Текст книги "Гибелта на „Аякс“"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 12 (всего у книги 13 страниц)
Сеймур видимо се успокои. И все пак цялата ни компания изглеждаше много потисната, не знаехме какво да си кажем или по-точно не смеехме нищо да си кажем. Най-сетне Сеймур като че ли се престраши:
– Твоето гласуване, Толя, против предложението на Хенк не беше никак тактично…
– Защо? – попита враждебно Толя.
– Защото се отдели от другите без никакъв смисъл… И им даваш основание да си помислят, че изобщо си безразсъден…
Трепнах в себе си – дали Хенк не беше прав?
– Не мога да гласувам три пъти за нещо, което е толкова ясно! – упорстваше Толя. – За мен това е унизително…
– Ако бяхме гласували само веднъж, сега всичко щеше да бъде свършено!
Толя леко поруменя.
– Да, навярно не съм бил тактичен! – измърмори той. – И все пак съм прав… Те просто ме дразнят с прекаленото си благоразумие, зад което може би се крие и егоизъм… Думата „подвиг“ не бива да ни е толкова чужда… Не може едно общество като нашето да живее само в благополучие, разум и сигурност… В края на краищата то ще престане да уважава себе си.
– Да, ти си прав! – съгласи се Сеймур. – Но не е нужно да се правят подвизи именно в залата…
Скоро Кастело и Толя си отидоха. Аз нарочно останах още няколко минути.
– Имам един въпрос към тебе, Джек… Смяташ ли, че Толя е способен и на други безразсъдни действия?
Сеймур ме погледна разсеяно.
– Ааа, за това ли те повика Хенк?… И какво си въобразява той – че Толя ще хвърли във въздуха „Аякс“?… За да му заграби реакторите?… Не очаквах това от Хенк… Изглежда, че много сме го наплашили.
На другия ден точно в определеното време се състоя второто гласуване. Тоя път спечелихме ние с предимство от цели 11 гласа. Наистина в никой случай не очаквах такъв хубав резултат. Сеймур ми се видя доста сдържан, но Толя целият сияеше. Безсонов се приближи към мене, сякаш нищо не е било, и шеговито забоде палец в реброто ми.
– Май че ще спечелите и третия тур! – каза той. – Ще заровите стареца на една чужда планета…
Оставаше ни третото и последно гласуване. Сега бях изпълнен с нещо повече от надежди, бях изпълнен с увереност. И хората ми се виждаха други – много по-естествени и спокойни. Вечерта видях Висоцки край една маса заедно със свои приятели. Те разговаряха оживено, Висоцки се усмихваше. Като ме видя, той ми кимна:
– Ела, Сим!… Седни малко при нас…
Те ми направиха място, аз седнах.
– Тъкмо говорехме за вас! – подзе Висоцки.
– Искаш да кажеш – тъкмо се шегувахте с нас?…
– Все пак не е най-точната дума! Но ако спечелите и утре, в което не се съмнявам, вие четиримата се лишавате от голям шанс… Друго е да остане целият звездолет, друго е да останете само вие… Щяхте да сте първите светци в историята на галактичната космонавтика… Чакаше ви безсмъртие…
– Наистина жалко! – отговорих аз шеговито.
– И дори нямаше да скучаеш! – намеси се Грани. – Докато се оправиш с това жълтооко момиче…
При третия тур против нашето предложение гласуваха само трийсет и седем души… Бях съвсем сигурен, че и Безсонов е между тях… Той никога нямаше да изневери на своя стар боен приятел…
И тъй всичко беше решено. Дори Хенк, който съобщи с равен глас резултатите, не изглеждаше толкова мрачен. Навярно през изтеклото денонощие бе успял да преглътне горчивия хап на поражението.
– Ела при мен със Сеймур – нареди той късо.
Едва когато отидохме в кабинета му, видях, че е по-разстроен, отколкото изглеждаше в залата. Лицето му бе потъмняло, нещо убито личеше и в походката му. За пръв път истински ми домъчня за него, почувствувах се малко нещо като далечния Брут. Наистина беше престъпление тоя горд и свободен човек, който рязко стъпваше дори на своята родна Земя, да бъде изведнъж затворен в някаква дупка. И той ни погледна едва-едва и за пръв път седна зад бюрото си.
– Натоварвам Сеймур да съобщи на Куней новината! – каза той без настроение. – И да сключи нещо като договор за нашето взаимно сътрудничество… Сигурен съм, че в думите на Нюман има нещо вярно… Те мъчно ще ни разберат…
– Бъдете спокоен за това! – отвърна Сеймур.
Настана неловко мълчание.
– Хубава каша забъркахте! – изрече Хенк с горчивина. – Да забравите родната си Земя…
Благоразумно замълчахме. Бяхме готови да преглътнем в тоя момент много по-горчиви думи…
– Давам ви петдесет години срок, за да размразите тая проклета планета! – продължи той. – И още сто, за да произведете третична енергия… Ще успеете ли?
– Ще успеем! – потвърдих аз категорично, макар че не вярвах.
Усетих как Сеймур ме погледна с благодарност. Лицето на Хенк някак особено се разведри – нашият комендант беше в някои отношения като момче.
– И аз трябва да живея с някаква надежда! – каза той. – Ако не искате да ме заровите в разкаляната земя…
– Не, няма да скучаете! – увери го Сеймур. – Вие винаги ще си останете наш комендант… А ни чака такава дяволска работа… Не, няма да скучаете, обещавам ви…
Хенк се поусмихна.
– Не сте лоши момчета. Като си представя само как хубавичко ме изиграхте… Но аз ще летя, ще видите Ще летя още веднъж с „Аякс“ към Земята.
След малко си отидохме. Докато вървяхме по коридора, Сеймур ме улови под ръка. За пръв път го направи.
– Ей, щяхме да погубим за малко стареца! – въздъхна той с облекчение. – Добре, че има здраво сърце… И добро при това… На негово място аз никога не бих ти простил.
9
Когато слязохме от „Фортуна“, първият човек, когото видях, беше Ли. Тя не помръдна нито крачка, за да ме посрещне, дори не вдигна ръка за поздрав. Стоеше неподвижна и ме гледаше с очи, които не трепкаха. Едва когато приближих съвсем, видях, че в тях има радост. Това ми беше съвсем достатъчно.
– Ти се върна!
– Ами, разбира се…
– Много се забавихте! – добави тя. – Мене ме беше страх…
– Това е хубаво! Така правят и девойките на Земята…
– Ти искаш ли да приличам на тях?
– Искам да приличаш само на себе си…
– Да, беше ме много страх, щом ти е приятно да го чуеш… Макар че нашите мъже не харесват да им се казват такива неща…
Тръгнахме заедно към асансьорите. Ли не бързаше, тя никога не бързаше, когато трябваше да слезем под земята.
– Миналата нощ аз гледах с малката тръба вашия кораб! – каза тя. – Знаех, че си там…
– Сама ли беше?
– Не, с Фини…
Досетих се какви са били мотивите на Фини. Навярно е бил натоварен да провери дали не сме офейкали с нашия „Аякс“. И не бях много сигурен дали това нямаше да го зарадва.
– Гледах и звездите! – продължи Ли. – Исках да намеря твоята звезда… Бях сигурен, че ще усетя коя е…
– И усети ли?
– Не! – призна си тя. – Не усетих… Това много ме огорчи…
– И напразно! – успокоих я аз. – Тя не се вижда с просто око, ни с тръба като вашата… Тя е ужасно далече…
– Колко е страшно да си го помисли човек! Сим, вие много дълго решавахте… И какво решихте?
– Това ще узнаеш от баща си…
– Ти не ми казваш всичко! Много важни работи не ми казваш…
– Какви например?
Тя ме погледна много внимателно.
– Кажи ми, Сим, защо всички земни хора изглеждат така млади? И мъжете, и жените… Аз знам колко дълго време сте пътували… И все пак сте толкова млади…
Май само това не биваше да ме пита в тоя миг…
– Нашите мъже и жени не остаряват, Ли… Това го е постигнала нашата земна наука…
Тя ме погледна уплашено:
– Но аз ще остарея… Като всички наши жени…
– Не, Ли, ти няма да остарееш…
– Само това не е възможно!
– Разбира се, че е възможно…
Но сам не знаех до каква степен ще бъде възможно, макар да бях специалист в тая област. Разбрах, че и тя не ми вярва съвсем… Но се страхуваше повече да разпитва.
Още същия ден се срещнахме с Куней. Както бяхме се уговорили, разговора водеше Сеймур. Той много подробно му разказа за оценките на нашите специалисти по всички проблеми на Тис. Колкото и да беше внимателен и деликатен, той все пак му каза истината – сами те никога няма да спасят Тис от заледяването. Лицето на Куней ставаше все по-потиснато и мрачно.
– Това не е вярно! – каза той най-сетне. – Според Сири човек винаги може да подчини природата… Колкото тя да е могъща и силна… Стига да може да проникне дълбоко в нейните тайни…
– Това е така! – отвърна Сеймур. – И все пак само знание не е достатъчно…
– И какво още?
– Там е работата, че вие живеете при ненормални условия… И не можете да разполагате със самата природа!
– Ние ще я победим крачка по крачка…
– За съжаление нашите специалисти са категорични. Вие нямате обективни условия за това… Но кажете ми, Куней, нима не може да се живее и така, както досега сте живели?…
Куней го погледна удивено.
– Разбира се, че не е възможно! – възропта той. – Как може човек да работи за някаква цел, ако знае, че никога няма да я постигне…
– Човек винаги може да си измисли някаква цел… Вие можете да направите вашия подземен живот много по-хубав, удобен и приятен…
– Не, не! – възкликна Куней. – Ние не можем да имаме друга цел освен тая, която Сири ни е поставил…
– А ако си представим, че я постигнете?… Нима изведнъж ще останете без цели?
– Това е друг въпрос! Тогава ние ще си поставим нова цел, може би по-трудна… Например да възстановим живота на планетата такъв, какъвто е бил… Да създадем ново общество – справедливо и истинско…
– Това са наистина хубави цели – съгласи се Сеймур.
Но Куней изглеждаше все така потиснат и мрачен.
– Вашите специалисти се лъжат! – отсъди той решително. – Но дори и да са прави, вие трябва да мълчите за вашите изводи… Оставете ни да работим, както сме работили досега… Аз вярвам, че все пак някой ден ще успеем… А ако другите научат вашите преценки, всичко ще рухне…
Слушах недоволен тоя разговор. Може би Сеймур трябваше да спести на Куней тия тежки изживявания?… Не, не – Сеймур винаги знаеше какво прави.
– Аз не искам да ви отчайвам! – каза той. – Все пак ние намерихме някакъв изход…
– Изход? – трепна Куней. – Какъв изход?
– Според нас, не е нужно да се затопля вашата планета. Тя трябва да се премести на своята стара орбита… И тогава ще добие отново своя истински климат…
– Да се премести?… Планетата? Но това е абсолютно невъзможно…
– Напълно е възможно!
И му разказа подробно за нашия проект. Куней го слушаше поразен, имах чувството, че просто не вярва на ушите си. И неговите продълговати жълти очи като че ли станаха по-кръгли от смайването.
– Но това е фантастично! – удиви се той. – Нима са толкова могъщи вашите реактори!…
– Много повече, отколкото можете да си представите! – усмихна се Сеймур. – Всичко е изчислено математически…
Той разказа за двата проекта. И за тежките последици, които тая операция ще има за нашия „Аякс“. Да, „Аякс“ наистина беше обречен на гибел.
– Но защо го правите? Това ще бъде много тежко за вас…
Сега оставаше най-трудното. Сеймур много простичко му обясни етиката на нашия свят, смисъла на нашето съществуване. Куней не можеше да не разбере поне принципите. И все пак като че ли не успя да вникне в същината им. В това се убедихме още от следващата му реплика.
– Но това, което правите за нас, е ужасно много… Не разбирам как можем да ви се отплатим…
– Тоя път ще минете безплатно! – усмихна се Сеймур.
– Може би искате да разделим Тис? – попита Куней с надежда. – И да я владеем заедно?
Разбирах много добре, че за него това е най-разумното. Неразумно и дори безнравствено за него беше да приеме услугата даром…
Все пак Сеймур успя да намери някакъв изход и от това положение.
– Да, ние имаме някои условия! – каза той сериозно. – След като подпишем договора, всички жители на Тис ще имат еднакви права.
– Нима сега не е така? – запита Куней учудено.
– Не бързайте! – предупреди го Сеймур. – Става дума не само за вас и за нас… Става дума и за племената… Става дума за децата, които ще се родят, докато живеем заедно… Все едно дали са наши, ваши, или на племената… Или пък са от смесени бракове! – той едва доловимо се усмихна…
– Но какво общо имат с нашите работи племената? – изпадна Куней в недоумение.
– Разбира се, че имат… Те са стотици хиляди… Без тяхната помощ и без тяхната работна ръка ние не можем да направим нищо…
Разбира се, това не беше точно така. Но Сеймур беше прав, въпросът за племената трябваше да се реши веднъж завинаги.
– Добре, съгласен съм! – отвърна Куней с облекчение. – Разбира се, че съм съгласен…
Изглеждаше истински щастлив в тоя миг, лицето му просто сияеше. В края на краищата ние бяхме поискали нещо от него, сделката заприличваше на истинска сделка. Ако ние сме се съгласили да разменим товари злато срещу шепа мъниста – в края на краищата това си е наша работа. Всеки търгува така, както разбира своите интереси.
– Кога ще сключим договора? – заинтересува се той.
– След три дни… От ваша страна ще подпишете вие, от наша – Хенк…
– Хенк?… Това е наистина голяма чест за нас.
– След това ще обядваме заедно… И ще пием по чаша шампанско.
– Какво е това шампанско?
– Като го опитате, ще разберете! – каза Сеймур шеговито.
– А мога ли отсега да предупредя нашите хора?
– Разбира се!
Аз знаех, че Ли първа ще научи новината. Много ми се искаше да видя лицето й в тоя миг. Но го видях едва на другия ден. Предстоеше редовната експедиция за снабдяване с храни, щяхме да отидем заедно. И не ми се видя чак толкова много щастлива или развълнувана. Беше си обикновената Ли, само очите й някак особено светеха. Докато Фини товареше, разбрах, че договорът ни, макар и неподписан, вече е влязъл в сила. Старият търговец и скъперник бе взел поне три пъти повече вещи за размяната. Между тях имаше дори цяла дузина обикновени бензинови запалки. Отсега си представих великото изумление на племето. И Фини тоя път ми се видя някак особено благоразположен и дружелюбен. Имах чувство, че е готов всеки миг да ми се усмихне.
Както винаги ние пътувахме с моята шейна пред кервана. Времето беше много спокойно и тихо. Някакво необикновено дълбоко и пълно спокойствие усещах и в себе си. Бях готов да пътуваме мълчаливо докрай, но Ли най-неочаквано се разбъбра:
– Кажи ми, Сим, нали ще станеш мой мъж?
– Да, мила…
– И ще имаме много деца?
Честна дума, това ми се стори прекалено.
– Ами естествено.
– Сим, ти не се радваш…
– Защо мислиш така? – запитах аз шеговито.
– Ами ти не се смееш… Вие ужасно силно се смеете, когато сте радостни…
Тогава аз наистина се засмях.
– Виж какво, мое момиченце… У нас тия неща не стават точно така. Редно е девойката най-напред да попита: „Сим, ти обичаш ли ме?“ „Да, ще отговори Сим, аз просто съм луд по тебе“… И тогава е редно Сим да каже: „Ли, искаш ли да станеш моя жена?“ А сега стана точно обратното.
Ох, наистина нямаше чувство за хумор!
– Ами това е все едно! – отвърна тя сериозно. – Съвсем все едно.
– Разбира се – съгласих се аз. – Стига човек да го има в сърцето си.
– Аз имам всичко, Сим!… Всичко!
Това си беше чиста истина, доколкото можех да се доверявам на очите си. Но в замяна на това работата с децата не ми беше много ясна. Но сега не исках да мисля за тия неща. Просто пътувахме и пътувахме, плъзгахме се безшумно и леко по неизмеримата чистота на снега. Небето беше все така синьо, в далечината светеха върховете на Сири. Скоро видях със силните си очи стана на племето. Видях кучешките впрягове, неподвижните като статуи, изпълнени с мълчаливо достойнство фигури на мъжете.
– Да спрем за малко! – предложих аз.
Спряхме на върха на един хребет. Пред нас се простираше широка ледена долина, която се губеше, синкава и нетленна, към океана. Струваше ми се, че виждам и самия океан, могъщ и спокоен, неподвижен и вечен като смъртта. Не, не като смъртта – приближаваше краят на неговата спокойна вечност. Виждах разяреното слънце, което пламти над неговата мрачна повърхност. Виждах как се раждат облаците, как се носят огромни и бели към невидимото небе. Виждах как се струпват и сгъстяват до черно. След шествековно затишие над планетата отново щяха да се понесат снежните бури. И тежките вълни на океана щяха да къртят яките ледове. Ще минат още много години и ще рукнат първите дъждове. Все повече ще се топят ледовете, за пръв път ще се появи земя – малки кални петна на екватора. Да, отново ще се появи земята и колкото и да е тя кална и грозна, това ще бъде за нас велик празник.
Виждах как все по-високо се вдигат водите на океана, как заливат все нови и нови области. Племената като зашеметени бягат все по на север, все по-навътре към сушата. С тях бягат и гладните разярени мечки, нахвърлят се като побеснели срещу хората. Водите заливат новородената суша, с грохот се нахвърлят върху скалите. Дори огромните морски чудовища са смутени и уплашени, крият се в спокойните дълбини.
Все по-силно и по-жарко грее слънцето. Раждат се нови континенти – все още разкъсани и разединени. Няма езера и няма реки – всичко е реки и езера. Само калните грозни планини стърчат над водите. Сега вече и небето е невидимо, скрито всред огромните бушуващи маси на изпаренията. Все по-бурни и проливни се леят дъждовете. Изглежда, че всичко ще загине – тоя път под водата.
Не, няма да загине!… Виждах дългите десетилетия, през които слънцето се бори със стихията на водата. Виждах как я побеждава след всеки изминал ден. Черна, мъртва и кална, отново се ражда сушата. Мъртвите гори не са успели даже да изгният. Виждах как се оттеглят водите, как като видения се показват огромни бели дворци, древни мраморни стадиони, мъртви градове. Още няма никъде никакво петънце зеленина. Всичко е голо, кално и мъртво.
И сякаш виждах Великия Сао на върха на скалистата планина – сляп като Омир, но всевиждащ, всезнаещ, всемогъщ. Вдъхновеното му лице е отправено към побелялото небе, устните му едва забележимо мърдат. Той реди тихо думите на своята последна поема – великата поема на Сътворението. Той вече вижда новите гори и новите полета. Той вижда своето племе всред треви и жълти цветя, край огньовете или в тишината на тундри-те. Вижда ги с нови оръжия и нови сечива, събудени от многовековната дрямка, жизнени и щастливи.
В тоя момент ни настигна шейната на Фини.
– Да вървим – каза Ли.
– Да вървим – отвърнах аз.
И тръгнахме към племето, което вече ни чакаше с купища от свежо, замразено месо.
