Текст книги "Черната стрела"
Автор книги: Роберт Льюис Стивенсон
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 3 (всего у книги 17 страниц)
Глава III
Превозването през реката
Широката ленива, тинеста река Тил започваше от тресавището и тук протичаше между многобройни мочурливи, обрасли с върби островчета.
Водата беше мътна, но в тази ясла, жизнерадостна утрин всичко изглеждаше прекрасно. Вятърът и водните плъхове браздяха повърхността й гдето се отразяваха пръснати късчета от засмяната синева.
Пътечката стигаше до едно заливче, а до самия му бряг се гушеше колибата на лодкаря, направена от пръти и глина; по покрива й зеленееше трева.
Дик отвори вратата. Лодкарят трепереше, легнал върху вехт и мръсен червеникав плащ; беше висок мъж, измършавял от блатната треска.
– А, мастър Шелтън! – каза той. – Искате да минете отвъд ли? Лоши времена! Лоши времена! Пазете се! Защото насам върлува разбойническа шайка. По-добре ще е да се върнете и да минете през моста.
– Нямам време – отговори Дик. – Миговете летят, лодкарю Хю, а аз страшно бързам.
– Упорит човек сте! – каза лодкарят, като стана. – Ако стигнете жив и здрав до замъка, ще рече, че ви върви! Нищо друго няма да ви кажа. – После, както беше застанал на прага, забеляза Мечем и запита: – Тоя пък кой е?
– Мой роднина, мастър Мечем – отвърна Дик.
– Добър ден, лодкарю – каза Мечем, който бе слязъл от коня и се приближаваше, като го водеше за юздата. – Спусни лодката, моля ти се. Много бързаме.
Сухият лодкар продължаваше внимателно да го оглежда.
– Дявол да ви вземе! – извика той най-сетне, като се изсмя гръмогласно.
Мечем се изчерви до уши и потрепери; а Дик сложи ядосано ръка на рамото на селяка.
– Как смееш, простако! – викна той. – Гледай си работата и не се присмивай на господарите си!
Продължавайки да мърмори, лодкарят Хю отвърза лодката и я бутна по-навътре във водата. Дик вкара коня, след тях влезе и Мечем.
– Колко тясно сте скроени, господарю! – каза Хю с широка усмивка. – Изглежда, че са ви сбъркали мярката. Ето, мастър Шелтън, на вашите заповеди съм – добави той, като, улови веслата. – И котката дори може да погледне краля, а аз едва-едва хвърлих един поглед към мастър Мечем.
– Млъквай, старче! – каза Дик. – И навеждай гръб!
Стигнали бяха до устието на заливчето, отгдето се виждаше цялото течение на реката – и нагоре, и надолу. Тя беше осеяна навред с островчета. Глинестите брегове се снишаваха, върби се полюшваха, тръстики се превиваха, водни плъхове се гмурваха и подаваха из водата. Но човек не се мяркаше из водната шир.
– Господарю – каза лодкарят, като задържаше с едно весло лодката, – предчувствувам, че на острова е Блатния Джон. Той страшно мрази всички хора на сър Даниъл. Да поема ли нагоре по реката и да ви оставя на хвърлей стрела от пътечката? По-добре е да нямаме работа с Блатния Джон.
– И той ли е от тази шайка? – запита Дик.
– Никой не знае – каза Хю. – Но аз бих тръгнал нагоре по течението, Дик. Какво ще стане, ако някоя стрела улучи мастър Мечем?
И той пак се разсмя.
– И така да бъде, Хю – отговори Дик.
– Слушайте тогава – продължи Хю. – Щом е тъй, свалете си арбалета… така; опънете тетивата… добре. Поставете стрела. Прицелете се сега в мене и ме гледайте сърдито.
– Защо? – запита Дик.
– Защото, господарю, трябва да ви прекарам отсреща само насила или под заплаха – отговори лодкарят; – иначе, ако Блатния Джон разбере някак, че съм ви превозил, може зле да си изпатя.
– Та толкова силни ли са тия разбойници? – запита Дик. – Да се разпореждат дори с лодката на сър Даниъл?
– Слушайте – прошепна лодкарят, като намигна. – И запомнете. Със сър Даниъл е свършено. Мина му времето вече. Свършено е с него. Толкова!
Той се наведе пак над веслата.
Продължиха да пътуват доста време нагоре по реката, заобиколиха един остров и се спуснаха безшумно по тесен проток към отсрещния бряг. След малко Хю спря почти насред реката.
– Трябва да ви сваля тук, във върбалака – каза той.
– Но тук няма никаква пътека, само върби, мочур и тресавища – отговори Дик.
– Мастър Шелтън – отговори Хю, – не мога да ви сваля по-нататък, защото това е опасно за самите вас. Той наблюдава лодката с готов лък и поваля като заек всеки приятел на сър Даниъл, който минава оттук. Чух го да се кълне в разпятието, че няма да пропусне ни един. Ако не ви познавах от отдавна – още когато бяхте ей толкова голям, – щях да ви оставя да продължите, но само заради отдавнашното ни познанство и защото водите ей тая кукла, която не е годна за рани и битки, си сложих главата в торбата, за да ви преведа здрав и читав. Бъдете доволен и от това; не мога да сторя нищо повече, кълна се в спасението на душата си!
Хю още говореше, приведен над веслата, когато откъм върбалака на острова се чу силен вик и шумолене на вейки – сякаш някои як мъж се провираше бързо между дърветата.
– Чумата да го тръшне! – извика Хю. – През цялото време е бил на горния остров! – Той насочи лодката право към брега. – Прицелете се с лъка си в мене, добри Дик! Прицелете се право в мене – добави той. – Аз се погрижих да спася кожата ви, сега пък вие спасете моята!
Лодката се блъсна с трясък в гъстия върбалак. По даден знак от Дик пребледнелият, но спокоен и пъргав Мечем изтича по напречните дъски на лодката и скочи на брега; хванал коня за юздата, Дик се опита да го последва, но поради тежестта на коня, или защото върбалакът беше много гъст, и двамата затънаха. Конят зацвили и почна да тъпче с нозе, а лодката, попаднала във водовъртеж, се люшкаше силно ту на една, ту на друга страна.
– Не става, Хю; тук не може да се слезе – извика Дик, като продължаваше да се бори храбро с устойчивия гъсталак и изплашеното животно.
В това време край брега на острова се показа висок мъж с дълъг лък в ръка. Дик зърна с крайчеца на окото си, че непознатият опъва с мъка тетивата, почервенял от гняв.
– Кой е там? – извика той. – Хю, кой е там?
– Мастър Шелтън, Джон – отговори лодкарят.
– Стой, Дик Шелтън! – изрева човекът от острова. – Кълна се в разпятието, че няма да ти сторя зло! Стой! А ти, лодкарю Хю, се връщай назад!
Дик му отговори с някаква обидна подигравка.
– Щом е тъй, ще вървиш пеша – отвърна другият и пусна една стрела.
Улучен от нея конят почна да се мята от болка и страх; лодката се преобърна и в следния миг всички се бореха с течението на реката.
Когато изплува на повърхността, Дик бе на ярд от брега и още преди да се бе опомнил, ръката му се залови за нещо здраво и устойчиво, което го задърпа незабавно напред. Беше дълъг клон, който Мечем бе успял да му подаде от една надвиснала над водите върба.
– Господи! – извика Дик, докато Мечем го извличаше към брега. – Значи сега аз ти дължа живота си! Защото плувам като гюлле!
И веднага се обърна да погледне към острова.
Лодкарят Хю плуваше редом с обърнатата лодка, а Блатния Джон, разярен от несполучливия изстрел му ревеше да бърза.
– Хайде, Джек 1919
Джек – умалително от Джон. Б.пр.
[Закрыть] – каза Шелтън. – Да ни няма! Докато Хю откара лодката до острова и докато успеят да я обърнат, ние ще можем да избягаме.
За да подкрепи думите си с пример, той почна да бяга, като се провираше между върбите и скачаше от туфа на туфа из мочурите. Нямаше време да избира посоката; трябваше само да избяга колкото се може по-далеко от реката.
Но местността започна постепенно да се издига, от което личеше, че е поел верния път, а не след много излязоха на твърда почва, гдето между върбите почнаха да се мяркат и брястове.
Мечем, който се влачеше с мъка и бе изостанал много по-назад, тук вече направо се простря на земята.
– Зарежи ме, Дик! – извика запъхтяно той. – Не мога повече…
Дик се обърна и тръгна към него.
– Да те оставя ли, Джек? – извика той. – Та това би било подлост, когато ти се изложи на опасност да те застрелят, да паднеш във водата и дори да се удавиш, за да ме спасиш. Да! И да се удавиш: защото само господ знае как не повлякох и тебе!
– Не – каза Мечем, – аз щях да спася и двама ни, добри Дик, защото много добре плувам.
– Плуваш ли? – извика смаяно Дик. Това беше единствената дарба, която той не притежаваше. За него плуването беше най-голямото постижение за един мъж след умението да убие някого в единоборство. – О, – каза той, – ето защо не бива да подценяваме никого! Аз се врекох да ти помагам до Холиуд, а бога ми, Джек, излиза, че ти можеш повече да ми помагаш.
– Сега вече сме приятели, Дик – каза Мечем.
– Та аз не съм ти бил никога неприятел – отговори Дик. – Ти си чудесно момче, макар и да си все още сукалче. Досега не съм виждал друг като тебе. Отдъхни си, моля ти се, и да вървим! Тук не е място за приказки.
– Ужасно ме боли кракът – каза Мечем.
– Аз съвсем забравих крака ти – отвърна Дик. – Добре, ще вървим по-полека тогава! Само да можех да разбера где точно се намираме! Съвсем загубих вече пътечката, но така може да е по-добре. Ако следят брода, ще следят и пътеката. Да би се върнал сър Даниъл с петдесетина души, би помел тия разбойници, както вятърът измита листата! Хайде, Джек, облегни се на рамото ми, горкото момче! Ех, та ти не стигаш и до рамото ми дори! На колко си години? Имаш ли дванадесет?
– Не, шестнадесет – каза Мечем.
– Не си пораснал тогава – отговори Дик. – Дай ръка, не бой се, ще вървим полека. Аз ти дължа живота си, Джек, а всякога отплащам както трябва – и за добро, и за зло.
Те тръгнаха по нанагорнището.
– Все ще стигнем до пътя – продължи Дик; – тогава ще тръгнем по-бързо. Господи, каква нежна ръчица имаш, Джек! Аз бих се срамувал, ако имах такава ръка. Да ти кажа ли – добави той, като се позасмя, – честно слово, мисля, че лодкарят Хю те взе за девойка.
– Не може да бъде! – извика Мечем, като се изчерви.
– Обзалагам се, че така помисли! – извика Дик. – Но той не е виновен. Ти наистина приличаш повече на девойка, отколкото на мъж; ще ти кажа дори, че за момче не те бива, но ако беше момиче, щеше да бъдеш просто красавица. Ех, какво мома щеше да си!
– Много добре знаеш, че не съм момиче – каза Мечем.
– Зная, разбира се, и само се шегувам – каза Дик. – Ти ще станеш истински мъж, Джек. И то какъв още! Ще се прославиш с подвизите си. Кой ли от нас двамата пръв ще стане рицар, Джек? Защото аз трябва на всяка цена да стана рицар. „Сър 2020
В ония времена само рицарите са имали право да носят титлата сър. Б.пр.
[Закрыть]Ричард Шелтън, рицар“: чудесно звучи, нали? Но „сър Джон Мечем“ не звучи по-зле.
– Моля ти се, Дик, поспри да пия вода – каза Джон, като се спря пред едно бистро изворче, което изтичаше от склона в една камениста ямичка, голяма колкото джоб. – О, Дик, да можех да похапна нещо! Чак сърцето ме боли вече от глад!
– А защо не се наяде в Кетли, глупчо? – запита Дик.
– Дадох обет да постя… защото бях въвлечен в грях – смънка Мечем, – но сега бих хапнал с радост дори късче сух хляб.
– Седни да похапнеш тогава – каза Дик, – докато аз потърся пътя.
Той сне от колана си чанта, в която имаше малко хляб и солено свинско, и докато Мечем ядеше с охота, започна да се провира напред между дърветата.
Скоро стигна до един дол, дето някакво поточе протичаше в русло от сухи листа; малко по-нататък дърветата бяха по-големи, по-отдалечени едно от друго, а върбата и брястът отстъпваха на бука и дъба. Непрекъснато шумолене на листата и вейките, люшкали от вятъра, заглушаваше шума от стъпките на Дик по изкапалите жълъди; това шумолене приспиваше слуха, както безлунна нощ приспива зрението, но Дик продължаваше да върви предпазливо, като се промъкваше от ствол до ствол и се оглеждаше внимателно на вси страни. Изведнъж, в храсталака пред него изтича като привидение някаква сърна. Дик се опря, ядосан от случайната среща. Тази част на гората беше наистина безлюдна, но изплашената сърна би могла да го издаде с бягството си; затова, вместо да продължи напред, той сви към най-близкото високо дърво и бързо почна да се катери.
Случаят му помогна. Дъбът на който се качи, беше най-високият в тази част на гората и надвишаваше с цели три ярда съседите си; когато се изкачи и настани на най-горното му разклонение, люшкан до замайване от силния вятър, Дик видя цялата блатиста местност до самото Кетли, реката Тил, която лъкатушеше между гористите островчета, а пред себе си – широк друм, извиващ като бяла лента през гората. Лодката беше оправена и дори беше вече на половина път от къщата на лодкаря. Никакъв друг човек не се виждаше, не се чуваше нищо, освен шумоленето на вятъра в листата. Дик се готвеше вече да слезе, когато – оглеждайки още веднъж местността – зърна пред тресавището редица движещи се точки. Ясно беше, че някакъв малоброен отряд се придвижва бързо по пътеката: той слезе пъргаво от дървото и тръгна разтревожен през гората, за да се върне при другаря си.
Глава IV
Горски юнаци
Мечем си бе отпочинал и посъвзел; заставени да бързат от това, което Дик бе видял, двете момчета се измъкнаха набързо от гората, пресякоха без премеждия пътя и започнаха да се изкачват по възвишението, гдето се простираше Тънстолската гора. Тук дърветата растяха на купчини, между които имаше жълтеникави песъчливи полянки, осеяни тук-там със стари тисови дървета. Почвата ставаше все по-неравна, с непрестанно редуващи се падини и хълмчета. Колкото повече се изкачваха, толкова по-силно вятърът духаше и превиваше дърветата като риболовни пръчки.
Току-що бяха излезли на една полянка, когато Дик се просна изведнъж по очи между трънаците и запълзя бавно назад, за да се скрие между дърветата. Макар и да не разбираше защо е това бягство, смаяният Мечем последва другаря си; едва след като се скриха в гъсталака, той се обърна и помоли Дик да му обясни какво става.
Вместо да отговори, Дик му посочи с пръст.
В другия край на полянката една ела се извисяваше над всички околни дървета и ярко зеленееше в синьото небе. Стволът й се издигаше право нагоре като стълб, но на петдесетина фута 2121
Един фут = 30 см. Б.пр.
[Закрыть]от земята се раздвояваше в два дебели клона; в това разклонение един мъж в зелена дреха се бе настанил като моряк на мачта и оглеждаше местността. Слънцето осветяваше косата му; засенчил с ръка очите си, той гледаше в далечината, обръщайки бавно и равномерно глава ту към едната, ту към другата страна.
Момчетата се спогледаха.
– Да заобиколим по-наляво – каза Дик. Без малко щяхме да му се наврем в ръцете, Джек.
След десетина минути стигнаха до една отъпкана пътека.
– Никак не познавам тази част на гората – забеляза Дик. – Накъде ли води тая пътечка?
– Да видим – каза Мечем.
След няколко ярда пътеката стигна до един хребет, отгдето се спускаше стръмно към един дол, кръгъл и дълбок като чаша. Там, сред гъст храсталак от цъфнали глогини, личаха развалините на някакъв дом – две-три стени без покрив, почернели като от пожар, и един самотен висок комин.
– Какво ли е това? – прошепна Мечем.
– Ей богу, не зная – отвърна Дик. – Нищо не познавам насам. Да вървим предпазливо.
Те заслизаха с разтуптени сърца между глогините. Тук-там личеше, че земята е била доскоро обработвана; из гъсталака се виждаха подивели овощни дървета и зеленчуци; един слънчев часовник се търкаляше в тревата; това място трябва да е било някога градина. Не след много се озоваха пред самия дом.
Личеше, че сградата е била някога красива и яка. Наоколо и имаше дълбок безводен ров, затрупан сега с изпадала зидария; една повалена греда служеше за мост над него. Двете задни стени не бяха съборени и слънцето грееше през зеещите прозорци, но останалата част на сградата беше разрушена и представляваше сега само куп почернели от огъня развалини. Между пукнатините във вътрешността на сградата вече зеленееха поникнали бурени.
– Струва ми се – прошепна Дик, – че трябва да е Гримстън. Принадлежеше някога на Саймън Мелмсбъри; сър Даниъл го съсипа. Всъщност Бенет Хач го изгори преди пет години. Жалко, ей богу, защото беше прекрасна къща.
В низината, гдето нямаше вятър, беше и топло, и тихо; Мечем сложи ръка на рамото на Дик и прошепна с предупредително вдигнат пръст:
– Шшт!
Тишината бе нарушена от някакъв странен звук, който се повтори два пъти, преди да разберат какво е. Някой едър мъж се изкашля, за да проясни гласа си, и почти веднага запя дрезгаво и фалшиво:
Тогава стана и рече господарят – кралят на горските юнаци:
– Какво правите, весели момци, в зеления лес?
А безстрашният Геймлин му отговори:
– В леса трябва да живеят тия, за които е затворен градът!
Певецът млъкна, някакво желязо дрънна и пак настъпи тишина.
Момчетата се спогледаха. Който и да беше невидимият им съсед, явно бе, че се намира точно зад развалините. Съвсем неочаквано Мечем се изчерви, изтича по повалената греда и почна да се изкачва предпазливо по огромния куп съборена зидария, изпълнил вътрешността на разрушения дом. Щом не бе успял да го спре навреме, Дик трябваше да го последва.
Две греди, паднали напреко една върху друга в един ъгъл на разрушения дом, бяха запазили незатрупано едно кътче, не по-голямо от черковен трон. Там именно момчетата се сгушиха безшумно. Тук никой не можеше да ги види, а те можеха да наблюдават през една бойница в стената какво става оттатък.
Когато надникнаха през бойницата, те се смразиха от ужас, като видяха где са попаднали. Невъзможно беше да се измъкнат; едва смееха дори да дишат. До самия ров, на тридесетима стъпки от тях, един железен котел вреше и димеше над буен огън, а край огъня бе застанал висок, червендалест мъж, с желязна лъжица в дясната ръка, с ловджийски рог и голям нож на пояса; той се ослушваше, сякаш бе чул катеренето им по развалините. Ясно беше, че той е певецът; ясно беше, че е разбърквал гозбата в котела, когато някоя непредпазлива стъпка по струпаната зидария е стигнала до слуха му. Друг мъж спеше малко по-нататък, загърнат в плаща си; една пеперуда прелиташе над лицето му. Всичко това ставаше на една полянка, побеляла от маргаритки, а на цъфналата глогина отсреща бяха окачени лък, колчан със стрели и част от убит елен.
Мъжът престана да се ослушва, поднесе лъжицата до устата си, близна я, кимна и пак се залови да бърка в котела и да пее.
„В леса трябва да живеят тия, за които е затворен градът“, изграка той, като подхвана думите оттам, откъдето бе прекъснал песента.
О, сър, не сме дошли тук ние, за да вършим зло,
ала срещнем ли кралски елен, ще му пратим стрела.
Докато пееше, той загребваше от време на време по някоя лъжица чорба, подухваше я и я опитваше като опитен готвач. Най-после реши, както изглежда, че гозбата е готова, защото извади рога от пояса си и свирна три пъти с него.
Заспалият се събуди, обърна се на другата страна, пропъди пеперудата и се огледа.
– Какво има, брате? – запита той. – За обед ли викаш?
– За обед, глупчо – отвърна готвачът. – И то за постен обед, без ейл и без хляб. Свърши вече веселието из горите; едно време човек можеше да живее тук като владика, стига да нехае за дъжда и студа; ейл и вино можеше да пие колкото си ще. Ала сега няма храбри мъже. Нашият Всеотмъщаващ Джон, боже пази и помилуй, е само плашило за гарги!
– Ти мислиш само за ядене и пиене Лоулес; почакай малко – ще дойдат и добри времена.
– Видиш ли – отвърна готвачът, – тия добри времена аз ги чакам още когато бях ей толкова голям. Бях францискански монах, бях кралски стрелец, бях моряк и скитах из солените морета, бил съм и по-рано из горите, стрелял съм по кралски елени. Ала каква полза от това? Никаква! По-добре да бях си стоял в манастира! Игуменът Джон струва много повече от Всеотмъщаващия Джон… Света дево! Ето ги.
На полянката се показаха един след друг неколцина високи хубави мъже. Всеки изваждаше нож и чаша от рог, сипваше си от чорбата и сядаше на тревата да яде. Облечени и въоръжени бяха най-различно; едни имаха червеникави ризи, а оръжието им беше само обикновен нож и стар лък; други – по-личните измежду бегълците, бяха в тъмнозелени дрехи и качулки, със стрели с паунови пера в колчаните на колана, с окачен на гърба рог, със сабя и меч на кръста. Те се приближаваха мълчаливо, изръмжаваха някакъв поздрав и се нахвърляха веднага на яденето.
Бяха се събрали може би двадесетина души, когато между глогините се дочуха сдържани радостни гласове и почти веднага на полянката се показаха пет-шест души с носилка.
Висок едър мъж с посивели коси, изгорял от слънцето като опушен бут, вървеше заповеднически пред тях, с лък на гърба и лъскаво ловно копие в ръка.
– Момци – извика той, – юначни, весели другари, напоследък погладувахме и поизтеглихме. Но какво ви казвах аз? Вярвайте в съдбата; тя много бързо се извърта и ето първия й пратеник – едно буре с ейл!
Одобрителен шепот придружи оставянето на носилката, от която се показа големичко буре.
– А сега, момчета бързайте – продължи новодошлият. – Работа ни чака. При лодкаря току-що пристигнаха отряд стрелци; облечени са в червено и синьо; всички са значи прицел за нас… Всички трябва да опитат стрелите ни… Ни един не трябва да се измъкне из тая гора. Защото, момчета, ние сме петдесетина яки мъже, все жестоко огорчени: едно – му отнеха земята, другиму – другарите; трети прокудиха в горите… всинца ни угнетиха! А кой върши тия злини? Кълна се в честния кръст – само сър Даниъл! Бива ли тогава той да се възползува? Да се разполага в нашите къщи? Да оре нивите ни? Да смуче кокала, който ни е отнел? Смятам, че не бива. Той намираше опора в закона и печелеше всички дела, но едно дело няма да спечели – в пояса си имам една призовка, която – с божия помощ – ще го победи!
Готвачът Лоулес изпи през това време втори рог с ейл и вдигна празния рог, сякаш да поздрави говорещия.
– Мастър Елис – каза той, – вие мислите само за мъст… така ви подобава. Но хора като нашего брата, които не са имали ни земя, ни другари, няма за какво да жалят и мислят, а гледат само какво ще спечелят от тая работа. Една жълтица и едно котле бяло вино за нас струва повече от всяка мъст в чистилището.
– Лоулес – отвърна новодошлият, – за да стигне до замъка си, сър Даниъл трябва да мине през тази гора. И ние ще се погрижим, дявол да го вземе, това преминаване да му излезе по-скъпо от една битка. А щом остане само с неколцина дрипльовци, успели да ни се изплъзнат – след като всичките му знатни приятели са разбити или избягали и няма кой да му помага – ще обградим стария лисан и ще го пипнем. Той е тлъст: ще стигне за обед на всинца ни!
– Ех, – отвърна Лоулес, – ял съм аз много такива обеди; само че готвеното им е мъчно, добри мастър Елис. А какво правим, докато чакаме тоя обед? Скалъпваме черни стрели, пишем стихчета и пием бистра студена водица – едно неприятно питие.
– Не си прав, Уил Лоулес. Още миришеш на францисканска магерница; алчността ще те погуби – каза Елис. – Взехме двадесет лири от Апълярд. Взехме седем марки от вестоносеца миналата нощ. Завчера взехме петдесет от търговеца…
– А днес – обади се един от мъжете – опрях един дебел продавач на индулгенции, който препускаше към Холиуд. Ето кесията му.
Елис преброи парите в нея.
– Сто шилинга! – изръмжа той. – Глупчо, та той е имал още в сандалите или зашити в раменника. Младок си още, Том Кукоу, изпуснал си рибката!
Все пак Елис прибра нехайно кесията в джоба си. Опрян на своето ловно копие, той огледа другарите си. Насядали безразборно, те гълтаха с охота еленовата чорба и я поливаха обилно с ейл. Денят бе започнал добре, провървяло им бе досега, но работата не чакаше, затова всички бързаха да се наядат. Тези, които бяха дошли първи, вече привършваха обеда. Някои лягаха на тревата и заспиваха веднага като змията боа, други разговаряха или преглеждаха оръжието си, а един, най-веселият от всички, вдигна рога с ейл и запя:
Няма закони в прекрасния лес
и не липсва храна!
Тук е весело и спокойно, с еленско месо —
лете, когато всичко е хубаво.
А като дойде пак зима и вятър, и дъжд,
а като дойде пак зима със сняг и с лед,
идете си в къщи, закрили лица с качулки,
стойте до огъня и яжте.
През това време двете момчета стояха неподвижно и слушаха всичко. Ричард бе свалил лъка си и държеше в ръка желязната кука, с която опъваше тетивата. Не смееха да мръднат; тази картина от живота на прокудените им се струваше като представление. Но то се прекъсна ненадейно. Високият комин, който се издигаше над развалините, беше тъкмо пред тяхното скривалище. Нещо изсвистя във въздуха, чу се силен плясък и почти до ушите им паднаха късчета от счупена стрела. Някой откъм горния край на гората – може би часовоят на елата – бе запратил стрела към върха на комина.
Мечем не можа да се сдържи и ахна сподавено; Дик също трепна и изпусна куката. Но момците на полянката очакваха тази стрела. Всички наскачаха изведнъж, стегнаха коланите си, опитаха тетивата на лъковете, извадиха сабите и мечовете от ножниците. Елис вдигна ръка; лицето му придоби внезапно суров и властен израз; бялото на очите му светна в загорялото лице.
– Момчета – извика той, – всеки си знае мястото! Не пускайте ни един да се измъкне жив! Апълярд беше само чашка пред ядене; сега започва истинският обед. Аз трябва да отмъстя за трима души – за Хари Шелтън, за Саймон Мелмсбъри и… – като с удари в широките гърди – и за Елис Дъкуърт.
Между трънаците се показа почервенял от тичане мъж.
– Не е сър Даниъл! – каза запъхтяно той. – Само седем души са. Долетя ли стрелата?
– Току-що – отвърна Елис.
– Чумата да ги тръшне! – извика новодошлият. – Мисля, че я чух, като свирна! А сега трябва да тръпна необядвал!
Само за миг, с тичане или бърз ход – според това, дали определеното им място беше по-близо, или по-далеко – всички бойци от дружината „Черната стрела“ напуснаха поляната пред разрушения дом; само котелът, загасващият огън и окаченият на глогината убит елен показваха, че са били тук.
