355 500 произведений, 25 200 авторов.

Электронная библиотека книг » Павел Вежинов » Гибелта на „Аякс“ » Текст книги (страница 8)
Гибелта на „Аякс“
  • Текст добавлен: 17 октября 2016, 02:41

Текст книги "Гибелта на „Аякс“"


Автор книги: Павел Вежинов



сообщить о нарушении

Текущая страница: 8 (всего у книги 13 страниц)

ТРЕТА ЧАСТ

1

Очите им наистина бяха продълговати и жълти, кожата златиста, тъмните коси падаха свободно на раменете им. По-късно научих, че при раждане косите им са нежносини, потъмняват постепенно, докато при зряла възраст стават съвсем черни. Колкото и да се взирах в лицата им, не открих в техните черти никакви следи от суровост или жестокост. Бяха спокойни и благородни лица и наистина оставяха впечатление на дълбока замисленост и печал.

Само говорът им напомняше малко нещо за думите на песента. Беше висок, много отривист и при едно скарване, да речем, наистина можеше да остави впечатление за лай. Но не можех да си представя как тия сдържани, мълчаливи и спокойни хора ще се карат. И те бяха малко по-дребни от нас, но като че ли по-изящни. Изобщо техният външен вид съвсем ме успокои. Направи ми впечатление и много вежливия тон, с който им говореше Кастело. Впрочем той разговаряше само с единия от тях – малко по-едър и с малко по-тъмно лице. Разговаряше, разбира се, на езика на племената.

Ние приближихме до широка желязна врата с бронзови инкрустации. Точно по средата й беше поставен нещо като герб – глава на антилопа. Едрият мъж, който се наричаше Фини, започна да натиска някаква сложна система от лостове. Вратата се отвори, влязохме в широко предверие, облицовано с много фин мрамор. В дъното имаше три нови железни врати, по-изящни от външната. Фини се упъти към най-дясната и я отвори. Пред нас се показа доста широка кабинка в приятен оранжев цвят. Знаех, че това е асансьор. И знаех, че ще ни отведе дълбоко под земята. Но колко дълбоко?… Кастело загадъчно мълчеше.

Фини натисна някакво метално копче, асансьорът потегли. Не можех да преценя бързината му, защото се движеше много шумно. Едва сега Кастело се поусмихна и лекичко ми намигна. Това беше първата проява на неговия истински характер. Иначе досега се бе държал сериозно и сдържано като своите домакини. Навярно се шегуваше с доста примитивния им асансьор. Но колкото и да бе примитивен, все пак беше истински електрически асансьор. И то на заледената планета, която смятахме за пустиня:

– Кога пристигна „Стрелец“? – запитах аз.

„Стрелец“ беше третата ни ракета, най-малка, но най-маневрена.

– Вчера – отвърна Кастело.

– И сега колко хора имаме тука?

– С вас – шест…

– Как е долу?

– Ще видиш! – отговори той. – Ще ти кажа само, че женичките им ги бива!…

Каза го със съвсем сериозен глас, но очите му се смееха.

– Защо си толкова сериозен? – запитах го аз.

– Съветвам те да бъдеш и ти като мен! Тук никак, ама никак не е прието човек да се хили…

– Искаш да кажеш, че нямат чувство за хумор?

– Май така ще излезе…

Помисли малко и добави все така сериозно:

– Изобщо горе беше много по-весело…

Не се съмнявах. Каквито и странни неща да срещнехме тук – все пак щяхме да живеем в дупка. И при това хората, с които щяхме да общуваме, не показваха никакви белези на любопитство, приятелство или сърдечност. Дори не ни поглеждаха. По-късно разбрах, че да се вглеждаш в ближния, за тях е, най-меко казано, простотия или невъзпитание. Само по едно нещо те приличаха донякъде на хората от племената – по черните си кожени дрехи. Но, разбира се, бяха ушити много добре, почти елегантно…

Асансьорът се спуска в дълбините на земята комай цяла вечност. И все пак накрая спря. Фини отвори вратата и ни даде възможност да влезем първи. Озовахме се в много просторен хол, целият облицован в нежнорозов мрамор. Беше осветен от меки, матирани електрически глобуси. Край стените бяха наредени десетина електрокара, повечето товарни. Видяха ми се доста грубо изработени и много стари. Насядахме в един от тях, с много корави седалки, макар и облицовани в кожа. От хола се разклоняваха в три различни посоки три сводести тунела. Поехме по средния. И той беше облицован в мрамор, макар и не така фин като в предверието. Додето погледът ни стигаше, виждахме само дългия низ на лампите, които все така меко сияеха. Електрокарът беше на всичко отгоре доста бавен, сцеплението на механизмите му съвсем грубо, така че порядъчно дрънчеше по мекия под.

Доста дълго пътувахме. Никъде по тунела нямаше ни врати, ни каквито и да било отвори. И все пак вентилацията ми се струваше много добра, въздухът беше съвсем свеж, макар и затоплен. Най-сетне сводестият тунел завърши с голям хол, съвсем подобен на първия. И тук имаше много електрокари. Трябваше да оставим нашия и да продължим пеша по истински лабиринт от коридори. Тук облицовката беше мека, доста похабена, изработена от някаква непозната материя в топъл кафяв цвят. Сега виждахме много врати, навярно номерирани, ако се съдеше по знаците върху тях. Подът беше мек, застлан с нещо като линолеум. Вървяхме дълго и все пак не срещнахме никакъв друг човек. Тоя подземен свят оставяше впечатление на мъртъв и обезлюден.

Най-сетне спряхме пред широка и солидна дървена врата. На нея бяха инкрустирани три златни кръста. По-късно разбрах, че това не са символи, а знаци за йерархия. Фини потропа почтително.

– Шефът! – обясни тихо Кастело.

– Най-главният?

– Така изглежда…

Без да дочака отговор, Фини отвори и ние влязохме. Озовахме се в много просторен и елегантен кабинет, облицован със старо, кафеникаво дърво. Точно срещу нас видях голямо масивно бюро, съвсем като земните, от старите епохи, разбира се. Всичко очаквах да видя в ледената пустиня, само не такова земно, солидно и внушително бюро. Зад него стоеше прав мъж на средна възраст с необикновено приятно и одухотворено лице. И съвсем неочаквано се усмихна. Това беше една от редките усмивки, които видях в тоя подземен свят. Погледът му беше дружелюбен, той се поклони едва забележимо и каза нещо на своя отривист език.

– Нашият хибао ви поздравява с добре дошли! – преведе Фини. – И ви пожелава приятно прекарване.

Аз му поблагодарих „сърдечно“, но Фини икономиса думата. Може би му се стори неуместна, а може би просто не я знаеше.

– Наричам се Куней! – продължи нашият домакин. – А това е моята дъщеря Ли.

Разбира се, веднага бях забелязал младото момиче. Дори за нашия земен вкус то беше поразително изящно и нежно. Косата му беше синя, кожата едва-едва златиста. Но най-красиви бяха нейните големи жълти очи. Лицето й не беше съвсем симетрично – горната част леко доминираше над много нежния овал на брадичката. В погледа й имаше нещо много детско и мило, но без капчица от натрапчиво любопитство.

– Добре дошли! – каза тя на езика на племената. – Нека бъде приятен и дълъг вашият ден…

Тоя поздрав беше общоприет, но тя го изчурулика наистина по много очарователен начин. По-късно научих, че само трима души от тоя подземен свят знаят езика на племената. Между тях беше и Ли. Разбира се, и тримата не го знаеха като мене.

Насядахме на дървени столове, наредени край стената. Може би в това имаше някаква церемония.

– Пътят ви е бил много тежък! – каза Куней. – Дори ние много рядко се решаваме да го изминем…

– Да, знам! – кимнах аз. – С храна ви снабдяват племената… Вие търгувате с тях…

– Те ли ви казаха? – запита Куней.

В тона му се усещаше любопитство и интерес.

– Да, но за тях това е нещо като предание… Знаете ли, че ви наричат „тъжните“?

Имах чувството, че Фини преведе неохотно думите ми. Може би не са били признак на най-добро възпитание, но аз нарочно го провокирах.

– Наистина ли?… За пръв път чувам! – каза Куней.

Усетих, че моите думи му направиха силно впечатление, макар че външно не се издаваше.

– А намирате ли, че те са весели?

– Не, разбира се… Не е в техния характер… Но са напълно доволни от своето съществуване…

– Това е естествено за тях! – отвърна Куней. – Те живеят своето истинско съществуване… Преди заледяването са населявали арктическите области…

– А вие доволни ли сте от вашия живот? – запита Ли. – Там – на вашата пътуваща звезда?

– Да, доволни сме… Макар че не харесваме много тая дума…

– И ние – каза Куней. – А вие знаехте ли, че нашата пътуваща звезда се намира във велика беда?

– Не, разбира се… Това открихме едва тука…

– Тогава с каква цел предприехте това пътешествие?

Съзнавах, че отговорът ми е извънредно важен за тях:

– Не знам дали ще ме разберете… Но просто искахме да знаем…

– Разбирам го много добре… Но това ли е единствената причина?

– Не е единствената! – признах си аз. – Човек не може да живее сам даже на своята собствена звезда… И винаги сме мечтали да срещнем и други хора в звездното небе… Да срещнем братя…

Погледът на Куней леко заблестя.

– Вашият отговор много ми хареса!

– А вие знаехте ли, че има и други хора по пътуващите звезди?

– С тоя въпрос са се занимавали само най-просветените! – отвърна Куней. – Ние смятахме, че е безкрайно далече времето, когато хората от звездите ще могат да говорят помежду си… А че могат да пътуват до звездите – това изобщо не предполагахме…

– И все пак ние сме тук… Какво бихте желали да получите от нас?

– Знание! – отговори той простичко.

Помисли малко и добави:

– Сега целта на нашето знание е да се спасим от нещастието… Да се спасим от заледяването…

– Това никак не е лесно! – предупредих го аз.

– И това знаем… И все пак някой ден ще успеем.

Гласът му звучеше много категорично. Той ни погледна внимателно и добави:

– Вие сте уморени!… Вървете да си починете… Ще имаме възможност да разговаряме много пъти…

Заедно с Толя получихме две самостоятелни стаи в съседство със стаята на Кастело. Моята доста приличаше на кабинета на Куней, само че беше по-тясна. Дървената й облицовка ми се стори сравнително по-нова, от по-светъл дървен материал. Докато се чудех откъде могат да намерят дървен материал, другите двама влязоха в стаята ми. Поговорихме малко, Кастело ни каза какви са последните инструкции на Хенк.

– Сега трябва отново да учим език – измърмори той с досада. – И да заредим нашите компютри с достатъчно информация… Тогава ще превеждат и работят вместо нас апаратите…

– За цяла година работа! – с не по-малка досада изрече Толя. – В тая ужасна дупка…

Наистина бяхме уморени, трябваше да починем малко.

– Поспете добре! – каза Кастело. – Ще ви потърся към осем часа… Ще отидем да вечеряме заедно…

Той ми посочи една малка врата:

– А това е баня… Ще можете хубаво да се окъпете…

Това откритие ме въодушеви. Веднага влязох в банята – беше просторна, облицована с фаянсови плочи, сини на времето, но сега съвсем избелели. И ваната беше доста широчка, вдълбана в земята. Имаше два изящни позлатени крана, които на всичко отгоре пускаха, както е редно, студена и топла вода. Направих ваната по свой вкус и блажено се изтегнах. Не бях се къпал кой знае откога. Чувствувах се наистина щастлив след ужасното безкрайно скитане през ледената пустиня.

Едва не заспах в банята – така бях уморен, Поизмих се грижливо с някакъв сапун на прах, но усещането не беше никак приятно. Имаше и кърпа за бърсане, изтъкана от някаква малко грубичка материя, доста прилична на лен. Изобщо имаше всичко, което една елементарна цивилизация изискваше. В стаята ми се намираше порядъчно легло – малко тясно и късо за моите размери, но все пак легло. Имаше само два трикраки дървени стола, гардероб, закачалка. Не, не беше чак толкова лошо в тая „дупка“, както се бе изразил Толя.

Към осем часа Кастело ни повика за вечеря. Ресторантът не беше далече. Много ми приличаше на пищните ресторанти от началото на двайсетия век – мрамор, дърво, желязо, кристални полилеи, – но всичко доста износено, макар и чисто. Вътре се намираха само десетина души от местните хора – видяха ми се малко по-хилави от тия, които бях срещал досега, и все така мълчаливи. Те едва погледнаха към нас, сякаш бяхме някакви досадни и ненужни чужденци, и продължиха да се хранят мълчаливо. На една странична маса седеше сам Сеймур. Като ни видя, лицето му светна. Седнахме, разбира се, при него, сърдечно се ръкувахме. Стори ми се в добро настроение, успокоен и за мое учудване дори малко понапълнял.

– Как ги намираш? – посочих аз с глава моите съседи.

– В какъв смисъл? – попита Сеймур.

– Ами от твоя професионална гледна точка.

Сеймур се позамисли.

– Спокойни и много уравновесени! – каза той. – С необикновена вътрешна концентрация… И изключително работоспособни.

– Какво има толкова да работят?

– Повече, отколкото предполагаш! – отвърна Кастело.

– Не ми се виждат много гостоприемни…

– Не бързай да съдиш! – предупреди ме Сеймур. – Те са много сдържани… Но това е, струва ми се, повече възпитание, отколкото душевна същност… И все пак са много по-студени от нас… И много по-рационални.

При масата ни с безшумни стъпки дойде сервитьорката. Кастело навярно бе прав – и тя бе много красива. За мое учудване Сеймур й проговори нещо, очевидно на езика им. Сервитьорката кимна и все тъй безшумно си отиде.

– Какво й каза? – запитах любопитно аз.

– Просто ви поръчах вечеря…

– По един телешки шницел?

– По-простичко… Супа от гъби…

– Ха!… Ти шегуваш ли се? – изненада се Толя.

– Ни най-малко… Те имат зеленчуци… И дори плодове…

– Интересно какво може да бъде второто?

– Мозък паниран!…

– Надявам се, че не е от бяла мечка! – казах аз.

– Просто не смея да попитам! – усмихна се Сеймур. – Яжте спокойно, кухнята е добра… Но няма да преядете…

– Кастело си е вечно гладен! – отсече Сеймур. – И си дояжда с нашите идиотски пастети.

– А сутрин? – продължаваше Толя. – Чай?… С едно рохко яйце?

– Яйцето си е яйце! – отвърна Кастело. – Знаеш ли колко е едро? Но затова пък великолепно, вони на риба.

След вечерята се прибрахме по стаите си. Излегнах се удобно и пуснах магнетофона. И стаята се изпълни с милия, дрезгав глас на Великия Сао:

 
Сине на бялата тундра, с очи пълни с небе и слънце,
с прелитащи птици, цветя и перести облаци…
Колко тъжен е денят, колко мрачно е слънцето,
що наднича сега иззад черния дим…
 

Какъв свят е бил? – мислех аз. – И как е загинал?…

2

Може би трябва да изпреваря събитията. Може би трябва да разкажа това, което научих след много месеци. В края на краищата аз не пиша роман, за да поддържам докрай напрежението и любопитството, а просто мои лични спомени.

Подземните хора наричат своята планета Тис. Точно преведено, това означава твърдина. Именно на тая твърдина се е развила една малко странна и все пак толкова сродна на земната цивилизация. Няма да разказвам нейната дълга история. Това може би ще направя в някоя друга книга. Ще имам достатъчно време, за да напиша много книги, макар да знам, че на първо време ще имам съвсем малко читатели.

На Тис е имало само един континент с врязани в него огромни морета, повечето от тях без връзка помежду си. Това е предопределило и една единна цивилизация. Наистина в най-древните епохи е имало народи и племена, които са воювали помежду си. Но това не е траело много дълго. Централната част на континента е била населена с мощния народ на хуарите. Той е бил не само по-многочислен, но и много по-цивилизован. По-съвършено е било и тяхното бойно оръжие. В разстояние само на един век те покорили целия континент, всички народи, и то с една жестокост, която прозира дори в техните исторически документи. Някои диви племена, които те наричат „уродливи“, били направо изтребени, без да ги интересуват дори като работна ръка. По цялата планета настанал един истински „пакс романа“, поддържан в абсолютен вид със силата на оръжието. В началото е имало, разбира се, някои опити за въстания, но са били безмилостно смазани. Външният мир продължил до смъртта на планетата.

Интересно е, че на Тис не са се развили религии. В известен смисъл е бил обожествяван само върховният властелин – императорът. Той никога не се е явявал пред хората, неговият лик е бил непознат за простосмъртните. Императорите живеели в изключителен разкош, най-прекрасните кътчета на планетата били осеяни с техните дворци, които по могъщество на архитектурата далече превъзхождат земните. И все пак по същество строят е бил феодален с тая разлика, че почти всички хуари били в по-голяма или по-малка степен благородници. За тяхната издръжка работил целият покорен свят.

Преминаването към буржоазния строй станало почти безболезнено. Властта на императора постепенно отслабнала, все повече укрепвала буржоазната класа. И понеже изхождала само от хуарите, имала значителна политическа власт. Именно тая власт решила да ограничи един по-малко амбициозен император. И не успяла, разбира се. Буржоазната революция била извършена буквално в един ден. Императорът, цялата му свита, всички висши благородници били изтребени до крак. Цялата власт постепенно преминала в промишлената олигархия. За няколко века се оформили две дузини изключително мощни тръстове, които фактически владеели целия континент. Но дори в тяхното съществуване имало известен порядък, различен от земния. Висш съвет на монополите се мъчел да изглажда противоречията и дори да въведе известна плановост. И все пак конкуренцията често водела до вътрешни сътресения и борби. И с това се изчерпвал политическият живот на континента. Понятието демокрация изобщо не съществува на езика на хуарите.

И цивилизацията им била развита доста едностранчиво. От науките им на най-голяма почит била математиката. Сериозно били развити химията и някои аспекти на физиката и механиката. По-малки успехи имала медицината, а биологията била едва в своя зародиш. Интересът към астрономията бил съвсем слаб и съществувал главно на любителска основа. Хуарите не се интересували от небето, много повече ги привличала земята със своите огромни богатства. Имало в голямо изобилие въглища, нефт и природен газ. Философията не съществувала като наука. И доколкото имало все пак някакви прояви в това отношение, те се отличавали с твърде откровен и примитивен прагматизъм.

На особена почит била логиката. В нея влизали дори част от проблемите на математиката, геометрията, дори физиката. Така например Питагоровата теорема или законът за скачените съдове се изучавали в логиката. Хуарите се отличавали с изключителен реализъм и рационализъм. Техният емоционален живот, дори ако се съди от сегашното му състояние, бил много по-беден от земния. Дори понятието „въображение“ имало стойност главно когато било свързано с някоя от науките – да речем с геометрията. Човек би си помислил, че не съществуват и страстите, дотолкова тая дума отсъствува като понятие. Силни човешки страсти очевидно е имало, но те се смятали за лично дело на отделния индивид. Етиката се е свеждала до сбор от норми за човешко поведение. Не е имало дори общодържавно законодателство – всяка от малките империи на монополите съдела по свои неписани закони.

При това положение всеки може да си представи състоянието на изкуствата. Най-развити били архитектурата и монументалната живопис. На сравнителна почит била и музиката. Лириката била позната главно като песенна изява. Всеки нормален хуар би се изсмял на понятието роман. Всяка художествена измислица би била наречена долнопробна лъжа. Лирика и епос, в неписан вид, съществували само в обезправените народи. Танцът бил смятан за дивашка проява. Изобщо духовният живот на хуарите не се отличавал ни с особена сила, ни с особена дълбочина.

Както казах, интересът към астрономията бил съвсем слаб. Една от причините за това била лошата видимост, а така също и слабо развитото корабоплаване. В моретата живеели опасни и хищни животни и най-страшни между тях – гигантските октоподи, които нападали дори в последно време големи морски съдове. Била създадена специална флотилия за борба с октоподите, но заледяването сложило край на тяхното пълно изтребление. Основната централна част на континента се отличавала с голяма влажност и постоянна тънка облачност. И все пак климатът в най-населената част бил сравнително приятен и мек.

В историята на Тис са известни няколко велики астрономи. Между тях е имало даже един император и няколко знаменити благородници. В най-ново време астрономията била нещо като хоби на мнозина видни представители на олигархията. Един от тях се наричал Герси, могъщ владетел на мини за въглища, желязо, сяра и диаманти. Той имал най-добрата и най-модерна обсерватория, построена на един от най-високите върхове на континента. Шеф на обсерваторията бил неговият личен приятел и служител Сири – велик астроном и изключителен физик. Той пръв изчислил скоростта на светлината, без да има съвсем точна представа за нейната същност. Пръв формулирал закона за гравитацията. Трудовете на Сири не са били масово разпространени – тръстовете ревниво пазели за себе си своите научни открития. Но неговите печатани на машина ръкописи и досега се съхраняват в библиотеката на подземния свят. Ако може да се говори за нещо като евангелие в тяхното съществуване – това бяха именно трудовете на Сири.

Между другото трябва да се каже, че всред дивото общество на олигархиите се зараждало ново съсловие, в основата си враждебно на съществуващия строй – техническата интелигенция. Тя била многобройна, но политически съвсем безправна. Почти изцяло произхождала от хуарите. Била много добре платена и разполагала със завидна самостоятелност в своята научна работа. Именно всред тая прослойка поникнали първите кълнове на хуманизма – правата на личността, свободата, социалната справедливост. Ако се съди по някои много оскъдни документи, всред тях е имало и наченки на дълбоко нелегална организация. Иначе формите на класовата борба са били много слаби – могъщо въоръжена армия на олигархията, съставена само от хуари, е смазвала жестоко всеки опит за активна съпротива.

По всичко изглежда, че Сири е бил един от най-видните представители на тая хуманитарно настроена интелигенция. При това той е разполагал с приятелството и покровителството на своя могъщ шеф. Без Герси нито едно от делата на Сири нямало да стигне до добър край. Няма никакви данни дали той е симпатизирал на идеите на Сири и дали изобщо те са му били известни. Но в науката безусловно му е вярвал. И това, което е направил, би могъл да го направи и само заради себе си и своята безопасност.

А ето и същността на историята на подземния свят.

Наблюдавайки от своята обсерватория движенията на небесните тела, веднъж Сири забелязал странно явление. Една от звездите на съзвездието Птица променила бавно своето място спрямо другите звезди. Наистина преместването не било значително, но все пак забележимо. След две години звездата отново постепенно се върнала на своето старо място.

Сири бил съвсем безпомощен да си обясни това явление. Изглеждало като че ли звездата е попаднала в друго, силно гравитационно поле, което временно я отклонило от нейната постоянна орбита. Но нямало никаква видима причина да се появи такова гравитационно поле – около блуждаещата звезда нямало нищо.

Скоро втора звезда повторила странното поведение на първата. И тя била по-близко до тяхното слънце. След година и половина и тя бавно се върнала на мястото си. Тогава Сири приел една хипотеза, която за неговото време е била едва ли не абсурдна. През съзвездието Птица по посока на тяхното слънце се движи невидима звезда, с огромна гравитационна сила. След като невидимата звезда отмине и гравитационното й поле изчезне, повлияните от нейното поле звезди се връщат на старите си орбити.

Сири бил сериозно разтревожен. Ако невидимата звезда мине близо до тяхното слънце, може би ще причини истинска катастрофа в тяхната слънчева система. За съжаление неговите последни изчисления са пропаднали безследно или пък са били умишлено унищожени. Какво точно е знаел, какво е мислил и предполагал – не е известно. Изглежда, че го е споделил само с Герси. Само с негова помощ той е могъл да осъществи своите планове. Но по всяка вероятност той никога не е казал на Герси какво лежи в дъното на неговите планове. Има само един-единствен косвен документ, който говори, че той очаквал катастрофата да стане след около трийсет години.

Тогава Герси не е бил много млад – около петдесет-годишен. Около трийсет и пет годишен е бил Сири. Навярно двамата дълго са обмисляли какво да предприемат. И както се оказва по-късно, са избрали нелошо решение. В планинската област, близо до обсерваторията, Герси е притежавал комплекс от мини. Основни между тях са Били диамантените рудници, вече почти напълно изчерпани. Те са били и най-дълбоки – около двеста и петдесет метра под земята. И най-просторни – само подземните коридори имали дължина около трийсет километра. Супермилиардерът започнал да обзавежда рудниците като гигантско подземно жилище. Вършел това, без да жали средства – да бъде то колкото се може по-удобно и по-сигурно. Освен жилища той построил и грамадни складове. Ако се съди по огромните количества сгъстен кислород, Сири навярно е предполагал, че планетата ще остане известно време без въздух или поне без пълноценна атмосфера. По всяка вероятност е смятал, че ще загине не само човешкият род, но изобщо животът на планетата. В складовете той съхранил семена от всички ценни растения. По-труден е бил въпросът с животните. Там колекцията е била сравнително по-скромна – той взел само някои от най-полезните домашни животни, – между тях „кротката шу“, която се оказа нещо средно между овца и лама, но по-млекодайна от овцата и с великолепна вълна. Второто животно, което фактически единствено оцеляло през вековете на заледяването, било така нареченото „сепу“, което, ако не по външност, то поне по основни качества силно напомня земното прасе. Като всеядно животно, то единствено оцеляло през дългия период на заледяването.

Оставало най-важното – да се подберат хората. Колкото и сериозни да били запасите, колкото и просторни помещенията, Сири не посмял да рискува. Той наистина предполагал, че бедствието ще бъде временно, че слънцето и планетите ще се възстановят на старите си орбити. Но той не знаел колко дълго време ще трае това бедствие. И какви ще бъдат неговите последствия. И Сири се спрял само на петдесет семейства от млади учени – от всички области на науката, – точно така, както и ние бяхме постъпили за „Аякс“. Герси успял да привлече с по-високо заплащане всички тия млади хора в своите многобройни предприятия и да ги държи там в пълна готовност.

Изниква въпросът, защо като гениален учен и хуманист Сири е постъпил така жестоко с останалото човечество. Защо не е разгласил своето зловещо откритие, защо не е помогнал и на други хора да се спасят от страшното бедствие. Този въпрос не е без отговор. Съществува един документ, нещо като предсмъртна изповед на Сири. Той разбирал много добре, че при съществуващите условия могат да се спасят съвсем ограничен брой хора. И нямало никакво съмнение, че това ще бъдат изключително хора от най-висшата класа – най-богатите и най-облагодетелствуваните. Сири не криел своето отвращение към тях. А той съзнавал освен това, че в дните на бедствието може да се създаде паника, която да унищожи цялото спасително дело. Така или иначе, но народите били обречени на унищожение. Тогава защо да запази търтеите? Това съвсем не влизало в неговите планове. Той мечтаел на опустошената Земя да се създаде ново човечество на основата на новите принципи за справедливост и свобода. И преди смъртта си той заклел своя малък народ да бъде верен на неговите завети.

Но това станало много по-късно. Сири работел упорито и чакал. По това време науката и техниката се намирали на степен на развитие, което отговаря на началото на нашия XX век. Само електромоторите и моторите с вътрешно горене били на малко по-добро равнище. Но затова пък нямало никакви наченки на въздухоплаване. Още не било открито радиото. За наше щастие съществувала фотографията, но киното не било известно и до последните дни.

В крайна сметка оказало се, че Сири доста точно направил изчисленията. Началото на катастрофата настъпило към двадесет и шестата година.


    Ваша оценка произведения:

Популярные книги за неделю