Текст книги "Гибелта на „Аякс“"

Автор книги: Павел Вежинов

сообщить о нарушении

Текущая страница: 7 (всего у книги 13 страниц)

– Огънят не може да живее без въздух! – възрази Токо с пълно основание.

Така и не можахме да се разберем.

Поисках разрешение от Хенк да посетя Сао. Той веднага се съгласи, но ме предупреди да бъдем много предпазливи и внимателни. Загубата на петте души от катера все още му тежеше. Решихме да оставим Шерман в селото, а да заминем с Толя. Пътят не ни плашеше – това, което впряговете изминаваха за пет дни, ние щяхме да изминем най-много за два. Но Токо ми се видя загрижен.

– Не знам! – каза той. – Кучетата по-вярно намират пътя, понеже усещат миризмите… А ние можем да минем край селото, без да го видим…

Все пак решихме да рискуваме. И стана точно това, което Токо очакваше – загубихме се в ледената пустиня. Два дни кръстосвахме в какви ли не посоки. И най-после случайността ни помогна – открихме следи от кучешки впряг. След два часа те ни заведоха право в селото.

Токо отиде да преговаря със стареца, ние останахме да чакаме. Беше ни заобиколила голяма тълпа, която ни гледаше почтително и мълчаливо. Но шейната ни, разбира се, предизвика всеобщо възхищение.

Токо се върна много по-скоро, отколкото очаквахме. Лицето му беше възбудено и доволно.

– Великият Сао каза веднага да ви заведа при него…

– Тогава да тръгваме! – казах аз.

– С шейната! – добави Токо. – Великият Сао иска да види шейната, която върви сама…

Тръгнахме с шейната и скоро спряхме пред една юрта. По купола й се познаваше, че е голяма и хубава юрта. Токо влезе пръв. И в движенията му, и в цялото му поведение се чувствуваше някакъв особен респект, едва ли не благоговение. Наведохме се пред ниския вход, махнахме кожената завеса и влязохме.

Каквото и да се случи с мен по-нататък, тоя спомен никога няма да се заличи от душата ми. И ще живее все така ярък, сякаш го гледам с очите си.

Още щом влязохме, направи ни впечатление, че вътре е много по-светло от обикновените юрти. И наистина веднага видяхме три светилника. Пламъкът и на трите беше много по-ярък и по-силен. Великият Сао лежеше не просто на пода, както при другите юрти, а на широк одър, застлан с мечешки кожи. Беше наистина невероятно стар. Косата му бе съвсем бяла – не бях виждал досега на тая планета човек с бяла коса. Но най-силно впечатление ми направи лицето му. То бе необикновено мършаво и костеливо, малко по-тъмно. Но затова пък толкова по-ярко светеха неговите вдъхновени, живи очи.

Ние спряхме близо до входа и дълбоко му се поклонихме. Когато вдигнах глава, той се беше вече изправил на краката си с неочаквана пъргавина. Изглеждаше много висок, макар и леко прегърбен, строен едва ли не като юноша. Великият Сао направи няколко крачки и спря пред мене. И после направи нещо съвсем неочаквано – хвана двете ми ръце в своите две сухи и студени ръце. Гледаше ме право в лицето със своя бляскав, проницателен поглед. Усещах, че ме проучваше.

Най-сетне каза:

– Вие не сте от тъжните…

– Не! – отвърнах аз. – Ние сме от далечните…

– Колко далечни сте?

– Ние не сме от вашата Земя… Ние сме от звездите…

Старецът все още не пускаше ръцете ми, сякаш се боеше, че ако ги пусне, ще загуби контакт с човешката истина.

– В песните е казано, че на звездите живеят хора – отвърна Сао. – В песните е казано, че звездите са огнени… И тоя огън е свещен и вечен…

– Вярно е, Велики Сао… Но огнени са неподвижните звезди… А тия, които се движат, са като нашата… И вие живеете на подвижна звезда, Велики Сао…

Старецът се замисли.

– Да, в една песен са казани такива думи! Но аз мислех, че тя е сбъркана…

– Не, тая песен е съвсем истинска.

Старецът бавно поклати глава:

– Сега виждам, че е истинска… Защото на нашата Земя никога не са живели хора като вас… Със светли коси и сини очи… Няма го в песните… Вие наистина сте дошли от звезда.

Той най-сетне пусна ръцете ми и се обърна към Толя.

– Това е твой брат?

– Не, това е мой приятел…

– Приличате си, както си приличат две птици!…

Имах чувството, че Толя се поизчерви. Старецът хвана и неговите ръце…

– Като птиците! – повтори той. – Искам да ми бъдете гости, звездни момчета.

Упътих се към една от кожите, които служеха за сядане. И в същия миг видях пушката. Висеше окачена на една от стените, точно така, както се окачват пушки по музеите на нашата далечна земя. Беше стара примитивна барутна пушка с две цеви и дървен приклад. Гледах я просто изтръпнал… Сега вече знаехме, че на Регина е имало далече по-напреднала цивилизация, отколкото очаквахме.

– Какво е това? – запитах аз колкото може по-спокойно.

Усещах, че и Толя я гледа едва ли не ококорено.

– Шешуа! – отвърна старецът.

– А за какво служи шешуа?

– Трябва да знаете, звездни момчета… Шешуа убива от разстояние.

– Да, знаем – кимнах аз. – Тя изхвърля парче желязо… Малко парче, което веднага убива.

– Вие имате ли шешуа?

– Ние имаме много по-силни… Те убиват без трясък… И без желязо… Те убиват само със своята огнена сила…

Старецът ни гледаше малко недоверчиво.

– Вярно е, Велики Сао! – потвърди Токо. – Те убиха с нея Великия Зу. И убиха бялата птица, която летеше във висините… И те умряха само за миг …

Аз все още разглеждах пушката.

– А това какво е? – посочих приклада.

– Куа! – отговори старецът.

Знаех тая дума от песните на Токо. Но той не можеше да ми обясни нейния смисъл.

– Но какво е куа?… И къде се намира?

– Вече няма куа! – отвърна старецът. – А е имало безброй, преди да дойде ледът… Песните казват, че огънят е произлязъл от куа…

За мен вече нямаше никакво съмнение, че куа означава дърво. И все пак упорствувах.

– А на какво прилича куа?

Старецът поклати глава. След това обърна една от кожите. Вътрешната й страна беше добре ощавена – светла и гладка. Наблюдавахме го любопитно – какво се готвеше да направи? И той направи точно това, което смътно очаквах – леко обгори края на една кожена връв. После бавничко и доста несръчно нарисува върху кожата дърво. Беше съвсем истинско дърво – могъщо и разклонено.

Аз взех чернилото от ръката му и нарисувах лист от дърво.

– Ко-куа! – кимна доволно старецът. Началото беше наистина щастливо. Разбирахме, че ще научим много повече.

Тая нощ останахме и двамата да спим при стареца. Разбира се, вечеряхме преди това – ние нашата обичайна тлъста порция Ша. Но старецът и тоя път ни изненада. Без да бърза, той извади от една кожена торба метална чаша. Беше много стара и красива чаша, никелова навярно, макар да беше потъмняла от времето. Едва когато се взряхме, видяхме на нея няколко изкусно гравирани фигури на животни. Приличаха на елени, макар рогата им да бяха къси и вити – като на млада коза. Сао веднага забеляза нашето любопитство.

– Това е животно! Наричали са го Хаар… Много такива животни е имало по земята, преди да дойде ледът… След това са измрели от глад.

Старецът пусна в чашата нещо, което ни приличаше на бучки лед. После я притопли на пламъка. Чашката се изпълни с някаква бяла течност, съвсем прилична на мляко, може би само по-жълтеникава и по-гъста. И наистина се оказа мляко – от Ша. След смъртта на животното млякото му, естествено, замръзвало при ниска-та температура. Тогава го насичали на парчета като обикновен лед и го съхранявали заедно с месото. Стана ми чудно, че не го бях виждал досега в нашето селище.

– Нашите мъже не обичат уша! – обясни той. – Дават го на децата, когато са малки … Но аз разбрах, че е добро и за старците… От него човек не става тлъст като охранено куче.

Ние се погледнахме усмихнати с Толя – дали не на това вълшебно мляко дължеше старецът своето дълголетие? Накрая, макар и с достойнство, старецът запита за нашата гореща кутия. И каза точно кутия, както бе научил думата от Токо. Бяхме я забравили в шейната, но Токо веднага я донесе. Старецът предпазливо я пипна – беше студена, разбира се.

– Ей сега! – успокоих го аз.

И включих прибора. След няколко минути старецът отново пипна и бързо дръпна ръката си. Но не изглеждаше много учуден.

– Вътре има огън? – попита той недоверчиво.

Тоя път не посмях да излъжа.

– Не е огън…

– А какво?

– Плазма! По-силна от огъня на звездите…

– Плазма! – повтори старецът. – Каква хубава дума…

Ние оставихме радиатора да работи през цялата нощ. Но на другия ден старецът доста вежливо ни се оплака.

– По-хубаво угасете вашия звезден огън… Много топло беше през нощта, не можах да заспя.

Старецът беше прав. Не биваше много да се изнежва неговият привикнал към суровите условия организъм. Закусихме порядъчно и веднага се заловихме за работа. Той започна своите песни, рецитираше бавно и изразително, след това обясняваше непознатите думи. Всичките му песни бяха много стари, имаха характер на епос. От самото им съдържание можеше да се съди, че всичко е ставало, „преди да дойде ледът“. Беше простичка, но много образна и светла поезия. Дори и старецът не знаеше значението на всички думи, за някои от тях се досещаше от контекста. Случките носеха повече героичен, отколкото драматичен характер. Освен хора имаше ледове, снежни бури, глетчери. Но имаше треви, цветя и дървета. Имаше много животни. Макар и бавно, ден след ден и час след час образът на загиналата планета се раждаше като жив пред очите ни. Там, където думите за обяснения не стигаха, старецът рисуваше със своята изсъхнала, леко трепереща ръка. Рисуваше цветя, риби, странни морски животни. Рисуваше оръжия – остри брадви и мечове. Но нямаше лъкове и стрели, нямаше брони и щитове. Нямаше и войни.

И пушки все още нямаше. Кога щяха да се явят пушките? Или те изобщо не са били познати на племената?… Да не би да са били притежание на някаква друга цивилизация? Разбира се, запитахме Сао, но той усмихнато ни отговори:

– Умният човек не бърза преди сянката си… Ще дойде редът и на шешуа…

Наистина удивителна бе паметта на тоя старец, отдавна прехвърлил своето лично столетие. Но от какъв извор бе почерпил тая чиста поезия?

– И моят баща е бил певец! – отвърна той. – И моят дядо е бил певец. Всички са били певци в моя род… А песните са се предавали от баща на син през вековете и са се помнели…

Той клатеше побелялата си глава:

– Не е лесно да се запомнят… Остарях вече и започнаха да избледняват в паметта ми… Ден и нощ ги повтарям, за да не ги забравя… И понякога ги сънувам…

– А вашият син не ги ли знае? – запитах аз.

След това разбрах колко съм бил нетактичен. Старецът тъжно поклати глава.

– Великият Зу уби моя син… Преди сто уна… Останах сам на тоя свят само с един правнук…

Аз вече знаех тяхната мярка за време. Сто уна бяха около четиридесет години.

– А правнукът?… Не обича ли той песните?

– Певците се раждат, сине! – рече той с горчивина. – Моят внук се роди ловец и загина… Моят правнук също се роди ловец… Денем и нощем враждува с Великия Зу… Не може да забрави баща си. И сърцето му е студено за моите песни.

Помълча малко, после добави:

– Знае ги… Но рано ще ги забрави… И надали ще ги предаде на сина си.

Прав беше старецът – певецът се ражда. И като че ли нашето време съвсем бе забравило тая древна мъдрост. Можем да създадем сто „Аякса“… Можем да сътворим и ново слънце… Но ако някой ден умре последният певец, вече никаква земна сила не може да го създаде отново. И понякога, в нощите на „Аякс“, през ума ми бе минавала страшната мисъл – а дали всъщност не е умрял? Дали това, което творим сега, не е някаква твърде рафинирана имитация?

А сега, като гледах стария, кротък, чист като снега Сао, така вдъхновен и тъжен, тая мисъл още повече се натрапваше.

На десетия ден Сао ми каза:

– А сега дойде редът на шешуа… Приготви се да слушаш…

Но това не беше песен, а истинска епична поема. Тоя път я слушахме заедно с Толя, без да смеем да помръднем от местата си. Отначало разбирах всичко. Думите бяха познати. Високо и ясно звучеше и гласът на стареца. Той рецитира дълго – повече от два часа. Виждах го, че се умори, гласът му глъхнеше все повече и повече, но блясъкът в очите му не угасна нито за миг. Главният герой на поемата беше Истему, син на Тему. Цялото семейство живяло в тундрата в мир и щастие. Веднъж Истему и неговият по-малък брат Корч отишли на лов за елени. И там ги нападнал черният зъл Зу, който бил сърдит и гладен. И връхлетял върху Корч, който вървял напред. С все сила изпратил Истему своето яко копие. Но черния Зу, който бил не само зъл, но и хитър, успял да се отмести. И копието пронизало брат му. Корч веднага издъхнал.

Обзет от яростен гняв, Истему съсякъл с брадвата си якия череп на черния Зу. И коленичил пред мъртвия Корч. Но нито скръбта, нито сълзите помогнали. Истему бил дълбоко отчаян. Как да се върне в родната юрта, как да каже на стария Тему, че е убил брат си? И тогава Истему решил да побегне в непознати земи, с мъка и подвизи да удави скръбта си.

Много път изминал Истему през тундрите и блатистите местности. Много мощни реки прегазил. И прекосил белите хребети на Великия Я, чиито върхове допирали звездите и нежните облаци. Слязъл в сухата, пуста земя, където скитали глутници диви кучета. Много рани понесъл, с много черна и гъста кръв оросил трънливи пътеки. И тогава стигнал до железния път, където живеели хората с жълти очи, дълги коси и бронзова кожа.

Оттук нататък поемата ставаше почти непонятна. Очевидно Истему бе попаднал в свят с много по-висша цивилизация. Говореше се за „пушеци зли“ и „реки, оковани в желязо и камък“. Господар тук бил всесилният шешуа. Хората сякаш не говорели, а лаели като кучета. Пиели люта вода, що изгаряла езика и гърлото. Дори кроткият „шу“, който никому зло не е сторил, там живеел на стада, покорен от камшика на хората.

Много страдал Истему в тая непозната земя „с тъмно небе и слънце, скрито зад черните облаци“. Много години живял в мъка по родния край. С остър нож прерязвал гърлата на кротките „шу“, сушел кожата, а месото далече изпращали. И най-сетне решил, че е изкупил с мъки вината си, време било да се върне в родния край.

Гласът на стареца вече съвсем заглъхна. По едно време той затвори очи, стори ми се за миг, че е заспал. Когато след малко ги отвори, сториха ми се много уморени и пълни със сълзи.

– Утре! – промълви той тихо. – Утре ще продължим…

Дълго мълчахме натъжени и развълнувани.

– Виждам, Велики Сао, че в сърцето ти има много мъка! – казах аз.

Старецът въздъхна.

– Усещам края на пътя си! Голяма мъка ми е за тая песен… Сигурно вие последни я слушате… Ще умре тя с мен завинаги.

– Не, не си прав, Велики Сао… Твоята песен никога няма да умре.

– Мислиш, че ще я запомниш? – запита с някаква потайна надежда старецът. – Нима можеш това, звездно момче?

– Наистина не мога… Но ще я запомни моята „говореща кутия“.

Старецът ме погледна недоверчиво.

– Вече видях, че кутия може да топли! – каза той. – Но да говори на тоя свят, може само човекът…

– Всъщност тя сама не говори. Но тя помни по-добре и от човека… Тя е запомнила дори твоя глас.

Старецът все тъй недоверчиво ме гледаше. Аз превъртях ролката и натиснах бутона. И в тишината на юртата, при трепкащата светлина на кандилата, все така ясно и отчетливо, но по-силно и по-внушително зазвуча гласът на стареца:

 
Да ти е простено, Истему, дете на бялата тундра,
син на Тему и брат на черните вълци.
Твоят грях е забравен, твоите сълзи са навеки пресъхнали,
само твоят подвиг ще свети като върховете на Я.
Колко време е минало, даже ние не помним,
побелелите старци с потъмняла от времето кожа.
Но от юрта на юрта, от човек на човек досега,
ще се носи навеки твоята мъка измолена.
 

Старецът слушаше изтръпнал. Уморените му очи изведнъж се бяха съживили, в тях се появи нещо едва ли не екзалтирано. Постепенно и лицето му доби някакъв вдъхновен и тържествен израз, нещо, което няма никога да забравя. Слушахме тъй десетина минути, после аз отново натиснах бутона, магнетофонът млъкна.

Старецът помълча като замаян, после запита уплашено:

– Само това ли е запомнила?

– Не, не! – успокоих го аз. – Запомнила е всичко до последната дума.

– Нека говори! – помоли старецът. – Искам да чуя всичко.

И тъй повторихме всичко докрай. Той го слушаше с такова напрежение, сякаш го чуваше за пръв път. Когато свърши, старецът каза възбудено:

– Ами тогава да продължим… Нека кутията запомни цялата песен.

– Утре ще продължим! – уверих го. – Ти си уморен, Велики Сао. И гласът ти отслабна… Искам утре Кутията да запише гласа ти силен и ясен.

– А ако умра тая нощ? И песента ще умре с мене.

Неволно се усмихнах.

– Няма да умреш, Велики Сао… Живял си толкова уна, че даже си ги забравил. И дано живееш още толкова…

Старецът се огорчи, но вроденото му достойнство не му позволи да настоява повече. Никога няма да си простя, че тогава не го послушах. Неговият уморен, гаснещ глас беше съвсем в тон с мрачните краски на поемата в тая част.

Вечерта както винаги се свързах с „Аякс“ и подробно докладвах на Хенк какво бяхме научили. Той ме изслуша внимателно, после запита:

– Да не е художествена измислица?

За пръв път ме ядоса.

– Така се е говорело някога и за „Илиадата“…

– С известно основание! – той се усмихна. – Или вярваш, че тоя Парис наистина е раздавал ябълки на богините?…

– Според мен няма съмнение, че е съществувала и друга цивилизация! – настоях аз.

– В това не се съмнявам…

– Не е била от най-свестните! – намеси се Толя. – Тоя Истему здравата се е напатил…

Следната връзка с Хенк трябваше да бъде на другия ден около обед. Тъкмо се бяхме приготвили след закуската да продължим записа, в юртата влезе Толя.

– Вика те Хенк! – каза той.

Никога досега не ме беше викал на извънреден разговор. Това доста ме разтревожи.

– Да не е станало нещо?

– Не знам – отвърна Толя. – Видя ми се някак особен… Но във всеки случай не разтревожен или уплашен… Не вярвам да е нещастие…

Наистина изглеждаше някак особен.

– Слушайте внимателно! Рано тая сутрин получихме радиосигнали от Регина… С доста голяма мощност… Три съвсем еднакви сигнала през дванайсет и половина минути… Очевидно са призивни… Ние веднага им отговорихме по същия начин… И точно локализирахме мястото, от което са изпратени…

Слушахме поразени.

– Значи песента излезе вярна! – зарадвах се аз. – Но защо толкова късно се обаждат?… Тука има нещо много съмнително…

– Няма нищо съмнително! – възрази Хенк. – На тяхно място и аз добре бих си помислил…

И все пак имаше нещо подозрително в цялата тая история.

– А къде живеят?… В ледени пещери ли?

– Предполагам, че още днес ще узнаем… Веднага изпращам „Заря“ с Кастело и Сеймур… Но се налага да тръгнете и вие с шейната… И то веднага…

– Защо веднага?

– Защото ти най-добре знаеш езика на местните хора… А предполагам, че и те го познават…

– А песента? – попитах аз със свито сърце.

Той ме погледна едва ли не с досада:

– Каква песен!… Та ти отиваш при изворите на песента…

– Старецът… – започнах аз.

– Остави стареца!… Той няма да ти избяга… Ще се върнеш отново при него, ще я запишеш…

Хенк уточни по общата карта мястото, от което бяха изпратили радиосигналите. Беше на около осемстотин километра на юг от нас, доста навътре в континента, близо до планините на Мара, както ги бяхме кръстили в чест на покойния Жан Пол.

– През цялото време ще поддържаме радиовръзка със „Заря“ – каза Хенк. – И ще се ръководите от неговите указания…

Той ни даде още няколко допълнителни обяснения, после изключи.

Седяхме двамата с Толя поразени в шейната и даже не си проговаряхме. Беше се случило най-неочакваното и може би най-желаното. Много добре усещах радостното възбуждение на Толя. Но самият аз, кой знае защо, се чувствувах раздвоен и потиснат. Навярно ми беше мъчно да напусна току-тъй изведнъж Великия Сао. Знаех, че ще го огорча… Той така горещо желаеше да чуя и да запиша цялата поема. Така се плашеше, че това може и да не стане… Ако вярвах в предчувствия, то моето предчувствие не беше от най-добрите… Може би песента наистина щеше да загине… Не, само това не биваше да се допуска…

– Намери ми веднага Токо! – обърнах се аз към Толя. – А през това време аз ще подготвя някак стареца…

Върнах се отново в юртата. Великият Сао ме чакаше нетърпеливо, приседнал на миндера си.

– Прощавай, Велики Сао, но трябва да тръгна веднага! – казах аз.

– Тъй си и знаех! – кимна печално старецът. – Ще умре песента…

– Песента няма да умре, Велики Сао… Аз скоро ще се завърна…

– Може би… Но няма да ме намериш…

– Ще те намеря, разбира се… Но за всеки случай ще ти оставя една говореща кутия… И ще те науча как да работиш с нея… Много проста и лесно…

Наистина беше просто и лесно. Докато му обяснявах манипулацията, пристигнаха Толя и Токо.

– А сега да видим какво сме научили – предложих аз.

Старецът рецитира една песен, като преди това сам пусна в действие магнетофона. Песента свърши, той върна ролката и натисна бутона. Из стаята се понесе неговият ясен старчески глас.

– Ето виждаш ли?… Можеш още днес да запишеш цялата песен… Тъй като аз ще взема моята част…

Старецът облекчено въздъхна:

– А ще кажеш ли, сине, къде отивате?… Да не ви е повикала пътуващата звезда?…

– Не, Велики Сао, ще останем дълго време при вас… Но моите братя са намерили тука друг народ… Съвсем различен от вашия… Те имат кутии и шешуа…

Старецът размишляваше, главата му падаше все по-ниско и по-ниско…

– Това са сигурно „тъжните“ – каза той най-сетне.

Трепнах. Едва сега си спомних, че бе споменал за „тъжни“ още при първата среща.

– А кои са тъжните?…

– Аз съм чувал от баща си за тях… Тогава се говореше, че те произвеждат желязото… Но не съм видял никого от тях… Нито пък съм видял човек, който да ги е срещал…

Всъщност това беше единственото, което знаеше – никакви легенди, никакви предания за произхода им. След разговора с Хенк това още повече ме озадачи. Какъв беше тоя тайнствен народ?… Защо така старателно се криеше дори от миролюбивите племена?

Простихме се най-напред с Токо, след това със стареца. На Токо подарих моя великолепен бинокъл. Той вече го знаеше и ужасно му се зарадва. Поклонихме им се дълбоко и тръгнахме. Толя беше приготвил шейната, оставаше само да потеглим. Бях така тъжен и разстроен, че му предадох кормилото. Обърнах се за последен път – Великият Сао и Токо бяха излезли пред юртата и все още гледаха към нас. Изглеждаха много тъжни. Аз им махнах с ръка, те мълчаливо се поклониха. И шейната бързо полетя напред.

– Както подаряваш наляво и надясно, скоро ще останем и без шейна! – пошегува се Толя.

Но на мен не ми беше до шеги. След няколко минути се свързахме със „Заря“. Обади ни се Кастело.

– Как сте, момчета? – запита той.

Както винаги, гласът му беше бодър и шеговит.

– Добре… А ти?

– Отлично… Ако не се смята, че целият воня на риба…

– Къде се намираш?

– Над океана… Вижда ми се просто отвратителен от тая височина. Като някакъв гроб…

– Научи ли езика им?

– Бърборя го като матерен… И убих още два от ония зверове. Сега всички ме боготворят и ме смятат за свой закрилник…

– Носиш ли си тигана?

– А как мислиш?… Накъде без тиган?…

След един час той ни съобщи:

– Приближавам брега… Тука е много стръмен… И се издига на неколкостотин метра над океана… Много е красиво, Сим, казвам ти… Заслужава да се погледне…

При нас местността беше съвсем равнинна и гладка, но ние не се увличахме в излишна скорост. Една внезапна пукнатина в леда и всичко щеше да свърши. Все още се чувствувах неспокоен и потиснат. И без да искам, в паметта ми се раждаха стихове на поемата: „Пиели люта вода, що изгаря езика и гърлото“… Или пък – „Лаели като кучета“… Дали отивахме при същия народ?… Или това бяха някакви съвсем други хора?…

 
Вечно бързат и шумят, неспокойни и зли,
тежко бият земята с обковани в желязо обуща.
И когато усмивка лицата им смугли смекчи,
пак не бързай…
 

– Не е хубаво – измърморих аз.

– Кое не е хубаво?

– Думите на песента не са хубави.

– И аз за това си мислех – призна Толя. – Но ако пък наистина са тъжни?… Тъжните никога не са зли.

След малко Кастело отново се обади.

– Ужасна пустиня! Хаос от ледове… Как могат да живеят тук хора?… Струва ми се абсурдно…

– А локаторът?

– Да, разбира се… Но не ви завиждам, момчета… Като наближите, отваряйте си добре очите… Има грамадни пропасти и пукнатини…

– А ти къде си?…

– Съвсем близко… Но не виждам никакви признаци на живот… Само…

Внезапно той млъкна. Имах чувството, че е изчезнал в някаква бездна.

– Кастело! – обадих се аз неспокойно. – Кастело…

Мълчание. След това слаб, развълнуван глас:

– Чакай!…

Чакахме изтръпнали.

– Три червени ракети! – обади се той отново.

Но сега гласът му беше оживен и радостен.

– Обикновени сигнални ракети – добави той.

Мълча няколко минути, после каза:

– Виждам три човешки фигури… Слизам…

Мина около половин час. Никога половин час не ми се е виждал толкова дълъг. И най-сетне отново прозвуча гласът на Кастело – спокоен и ясен:

– Срещнах се с хората… Както се досещаш, това съвсем не са нашите ескимоси.

– Да ти кажа ли как изглеждат? – обадих се аз.

– Интересно! – отвърна той шеговито.

– Жълти очи, дълга коса, бронзова кожа.

Той замълча за миг. Представих си го как стои, зяпнал от учудване пред предавателя.

– Точно така!… Откъде знаеш?

– И ние все знаем нещичко – похвалих се аз. – Познават ли езика на племената?

– Само един от тях…

Това не ме учуди – при тяхната изолация.

– Как ще се разберете?

– Все пак имаме един преводач… Те са цивилизован народ… Най-възрастният от тях носи дори очила… Както ми се стори – със златни рамки…

– Златни рамки в ледената пустиня – измърморих аз. – Наистина интересно…

– А вие продължете по моя радиолъч… Ще ви се обадя при първа възможност…

Ние продължихме по ледената пустиня. Сигналът методично пиукаше, но Кастело мълчеше. Свечери се. Кастело все тъй не се обаждаше. Най-сетне падна нощта, но ние продължихме на фарове. Радиосигналът ни упътваше безпогрешно. Пътувахме часове и часове, а Кастело все още не се обаждаше. Отново ме обзеха мрачни предчувствия.

– Не ставай дете! – смъмра ме най-сетне Толя. – Какво може да му се случи?… Освен да нагъва люта вода, що пари езика и гърлото…

Това можеше да се очаква от Кастело – беше достатъчно любопитен и свободомислещ. И Толя наистина беше прав. Мъчно можеше да се допусне от тяхна страна някакво коварно действие. Навярно те ясно съзнаваха, че сме много по-силни от тях. И най-малкото биха се страхували от нашето наказание.

И все пак се принудихме да спрем шейната и да починем. Спахме на смени, чакахме да се обади Кастело. Но трудно заспивах, когато идваше моят ред. Безпокояха ме всякакви мисли. Защо не живеят другите край океана?… Все пак там имаше живот, имаше храна, имаше хора… Защо не попитах Кастело, дали наистина не лаят като кучета?

– Защо не спиш? – запита ме Толя.

– Защото не мога…

– Вземи нещо успокоително… Или за сън…

– Тогава пък няма да ме събудиш…

– Не знаех, че имаш такива нерви! – каза Толя. – Хенк смяташе, че ти си с най-здрави нерви между нас.

– Това не са нерви! – отвърнах аз. – Това е само излишно въображение…

Сутринта тръгнахме доста рано, без да сме се наспали съвсем. Кафето, разбира се, доста ни ободри, но това не беше достатъчно. Щем не щем, глътнахме по едно хапче. Беше отличен стимулатор, изведнъж се почувствувахме превъзходно. Мрачното ни настроение се разсея без остатък, сега дори и пустинята ми се струваше приветлива. Най-сетне към девет часа Кастело се обади:

– Защо мълча досега, италианско чучело? – извика Толя беззлобно. – Защо не се обади?

– Просто нямах възможност!

– Какво става при вас?

– Няма да ви кажа.

– Защо?

– Защото сте две добри приятелчета! – отвърна Кастело. – И не искам да ви развалям удоволствието… Предпочитам да видите всичко с очите си…

– Пак ли ще изчезнеш?…

– Не!… Сега ще взема предавателя със себе си… Вървете напред, момчета… И бъдете внимателни…

Тоя ден изминахме само 250 километра. Все пак си мислехме, че ще стигнем след два дни, а пристигнахме след четири. Просто ми е неприятно да си спомням тия безкрайни, кошмарни дни. Пътят ставаше все по-стръмен, все по-осеян с препятствия, гледката все по-дива. Най-сетне Кастело се разтревожи сериозно за нас, предложи да ни вземе със „Заря“.

– Не! – отвърнахме ние едва ли не в хор. – Ще дойдем сами… Не искаме да загубим шейната…

– Няма да я загубим… Ще я приберем след това някак си…

Ние отново отказахме. Бяхме вече достатъчно амбицирани – не искахме да бъдем победени от ледената пустиня, от хаоса от пропасти и глетчери. За пръв път ни се случваше да се борим със сурова и негостоприемна природа. Никога нямаше да ни се случи и на Земята. Искахме да спечелим тая борба, да заприличаме по нещо на старите велики откриватели. За наше учудване Хенк много добре ни разбра.

– Добре, продължавайте! – съгласи се той, макар и неохотно. – Макар че губим ценно време…

– Ние не го губим…

– И все пак внимавайте да не си счупите поне черепите… Другото как да е ще поправим…

Продължихме сами всред ледения хаос. Изкачвахме се все по-нагоре… Ставаше все по-студено, все по-глухо и страшно…