Текст книги "Черната стрела"
Автор книги: Роберт Льюис Стивенсон
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 8 (всего у книги 17 страниц)
Книга трета
Лорд Фоксхем
Глава I
Домът край брега
Месеци бяха минали, откакто Ричард Шелтън се бе измъкнал из ръцете на своя опекун. Месеци, изпълнени със съдбоносни събития за Англия. Ланкастърската партия, която изглеждаше на умиране, отново надигна глава. Привържениците на Йоркския херцог бяха разбити и пръснати, вождът им загина на бойното поле и през зимата след описаните по-горе събития можеше да се предположи, че ланкастърската партия е възтържествувала най-после над враговете си.
Градчето Шорби-на-Тил беше препълнено с ланкастърски дворяни от околността. Тук беше граф Райзинхъм с триста бойци, лорд Шорби с двеста; самият сър Даниъл, все така могъщ и още повече забогатял от заграбени имоти, бе отседнал с шестдесет бойци в своя дом на главната улица. Светът наистина се бе променил.
Беше тъмна и студена вечер през първата седмица на януари; всичко беше замръзнало, духаше силен вятър и можеше да се очаква, че още през нощта ще завали сняг.
В тъмна пивница в една странична улица край пристанището, трима-четирима души пиеха ейл и ядяха набързо приготвени яйца. Всички бяха буйни, обгорели от слънцето и вятъра, едри мъже с тежка ръка и дързък поглед; и при все че бяха в прости ризи като обикновени селяни, и пиян войник дори би се позамислил, преди да влезе в свада с тях.
Малко по-настрана, пред разгорелия огън в камината седеше по-млад мъж, почти момче, облечен като тях; но от пръв поглед личеше, че той е от по-добър произход и при друг случай би носил меч.
– Не – каза един от мъжете на масата. – Тая работа не ми харесва. Тя ще свърши зле. Тук не е място за веселяци. Веселяците обичат открити поляни, добро прикритие и малко врагове; а ние тук сме затворени в град, заобиколен отвред с неприятели; и на това отгоре ще видите, че за зла чест още преди да съмне, ще завали сняг.
– Всичко е заради мастър Шелтън – каза друг, като посочи с глава младежа, седнал пред огъня.
– Аз съм готов да сторя много нещо за мастър Шелтън – отговори първият. – Но да попадна за някого си на бесило – не, братя, на това не съм съгласен!
Вратата на пивницата се отвори и един мъж се втурна право към младежа край огъня.
– Мастър Шелтън – каза той, – сър Даниъл тръгна придружен от двама факлоносци и четирима стрелци.
Дик (защото младежът беше нашият приятел) скочи веднага.
– Лоулес – каза той, – ти ще смениш Джон Кепър на поста. А ти, Грийншив, ще дойдеш с мене. Тръгвай да ни водиш, Кепър. Този път ще го проследим дори ако отиде при самия Йорк.
В следния миг всички бяха на улицата и Кепър – така се наричаше новодошлият – посочи в тъмнината към двете факли, раздухвани от вятъра.
Градът спеше; по улиците нямаше никой, та беше лесно да проследят незабелязани малкия отряд. Най-напред вървяха двамата факлоносци; след тях пристъпваше мъж с развяван от вятъра дълъг плащ; следваха го четиримата стрелци с лъкове на рамо. Вървяха бързо из криволичещите улички към брега.
– Нататък ли ходи всяка вечер? – запита шепнешком Дик.
– Трета нощ подред, мастър Шелтън – отговори Кепър, – все по това време и все с такава малка охрана, сякаш отива на тайна среща.
Сър Даниъл и шестимата му спътници бяха стигнали вече до покрайнините на града. Шорби беше неукрепено селище и при все че настанените там ланкастърски лордове поддържаха строга охрана по главните пътища, през по-малките улички или през полето можеше незабелязано да се влезе и излезе.
Уличката, по която вървеше сър Даниъл, свърши неочаквано. Напред се разстилаха неравни дюни, а от едната страна се чуваше шумът на прибоя. Не се виждаше нито стража, нито светлинка откъм града.
Дик и двамата му спътници се приближиха още по-близо до този, когото преследваха. Когато излязоха от уличката и бяха вече на открито, те можеха да виждат по-добре и на двете страни и забелязаха, че от друга посока идва нова факла.
– Охо – каза Дик, – тук мирише на измяна.
В това време сър Даниъл бе спрял. Факлите бяха забити в пясъка, а хората му налягали, сякаш щяха да чакат другата дружина.
Тя се приближаваше бързо. Състоеше се само от четирима души – двама стрелци, един факлоносец и между тях един загърнат в плащ дворянин.
– Вие ли сте, милорд? – извика сър Даниъл.
– Да, аз съм и ако някой истински рицар е бил подложен някога на изпитание, това съм именно аз; защото всеки би предпочел да се разправя с великани, магьосници или езичници вместо с този страшен студ! – отговори водачът на втория отряд.
– Затова пък, милорд – каза сър Даниъл, – красавицата ще ви бъде още по-признателна, уверявам ви. Но да тръгваме. Защото колкото по-скоро видите стоката ми, толкова по-скоро и двамата ще се приберем по домовете си.
– А защо я държите тук, добри рицарю? – запита другият. – Щом е толкова млада, прекрасна и богата, защо не я изведете между връстниците й? Така бихте я омъжили по-бързо, без да се излагате на опасността да премръзнете и да ви прострелят в тъмнината, като излизате навън в такова тъмно и неподходящо време.
– Казах ви вече, милорд – отвърна сър Даниъл, – че причината за това засяга само мене. Нямам намерение да я обяснявам. Само едно ще ви кажа: ако вашият стар приятел Даниъл Брекли ви е дотегнал, разгласете, че ще се жените за Джоана Седли. Давам ви честната си дума, че веднага ще се отървете от него, като го намерите със стрела в гърба.
Двамата благородници тръгнаха бързо през дюните; тримата факлоносци вървяха пред тях срещу вятъра, който раздухваше пламъка на факлите и разнасяше наоколо облаци дим; отзад вървяха шестимата стрелци.
Дик вървеше почти по петите им. Той не бе чул, разбира се, нито дума от разговора, но бе познал новодошлия – стария лорд Шорби, човек с толкова лоша слава, щото и сър Даниъл се преструваше пред хората, че го осъжда.
Най-после стигнаха почти до брега. Въздухът беше влажен и солен; прибоят се засили; тук, сред просторна градина, оградена с високи стени, се издигаше малка двуетажна къща с конюшни и други пристройки.
Първият факлоносец отключи една скрита в стената врата и след като всички влязоха в двора, я затвори и заключи отвътре.
Дик и хората му не можеха да ги следят по-нататък; биха могли, разбира се, да се покатерят през стената, но се страхуваха да не попаднат в клопка.
Те се сгушиха в един храсталак от див фасул и зачакаха. Червеното сияние на факлите се движеше напред-назад зад стената – навярно факлоносците охраняваха бдително градината.
След двадесетина минути всички излязоха и тръгнаха пак към дюните; сър Даниъл и баронът се разделиха прекалено любезно и всеки тръгна към своя дом, придружен от хората и факлите си.
Щом вятърът отнесе шума от стъпките им, Дик се изправи с мъка – защото беше почти скован и премръзнал от студа.
– Кепър, ще ми помогнеш да се кача на стената – каза той.
И тримата отидоха до стената; Кепър се наведе, Дик се качи на раменете му и се покатери на каменната стена.
– А ти, Грийншив – прошепна Дик, – се качи след мене и легни по корем на стената, за да не те забележат, и бъди готов да ми помогнеш, ако ми се случи нещо лошо оттатък.
При тия думи той скочи в градината.
Беше тъмно като в рог; в къщата не се виждаше никаква светлина. Вятърът свиреше из оголените храсти, морето се плискаше о брега; нищо друго не се чуваше. Дик пристъпваше предпазливо, като се препъваше о храсти и опипваше пътя си с ръце. Най-после по шума на чакъл под нозете си разбра, че е излязъл на пътечка.
Той се поспря, извади арбалета, скрит под дългата ризница, приготви го за незабавно използуване и тръгна решително и уверено напред. Пътечката го отведе право към постройките.
Тук всичко изглеждаше занемарено: дървените капаци на прозорците едва се крепяха, конюшните бяха отворени и празни, в плевнята нямаше ни сламка сено, в хамбарите – ни зърно жито. Всеки би предположил, че жилището е необитавано, но Дик имаше достатъчно основания да не мисли така. Той продължи обиколката си, прегледа пристройките, опита се да отвори някой прозорец. Най-после излезе откъм онази страна на сградата, която гледаше към морето; тук в един прозорец на втория етаж мъждееше слаба светлинка.
Дик се поотдръпна дотам, отгдето предполагаше да види дали някаква сянка не се движи по стената на стаята. После си спомни, че когато опипваше из конюшнята, ръката му попадна на някаква подвижна стълба, и изтича да я вземе. Стълбата беше малка, но все пак, като застана на най-горното й стъпало, той можа да се улови за железните пръчки на прозореца, надигна се и надникна в стаята.
Там имаше две жени; едната той позна веднага – беше госпожа Хач; а другата, висока, хубава, важна млада дама в бродирана рокля… нима е Джоана Седли? Неговият приятел от гората Джек, когото щеше да набие с ремъка си?
Той се отпусна смаян на най-горното стъпало. Никога не бе помислял, че любимата му е толкова необикновено същество и веднага го обзе недоверие. Но не му остана време да размисля. Съвсем наблизо се чу тихо:
– Шшт!
Дик побърза да скочи от стълбата.
– Кой е? – запита той шепнешком.
– Грийншив – бе също тъй прошепнатият отговор.
– Какво искаш? – запита Дик.
– Къщата е наблюдавана, мастър Шелтън – отговори другарят му. – И то не само от нас; още докато лежах по корем на стената, забелязах, че в тъмнината се движат хора, които се обаждаха един другиму с тихички подсвирквания.
– Наистина странно! – каза Дик. – Дали са хора на сър Даниъл?
– Не, сър, не са – отговори Грийншив, – защото, ако очите ми не лъжат, те имаха на шапките си бели кокарди с тъмни ивици.
– Бели с тъмни ивици ли? – повтори Дик. – Ей богу, не познавам такива кокарди. Не съм ги виждал по нашите места. Добре, да се измъкнем тогава колкото може по-тихо от тази градина; защото тук е неудобно за отбрана. В къщата сигурно има хора на сър Даниъл, а най-лошо е да попаднеш между два огъня. Вземи тази стълба, трябва да я оставя, от дето съм я взел.
Върнаха стълбата в конюшнята и опипом стигнаха до мястото, отгдето бяха влезли в градината.
Вместо Грийншив на стената бе легнал Кепър. Той протегна ръка и издърпа нагоре най-напред единия, после другия.
Скочиха предпазливо и безшумно от другата страна; не посмяха да продумат, докато стигнаха до предишното си скривалище в гъсталака.
– Слушай, Джон Кепър – каза Дик, – тичай веднага в Шорби и доведи колкото хора можеш да събереш, докато разсъмне, ще се намерим по-назад, по-близо до града. Ние с Грийншив оставаме засега тук да наблюдаваме къщата. Тичай, Джон Кепър, и бог да ти помогне по-скоро да стигнеш! А ти, Грийншив – добави той, когато Кепър замина, – ела с мене да обиколим градината. Искам да видя дали очите ти не те лъжат.
Като вървяха по-далеко от стената и използуваха за прикритие всяка падинка или възвишение, те минаха покрай двете страни на къщата, без да забележат нищо. Откъм третата страна стената на градината беше изградена почти до самия бряг и за да спазят необходимото разстояние, трябваше да тръгнат по самия пясък. При все че приливът беше още далеко, вълнението беше толкова силно, а брегът толкова равен, щото при всеки плясък на вълните се покриваше с пяна и вода; така че Дик и Грийншив газеха до глезени, а понякога и до колене в солената и мразовита вода на Немското море.
Изведнъж върху бялата градинска стена се очерта като китайска сянка фигурата на мъж, който даваше знаци с две ръце. Когато той се простря на земята, друга сянка се надигна малко по-нататък и повтори същите знаци. Така тези ръкомахания обиколиха като безгласна парола цялата обсадена градина.
– Внимателно патрулират – прошепна Дик.
– Да се върнем на сушата, мастър – отговори Грийншив. – Тук сме съвсем на открито и много лесно ще ни забележат, както сме застанали пред бялата пяна на вълните.
– Прав си – отвърна Дик. – По-скоро да се приберем на сушата!
Глава II
Схватка в тъмнината
Съвсем измокрени и премръзнали, двамата смелчаци се върнаха на поста си сред жълтугата.
– Моля бога Кепър да е тичал колкото е могъл по-бързо! – каза Дик. – Ако се върне след час, ще запаля свещ пред света Мария Шорбийска.
– Толкова ли много бързате, мастър Дик? – запита Грийншив.
– Да, добри ми приятелю – отговори Дик. – Защото в този дом живее дамата на сърцето ми. А какви могат да са хората, които я обграждат нощем тайно? Неприятели, разбира се.
– Ако Джон се върне скоро – отвърна Грийншив, – лесно ще се разправим. Надали са повече от четиридесетина души според разстоянието между постовете им; а както са се пръснали, двадесет души ще ги разгонят като врабци. Само че, мастър Дик, щом тя е в ръцете на сър Даниъл, не е голяма беда, ако попадне в други ръце. Кои ли ще са те?
– Подозирам лорд Шорби – отговори Дик. – Кога дойдоха тия хора?
– Те се показаха, мастър Дик – каза Грийншив, – след като вие се прехвърлихте през стената. Не бях полежал и минута на нея, когато забелязах как първият разбойник пропълзя край ъгъла.
И последната светлинка в малката къща бе вече угаснала, докато газеха из пяната на разбиващите се о брега морски вълни, и беше невъзможно да се предвиди кога обсадителите ще започнат нападението си. От двете злини Дик предпочиташе по-малката. Предпочиташе Джоана да остане под покрива на сър Даниъл, вместо да попадне в лапите на лорд Шорби; и бе решил да се притече на помощ на обсадените, ако домът бъде нападнат.
Но времето минаваше, а наоколо не се забелязваше никакво движение. Всеки четвърт час около градинските стени се повтаряше все същото подсвирване, сякаш вождът искаше да провери бдителността на подчинените си. Нищо друго не нарушаваше тишината около малкия дом.
Най-после подкрепленията на Дик почнаха постепенно да пристигнат. Денят беше още далеко, когато двадесетина души се бяха вече спотаили край него в гъсталака.
Като раздели хората си на два отряда, Дик тръгна с по-малкия, а по-големия повери на Грийншив.
– Слушай, Кит – каза му той, – заведи хората си до най-близкия ъгъл на стената към брега. Подреди ги добре и чакай, докато чуеш, че нападам откъм другия край на градината. Искам да заловя ония покрай брега, защото съм уверен, че там е вождът им. Останалите ще се разбягат. Нека бягат. А сега, момчета, никой да не хвърля стрела, – може да ударите някого от нашите. Уповавайте се само на мечовете си и действувайте само с тях; ако победим, обещавам на всеки от вас по жълтица, щом получа имението си.
От страшната сбирщина на сломени от живота хора – крадци, убийци и разорени селяни, – които Дъкуърт бе събрал, за да отмъщава, най-смелите и опитни бойци бяха тръгнали като доброволци с Ричард Шелтън. Но задължението да следят движенията на сър Даниъл из градеца Шорби дотегна още отначало на буйния им нрав, а напоследък дори почнаха гласно да роптаят и да заплашват, че ще се разотидат. Изгледите за ожесточена схватка и възможен грабеж възстановиха сега доброто им настроение и те почнаха да се готвят весело за бой.
Когато захвърлиха дългите си наметки, някои останаха в прости зелени ризи, други в дебели кожени ризници; мнозина имаха под качулките си железни шлемове; а въоръжението им – мечове, кинжали, няколко ловни копия и дузина лъскави алебарди – би им позволило да се сражават дори с редовна феодална войска. Като скриха из храсталака лъковете, колчаните и наметалата си, двата отряда тръгнаха решително напред.
Щом стигна отвъдната страна на къщата, Дик строи шестима бойци на двадесет ярда от стената и застана на няколко стъпки пред тях. След това с дружен боен вик всички се втурнаха към врага.
Пръснати далеко едни от други, сковани от студ и нападнати изневиделица, противниците наскачаха смутени и не знаеха какво да правят. Преди да се съвземат или да разберат колко и какви са нападателите им, същият боен вик долетя и откъм другия край на градината. Те сметнаха, че са загубени и се разбягаха.
Така двата малки отряда от Черната стрела се срещнаха при градинската стена към морето и заградиха част от непознатите между два огъня; останалите неприятелски бойци се разбягаха на вси страни и се пръснаха в тъмнината.
Но битката все пак едва започваше. Макар да имаха предимство, защото изненадаха неприятеля, Дик и неговите скитници бяха по-малобройни от нападнатите. Междувременно бе настъпил прилив; от брега бе останала само една тясна ивица; на това именно мокро бойно поле между връхлитащите морски вълни и градинската стена започна в тъмнината яростна и смъртоносна борба с неизвестен изход.
Непознатите бяха добре въоръжени; те се нахвърлиха безгласно срещу нападателите и схватката се превърна в редица единоборства. Дик, който се бе хвърлил пръв в битката, трябваше да се бие с трима души; един от тях повали още с първия удар, но другите двама го нападнаха така ожесточено, че без малко щеше да отстъпи пред ударите им. Единият, едър мъж, почти исполин, размахваше леко като пръчица огромния си меч. Дик беше почти беззащитен със своята алебарда пред този дългорък противник; ако и вторият нападател се бе присъединил към първия със същото ожесточение, младежът несъмнено би бил повален. Но вторият, много по-дребен и бавен, се поспря малко, за да се огледа в тъмнината и да се ослуша как върви боят.
Исполинът продължаваше да използува предимството си, а Дик продължаваше да отстъпва, като издебваше удобен момент, за да го удари. Острието на огромния меч блесна и се спусна; момъкът отскочи встрани, после се втурна напред, размахвайки алебардата си встрани и нагоре. Чу се предсмъртен рев и докато раненият успее да вдигне страхотното си оръжие, Дик го повали с два нови удара.
В следния миг той започна да се бори при по-равни условия с втория си противник. Бяха почти на един ръст и при все че противникът му, ловък и бърз фехтовчик, сражавайки се със сабя и кинжал срещу алебарда, имаше предимство във въоръжението, Дик го превъзхождаше по пъргавина. Отначало никой не спечели предимство; но по-възрастният се възползува неусетно от увлечението на младежа и го отведе, накъдето искаше; Дик разбра изведнъж, че са прекосили брега и се сражават до колене във вода, сред морските вълни. Тук пъргавината му беше безполезна; той се бе озовал изцяло във властта на своя противник; след малко бе напълно отделен от хората си и видя, че ловкият и опитен противник е решил да го отвлече все по-далеко и по-далеко.
Дик стисна зъби, решен да приключи веднага борбата; щом следващата вълна се отдръпна и ги остави на сухо, той се втурна напред, отклони с алебардата си един удар на своя противник и го сграбчи за гърлото. Неприятелят му падна по гръб, а Дик върху него и следващата вълна го покри веднага.
Докато врагът му беше още под водата, Дик изтръгна кинжала от ръката му и се изправи победоносно.
– Предай се! – каза той. – Подарявам ти живота.
– Предавам се – отговори другият, застанал на колене. – Ти се сражаваше като всички младежи – неумело и безразсъдно, но кълна се във всички светни, сражаваше се храбро!
Дик се върна на брега. Тук нощната битка още продължаваше, без да се разбере кой ще надделее; звън от удряща се стомана, стонове и бойни възгласи се сливаха с грохота на вълните.
– Заведи ме при водача си, младежо – каза победеният рицар. – Това клане трябва да се прекрати.
– Сър – отговори Дик, – ако тия храбреци имат изобщо някакъв водач, той е недостойният джентълмен, който разговаря с вас.
– Прибери псетата си тогава, а аз ще заповядам на моите слуги да се оттеглят – отговори другият.
В гласа и държанието на този противник имаше такова благородство, че Дик прогони веднага всякакви опасения за предателство.
– Оставете оръжието, момци! – извика непознатият рицар. – Аз се предадох при обещание да ми подарят живота…
Непознатият говореше така властно, че битката престана почти веднага.
– Лоулес – извика Дик, – жив ли си?
– Да – извика Лоулес, – жив и здрав.
– Запали фенера – каза Дик.
– Нима сър Даниъл не е тук? – запита рицарят.
– Сър Даниъл ли? – повтори Дик. – Не дай боже да е! Тежко ми, ако е тук.
– Тежко ли ви, прекрасни сър? – запита другият. – Та ако вие не сте от хората на сър Даниъл, признавам, че нищо не разбирам. Защо се нахвърлихте тогава върху моята засада? За каква разпра? Защо трябва да сме в свада, млади и прекалено избухлив приятелю? И за какво? А за да не разпитвам повече, кажете на кой достоен джентълмен се предадох?
Дик още не бе отговорил, когато съвсем наблизо в тъмнината се разнесе нечий глас и един мъж с бяла кокарда с черни ивици застана почтително пред говорещия.
– Милорд – каза той, – ако тия хора са неприятели на сър Даниъл, то наистина е жалко, че влязохме в бой с тях, но десеторно по-зле е и те, и ние да стоим тук. Ако не са мъртви или глухи, пазачите на къщата трябва да са чули олелията отпреди четвърт час и незабавно да са дали сигнал на своите хора в града; така че, ако не се махнем веднага, ще има да се разправяме с нов неприятел.
– Хоксли е прав – добави лордът. – Какво ще кажете, сър? Накъде да тръгнем?
– Накъдето кажете, милорд – каза Дик. – Предполагам, че имаме основание да станем приятели и макар да се запознах малко грубо с вас, не ще продължа да се държа по същия невъзпитан начин. Да си подадем ръка на раздяла и да се срещнем пак, когато и където можете, за да се разберем напълно.
– Много сте недоверчив, моето момче – каза другият, – но този път недоверието ви е неуместно. Да се видим призори при кръста на Светата невеста. Да вървим, момци!
Непознатият изчезна с подозрителна бързина и докато хората на Дик бяха заети с обичайното си ограбване на мъртъвците, той обиколи още веднъж градината, за да огледа фасадата на къщата. В едно малко таванско прозорче се виждаше слаба светлинка, а тъй като тази светлинка сигурно можеше да се забележи от задните прозорци в градския дом на сър Даниъл, Дик разбра, че този именно сигнал бе изплашил Хоксли и че не след много войниците на Тънстолския рицар ще пристигнат тук.
Дик долепи ухо до земята; стори му се, че откъм града се чува звън на оръжие и глух конски тропот. Той се върна тичешком към брега. Тук работата беше вече свършена; последният труп беше ограбен и съблечен и четирима души го влачеха да го хвърлят в морето.
Малко по-късно, когато четиридесетина набързо стъкмени конници изскочиха в галоп от най-близките улички на Шорби, около малкия крайбрежен дом беше тихо и безлюдно.
В това време Дик и хората му се бяха върнали вече в пивницата „Козел и гайда“, за да подремнат преди утринната среща.
