Текст книги "Черната стрела"

Глава I
Странноприемницата „Слънце“ в Кетли

Сър Даниъл и хората му се бяха настанили за нощувка в Кетли и околностите в топли и добре охранявани домове. Но тънстолският рицар беше от ония хора, които никога не престават да трупат пари; и сега дори, пред поход, който можеше да го издигне или провали, той не беше легнал до един часа през нощта, за да изтръгва пари от бедните си съседи. Обикновено печелеше от спорни наследства: откупваше правото на този, който има най-малка надежда да наследи, а след тава чрез подлизурства пред влиятелните лордове около краля получаваше несправедливи решения в своя полза; или ако тава му се стореше много бавно, просто заграбваше спорното имение с оръжие, като се надяваше да го задържи чрез своето влияние и чрез умението на сър Оливър да извърта законите. Такова неотдавна пипнато имение беше и Кетли, но тук той все още срещаше съпротива от наемателите на земята и за да сплаши недоволните, мина с войските си именно през тоя път.

В два часа през нощта сър Даниъл седеше в странноприемницата до самото огнище, защото в ограденото от блата Кетли беше студено нощем. До лакътя му имаше котле билков чай.

Той бе свалил шлема с наличника и подпрял с една ръка плешивата си глава със сухо мургаво лице, седеше загърнат в кървавочервен плащ. В другия край на помещението дванадесетина души от хората му бяха на стража до вратата или спяха на пейки; малко по-близо, върху един плащ на пода, лежеше дванадесет-тринадесет годишно момче. Стопанинът на странноприемницата „Слънце“ стоеше пред господаря.

– Слушай сега, стопанино – каза сър Даниъл, – изпълнявай само моите заповеди и аз ще съм всякога добър господар към тебе. Трябват ми добри хора за управители на селищата и настоявам Адам-а-Мор да стане шериф 1414
  Шериф – длъжностно лице с административна и съдебна власт. Б.пр.


[Закрыть], погрижи се за това. Ако изберете други хора, ще е без полза и дори ще си изпатите. Ще взема мерки срещу всички, които са плащали оброк 1515
  Оброк – поземлен данък, плащан на феодала. Б.пр.


[Закрыть]на Уолсингхъм – в това число и срещу тебе, стопанино.

– Славни рицарю – каза стопанинът, – готов съм да се закълна в Холиудския кръст, че плащах на Уолоингхъм само по принуда. Не, достойни рицарю, аз не обичам ония негодяи уолсингхъмовци; те бяха бедни като крадци, достойни рицарю. Аз искам някой велик господар като вас. Да, питайте всички съседи – всеки ще ви каже, че съм държал за Брекли.

– Възможно е – каза сухо сър Даниъл. – Затова ще платиш двойно.

Гостилничарят се намръщи, но в ония размирни времена такава беда можеше лесно да сполети всеки стопанин и той беше навярно доволен, че се е отървал толкова леко.

– Доведи оня приятел, Селдън! – извика рицарят.

Един от войниците въведе някакъв дрипав, прегърбен старик, бледен като свещ и треперещ от блатна треска.

– Как ти е името, човече? – запита сър Даниъл.

– С ваше позволение, господарю – започна човекът, – казвам се Кондол, Кондол от Шорби с ваше позволение.

– Лоши работи слушам за тебе – отвърна рицарят. – Ти си бил изменник, негоднико, не си плащал навреме наема за земята, не на шега те подозират, че си убил доста хора. Такъв юначага ли си бил? Ще те вразумя аз тебе!

– Дълбокоуважаеми и достопочтени господарю – извика човекът, – тук има някаква грешка. Аз с ваше позволение съм беден човек и никому не съм сторил зло.

– Помощник-шерифът дава най-лоши отзиви за тебе – каза рицарят. – Я ми доведете, казва, оня Тиндол от Шорби.

– Кондол, славни господарю, Кондол се казвам – обади се нещастникът.

– Кондол – Тиндол, все едно – отвърна студено сър Даниъл. – Бога ми, щом си тук и щом аз се съмнявам в честността ти, подпиши ми още сега задължение да платиш двадесет лири, ако искаш да си спасиш шията.

– Двадесет лири ли, добри господарю! – извика Кондол. – Та това е безумие! Целият ми имот не струва дори седемдесет шилинга 1616
  Двадесет шилинга правят една лира. Б.пр.


[Закрыть].

– Кондол или Тиндол – отвърна ухилено сър Даниъл, – аз съм готов да поема загубата. Подпиши ми полица за двадесет лири и щом взема колкото може да се вземе, като добър господар ще ти опростя остатъка.

– Уви, добри господарю, аз не умея да пиша – каза Кондол.

– Жалко! – отговори рицарят – Тогава не може да ти се помогне. А много ми се искаше да те пощадя, Тиндол, ако съвестта ми позволяваше. Селдън, отведи тихичко стария дърдорко до най-близкия бряст и го обеси по-нежничко нейде, дето ще мога да го видя, когато мина с коня си оттам. Добър път, добри Кондол, мили Тиндол; отиваш право в рая; добър път!

– Не, славни господарю – отговори Кондол с пресилена раболепна усмивка, – щом заповядвате, както ви подобава, аз ще изпълня, доколкото мога, заповедта ви.

– Само че сега, приятелю каза сър Даниъл, – ще подпишете за четиридесет лири. Такъв хитрец като тебе, дявол да го вземе, изкарва повече от седемдесет шилинга. Селдън, внимавай да напише както трябва и да се подпише пред надлежните свидетели.

И сър Даниъл, най-веселият рицар в Англия, отпи от билковия ейл и се облегна със смях на стола.

В това време момчето на пода се размърда, привдигна се и се огледа изплашено.

– Ела насам – каза сър Даниъл и докато момчето стана и тръгна полека към него след тази заповед, той се отпусна назад и се разсмя с глас. – Кълна се в Христовия кръст! Какво яко момче!

Момчето почервеня от яд и стрелна с омраза лорда с тъмните си очи. Сега, когато беше право, по-мъчно можеха да се определят годините му. Лицето му беше гладко като на дете, но изражението не беше детско; снагата му беше необикновено тънка, а походката малко особена.

– Защо ме повикахте, сър Даниъл? – попита то. – За да се присмеете на моята зла участ ли?

– А защо да не се посмея? – каза рицарят. – Моля ти се, мили мърморко, позволи да се посмея. Ако би могъл да се видиш, уверявам те, че и ти би се разсмял.

– Добре – каза момчето, като почервеня пак, – ще отговаряте за всичко. А сега смейте се, докато още можете!

– Слушайте, мили мой – отвърна сър Даниъл малко по-сериозно, – не мисли, че ти се присмивам, аз само се шегувам, както прилича между роднини и близки приятели. Ще ти устроя сватба за хиляда лири, разбираш ли и безкрайно много ще те обичам. Отвлякох те наистина малко грубо, както повеляват времената; но отсега нататък ще те закрилям от все сърце и ще ти служа с радост. Ти ще станеш госпожа Шелтън – лейди Шелтън, бога ми! Защото момчето ще напредва. Хайде де! Няма защо да се червиш от искрения смях; той прогонва тъгата. Който се смее, зло не мисли, скъпи мой! Я слушай, драги стопанино, донеси ядене на моя братовчед мастър Джон. Седни, миличък, и си хапни.

– Не – каза мастър Джон, – нищо няма да хапна. Щом ме въвличате в такъв грях, ще постя за спасението на душата си. Ще те помоля само, добри стопанино, да ми дадеш чаша вода. Ще ти бъда много задължен за любезността.

– Ти ще получиш опрощение за греховете си, дявол да те вземе! – извика рицарят. – Ще се изповядаш и толкова! Успокой се и яж!

Но момчето беше упорито: то изпи само чаша вода, загърна се с плаща, седна в един отдалечен ъгъл и се размисли.

След час-два в селото настана суматоха, чуха се провиквания на часовои, звънтене на оръжие и конски тропот; след малко пред вратата на странноприемницата спряха войници; а на прага застана напръсканият с кал Ричард Шелтън.

– Бог да ви закриля, сър Даниъл! – извика той.

– Как! Дик Шелтън! – извика рицарят. Като чу името на Дик, другото момче погледна с любопитство. – А где е Бенет Хач?

– Благоволете, господарю рицар, да приемете този пакет от сър Оливър, там всичко е подробно обяснено – отговори Ричард, като подаде писмото от свещеника. – И моля ви, побързайте да заминете за Райзинхъм; по пътя насам срещнахме вестоносец, който препускаше с писмо; от него научихме, че Лорд Райзинхъм е обграден от страхотно по-многоброен противник и е загубен без вашата помощ.

– Какво казваш? Обграден от по-многоброен противник ли? – отговори рицарят. – Тогава ще побързаме да си седим тук, драги Ричард – Както вървят работите в нашето нещастно кралство, който препуска най-полека, ще стигне най-далеко. Казват, че било опасно да се бавиш; аз пък мисля, че е по-опасно да бързаш; запомни това, Дик. Но чакай да видя най-напред какъв добитък си докарал. Селдън, изнеси факла пред вратата!

Сър Даниъл излезе на селската улица и разгледа при червената светлина на факлата новодошлите бойци. Не го обичаха като съсед, нито като господар, но тези, които се сражаваха под неговата заповед, го обичаха като военачалник. Решителността му, изпитаната смелост, грижите за удобствата на бойците, дори грубите му шеги се нравеха на тези юначаги в ризници и шлемове.

– Кълна се в разпятието! – извика той. – Какви жалки псета! Едните криви като лъкове, другите тънки като копия! Слушайте, приятели, вие ще бъдете в първите редици в боя. Няма какво да ви жаля, приятели! Я виж оня стар селяк на шарения кон! Някой двегодишен овен, яхнал свиня, по би приличал на войник! Ха-а, Клипсби, и ти ли си тук, стари плъхо? Ето от кого ще се отърва с радост! Ти ще вървиш пред всички, а на кожената ти ризница ще нарисувам мишена, та по-лесно да те улучат стрелците; ти, драги, ще ми показваш пътя.

– Ще ви показвам какъвто път пожелаете, сър Даниъл, освен пътя за отмятане от една страна към друга – отвърна дръзко Клипсби.

Сър Даниъл се разсмя с глас.

– Добре го каза – извика той. – Остър език имаш, дявол да те вземе! Но аз ти прощавам шегата. Селдън, погрижи се да нахранят и хората, и конете!

Рицарят се върна в странноприемницата.

– Хайде, приятелю Дик – каза той, – започвай. Ето ти хубав ейл и бекон. Яж, докато чета писмото.

Сър Даниъл отвори пакета, зачете и почна да се мръщи. Когато свърши четенето, се замисли. А след това погледна изпитателно Дик.

– Дик – каза той, – чете ли тия жалки стихчета?

Момъкът отговори утвърдително.

– В тях се споменава за баща ти – продължи рицарят, – и някой налудничав обвинява нашия нещастен дърдорко – свещеника, че е негов убиец.

– Той най-усърдно отрече – отговори Дик.

– Отрече ли? – извика рязко рицарят. – Не му вярвай. Той има дълъг език и бъбри като врабец. Някой ден, Дик, при по-свободно време ще ти разправя най-подробно всичко. Много основателно подозираха някой си Дъкуърт, но времената бяха смътни и не можехме да получим правосъдие.

– В замъка ли стана убийството? – запита Дик с разтуптяно сърце.

– Между замъка и Холиуд – отговори спокойно сър Даниъл; но крадешком наблюдаваше мрачно и подозрително лицето на Дик. – А сега – добави рицарят, – побързай да се нахраниш, защото ще се върнеш в Тънстол с писъмце от мене.

Лицето на Дик се помрачи.

– Моля ви се, сър Даниъл – каза той, – изпратете някой селянин! Позволете ми да взема участие в битката. Уверявам ви, че мога да се бия!

– Не се съмнявам – отговори сър Даниъл, като седна да пише. – Но тук, Дик, няма да се печели бойна слава. Аз ще си стоя в Кетли, докато получа сигурни указания накъде клони успехът и тогава ще се присъединя към победителя. Не ме обвинявай в страхливост; това е само благоразумие, Дик; нашето нещастно кралство е така разкъсано от бунтове, престолът и охраната му минават толкова често от ръце в ръце, щото никой не знае какво ще стане утре. Ветрогоните и бъбриците се бият, а лорд Здрав Разум си стои настрана и чака.

С тези думи сър Даниъл обърна гръб на Дик, отиде да седне в другия край на дългата маса и започна да пише, като продължаваше да се мръщи, защото историята с черната стрела не му даваше покой.

В това време, докато продължаваше усърдно да закусва, младият Шелтън усети, че някой го побутна по ръката и зашепна на ухото му:

– Не мръдвайте, моля ви се – каза гласът, – бъдете добър само да ми кажете кой е най-краткият път за Холиуд. Моля ви се, добро момче, помогнете на един отчаян клетник и му посочете пътя към спасението!

– Тръгнете покрай вятърната мелница – отговори по същия начин Дик, – този път ще ви изведе до лодкаря, който превозва през Тил; там ще питате пак.

И продължи да яде, без да обърне глава. Но с крайчеца на окото си видя как момчето, което бяха назовали „мастър Джон“, се измъкна крадешком из стаята.

„Виж го ти! – помисли Дик. – Не е по-голям от мене. А ме нарече «добро момче»! Дори да знаех, че ще го обесят, не бих му казал пътя, ако бях видял, че е толкова млад. Е, ако тръгне през мочурищата, може да го настигна и да му издърпам ушите!“

След половин час сър Даниъл даде на Дик писмото и му заповяда да препусне към крепостта. А половин час след заминаването на Дик пристигна запъхтян вестоносец от лорд Райзинхъм.

– Сър Даниъл – каза пратеникът, – кълна се във вярата си, че губите прекрасен случай да се прославите! Битката се поднови днес призори и ние разбихме вече предните части и разпръснахме дясното крило. Само ядрото се държи здраво. Ако дойдат вашите пресни сили, ще издавим всички в реката! Нима ще останете последен, господарю рицар? Това не подхожда на доброто ви име!

– Та аз тъкмо се готвех да тръгна. Селдън, тръби за сбор! Тръгваме след вас, сър! Няма и два часа, сър откакто пристигнаха повечето хора от отряда ми. Какво да се прави? Препускането е хубаво нещо, но може да се убие конят? По-живо, момци!

Тръбата прокънтя весело в утринния въздух и войниците на сър Даниъл нахълтаха отвред на главната улица, за да се строят пред странноприемницата. Спали бяха въоръжени, без да разседлават канете и след десет минути стотина спретнати, добре дисциплинирани бойци бяха вече строени и готови да тръгнат. Облеклото на плавния отряд беше в цветовете на сър Даниъл – тъмночервено и синьо – които им придаваха параден вид. В първите редици бяха най-добре въоръжените, а по-назад, в края на колоната, бе жалкото подкрепление, пристигнало миналата вечер. Сър Даниъл огледа с гордост отряда.

– С такива момци се печели битка! – каза той.

– Отлични войници наистина – отговори вестоносецът. – Като ги гледам, още повече съжалявам, че не сте тръгнали по-рано.

– Ех, нали знаете; на пир се ходи в началото, а на битка в края, сър – каза рицарят, като се метна на седлото. – Хайде! – завика той. – Джон! Джоана! Свети кръсте, где се дяна тя? Хей стопанино, где е девойката?

– Девойката ли, Сър Даниъл? – обади се стопанинът. – Не съм виждал никаква девойка, сър.

– Е, тогава момчето, тъпако! – извика рицарят. – Не видя ли, че е девойка? Онази с тъмночервения плащ… гдето наруши поста си, като пи вода, негоднико! Къде се дяна тя?

– Господ да ви е на помощ! Та вие й казахте мастър Джон! – каза стопанинът. – А пък аз и не се досетих. Той замина. Видях го… видях я… в конюшнята преди час: оседлаваше един сив кон.

– Кълна се в разпятието – викна сър Даниъл. – От тази девойка бих спечелил най-малко петстотин лири.

– Господарю рицар – обади се огорчено вестоносецът, – докато вие се гневите тук за петстотин лири, другаде се решава съдбата на английското кралство.

– Добре казано – отговори сър Даниъл. – Селдън, вземи със себе си шестима стрелци, тръгни подир нея и я улови. Не ме интересува колко ще ни струва това, но искам, когато се завърна, да я намеря в замъка. С главата си отговаряш, ако не успееш! А сега да вървим, пратенико!

Отрядът препусна в галоп, а Селдън остана с шестимата стрелци на улицата в Кетли, заобиколен от любопитни селяни.