Текст книги "Черната стрела"
Автор книги: Роберт Льюис Стивенсон
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 15 (всего у книги 17 страниц)
Но той нямаше време за напразни съжаления. Събрал вече конниците, Кетсби се приближи към Дик, скочи от седлото и му предложи собствения си кон.
– Тази сутрин – каза той – аз ви позавидях за спечеленото благоволение, но то не трая дълго; а сега, сър Ричард, от все сърце ви давам този кон – да избягате с него.
– Потърпете ме още миг – отговори Дик. – На какво се дължеше това благоволение?
– На името ви – отговори Кетсби. – Името е най-голямото суеверие на милорда. Ако се казвах Ричард, утре бих бил граф.
– Благодаря ви, сър – отвърна Дик; – и тъй като е малко вероятно големите ми успехи да продължат, ще ви кажа дори сбогом. Няма да се престоря, че ми е било неприятно да поема пътя към преуспяването, но няма да се престоря и на много огорчен от края му. Властта и богатствата са, разбира се, прекрасни неща, но между нас казано – вашият млад херцог вдъхва ужас.
Кетсби се засмя.
– Да – каза той, – и все пак, който тръгне подир Гърбавия Дик, ще стигне далеко. Както и да е, бог да пази всинца ни от зло! Добър успех!
При тези думи Дик застана пред хората си, даде заповед за тръгване и препусна.
Той мина през града по предполагаемия път на сър Даниъл, като се вглеждаше навред за някой знак, по който би могъл да разбере, че не греши…
Улиците бяха покрити с мъртви и ранени; съдбата на последните беше много по-тежка в мразовития ден. Йоркистки шайки скитаха от къща в къща да грабят и убиват, като пееха дружно по пътя.
Докато минаваха през града, до слуха на младия Шелтън стигнаха отвред шумни доказателства за насилия и изстъпления: ту удари с чук по някоя залостен врата, ту жалки писъци на жени.
Едва сега съвестта на Дик се пробуди. Едва сега той видя жестоките последици от собствените си постъпки и мисълта за всички страдания, преживявани в тоя миг из Шорби, го изпълни с отчаяние.
Най-сетне стигнаха до покрайнините; там, по снега под него, се просна същата широко отъпкана следа, която бе забелязал от камбанарията. Той тръгна по-бързо, като продължаваше да оглежда внимателно падналите хора и коне от двете страни на пътеката. Сега видя с облекчение, че повечето са в униформата на сър Даниъловите бойци и дори позна някои, които лежаха по гръб.
На половината път между града и гората отрядът на сър Даниъл е бил очевидно нападнат от стрелци, защото труповете тук бяха много нагъсто и всички пронизани със стрели. Между тях Дик зърна един юноша, чието лице му се стори съвсем познато.
Той спря отряда, слезе от коня си и повдигна главата на юношата. Качулката на ранения падна и от нея се разпиля дълга тъмна коса. В същия миг юношата отвори очи.
– А! Лъворазгонителю! – обади се слаб глас. – Тя е напред. Препускай… Препускай по-бързо.
И нещастната млада дама изпадна пак в несвяст.
Един от войниците на Дик имаше шишенце с някакво укрепително лекарство, с което Дик успя да я свести. След това качи приятелката на Джоана на седлото си и препусна към гората.
– Защо ме прибирате? – запита тя. – Само ще се забавите заради мене.
– Не, мадам – отговори Дик. – Шорби е пълен с кръв, пиянство и безредици. Тук сте в безопасност, бъдете доволна.
– Не искам да съм задължена към никого от вашата партия! – извика тя. – Свалете ме!
– Мадам, вие не знаете какво говорите – отвърна Дик. – Вие сте ранена…
– Не съм – каза тя. – Само конят ми е убит.
– Това няма никакво значение – възрази Ричард. – Тук сте в снежно поле, заобиколена отвред с врагове. И да искате, и да не искате, ще ви отведа със себе си. И много се радвам, че ми се удава случай да ви се отплатя поне отчасти.
Тя помълча. После попита внезапно:
– А чичо ми?
– Милорд Райзинхъм ли? – отвърна Дик. – Бих искал да ви дам добри вести, мадам, но нямам. Видях го веднъж по време на боя; само веднъж. Да се надяваме, че е добре.
Глава V
Нощ в гората: Алишиа Райзинхъм
Беше почти сигурно, че сър Даниъл е тръгнал към крепостта, но поради дълбокия сняг, късния час и необходимостта да върви не по пътя, а през гората, също така сигурно беше, че не ще може да стигне там, преди да съмне.
За Дик оставаха две възможности: или да върви както досега по следите на рицаря и ако може, да нападне тази нощ стана му, или да поеме друга посока и да се опита да му пресече пътя.
Срещу всеки план можеха да се направят сериозни възражения и като се страхуваше, че в случай на сражение ще изложи на опасност Джоана, Дик още не бе решил какво да предприеме, когато стигна до края на гората.
От това място сър Даниъл бе свил малко наляво и след това бе тръпнал направо през високата гъста гора. Отрядът чу бе стеснил тук фронта си, за да може да мине между дърветата, затова следата по снега беше по-дълбока. Погледът я проследяваше, проточена тясна и права под безлистните дъбове, които извисяваха над нея възловатите си разклонения и величествения покров на своите клони; не се чуваше ни човек, ни звяр, ни чуруликане на червеношийка; само златистото зимно слънце прозираше зад преплетените сенки.
– Какво ще кажеш – обърна се Дик към един от войниците, – да продължим направо ли, или да ударим напреко към Тънстол?
– Сър Ричард – отговори войникът, – аз бих препускал подир отряда, докато хората му се разпръснат.
– Ти си прав без съмнение – отвърна Дик, но ние тръгнахме много набързо, както налагаха условията. Насам няма никакви къщи, гдето бихме могли да се приютим и нахраним, а докато съмне, ще прегладнеем и премръзнем. Какво ще кажете, момчета? Съгласни ли сте да потърпите за успеха на похода, или искате да се върнем в Холиуд, да ни нахрани майката-църква? Начинанието ни е малко несигурно, затова не принуждавам никого, но ако сте съгласни да ви водя, ще изберете първото.
Войниците отговориха почти едногласно, че ще последват сър Ричард, гдето пожелае.
Дик пришпори коня си и тръгна пак напред.
Снегът по пътеката беше много отъпкан, така че преследвачите се движеха много по-лесно от преследваните. Те препускаха в галоп, двеста копита удряха последователно втвърдения сняг, а звънът на оръжията и пръхтенето на конете кънтеше като боен ек под свода на безгласната гора.
Най-после широката следа на преследвания отряд излезе на друма откъм Холиуд, изгуби се на известно разстояние, а когато се появи пак малко по-нататък в неотъпкания сняг, Дик забеляза с изненада, че е по-тясна и не добре отъпкана. Ясно беше, че сър Даниъл се е възползувал от хубавия път и е разделил отряда си. Тъй като изгледите за успех бяха еднакви, по която и следа да тръгнеше, Дик продължи съвсем наслуки по първата следа, която го отведе след едночасова езда сред гората, отгдето повече от двадесет нови следи се пръскаха в най-различни посоки.
Дик дръпна отчаяно поводите. Краткият зимен ден беше към края си; слънцето – тъмночервено кълбо без никакво сияние – залязваше между безсилните клони; сянка покриваше снега на цяла миля; студът щипеше крайчеца на пръстите, а парата от дишането на конете се извисяваше като облак.
– Ех, надхитриха ни – призна Дик. – Да ударим най-после към Холиуд. Ако се съди по слънцето, дотам е по-близо, отколкото до Тънстол.
Те поеха наляво, като обърнаха гръб към червения щит на слънцето, и тръгнаха през равнината към манастира. Но условията бяха сега други; не можеха да препускат по пътека, отъпкана от враговете им към целта, за която водеше пътят, а трябваше да газят бавно из дълбокия сняг, да се спират постоянно, за да избират посоката, да затъват непрестанно в преспи. Слънцето ги изостави скоро, сиянието на залеза угасна и те започнаха най-сетне да се лутат из тъмнината под зъзнещите звезди.
Наистина луната щеше да озари след малко върха на хълмовете и те щяха да тръгнат пак напред. Но всяка стъпка, направена дотогава напосоки, можеше да ги отклони от пътя им. Не им оставаше нищо друго, освен да се разположат на стан и да чакат.
Поставиха часовои, разчистиха едно местенце от снега и след няколко несполучливи опита успяха да запалят огън. Войниците насядаха около това горско огнище, разделиха си кой какво носеше, шишенцето тръгна от ръка на ръка. Като избра най-хубавите късчета от оскъдната и проста храна, Дик ги занесе на племенницата на лорд Райзинхъм, седнала под едно дърво настрана от войниците.
Тя си бе постлала един кански чул, загърнала се бе с друг и гледаше огъня. Когато Дик и предложи да хапне, трепна като събудена от сън, после мълчаливо отказа.
– Мадам – каза Дик, – моля ви се, не ме наказвайте толкова жестоко. Не зная с какво съм ви оскърбил: отвлякох ви наистина, но сторих това насилие от приятелски чувства; изложих ви на тежкия нощен поход, но бързам, за да спася друга девойка, слаба и беззащитна като самата вас. Не наказвайте поне себе си, мадам; хапнете да се подкрепите, дори ако не сте гладна.
– Няма да взема нищо от ръце, които са убили моя роднина – отговори тя.
– Мадам – извика Дик, – кълна се в светия кръст, че и с пръст не съм го докоснал!
– Закълнете ми се, че е още жив – отвърна тя.
– Няма да си кривя душата пред вас – отговори Дик. – Състраданието ми повелява да ви огорча. Убеден съм, че е мъртъв.
– И вие искате да ям! – извика тя. – И станахте „сър“. Спечелили сте рицарско звание, като сте убили добрия ми роднина! Ако не бях едновременно глупачка и изменница, ако не бях ви спасила в дома на вашия враг, сега вие щяхте да сте мъртъв, а той – който струваше колкото десет души като вас – щеше да е жив.
– Аз изпълних само своя дълг, както и чичо ви изпълни своя – отговори Дик. – Ако е още жив – кълна се в небето, че желая да е жив! – той не би ме порицал, а похвалил.
– Сър Даниъл ми разказа всичко – отговори тя. – Видял ви на барикадата. Той каза, че цялата ви партия се е задържала само чрез вас; вие сте спечелили битката. Вие сте убили значи добрия лорд Райзинхъм: все едно, че сте го удушили. И искате да ям заедно с вас… без да сте измили ръцете си след убийството? Но сър Даниъл се закле да ви погуби. Той ще отмъсти за мене!
Нещастният Дик потъна в мрачен размисъл. Спомни си старият Арблестър и гласно изохка.
– Толкова виновен ли ме смятате? – каза той. – Вие, която ме защитихте… приятелката на Джоана…
– Какво търсехте в битката? – възрази тя. – Ви не сте от никоя партия, вие сте още момче… само плът и кръв, неръководени от разум! Защо се сражавахте? Само от желание да убивате, то се знае!
– Да – извика Дик, – и аз не зная защо. Но както вървят работите в английското кралство, всеки нещастен дворянин, ако не се сражава за едната партия, ще бъде заставен да се сражава за другата. Не може да остане настрана, неестествено ще бъде.
– Който няма собствено убеждение, не трябва да вади меч – отвърна младата лейди. – Щом се сражавате за когото попадне, вие сте просто убиец! Само целта облагородява войната, а вие нямате никаква цел и я опозорихте.
– Мадам – каза засраменият Дик, – аз разбирам донейде грешката си. Много прибързах, намесих се, преди да ми е дошло времето. Откраднах кораб – кълна ви се, че смятах да е за добро, – но само погубих по този начин няколко невинни, а заедно с това огорчих и разорих един клет старик, чийто вид днес ме прониза като нож. Намерението ми тази сутрин беше да спечеля чест и слава, за да се оженя, а виждате ли? Предизвиках смъртта на вашия скъп роднина, който бе добър към мене. И кой знае какво ли още съм сторил! Може би – уви! – съм помогнал на Йорк да заеме престола; а това може да е най-лошото дело и да донесе само зло на Англия. О, мадам, виждам греха си. Аз не съм подготвен за живота. От разкаяние и за да не направя някое по-голямо зло, щом свърши този поход, ще отида в манастир. Ще се откажа с клетва от Джоана и от военното дело. Ще стана монах и ще се моля всеки ден за душата на добрия ви роднина.
На Дик се стори, че младата лейди се засмя при това дълбоко самоунижение и разкаяние.
Когато вдигна глава, той видя, че тя го гледа при светлината на огъня някак особено, но не сърдито.
– Мадам – възкликна той, като мислеше, че тя не се е засмяла, а само така му се е сторило, и все пак допускайки от промененото и изражение, че е успял да я трогне, – нима това не ви стига? Аз се отказвам от всичко, за да поправя злото, което съм сторил, за да осигуря с молитвите си царство небесно на лорд Райзинхъм. И то в деня, когато спечелих рицарско звание и смятах, че съм най-щастливият млад благородник на тоя свят.
– О, момченце – каза тя, – добро момченце!
За най-голяма негова изненада тя изтри нежно сълзите от бузите му, после, отстъпвайки сякаш на някакъв внезапен порив, обгърна с ръце шията му, привлече го към себе си и го целуна. Простодушният Дик се смути съвсем.
– Хайде – каза весело тя, – вие сте военачалник, затова трябва да се храните. Защо не вечеряте?
– Скъпа мадам Райзинхъм – отговори Дик, – най-напред искам да нагостя пленницата си, пък и да си кажа правото, разкаянието не ми позволява вече да гледам храна. По-добре е да постя и да се моля, скъпа лейди.
– Наричайте ме Алишиа – каза тя, нима не сме отдавнашни приятели? А сега – хайде! Аз ще ям само колкото хапнете вие; ако не ядете, и аз няма да хапна; ако ядете с охота, и аз ще се наям като орач.
Тя започна веднага да яде, а Дик, който имаше всякога добра охота, я придружи отначало с нежелание, но постепенно все по-живо и усърдно, докато най-после почти забрави да взема пример от нея и най-добросъвестно възстанови изтощението на този ден, изпълнен с труд и възбуди.
– Лъворазгонителю – каза най-после тя, – нима не се възхищавате от една девойка в мъжка ризница?
Луната бе вече изгряла и те чакаха само да си отпочинат уморените коне. Разкайващият се, но вече сит Ричард забеляза при лунната светлина, че тя го поглежда почти кокетно.
– Мадам – заекна той, изненадан от тази нова промяна в държанието и.
– Хайде – прекъсна го тя, – няма смисъл да отричате; Джоана ми разказа всичко, но все пак, лъворазгонителю, погледнете ме… толкова ли съм грозна?… Казвайте!
И тя го погледна със светнали очи.
– Малко дребничка сте наистина… – започна Дик.
Алишиа го прекъсна отново, този път със звънлив смях, който окончателно го смути и обърка.
– Дребничка ли? – извика тя. – Не, бъдете така откровен, както сте смел; аз съм джудже или почти джудже, но при все това… кажете, при все това съм доста хубавичка, нали?
– Да, мадам, вие сте необикновено красива – каза нещастният рицар, като правеше жалки опити да се държи свободно.
– И всеки мъж би се оженил с радост за мене? – продължи тя.
– Да, мадам, с истинска радост.
– Наричайте ме Алишиа – каза тя.
– Алишиа – повтори сър Ричард.
– Добре, лъворазгонителю – продължи тя, – щом сте убили моя роднина и сте ме оставили без подслон, честно казано, вие ми дължите възмездие, така ли е?
– Така е, мадам – каза Дик. – При все че – заявявам това с ръка на сърцето – аз съм само отчасти виновен за смъртта на храбрия рицар.
– Искате да се отървете от мене ли? – извика тя.
– Не мадам, казах ви, че ако заповядате, ще стана дори монах – каза Ричард.
– Значи, честно казано, вие ми принадлежите? – заключи тя.
– Честно казано, мадам, предполагам… – започна младежът.
– По дяволите! – извика тя. – Вие прекалено много извъртате. Честно казано, вие ми принадлежите, докато поправите злото, нали?
– Честно казано, така е – каза Дик.
– Слушайте тогава – продължи тя, – струва ми се, че от вас ще стане доста лош монах, а щом аз мога да се разпореждам с вас, както желая, ще ви взема за съпруг. Не, нито дума! – извика тя. – Приказките няма да ви помогнат. Сам разбирате, че след като сте ме лишили от един дом, е справедливо да ми създадете друг. Колкото за Джоана, вярвайте, че тя първа ще одобри промяната; щом сме добри приятелки с нея, има ли значение за коя от двете ще се ожените? Никакво значение няма!
– Мадам – каза Дик, – аз ще отида в манастир, ако благоволите да ми заповядате, но да се оженя на тоя свят за друга жена освен за Джоана Седли – това няма да сторя нито по принуда от мъж, нито за угода на жена. Простете за откровеността, но със смела девойка един нещастен мъж трябва да бъде още по-смел.
– Дик – каза тя, – мило момче, трябва да ме целунете за тия думи. Не бойте се, ще ме целунете заради Джоана, а когато се видим, аз ще й предам целувката ви, като кажа, че съм я откраднала. Що се отнася до дълга ви към мене, мили наивнико, струва ми се, че вие не бяхте сам в тази голяма битка; и дори ако Йорк заеме престола, не вие сте го поставили там. Но вие, Дик, имате добро и честно сърце и ако бих била способна да завидя нещо на Джоана, бих й завидяла за вашата любов.
Глава VI
Нощ в гората: Дик и Джоана
През това време конете изядоха оскъдната си храна и си отдъхнаха от умората. Дик заповяда да изгасят огъня със сняг, а докато хората му се качваха пак уморено на седлата, сам той, припомняйки си малко късно, че в гората е необходима предпазливост, избра един висок дъб и се покатери пъргаво на върха му. Оттам видя цялата гора, огряна от луната и покрита със сняг. На югозапад тъмнееше обраслото с изтравниче възвишение, гдето се бяха изплашили с Джоана от злополучната среща с прокажения. На това място Дик зърна яркочервеникаво петно, голямо колкото глава на топлийка.
Той се укори за досегашното си нехайство. Ако това петно беше наистина – както изглеждаше – огън в лагера на сър Даниъл, Дик трябваше отдавна да го види и да тръгне нататък, а главно не трябваше в никакъв случай да пали огън и с това да издаде, че е наблизо. Сега вече не биваше да пропилява ни един ценен миг. По най-прекия път до възвишението, имаше около две мили, но този път минаваше през дълбок, стръмен дол, почти непроходим за конници; за да може да избърза, Дик сметна за благоразумно да изостави конете и да се опита да стигне пеша.
Оставиха десет души за охрана на конете, уговориха какви сигнали ще се дават в случай на нужда и Дик поведе останалите бойци; редом с него пристъпваше твърдо Алишиа Райзинхъм.
Освободени от тежките ризници и копия, войниците вървяха бодро по замръзналия сняг под разведряващото лунно сияние. Спуснаха се мълчаливо в пълен ред из дола, гдето една рекичка се промъкваше с тих ромон между снега и леда, а когато минаха дола и стигнаха на по-малко от половин миля до мястото, гдето Дик бе забелязал огъня, отрядът се спря да отдъхне преди нападението.
И най-лекият звук се долавяше отдалеко в пълното безмълвие на гората; Алишиа, която имаше остър слух, вдигна предупредително пръст, спря и се ослуша. Всички последваха примера й, но напрегнатият слух на Дик не чу нищо, освен ромона на полускованата от лед рекичка в дола зад тях и далечния лай на лисица в гората.
– И все пак сигурна съм, че чух звън на конска сбруя – пошепна Алишиа.
– Мадам – отвърна Дик, който се страхуваше от тази млада дама повече, отколкото от десет снажни бойци, – не казвам, че грешите, но този звън може да е и от единия, и от другия лагер.
– Не идваше оттам, а откъм запад – заяви тя.
– Да става, каквото ще – отвърна Дик. – И каквото е угодно богу. Няма какво да му мислим, а да се втурнем по-бързо да разберем какво става. Ставайте, другари… Достатъчно почивахме!
Колкото повече напредваха, толкова повече снегът бе отъпкан от конски копита; ясно беше, че приближават към лагер на значителен конен отряд. Най-после видяха, че между дърветата се извисява червеникав дим, от който излитаха светли искри.
Изпълнявайки заповедите на Дик, хората му се строиха и почнаха да се промъкват безшумно из гората, за да обкръжат неприятелския стан. Дик остави Алишиа зад един грамаден дъб и пропълзя направо към огъня.
Най-после през една пролука между дърветата можа да зърне целия лагер. Буен огън бе накладен сред една обрасла с изтравниче могилка, заградена от три страни с шубраци; той пращеше и мяташе алени езици; около него бяха насядали дванадесетина души, загърнати в топли наметала; но при все че снегът наоколо бе отъпкан, като че е минал цял полк, Дик не видя ни един кон. Той предположи с ужас, че са го надхитрили. В същото време забеляза един висок мъж със стоманен шлем, който грееше ръцете си на огъня, и позна, че това е неговият някогашен приятел и сегашен любезен враг Бенет Хач; а в лицето на други двама, седнали малко по-назад, позна – въпреки мъжките им дрехи – Джоана Седли и съпругата на сър Даниъл.
„Добре – помисли той, – взема ли си Джоана, няма защо да се упреквам, дори ако загубя конете.“
В това време от отсрещната страна се чу тихо подсвиркване, което значеше, че хората му са се съединили и лагерът е обкръжен отвред.
При това подсвиркване Бенет скочи, но още преди да грабне оръжието си, Дик го повика.
– Бенет – каза той, – Бенет, стари другарю, предай се. Напразно ще се пролива кръв, ако се съпротивяваш.
– Та това е мастър Шелтън, кълна се в света Варвара – извика Хач. – Да се предам ли? Много искате! Какви сили имате?
– Слушай, Бенет, ти имаш по-малко войници и си обграден – каза Дик. – И Цезар, и Карл Велики дори биха молили за пощада при такова положение. На моето подсвиркване ще се отзоват четиридесет души; аз мога да поваля всинца ви с един залп от стрели.
– Мастър Дик – каза Бенет, – против желанието си постъпвам, но трябва да изпълня дълга си. Да ви помогнат светците!
С тия думи той вдигна един малък рог и затръби гръмко с него.
Настъпи минутно смущение: докато Дик се колебаеше да даде заповед за стрелба, защото се страхуваше за съдбата на жените, малкият отряд на Хач грабна оръжие и се строи за отчаяна съпротива. В това време Джоана скочи и се спусна като стрела към своя любим.
– Ето ме, Дик! – извика тя, като сграбчи ръцете му.
Но Дик все още се колебаеше; не бе свикнал с тежките необходимости на войната и щом помислеше за лейди Брекли, заповедта за стрелба засядаше на гърлото му. Войниците му почнаха да проявяват нетърпение; някои го викаха по име, други почнаха да стрелят по собствен почин; нещастният Бенет бе повален още при първия изстрел. Тогава Дик се опомни.
– Напред! – извика той. – Стреляйте, момчета, без да се показвате! За Англия и Йорк!
В същия миг глух конски тропот отекна внезапно в нощната тишина, засили се и наближи с невероятна бързина. Няколко рога затръбиха едновременно в отговор на Хач.
– Насам, насам! – извика Дик. – Съберете се около мене. Съберете се, ако ви е скъп животът!
Но войниците му, всички спешени, пръснати, изненадани тъкмо когато разчитаха на лека победа, започнаха да отстъпват и да се разпръсват из гората. Когато първите конници се втурнаха по пътеките и, няколко изостанали бойци от отряда на Дик бяха стъпкани или пронизани с копия между храстите, но ядрото се бе просто изпарило, щом бе чуло приближаването на врага.
Дик остана за миг неподвижен, разбрал с огорчение последиците от прибързаната си и неблагоразумна храброст. Забелязал огъня, сър Даниъл се бе оттеглил с главните си сили, за да нападне противниците си или да ги издебне в тил, ако те се опитат да го нападнат. Той бе постъпил като мъдър военачалник, а Дик – като нетърпеливо момче. Неговата любима му стискаше наистина здраво ръката, но младият рицар беше все пак съвършено сам: всички хора и коне от отряда му бяха пръснати в тъмнината из просторната гора като игли в плевня.
„Да ме простят светците! – помисли той. – Добре, че ме посветиха за рицар заради утринната битка, защото сегашната не ми прави чест.“
И веднага, все още държейки за ръка Джоана, се втурна да бяга.
Нощната тишина се нарушаваше сега от виковете на тънстолските бойци, които препускаха насам-нататък да гонят бегълците. Дик се промъкна решително през храстите и затича напред като елен. След сребристите сияния на луната по снежните поляни, в гъсталаците беше още по-тъмно, а разпръсването на победените отведе преследвачите из съвсем различни пътеки. Затова Дик и Джоана можаха да се спрат след малко в гъстите храсти, докато тропотът на врага, макар и долитащ отвред, вече заглъхваше в далечината.
– Да бях оставил част от хората си в резерв – възкликна горчиво Дик, – бих могъл да оправя работите! Да; човек се учи, догде е жив; кълна се в честния кръст, че идния път ще постъпя по-добре.
– Има ли значение, Дик – каза Джоана, – щом сме пак заедно?
Той я погледна: пред него беше пак Джон Мечем, в панталони и късо палто, но той знаеше сега, че това е Джоана, а тя въпреки смешните си дрехи му се усмихваше, сияеща от любов, и сърцето му ликуваше от радост.
– Скъпа моя – каза той, – струва ли си да съжалявам, щом ти ми прощаваш това проваляне? Да тръгнем към Холиуд, там е твоят добър опекун и мой още по-добър приятел лорд Фоксхем. Там ще се венчаем; какво значение има дали съм беден или богат, прославен или неизвестен? Днес, любов моя бях посветен за рицар: велики мъже възхвалиха храбростта ми и аз сметнах, че съм най-добрият воин в цяла Англия. След това най-напред загубих благоволението на великите мъже, а сега съм съвършено разбит и загубих всичките си войници. Какъв удар за тщеславието! Но, скъпа моя, аз не съжалявам… Ако ти все още ме обичаш, мила, и си съгласна да се оженим, готов съм да загубя рицарското си звание, без да жаля за него.
– О, Дик! – извика тя. – Нима те посветиха за рицар?
– Да, мила, ти си вече милейди – отвърна влюбено той. – Или по-точно, ще бъдеш утре сутринта… нали?
– Да, Дик, с радост – отговори тя.
– Така ли, сър! А аз мисля, че щяхте да ставате монах! – обади се някой до тях.
– Алишиа! – извика Джоана.
– Да, аз съм – показа се младата дама. – Алишиа, която вие изоставихте, като сметнахте, че е мъртва, а твоят лъворазгонител я намери, свести и дори поухажва, ако искаш да знаеш.
– Не вярвам! – извика Джоана. – Дик!
– Дик! – повтори в същия тон Алишиа. – Дик, разбира се. А вие, прекрасни сър, изоставяте нещастните девойки, щом попаднат в беда – продължи тя, като се обърна към младия рицар. – Настаните ги под някой дъб и изчезвате. Право казват хората, че няма вече рицарство.
– Мадам – извика отчаяно Дик, кълна се в душата си, че съвсем ви бях забравил. Опитайте се да ми простите, мадам! Нали виждате, че току-що намерих пак Джоана?
– Аз не предполагах, че сте ме изоставили преднамерено – възрази Алишиа, – но все пак жестоко ще си отмъстя. Ще кажа една тайна на лейди Шелтън… на бъдещата лейди Шелтън – добави тя с реверанс. И продължи: – Кълна се в душата си, Джоана, вярвам, че твоят възлюбен е храбър в сражение. Но позволи да ти кажа откровено, че е най-мекосърдечният наивник в Англия. Карай… можеш да му се радваш! А сега, глупави деца, най-напред ме целунете един след друг – за щастие и благополучие, после се целунете в продължение на минута по часовник, но нито секунда повече; след това и тримата ще тръгнем колкото може по-бързо за Холиуд, защо то тази гора изглежда пълна с опасности и ужасен студ.
– Но нима Дик наистина те ухажва? – запита Джоана, като се притискаше до своя любим.
– Не, глупаво девойче – отвърна Алишиа, – аз го ухажвах. Предложих му всъщност да се ожени за мене, но той ми препоръча да се омъжа за някой като него. Това бяха думите му. Да, ще ти каже, че той е повече откровен, отколкото любезен. А сега, деца, да бъдем благоразумни и да тръгваме. През дола ли ще минем пак, или ще потеглим направо за Холиуд?
– Много бих искал да си намеря кон – каза Дик, – защото толкова ме мачкаха и удряха по най-различни начини през тия дни, че цялата ми снага е в синини. Как мислите? Ако войниците са се разбягали от тревогата, няма защо да обикаляме. По прав път до Холиуд има не повече от три мили; камбаната не е ударила още за девет часа: снегът е твърд, та ще се ходи лесно, луната ще ни освети. Да тръгнем ли пеша?
– Съгласна – каза Алишиа, а Джоана само се притисна още повече до ръката на Дик.
Те тръпнаха под оголените клони, по отъпканите заснежени пътеки, под бялото сияние на зимната луна; Дик и Джоана вървяха уловени за ръка, унесени в небесно блаженство; а лекомислената им спътница, забравила лесно собствените си нещастия, вървеше една-две крачки зад тях и ту се шегуваше с мълчанието им, ту рисуваше щастливи картини за бъдещия им съвместен живот.
Далеко из гората все още се чуваха виковете на тънстолските конници, които продължаваха преследването, а викове или звън на оръжие възвестяваха от време на време някоя нова схватка. Но у тия млади хора, израснали сред бойни тревоги и току-що преживели толкова опасности, не можеше да се пробуди лесно ни страх, ни състрадание. Доволни от това, че тия отгласи все повече и повече се отдалечават, те се отдадоха напълно на радостта, сякаш вървяха, както се изрази Алишиа, в сватбено шествие: и нито мрачната безлюдност на гората, нито студът на мразовитата нощ бяха в състояние да засенчат или разсеят щастието им.
Най-после от върха на един хълм те зърнаха Холиудската долина. В големите прозорци на горското абатство светеха факли и свещи; островърхите му кули се извисяваха безгласно, златният кръст блестеше ярко под лунните лъчи. По манастирските полянки беше пълно с колиби и лагерни огньове, а през долината лъкатушеше замръзналата река.
– Господи! – каза Ричард. – Хората на лорд Фоксхем са още на стан тук! Пратеникът сигурно не е успял да пристигне. Е, толкова по-добре. Ще имаме достатъчно сили да посрещнем сър Даниъл.
Но хората на лорд Фоксхем бяха на стан край Холиуд по съвсем друга причина. Те бяха тръгнали всъщност за Шорби, но не бяха изминали и половината път, когато друг пратеник ги пресрещна и им заповяда да се върнат в досегашния си лагер, за да пресекат пътя на ланкастърските бегълци и да бъдат колкото е възможно по-близко до главната армия на йоркистите. Защото, след като приключи битката и смаза враговете си в този участък, Ричард Глостърски бе тръгнал вече да се срещне с брат си и наскоро след завръщането на лорд Фоксхемовите войници самият Гърбушко спря коня си пред вратите на абатството. В чест на този височайши посетител именно бяха осветени всички прозорци: когато Дик пристигна заедно със своята възлюблена и нейната приятелка, херцогът и свитата, му вечеряха в трапезарията, посрещнати великолепно в могъщия и богат манастир.
Макар и неохотно, Дик трябваше да се яви пред тях. Сломен от умора, Глостърския херцог бе подпрял с ръка бледото си заплашително лице; недооздравял от раната си, лорд Фоксхем беше на почетно място, вляво от него.
– Какво стана, сър? – запита Ричард. – Донесохте ли ми главата ма сър Даниъл?
– Милорд – отвърна Дик привидно смело, но със свито сърце, – не ми провървя дори да се върна с отряда си. Нека ваша светлост ми прости, но аз бях напълно разбит.
Глостърския херцог го изгледа страхотно намръщен.
– Аз ви дадох петдесет копия, сър – каза той.
– Милорд, аз имах само петдесет конника – отговори младият рицар.
– Как така? – каза Глостърския херцог. – Той ми поиска петдесет копиеносци.
