Текст книги "Черната стрела"
Автор книги: Роберт Льюис Стивенсон
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 7 (всего у книги 17 страниц)
Глава IV
Тайният подземен ход
Подземният ход, гдето Дик и Джоана се озоваха, беше тесен, мръсен и къс. На другия му край се виждаше полуотворена врата; навярно същата, която нападателят бе отключил. От тавана висяха гъсти паяжини, по плочите на пода отекваха звънко и най-леките стъпки.
Зад тази врата тайният ход се раздвояваше под прав ъгъл. Дик тръгна наслуки по едната пътека и двамата младежи се втурнаха с гръмко отекващи стъпки покрай купола на параклиса. При смътната светлина на лампата сводестият покрив напомняше гърба на кит. Тук-там по него се съзираха тесни бойници, закрити отвътре от резбата на корнизите; като погледна през една от тях, Дик видя каменния под на параклиса, олтара със запалените свещи и простряния ничком пред стъпалата му сър Оливър, който се молеше с вдигнати ръце.
Като стигнаха до края на ходника, те слязоха по няколко стъпала. Пътеката стана по-тясна; стената от едната й страна беше дървена, между цепнатините се чуваше говор и се съзираха мигащи светлинки; най-после те се озоваха внезапно пред едно кръгло отворче, голямо колкото човешко око. През него Дик видя залата, гдето пет-шест мъже в кожени жакети, насядали около трапезата, пиеха жадно и ядяха баница с еленово месо. Сигурно бяха новодошлите.
– Оттук не може – каза Дик. – Да се върнем.
– Не – каза Джоана. – Може да има изход по-нататък.
И тя продължи напред. Но след няколко ярда пътеката свърши пред една малка стълба; ясно беше, че докато войниците са в залата, ще е невъзможно да избягат оттук.
Те се върнаха почти тичешком и тръгнаха да проверят накъде води другото разклонение на пътеката. То беше извънредно тясно – някой по-едър мъж не би могъл да мине през него. Трябваше постоянно да слизат и да се качват по стръмни стълбички; най-после и Дик дори загуби представа где се намират.
Пътеката стана още по-тясна и по-ниска, стълбите водеха сега все надолу, стените и от двете страни бяха влажни и лепкави, нейде далеко напред се чуваше как цвъртят и дращят плъхове.
– Трябва да сме в подземието на кулата – забеляза Дик.
– А все още няма изход – добави Джоана.
– Няма, но трябва да има! – отговори Дик.
И наистина те стигнаха до един остър завой, гдето пътеката свърши с няколко стъпала, които водеха нагоре. Изходът от тази стълба беше затворен с тежка каменна плоча. И двамата се опитаха да я вдигнат с гърбовете си, но тя не помръдна.
– Някой я натиска – каза Джоана.
– Не – отговори Дик. – И десет души да я натискат, пак би помръднала поне малко. А това нещо е неподвижно като скала. Върху плочата има някаква тежест. Оттук няма изход: ей богу, добри ми Джек, все едно, че сме вече затворници с окови на нозете. Седни сега да поговорим. А след малко ще се върнем; дано не бъдат толкова бдителни тогава; кой знае? Може пък и да се измъкнем някак. Но според моето скромно мнение, загубени сме!
– Дик – извика Джоана, – злополучен е бил денят, когато ме видя! Защото аз те доведох тук като някоя нещастна и неблагодарна девойка.
– Смешни приказки! – възрази Дик. – Щом нещо трябва да стане, то става. Но вместо да жалиш за себе си и за мене, я по-добре ми разправи коя си и как попадна в ръцете на сър Даниъл.
– И аз съм като тебе сирак без баща и майка – каза Джоана, – и за най-голямо мое, а сега и твое нещастие, съм богата наследница. Мой опекун беше лорд Фоксхем, но изглежда, че сър Даниъл е получил от краля срещу голям откуп правото да ме омъжи. Още когато съм била бебе, двама знатни и богати мъже се борили за правото да ме омъжат; докато порасна, светът се промени и сър Даниъл откупи от новия канцлер опекунството зад гърба на лорд Фоксхем. После светът пак се промени, лорд Фоксхем откупи зад гърба на сър Даниъл правото да ме омъжи; те продължаваха да враждуват така, но аз бях все пак у лорд Фоксхем, който беше много добър опекун. Най-после трябваше да ме омъжат… или по-право, да ме продадат. Лорд Фоксхем щеше да получи петстотин лири за мене. Годеникът се наричаше Хемли и тъкмо утре, Дик, щяха да ме сгодят. Ако не беше сър Даниъл, щяха да ме омъжат и тогава, Дик… мили Дик, никога нямаше да те срещна. При тези думи тя взе ръката му и нежно и грациозно я целуна; Дик също взе ръката й и я целуна.
– И така – продължи тя – сър Даниъл ме отвлече ненадейно от градината, когато се разхождах, и ме накара да се облека в тези мъжки дрехи, а това е смъртен грях за една жена; пък и не ми приличат. После, както знаеш, ме отведе в Кетли и ми каза, че ще ме омъжи за тебе; но аз бях твърдо решила да се омъжа за Хемли – напук на сър Даниъл.
– А-а! – извика Дик. – Значи ти обичаш тоя Хемли!
– Не – отвърна Джоана. – Никак. Просто мразех сър Даниъл. Но след това, Дик, ти ми помогна, беше безкрайно добър, много храбър и сърцето ми се привърза въпреки волята ми към тебе; така че, ако успеем някак да се отървем, с радост ще се омъжа за тебе. А ако жестоката съдба не го допусне, пак всякога ще те обичам. И ще ти бъда вярна, докато съм жива.
– А пък аз – каза Дик – пет пари не давах за никоя жена, докато те срещнах. Но към тебе се привързах още когато те смятах за момче. И те жалех, без да зная защо; когато реших да те нашибам с ремъка, ръката ми не искаше да мръдне. А когато ми призна, че си девойка, Джек – ще те наричам Джек, както и досега, – разбрах, че ти си именно девойка за мене. Слушай! – прекъсна мисълта си той. – Някой иде.
И наистина нечии тежки стъпки отекнаха в кънтящия ходник и цели пълчища плъхове се разтичаха отново.
Дик огледа мястото. Внезапният завой му даваше предимство: прикрит зад стената, можеше да хвърли стрела без опасност за него. Само лампата беше много близо, затова той я занесе тичешком докъм средата на ходника, върна се и застана нащрек.
След малко от другия край се показа Бенет. Изглеждаше, че е сам; в ръката си държеше запалена факла, та беше много лесно да се прицелиш в него.
– Стой, Бенет! – извика Дик. – Още една стъпка – и ще те убия!
– Тук сте били значи! – отвърна Хач, като се взираше в тъмнината. – Не ви виждам. Аха! Разумно сте постъпили, Дик: оставили сте лампата напред! Ей богу, при все че щяхте да простреляте жалката ми кожа, радвам се, че използувахте уроците, които ви давах. А сега казвайте защо сте тук? Какво търсите? Защо искахте да стреляте срещу един добър стар приятел? С вас ли е младата дама?
– Не, Бенет, аз би трябвало да питам, а ти да отговаряш – възрази Дик. – Защо животът ми е в опасност? Защо идват да ме убият тайно в леглото ми? Защо трябва да се крия из замъка на своя опекун, и то от приятели, между които съм живял и никога не съм огорчил?
– Мастър Дик, мастър Дик – каза Бенет, – какво ви казах? Вие сте най-храбрият и прозорлив младеж, който съм срещал, но сте без капка лукавство.
– Да – отвърна Дик, – виждам, че ти знаеш всичко и че аз съм наистина обречен. Добре тогава. Аз оставам тук. Нека сър Даниъл ме изкара, ако може.
Хач помълча.
– Слушайте – започна той, – аз ще се върна при сър Даниъл да му кажа где сте и как сте се настанили; всъщност затова съм и изпратен. А вие, ако не сте глупак, ще сторите най-добре да избягате, преди да се върна.
– Да избягам ли? – повтори Дик. – Бих избягал досега, ако знаех как. Вратата на изхода не мръдва.
– Опипайте с ръка ъгъла – ще намерите нещо – отговори Бенет. – Въжето, с което спуснаха Трогмортън, е все още в кафявата стая. Сбогом.
Хач се обърна и изчезна из завоите на пътеката.
Дик донесе веднага лампата си и постъпи, както му подсказа Бенет. В един ъгъл на тайния изход имаше дълбока кухина в стената. Като пъхна ръка там, Дик напипа един железен лост и с усилие го вдигна. Нещо изскърца и каменната плоча веднага се отмести. Пътят беше отворен. С малко усилие те вдигнаха капака и се озоваха в една сводеста стая, която водеше към двора, гдето двама-трима души със засукани ръкави чистеха конете на новодошлите бойци. Осветяваше ги трепкащият пламък на една-две факли, втикнати в железни халки на стената.
Глава V
Как Дик премина на другата страна
Като загаси лампата, за да не ги забележат, Дик тръгна пръв по стълбата и горния коридор. Въжето в кафявата стая беше здраво вързано за много тежко старинно легло. Дик взе другия му край и почна да го спуска предпазливо през прозореца в тъмната нощ. Джоана стоеше до него, но когато голямата част от въжето бе пусната надолу, а Дик продължаваше още да го спуска, страхът надделя над смелостта й.
– Дик – каза тя, – толкова високо ли е тук? Аз надали мога да се спусна тогава. Непременно ще падна, добри ми Дик.
Тя проговори съвсем не навреме. Дик трепна, въжето се плъзна от ръката му и долният край плисна във водата на рова. От кулата се разнесе веднага гласът на часовоя:
– Кой е?
– Чумата да ги тръшне! – промълви Дик. – Сега ли ще пропаднем? Улавяй въжето и слизай!
– Не мога – прошепна тя и се дръпна назад.
– Щом не можеш, и аз не мога – каза Шелтън. – Как ще преплувам рова без тебе? Нима ще ме изоставиш?
– Дик – каза задъхано тя, – не мога. Нямам сили.
– Загубени сме тогава! – извика той, като тупна с крак. После, чувайки приближаващи стъпки, изтича към вратата и се опита да я заключи.
Но още преди да бутне лоста, нечии силни ръце натиснаха вратата отвън. Той се опита за миг да се бори; после, като разбра, че ще бъде победен, избяга към прозореца. Девойката бе паднала в безсъзнание до сводестия прозорец; когато се опита да я вдигне, тя се отпусна безжизнено в ръцете му.
В това време тия, които бяха отворили вратата, се нахвърлиха върху му. Дик повали първия с ножа си; другите отстъпиха за миг в безредие, той се възползува от това, скочи върху рамката на прозореца, сграбчи въжето и почна да се спуска.
По въжето имаше много възли, които улесняваха спускането, но Дик толкова бързаше и беше така неопитен в подобни упражнения, че почна да се върти във въздуха като обесен, удряйки ту глава, ту ръце о грапавите каменни стени. Ушите му бучаха; той виждаше звездите горе, виждаше и отражението им във водата на рова, гдето те се въртяха като сухи листа пред буря. После въжето се изплъзна от ръцете му и той падна презглава в ледената вода.
Когато се измъкна на повърхността, ръката му напипа пак въжето, което се люшкаше насам-натам. Високо над него засия червеникава светлина; той вдигна глава и видя зад зъбчатите стени на кулата струпани войници, озарени от пламъка на няколко факли и мангал с горящи въглени. Видя как погледите им се взираха ту тук, ту там, за да го открият, но той беше много ниско, светлината не стигаше до него и те напразно го търсеха.
Той разбра, че въжето е много дълго, залови се за него и се опита да преплува до другия бряг, като държеше главата си над водата. Така успя да мине повече от половината път; беше почти стигнал целта си, когато въжето почна да го тегли назад. Като събра всичката си смелост, той го пусна и скочи към върбалака, гдето същата вечер се бе крил пратеникът на сър Даниъл. Отначало падна във водата, после се измъкна, падна пак и едва тогава ръката му се залови за един клон. Оттам се покатери по дървото и спря сред клоните мокър, запъхтян, все още несигурен дали се е спасил.
Но плясъкът на водата го бе издал на войниците от кулата. В тъмнината около него стрели почнаха да падат като градушка; изведнъж хвърлиха запалена факла, която изсвистя във въздуха, задържа се за миг на брега, освети силно цялата околност, след това за щастие на Дик се прекатури, падна в рова и веднага угасна.
Но все пак бе изпълнила предназначението си. Стрелците бяха зърнали върбата и сврения между клоните й Дик; и при все че скочи веднага и хукна с все сили, момчето пак не можа да се спаси от стрелите. Една го удари в рамото, друга одраска главата му.
Болката сякаш му даде крила и той затича още по-бързо; а щом излезе на равно, се втурна презглава в тъмнината, без да мисли накъде отива.
Стрелите го следваха до някое време, но скоро престанаха; когато най-после се спря и погледна назад, беше вече далеко от замъка, макар и да виждаше как факлите се движат по площадките на кулите.
Той се облегна на едно дърво; от тялото му струеше и вода, и кръв, беше пребит от умора, ранен и съвършено сам. Но бе успял да се спаси и при все че Джоана бе останала в ръцете на сър Даниъл, той нито се укоряваше за злополучната случайност, която не можеше да предотврати, нито предвиждаше от това някакви съдбовни последици за самата девойка. Сър Даниъл беше жесток, но надали щеше да бъде жесток към девойка от благородно потекло, с покровители, които ще искат и ще могат да му търсят сметка. Най-вероятно беше, че ще побърза да я омъжи за някой свой приятел.
„Дотогава – помисли Дик, – все ще намеря възможност да се справя с този изменник, защото сега вече зная, че съм свободен от всякаква признателност или задължение към него; а щом почне да воюва, човек има възможност да получи всичко.“
Но сегашното му положение беше окаяно.
Той продължи да се промъква през гората, но поради болката от раните, тъмнината, умората и тревогата скоро видя, че не може да се движи из гъстия храсталак и най-после седна и се облегна на едно дърво.
Когато се пробуди от унеса, който приличаше на припадък, бе започнало вече да се съмва. Прохладен ветрец шумолеше из дърветата и както гледаше още полусънен към тях, Дик забеляза на стотина метра пред себе си нещо черно, което се люшкаше между преплетените клони. Постепенното развиделяване и проясняване на съзнанието му позволи най-сетне да разбере, че това е човек, обесен за клона на един висок дъб. Главата му висеше неподвижно на гърдите, но при всяко по-силно подухване на вятъра тялото му почваше да се люшка, а нозете и ръцете му се мятаха като някаква смешна играчка.
Дик се изправи с мъка и със залитане и облягания на дърветата отиде при обесения. Клонът се издигаше на двадесетина стъпки от земята и нещастникът беше обесен от палачите си толкова високо, че Дик не можеше да стигне с ръка дори ботушите му; а тъй като лицето беше закрито с качулка, невъзможно бе да разбере кой е тоя човек.
Дик се огледа наляво и надясно; най-после откри, че другият край на въжето е вързан за стъблото на един цъфнал глог, израснал под високата корона на дъба. С ножа – единственото оръжие, което му бе останало – младият Шелтън преряза въжето и мъртвецът се строполи с тъп звук на земята.
Дик вдигна качулката. Обесеният беше Трогмортън, пратеникът на сър Даниъл. Не бе стигнал далеко с поръчението си! Някаква хартия, незабелязана от хората на Черната стрела, се подаваше от пазвата на дрехите му. Дик я извади и видя, че е писмото на сър Даниъл до лорд Унслидейл.
„Ако светът се промени отново – помисли той, – ще има с какво да опозоря сър Даниъл… а може би и да го закарам на дръвника.“
Той прибра хартията в пазвата си, прочете молитва за мъртвеца и тръгна през гората.
Умората и слабостта му се увеличаваха, ушите му бучаха, нозете се преплитаха, от време на време позагубваше съзнание – толкова бе отслабнал от изтеклата кръв. Сигурно се бе отклонил неведнъж от пътя, по който трябваше да върви, но все пак успя да излезе на широкия друм недалеко от селцето Тънстол.
Един груб глас му заповяда да спре.
– Да спра ли? – повтори Дик. – За бога, та аз почти падам.
И потвърждавайки на дело думите си, той се простря на земята.
От гъсталака излязоха двама мъже в зелено облекло на бойци от дружината Черната стрела, и двамата с лъкове, колчани със стрели и къси мечове.
– Я гледай, Лоулес – каза по-младият, – та това е младият Шелтън!
– О, Всеотмъщаващия Джон ще се зарадва – отвърна другият. – Макар че е бил в боя! На главата му има драскотина, отгдето е загубил немалко кръв!
– И рамото му изглежда да е здраво прободено – добави Грийншив. – Кой ли според тебе го е наредил така? Ако е някой от нашите, трябва да си прочете молитвата; Елис ще го награди с кратка изповед и дълго въже.
– Вдигни палето – каза Лоулес, – и го метни на гърба ми.
Когато сложиха Дик на гърба му, бившият францискански монах обви двете ръце на младежа около врата си, улови го здраво за тях и добави:
– Остани тук на пост, брате Грийншив. Аз ще го отнеса самичък.
Грийншив се върна в засадата край пътя, а Лоулес се потътри надолу по хълма, като си подсвирваше и държеше все така здраво припадналия Дик, удобно настанен на плещите му.
Слънцето бе вече изгряло, когато той излезе от гората и видя селцето Тънстол, което се разстилаше на отсрещния хълм. Всичко изглеждаше спокойно, но силен пост от десетина, стрелци бе разположен от двете страни на моста. Щом видяха Лоулес с товара му, те се размърдаха и както подобава на бдителни часовои, почнаха да поставят стрели в лъковете си.
– Кой е? – извика началникът.
– Уил Лоулес, кълна се в честния кръст… Познаваш ме като петте си пръста – отвърна презрително скитникът.
– Кажи паролата, Лоулес – отговори другият.
– Господ да те просвети, глупако – каза Лоулес. – Та нали аз сам ти я предадох? Но вие всички се побъркахте да играете на войници. Щом съм в гората, ще се държа горски; и паролата ми в този случай е: „Не искам да зная никаква военщина!“
– Лош пример даваш, Лоулес, кажи паролата, глупав шегобиецо! – каза водачът.
– Ами ако съм я забравил? – запита другият.
– Ако си я забравил – а знам, че не си я забравил, – ще пронижа със стрела дебелия ти търбух – възрази първият.
– Щом не разбираш от шега – каза Лоулес, – ще ти кажа паролата. Ето ти я: „Дъкуърт и Шелтън“; а за допълнение на тази парола Шелтън е на гърба ми и аз го нося на Дъкуърт!
– Минавай, Лоулес – каза часовоят.
– А где е Джон? – запита францисканецът.
– Раздава правосъдие и събира оброк, сякаш цял живот само това е вършил! – обади се някой от дружината.
Така беше наистина. Когато стигна до малката странноприемница сред селото, Лоулес завари Елис Дъкуърт заобиколен от селяните на сър Даниъл; под закрилата на силна дружина стрелци той събираше спокойно оброка, като им издаваше редовни разписки. От изражението на селяните личеше колко им е приятно това, защото съвсем правилно предполагаха, че ще трябва да плащат още веднъж.
Щом узна кого е донесъл Лоулес, Елис освободи останалите селяни и с явна загриженост отведе Дик във вътрешната стаичка на странноприемницата. Там превързаха раните на младежа и с най-прости церове го свестиха.
– Мило момче – каза Елис, като му стисна ръка, – ти си у приятел, който обичаше баща ти, а покрай него обича и тебе. Почини си спокойно, защото още не си съвсем в ред. Тогава ще ми кажеш какво се е случило и ще обмислим заедно как да оправим всичко.
Малко по-късно, когато Дик се бе наспал спокойно, но все още се чувствуваше много слаб, макар и с прояснено съзнание и стихнали болки, Елис седна до постелята му и го помоли да разкаже в името на баща си как е избягал от Тънстолския замък. Силната снага на Дъкуърт, честният израз на обгорялото му лице, ясният и прозорлив поглед накараха Дик да се покори и да разкаже от начало до край случките от последните два дни.
– Е добре – каза Елис, когато той завърши разказа си. – Виждаш, че светиите те закрилят, Дик Шелтън, защото не само са те спасили от толкова многобройни смъртни опасности, но те доведоха при човек, чието най-голямо желание е да помогне на сина на твоя баща. Бъди ми верен – а аз виждам, че ще ми бъдеш верен – и ние с тебе ще погубим коварния изменник.
– Ще нападнете с пристъп замъка ли? – запита Дик.
– Би било безумие да помислим такова нещо – отговори Елис. – Той има много хора; войниците му се прибраха при него, с ония, които се промъкнаха миналата нощ, без да ги усетим – и пристигнаха в замъка тъкмо навреме, за да те спасят, – той е вече в безопасност. Не, Дик, напротив, и ние с тебе, и славните ми стрелци трябва да се измъкнем колкото може по-бързо от гората и да оставим сър Даниъл на мира.
– Страх ме е за Джек – каза младежът.
– За Джек ли? – повтори Дъкуърт. – Аха, разбрах, за онова девойче! Слушай, Дик, обещавам ти, че ако се чуе нещо за сватба, веднага ще действуваме; но дотогава или докато му дойде времето, ще изчезнем като сенки призори; сър Даниъл ще гледа на изток и на запад, без да зърне неприятел, и ще помисли, че ни е видял само насън. Но ние с тебе, Дик, няма да го изпускаме от очи и тия четири ръце с помощта на святото небесно войнство – ще повалят предателя!
След два дни гарнизонът на сър Даниъл дотолкова се засили, че той реши да излезе вън от замъка и начело на една дружина от четиринадесетина конници стигна безпрепятствено до самото селце Тънстол. Никаква стрела не прелетя, никого не зърнаха в гората; мостът беше без охрана, свободен за всички; когато минаваше по него, сър Даниъл видя как селяните поглеждат плахо от вратите на къщурките си.
Най-после един от тях се престраши, излезе напред, поклони се доземи и подаде някакво писмо на рицаря.
Сър Даниъл зачете и се намръщи. Ето какво гласеше писмото:
До най-коварния
и жесток благородник,
сър Даниъл Брекли, рицар
Разбрах, че сте били коварен и непочтен още от самото начало. Ръцете ви са опетнени с кръвта на моя баща и няма да ги измиете от нея. Предупреждавам ви, че един ден вие ще загинете от моята ръка; предупреждавам ви също, че ако се опитате да омъжите за другиго благородната девойка Джоана Седли, за която съм се заклел да се оженя, отмъщението ще дойде много скоро. Първата ви стъпка към нейното омъжване за друг ще бъде първата ви стъпка към гроба.
Ричард Шелтън
