Текст книги "Гибелта на „Аякс“"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 4 (всего у книги 13 страниц)
– А ако не се съглася? – погледнах го аз.
– Не ме е страх от теб, Сим! – рече спокойно Сеймур.
– А ако се окаже, че не ме познаваш?…
– Ще се справя някак си и с това положение… Тая игра не я играеш сам…
– За съжаление не е игра – отвърнах аз горчиво.
– Знам! Знам много по-добре и от тебе… А сега да отидем да потичаме…
– Тичай си сам! – подхвърлих сухо и станах от мястото си.
След два дни тя ми каза това, което очаквах. Беше твърде късно, към пет часа сутринта. Усещах, че точно сега ще ми го каже – толкова беше трескава и нежна, толкова неспокойна.
– Завинаги ли? – запитах аз.
Тя не отвърна веднага.
– Трябва да мислиш, че е завинаги… Така е най-добре… Но никога човек не знае какво на тоя свят е завинаги.
– Ти просто искаш да ме успокоиш. Да ми оставиш още една малка надежда.
– Не ме измъчвай, Сим! – каза тя и заплака. – Аз ти дадох всичко, което имам…
– Не беше всичко.
– Всичко, което имам! – повтори тя. – Нима то беше малко?
Аз си отидох призори. Над боровия лес светлееше утрото, катеричките се премятаха в упоение между тъмните клони на дърветата. Ухаеше силно на смола и горски цветя – Безсонов беше знаменит тая сутрин. Но аз вървях като сляп, бях болен. Наистина бях болен от мъка. Прибрах се в стаята си и два дни никъде не излизах. На третия ден при мен дойде Сеймур.
– Толя иска да те види…
– Не прекалявай! – отвърнах враждебно аз. – Понякога наистина прекаляваш…
– Казах, че Толя иска да те види…
– Но аз не искам…
Сеймур дълго мълча, усилено мислеше…
– Добре! – рече той. – Не е нужно да ходиш при него… Срещата може да стане съвсем случайно…
– Казах ти, че не искам…
– Просто не съм те чул…
– А защо е нужно всичко това?… За да си направиш още едно представление?
– Нужно е, за да премине прага! – обясни той нервно.
Неговият тон не ме учуди. Изглежда, беше загубил доста от своето великолепно самообладание.
– И после?
– Да, това е най-важното… При тая среща ти трябва да бъдеш спокоен, дружелюбен и весел… Разбираш ли?… Дори ако те провокира… Макар че не допускам… Ти знаеш какво чудесно момче е Толя…
– Да, знам… Макар че не разбирам смисъла на играта…
Сеймур ме погледна едва ли не с огорчение.
– Ами това е съвсем просто! Толя в никой случай не трябва да разбере, че нещата между вас са били толкова сериозни…
– Твоите комбинации, Джек, понякога са твърде елементарни…
– Като всички лекарства! – отвърна той. – Никога не можеш да различиш съвсем ясно ползата от вредата…
– Добре! – приех с отвращение.
7
Тъкмо бях навършил двайсет и една година, когато дадохме втората жертва. Това беше старши геологът на „Аякс“ – Жан Пол Мара, един безкрайно симпатичен, замислен и тих човек, от самотниците, от тия, които бяха дошли на „Аякс“ без жени. Въпреки всички усилия на лекарския екип един ден той просто угасна пред очите на всички. И угасна също така тихо и мълчаливо, както беше живял, без да каже една дума за „сбогом“. През последните няколко седмици той сякаш беше скъсал всичко с „Аякс“ и с хората, които го обитаваха. Приличаше на пришълец от някакъв друг свят, попаднал случайно в чужда, пуста и безнадеждна среда, в някакво чудовищно тяло, което се движеше с бясна скорост в посока, обратна на неговата. Той не можеше да остане в него.
Тоя път неговата смърт потресе всички. Докато при първия случай все още бяха склонни да смятат, че това е случаен инцидент, сега усетиха, че болестта може да се превърне в опустошителна епидемия. Вече никой не можеше да гарантира дали „Аякс“ няма да се размине със своята цел като някакво мъртво, необитаемо тяло. Всичко беше възможно, но ние знаехме, че е невъзможно само едно – да обърнем курса на „Аякс“ обратно към далечната Земя.
Безсонов съвсем се умърлуши.
– Дали пък моите проклети прожекции не са причина за тая беда? – попита ме той веднъж. – Все едно да показваш на падналата в капана мишка сирене…
– Защо не питаш Сеймур?…
– Той не дава дума да се продума…
Бях напълно съгласен с него. Не можех да си представя „Аякс“ въпреки неговата изящна вътрешна архитектура празен и оголен. Не можех да си представя, че като изляза от дома, ще видя не небе, а неговия гладък, бяло боядисан таван. Това просто умът ми не го побираше. Не, Безсонов не беше виновен, може би той ни спасяваше от най-страшното. А иначе животът си продължаваше както обикновено, хората работеха, учеха, смееха се на шегите си. Но вече всички усещаха, че невидима и безпощадна, всред нас се бе поселила смъртта – тая, която най-малко познавахме и от която най-малко се плашехме. Не, не бяха от сърце ни шегите, ни усмивките.
А между другото „Аякс“ продължаваше да плава все така спокойно и безпрепятствено из безкрайния космически океан. Неговата шеметна скорост не доведе до никакви инциденти. През цялото време само седем пъти радарната инсталация даде сигнал „тревога“. Мощните енергетични заряди унищожиха с лекота неканените космически гости. Нашата малка люлка на извънземна цивилизация пътуваше по-сигурно и безопасно, отколкото навремето Колумб или Магелан. И все пак тревогата, която идваше отвътре, от сърцата и душите ни, не само че не намаляваше, а растеше.
8
С Толя Викторов се срещнахме съвсем случайно в „италианския ресторант“, както на шега наричахме нашия стол с южна кухня. Аз бях вече седнал край масата, когато го видях с неговата синя, сервизна табличка. Навярно след всички тия премеждия добре си бе възстановил апетита, защото забелязах в табличката му вкусни неща – уханна пица и пиле по дяволски – едни от най-трудните за приготвяне специалитети на стола. Аз го видях пръв, в това беше моето предимство. Неговата табличка на изискан чревоугодник ме развесели, така че навреме се овладях и дойдох на себе си. Като ме съзря, той видимо се смути, но се усмихна приветливо и седна до мене. Макар че изглеждаше съвсем спокоен, усещах, че внимателно ме проучва с поглед, търсеше във вида ми да открие моите преживявания.
– Малко си отслабнал – каза той.
– Всички отслабнахме – отвърнах аз. – Циглер ни държи като в гладиаторска школа.
Циглер беше нашият спортен инструктор. Неговата валчеста, блестяща глава бе станала за всички ни истинско страшилище.
– Мене още не ме е подхванал! – каза Толя. – Но започнах да си тренирам сам…
– Какво тренираш?
– Бокс.
– Не си ли малко закъснял с тая работа? – пошегувах се аз.
– Човек се учи цял живот.
– Не те виждам като файтер. Щеш не щеш – пак трябва да водиш отбранителни боеве…
– А, не, имаш грешка… Моят стил е мигновена контраатака!… – отвърна той, като примигна малко глупаво.
– Мъчно ми е да си го представя. Като си припомня само как лошо се беше вкиснал…
– Вярно е – каза той.
– Сега разбираш ли го?
– Е, не съвсем… Но както виждаш…
И той ми посочи с глава своето дяволско пиле.
– Слушай, Толя, най-сигурният начин да стигнеш до истината е да погледнеш и откъм нейната смешна страна.
– Май че съм го чел някъде…
– Може би… Но що се отнася до мене – аз сам стигнах до тая мисъл.
– Да, прав си – отвърна той сериозно.
– Как е Ада? – реших се да попитам.
– Добре е… Много по-добре, отколкото съм очаквал.
Неговите добри сини очи ме гледаха в упор. Но аз не примигнах и усмивката не слезе от лицето ми.
– Ада винаги знае какво прави…
Той ме гледаше все тъй изпитателно, после внезапно запита:
– Слушай, Сим, нарочно ли ми скроихте с Джек тая отвратителна комбинация?
– Защо питаш мен?… Питай Джек…
– Тоя кретен ми отговаря точно като тебе…
– Значи в твой интерес е това да знаеш…
Той се понамръщи, но намери сили да ми отговори шеговито:
– Не забравяй, че наистина тренирам усилено…
– И аз тренирам… Дълги и къси спринтове…
Цели два дни след тоя разговор се чувствувах отвратително. Никак, ама никак не бяха в моя стил такива отношения между разумни и свестни хора. И никак не бях се научил да гледам на истината откъм нейната смешна страна. Колко по-правилно са живели древните хора. В такива случаи са се нахвърляли един върху друг с кокали от мамут, с боздугани. А не са водили помежду си прикрити, подли и остроумни разговори.
На третия ден в дома ми меко звънна видеотелефонът. Натиснах клавиша и в същия миг видях на екранчето суровото лице на Хенк. Едва не паднах от стола си от изненада.
– Сим, ела при мене! – каза той кратко.
И мигновено изчезна от екрана. Стоях прав всред стаята с прехапани устни. Както всички, беше се обърнал към мен с моето малко име. А бях разменил с него досега само няколко думи, и то винаги в присъствието на други хора. Мъчех се да си припомня изражението на погледа му и все не успявах. Сърдито?… Укоризнено?… Не, безсмислено беше да гадая. Тия сиви скандинавски очи наистина бяха като стоманени – без блясък, но и без израз. Хенк беше точно такъв комендант, каквито ги показваха в старите фантастични филми… Хора от желязо, почти без нерви… Хора студени, решителни, силни… Хора без угризения и колебания. Комендант!… Само увисналите му мустаци разваляха донякъде това великолепно впечатление.
Когато влязох при него, той стоеше с лице към огромния илюминатор. Кой знае защо, ми се видя малко попрегърбен в тоя миг. Или може би така ми се бе сторило. Като чу мекия предупредителен звън, той се обърна. Сега и суровото му лице не ми се стори така строго, по-скоро беше малко загрижено и отдалечено.
– Седни, Сим – рече той свойски.
Той се настани до мен, като продължаваше да гледа в илюминатора. Не беше ли се нагледал на тая пустош? Комендантът помълча малко, после каза:
– Знаеш ли коя е тая звезда?
– Коя точно?
– Тая – най-голямата, най-светлата… В левия ъгъл…
– Не зная наистина – отвърнах аз позасрамен.
Като всички други освен астрономите аз рядко надзъртах зад яките стени на „Аякс“. Много е страшно не само да знаеш, но и да видиш, че не си никъде…
– Това е Анкър – обясни комендантът. – Или това име не ти говори нищо?
Разбира се, че ми говореше.
– Това е навярно най-интересната звезда на нашето небе! – каза той. – Преди петстотин и шейсет години тя беше свръхнова…
– Да, спомням си. Беше направила истинска сензация.
– Тя е интересна и в друго отношение – продължи той. – Ние ще минем доста близко до нея… До никоя звезда няма да минем толкова близко…
Сега и аз я гледах с интерес – беше много красива бяла звезда с меко сияние.
– Наистина е много хубава!
– Да, разбира се… Това, което виждаш, е все още нейната газова обвивка… Затова изглежда толкова едра… Когато стигнем най-близко до нея, тя ще бъде колкото портокал…
Двамата мълчахме и все още я гледахме.
– Тогава ще ви събера всичките! – продължи той. – Искам да усетите, че всъщност ние не пътуваме в пустош… Ние пътуваме в огромен жив свят… Свят, в който пулсира безкрайна и мощна материя… Океан от огън и светлини…
Не знаех, че може да се изразява в такъв стил.
– А ентропията? – запитах аз.
– Ентропията е за глупците! – рече той малко рязко. – А огънят е за прометеевците… Но това звучи малко демодирано, нали, Сим?
– Никога не съм мислил така! – отвърнах аз сериозно.
– Да, знам! – каза той. – Затова те извиках.
Едва сега той ме погледна прямо и силно – очи в очи.
– Сим, ти си ми нужен… Разчитам на тебе за едно специално мероприятие… Затова те предупреждавам – никакво отпускане… При каквито и да е случаи… Ти трябва да бъдеш готов – излъскан и твърд като стомана…
– Готов – за какво? – попитах аз.
– Като му дойде времето, ще ти кажа… Аз съм сигурен, че няма да ме разочароваш…
– Благодаря ви!
Наистина ме заинтригува. Специално мероприятие!… Какво може да бъде то?… Да мина край Анкър с нашата огнеупорна ракета?… Хенк, сякаш усетил мислите ми, се поусмихна.
– Не се мъчи да отгатнеш. Повече е, отколкото предполагаш…
– Няма да ви посрамя! – отвърнах аз.
– Да, това е мъжки отговор! А сега можеш да си вървиш…
Откъде можех да зная в тоя миг, че ще му причиня най-голямото огорчение. Че ще го ударя право в неговото кораво, но добро сърце. Той отново бе вперил поглед в звездата и сякаш бе забравил за моето съществуване. Станах и безшумно излязох. Много ми се искаше да зная на кого всъщност дължех това необикновено внимание. Дали и тая среща не беше някоя от безкрайните комбинации на Сеймур. Дали не беше счел за нужно да ми помогне и на мен с някакъв внезапен шок? Знаех, че Сеймур и Хенк се срещат много често, че разговарят с часове… И надали за космическата ентропия… Сигурно за тая, която ставаше в сърцата на хората. Или чисто и просто Хенк сам се бе досетил за мене.
Сега много ми се искаше да бъде вярно второто.
Няколко дни по-късно случайно срещнах Ада в спортния басейн. Беше в своето жълто трико, елегантна и гъвкава, каквато си е била винаги. Тя ме забеляза, разбира се, погледът й беше топъл и ласкав. Аз не посмях да се доближи повече – така громко и силно биеше сърцето ми.
ВТОРА ЧАСТ
1
Приближавахме нашата цел. Оставаха ни само няколко месеца и огромният „Аякс“ щеше да увисне в пустошта като далечен спътник на Регина. Най-сетне щяхме да узнаем имало ли е някакъв смисъл това безкрайно пътуване. Щяхме да разберем има ли там жив свят, има ли хора. Ние бяхме просто жадни да срещнем човешки същества, та макар и от праисторическата ера. Толкова непоносима бе станала за нас мисълта, че може би сме единствените скитници в достъпния и недостъпния космос.
Последните три години като че ли минаха по-леко. Нашият екип от учени най-сетне бе открил силни противосредства на херметичната невроза. Но последната нейна жертва беше наистина и страшна, и тежка. Един от биохимиците, младият професор Моргенщерн, се самоуби по невероятен начин. Облечен в най-съвършен космически скафандър, той бе скочил в пустошта през един от люковете на най-малката разузнавателна ракета. Разбира се, отварянето на люка бе алармирало всички предпазни постове. Опасната рана в корпуса на „Аякс“ бе мигновено затворена. Но късно, за съжаление. Август бе останал вън, в пустотата. Щеше да живее най-малко още сто часа. И щеше да умре от задушаване.
Ние бяхме потресени. Бе намерил най-сетне това, за което с такава огромна сила бе жадувала душата му – безкрайното открито пространство. И щеше да остане там вечно. Може би до самата смърт на нашата галактика тая нищожна бяла фигурка щеше да лети в студа и мрака между далечните звезди – самотна и страшна като призрак. И величествена като паметник на неспокойния и търсещ човешки дух.
Ние победихме херметичната невроза, но не успяхме да победим космическата меланхолия. Но все пак я ограничихме, донякъде. Още осем души загинаха пред очите ни, безпомощни да им помогнем. Други шестнайсет души лежаха в биокамерите. Но когато наближихме съвсем, те постепенно ги напуснаха. Дори най-простото любопитство можеше да възроди хората за живот, стига да беше достатъчно човешко и силно.
Аз вече не бях момче. Дори младеж не бях. За последните години се бях превърнал в солиден и спокоен научен работник с леки залитания по литературата. Външно не бях се променил особено, ако не ме лъжеше огледалото. Изглеждах си все същият. Но зад гърба си имах два сериозни научни труда. Бях превърнал морското свинче по размери едва ли не в истинско земно прасе. То тежеше към петдесет килограма и доста загадъчно ме гледаше със своите албиноски очи. Имах чувството понякога, че ще ми заговори. При това се отличаваше с отличен апетит и необикновена подвижност и жизненост. Само присъствието на Сеймур, кой знае защо, го нервираше – то ставаше неспокойно и раздразнително.
– За какво ти е тоя урод? – мръщеше се Сеймур. – Да можехме поне да го извъртим на шиш…
Прасето трепна и ни погледна мрачно.
– По тихо! Може би ни разбира…
– Няма да се учудя! – каза Сеймур. – От урода всичко можеш да очакваш – дори да ти прехапе някой ден гърлото…
– То мен ме обича – отвърнах аз.
Не бях много далече от истината. Тони наистина изпадаше в блаженство, когато го чешех по мекото коремче. Сеймур още повече се намръщи.
– А не ти ли идва наум, че всичко това е напълно безсмислено?
Идваше ми, разбира се. И не само на мене. Ако се върнехме някой ден на Земята, там щяха да са изминали векове. Нашите научни постижения щяха да се видят на новите земни жители просто смешни. Между тях ние щяхме да бъдем просто най-обикновени профани, длъжни да започнат съвсем наново своето образование. Ето защо през последното десетилетие научните работи вървяха доста вяло. Трудно е да се правят научни открития, когато не виждаш в тях никакъв смисъл. Хората работеха, просто за да упражняват своя ум, да се движат към някаква, макар и измамна цел, да запълват времето си. Иначе камерите нямаше да стигнат за всички.
Нещо ставаше с Ада. Не беше щастлива. Нейният ласкав поглед като че ли бе загубил своята жизненост. Беше станал много по-дълбок и по-силен, но в неговите дълбини сякаш се усещаше някаква скрита печал. Или пък аз така си въобразявах. Иначе привидно тя все така весело и непринудено бърбореше със своите приятели. Все така нежно се грижеше за своя Толя. А нашият океанолог се беше излекувал напълно. Колкото и да му липсваше дори шепа от океан, той продължаваше да работи. А през свободното си време спортуваше като бесен. В никой случай не бих се решил да изляза срещу него на ринга.
И Безсонов сякаш се бе поуморил. Сега не той, а аз се отбивах, кажи-речи, всеки ден при него. Говорехме за какво ли не. Но все по-често и по-често ми разказваше спомени – от детинството си, от своята младост. Дори от детинството и младостта на дедите си. Спомените като че ли бяха станали неговата основна душевна храна. Не беше ли това признак на остаряване?… Надали!… Той просто тъгуваше за Земята, за лулата си, за истинските простички уханни земни цветя.
А иначе все така всеотдайно работеше. И понеже отдавна бе изчерпал всичките си резерви, сега с особена страст се бе отдал на монтажа. Спокойно можеше да си седиш на „Шанз-Елизе“ и да наблюдаваш английския парламент. Или да попаднеш от Ниагарския водопад направо в кратера на Везувий. За него нямаше невъзможни неща. За една Нова година ни представи „бала на призраците“. Беше го сътворил в разстояние на две години само от подръчни материали. Наистина го беше направил изумително.
В последно време много често го заварвах да си тананика песнички. Придружаваше ги с акомпанимент на китара, която беше измъкнал преди няколко години кой знае откъде. Пееше тихичко, малко скръбно, някак особено се вслушваше в своя дрезгав, но приятен глас.
– Пие ми се водка! – заяви веднъж тъй съвсем внезапно, като остави китарата си. – Истинска водка…
Бях чел, разбира се, за това питие толкова много в старите руски романи, че и на мен изведнъж ми се припи. Но знаех, че неговото производство на Земята е отдавна забравено.
– Ти изобщо пил ли си някога водка?
– Пил съм, разбира се! – отвърна Безсонов, едва ли не обидено. – Не е чак толкова вредно, колкото пише в енциклопедията… На мястото на Сеймур аз бих го пробвал като лекарство… Или ще те утрепе съвсем, или завинаги ще те оправи…
Той въздъхна и взе няколко акорда на китарата. Усещах, че в себе си нещо пееше.
– Володя – казах аз, – много съм слушал за една стара песен…
– Коя песен?
– „Крутится, вертится шар голубой…“
Цялото му лице засия.
– Прав си! Чудех се какво ми липсва… Ама съвсем я бях забравил…
Той дълго мълча, очевидно се мъчеше да си припомни древната забравена мелодийка. Не беше толкова лесна тая работа.
– Готово! – възкликна най-сетне той. – Почакай да пренастроя китарата…
Не знаех, че е толкова приятно настройването на една овехтяла китара. Беше ми дошло до гуша от безукорното съвършенство на звуците. Като се приготви, той най-сетне запя, с едната си буза обърната към тавана, сякаш се вслушваше в дълбините на китарата.
Крутится, вертится шар голубой,
крутится, вертится над головой…
После цяла седмица тая стара чудна песничка звуча в душата ми.
2
Най-сетне реакторите на „Аякс“ угаснаха, ние влязохме в орбитата на Регина. Все пак бяхме доста далече от нея – с просто око тя се виждаше като луната при пълнолуние. И веднага всички уреди за наблюдение бяха пуснати в ход.
Беше настъпил великият час на Знанието. Беше настъпил часът на отчаянието или надеждата. От няколко дни хората едва се докосваха до яденето. Те просто чакаха, изпълнени с чувства до премаляване. Само Сей-мур изглеждаше съвсем спокоен, едва забележимата иронична усмивка не слизаше от устните му.
– Никакви дяволи няма да намерим там! Иначе досега щяха да влязат поне в радиовръзка с нас…
– Може би не са стигнали още до радиото – отвърнах.
– И може би никога няма да стигнат… Защо непременно трябва да свързваш разума с техниката… При сродни условия… – започна той.
– Никои условия не могат да бъдат съвсем сродни – отвърнах аз. – Представи си, че те имат своя радиовръзка на физиологична основа… Но със слаба мощност…
– Глупости! – измърмори той презрително.
Много добре го разбирах. Той се страхуваше от прекалените надежди повече от чума. Той се плашеше разочарованието да не доведе до нова вълна от душевни заболявания. И имаше право, разбира се.
Още първите сведения бяха зашеметително неприятни. Регина се оказа чисто и просто една ледена пустиня, едно грамадно ледено кълбо. Наистина имаше и свободни океани, които заемаха около една трета от нейната повърхност. Но всичко друго беше лед. Специалистите без изключение бяха единодушни – при това положение на Регина разумен живот не можеше да има. Дори да бе имало в далечните геологични ери някакъв разумен живот или някаква цивилизация, те не са могли да устоят на хилядолетния процес на заледяването.
Така говореха те, това беше разумно, но все пак никой не им вярваше. Никой не беше душевно готов да им повярва. Защо пък да не оцелеят и разумни същества?… Та макар и да живеят като амфибии в океана.
Наистина нашите уреди за наблюдение, главно телескопите, не бяха така съвършени като земните. И все пак бяха доста мощни. Но в окулярите не попадаше нищо освен преспи и ледени образувания. Снимките бяха просто отчайващи – по нищо не се отличаваха от земните арктически снимки.
Но имаше и някои учудващи данни – преди всичко атмосферата. Макар и доста по-тънка и разредена от земната, тя беше много богата на кислород. И температурите не бяха така ниски, както можеше да се очаква – около минус десет-петнайсет градуса на екватора на обед. Бяха изпратени три сонди, две от които се върнаха на „Аякс“. Констатира се наличието на бактериален живот на повърхността на планетата. Втората донесе проба от океана – беше необикновено богата на планктон и нисша растителност. Третата, снабдена с телевизионен предавател, остана на планетата. Ден и нощ по екраните бдяха специалисти. И тя показа неща, които ги смаяха – някакви тъмни, гладки предмети се движеха и изчезваха от океанската повърхност – нещо като подводници или гърбове на гигантски риби. Веднъж странни бели предмети прелетяха във въздуха – може би парчета лед, носени от вятъра, може би птици.
Научният съвет на „Аякс“ беше съвсем объркан. Никаква хипотеза не можеше да обясни подобни явления и да ги свърже в нещо стройно и непротиворечиво. Бавното и постепенно изстиване на планетата вследствие на намалената активност на слънцето предполагаше съвсем различна картина. И все пак фактите си оставаха факти. Навярно имаше изобилна океанска растителност, която отделяше кислород. Навярно имаше и някакъв живот – може би риби и дори бозайници, които спокойно можеха да понесат бавното заледяване. Имаше какви ли не предположения и хипотези, но всички си противоречаха една на друга. А нещата съвсем се объркаха, когато в пробите бяха открити и някои вируси, свързани обикновено с по-висши форми на белтъчната обмяна. Бяхме попаднали на планета, твърде подобна на нашата, но все пак съвсем различна.
Оставаше да направим последната стъпка – да изпратим на Регина една от нашите ракети с екипаж. Имахме само три ракети на борда – най-голямата едва десетместна. Всъщност такива бяха възможностите на „Аякс“. Оставаше да се проучи дали бактериалната и вирусната среда няма да бъде опасна за човешкото съществуване. А опитите в това отношение щяха да продължат доста дълго.
След първоначалното униние екипажът на „Аякс“ отново се оживи. Всеки заработи трескаво по своята специалност върху пробите. Заедно с групата на биолозите работех и аз. Не преживяхме никаква изненада. И клетъчният, и молекулният състав на пробите по нищо не се отличаваше от земните. Същите аминокиселини, същите производни, същите молекулни вериги, същата обмяна, същото размножение. Не се стигна дори до минимална сензация или загадка. Теоретически нито вирусната, нито бактериалната среда можеха да бъдат опасни за живота на хората. Но всичко това трябваше да се провери и практически. А що се отнася до въздуха, до атмосферното налягане, до силата на гравитацията – нищо по-хубаво не можеше да се очаква. Ние щяхме да се чувствуваме не като на Земята, а доста по-до-бре.
През това време „Аякс“ продължаваше да се върти спокойно и безпрепятствено около Регина. Голямата бяла планета светеше едва ли не като слънце. Съвсем като нашето слънце блестеше и Сигма. Първата планета, както очаквахме, се оказа съвсем като нашия Меркурий. Третата – като Сатурн. Сега вече нямаше никакво съмнение, че Регина си оставаше нашата единствена и последна надежда.
След десетина дни внезапно ме повика Хенк. Аз не бях забравил нито за миг нашия последен разговор. Но дали не беше го забравил той? Досега никаква специална задача не ми бяха възлагали. Заварих го в добро настроение, дори леко възбуден, да се разхожда из обширния си кабинет. Тоя път той се ръкува с мене – много сърдечно, дори малко тържествено, както ми се стори.
– Току-що завърши заседанието на съвета – каза той. – И имам за тебе добра новина…
Аз мълчах в пълно недоумение. Новини може да има всякакви.
– Съветът реши за Регина да отлети нашата ракета „Фортуна“ с осем души екипаж… за комендант на ракетата си определен ти…
Всичко очаквах да чуя, само не и това. Той навярно забеляза изумлението на лицето ми, защото побърза да каже:
– Няма нищо чудно в това!… Наистина си най-млад… Но в същото време си с най-запазени физически и духовни сили… И според мен, ако ти хареса тая забравена дума – най-способен за подвиг… Защото ти единствен не си човек на Земята, а дете на „Аякс“.
– От все сърце благодаря! – отвърнах слисано. – Но не знам… не знам дали не преувеличавате моите качества?
– Ти сам чувствуваш ли се способен и годен да свършиш тая работа? – запита той малко рязко.
– Разбира се! – възкликнах аз. – Но не е въпросът там… Това не е толкова работа, колкото въпрос на чест… А мисля, че други повече я заслужават от мене…
– Тоя въпрос е решен! – каза Хенк. – И не по заслуги, а по целесъобразност… Експедицията ще бъде много тежка, на мен ми е нужен млад, решителен и издръжлив човек…
Съвсем се издаде, че сам той бе решил въпроса.
– Добре. А кои ще бъдат другите?…
– Пилот ще бъде Зверев, мисля, че добре го познаваш…
Да, наистина добре го познавах. Тоя сух, жилав сибиряк, висок като мачта, бе прекарал половината от живота си в Заполярието. Втората силна и интересна личност беше Кастело – бивш главен директор на един от най-големите африкански резервати. Вярно, шансът да намерим на Регина слон и жираф беше равен на нула, но Кастело беше свикнал на суров живот сред природата. Ненапразно се шегуваха с него, че е способен да погъделичка под брадичката и най-свирепия крокодил. Разбира се, бе предвиден и Толя Викторов като океанолог. Но компанията най-неочаквано завършваше със Сеймур.
– А той за какво ми е? – попитах учудено.
– Щом говориш за заслуги, трябва да има и един по заслуги – отвърна Хенк. – Сега оставям на тебе да събереш хората си и да им съобщиш новината…
На следния ден се случи нещо, което озадачи всички ни – нашият телевизионен предавател внезапно угасна. Дежурният екип твърдеше, че е изключено това да бъде някаква техническа повреда. Те бяха забелязали за кратко мигновение, че нещо бяло като пряспа се бе изсипало върху предавателя. Но ние знаехме от самия предавател, че около него няма преспи, ни ледени блокове. Беше кацнал на съвсем гладка, почти стъклена ледена повърхност. Знаехме съвсем точно мястото му и не беше много трудно да го открием с нашия инфрачервен локатор. А това наистина нямаше да бъде възможно, ако беше закрит от преспа. На „Аякс“ започнаха да се шегуват, че е станал жертва на Снежния човек. Минал е случайно оттам, ядосано е ритнал тая непозната и ненужна вещ и после, леко накуцвайки, с премазан палец, се е отдалечил в неизвестна посока.
Веднага изпратихме на Регина нов предавател, но и той не успя да разкрие тайната. Ледената пустиня си беше все така самотна и глуха както винаги. Само по океана от време на време се появяваха тъмни петна, но нито веднъж не успяхме да ги засечем с локатора. В края на краищата всички започнаха да мислят, че надали са от животински произход.
А нашата малка щастлива група веднага започна своята подготовка. Подложиха ни, разбира се, на доста дълготрайна аклиматизация, колкото и добре да бяхме тренирани и калени, все пак бяхме живели почти три десетилетия в стерилна среда при постоянни температури. Дробовете ни бяха съвсем отвикнали от острия мраз. Наложи се да прекараме двайсет дни в специално помещение, в което постоянно понижаваха температурата. Всички издържаха изпитанието, включително и Ула Шерман, нашата деликатна лекарка. Движехме се там с нашите специални костюми, спяхме в спални чували – през последните дни при минус трийсет и пет градуса, макар и с предпазни маски. Всичко това беше доста неприятно и отегчително, но трябваше да се търпи. Утешаваше ни мисълта, че не сме единствените – на тая подготовка се подлагаха всички, които трябваше да дойдат след нас.
Най-сетне цялата подготовка беше приключена. Ние вече свободно можехме да слезем на Регина, без да се подложим на особени опасности или рискове. Или поне така си мислехме и се надявахме.
