисъл! Засега няма виновни. Нали?

* * *

Капитан Петров загаси лампите и на телевизионния екран се появи кабинетът на следователя, обърнат с бюрото към „публиката“. Зад бюрото седеше майор Иванов, спретнат, вчесан на път, с дружелюбни масленокафяви очи, с тънки и приятно извити устни и с остра брадичка, едва-едва повдигната нагоре. От дясната му страна седеше в удобно кожено кресло инженер Прокопи Сапарев. Мрачното му мефистофелско лице беше станало още по-мрачно и изглеждаше още по-издължено, замислените му тъмносиви очи сега блестяха като полирани и сякаш гледците им изпущаха сива и неприятна светлина. Дългите му коси бяха разчорлени и един гъст кичур закриваше дясното му ухо.

– Ще запушите ли? – майор Иванов му протегна табакерата си.

– Благодаря! – тръсна глава Прокопи. – Премного сте любезен, но ако позволите, аз ще запаля от своите.

– Както обичате! Ето ви запалка. И така, в колко часа излязохте от завода?

– Нали ви казах вече, дявол да го вземе – в 6 часа и 2 минути. Бъдете добър и си записвайте, за да не повтарям едни и същи неща по няколко пъти!

– В 6 часа и 2 минути тръгнахте за кръчмата, а в 6 и 18 сте пристигнали там, като сте вървели 16 минути по черния път.

– Е, и какво?

– Вие ли поканихте колегите си, или те ви се натрапиха?

– Мито едното, нито другото. Просто тръгнахме ей така, вкупом.

– По предварителна уговорка?

– По навик. От някое време ходим заедно там.

– Откога по-точно?

– Е, това не съм отбелязал в календарното, дявол да го вземе!

– Може би ще си спомните по памет?

– Да речем, от около месец, месец и половина – щом толкова ви интересува!

– Валеше ли вече, когато тръгнахте от завода?

– Канеше се да вали. Дъждът ни настигна, когато вече бяхме на прага на кръчмата.

– Вие казвате, че сте започнали да ходите от месец, месец и половина. Кому от тримата хрумна тази идея? Вие ли пръв поведохте другите?