Текст книги "История с кучета"

Автор книги: Андрей Гуляшки

сообщить о нарушении

Текущая страница: 3 (всего у книги 9 страниц)

– Навярно аз.

– И как ви дойде наум тази кръчма?

– Може би, защото тя се намира най-близо до завода.

– Кога за пръв път посетихте кръчмата?

– Преди две години, когато ме назначиха за началник на конструкторското отделение.

– И оттогава допреди месец, месец и половина не сте ходили там?

– Не съм ходил, дявол да го вземе!

– Защо казвате „дявол да го вземе“?

– Та вие ме разпитвате като заподозрян кой знае в какво.

– Заподозрян в какво?

– Де да зная!

– Успокойте се, гражданино Сапарев, не ви подозирам в нищо. Значи, допреди месец, месец и половина не сте посещавали кръчмата. Е, добре, какво по-особено се беше случило в живота ви по това време, та сте изпитали нужда да ходите в кръчмата?

– Нищо особено не бе се случило. Моят живот е равен като конец.

– И все пак? Преди не сте посещавали кръчмата, а напоследък зачестихте. Защо?

– Аз съм ерген. Трябва да ходя някъде.

– Това се разбира от само себе си. А къде ходехте по-рано?

Пауза. По агресивното лице на Прокопи преминава сянка на смущение, прекалено самоуверен студент се е явил на изпит, а професорът неочаквано му е задал много труден въпрос.

– Понякога се разхождах извън града. Друг път се прибирах направо в къщи. Случваше се да ходя и на кино.

– Вие казвате, че понякога сте се прибирали направо в къщи. За един млад човек това изглежда странно, струва ми се. Как прекарвахте времето в къщи, четяхте ли?

– Не съм от ревностните четци. Играех на домино с хазяйката си, по-точно с дъщерята на хазяйката.

– С дъщерята?

– Тя е почти сляпа.

– А как вижда дъсчиците?

– С пипане!

– Наистина! Сред кои околности на града предпочитахте да излизате?

Прокопи вдигна рамене и някое време мисли.

– Предпочитах пътя, дето води на юг, към лозята.

– Родопският път. Прокопи кимна с глава.

– Но нали не може безконечно да се играе на домино, дори със сляпо момиче? Какво правехте през останалото време?

– Защо все ровите в частния ми живот, по дяволите. Толкова ли ви интересува?

– Представете си, че ме интересува!

– Ако така си позволявахте да ме разпитвате вън от тази стая, от това учреждение, което аз иначе уважавам, непременно щях да ви цапна с чадъра си по главата. Честна дума!

– Но сега не сте навън, а сте в това учреждение и в моята служебна стая, и затова ви моля да отговаряте на въпросите ми. Не се ли занимавахте с научна работа през свободното време?

– Вие откъде знаете?

– Просто предполагам!

– Е, занимават ме някои въпроси!

– Например?

– Не сте специалист, няма да разберете.

– Все пак.

– Все пак аз не съм длъжен да издавам творческите си тайни. Дори на вас!

– Но вие изведнъж започнахте да ходите в кръчмата. Какво се беше случило?

Пауза.

– Говорете, моля!

– Не ми се говори, гражданино следовател, на тази тема. Каквото имаше да казвам на тази тема, аз го казах вече. Друго не знам.

– Защо изскочихте така неочаквано от кръчмата?

– Не изскочих неочаквано, извикаха ме по телефона.

– Кой ви извика?

– Един човек.

– Кой именно?

– Това си е моя лична работа.

– Къде живее това лице?

– Не зная.

– Значи лицето не е от нашия град?

– Не съм го разпитвал. Нямам следователско хоби.

– Като излязохте от кръчмата, накъде тръгнахте?

– Качих се на рейса и слязох на първата спирка.

– Оттам?

– Няма „оттам“. Останах на спирката и разговарях с човека, който ме потърси.

– Къде разговаряхте?

– На улицата.

– Не личи да сте разговаряли на улицата. Вие се върнахте в кръчмата със сухи дрехи или почти сухи, а навън валеше проливен дъжд.

– Скрихме се в един вход. Доволен ли сте?

– Колко време разговаряхте с вашия човек?

– Около пет минути.

– На друго място ходихте ли?

– Не съм ходил. Върнах се обратно в кръчмата.

– Не може да бъде! Губят ви се около 20 минути. Пауза. По лицето на Прокопи се изписва чувство на неописуема досада.

– Може и да се губят. Не съм им правил сметка!

– Това не е отговор, гражданино Сапарев. Дори и един неграмотен човек знае, че три плюс три, плюс пет не правят 32.

– Е, та какво? – Прокопи се навежда към следователя и подчертано нахално повтаря: – Е, та какво от това, че не правят 32?

– Три минути за отиване до първата спирка на рейса и три минути за връщане – прави 6 минути. Казвате, че сте приказвали 5 минути на спирката. Е, добре. Всичко това прави 11 минути. Вие излязохте в 6 и 28 минути и се завърнахте там в 7 часа и 3 минути, значи, бавили сте се всичко 32 минути. Вие давате отчет за 11 минути, какво сте правили през останалите 20 минути? Това ме интересува! И ви моля много сериозно да не се отклонявате от въпроса ми. Говорете!

– Навярно съм приказвал не 5, а 20 минути с моя познат. Когато разговорът е интересен, човек не забелязва как лети времето.

– Слушайте, гражданино Сапарев, вие не разбирате ли, че е във ваш интерес да докажете по безспорен начин и със споменаване на имена и свидетели как и къде сте прекарали времето си между 6 часа и 28 минути и 7 часа и 03 минути.

– Ей богу, не разбирам.

– Или се правите, че не разбирате?

– Вместо да гадаете, няма ли да бъде по-добре вие сам да ми изясните този въпрос?

– Ако вие, гражданино Сапарев, не докажете със свидетели къде сте били от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 03 минути, показанията на портиера бай Стамо могат да се окажат фатални за вас! Разбрахте ли?

– Само не ме стряскайте, моля ви се! Как тъй ще се окажат фатални? Да речем, че ми е хрумнало нещо и съм отишъл да направя някаква справка в отделението след работно време. Нима за такова нещо бесят? Или ако забравя например да върна ключа на портиера – нима за такова нещо изпращат в затвор?

– Ами ако вашата шетня в отделението съвпадне например с изтичането на секретна информация?

Този път паузата е дълга и като че ли върху агресивното държане на Прокопи е изсипана кофа ледена пода. Сега лицето му е изгубило предизвикателния си израз, а очите му – сивия си огън. Мефистофел е опечален, спомнил си е, че е отхвърлен от рая и че последната му битка с бога няма да бъде в негова полза.

– Не съм ходил в отделението и за никакви справки не ми е дохождало наум! – казва той. Сетне по устните му пропълзява злъчна усмивка и той казва, но съвсем не с оня нападателен глас, с който бе попитал преди една минута: „Нима за такова нещо бесят?“ Той рече: – Ако вие ми намекнехте извън това учреждение, че мога да имам връзка с някакво изтичане на информация, повярвайте ми, кълна се в паметта на дедите си, че непременно щях да ви цапна по главата с моя стар, но здрав и честен чадър!

– Не се кълнете, от това няма да имате полза дори за една пара, а разправете подробно къде сте ходили и какво сте правили от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 3 минути. Слушам ви.

– Качих се на рейса, слязох на първата спирка и там разговарях с един човек около 26 минути.

– Къде разговаряхте?

– Под моя чадър. Той е широк английски чадър и под него могат да се вардят от дъжд дори трима души.

– Одеве казахте, че с вашия човек сте разговаряли на сушина в един вход.

– Одеве сгреших! Вие така ме притиснахте с тия ваши минути. Разговарях под моя английски чадър!

Забележка от публиката:

– Чадърът му беше съвършено сух! – прошепна капитан Петров в ухото на Авакум. – Аз проверих това нарочно. Той лъже.

Авакум повдигна телефона.

– Иванов, кажете му, че лъже. Чадърът му е бил сух.

Продължение от разпита:

– Вие ме заблуждавате, гражданино Сапарев. Вашият чадър е бил сух. Вие изобщо не сте го разтваряли тази вечер.

Пауза. Лицето на Сапарев се удължава сякаш. То е замислено, печално и напомня маската на трагически актьор. Той казва с глас, който е притихнал, но който не се е предал:

– Какво значение има, по дяволите, къде сме приказвали с моя човек? Дали под чадър, или в някакъв вход?

– Като не съобщавате името на вашия човек и мястото, където сте разговаряли, вие поставяте под абсолютно съмнение твърдението си, че след като сте излезли от кръчмата, вие сте слезли на първата спирка на рейс №2. Може да се предположи например, че сте продължили по-нататък и с рейс №1 сте стигнали до завода. Може да се предположат всякакви неща.

Майор Иванов натиска звънеца и заповядва на влезлия милиционер да доведе двамата портиери. На екрана се открояват фигурите на двама мъже, облечени в униформи, които силно напомнят железничарските. Майор Иванов отново звъни и заповядва да се донесат палтото, шапката и чадърът на инженер Прокопи Сапарев.

Когато инженерът облича палтото си и слага шапката на главата си, майор Иванов пита сухия и висок мъж, който стои близо до вратата:

– Ти кой вход на завода обслужваш?

– Централния вход, другарю следовател.

– Някъде между 6 и половина и 7 часа виждал ли си тоя човек?

– Та това е инженер Сапарев!

– Между 6 и половина и 7 часа инженер Сапарев мяркал ли се е пред очите ти?

– Не, другарю следовател. По това време не съм го виждал. Не се е мяркал пред очите ми.

Майор Иванов пита другия, тантурестия:

– Ти кой вход обслужваш?

– Вход „Б“, другарю следовател. Дето води за конструкторското отделение и за цеха към него.

– Ти виждал ли си инженер Сапарев между 6,30 и 7 часа?

– Че как да не съм го виждал! Той се върна отново в отделението в 6 часа и 43 минути. Вече валеше здравата. Той ми махна с ръка и дори се засмя малко. Демек, ето, отново дохождам, какво да се прави!

– Хм – поклати заплашително глава инженер Сапарев и пораздруса здраво чадъра си.

– Само че одеве не беше с чадър! – повдигна рамене тантурестият.

– Сигурен ли си?

– Че защо да не бъда сигурен. Не беше с чадър.

– Забеляза ли от кой вход идеше инженера? От централния или от черния?

– Бях вътре, във вестибюла, другарю следовател. Поради дъжда, затова не съм забелязал откъде точно се зададе другаря инженер.

– А в колко часа си отиде инженера?

– Ами в 7 часа без десет минути, другарю следовател. Той се забави горе 5–10 минути, не повече. А часът видях добре, защото в хола има електрически часовник. Поглеждах часовника често-често, тъй като в седем часа трябваше да заключа вратите на черния вход.

– Чакай – прекъсна го следователят. – Няма ли черния вход свой портиер?

– Има, но от два дена човека е болен и аз го замествам. Моят вход „Б“ е само на пет крачки от черния вход. Пък и около него се въртят, кажи-речи, главно камионджии.

Майор Иванов кима към двамата портиери.

– Благодаря ви, момчета. Идете сега в канцеларията, напишете показанията си и ги подпишете и си вървете със здраве! Ето ви пропуски.

Когато портиерите излязоха, той каза на Сапарев:

– Вие ще идете в съседната стая и ще чакате там, докато ви повикам отново. Междувременно поискайте от дежурния лист хартия, седнете и опишете точно как прекарахте времето си от 6 часа и 28 минути до 7 часа и 3 минути. Той натисна звънеца и нареди на милиционера:

– Да влезе инженер Спиридон Хафезов!

На екрана се появи позакръглената фигура на инженера в бодър пепитен костюм, спортна кройка, с ярка червена връзка и с червена кърпичка в малкото джобче на сакото си. Лицето му беше потъмняло от чувство на незаслужена обида, а в зеленикаво-кехлибарените му очи сякаш се подаваха миши муцунки на безброй тревоги и страхове.

– Заповядайте, другарю Хафезов. Седнете! – покани го любезно майор Иванов, но без да става от мястото си и без да му подава ръка. – Измъчихте ли се много?

– Ох – сложи ръка на сърцето си Хафезов, – с вас ще се разбера лесно, по как ще се разбера с вашата колежка, другарката Хафезова, туй не ми излиза от ума!

– Моята съпруга не е следовател, обикновена чиновничка е в пощенските служби – усмихна се майор Иванов, – но и аз изпадам понякога в положението на човек, заварен в небрано лозе, когато вземе да ме разпитва вечер къде съм закъснял и защо. Тъй че съчувствувам ви, но няма как! Заедно ли решихте тримата да идете тази вечер на кръчма, или някой пръв, както се казва, „повлече крак“?

– Струва ми се, че другаря Сапарев беше инициатора.

– Сигурен ли сте?

– Почти.

– Откога започнахте да ходите в тази кръчма?

– Навярно отскоро.

– Кой пръв излезе от отделението тази вечер?

– Мисля, че аз излязох пръв.

– А последен?

– Обикновено последен излиза другаря Сапарев.

– Той ли заключва огнеупорния шкаф?

– Той.

– Нещо особено да е заключвал днес в този шкаф?

– Как да ви кажа…

– Говорете!

– Получи се един документ.

– Какъв документ? Откъде?

– От една наша братска страна, с която сме се кооперирали за съвместно производство на специални стомани. В документа е записан химическия състав на стоманата и е обяснена технологията, която трябва да се прилага при нейното производство. Двадесет страници чертежи и текст!

– Представлява ли този документ интерес за чуждото разузнаване?

– Навярно!

Хафезов неочаквано навежда глава, като дава вид, че е разтревожен.

– Какво ви смущава, гражданино Хафезов?

– Знаете ли, другарю следовател, аз съм подписал клетвена декларация да не приказвам никъде по такива въпроси.

– Пред мен, в тази стая може да се приказва за всичко. Кога получихте във вашето отделение този документ?

– Този документ беше донесен в нашето отделение лично от генералния директор. Ние тримата подписахме разписка, че сме получили еди-какъв си документ с кодово заглавие еди-какво си. Освен нас тримата и генералния директор никой в България, другарю следовател, не знае за съществуването на тоя документ.

– Защо държите във вашия шкаф такъв отговорен документ? Нима генералния директор няма по-сигурен сейф?

– Точно тъй, другарю следовател, генералния директор има много по-сигурен сейф и затова в неговата каса ние държим най-важните си книжа. Когато някой от нас поиска да види нещо, някаква справка да направи, генералния директор лично отключва и лично предава в ръцете на тогова от нас важния документ. Ако трябва тоя да го отнесе до нашето отделение – придружават го и на отиване и на връщане двама милиционери. Този ред ние щяхме и днес да го спазим, но генералния директор излязъл междувременно, извикали го и ние се принудихме да заключим документа в нашия шкаф.

– Ами не ви ли дойде наум такъв вариант, някой от вас да остане в отделението, а другите двама да търсят генералния директор?

– Някой от нас да остане в отделението? Какво говорите! Кой е тоя самоотвержен глупак, който би поел подобен риск? Ако след време нещо от въпросния документ стане известно някъде си, нали подозренията ще паднат най-напред върху тогова, самоотвержения глупак!

– И затова, за да ви е мирна главата, вие предпочетохте да идете на кръчма?

– Това беше единственото делово предложение, което излезе из устата на нашия началник. В сложни ситуации началникът решава, а подчинените слушат.

– В случая той е предложил, а на вас предложението се е понравило по едни или други причини.

– Какво искате да кажете, другарю следовател?

– Поне това не сте ли научили от почитаемата другарка Хафезова, че на следователя не се задават въпроси? Свободен сте, гражданино Хафезов. Ето ви пропуска!

Екранът като че ли е станал по-светъл, влязъл е Димо Карадимов. Чувствува се, че полага усилия да изглежда сериозен, проникнат от „важността на момента“, но очите му се усмихват и ведрото му лице сякаш казва: „За какъв дявол стоите тук, драги следователю, ами не излезете навън да си поживеете, както се следва?“

– Сам ли решихте да дойдете в „Пияни вишни“, или някой ви покани?

– И едното, и другото! Вътрешно бях узрял, но ме покани началника.

– Беше ли смутен за нещо вашият началник, когато тръгнахте за кръчмата?

– Откъде ще зная, този особен индивид винаги ми изглежда малко странен. И днес не беше в ред.

– В какъв смисъл?

– Пушеше повече от обикновено, въздишаше, поклащаше често глава.

– И според вас – защо?

– Ами, мъчи го нещо! Аз защо не въздишам?

– Какво по-точно съдържа секретния документ, който получихте днес следобед.

– Съдържа химически формули, температурни режими, уравнения от диференциален тип за определяне на оптимални условия и пр.

– Защо не останахте в отделението да пазите лично документа?

– С удоволствие щях да остана, но никой не ми нареди. Аз бях свободен тази вечер, нямах ангажименти, можех да остана, разбира се!

– Кой трябваше да се разпореди?

– Инженер Сапарев, кой друг!

– А вие защо не го подсетихте?

– Нали ви казах, че е особняк, щеше да се засегне. Той е свръхчестолюбив!

Пауза.

– Благодаря ви, другарю Димов! Ето ви пропуск! Лека нощ.

* * *

Майор Иванов се стресна, когато влезе в апаратната стая. Телевизионната уредба вече не работеше, но Авакум още не беше запалил осветлението и в гробния мрак блещукаше едва забележимо само червеното огънче на димящата му лула. Едва беше натиснал копчето на електрическия ключ и радиотелефонът в същия миг остро записука. Обаждаше се капитан Петров, когото Авакум беше изпратил преди 15 минути в завода. Когато разговорът между двамата завърши, а той не продължи повече от половин минута, Авакум каза на майора, който беше заел вече мястото си зад котлона с кафеничето:

– Току-що капитан Петров ми обади, че заварил огнеупорния шкаф от конструкторското отделение отключен.

– Отключен?

– Капитан Петров заповядал да направят нови снимки около шкафа и на самата дръжка, но както се казва, „след дъжд качулка“!

– Ами оня документ?

– Той е бил на мястото си и Петров фотографирал отпечатъците от пръсти по кориците му и по вътрешните листи, но това е само една формалност, разбира се! Трябва да се предполага, че тоя, който е заснел на микролента секретните текстове, не ще да е бил чак такъв глупак, та да си остави подписа за спомен, та един ден вие да го запитате: „Гражданино, кога и къде сте пипали тези книжа?“

– А може би Прокопи Сапарев е оставил отключена огнеупорната каса без всякакъв умисъл, ей тъй, просто от разсеяност? И до въпросния секретен документ да не се е докосвала изобщо друга ръка?

– Вие вярвате ли в чудеса? – усмихна му се Авакум.

– Преди четири години изтървах случайно, без да забележа, портфейла си в ресторанта, където обикновено обядвам, а в портфейла – току-що получено разпореждане от окръжния прокурор за арестуване на лицето X. Разпореждането получих на излизане от службата, а текста му прочетох в ресторанта. Лицето X обядваше в същия този ресторант и дохождаше най-често към 1 часа. Келнерът познаваше този човек по име и го обслужваше много усърдно, защото оня му даваше всеки път по един голям бакшиш. Половин час след като се наобядвах, тичам като луд обратно в ресторанта, а келнерът ме посреща и усмихнат ми подава моя портфейл. Вътре заповедта за арестуване, както съм я скътал, а на съседната маса благодетеля на моя келнер, лицето X, яде сладко и спокойно си пие виното! Келнерът не прочел заповедта и не го уведомил!

– Имаше ли пари в портфейла?

– Нямаше. Аз държа парите си в портмоне.

– Този келнер е бил алчен и прост човек. Интересувал се е само от парите, затова не е погледнал в книжата, които са се намирали във вашия портфейл. Така се е появило „чудото“. Между случайното изпадане на портфейла ви и лицето X не се е получила връзката. Но може ли да се очаква, че един твърде секретен документ ще остане недокоснат в една отключена каса, след като се знае, че именно от тази каса вече е изтичала секретна информация? Такова чудо е невъзможно! Затова аз съм абсолютно сигурен, че секретния документ е бил заснет на микрофилм с миниатюрен фотоапарат. Двадесетте страници са били заснети най-много за 5 минути. Отпечатъци от пръсти няма да лежат на документа, понеже фотографа е пипал с ръкавици.

Майор Иванов разля кафе в две чашки и рече:

– На ваше място аз не бих се колебал по отношение на Прокопи Сапарев!

– Вие поддържате мнението на полковник Горанов?

– Не поддържам ничие мнение. Просто мисля, че инженер Сапарев е вътре в играта.

– Така ли? – Авакум помълча някое време. – Може би имате право. Във всеки случай не бива да забравяте, че досега неговите двама колеги са само свидетели, а той е извикан да отговаря само за плесницата, която удари на портиера. Ако генералния директор иска да бъде възбудено следствие срещу него, задето е оставил огнеупорния шкаф отключен, трябва веднага да направи постъпки. Много ви моля да говорите незабавно с него по този въпрос! Иначе вие нямате право да го разпитвате къде е бил и какво е правил. За една плесница това не е необходимо. Освен това аз ви моля да запитате генералния директор по кое време вчера следобед не е бил в кабинета си, докога и дали от конструкторското отделение са го търсили, за да затворят секретния документ в неговия сейф. А междувременно, докато капитан Петров пристигне, бъдете добър да преведете инженер Сапарев в друга канцелария, но непременно през двора. Много ми са необходими пресни следи от неговите обувки, но след като са стъпвали по мокро. Нали това няма да ви затрудни особено? А аз ще прескоча до болницата, за да проверя как се чувствува бай Стамо. Струва ми се, че този човек не върви на добре!

* * *

Към един и половина след полунощ капитан Петров донесе снимките. Както беше предположил Авакум, по секретните документи не се откриха други отпечатъци от пръсти освен от пръстите на тримата инженери. Върху бронзовата дръжка на шкафа беше оставил следи само инженер Сапарев, като на някои места върху дръжката те личаха едва-едва. Пред шкафа имаше следи от обувките на инженер Сапарев. Едни следи бяха бледи, слабо релефни. Те се застъпваха с други негови следи, много по-отчетливи, със засъхнала тук и там отгоре тъпка корица от кал.

Към 11 часа бай Стамо беше получил втори кръвоизлив в мозъка и вече агонизираше, на умиране беше, без да дойде в съзнание. Авакум се надяваше да научи от него как се е досетил, че инженер Сапарев е отишъл в „Пияни вишни“, за да хукне подире му с мотора си в дъжда, но беше късно, човекът си отиваше.

Последните писмени показания на инженер Сапарев не се отличаваха по нищо от устните му показания, които беше преди това дал на следователя:

„Излязох от кръчмата в 6,28 ч. Слязох на първата спирка и там разговарях с един приятел. В кръчмата се прибрах обратно с рейса. Беше 7,03 часа.“

Авакум нареди да го освободят една минута преди сам той да излезе от управлението. А преди да излезе от управлението, той даде следните нареждания на капитан Петров:

1. Да се разпитат шофьорите на двата рейса дали и кога са виждали инженер Сапарев между 6 и 28 и 7 и 03 часа вечерта.

2. Да се направи проверка в района на първата спирка дали някой е видял инженера да слиза от рейса и ако го е видял, накъде е отишъл: вход, кола, сладкарница (там има две).

3. Да се разпитат шофьорите, които са се въртели около черния вход на завода между 6,40 и 7 часа – дали са виждали някаква лека кола наоколо и дали се е мяркал наблизо инженер Сапарев.

4. Да се направи проверка какви фотоапарати и фотоматериали притежават тримата инженери, да се провери в пощата дали получават вестници и списания и дали изпращат за чужбина писма.

5. Да се приведат в известност всички призивни радиосигнали, кодове и разшифровани радиограми, уловени и регистрирани през изтеклия месец в районите южно и югоизточно от град Н.

6. Да се докладва незабавно в щаба на групата всяко излизане извън града на кой да е от тримата инженери.

В 2 часа и четвърт след полунощ Авакум излезе от управлението.

* * *

На ъгъла с главната улица той настигна инженер Прокопи Сапарев. Ръмеше тихо, около глобусите на електрическите фенери прелиташе ситен дъжд, носеше се замъглена жълта светлина. Беше безлюдно и студено, и глухо като в напуснат град.

– Каква необичайна среща! – възкликна Авакум, като се взираше усмихнат в лицето на Прокопи. – Дори не е среднощна! Такъв скитник бил нашия инженер!

– Позабавих се у едни приятели! – каза смутено Прокопи. – Той свали чадъра си и го събра. – Няма смисъл! – рече той. – Това не е дъжд!

– Забавиха ли ви в милицията – попита Авакум.

– А… не? Един час. Формалности!

– Така и предполагах. Какво толкова ви питаха?

– Ами нищо. Нищо особено!

– Е, хубаво! – рече Авакум.

Те повървяха мълчаливо някое време.

– Не зная какво стана с бедния старик! – въздъхна Прокопи. – Дали се съвзе?

– За портиера ли питате?

– За него. Искрено съжалявам!

– Той познава ли ви добре!

– Дали ме познава? Ами че повече от две години съм му пред очите.

– Той е халюцинирал, успокойте се. Вижте какъв прелестен дъждец ръми!

Прокопи премести чадъра си от дясната ръка в лявата и рече:

– Вие се подигравате! Как можете да наричате това време „прелестно“. Та това време е свинско! Бива ли да говорите така!

– Не споря – каза примирително Авакум. – За вас времето може да е свинско, а за мен е прекрасно. Защо трябва да си обявяваме дуел за времето?

– Щом като се съгласявате, че всеки от нас има право да го определя за прелестно или за свинско, няма да се дуелираме. Пък и вие нямате чадър. С какво ще се биете с мен?

– А пропо – каза Авакум, – мога ли да зная, ако не е тайна, разбира се, откъде имате тоя чудесен чадър?

– Когато баща ми бил млад лекар, ходил на някакъв докторски симпозиум в Лондон и оттам го купил. Наистина ли ви харесва, не го ли намирате за малко „демоде“?

– Какво говорите! Вие имате един великолепен чадър!

– Благодаря. Това са едничките хубави думи, които чувам от вчера насам. А по-ужасни часове от снощните не съм помирисвал през целия си живот!

– Е, не взимайте толкова надълбоко снощния скандал. Всичко ще се размине!

Прокопи се спря и го погледна в очите.

– Вярвате ли?

– Че какво толкова е станало, за да се съмнявам!

По устните на инженера трепна странна, почти болезнена усмивка. Лицето му се изопна и удължи, а в очите му блеснаха зеленикави и трескави пламъци. Той поклати сърдито глава.

– Какво толкова е станало, казвате! Хайде, обяснете ми де! Ровете! Нали сте археолог! Вашият занаят е да ровите. Разровете и ми кажете какво наистина е станало!

Той се спря, килна черното си бомбе назад и избърса с ръка запотеното си чело.

– Вие сте разстроен – сложи ръката си на рамото му Авакум. – Вашите нерви не са съвсем в ред. – И му се усмихна кротко: – Искате ли да идем в къщи и да изпием за освежаване по едно кафе?

Прокопи помълча някое време, пак избърса челото си, после въздъхна и махна с ръка.

– По дяволите!… Но тази ваша идея за кафето е добра. Само че защо трябва да ходим у вас, когато моята квартира е само на две крачки оттук.

В слабо осветения салон (между стъклените висулки на полилея светеше немощно само една лампа) изскочиха като от някаква странна ракла сякаш две жени, едната възрастна, другата – млада, наметнати с жълти шалове и събудени като че ли от тревожен и изпълнен с ужасии сън. Салонът беше натъпкан с какви ли не вещи, та не беше лесно и двете жени да стигнат едновременно до вратата, където бяха застанали с шапки в ръцете си Прокопи и Авакум. Трябваше да се заобикалят масички, кресла, столове, скринове и тия маневри като че ли повече се удаваха на възрастната жена, а младата се движеше сред вехториите малко неуверено, като човек, който е стъпил по излъскан лед.

– Боже господи! – възкликна възрастната жена, като сравнително по-лесно от младата успя да се добере до тях. А в гласа й имаше и страх, но надвит вече, и упрек, набързо простен. Тя гледаше Прокопи с ласка, в която още димяха купища недогорели тревоги. – Къде се загубихте дотолкова късно, какво стана с вас, защо не ми се обадихте по телефона? – Тя се взираше в лицето на Прокопи, а на Авакум почти не обръщаше внимание. Тя като че ли не го забелязваше. – Какво ли не си помислихме с моята дъщеря. Още малко и щяхме да звъним в милицията!

– Само това липсваше! – каза мрачно Прокопи.

Той дори не погледна възрастната жена, която навярно беше хазяйката му, погледът му не изпускаше нито за секунда младата, а тя беше опряла лакътя си на един скрин и оттам наблюдаваше мълчаливо и вторачено него и Авакум.

Тя беше висока и слаба, с незакръглени още момински рамене и нежно издута пазва под краищата на разтворения си шал. Тя приличаше на възрастната жена и си личеше, че е нейна дъщеря, макар лицето й да беше неколкократно по-одухотворено и фигурата й да изглеждаше неизразимо по-крехка и „въздушна“. Тя се взираше напрегнато, но мекият поглед на гълъбово-сивите й очи плаваше в пространството, блуждаеше и търсеше сякаш опора и Авакум веднага си спомни от разпита на Прокопи, че това беше сляпото момиче, с което той играеше домино и което познаваше дъсчиците с пипане. Но в тия първи минути на свиждане той още не можеше да разбере дали то беше наистина напълно сляпо, или само отчасти не виждаше света.

– Тоя човек, дето съм довел на гости, е мой добър приятел – обясни й Прокопи с изненадващо топъл и ласкав глас (ако Авакум не беше наблизо и не го наблюдаваше, можеше да си помисли, че говори друг човек). – Той е доста интелигентен, макар че основната му работа е да върти търнокоп. – Сега той се засмя и пак така изненадващо пролича, че може ласкаво да се шегува и да не изглежда грубиян. – Моят гостенин е археолог – продължи Прокопи – и аз мога да те уверя – (той непрекъснато гледаше младото момиче), – че е почтен човек и няма да ти стори зло.

По устните на момичето премина усмивка, снизходителна и тъжна, или по-скоро една неопределена усмивка, в която тъгата и снизходителността си съжителствуваха в едно учудено и малко безцеремонно любопитство.

– Тя не вижда, както трябва – обърна се Прокопи към Авакум, – но при съвременната лазерна техника съществува голяма надежда да се излекува. Сега тя вижда нещата като петна.

– Като живи петна, когато става дума за хора – поправи го момичето.

– Как се казваш? – попита Авакум.

– Роза! – отвърна момичето, като направи лек и заучено закачлив реверанс. Нейният невиждащ поглед сега не блуждаеше, а сякаш се беше залепил за фигурата на Авакум.

– Като светло петно ли ме виждаш, Роза? – попита той.

– Тя е малко ясновидка! – намеси се Прокопи. – Е, не се черви де! – погали той момичето по косите.

– Вас ли как виждам? – попита Роза. – О, не като светло петно. Напротив! Всичко у вас е черно. Много черно! – доуточни се тя. – Когато бях ученичка в 8-и клас, четох за Мария Стюарт. Там имаше една такава илюстрация. Тя е просната върху дръвника, а до пея стои един човек, облечен целия в черно, но в ужасно черно. На главата си имаше цилиндър, а в ръката си държеше огромна секира.

– Ти прекаляваш малко, момичето ми – обади се Прокопи и се позакашля. – Моят приятел е археолог, а не палач. Ти бъркаш тия две неща.

– Аз казвам каквото виждам! – Роза наведе глава встрани и повдигна рамене. – Всеки човек си има своя светлина, какво съм виновна аз!

– Е, добре. Как ти се виждам аз тази вечер? – попита Прокопи.

– Доскоро ми се виждаше бял, но от някое време, и особено тази вечер, и ти си черен като негова милост, твоя приятел. Е, не чак толкова черен, но все пак!

– Ние и двамата ходим в черни пардесюта, имаме черни шапки и се обличаме в черни костюми! – засмя се Прокопи. – Затова ни виждаш в „черно“.