Текст книги "Черната стрела"
Автор книги: Роберт Льюис Стивенсон
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 14 (всего у книги 17 страниц)
Глава II
Битката при Шорби
Разстоянието, което трябваше да изминат, нямаше повече от четвърт миля. Но щом излязоха от прикритието на гората, те забелязаха пръснати хора, които тичаха и викаха из снежните ливади от двете страни на пътя. Почти в същия миг в града се вдигна олелия, която непрестанно се разрастваше и засилваше; преди да стигнат на половината път до най-крайната къща, камбаните от звънарната почнаха да звънят зад тях.
Младият херцог скръцна зъби. От тези толкова ранни признаци за тревога той се изплаши, че враговете му са може би готови за отбрана; а знаеше, че ако не успее да заеме позиция в града, малкият му отряд ще бъде скоро разбит и погубен в откритото поле.
Но положението на ланкастърци не беше толкова добро. В града ставаше това, което бе предвидил Дик. Нощната стража бе снела вече бойните си доспехи, другите още се разтакаха из помещенията си необути, необлечени, съвсем неподготвени за бой; из целия Шорби нямаше може би повече от петдесет въоръжени мъже и петдесет оседлани коне.
Звънът на камбаните и изплашените викове на тия, които тичаха из улиците и блъскаха на вратите, вдигна много скоро на крак около четиридесет души от петдесетте. Те се метнаха веднага на седлата и тъй като тревогата продължаваше да кънти отчаяно и настойчиво, препуснаха в различни посоки.
Така че, когато стигнаха до първите къщи на Шорби, Ричард Глостърски бе посрещнат само от шепа копиеносци, които помете, както ураган отнася лодка.
На стотина крачки вътре в града Дик Шелтън побутна херцога; в отговор херцогът стисна поводите, вдигна тръбата, даде уговорения призив и пое вдясно. Целият отряд се понесе като един човек подир него и мина в бесен галоп по съседната уличка. Само последните двадесетина конници останаха в началото на улицата; пехотинците наскачаха от седлата и започнаха да приготвят лъковете си и да заемат къщите от двете страни на улицата.
Изненадани от тази внезапна промяна на насоката и обезсърчени от здравия фронт на ариергарда, след кратко съвещание неколцина ланкастърци препуснаха обратно към града за подкрепления.
Градският квартал, който Ричард Глостърски зае по предложение на Дик, се състоеше от пет тесни улички с бедни, почти необитавани къщи и се намираше на едно малко възвишение, зад което се простираше открито поле.
Охраната на всяка уличка бе поверена на силна стража, а ядрото на отряда се укрепи в центъра, вън от обсега на стрелите, готов да отиде на помощ, гдето стане нужда.
В този съвършено беден квартал нямаше ни един от ланкастърските лордове. Само неколцина техни наемници се бяха настанили тук; а жителите му напуснаха едновременно домовете си и се втурнаха с викове из улиците или през градинските стени.
В центъра, гдето се срещаха петте улички, имаше една малка пивница с фирма „Шахматна дъска“. Нея именно Глостърския херцог избра за своя главна квартира през този ден.
На Дик повери охраната на една от петте улици.
– Вървете – каза той, – да спечелите рицарско звание за себе си и прослава за мене; единият Ричард – за другия. Ако аз се издигна, по същата стълба ще се качите и вие. Вървете – добави той, като му стисна ръката.
Но щом Дик тръгна, херцогът се обърна към близкостоящия дребен и дрипав стрелец.
– Върви по-скоро, Дътон – добави той. – Проследи този младеж. Ако ни е верен, с главата си отговаряш за неговия живот. Тежко ти, ако се завърнеш без него! Но ако ни измени или ако ти се усъмниш и за миг дари в него – пронижи го с меча си в гърба!
В това време Дик бързаше да укрепи позицията си. Улицата, която трябваше да охранява, беше много тясна; и от двете й страни се притискаха една до друга къщи с надвесени над самия път горни етажи; но тъй като улицата свършваше на градския пазарен площад, при все че беше тясна и мрачна, главният изход на битката щеше да се реши навярно именно тук.
Пазарният площад беше пълен с безредно тичащи граждани, но не се виждаше още никакъв неприятел и Дик сметна, че ще има време да се подготви за отбрана.
В края на улицата се виждаха две необитавани къщи с отворени врати, както стопаните им ги бяха оставили при бягството си; оттам той извлече набързо всички мебели и ги натрупа като барикада пред входа на улицата. От стоте души, които имаше на свое разположение, той настани повечето по къщите, гдето те щяха да бъдат под прикритие и същевременно да стрелят през прозорците, а останалите построи зад барикадата под личното си командуване.
През това време виковете и безредието продължаваха из града; тревожният камбанен звън, звукът на тръбите, препускането на конните отряди, виковете на командирите и писъците на жените се сливаха в оглушителен шум. Най-после тази врява стихна постепенно, а след малко редици облечени в броня бойци и стрелкови отряди започнаха да се събират и строяват в боен ред на пазарния площад.
Голям брой от тия бойци бяха в червено-сини униформи и Дик позна веднага, че рицарят, който командува от коня си тяхното построяване в редици, е самият сър Даниъл Брекли.
Настъпи продължително затишие, прекъснато от почти едновременния зов на четири тръби от четири различни части на града. От пазарния площад им отговори пета, редиците потеглиха и върху барикадата се изсипа град от стрели, които зачукаха по стените на двете странични къщи.
Нападението бе започнало по общ сигнал срещу петте изхода на квартала. Глостърския херцог беше обкръжен отвред и Дик разбра, че ако иска да задържи позицията си, трябва да разчита само на своите сто души.
Седем залпа стрели последваха един след друг; в разгара на стрелбата Дик усети, че някой го побутна по рамото: един паж му бе донесъл кожена ризница с метална броня.
– Изпраща я негова светлост – каза пажът. – Той забеляза, сър Ричард, че сте без ризница.
Дик се изправи, зарадван, че го нарекоха „сър Ричард“, и облече ризницата с помощта на пажа. Докато се обличаше две стрели удариха бронята, без да го докоснат, а третата рани смъртоносно пажа, който падна в нозете му.
В това време неприятелят напредваше упорито през пазарния площад с всички сили и беше вече наблизо, че Дик даде заповед да отговорят на стрелбата му. Иззад барикадата и от прозорците на къщите излетя веднага насрещен град от покосяващи стрели. Но очаквали сякаш само знак, ланкастърци се втурнаха с вик срещу барикадата; само конниците със спуснати наличници останаха по-назад.
Започна упорит, смъртоносен ръкопашен бой. Размахвайки в една ръка мечовете, нападателите се опитваха с другата да съборят барикадата, а от другата страна се стараеха като безумни да я защитят. Няколко минути нападатели и защитници падаха безмълвно едни върху други. Но да се руши винаги е по-лесно; и когато кратък тръбен зов даде заповед на нападателите да изоставят тази отчаяна задача, част от барикадата беше вече разрушена, а останалата – съборена наполовина и готова всеки миг съвсем да рухне.
В този миг пехотинците на пазарния площад се оттеглиха тичешком встрани. Построените в два реда конници потеглиха внезапно, превръщайки фланга си във фронт; и дългата бронирана колона се нахвърли с бързината на усойница върху рухващата барикада.
Единият от първите двама конници падна заедно с коня и бе стъпкан от другарите си. Вторият скочи върху барикадата и прониза с копието си един стрелец. Но бе почти веднага смъкнат от седлото, а конят му бе убит.
След това цялата мощ и устрем на нападението връхлетя срещу защитниците и ги пръсна. Тъпчейки падналите си другари и понесени от яростта на своя пристъп, конниците пресякоха разбитата линия на Дик и се разляха с грохот в следващата уличка, както река се прехвърля и разлива през съборен яз.
Но битката още не бе свършена. В тесния вход на уличката Дик и няколко оцелели бойци все още размахваха алебардите си като дървари, а малко по-нататък улицата бе препречена скоро с нова, по-висока и по-надеждна барикада от убити войници и изтърбушени коне, които се гърчеха в предсмъртни мъки.
Спрени от това ново препятствие, останалите конници се оттеглиха, а тъй като при отстъплението им стрелбата от къщите се удвои, оттеглянето им се превърна за миг почти в бягство.
В това време конниците, които бяха успели да прескочат барикадата, се втурнаха по-навътре в улицата, но пресрещнати пред вратата на пивницата „Шахматна дъска“ от страхотния Гърбушко и всички резерви на йоркистите, те се пръснаха назад в ужасно безредни и уплаха.
Срещу тях се нахвърлиха сега Дик и хората му; други войници наизскачаха от къщите; жестока градушка от стрели, посрещна бегълците, подир които вече препускаше Глостърския херцог; и след минута по улицата не остана жив ланкастърец.
Едва тогава Дик вдиша окървавения си меч и даде заповед за победен възглас.
В това време Глостърския херцог бе слязъл от коня да огледа полесражението. Лицето му бе бледо като платно. Но очите блестяха като скъпоценни камъни, а когато заговори, гласът му прозвуча дрезгаво и пресекливо от възбудата на боя и успеха. Той погледна укреплението, към което не можеше да се приближи нито свой, нито враг – така отчаяно се гърчеха там в предсмъртни мъки ранени коне, – и се усмихна скръбно при вида на толкова пролята кръв.
– Довършете тези коне – каза той, – те ви пречат. Ричард Шелтън – добави той, – доволен съм от вас. Коленичете!
Ланкастърци бяха грабнали отново лъковете и стрелите полетяха като дъжд при входа на улицата, но херцогът не им обърна никакво внимание, извади решително меча си и даде веднага на Дик рицарско звание.
– А сега, сър Ричард – продължи той, – ако видите лорд Райзинхъм, незабавно ми пратете бързоходец. Пратете ми го веднага, дори ако той ви е последният войник. Предпочитам да загубя позицията си, отколкото да пропусна случая да го убия. Запомнете всички – добави той, като повиши глас, – ако граф Райзинхъм бъде убит от друга, а не от моята ръка, аз ще смятам тази победа за поражение.
– Милорд херцог – каза един от приближените му, – нима ваша светлост не се умори да излага безцелно скъпоценния си живот? Защо се бавим още тук?
– Кетсби – отвърна херцогът, – само тук и никъде другаде ще се реши изходът на боя. Другите схватки са само за заблуждение. Тук трябва да победим. А колкото за излагането – ако бяхте грозен гърбушко, комуто и децата по улиците се присмиват, бихте ценили по-малко кожата си и бихте дали живота си за час прослава. Впрочем, ако искате, можем да огледаме и другите позиции. Моят едноименник сър Ричард ще задържи тази улица, гдето се гази до глезените в кръв. На него можем да се доверим. Но помнете, сър Ричард, че още не сте свършили всичко. Най-лошото е напред. Не спете!
Той отиде при младия Шелтън, погледна го твърдо в очите, хвана с две ръце ръката му и я стисна почти до кръв. Дик трепна под този поглед. Безумната възбуда, смелостта и жестокостта, които прочете в него, го изпълниха със страх за бъдещето. Този млад херцог беше наистина храбрец, който се сражава в първите редици, но имаше опасност, че и след битката, в дни на мир сред верни другари, този неспокоен дух ще продължи да сее смърт.
Глава III
Битката при Шорби (продължение)
Оставен да се справя отново сам, Дик започна да се оглежда. Дъждът от стрели бе поотслабнал. Врагът отстъпваше навред и пазарният площад беше почти опразнен, а снегът се бе превърнал в жълто-червеникава кал, изпръскана със съсирена кръв, изпъстрена с умрели хора и коне и нагъсто забучени стрели с пера.
Загубите на Дик бяха тежки. Входът на уличката и развалините на барикадите бяха затрупани с мъртви и умиращи; от стоте бойци, с които бе започнал битката, едва ли му останаха и седемдесет души, годни да държат оръжие.
Но денят напредваше. Всеки миг можеше да се очаква пристигането на първите подкрепления, а ланкастърци, стреснати от изхода на своя отчаян и безуспешен пристъп, не биха издържали ново нападение.
В стената на една от страничните къщи имаше слънчев часовник; озарен от мразовитото зимно слънце, той показваше десет часа сутринта.
Дик се обърна към близкостоящия дребен и невзрачен стрелец, който превързваше ръката си.
– Добре се бихме – каза той – и кълна се, че няма да ни нападнат повторно.
– Сър – отвърна дребният стрелец, – вие се сражавахте отлично за Йорк, а още по-добре за себе си. Никой не е успял досега да спечели за толкова кратко време обичта на херцога. Истинско чудо е, че той повери такава позиция на човек, когото не познава. Но пазете главата си, сър Ричард! Ако бъдете победени, ако отстъпите само стъпка, ще ви накажат със секира или въже; честно и почтено ще ви кажа, че аз съм оставен тук да ви довърша с един удар в гърба, ако се усъмня във вас.
Дик го погледна смаяно.
– Ти! – извика той. – И то в гърба!
– Тъкмо така – каза стрелецът; – това поръчение не ми е приятно, затова ви го казах. Вие трябва да задържите позицията, сър Ричард, иначе тежко ви. О, нашият Гърбушко е храбър човек и славен воин, но и в добро, и в лошо настроение обича всичко да се върши точно според заповедите му. Който не постъпи така или му попречи – чака го смърт!
– Господи! – извика Ричард. – Наистина ли! И нима хората ще тръгнат след такъв вожд?
– Да, тръгват, и то с радост – отговори стрелецът, – защото той строго наказва, но и щедро възнаграждава. А ако не щади живота и потта на другите, не жали и себе си; той е всякога на първата бойна линия и ляга последен да спи. Далеко ще отиде гърбавият Дик.
Храбър и бдителен, младият рицар стана сега още по-внимателен и смел. Той започна да разбира, че внезапното благоволение на херцога е съпроводено с опасности. И като отвърна глава от стрелеца, загледа пак тревожно пазарния площад, безлюден както и досега.
– Не ми харесва това спокойствие – каза Дик. – Сигурно ще ни готвят някаква изненада.
Сякаш в отговор на тази забележка, стрелците тръгнаха отново срещу барикадата и я обсипаха със стрели. Но в това нападение се долавяше колебливост. Хората не напредваха решително, а като че очакваха някакъв по-нататъшен сигнал.
Дик се оглеждаше неспокойно, търсейки някаква скрита опасност. И наистина към средата на уличката една врата се отвори ненадейно и от нея и от прозорците на къщата се изля поток от ланкастърски стрелци. Те се построяваха в боен ред още със скачането, приготвяха си лъковете и обсипваха със стрели тила на Дик.
В същото време нападателите на пазарния площад удвоиха стрелбата и почнаха да се приближават уверено към барикадата.
Дик извика из къщите всичките си бойци, строи ги на два фронта, насърчи ги е думите и държането си и отрядът му отговори усърдно на двойното обстрелване.
В това време къщите в уличките почнаха да се отварят една след друга и от всички врати и прозорци продължиха да изскачат с победоносни викове нови ланкастърски бойци, докато най-после броят на враговете в тила му се изравни с тоя откъм фронта. Ясно беше, че не ще може да задържи позицията, но дори да успее да я задържи, тя беше вече безполезна; и цялата войска на йоркистите стоеше безпомощна пред прага на пълен разгром.
Нападателите в тила на Дик бяха най-голямата опасност за общата отбрана, затова той поведе лично бойците си срещу тях. Нападението му беше толкова стремително, щото ланкастърските стрелци отстъпиха, разколебаха се и най-после се втурнаха в безредие към къщите, от които така самонадеяно бяха излезли преди малко.
В това време ланкастърските бойци откъм пазарния площад, прекосили незащитената барикада, нападнаха стремително от другата страна; и Дик трябваше отново да обърне войските си, за да прогони и тях. Храбростта на войниците му надделя и този път; те разчистиха победоносно улицата, но в това време неприятелят изскочи пак от къщите и ги нападна за трети път в тил.
Йоркистите започнаха да се пръскат; на няколко пъти Дик се озова съвършено сам сред вражеските бойци и бе принуден да се отбранява с меча си. На няколко пъти почувствува, че е ранен. А в това време уличната битка продължаваше тук и там без решителен изход.
Но изведнъж Дик чу гръмкия зов на тръби откъм покрайнините на града. Към небето се понесе бойният вик на йоркистите, повтарян от множество ликуващи гласове. В същия миг неприятелят пред него започна бързо да отстъпва, като се втурна обратно по уличката към пазарния площад. Някой извика: „Бягайте!“ Тръбите даваха объркани сигнали – едни заповядаха сбор, други тръбяха за пристъп. Ясно беше, че е нанесен силен удар и ланкастърци са изпаднали поне засега в пълен безпорядък и донейде в паника.
След това се разигра като театрален номер последното действие от битката при Шорби. Бойците пред Дик се обърнаха като псета, на които са подсвирнали да се приберат в къщи, и се втурнаха неудържимо назад. В същия миг конници откъм пазарния площад ги подгониха като вихрушка; ланкастърци се обръщаха да се отбраняват с мечове, но йоркистите ги поваляха с копия.
В центъра на ръкопашния бой Дик забеляза отдалеко гърбавия херцог. Той даваше сега първия пример за безразсъдната си храброст и умение да се провира сред вражеските редици, качества, които и след години, на бойното поле при Босуърт, когато херцогът беше вече опетнен от престъпления, можеха все пак да променят изхода на боя и съдбата на английския престол. Избягвайки и нанасяйки удари, тъпчейки, каквото му попадне, той така умело държеше и направляваше силния си кон, така изкусно се отбраняваше и така щедро сееше смърт сред враговете си, че скоро се озова далеко пред своите рицари, проправяйки с окървавения си меч път към мястото, гдето лорд Райзинхъм събираше наоколо си своите най-храбри бойци. Само след миг те бяха един срещу друг – високият, величествен, прославен воин и недъгавият, болнав младеж.
И все пак Шелтън не се усъмни нито за миг в изхода; когато бойните редици се разредиха за миг, графът бе вече изчезнал, а гърбавият Дик, развъртял меч, пришпорваше грамадния си кон към най-опасното средище на боя.
Така чрез храбростта на Шелтън, който задържа подстъпа към уличката при първото нападение, и чрез навременното пристигане на седемстотинте бойци, младежът, който щеше да си спечели по-късно проклятията на потомството под името Ричард III, спечели първото си голямо сражение.
Глава IV
Разграбването на Шорби
На бойното поле не бе останал ни един неприятел; оглеждайки тъжно останките на храбрата си войска, Дик започна да пресмята колко му е струвала победата. Сега, след като мина опасността, той се чувствуваше така вдървен, измъчен, смазан, ранен и разнебитен, а главно така дълбоко изтощен от отчаяните и непрестанни усилия по време на боя, че изглеждаше неспособен за каквото и да е ново усилие.
Но не бе дошло още време за почивка. Шорби бе превзет с пристъп; при все че градът не бе укрепен и нямаше защо да носи отговорност за съпротивата, ясно беше, че безпощадните бойци ще бъдат не по-малко безпощадни, след като битката бе приключена, и че сега предстои да се разиграе най-ужасната част на войната. Ричард Глостърски не беше вожд, който би защитил гражданите от своите разярени войници; а дори да би поискал, не се знае дали би могъл да го стори.
Затова Дик трябваше да се погрижи сам да намери и защити Джоана; с това намерение той огледа внимателно бойците си. Отдели настрана трима-четирима, които му се сториха най-склонни да се подчиняват и да не се напият; обеща им голяма награда, нарочна похвала пред херцога и ги поведе през изпразнения от конниците площад към уличките в другия край на града.
Тук-там по пустата улица продължаваха редки схватки между двама-трима срещу десетина; тук-там се виждаше оградена къща, отгдето защитниците хвърляха столове и маси по главите на нападателите. Снегът бе покрит с оръжия и трупове; но като се изключат тези частични схватки, улиците бяха опустели, а от разтворените или затворени и барикадирани къщи не се издигаше никакъв дим.
Проправяйки си път покрай тези, които още се сражаваха, Дик поведе бързо хората си към манастирската църква; но когато излязоха на главната улица, той извика от ужас. Голямата къща на сър Даниъл беше превзета с пристъп. Изпочупените врати се люшкаха на пантите си, тълпи войници влизаха и излизаха да търсят или изнасят плячка. В това време из горните етажи все още оказваха съпротива на мародерите; тъкмо когато Дик се приближаваше към сградата, един прозорец се отвори и някакъв нещастник в синьо и червено, който пищеше и се съпротивляваше, бе изблъскан през прозореца и хвърлен на улицата.
Дик бе обзет от най-ужасни опасения. Той изтича като бесен, проправи си през множеството път до къщата и се качи на един дъх в стаята на третия етаж, гдето се бе разделил с Джоана. Стаята беше неузнаваема; мебелите бяха разхвърляни, гардеробите отворени, краят на един съборен гоблен тлееше върху въглените на камината.
Дик почти несъзнателно загаси с нозе започващия пожар и се спря замаян. Сър Даниъл, сър Оливър, Джоана – всички бяха изчезнали; но кой би могъл да каже дали са били убити пра разгрома, или са успели да се измъкнат невредими от Шорби?
Той дръпна за дрехата един минаващ стрелец.
– Приятелю – каза той, – тук ли беше, когато заемаха къщата?
– Пусни ме – отвърна стрелецът. – Чумата да те тръшне, пусни ме или ще удрям!
– Стой и казвай истината!
Но войникът, разгорещен от пиенето и от битката, удари с една ръка Дик по рамото, а с другата издърпа дрехата си. Младият вожд не можа да овладее гнева си. Той сграбчи стрелеца в силните си ръце и го притисна като дете до бронята си, после го задържа пред себе си и му заповяда да говори, ако му е скъп животът.
– Моля ви се, смилете се! – започна задъхано стрелецът. – Ако знаех, че сте толкова ядосан, нямаше да ви противореча. Тук бях наистина.
– Познаваш ли сър Даниъл? – продължи Дик.
– Много добре го познавам – отвърна войникът.
– В къщи ли си беше той?
– Да, сър – каза стрелецът, – но когато ние влизахме през двора, той избяга през градината.
– Сам ли беше? – извика Дик.
– Може да имаше двадесетина копиеносци с него – каза войникът.
– Копиеносци ли? А жени нямаше ли?
– Наистина не видях – каза стрелецът. – Ала в къщата нямаше никаква жена, ако искате да знаете.
– Благодаря – каза Дик. – Ето ти една монета за труда. – Само че като порови в кесията си, не намери нищо. – Потърси ме утре – добави той. – Ричард Шел… – Но веднага се поправи – сър Ричард Шелтън. Богато ще те възнаградя.
Хрумна му внезапна мисъл. Той слезе бързо на двора, изтича с все сили през градината и стигна пред главния вход на църквата. Вратата беше широко разтворена; вътре беше препълнено с избягали граждани, прибрали тук семействата и най-ценните си вещи; а пред главния олтар свещеници в богослужебни одежди молеха бога за милост. Когато Дик влезе, гръмката песен на хора отекна под високия свод.
Той почти изтича между бежанците и стигна до стълбата за камбанарията. Един висок свещеник му препречи пътя.
– Накъде, сине? – запита строго той.
– Отче – отговори Дик, – дошъл съм с бързо поръчение. Не ме спирайте. Аз се разпореждам тук от името на негова светлост Глостърския херцог.
– На негова светлост ли? – повтори свещеникът. – Нима битката свърши така злополучно?
– Битката е вече свършена, отче, ланкастърци са напълно разбити, милорд Райзинхъм, бог да го прости, остана на полесражението. А сега с ваше позволение аз отивам да си гледам работата. – И като отстрани свещеника, който изглеждаше смаян от новините, Дик отвори вратата и запрескача по четири стъпала наведнъж, без да се спре или препъне, докато стигна по площадката на върха.
От камбанарията на Шорби се виждаше като на длан не само целият град, но и цялата околност – и сушата, и морето. Наближаваше пладне, денят беше съвсем ясен, снегът ослепително блестеше. Оглеждайки цялата местност, Дик можа да прецени напълно последиците от боя.
От улиците долиташе неясен глъч, а от време на време, твърде нарядко, и звън от удряща се стомана. Никакъв кораб, никаква лодка дори не се виждаше в пристанището, но морето гъмжеше от платноходки и лодки, претоварени с бежанци. На сушата заснежените ливади бяха пълни с групи конници, които се опитваха да се доберат до гората; други, сигурно йоркисти, им препречваха пътя, биеха ги и ги връщаха към града. Навред се търкаляха трупове на хора и коне, рязко очертани върху белия сняг.
Пехотинците, които не бяха успели да се приберат на някой кораб, продължаваха да стрелят из покрайнините на пристанището или от крайбрежните пивници, дето се бяха скрили. И в този квартал имаше една-две опожарени къщи, отгдето димът се извисяваше на огромни спирали към морето в мразовития слънчев ден.
Погледът на младия наблюдател от камбанарията бе привлечен от група конници, които бяха вече наближили гората и се насочваха почти право към Холиуд. Бяха доста много; в никой друг участък не се виждаха толкова много ланкастърци, събрани на едно място. Те бяха оставили широка следа по снега, по която Дик можа да определи съвсем точно отгде са напуснали града.
Докато Дик ги наблюдаваше, те стигнаха безпрепятствено безлистната гора и тъй като се бяха отклонили малко от посоката си, слънцето освети изцяло униформата им, която се очерта ярко върху тъмния фон на дърветата.
– Червено и синьо! – извика Дик. – Ей богу – червено и синьо!
И веднага хукна надолу.
Трябваше непременно да намери Глостърския херцог, защото в това безредие сред войската само той би могъл да му даде достатъчно бойци. Битката в центъра на града беше всъщност вече свършена и докато тичаше насам-нататък да търси предводителя, Дик се сблъскваше по улиците с тълпи от скитащи войници; едни залитаха, претоварени с много повече плячка, отколкото можеха да носят; други бяха пияни и ревяха. Никой не знаеше где е херцогът; най-после Дик го откри съвсем случайно, че ръководи от коня си изтикването на стрелците от участъка около пристанището.
– Тъкмо навреме идвате, сър Ричард Шелтън – каза той. – Аз ви дължа нещо, което ценя съвсем малко: живота си; и нещо, за което никога не ще мога да ви се отплатя: победата. Кетсби, ако имах десетина военачалници като сър Ричард, бих могъл да тръгна право към Лондон. А сега, сър, искайте наградата си.
– Съвсем открито, милорд – каза Дик, – съвсем открито и велегласно. Избягал е човек, който ми е сторил много злини, а сега е отвел със себе си девойка, на която съм обещал любов и закрила. Дайте ми петдесет копиеносци да ги догоня и ваша светлост ще бъде освободен от всяко задължение, което благоволява да признае, че има към мене.
– Как се казва тоя човек? – запита херцогът.
– Сър Даниъл Брекли – отговори Дик.
– Уловете този лицемер – извика Глостърския херцог. – Това не е награда, сър Ричард, а нова услуга и ако ми донесете главата му, ново задължение за съвестта ми. Дай му копиеносци, Кетсби; а вие, сър, помислете в това време какво удоволствие, чест или изгода бих могъл да ви доставя.
В същия миг йоркистки бойци заеха една от крайбрежните пивници, като я обкръжиха от три страни и прогониха или заловиха защитниците й. Гърбавият Дик поздрави с радост този подвиг, отиде с коня си малко по-близо и поиска да види пленниците.
Те бяха четирима-петима души – двама от хората на лорд Шорби, един на лорд Райзинхъм и най-после – но съвсем не най-маловажен за Дик – един висок, тромав, полупиян стар моряк с посивели коси, следван от куче което скимтеше и подскачаше по петите му.
Младият херцог ги огледа строго и каза:
– Добре. Обесете ги.
После се обърна да наблюдава хода на битката.
– Милорд – каза Дик, – ако ми позволите, намислих каква награда да ви поискам. Подарете ми живота и свободата на оня стар моряк.
Глостърският херцог се обърна и погледна Дик право в лицето.
– Сър Ричард – каза той, – аз не воювам с паунови пера, а със стоманени стрели. Аз убивам всеки, който ми е враг, без да приемам оправдания и молби за милост. Помислете сам. В това така разпокъсано английско кралство всеки мой войник има брат или приятел в неприятелския лагер. И ако почна да раздавам такива помилвания, ще трябва да си прибера меча в ножницата.
– Може и да е така, милорд, но аз все пак ще се одързостя да напомня на ваша светлост обещанието ви, дори ако бих загубил с това вашето благоволение.
Ричард Глостърски почервеня от гняв.
– Запомнете добре – каза рязко той, – аз не обичам нито милосърдието, нито тия, които го проявяват. Днес вие сложихте начало на едно блестящо поприще. Щом настоявате на дадената от мене дума, ще отстъпя, но кълна се в небесната слава, че с това свършва и моето благоволение към вас!
– Загубата ще е моя – каза Дик.
– Дайте му моряка – каза херцогът; после пришпори коня си и обърна гръб на младия Шелтън.
Дик нито се зарадва, нито се огорчи. Той бе опознал вече добре младия херцог, та не залагаше много на благоволението му; то се бе проявило и израснало толкова леко и бързо, че не вдъхваше голямо доверие. Само от едно се страхуваше; да не би отмъстителният вожд да се откаже от даването на копиеносците. В това отношение обаче той не бе справедлив нито към честта на Глостърския херцог (каквато и да беше тя), нито преди всичко към неговото постоянство. Щом бе решил веднъж, че Дик е подходящият човек да преследва сър Даниъл, той нямаше да промени решението си и скоро доказа това, като извика на Кетсби да побърза, защото рицарят чака.
През това време Дик се обърна към стария моряк, който изглеждаше равнодушен както към присъдата, така и към последвалото освобождение.
– Арблестър – каза Дик, – аз ти сторих зло, но кълна се в светия кръст, че сега се разплатих.
Старият моряк го погледна тъпо, без да продума.
– Хайде – продължи Дик, – животът е все пак живот, стари мърморко, и струва много повече от кораб и напитки. Кажи, че ми прощаваш, защото животът ти може да не струва нищо за тебе, но на мене струва цялото ми бъдеще. Скъпо заплатих аз за него, не ми се сърди вече!
– Ако си имах кораб – каза Арблестър, – щях да отплавам в открито море… заедно с моя Том. Но ти, побратиме, ми заграби кораба и сега съм просяк, а някакъв негодник в червена риза простреля моя Том. Чумата да го тръшне! – рече той и не продума вече. Последната му дума беше: „Чумата да го тръшне!“, и нещастната му душа излетя. Няма да плава вече из моретата моят Том.
Безполезно разкаяние и жал обзеха Дик; той се опита да хване ръката на моряка, но Арблестър я отдръпна.
– Не – каза той, – остави ме. Стига ти това, че ме изигра.
Думите заседнаха на гърлото на Дик. Той видя през сълзи как нещастният старец, замаян от пиене и скръб, се затътри с наведена глава по снега, без да поглежда кучето, което вървеше и скимтеше подир него; и разбра за пръв път колко жалка е ролята ни в живота и как стореното веднъж не може с никакво разкаяние да се измени или поправи.
