Текст книги "Черната стрела"

Пролог
Всеотмъщаващия Джон

Един следобед към края на пролетта камбаната на Тънстолския замък зазвъня по необичайно време. Далеко и близо в гората и из нивите покрай реката хората започнаха да напускат работата си и забързаха към мястото, отгдето идеше звукът, а в самото селце Тънстол неколцина бедни селяни се бяха събрали и се чудеха какъв ли е тоя призив.

По онова време, в царуването на стария крал Хенри VI 11
  Хенри VI – английски крал (1422–1461). При неговото царуване започва войната между Ланкастърската и Йоркската династия, известна под името войната между алената и бялата роза.


[Закрыть], селцето Тънстол изглеждаше горе-долу както и днес. Двадесетина къщурки с тежки дъбови талпи бяха пръснати из дългата зелена долина, която се спускаше постепенно към реката. Пътят минаваше по мост, изкачваше се на отсрещния бряг, губеше се в окрайнините на гората, а оттам продължаваше към крепостта и Холиудския манастир. Насред селото се издигаше черквата, заобиколена от тисови 22
  Тисови дръвчета – тис, дърво, което достига до 20 м височина и 1 м дебелина, с ширококлонеста корона; кората и листата му са горчиви и отровни, а обвивката на плодовете му сладка и може да се яде. Б.пр.


[Закрыть]дръвчета. Зелени брястове и едва раззеленели дъбове увенчаваха склоновете и затваряха отвред кръгозора.

На една могилка до самия мост имаше каменен кръст; около него се бяха събрали селяните – пет-шест жени и един висок мъж в проста червеникава риза – и се чудеха какво ли вещае камбаната. Преди половин час през селцето бе минал вестоносец, който толкова бързаше, че не посмя да слезе, а от седлото изпи пред пивницата паница ейл 33
  Ейл – английска бира.


[Закрыть], той не знаеше какво ще става: донесъл бе само запечатани писма от сър Даниъл Брекли до сър Оливър Отс, енорийският свещеник, управляващ крепостта в отсъствието на господаря.

Чу се конски тропот и скоро откъм гората и по кънтящия мост препусна младият мастър 44
  Мастър – господар; обръщение към синовете на господаря.


[Закрыть]Ричард Шелтън: сър Даниъл беше негов настойник. Той поне би трябвало да знае какво става, затова го повикаха и замолиха да им обясни. Конникът дръпна поводите и спря на драго сърце; беше младеж под осемнадесет години със сиви очи и изгоряло от слънцето лице, в палто от еленова кожа с черна кадифена яка, със зелена качулка на главата и стоманен арбалет 55
  Арбалет – железен лък с дръжка по средата.


[Закрыть]на гърба. Вестоносецът бе донесъл, както изглежда, важни новини. Предстоеше битка. Сър Даниъл бил поръчал незабавно да тръгнат за Кетли, които могат да стрелят с лък или да въртят алебарда 66
  Алебарда – копие с брадвичка на горния край.


[Закрыть]; който не отиде, ще си навлече жестоката му омраза. Но и Дик 77
  Дик – умалително от Ричард.


[Закрыть]не знаеше с кого ще се бият, нито где ще бъде битката. Скоро щял да дойде самият сър Оливър, а Бенет Хач, който щял да предвожда дружината, обличал бойните си доспехи.

– Ще се разори хубавата земя – каза една жена. – Щом бароните воюват, селяните трябва да ядат корени.

– Не – отговори Дик, – всеки, който тръгне, ще получава по шест пенса дневно, а стрелците по двадесет.

– Ако са живи – възрази жената, – може и да получат, ала какво ще стане, ако умрат, господарю?

– Няма по-добра смърт от тая ако умреш за законния господар – каза Дик.

– Аз нямам законен господар – обади се мъжът с ризата. – Преди време бях с Уолсингхъмовци; всички покрай Брайерлейския път бяхме с тях до по-ланското Сретение господне. А сега трябва да вървя с Брекли! И всичко все по закон. Редно ли е това? Какъв ми е сър Даниъл, какъв ми е сър Оливър… дето разбира повече от закон, отколкото от чест… Мой законен господар е само клетият крал Хари шести, бог да го благослови… горкият, дето не може да различи дясната си ръка от лявата.

– Злочест си, приятелю – отговори Дик, – щом злословиш така и за твоя добър господар, и за нашия крал. Крал Хари 88
  Крал Хари – Хенри VI. Б.пр.


[Закрыть] – слава богу! – е пак с ума си и ще подреди всичко мирно и тихо. А колкото до сър Даниъл – много си храбър зад гърба му. Аз няма да те издам, но стига си приказвал!

– Не казвам нищо лошо за вас, мастър Ричард – отговори селянинът. – Вие сте още момче, а когато пораснете, ще видите, че джобът ви е празен. Едно ще кажа още: господ да е на помощ на сър Даниъловите съседи, а света дева да закриля тези, на които е настойник.

– Клипсби – каза Ричард, – честта не ми позволява да слушам такива приказки. Сър Даниъл е мой почитан господар и настойник.

– Слушайте, можете ли да ми разгадаете една гатанка? – отвърна Клипсби. – На чия страна е сър Даниъл?

– Не зная – каза Дик и се поизчерви, защото в ония смутни времена неговият настойник минаваше непрестанно ту към едната, ту към другата страна и всяка измяна увеличаваше богатството му.

– Така е – отговори Клипсби. – Никой не знае. Защото той си ляга ланкастърец, а става йоркист.

В същия миг мостът закънтя от конски тропот; всички се обърнаха и видяха, че Бенет Хач препуска към тях – строг, мрачен, мургав мъж с посивели коси, въоръжен с меч и копие, със стоманен шлем и кожено палто. Той беше важна личност по тия места, дясна ръка на сър Даниъл в мирно и военно време, а сега по благоволение на господаря си бе определен за стотник.

– Клипсби – извика той, бягай към крепостта и изпращай нататък всички безделници. Боуър ще ти даде кожена ризница и шлем. Трябва да тръгнем, преди да тръбят за затваряне на портите. И внимавай: сър Даниъл ще нареди добре тоя, който остане последен. Хубаво внимавай? Знам какъв негодник си, Ненс – добави той към една от жените, – в града ли е старият Апълярд?

– Не – отговори жената, – сигурно е на нивата си.

Тогава хората се пръснаха; Клипсби тръгна полека по моста, а Бенет и младият Шелтън препуснаха заедно през селото и отминаха черквата.

– Ей сега ще видим стария мърморко – каза Бенет. – Той ще изгуби в мрънкане и дрънкане за Хари пети 99
  Хенри V – английски крал (1413–1422). В 1415 г. подновил Стогодишната война (1337–1453) с Франция. Б.пр.


[Закрыть]повече време, отколкото трябва, за да се подкове един кон, и то само защото се е бил с французите!

Къщата, към която отиваха, беше накрай селото, сама сред люлякови дръвчета; просторна ливада я заобикаляше от три страни и стигаше докъм покрайнините на гората.

Хач слезе от коня, закачи поводите на оградата и тръгна с Дик към нивата, гдето старият войник, затънал до колене между зелките, копаеше и от време на време запяваше дрезгаво откъс от някаква песен. Дрехите му бяха кожени, само качулката и наметката бяха от черен шаяк с алени връзки; лицето му бе с цвета и вдлъбнатините на орехова черупка, но старческите сиви очи бяха ясни и зрението им – неотслабнало. Било, че недочуваше, било че му се струваше недостойно за някогашен стрелец от битката при Азенкур 1010
  Азенкур – село в Северна Франция, където в 1415 г. английският крал Хенри V, разбил френската армия. Б.пр.


[Закрыть]да обръща внимание на такива дреболии, той не изглеждаше развълнуван нито от тревожния камбанен звън, нито от приближаването на Бенет и момъка, а продължаваше упорито да копае и да писука със слабия си треперлив глас:

 
О, мила моя, когато съм далеч,
моля ти се, спомни си за мен!
 

– Ник Апълярд – каза Хач, – сър Оливър те приветствува и заповядва да тръгнеш още тоя час да поемеш командата в крепостта.

Старецът вдигна глава.

– Бог да ви закриля, господари! – каза той, като се засмя. – А къде отива мастър Хач?

– Мастър Хач отива в Кетли заедно с всички, на които можем да намерим коне – отговори Бенет. – Изглежда, че ще има битка и лордът иска подкрепление.

– Така ли? – каза Апълярд. – А колко души ми оставяте?

– Оставям ти шестима яки мъже и сър Оливър в добавка – отговори Хач.

– Няма да опазим крепостта – каза Апълярд, – тия хора не стигат. За да сме сигурни, трябват четиридесет души.

– Та нали затова идваме при тебе, стари мърморко! – отвърна Бенет. – Кой друг би могъл да задържи крепостта с толкова хора?

– Така е: почне ли да ви стяга, сещате се за вехтите обуща – отвърна Ник. – Ни един от вас не умее нито да язди, нито да върти алебарда, а колкото до стрелба с лък – свети Майкъл да ви е на помощ! Ако старият Хари пети възкръсне, би ви оставил да стреляте по него срещу фартинг 1111
  Фартинг – английска дребна монета, пара. Б.пр.


[Закрыть]за стрела.

– Не, Ник, и сега има хора, които умеят да опъват лъка както трябва – каза Бенет.

– Да опъват лъка както трябва ли! – извика Апълярд. – Добре де! А кой ще хвърля стрела както трябва? За тая работа се иска око и глава на раменете! Слушай, Бенет Хач, докъде според тебе трябва да стигне една добре хвърлена стрела?

– Ами-и… – каза Бенет, като се поогледа – да речем, оттук до гората.

– Да, разстоянието е длъжко – каза старецът, като се обърна да погледне през рамо, после сложи ръка над очите си и загледа втренчено.

– Какво се взираш? – запита Бенет и се позасмя. – Да не видя Хари пети?

Старият боец продължи да гледа мълчаливо към хълма. Слънцето бе огряло ливадите по склона, гдето пасяха няколко бели овце, наоколо владееше пълен покой, нарушаван само от далечния камбанен звън.

– Какво гледаш, Апълярд? – запита Дик.

– Птиците – каза Апълярд.

И наистина над гората, там гдето се спускаше като език в ливадите и завършваше с два яркозелени бряста, на хвърлей стрела от нивата, гдето тримата мъже стояха, ято птици прелиташе неспокойно и безредно.

– Какво ги гледаш? – каза Бенет.

– Ех, че те бива за войник, мастър Бенет. Та птиците са най-добрият патрул; из горски местности те са първите бойни вестоносци. Виждаш ли, ако бяхме тук на лагер, сигурно някои стрелци можеше да ни издебнат, а ти нямаше и да се досетиш.

– Ех, старо дрънкало – каза Хач, – най-близките стрелци са сър Даниъловите в Кетли; ти си тук в безопасност като в лондонската кула, а плашиш хората заради няколко синигера и врабчета!

– Виж го ти! – позасмя се Апълярд. – Колко негодници биха дали да им отрежат и двете уши, стига да улучат със стрелата си някого от нас! Кълна се в свети Майкъл, човече, нас ни мразят като порове.

– Вярно е, че мразят сър Даниъл – отговори малко по-смирено Хач.

– Така я, мразят сър Даниъл, мразят и всички, които му служат – каза Апълярд, – а на първо място мразят Бенет Хач и стария Никълс стрелеца. Гледай сега: ако хей там, на край гората, има някой юначага и ние с тебе стоим срещу него, както сме застанали, кого мислиш ще си избере?

– Обзалагам се, че тебе – отговори Хач.

– Аз пък обзалагам наметалото си срещу кожен колан, че ще избере тебе! – извика старият стрелец. – Ти опожари Гримстън, Бенет, а това, господарю, няма да ти простят. Колкото за мене, ако е рекъл господ, аз ще бъда скоро на добро място, гдето няма да ме стигне ни стрела… ни топ… ни каква да е хорска злина. Аз съм вече стар човек и отивам бързо към дома си, гдето ложето ми е готово. А ти, Бенет, ще останеш тук да чакаш гибелта си и ако не те обесят, преди да стигнеш моите години, значи, че истинската синя английска кръв е вече мъртва.

– Ти си най-опърничавият стар глупак из Тънстолската гора – отвърна Хач, явно раздразнен от тия заплахи. – Върви си вземи оръжието, преди да дойде сър Оливър, и поостави малко дрънкането. Ако си говорил толкова много с Хари пети, ушите му ще са звънтели повече от джоба му.

Във въздуха като огромен стършел бръмна стрела, която прониза стария Апълярд между плещите, и той падна по очи между зелките. Хач изпищя пресекливо и подскочи; после изтича приведен да се скрие в къщата. В това време Дик Шелтън, клекнал зад един люляк и опрял о рамо лъка си, се прицелваше към гората.

Ни един листец не мръдваше. Овцете си пасяха спокойно; птиците бяха накацали по дърветата, старецът лежеше с цял аршин стрела в гърба, Хач се криеше зад ъгъла, а Дик, готов за стрелба, бе клекнал зад люляковия храст.

– Виждате ли нещо? – извика Хач.

– Ни една вейка не помръдва – отвърна Дик.

– Мисля, че е срамота да го оставим така – каза Бенет, като тръгна колебливо с пребледняло лице. – Гледайте към гората, мастър Шелтън – хубаво гледайте! Господ да ни е на помощ! Добър изстрел е бил!

Бенет изправи стария стрелец на колене. Той беше още жив, очите се затваряха и отваряха неволно, а смръщеното му лице имаше ужасния, грозен израз на страдащ човек.

– Чуваш ли ме, стари Ник? – запита Хач – Имаш ли някое последно желание, преди да заминеш, братко?

– Извади стрелата и ме остави да умра за бога! – простена задъхано Апълярд. – Напускам вече старата ни Англия… Извади я!

– Мастър Дик – каза Бенет, – елате насам да издърпате прелата. Клетият грешник иска да умре.

Дик остави лъка си, дръпна с все сили стрелата и я измъкна. Бликна струя кръв; старият стрелец пропълзя малко, призова още веднъж бога и издъхна. Коленичил между зелките, Хач се помоли горещо за спасението на отлетялата душа. Но личеше, че мисълта му е раздвоена, защото докато се молеше, не отделяше поглед от оня край на гората, отдето бе дошла стрелата. Като свърши молитвата, той се изправи, свали металната ръкавица и изтри изпотеното си от страх бледо лице.

– Сега – каза той, – идва моят ред.

– Кой свърши тая работа, Бенет? – попита Ричард, все още със стрелата в ръка.

– Един господ знае – отговори Хач. – Из тия места има четиридесет християни, които ние с него изгонихме от имотите и домовете им. Клетият дърдорко си плати данта, а не след много може би и аз те платя своята. Сър Даниъл я кара съвсем без милост.

– Чудна стрела – каза момъкът, като разглеждаше стрелата.

– Наистина чудна – извика Бенет. – Черна и с черно перо на края! Злокобна стрела, бога ми! Казват, черният цвят предвещавал погребение. А има като че и нещо писано на нея. Я изтрийте кръвта, да видим какво пише!

– „За Апълярд от Всеотмъщаващия Джон“ – прочете Шелтън. – А какво ли значи това?

– Не ми харесва тая работа – отговори войникът, като поклати глава. – Всеотмъщаващия Джон! Ех, че име у тоя негодяй! А защо ли стоим тук като мишена? Хванете го за нозете, драги мастър Шелтън, а аз ще го хвана за раменете да го внесем в къщата му. Какъв тежък удар за клетия сър Оливър; той ще пребледнее като лист и ще заповтаря молитвите си като вятърна мелница.

Вдигнаха стария стрелец и го внесоха в къщата, гдето той бе живял сам. Оставиха го на пода, за да не изцапат дюшека, след това се постараха да изпънат и оправят доколкото бе възможно ръцете и нозете му.

Домът на Апълярд беше чист и празен. Един креват, покрит със синьо одеяло, скрин, голям сандък, два стола без облегало, една маса в ъгъла до камината, а по стените – лъковете и бронята на стария войник. Хач се огледа с любопитство.

– Ник имаше пари – каза той. – Трябва да е спастрил до шестдесет лири. Добре ще е да ги намеря! Когато губите стар приятел, мастър Ричард, най-добрата утеха е да го наследите. Я вижте тоя сандък. Обзалагам се на каквото щете, че там има шиник злато. Лесно вземаше Апълярд стрелецът, ала мъчно даваше, бог да го прости. Близо осемдесет години походи той по света и все прибираше, а сега лежи бедният дърдорко по гръб и нищо вече не му трябва. Но ако знае, че имането му е в ръцете на добър приятел, все ще му е по-весело на небето.

– Остави, Хач – каза Дик, – имай уважение към незрящите му очи! Нима ще ограбиш мъртвец? Ами че той може да скочи!

Хач се прекръсти няколко пъти, но тъй като си бе възвърнал вече самообладанието, не беше лесно да го отклониш от това, което веднъж е намислил. Той би разбил сандъка, ако вратата не бе скръцнала и на прага не бе застанал почти веднага висок, едър, червендалест черноок мъж на петдесетина години, в стола 1212
  Стола – лента, дълга 2,5 м и широка 8–10 см, която католическите свещеници носят през лявото си рамо. В православната църква се нарича орар и се носи само от дяконите Б.пр.


[Закрыть]и черно расо.

– Апълярд! – извика още отвън новодошлият, но изведнъж замря. – Бог да ни пази! – извика той. – Каква е тая шега?

– Зле се пошегуваха с Апълярд, отче! – отговори съвсем весело Хач. – Пронизаха го със стрела пред вратата на дома му, а сега трябва да е вече пред вратата на чистилището. Ако хорските приказки са верни, там няма да му трябват нито въглища, нито свещ.

Разстроен и пребледнял, сър Оливър отиде неуверено до единия стол и седна.

– Това е вече божие наказание! Какъв ужасен удар! – простена той и започна да бъбри молитви. Хач свали набожно шлема си и коленичи.

– Слушай, Бенет – каза свещеникът, като се посъвзе, – какво означава това и кой враг го е сторил?

– Ето стрелата, сър Оливър. Вижте, на нея е писано – каза Дик.

– Да – извика свещеникът, – скверно име! Всеотмъщаващия Джон! Истински еретически прякор. А при това и черна, като за прокоба! Не, господа, тази проклета стрела не ми харесва. Но по-важно е да обмислим нещата. Кой може да е? Помисли, Бенет! Кой от многобройните ни зложелатели може така дръзко да ни предизвика? Симнел ли? Много се съмнявам. Уелсингхъмовци? Не, те не са толкова престъпни; освен това се надяват да ни завладеят и управляват, когато времената се променят. Остава Саймън Мелмсбъри. Как мислиш, Бенет?

– А какво ще кажете за Елис Дъкуърт, сър? – отвърна Хач.

– Не, Бенет, никога! Не, не е той – каза свещеникът. – Никое въстание, Бенет, не започва отдолу – всички здравомислещи летописци са съгласни с това. Бунтът върви всякога отгоре надолу; когато Дик, Том и Хари 1313
  Дик, Том и Хари – разпространени английски имена. В преносен смисъл – простият народ. Б.пр.


[Закрыть]грабнат алебардите, поогледай се да видиш за кой лорд е изгодно това. Сър Даниъл мина сега пак на страната на кралицата и е зле гледан от партията на Йорк. Оттам е дошъл ударът, Бенет, макар и да не зная още с чия помощ. Но оттам изхожда тая пакост.

– С ваше позволение, сър Оливър, не сте прав – каза Бенет. – Главините из тия места са така нажежени, че отдавна надушвах пожар. Надушваше го и клетият грешник Апълярд. А хората, да прощавате, толкова ни мразят, че за да се разбунтуват, не им трябва нито Ланкастър, нито Йорк. Да ви кажа правото, вие, божият служител, и сър Даниъл, който върви все накъдето духа вятърът, мнозина ограбихте, а не малко пребихте и избесихте. Понякога ви потърсваха сметка, но не зная как вие излизахте всякога по-силни от закона и мислехте, че работата се е свършила с това. Прощавайте, сър Оливър, ала ограбеният и битият спотайват гнева си и един ден, когато нечистият го подтикне, той ще грабне лъка си и ще ви забие някоя стрела, дълга цял ярд.

– Не, Бенет, грешиш. И би трябвало да се радваш, ако те поправят – каза сър Оливър. – Ти, Бенет, си дрънкало, бърборко, кречетало, устата ти е по-широка и от двете уши. Посвий я, Бенет, посвий я!

– Няма да продумам вече. Нека бъде по вашему – каза наемникът.

Свещеникът стана и извади от окачената на шията му кесийка восък, свещица, кремък и огниво. И Хач трябваше с неудоволствие да наблюдава как свещеникът сложи печата на сър Даниъл върху сандъка и скрина; след това тримата мъже се измъкнаха плахо от къщата и се качиха на конете си.

– Време е да тръгваме, сър Оливър – каза Хач, като помагаше на свещеника да се качи.

– Така е, Бенет, но работите се промениха – отговори свещеникът. – Апълярд – бог да го прости – няма да командува вече гарнизона. Затова ще оставя тебе, Бенет. В тия дни на черни стрели трябва да се спра на верен човек. „Стрела, летяща денем“, както е казано в евангелието, не помня какво беше по-нататък. Аз съм малко нехаен свещеник, премного съм затънал в света сега. Да тръгваме, мастър Хач. Конниците трябва да са вече в черквата.

Те препуснаха по пътя; вятърът духаше откъм гърба им и развяваше расото на свещеника; зад тях почнаха да се издигат облаци, които закриваха залязващото слънце. Минаха покрай три усамотени къщурки на селцето Тънстол и веднага след завоя се озоваха пред черквата. Десетина-дванадесет къщи се гушеха непосредствено около нея, а зад черковния двор почваха ливадите. Пред вратата за гробището се бяха събрали двадесетина души, някои вече на седлата, други пред конете си. Конете и оръжията им бяха най-разнообразни; едни бяха въоръжени с копия, други с алебарди, трети с лъкове; някои бяха на коне, по които още не бе засъхнала калта от нивите, защото тия хора бяха утайката на селото – по-добрите бойци и коне бяха вече заминали със сър Даниъл.

– Не сме я свършили зле, слава на Холиудския кръст! Сър Даниъл ще бъде доволен – каза свещеникът, като броеше наум войниците.

– Кой е там? Стой, ако не си враг! – викна в същия миг Бенет.

Някой се промъкваше между тисовите дръвчета в черковния двор; като чу гласа, той престана да се крие и хукна с все сили към гората. Незабелязали досега непознатия, застаналите край вратата трепнаха и се пръснаха. Слезлите от конете се метнаха на седлата, другите се втурнаха да го гонят, но тъй като трябваше да заобиколят осветената земя – черквата и гробището, – скоро разбраха, че жертвата им ще убегне. Псувайки гръмко, Хач направи опит да се прехвърли през оградата, но конят му отказа да скочи и преметна ездача на земята. При все че Хач веднага скочи и улови животното за юздата, изгубено бе доста време, през което беглецът ги бе изпреварил толкова много, че нямаше никаква надежда да го заловят.

Най-разумно бе постъпил Дик Шелтън. Вместо да се втурне в напразно преследване, той свали арбалета от гърба си, опъна го, постави стрела и щом видя, че другите се отказват от преследването, запита Бенет да пусне ли стрелата.

– Стреляй! Стреляй! – завика яростно и кръвожадно свещеникът.

– Гледайте да го улучите, мастър Дик – каза Бенет. – Повалете го като зряла ябълка!

Беглецът трябваше да направи само няколко скока още, за да бъде в безопасност, но ливадата се издигаше сега доста стръмно към хълма и човекът не можеше да бяга толкова бързо. Поради смрачаването и криволиченето на беглеца не беше лесно да се прицелиш в него. Докато насочваше лъка си, Дик почувствува жал към човека и почти пожела да не го улучи. Стрелата отлетя.

Човекът се препъна и падна. Хач и преследвачите нададоха радостни викове. Но бяха привързали. Човекът се изправи леко, размаха подигравателно шапка за сбогуване и изчезна в покрайнините на гората.

– Чумата да го тръшне! – извика Бенет. – Разбойнишки нозе има и умее да тича, бога ми! Но все пак го ранихте, мастър Шелтън; само че ви се изплъзна, дано добро да не види!

– А за какво се е въртял около черквата? – запита сър Оливър. – Боя се, че е било за пакост. Клипсби, слез от коня, драги, и прегледай внимателно между тисовете.

Клипсби отиде, а след малко се върна с някаква хартийка в ръка.

– Тази книжка беше забодена на вратата на черквата – каза той, като я подаде на свещеника. – Нищо друго не намерих, отче.

– Кълна се в могъществото на нашата майка-черква – извика сър Оливър, – това е вече светотатство! Да го стори кралят или лордът – може! Ала всеки скитник в зелена риза да забожда хартия на черковната врата… Не това си е цяло светотатство; а колко хора са били изгаряни за по-малки престъпления! Но какво пише тук? Много бързо се смрачи. Драги мастър Ричард, твоите очи са млади, прочети ми, моля ти се, това писание.

Дик Шелтън взе хартийката и прочете на глас няколко нескопосани, как да е римувани стиха, написани неграмотно с едри букви. В малко поправен вид те гласяха:

 
В колана си имам четири черни стрели,
четири за мъките, от мене преживени,
четири за четиримата злодеи,
които са ме мъчили често.
 
 
Едната излетя и улучи —
старият Апълярд умря.
Втората е за мастър Бенет Хач,
изгорил Гримстън до основи.
Третата е за сър Оливър Отс,
прерязал на сър Хари Шелтън гърлото.
 
 
Сър Даниъл, за тебе е четвъртата.
Това ще е за нас прекрасна забава.
 
 
Всеки от вас ще има своя дял —
по една черна стрела за всяко черно сърце,
 
 
Коленичете да се помолите:
вие сте мъртви, разбойници до един.
 

Всеотмъщаващия Джон от зелената гора

и веселата му дружина

„Освен това имаме още стрели и здрави въжета за другите ви привърженици.“

– Где се дянаха милосърдието и християнската благост! – извика отчаяно сър Оливър. – Лош е тоя свят, господа, и от ден на ден става все по-лош. Кълна се в Холиудския кръст, че и с дело, и с помисъл съм неповинен като некръстен младенец в убийство на добрия рицар. Пък и никой не му е прерязал гърлото, и това не е вярно, живи са още някои достоверни свидетели, които могат да го докажат.

– Няма полза от това, отче – каза Бенет. – И тия приказки са съвсем неуместни.

– Не, мастър Бенет, не е така. Стой си, гдето ти е мястото, драги Бенет – отговори свещеникът. – Аз ще докажа невинността си. Нямам намерение да бъда убит по погрешка. Ще искам от всички да докажат, че съм чист в тая работа. Аз дори не бях в замъка по онова време. Бяха ме изпратили някъде с поръчение още преди девет часа…

– Сър Оливър – прекъсна го Хач, – щом не ви е угодно да прекъснете тази проповед, ще взема други мерки. Гоф, тръби за езда!

Докато тръбачът свиреше, Бенет се доближи до смаяния свещеник и му прошепна гневно нещо на ухото.

Дик Шелтън забеляза как свещеникът го погледна за миг изплашено. Младежът имаше защо да се замисли: сър Хари Шелтън беше негов баща. Но не продума, нито промени лице.

Хач и сър Оливър обсъдиха набързо своето променено положение; те решиха да оставят десет души не само за гарнизон в крепостта, но и за охрана на свещеника при завръщането му през гората. А тъй като и Бенет щеше да остане, командуването на подкреплението за сър Даниъл бе поверено на мастър Шелтън. Нямаше друг избор. Хората от отряда бяха тъпи, прости и неопитни в бой, а Дик беше не само обичан, но смел и разумен не според годините си. При все че бе израснал в такъв затънтен край, той се бе научил от сър Оливър на четмо и писмо, а от Хач – да върти оръжие и да командува. Бенет всякога се държеше любезно и услужливо с Дик; той беше от ония хора, които са безмилостни като смъртта към враговете, но – макар и грубовато – верни и доброжелателни към приятелите си, затова докато сър Оливър пишеше в съседната къща с бързия си красив почерк съобщение до своя господар сър Даниъл Брекли за последните случки тук, Бенет се приближи до ученика си, за да му пожелае сполука.

– Минете по най-далечния път, мастър Шелтън – каза той, – заобиколете моста, ако ви е скъп животът! Наредете на петдесетина крачки пред вас да язди някой верен човек, да ви даде знак, ако потрябва, и се движете внимателно, докато отминете гората. Ако разбойниците ви нападнат – бягайте; не бихте могли да се справите с тях. И то бягайте напред, мастър Шелтън, не се връщайте тук, ако ви е скъп животът; помнете, че е Тънстол няма кой да ви помогне. И тъй като вие отивате в големите битки за краля, а аз оставам тук, гдето животът ми е в най-голяма опасност и само светиите знаят дали ще се видим пак на тоя свят, искам да ви дам няколко последни съвети, преди да тръгнете. Не изпускайте из очи сър Даниъл, той е несигурен човек. Не се доверявайте на тоя хитър поп; той не е лош човек, но е под чужда заповед; оръдие е на сър Даниъл! Намерете си добър покровител там, гдето отивате; спечелете приятелството на силни хора. Погрижете се за тия неща. И споменавай те понякога в молитвите си Бенет Хач. На света има и по-лоши негодяи от него. Бог да ви помага!

– Сбогом, Хач! – отговори Дик. – Ти беше добър другар за мене и аз няма да забравя това.

– И още нещо, господарю – добави малко смутено Хач, – ако оня Всеотмъщаващ Джон ми запрати някоя стрела, дайте една златна пара или една лира за нещастната ми душа, защото мисля, че не ще мина лесно през чистилището.

– Ще изпълня волята ти, Бенет – отговори Дик. – Но какво е това настроение, човече! Ние ще се видим пак, и то на такова място, гдето ще ти трябва ейл, а не молитви.

– Дай боже, мастър Дик! – каза Хач. – А ето и сър Оливър. Ако владееше лъка, както владее перото, той би бил славен воин.

Сър Оливър предаде на Дик запечатан пакет с надпис: „На моя достопочтен господар сър Даниъл Брекли, рицар, да се предаде незабавно“.

Дик пъхна пакета в пазвата си, заповяда на отряда да го последва и тръгна на запад към селцето.