Текст книги "Черната стрела"
Автор книги: Роберт Льюис Стивенсон
Жанр:
Классическая проза
сообщить о нарушении
Текущая страница: 10 (всего у книги 17 страниц)
Глава VI
„Добра надежда“ (продължение)
Стенанията на ранения барон се сливаха с воя на корабното куче. Било от скръб по своите хора, било че наистина усещаше опасността от люшкането на кораба, горкото животно виеше по-силно от вятъра и морето, а за суеверните на борда този вой звучеше като погребален звън за „Добра надежда“.
Лорд Фоксхем лежеше върху кожуха си на леглото в каютата. Пред иконата на Света Богородица мъждееше кандилце; при неговата светлинка Дик зърна бледото лице и хлътналите очи на ранения.
– Тежко съм ранен – каза лордът. – Ела по-близо, млади Шелтън; да има поне един благородник при мене; тежко е, след като прекарах целия си живот благородно и богато, да бъда ранен в такава жалка схватка и да умра сред морето, в мръсен, студен кораб, между негодяи и простаци.
– Не, милорд – каза Дик, – аз ще се моля на светците да изцерят раната ви и да ни отведат благополучно и бързо до брега.
– Какво? – запита негова светлост. – Да ни отведат благополучно до брега ли? Нима има съмнение и в това?
– Корабът едва се движи… Морето е бурно с насрещен вятър – отговори момчето. – И кормчията, който е от моите хора, смята, че ще е наистина необикновено щастие, ако се доберем сухи до брега.
– А! – каза мрачно баронът. – Всички ужаси значи ще съпътствуват раздялата на душата от тялото ми! Молете се, сър, да живеете тежко, но да умрете леко, а не да ви лъжат и ласкаят цял живот и в последния ви час да ви сполетят всички беди! Както и да е. Трябва да свърша още някои работи, които не търпят отлагане. Нямаме ли свещеник на кораба?
– Не – отговори Дик.
– Да се заемем тогава със земните ми дела – каза лорд Фоксхем. – Трябва да ми бъдете верен приятел след смъртта, както ми бяхте благороден враг приживе. Умирам в лош час за самия мене, за Англия и за ония, които се уповаваха на мене. Моите хора се предвождат от вашия съперник – Хемли; те ще се съберат в голямата зала в Холиуд. Този пръстен, който свалям от пръста си, ще ги увери, че носите заповеди от мене: освен това ще напиша две думи на Хемли да ви отстъпи девойката. Но дали вие сам ще изпълните заповедите ми? Ето кое не зная.
– Какви заповеди, милорд? – запита Дик.
– Да – започна баронът, – да… заповеди – и той погледна подозрително Дик. Най-после запита: – За Ланкастър ли сте, или за Йорк?
– Срам ме е да кажа – отговори Дик, – че сам не зная точно. Но едно все пак е ясно: щом служа при Елис Дъкуърт, служа на Йорк. Щом е така, обявявам се за Йорк.
– Добре – отвърна лордът, – отлично! Защото ако бяхте за Ланкастър, не зная какво бих сторил. Слушайте, щом сте за Йорк, аз дойдох тук, само за да наблюдават лордовете, събрани в Шорби, а в това време моят благороден млад господар Ричард Глостърски 2525
По това време Ричард Гърбавия не е бил още Глостърски херцог, но с разрешение на читателите ще го наричаме така за по-голяма яснота. Б. а.
[Закрыть]подготвя достатъчно войски, за да се нахвърли върху тях и да ги пръсне. Аз си взех бележки за силата, охраната и разположението им; тези бележки трябваше да предам на младия си господар в неделя, един час преди пладне при кръста на Светата невеста край гората. Няма изгледи да отида на тази среща, затова ви моля да бъдете любезен и да отидете вместо мене; погрижете се никакво развлечение, мъка, буря, рана или чума да не ви попречат да се явите на уреченото време, защото благополучието на Англия зависи от това.
– Наемам се твърдо да го сторя – каза Дик. – Доколкото зависи от мене, поръчението ви ще бъде изпълнено.
– Добре – каза раненият. – Моят господар херцогът ще ви даде по-нататъшни нареждания и ако му се подчинявате храбро и с готовност, бъдещето ви е осигурено. Приближете малко кандилцето до очите ми, докато напиша тия няколко думи за вас.
Той написа писъмцето до своя „високоуважаван роднина сър Джон Хемли“, след това още едно без надпис.
– Това е за херцога – каза той. – Паролата е „Англия и Едуард“. Отговорът – „Англия и Йорк“.
– А Джоана, милорд? – запита Дик.
– Джоана ще си вземете сам, както смогнете – отговори баронът. – И в двете писма пиша, че съм я определил за вас, но вие ще трябва да си я вземете сам, моето момче. Аз се опитах, както виждате, и загубих живота си. Никой не би могъл да стори нещо повече от това.
Раненият започна вече да отмалява; Дик прибра в пазвата си ценните писма, пожела му бодрост и го остави да почива.
Започваше студен, мрачен ден със снежни виелици. Недалеко от „Добра надежда“ се простираше брегът – редуващи се канари и песъчливи заливчета, а по-нататък се очертаваха в небето гористите върхове на Тънстолските възвишения. И вятърът, и морето бяха утихнали, но корабът бе много затънал и едва се подаваше над вълните.
Лоулес не се отделяше от кормилото; почти всички бяха допълзели на палубата и гледаха смутено негостоприемния бряг.
– Към брега ли отиваме? – попита Дик.
– Да – отвърна Лоулес, – ако не отидем преди това на дъното.
В същия миг корабът се наклони така тежко пред една вълна и водата в трюма така шумно заклокочи, щото Дик сграбчи неволно кормчията за ръката.
– Ей богу – извика той, когато носът на „Добра надежда“ се показа пак сред пяната, – помислих, че наистина потъваме. Сърцето ми щеше да изхвръкне.
Грийншив, Хоксли и най-добрите мъже от двата отряда се бяха заловили да вадят от средната част на палубата дъски за сал. Към тях се присъедини и Дик, който работеше най-усърдно, за да забрави опасността. Но всяка вълна, която връхлиташе върху нещастния кораб, и всяко негово накланяне към вълните му напомняше със страхотна тръпка колко близо е смъртта.
След малко той вдигна глава и видя, че се намират пред някакъв нос; едва разрушена скала, о която се разбиваха побелели от пяна огромни вълни, се надвесваше почти над самата палуба, а зад скалата, върху едно голо възвишение, се издигаше някакъв дом.
В самия залив морето бушуваше още по-яростно; то издигна „Добра надежда“ върху разпенените си плещи, изтръгна я от властта на кормчията, запрати я със силно сътресение на пясъка, покри я до половин мачта и започна да я подмята насам-натам. Нова огромна вълна я издигна отново и я тласна още по-навътре; трета я отнесе далеч от опасния прибой и я остави на пясъка.
– Момчета – извика Лоулес, – светиите наистина се погрижиха за нас! Започва отлив; да пийнем сега по чашка вино, а след половин час ще слезем на брега безопасно като по мост.
Корабокрушенците отвориха едно буре, заслониха се кой както може от снега и морските вълни и почнаха да си подават чашка от човек на човек, за да се постоплят и ободрят.
В това време Дик се върна при лорд Фоксхем, който лежеше изплашен, без да знае какво става; кабината му беше до колене пълна с вода, кандилото се бе счупило и угаснало от сътресението и той бе останал съвсем на тъмно.
– Не се бойте, милорд – каза младият Шелтън, – светиите ни закрилят. Вълните ни изхвърлиха на пясъка и щом морето се отдръпне, ще слезем на брега.
Мина почти цял час, докато отливът освободи „Добра надежда“ и им позволи да тръгнат към сушата, която те съзираха смътно през булото на падащите снежинки.
Няколко души, сгушени на един крайбрежен хълм, наблюдаваха подозрително движенията на новодошлите.
– Биха могли да се приближат и да ни помогнат малко – забеляза Дик.
– Щом те не идват към нас, ние да тръгнем към тях – каза Хексли. – Колкото по-скоро се доберем до хубав огън и суха постеля, толкова по-добре за клетия милорд.
Не бяха направили и няколко стъпки към хълма, когато непознатите скочиха едновременно и градушка от добре насочени стрели обсипа корабокрушенците.
– Назад! Назад! – извика негова светлост. – Бъдете благоразумни, за бога! Не им отговаряйте!
– Да – извика Грийншив, като издърпваше една стрела от кожената си ризница, – ние не можем да се бием, каквито сме измокрени, премръзнали и пребити като кучета от умора; но кажете ми, в името на нашата, скъпа стара Англия, защо обстрелват толкова жестоко нещастните си земляци?
– Защото ни взеха за френски пирати – отговори лорд Фоксхем. – В тия смътни и безславни дни ние не можем да опазим собствените си брегове; някогашните ни врагове, които разгромявахме едно време и по море, и на суша, слизат сега у нас, когато пожелаят, да грабят, да убиват и да палят. Жалко и позорно за нещастната ни страна!
Хората на хълма наблюдаваха внимателно как корабокрушенците се изкачват по брега и навлизат между безлюдните дюни; дори ги проследиха около миля, готови да изсипят по даден знак нов залп стрели по уморените и отпаднали бегълци; едва когато Дик изведе хората си на широкия друм и ги построи в боен ред, бдителните стражи на английското крайбрежие изчезваха безшумно зад снежната завеса. Постигнали бяха това, което желаеха: запазиха домовете, стопанствата, семействата и добитъка си; ни един от тях, след като спаси личния си имот, не искаше и да знае дали французите ще осеят с огън и кръв останалите области на английското кралство.
Книга четвърта
Предрешването
Глава I
Леговището
Дик излезе на широкия друм недалеко от Холиууд, на деветдесет мили от Шорби на Тил; тук, след като се увериха, че никой вече не ги преследва, двата отряда се разделиха. Хората на лорд Фоксхем отнесоха ранения си другар към големия манастир; когато те се изнизаха и изчезнаха зад плътната завеса на падащия сняг, Дик остана сам с дванадесетина скитници – последните останки от неговия доброволчески отряд.
Някои бяха ранени, а всички бяха разгневени от неуспеха и дългите патила; и при все че не можеха да сторят нищо, защото бяха премръзнали и прегладнели, те роптаеха и поглеждаха сърдито водачите си. Дик им раздаде всичките си пари, без да остави нещо за себе си; благодари им за проявената смелост, при все че би предпочел да ги наругае за страхливостта им: и като смекчи по тоя начин последиците от продължителните си несполуки, ги изпрати на групи или поединично към „Козела и гайдата“ в Шорби.
Повлиян от това, което видя на борда на „Добра надежда“, той си избра за спътник само Лоулес. Снегът продължаваше да пада непрестанно като плътен ослепителен облак; вятърът бе поутихнал и дори съвсем спря; целият свят изглеждаше загърнат и скрит от този безшумен валеж. Имаше голяма опасност да загубят пътя и да загинат в преспите, затова Лоулес вървеше пред другаря си с наведена глава като куче, което души следа, и оглеждаше внимателно всяко дърво, за да открие пътя, сякаш насочваше кораб в бурно море.
След като повървяха около миля през гората, те излязоха до малка горичка от високи, изкривени дъбове, гдето се срещаха няколко пътя. Човек можеше да разпознае това място, при все че от снега не се виждаше надалеч, и Лоулес явно се зарадва, като го видя.
– Сега, мастър Ричард – каза той, – ако не ви е неприятно да гостувате на човек, който не е нито дворянин, нито добър християнин, мога да ви предложа чашка вино и хубав огън, за да си постоплите кокалите.
– Води ме, Уил – отговори Дик. – За чашка вино и хубав огън съм готов да отида, където поискаш!
Лоулес сви встрани и тръгна решително под оголените клони на горичката; не след дълго стигна до стръмна пещера или бърлога, почти на една четвърт затрупана със сняг. Пред входа растеше грамаден бук с полуоголени корени; тук старият беглец си проправи път между храстите и изчезна под земята.
Силен ураган бе почти изкоренил някога бука, изтръгвайки и част от торфа под него; тук именно старият Лоулес бе изкопал своето горско скривалище. Корените му служеха за подпори, торфът около тях – за покрив, а за под и стени – майката земя. Почернялото огнище в единия ъгъл и обкованият с железа голям дъбов сандък в другия показваха от пръв поглед, че – колкото и да е първобитно – това скривалище е човешко жилище, а не леговище на див звяр.
При все че снегът бе затрупал входа и посипал пода на тази подземна пещера, вътре беше много по-топло, отколкото навън; а когато Лоулес запали искра и сухите съчки пламнаха и запращяха в огнището, тази дупка заприлича на истински дом.
Лоулес въздъхна доволно, простря към него големите си ръце и като че почна да гълта дима.
– Ето – каза той, – тук е зайчата бърлога на стария Лоулес; молете бога да не я надуши хрътка! Бях на четиринадесет години, когато заскитах по света; най-напред избягах от манастира със златната верижка на дарохранителницата и един молитвеник, който продадох за четири марки. За спасение на душата си обиколих като поклонник Англия и Франция, Бургундия и дори Испания; обикалях и моретата – те са ничия земя. Но моето място, мастър Шелтън, е тук. Тази бърлога в пръстта е моя родина. Когато вали и когато духа, когато всички птички пеят и цветчетата падат по постелята ми през април, или посред зима, когато седя съвсем сам с моя раздумник – огъня, а червеношийката чурулика из дърветата – това ми е църквата и пазарът, жената и детето. Тук се връщам всякога, и тук, ако е угодно на светиите, бих искал да умра.
– Топло кътче наистина – отговори Дик, – приятно и скрито.
– Трябва да е скрито – отвърна Лоулес, – защото ако го намерят, мастър Шелтън, ще умра от мъка. А ей тук – добави той като порови с яките си пръсти пясъчния под – е моята винарска изба и вие ще получите ей сега една кана чудесно силно стинго 2626
Стинго – силно английско пиво. Б.пр.
[Закрыть].
И наистина, като порови малко, той извади голяма кожена манерка около един галон 2727
Галон – мярка за течности, около 4–5 литра. Б.пр.
[Закрыть], пълна със силно сладко вино. След като всеки изпи по чашка за здравето на другия, те хвърлиха още съчки в огъня и се простряха блажено край наново лумналия пламък, от който снегът по дрехите им почна да се топи и изпарява.
– Мастър Шелтън – забеляза беглецът, – напоследък ви сполетяха две несполуки и изглежда, че ще загубите девойката… Правилно ли предполагам?
– Правилно – кимна Дик.
– Добре тогава – продължи Лоулес, – изслушайте един стар глупак, който много е видял и патил. Вие се грижите много за хорските работи, мастър Дик. Слушате поръченията на Елис, ала за него е най-важно да умре сър Даниъл; изпълнявате поръченията на лорд Фоксхем; ех… дано светците го запазят!… Вярвам, че е имал добри намерения. Ала все пак ще е най-добре да се потрудите и за себе си, добри Дик. Идете при девойката. Ухажвайте я, защото тя може да ви забрави. Бъдете готов и щом ви се удаде случай, бягайте с нея.
– Добре, Лоулес, но сега тя е навярно в дома на сър Даниъл – отговори Дик.
– Тогава и ние ще отидем там – отговори беглецът.
Дик го погледна смаян.
– Да, приказваме сериозно – кимна Лоулес. – А ако сте толкова недоверчив и се сепвате от всяка дума, погледнете тук.
Скитникът свали окачения на шията си ключ, отвори дъбовия сандък, бръкна дълбоко, разрови го, извади едно монашеско расо, след това връв за пояс и най-после голяма дървена броеница, толкова тежка, че би могла да послужи и за оръжие.
– Тия неща – каза той, – са за вас. Обличайте се!
Когато Дик се облече като монах, Лоулес извади разни бои, взе един молив и започна много изкусно да го преобразява: удължи и уплътни веждите, позасили едва наболите мустаци, а с няколко черти под очите измени изражението им и придаде още няколко години на младия монах.
– Сега – поде отново той, – щом се предреша и аз, ще станем двама чудесни монаси и ще идем право у сър Даниъл; ще ни посрещнат гостоприемно – от любов към майката-църква.
– А как ще ти се отплатя, драги Лоулес? – извика момчето.
– Ех, брате – отговори скитникът, – аз върша всичко само за свое удоволствие. Не се грижете за мене. Кълна се, че мога да се грижа сам за себе си. Когато съм в нужда, синко, аз си искам това, от което се нуждая. Езикът ми е дълъг, гласът ми е като манастирска камбана, а ако искането не помогне, обикновено си вземам сам; каквото ми трябва.
Старият разбойник поизкриви смешно лицето си: и при все че му беше неприятно да се ползува от благоволението на такава съмнителна личност, Дик не можа да се сдържи и се разсмя.
В това време Лоулес се върна при сандъка, и се облече по същия начин, но Дик забеляза учудено, че скрива под расото си сноп черни стрели.
– Защо ги вземаш – попита момчето. – За какво ти са стрели, като нямаш лък?
– Защо ли? – отвърна весело Лоулес. – Защото преди да излезем здрави и читави оттам, гдето отиваме, ще има да се счупят доста глави… а може и гърбове. Ако се случи нещо, бих искал нашето братство да не се посрами. Черната стрела, мастър Дик, е печатът на нашия манастир; тя показва кой е писал сметката.
– Щом ти се приготвяш толкова грижливо – каза Дик, – по-добре ще е да оставя тук някои книжа, за да не пострадам нито аз, нито ония, които ми ги довериха. Где да ги скрия, Уил?
– Ето що – каза Лоулес, – аз ще отида до горичката да си посвиря с уста; през това време вие ги заровете, гдето искате, и изравнете пясъка, та да не се познава мястото.
– Никога! – извика Ричард. – Аз имам доверие в тебе, човече. Бих бил подлец, ако не ти вярвам.
– Братко, ти си още дете – отговори старият беглец, като се спря и погледна Дик от прага на скривалището си. – Аз съм добър стар християнин, не предавам никого и не скъпя кръвта си, когато видя приятел в опасност. Но, глупаво дете, аз съм крадец по занаят, по рождение и по навик. Ако бутилката ми е празна и гърлото засъхнало, сигурно ще ви ограбя, мило дете, както е сигурно, че ви обичам, уважавам и се възхищавам от вас! Ясно, нали?
Той тръгна през шубраците, щракайки с големите си пръсти.
След като остана сам и поразмисли учудено за противоречията в нрава на своя другар, Дик извади бързо книжата, прегледа ги и ги зарови. У себе си остави само едно писмо, което не излагаше ни най-малко приятелите му, а при случай би могло да му послужи срещу сър Даниъл: писмото на сър Даниъл до лорд Уенслидейл, изпратено по Трогмортън на другия ден след поражението при Райзинхъм и намерено още на утрото от Дик в дрехите на обесения пратеник.
След това Дик стъпка тлеещите въглени, напусна леговището и отиде при стария беглец, който го чакаше под оголените дъбове, вече побелял от сняг. И двамата се изгледаха и се разсмяха – толкова неузнаваеми и смешни бяха станали след предрешването.
– Бих искал да е ясен летен ден – измърмори скитникът, – за да мога да се огледам в някоя локва. Много от хората на сър Даниъл са ме срещали и ако се случи да ни познаят, за вас може да се застъпят, брате, но аз ще се завъртя на въжето още преди да смогна да прочета едно „Отче наш“.
Те тръгнаха по пътя за Шорби, който минаваше тук през окрайнините на гората, излизаше от време на време на открито и извиваше покрай бедняшките къщурки и малки стопанства.
Пред една от тези къщурки Лоулес неочаквано спря.
– Брате Мартин – каза той със съвършено променен глас, подходящ за монашеското му расо, – да влезем да поискаме милостиня от тия бедни грешници! Pax vobiscum. 2828
Pax vobiscum – Мир вам!
[Закрыть]
– Да – добави той с обикновения си глас, – от това се и страхувах: отвикнал съм да скимтя по попски; с ваше позволение, добри мастър Шелтън, ще трябва да се поупражня из тия пусти места, преди да изложа на опасност тлъстия си врат, като вляза у сър Даниъл. Виждате ли колко хубаво нещо е да разбираш от всичко! Ако не бях някога моряк, непременно щяхте да потънете заедно с „Добра надежда“, ако не бях крадец, не бих могъл да ви изпиша така лицето! А ако не бях някога францискански монах, ако не бях ревал в хора и не бях ял до насита в обедната, не бих могъл да предреша и вас, и себе си така, че и кучетата да не могат да ни открият и да ни издадат с лая си.
Стигнал вече до прозорчето на къщурката, Лоулес се повдигна на пръсти и погледна вътре.
– Да! – извика той. – Отлично! Тук ще опитаме доколко сме се променили, а на това отгоре ще изиграем една весела шега на брат Кепър.
С тия думи той отвори вратата и влезе в къщата.
Трима души от дружината Черната стрела седяха около масата и лакомо ядяха. Ножовете, забити пред всекиго от тях, и мрачните им заплашителни погледи към обитателите на къщата доказваха, че хората ги гощават не от гостоприемство, а от страх. Те погледнаха съвсем недружелюбно двамата монаси, които влязоха със смирено достойнство в кухнята; един от разбойниците – самият Джон Кепър, който изглеждаше, че е главатар – незабавно и грубо им заповяда да се махнат.
– Не ни трябват просяци! – извика той.
Но друг – при все че не позна нито Дик, нито Лоулес – се отнесе по-кротко.
– Не бива така – извика той. – Ние сме силни и си вземаме сами, каквото ни трябва, а те са слаби и просят; но накрая те ще отидат горе, а ние в преизподнята. Не му се сърди, отче, ами ела пийни от моята чашка и ме благослови.
– Вие сте хора лекомислени, похотливи и прокълнати – каза монахът. – Дано светиите не допуснат никога да пия с такива другари! Но от състрадание към грешниците ще ви оставя един осветен дар и ви повелявам да го целунете и пазите за спасение на душата си.
Лоулес говореше отначало гръмогласно, както подобава на проповядващ монах, но при последните думи извади изпод расото си една черна стрела, хвърли я на масата пред тримата смаяни бегълци, обърна се веднага, изхвръкна заедно с Дик из стаята и изчезна зад снежната завеса, преди някой от тримата да продума или мръдне.
– И така, мистър Шелтън – каза той, – ето че не познаха изписаните ни лица. Сега мога да се вмъкна, гдето заповядате.
– Чудесно! – отговори Ричард. – Жадувам за дела! Напред към Шорби!
