Текст книги "Гибелта на „Аякс“"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 6 (всего у книги 13 страниц)
Най-голям интерес те проявяваха към нашето оръжие. Дали разбираха, че то ги е избавило от страшния звяр?… Навярно се досещаха. Можехме да го отгатнем по предпазливостта, с която се опитваха да го докоснат. Тоя път ние решително се противопоставихме да попадне в ръцете им – страхувахме се главно от някой случаен изстрел. Те като че ли не се обидиха от това. Тогава се решихме да им покажем неговата сила – главно за авторитет, разбира се.
Двата албатроса все така търпеливо се виеха над главите ни. Един от тях нямаше да дочака своята плячка. Кастело се примери внимателно и стреля. Албатросът полетя мъртъв на земята. Туземците за миг сякаш замръзнаха на местата си. И все пак не изглеждаха така удивени, както очаквах, отново запазиха своето достойнство. Не се проснаха по очи като диваци, не се разбягаха. След първото сепване бързо заговориха помежду си. Но и тоя път не усетих уплаха. Имах чувството, че местните хора не се плашеха изобщо от други хора, изглежда, че това за тях бе съвсем естествено.
Трябва да призная искрено, че безкрайно повече се учудихме ние на тяхното оръжие. Кастело веднага забеляза, че техните копия са костени, но върховете им бяха от добре изострено желязо. Нещо като къси железни брадви видяхме на коланите на неколцина между тях. Какво можеше да означава това?… Откъде можеше да се вземе желязо на заледената планета?… Нима имаха рудници и доменни пещи?… Тая мисъл ни се виждаше съвсем абсурдна… Ами тогава?
След като се посъветвахме с Кастело, решихме да повикаме и нашия „резерв“. Този път сензацията беше много по-голяма. Шейната пристигна при нас, капакът се отвори, Толя и Шерман излязоха навън. Разбира се, поразиха ги не хората, а самата шейна. Те се натрупаха като деца около нея, възбуждението им стигна до краен предел. Но не беше трудно да се отгатне, че това е чисто и просто радостно възбуждение. Гледахме и недоумявахме. Те можеха по някакъв начин да си представят, че оръжие може да убие звяр, без да го докосне. Но им се струваше съвсем невероятно една вещ да се движи сама. Всъщност и двете неща трябваше да изглеждат еднакво абсурдни.
– Как е настроението? – попита Толя, като поглеждаше малко неспокойно туземците.
– Както виждаш – отлично! – отвърнах аз.
– Смятат ли ни за божества?
– Ни най-малко! – отвърна Кастело доста учуден. – Просто – приятели… Но в никой случай не попаднали тук от небето…
– Интересно! – измърмори Толя. – Излиза, че ако има някой да се чуди – това сме ние…
– Точно така! – потвърди Кастело.
– Тогава излиза, че те са много по-умни от нас! – рече Толя с искрено огорчение.
И той много се заинтересува от железните върхове на копията. Дори взе едно и опита с връх острието му. Туземецът го наблюдаваше с гордост и задоволство.
– Ката! – каза той.
– Не знам дали е „ката“ – измърмори Толя, – но е чиста стомана…
– Това е положението – усмихнах се аз. – Според теб откъде са го взели?
– Има само едно разумно обяснение – реши Толя. – Преди замразяването на Регина е имало развита цивилизация… Тя е загинала, но са останали някакви запаси от желязо… И сега те го ползуват…
Тая проста мисъл ми беше минала и на мен през ума.
– Там е работата, че стоманата не ми се вижда толкова стара! – отвърнах аз. – И виж как добре е изострена… С какво?… С железни пили?
– Сигурно! – рече Толя. – Ще си пусна брада до пояс, ако не е така…
Искам да кажа предварително, че Толя не си сдържа обещанието. Пили не намерихме, но той продължи да се бръсне. В това отношение бе съвсем запазил своя славянски характер.
– И нашите специалисти са прави – продължи той. – Катастрофата по всяка вероятност не е настъпила преди хилядолетия… Тя е станала най-много преди векове…
Разгледахме след малко убития кашалот. Всъщност това не беше никакъв кашалот, така го бяхме нарекли условно. По-скоро приличаше на грамаден морж. Но главата му беше почти квадратна, с баленови зъби. По-късно разбрахме, че има и обикновени зъби, с които съвсем нормално сдъвкваше храната си, преди да я глътне.
Не беше трудно да разберем, че животното е било убито на брега, а не изхвърлено мъртво от океана. Но какво бе търсило на брега?… И как бе допълзяло толкова далече на своите доста къси предни плавници, които наистина приличаха на грамадни лопати. Великият Ша, както туземците наричаха това грамадно животно, представляваше от себе си огромен склад за храна. Част от туловището му бе изрязано, но ние не виждахме къде са отнесени запасите. Може би бяха закопали месото в най-естествения хладилник – леда. Нашите домакини почтително ни следваха, без да ни се натрапват и без да ни досаждат. Те ни поканиха да хапнем от Великия Ша, като ни изрязаха изкусно с тежките си брадви доста тънки резени месо. Резенчето, което ми поднесоха, беше розово на цвят и доста крехко. Тоя път наистина нямаше опасност да се отровя, но все пак… Докато се колебаех, Кастело веднага бе налапал своето парче.
– Чудно е! – подкани ме той.
Месото наистина бе превъзходно по вкус и при това леко соленичко. По-късно нашите учени установиха, че има изключителни витаминозни и хранителни качества. Съдържаше и достатъчно соли, даже обикновената сол, която местните хора не познаваха в свободен вид.
Докато дъвчехме с удоволствие крехкото розово месо, усетихме, че в лагера настана някакво оживление. Чуха се радостни възклицания, някои затичаха към малкото ледено възвишение. И ние погледнахме нататък. След всичко, което ни се случи, вече нищо не можеше да ни учуди. Някъде в далечината се виеше много дълга черна върволица. Скоро тя се приближи съвсем. И ние видяхме, че това са най-обикновени кучешки впрягове на шейни.
Ето ти диви кучета!… Сега вече всичко ни беше ясно… И как досега не ни беше минала тая проста мисъл – където има кучета, има и хора… Прекалено много бяхме робували на хипотезата, че не е възможно на тая ледена планета да има разумен живот.
Бяха към трийсет впряга, всеки от тях теглен от шест кучета – всички едри и много добре охранени. Изглежда, че бяха изминали дълъг път, защото дишаха тежко с изплезени езици.
– Съвсем като ескимосите! – измърмори Кастело.
Отначало кучетата се държаха враждебно с нас, скимтяха и виеха. Но туземците бързо ги усмириха. Както разбрахме по-късно, с тия впрягове туземците извозвали месото на Великия Ша във вътрешността на страната.
5
След половин час се свързах с „Аякс“. Появи се лично Хенк, лицето му бе много тържествено и радостно, И имаше за какво!… За пръв път в своята история земното човечество срещаше други хора във великия космос. Най-сетне бе решен един проблем, който векове бе занимавал не само учените, но и цялото човечество. Осъществила се бе една от неговите най-велики мечти. И бе опровергано едно от най-мрачните му предчувствия – не човекът като човек е сам в необятната вселена. Или Поне е достъпна за човешкото знание. И ужасно ни огорчаваше мисълта, че хората няма да узнаят скоро великата новина.
– Надявам се, че предаването беше добро! – казах аз.
Но Хенк сякаш не ме чу.
– Поздравявам ви от все сърце! И трябва да ви призная, че ни най-малко не съм учуден… Може би единствен съм го очаквал…
Тоя велик романтик и пътешественик, чието име завинаги трябваше да остане в историята на човечеството, като името на Колумб и на всички други велики откриватели, наистина бе постигнал своята цел. Оставаше само и хората да я узнаят.
– А как беше предаването? – настоях аз.
– Всичко е записано, разбира се – отвърна Хенк. – Материалът е великолепен…
Ние му разказахме това, което бяхме разбрали от туземците. Все още нямахме ония, кажи-речи, магически компютри, които можеха да превеждат пряко всякакъв непознат език. Разбира се, съществуваха запомнящи устройства, удобни дори за носене, които след известен опит можеха не само да превеждат, но и да съставят сами доста сложни текстове. Сам аз имах такъв апарат, който великолепно бърбореше на латински. За съжаление не носехме нищо подобно със себе си толкова бяхме убедени, че няма да ни потрябва. Сега-засега разполагахме с няколко магнетофона, но и това не беше малко.
– Разрешавам ви да посетите тяхното селище… И във възможно най-кратък срок да изучите езика им… Надали имат повече от петстотин думи…
– Не съм с такива впечатления! Доста бърборят помежду си…
– Да, чух – кимна Хенк. – Ханс вече го разучи фонетично… Каза, че не е труден и не е сложен за усвояване…
Това беше вярно – те говореха много членоразделно и ясно, с напевна интонация. Хенк ни даде много подробни инструкции. Запитахме го как вървят работите на базата…
– Утре ще пуснат в експедиция катера. Сигурен съм, че няма да ни разочарова…
Тая нощ спахме в добре затоплената шейна. Както очаквахме, нашите домакини си бяха построили жилище от ледени блокове. Вътре наистина бе дяволски студено, но все пак не като върху леда. По всичко изглеждаше, че туземците не познаваха огъня. Или поне не го притежаваха. Беше истинска глупост, че и ние не можем да им го покажем. Всичките ни апарати и двигатели бяха заредени с енергетични батерии, които не можеха да произвеждат пряко огън. Кастело здравата се ядосваше за тоя пропуск, чудеше се каква комбинация да измисли. Тая нощ спахме добре, разбира се, на дежурства. Великият Зу, както туземците наричаха бялата мечка, можеше да ни изиграе някоя лоша шега. Тоя нехранимайко навярно обикаляше местата, където може да се намери някаква плячка.
На другата сутрин туземците почнаха да товарят шейните с месото и другите продукти на каталога, от които най-ценна беше маста. Особено внимание те обърнаха на Великия Зу. Одраха го много грижливо, на-рязаха кожата му на широки ивици. По-късно разбрахме, че няма нищо по-ценно за тях от кожата на тая огромна бяла мечка. От нея приготвяха дори впрегатните такъми на шейните. Но малко преди да тръгнем, стана нещо, което едва не развали нашите хубави отношения. Токо ни обясни с жестове, че имат нужда от нашето оръжие. Прав беше, разбира се… Те се страхуваха от Нови срещи с Великия Зу, искаха нашата помощ.
Отначало ние се преструвахме, че не ги разбираме. Такова поведение беше доста жалко и недостойно за хора като нас. Но какво друго можехме да направим. Не ставаше дори въпрос за доверие, те просто не можеха да боравят със сложното техническо устройство. Виждахме, че нашето поведение е неприятно за Токо, неизмеримо го огорчаваше. И най-сетне на Кастело му хрумна простото решение на проблема.
– Аз ще остана с тях! – предложи гой. – Някой трябва да ги пази от тоя звяр…
Решението беше и просто, и тежко в същото време. Кастело се обричаше дълго време на много суров живот. Ние бяхме трогнати от жеста му и нямаше как да не го приемем. Разбирахме, че той ще се справи най-добре с тая трудна задача.
– Добре, остани – съгласих се аз. – Но трябва да поддържаме редовна радиовръзка…
Кастело трябваше да изиграе цяло представление, за да обясни на Токо нашето решение. И Токо разбра. Навярно намери това за естествено, защото изглеждаше много доволен. Той се изправи пред нас, поклони се и произнесе едва ли не къса реч.
– Мога да ти я преведа с няколко думи! – каза шеговито Кастело. – Малкият бял брат благодари на големия бял брат за неговото благородно сърце. Малкият бял брат ще се отблагодари достойно на големия бял брат… Ще му отдели черния дроб на Великия Зу и една от най-дебелите женички на племето…
– Дай боже всекиму! – каза Шерман.
Ние тръгнахме едва на другия ден призори. Простихме се сърдечно с Кастело и се качихме на шейната. Токо много се зарадва, когато го поканихме със себе си. Но Кастело беше тъжен, явно съзнаваше, че ще видим и преживеем повече от него. Оставихме му за успокоение неговия любим тиган, въдицата и един мощен радиатор. Представяхме си как ще сгрее още тая вечер своите домакини в техния леден палат.
Тръгнахме съвсем лекичко и бавно усилвахме хода. За съжаление трябваше да се движим след кервана, тъй като не знаехме пътя. Но за наша радост кучешките шейни се движеха доста бързо въпреки тежкия товар. Наистина бяха много силни и бързоноги техните кучета, навярно далече превъзхождаха ескимоските. Токо беше много оживен и изпълнен с възхищение. Но неговото вътрешно достойнство не му позволяваше да се учудва прекомерно. Той просто прие факта като факт и бързо се постави над него. След няколко часа беше вече пълноценен пасажер на необикновеното превозно средство.
Пътувахме четири дни, нощем лагерувахме. Токо спеше в нашата палатка. Не беше толкова проста тая работа, тъй като кожите, в които беше облечен, миришеха доста силно. Топлината, изглежда, също го тормозеше – не беше привикнал с нея. Навярно предпочиташе да спи при своите, но смяташе, че няма да бъде любезно. Така всички станахме жертва на нашето прекалено възпитание. Очаквахме, че ще го стреснат особено много нашите осветителни тела, но тоя път не улучихме. Кой знае защо, ги прие като нещо естествено, макар и достойно за най-голямо уважение. Но когато една нощ за шега пуснах фаровете на шейната, в лагера Настана едва ли не паника. Дори кучетата се стреснаха И започнаха уплашено да вият.
Никак не можехме да разберем защо туземците живеят така далече от морето. Много по-естествено беше да бъдат там, където е и храната. Дните прекарвахме в изучаване на езика им. Наистина беше фонетично ясен и все пак доста труден. Думите твърде много си приличаха една с друга – „као“, „коа“, „коуа“, „куаку“, „акукаокоа“. Не беше никак лесно да се ориентира човек в тая простичка полифония. Най-бързо се оправяхме със съществителните – ние просто показвахме предмета, Токо го назоваваше. Глаголите по принцип произхождаха от съществителните и бяха свързани с обекта на действието. Така например глаголите „ям“ или „тичам“ бяха съвсем различни, когато се отнасяха за куче или човек. Аз учех прилежно, магнетофонът всичко записваше. Разбира се, трябваше от време на време да преговарям. Пуснах магнетофона и той добросъвестно заработи – „аку као, коа шакоа“ – точно повтаряше нашите гласове и разговори.
В първия момент Токо учудено се ослуша. След това смаяно ни зяпна в устата. Ние, естествено, си мълчахме и слушахме. И тогава за първи път Токо наистина се уплаши, забрави своето достойнство и хукна навън. Едва успяхме да го успокоим, показахме му машината, но всичко беше напразно. Той остана в шейната, но като вцепенен, без да губи докрай своето достойнство. Въображението му беше поразено до краен предел. Той можеше да си представи всичко, освен това – да могат да се върнат живи отдавна умрелите звуци.
На петия ден пристигнахме в селището. И по нищо не бих разбрал, че тука наистина има селище, ако срещу нашия керван не се беше юрнал цял рояк деца. Иначе пред нас се простираше все същото ледено поле, тук-таме осеяно с едва забележими куполи. Туземците строяха своите ледени юрти, изкопани в леда, отгоре дострояваха твърде изкусно само покрива. Децата, разбира се, се натрупаха около нашата шейна, но не бяха така учудени, както очаквах. Много по-късно разбрах, че местните хора изобщо нямат психична нагласа да размишляват за непонятни неща. Чисто и просто ги смятаха за непознати, така естествени като познатите. Така например, ако внезапно се появеше съвсем черна вместо бяла мечка, това никак нямаше да ги учуди.
Токо ни покани в своята ледена юрта. Беше нещо като старейшина или главатар на племето, както по-късно научихме. Но не беше толкова стар. Юртата наистина беше доста просторна. И неочаквано уютна при това. Леденият под беше изцяло постлан с мечи кожи. С кожи на рибозайник бяха обшити и стените до покрива. Вътре ни посрещнаха с дълбок поклон три жени – едната доста възрастна, другите две сравнително млади. Но в първия миг не забелязах ни жените, ни юртата. Погледът ми беше привлечен от нещо друго. В юртата светеше огън… Да, огън… Приближих развълнуван. Светеше с висок бледен пламък в някакъв костен съд, може би череп на мечка. И както очаквах, беше пълен с мазнина от кашалот. Нещо като фитил от непозната за мен материя даваше пламъка. Огънят светеше спокойно и сигурно, пламъкът му не трепкаше.
– Какво е това?
– Зеа! – отвърна той.
В гласа му звучеше не само гордост. В гласа му звучеше и безкрайна признателност. След една седмица, когато вече доста научих езика им, аз го разпитах по-подробно.
– А откъде имате огън?
– Огънят живее! – отвърна той гордо.
– Винаги ли живее?
– Винаги!… Огънят се е родил преди света… От него е сътворено и слънцето.
– А когато огънят умре, откъде взимате нов?
– Огънят никога не умира! – увери ме той.
Трудно ми беше да го повярвам.
– Нима твоят огън никога не е умирал? – запитах аз.
– В моя дом огънят е умирал три пъти – каза той. – Но аз взимах огън от съседите…
– А нима не умира и у съседите?
– Никой не помни такава беда! – отвърна Токо. – Но ако умре и у съседите, ние ще вземем от другите племена.
– А много ли са племената по света?
– Много…
– Повече от звездите?
– Никой не може да каже колко племена има по света! Защото никой не е обиколил целия свят…
– А къде свършва светът?
– Там, където започва небето…
– А от какво е направено небето?
– В старите песни е казано, че небето е направено от въздух… И във въздуха плуват слънцето и звездите… Но това аз не го разбирам. Как може да плува нещо, което е по-тежко от въздуха… Защото в песните е казано, че въздухът е по-лек и от пламъка.
Доста прилична космогония. Изглежда, че древните племена са имали по-висока култура от сегашните. Но заледяването е върнало с векове всичко назад.
Това стана след седмица. А сега аз смутено направих това, което другите двама вече бяха направили – поклоних се на трите дами в кожени облекла и се опитах да ги разгледам. Къса, черна, лъскава коса, съвсем като при мъжете, покриваше кръглите им глави. Лицата им бяха доста деликатни, почти миловидни – наистина биха могли да минат и за красиви, ако не бяха така брашнено бели. Сториха ми се само малко тлъстички и коремести в сравнение с нашите земни жени. Както очаквах, възрастната беше жена на Токо, младите – негови дъщери. По-късно разбрах, че бяха изключително добро-сърдечни и мили същества, грижливи и всеотдайни. И малко мързеливички може би. Но на това ги бяха научили вековете – нямаха никаква къщна работа, всичко получаваха от природата наготово. Жените естествено – за мъжете храната беше свързана с борба на живот и смърт.
Тая нощ трябваше да спя в юртата на Токо – усещах, че всеки отказ би го оскърбил неизмеримо. Толя и Шерман бяха разпределени в две други юрти. Впрочем леглото ми бе удобно и меко, със завивка от кожа на Великия Зу. Безпокоеше ме само тежката миризма на кожите и на фитила. Нощем те закриваха входа с кожена завеска, вентилацията беше минимална. Спах много неспокойно, сънувах тежки сънища. Събудих се рано, много ми се искаше да изляза вън, на чист въздух, но домакините се оказаха доста сънливи. Когато най-сетне станаха и отпушиха изхода, аз като тапа изскочих навън. Единствените хора, които щъкаха из селището, бяха Толя и Шерман. Те ме чакаха, за да се свържем с „Аякс“. На видеофона се яви както винаги напоследък Хенк. Неговото лице веднага ми внуши чувство за беда или опасност. Изглеждаше доста потиснат.
– Катерът изчезна! – каза той мрачно.
– Как тъй – изчезна? – изтръпнах аз.
– Просто изчезна!… Всичко вървеше нормално, той плаваше само на десетина километра от брега… Предавателят също работеше нормално. Дежурният не е виждал нищо освен вода и далечни брегове… И изведнъж предаването прекъснало… Нямаме никаква връзка…
– Може би някаква техническа повреда? – запитах аз с надежда.
Всъщност въпросът ми беше глупав. Всички апарати на катера бяха дублирани и с гарантирана ефективност.
– Изключено! – измърмори потиснат Хенк. – Допускаме, че е станал жертва на някое от тия кошмарни животни – като вашия кашалот…
Мълчахме, поразени и скръбни.
– Не правите ли някакви опити да ги търсите? – попитах аз.
– Разбира се! – отвърна Хенк. – Изпратихме „Заря“… Но досега не е открила нищо…
„Заря“ беше лек летателен апарат от типа на въздушните таксита. Но неговият район на действие беше грамаден. На катера имаше екипаж от пет души – трика мъже и две жени. Познавах ги много добре, мисълта, че няма да ги видя повече, ми беше просто непоносима.
– Вие продължете своята работа! – каза Хенк. – И все пак внимавайте… Нямаме повече хора за губене…
А нашата главна работа беше да изучаваме езика им. След всеки изминал ден все повече разбирах колко е богат и сложен. Все по-трудно ми обясняваха непознатите думи. Някои от тях изобщо не можах да разбера. Но Токо беше изключително търпелив учител. И явно се гордееше, че има способен и любознателен ученик. Усещах, че го преуморявам, но нямаше място за снизхождение. Ние трябваше да научим всичко, което туземците знаеха. И наистина всеки ден падаше по някоя от загадките.
Скоро се убедихме, че племената бяха останали да съществуват на заледената планета благодарение на една щастлива природна случайност. Работата се състоеше в това, че Великият Ша за разлика от своите земни колеги раждаше малките си само на суша. Той ги отглеждаше пет-шест дни, докато „проходят“, след това се връщаше в морето. Или по-точно не се връщаше. Наистина той имаше сили и начини да се бори с Великия Зу – иначе изобщо би изчезнал. Но нямаше начин да се бори с хората, които го нападаха от разстояние със своите остри копия. Кашалотът беше почти единствената храна на местните племена. Наистина те умееха да ловят риба и рибозайници с доста изкусно направени костени въдици, но тая храна беше и недостатъчна, и непълноценна. Без Великия Ша племената просто щяха да се изродят и изчезнат. И нямаше как да поддържат огъня.
– Великият Ша ражда по две бебета! – говореше Токо. – Много рядко по три… Ние никога ни ги убиваме… Чакаме пет-шест дни Великият Ша да ги откърми. След това го убиваме… А бебетата оставяме да си отидат в морето.
– Това е много хубаво! – казах аз трогнат.
Но Токо веднага побърза да ми обясни смисъла на тяхното благородство.
– Ако убиваме бебетата, някой ден Великият Ша ще изчезне. А тогава ще изчезнат и племената… Ние браним бебетата и от Великия Зу.
Селището имаше около стотина юрти и навярно около петстотин-шестстотин жители. Съвсем не беше малко селище, водеше много организиран и дружен живот. Веднъж запитах Токо:
– Защо живеете толкова далече от морето?… Та морето е вашата храна… Защо трябва да я пренасяте на толкова далечно разстояние?
– Заради Великия Зу! – отвърна Токо. – Той е нашият най-голям враг. Великият Зу не отива толкова далече от брега… Ние се крием тука от него…
Напълно го разбирах. Никога земните хора не са Имали такъв могъщ и страшен враг.
– Някога нашите деди са живеели близо до морето – продължи Токо. – Но постоянно са гладували… Като нас те криели месото на Великия Ша в ледени дупки в земята… Но Великият Зу е много хитър… Нощем той изравял месото и го изяждал… Нямало покой за нашите деди… Тогава те се преместили по-далече от водата, но Великият Зу тръгнал след тях… Така те стигнали до тия места… Много умен е Великият Зу… Може би е по-умен от хората.
Токо въздъхна и добави:
– Обикновено Великият Зу не напада хората… Той знае, че това е опасно… И ние не го нападаме… Но като види месото на Великия Ша, разумът го напуска… Тогава той ни напада… Колкото и силен да е Великият Зу, ние сме по-силни от него… И винаги го убиваме… Но даваме много жертви… Великият Зу е убил моя баща… А преди това е убил дядо ми… Много малко хора от племето умират от старост…
Той продължаваше да разказва с горчивина. Поради тежките жертви в селището на всеки мъж се падат три жени. И въпреки това семействата си оставали моногамни. Но не било грях, ако неомъжена жена забременее и роди. Особено ако роди момче.
– Аз имах два сина! – въздъхна тежко Токо. – Но и двамата загинаха. Дъщерите ми останаха без мъже… И все пак имам три внучета – и трите момчета…
– А къде са? – запитах аз. – Не съм ги виждал…
– Момчетата остават при бащата, а момичетата при майката… Трябва някой да учи момчетата как да се сражават с Великия Зу…
– Великият Зу не е толкова умен! – казах аз. – Защо ви напада? Великият Ша е толкова голям, има и за вас, и за него…
Токо поклати глава в знак на разбиране.
– Така прави Старият умен Зу… Той винаги започва да яде от опашката… А ние взимаме другото… Старият Зу ни гледа сърдито, непрекъснато ни се кара… Но не ни напада… Той знае много добре колко са остри нашите копия… И колко е мек търбухът му… Напада ни само Младият Зу… Той има много повече кръв, отколкото мозък…
Това беше откритие за мен. Те съзнаваха, че мозъкът е център на мисленето.
– Никога ли Великият Зу не идва до вашето селище?
– Само веднъж! – отвърна Токо. – Беше много, много стар Зу. Младите го бяха изпъдили от брега и бяха заели мястото му. Оставихме го да изрови една от нашите дупки с месо… Беше много гладен и така се наяде, че заспа дълбоко… Тогава ние го нападнахме и убихме с нашите копия, без да дадем никаква жертва…
Не беше много коректно от тяхна страна да убият така подло нещастния пропъден старец. Но се въздържах да му го кажа. В края на краищата тяхно право беше да се борят за своето съществуване…
– А как разбирате кога Великият Ша ще излезе на брега, за да роди своите бебета?
Той ми го обясни простичко. Като намалее много храната, те изпращат два впряга към брега на морето. И те обикалят там, докато излезе Великият Ша. Понякога това продължава повече от месец. Щом се появи Великият Ша, най-бързата шейна отива да извести племето. И започва тежката битка.
Само на най-трудния въпрос Токо беше просто безпомощен да ми даде задоволителен отговор.
– А откъде вземате желязото? – запитах аз. – Откъде вземате копията на върховете…
– От съседното племе… То е на три дни път оттука…
– А то откъде ги взима?…
– То пък ги взима от другото съседно племе.
– Но все пак някой някъде прави това желязо… Какво казват песните?…
– Никой не знае откъде идва желязото – отвърна Токо.
Но не изглеждаше огорчен от своето незнание. В крайна сметка то идваше отнякъде – това беше най-важното. Макар да струваше много впрягове месо и много кожи. И макар че много трудно се намираше. Те пазели желязото повече от зениците на очите си…
Постепенно се убедих, че племето живее прост, естествен и може би щастлив живот въпреки привидното тежко съществуване. И като че ли наистина нямаха свои вътрешни нравствени и социални проблеми. Така например храната не се делеше, макар и на равни дялове, според броя на хората. Всеки си взимаше от склада толкова, колкото му се ядеше. Нямаше никаква власт, нямаше съд. Старейшината ръководеше общите работи само в дни на лов. И той не се избираше, с течение на времето самите обстоятелства го изтъкваха на преден план. Не съществуваха човешки вражди; семейни дрязги и недоразумения. Жените естествено и безпрекословно се подчиняваха на мъжете си. А мъжете им се отплаща-ха с грижи и дълбока преданост. В езика им не съществуваха думите „любов“ и „обич“. Но аз разбирах, че се обичат. Наистина привидно животът им беше много монотонен, без забавления, без видими удоволствия освен може би всекидневното хранене, което беше доста изобилно. И все пак ми се виждаха ведри, приветливи, в много добро разположение на духа. Мъчех се да си обясня причините – може би дълбоката девствена чистота на природата. Може би абсолютната простота и естественост на живота им. Може би тяхната вътрешна душевна чистота и естествена нравственост. А може би и липсата на амбиции, на страсти, на пороци. Веднъж споделих моите мисли с другарите си.
– Точно така е? – потвърди Толя – Наистина са щастливи… И се улавям, че им завиждам… Те живеят просто и естествено. Те са като дърветата… А дърветата са щастливи…
Беше в стила на Толя да каже такива неща. Но съвсем внезапно го подкрепи и Шерман.
– Ама знаеш ли, че си прав! – обади се той оживено. – Дърветата наистина са щастливи… Още от дете имам това смътно чувство, което все повече се превръща в убеждение. Те се самосъзнават, сигурен съм в това… Но не като индивидуалност, разбира се… А само като съществуване във вечността…
Знаех, че е безсмислено да споря с тях. И затова благоразумно си замълчах.
Всеки пети ден цялото население на селището излизаше да танцува. Свиреха някакви простички ритми с нещо като пищялки от сухи кости. И танците им бяха ритмични и простички. Започваха много бавно, след това ритъмът постепенно се усилваше, докато стигне своя апогеи, който приличаше на вихрушка. Наистина беше странно как набираха такава скорост тия на пръв поглед тромави хора. След това ритъмът постепенно спадаше, до пълно заглъхване. Но това продължаваше няколко часа, те се прибираха в юртите си, като едва ли не пълзяха от умора. Не можех да разбера дали тоя танц им правеше наистина удоволствие – към края лицата им изглеждаха просто измъчени. Но съзнавах по-ясно от тях колко това е полезно за техния застоял живот.
Те имаха нещо като песни, без мелодии, в монотонен речитатив. Но бяха безкрайно трудни за разбиране, понякога просто неразгадаеми. Изобилстваха с непознати думи, които Токо беше безпомощен да ми обясни.
– Това е животно! – казваше той.
– Какво животно? – питах аз. – На какво прилича?
Той само унило клатеше глава – не знаеше. Навярно и тия песни бяха останали от епохата преди заледяването, последни признаци на по-високата древна култура. А веднъж, след като дълго досаждах на Токо с моите въпроси, той внезапно рече:
– Трябва да те заведа при Великия Сао… Той всичко знае…
Разбира се, пламнах от любопитство. Започнах да го разпитвам, но Токо отговаряше доста неохотно. Оказа се, че Сао е най-старият човек в едно от близките племена. И най-мъдрият. Никой не знае кога се е родил. Някои даже казват, че се е родил заедно със света. Но не обичал да го посещават. Никъде не ходел, с никого не разговарял, но цял ден си повтарял старите песни, за да не ги забрави.
– Искам да ме заведеш при него! – настоях решително аз.
Токо видимо се поколеба.
– Трябва да му подариш нещо! – каза той. – Сао обича да му подаряват разни неща.
– Добре, ще му подаря…
– Много далече живее! – предупреди ме той. – Трябва да пътуваме пет дни – все на юг… А може и да не го намерим… Много отдавна не съм ходил там, може да съм забравил пътя.
Внезапно лицето му се разведри.
– Подари му горещата кутия! Той е много стар и затова винаги му е студено… Горещата кутия много ще го зарадва…
„Горещата кутия“ Токо наричаше нашия радиатор. Когато за пръв път го пипна, той едва ли не подскочи уплашено. Така невероятно му се видя един гладък бял предмет да бъде горещ като пламъка.
– Какво има вътре? – запита той.
– Огън! – отвърнах усмихнато аз.
