Текст книги "Гибелта на „Аякс“"
Автор книги: Павел Вежинов
Жанр:
Научная фантастика
сообщить о нарушении
Текущая страница: 2 (всего у книги 13 страниц)
Може би вече сте се досетили, че най-младият бях именно аз – и то шестият от ергените. Не знам какво са разсъждавали на Световния конгрес на педагозите, но на практика се получаваше така, че щях да си остана ерген завинаги, т.е. поне до края на пътуването с „Аякс“. Или, още по-просто казано – щях да остана сам, независимо от това, че щях да премина за тоя срок най-критичните младежки и мъжки възрасти. Може би не са имали друг изход, може би това е влизало сред проблемите на експеримента. Но защо се бяха спрели именно на мен? Изборът се дължеше на няколко причини. Преди всичко имах великолепно здраве и изключително добра физика. На шест години бях взел вече първите три класа по учебната програма – нещо, което дори за моето време се случваше съвсем рядко. И най-важното – нямах родители или каквито и да било близки роднини. Когато съм бил на две години, баща ми и майка ми загинали при най-нелепа катастрофа с въздушно такси. Разбира се, попитаха ме съгласен ли съм да замина с „Аякс“. Дали съм съгласен? Струваше ми се, че бих подскочил от радост до самия звездолет, който по това време светеше нощем като най-сияйната звезда на хоризонта. Между впрочем шестгодишната възраст на най-младия космически пътник бе определена от учените след дълга дискусия и много колебания предимно от морален характер. Най-сетне решили, че именно на тая възраст най-рано едно момче би могло да даде разумен отговор на съдбоносно предложение. Доста бяха надценили възрастта ми, поне ако съдя по себе си. Нямаше нищо разумно в моя отговор, аз просто хвърчах от щастие.
А кой беше най-възрастният? Става дума за същия тоя Безсонов, магьосника, който ни създаваше илюзиите, че сме на Земята, със своите холограмни образи. Той беше не само виртуоз в своята работа, но по поведение изглеждаше един от най-жизнените хора, на звездолета – неуморим веселяк и шегаджия, незаменим събеседник. Ако имаше все пак за нещо да страда, то бе за лулата си, която можеше да държи между зъбите колкото си ще, но нямаше право да пали. Кислород за неговата лула на звездолета не беше предвиден.
Вторият по възраст беше нашият комендант Хенк, скандинавец по произход. Тоя могъщ викинг с бръсната глава и казашки мустаци беше на сто и две години. Но на външност изглеждаше много по-млад, почти като петдесетгодишните. Видя ми се суров, непреклонен човек, необикновено мълчалив, на пръв поглед почти враждебен. Знаех вече, че е член на Върхвония съвет на космонавтите. Беше взел участие в три от далечните космически експедиции. Когато го видях, сърцето ми едва не се вледени, толкова хладен беше погледът му. Той ме разгледа доста продължително, без погледът му да се смекчи нито за миг, после внезапно запита:
– Коя книга досега най-много ти е харесала?
– „Капитан Немо“ – отвърнах аз стреснато. Дали не сбърках? Не, не сбърках. Стори ми се, че погледът му омекна. Много по-късно научих, че е един от петте неженени. Никога не се бе женил, никога не бе имал деца. Спомням си само, че тогава той ме потупа по рамото и каза с доста смекчен глас:
– Не ти завиждам, моето момче… Тия акули без деца жив ще те изядат.
Неговото мрачно предсказание за съжаление се сбъдна едва ли не в буквалния смисъл на думата. Докато израснах, просто страдах от прекаленото внимание на моите спътници. Забравих да кажа, че в интереса на вътрешния баланс на звездолета те нямаха право да раждат на „Аякс“. Мнозина наистина имаха деца, но ги бяха оставили на Земята. Това беше навярно най-важната причина да изливат върху мен своята малко и горчива, и тръпчива любов към децата.
3
Много добре си спомням деня на отлитането. Седяхме всички в удобните кресла на салона и гледахме като на театър през огромното кристално чисто стъкло все още близката Земя. Едва дишах от вълнение – толкова голямо ми се виждаше това огромно, синкаво кълбо, забулено от нежната мъгла на облаците. То изпълваше почти целия екран и над гладкия му ръб меко като ореол светеше земната атмосфера – от нежно гълъбова до кобалтовосиня. Безсонов, разбира се, вече бе успял да се настани до мене и както винаги лекичко ми досаждаше.
– Виждаш ли, момче, онова кравайче, дето се е завъртяло над Гренландия?… Това е начало на циклонално образуване, ако ти е известно.
Много добре ми беше известно. Бях виждал колкото си искам циклони и антициклони по телевизията. Но кравайче наистина не бях виждал – в нашия пансионат не се досещаха да ни правят кравайчета. И изобщо мразех да ми говорят като на дете с разни там измислени и неудачни образи.
– Да, чичо Володя! – казах аз. – А вие виждате ли антициклона над Средиземно море?
– Да, да – измърмори разсеяно Безсонов. – А там момче, в ясното петно е Курск… Където съм се родил… Чувал ли си нещо за Курск?
Тоя път едва ли не се обидих.
– Мога да ви разкажа нещо за Курската аномалия – отвърнах колкото се може по-възпитано. – Или за битката при Курската дъга през Втората световна война…
– Ей, че детища – рече с престорено възмущение Безсонов. – С тях не може дори да се поговори…
Разбира се, през цялото време ние имахме възможност да наблюдаваме на големия видеоекран какво става на планетата. Цялата Земя просто ликуваше. Но в тия минути тя твърде малко се занимаваше със себе си, повече с нас. Наблюдавахме звездолета – тия, които бяха в пълна готовност на вахта, и тия, които бяха в салона. За пръв път виждах изумителните съоръжения, зад които щеше да затупти мощното сърце на „Аякс“. Всичко ми се виждаше невероятно и по размерите си, и по своите фантастични форми. И колко мънички изглеждаха в тоя хаос от мощни тръби и цилиндри, от трептящи сфери и конуси хората, тия хора, които бяха господари на всичко.
Като че ли най-често виждах себе си – дори повече от Големия Хенк. Камерите ме следяха едва ли не във всички пози и всички формати. Дори не разбрах, че докато съм говорил с Безсонов, всичко се е предало там, на земните хора. Само с крайчеца на окото си забелязах с какво бурно възхищение реагираха, без да съзнавам причината. Накрая толкова се засрамих, че почти вкаменях. И вече не смеех да погледна настрани, ни да помръдна.
Наближаваха минутите и секундите на излитането. По сигналните табла бягаха пъстри светлини, знаци и цифри. Най-сетне на яркочервен фон блесна думата „старт“… Бях така замаян, че дори не усетих първия лек тласък. По-скоро го разбрах от бурната реакция на земните хора. Те се прегръщаха и целуваха, танцуваха като луди по улиците и площадите. Светеха фантастични огньове, пукаха се грамадни увеселителни ракети. Цялата Земя ликуваше, когато ми се струваше, че трябва да ликуваме само ние.
Огледах се възбудено – не, никой от нашите не ликуваше. Лицата на всички изглеждаха в тоя миг сериозни и замислени, дори печални. В голямата сребриста зала не се чуваше никакъв звук – нито въздишка, нито възклицание дори. И като че ли не гледаха ни Земята, ни телевизорите, като че ли гледаха в себе си. Дори Безсонов ми се видя малко омърлушен в тоя миг. Дали не си мислеше за своя никакъв Курск, когато го чакаха чудни и невиждани светове? Бях толкова поразен, че дори не знаех как да реагирам. Може би това е било първото голямо разочарование в живота ми и първото тежко изпитание на моите момчешки възгледи.
Трябваше да минат почти две десетилетия, за да проникна отчасти в същността на тия мигове. И да разбера за свой срам колко по детски съм бил несправедлив и наивен. Всъщност всички освен мен бяха преживели тия мигове наистина дълбоко и човешки. Тогава не разбирах, че те се прощаваха. Те се прощаваха с всичко, което им беше неизмеримо близко и скъпо. Те се прощаваха със Земята, може би единствената прекрасна планета в неизмеримата космическа пустош. Никой не знаеше дали не се прощават с нея завинаги. Те се прощаваха с близките си, с майките си, с децата си. Много от тях може би никога повече нямаше и да видят. Те се прощаваха, както човек се прощава на смърт. Именно смъртта и нищото ги откъсваше в тоя миг от синята близка планета. За нас на „Аякс“ щеше да мине малко повече от половин век. Но все още никой не можеше да изчисли колко време ще измине на самата Земя. Дори да се завърнехме някой ден, никой не можеше да каже какво ще намерим.
– Е, тръгнахме! – обади се най-сетне Безсонов. – Тръгнахме, малки глупчо… Ще видиш ти сега една Курска аномалия…
А всъщност дори не бяхме тръгнали. Сега работеха термоядрените помощни реактори, които щяха да ни изведат на нова далечна орбита. Едва там щяха да заработят нашите истински двигатели. Това беше чисто и просто мярка за предпазливост – толкова мощни бяха тия двигатели, такава страшна енергия издишваха техните огромни дюзи. Ако бяхме излетели от ниската орбита, дори не бяхме в състояние да предвидим какви тежки поражения можехме да нанесем на Земята. Но сега „Аякс“ все повече усилваше своята скорост, наистина все още мравешка в сравнение с това, което щеше да постигне след две години.
След една седмица ние отново седяхме в същите кресла и отново гледахме Земята през кристалното стъкло, което, разбира се, беше всичко друго освен стъкло. Безсонов отново бе седнал до мен. Всеки миг очаквах да каже, че Земята прилича на стара сребърна пара, но не го каза. Сега всичко ми се виждаше много по-обикновено и делнично. Земята вече не беше истинската Земя, а далечно небесно тяло. И хората ми се видяха съвсем други. Те бяха вече преживели кризисния момент, макар че тогава не го разбирах. Сега те бяха много по-оживени и тържествени, чувствуваха, че в битката трябва да се влезе като в истинска битка. На всичко отгоре бяхме привързани към креслата с колани, тънки проводници ни свързваха с медицинския център. Отново светна табелката „старт“, истинските двигатели заработиха, макар и със своята минимална мощност. И все пак ударът се почувствува силно, около десет минути стоях в креслото като зашеметен. След това всичко се нормализира, движението едва се усещаше. Комендантът стана от мястото си и се обърна към нас.
– На добър път! – каза той. – И щастливо плаване!…
После внезапно се усмихна, зъбите му блеснаха на меката светлина. И все пак нещо особено имаше в тая усмивка, която и досега живо си спомням, макар че не мога да проумея. Във всеки случай не беше ни весела усмивка, ни иронична, ни предизвикателна. Може би е била просто знаеща. Сега разбирам, че дори усмивката на Джокондата не можеше да бъде по-загадъчна. Изглежда, само Безсонов успя да проникне мъничко в нея. Той се засмя късо, после каза:
– Само тоя дявол разбира какво сме почнали…
Изобщо с Безсонов са свързани всичките ми най-ранни и най-хубави спомени. Винаги когато се връщам към ония години, в съзнанието ми изплува един друг, сякаш непознат образ – кръгло, весело, дори малко лукаво лице. Само неговото добродушие ме свързва със сегашното му лице. Докато бях момче, той просто не се отделяше от мене. И сега ми е трудно да си обясня неговата привързаност. Може би славянска доброта и грижовност към едно кръгло сираче? Може би неговата собствена самота. Или чисто и просто доброто му и нежно сърце, което естествено го привличаше към най-беззащитния. Трябва да кажа, че съвсем успешно изпълняваше ролята си на втори баща или на втори дядо. Вършете го сърдечно и искрено. И точно затова – като при всички рано остарели момчета – ми беше малко досаден.
Най-често той ме навестяваше със своите миниатюрни апарати. И едва ли не още от прага заявяваше:
– Какво искаш днес?… Пожар в прерията?
– Добре.
– Готово! Това е шедьовър!
Беше както винаги пълен с шедьоври. Настаняваше се до мен в креслото, доволно се усмихваше. Един миг мрак и след това изведнъж се озовавахме в прерията – безкрайна, кафеникава, изгоряла от немилостивото слънце. И ние не я наблюдавахме отдалеч, ние бяхме просто всред нея. И сякаш летяхме на полуделите от страх животни. Тропотът на стотици копита ме зашеметяваше. Конете пръхтяха и цвилеха, усещах ужаса в тъмните им очи. Зад гърба ни се издигаше червената зла завеса на пожара, вятърът носеше почти над главите ни черния дим. Мустангите вече галопираха гръб до гръб, пяна летеше от устата им. Постепенно започваше да ме овладява чувството на непреодолима гибел, макар да знаех отлично, че това дори не е сън. Някой кон падаше, другите се препъваха в него, виждах черни копита, мокри конски кореми, развети гриви. Още малко, още съвсем малко и ще полетя и аз, ще бъда премазан между копитата, между гривите, между жилавите опашки.
Точно в тоя миг припламваше меката дневна светлина, но аз още седях като вцепенен. Безсонов ме поглеждаше със своите лукави, винаги малко зачервени очички.
– Хареса ли ти?
– Много!
– Ама вярно ли? – запитваше той с някаква почти момчешка надежда.
– Кълна се в свещената томахавка! – отвръщах аз сериозно, макар да знаех, че това са детинщини.
Винаги в такива случаи се чувствуваше много поласкан. Изглежда, че като всички възрастни бе малко суетен…
Но не мислете, че всичко в моя живот е било едно безкрайно, приятно забавление. Аз здравата учех. На дванайсетгодишна възраст трябваше да завърша пълния гимназиален курс. На седемнайсет – университета. Профил? Биология и молекулна хирургия… На двайсет трябваше да съм взел доктората си и да представлявам пълноценен член на общото научно семейство. Впрочем всичко стана в точните срокове, макар това да не беше единствената ми специалност. Факултативно аз изучавах и древните литератури. На дванайсетгодишна възраст знаех наизуст около петстотин стиха от „Илиада-та“, а на петнайсет – вече ги знаех на древноелински. Не искам да кажа, че съм бил някакъв вундеркинд, макар че и това беше донякъде вярно. Но по мое време биологията имаше значителни успехи, особено в областта на стимулиране на човешката памет. Пък и никое друго момче на моя възраст не можеше да се похвали с такива великолепни преподаватели.
А и моите преподаватели бяха заети не по-малко от мене. Те също учеха. Да, наистина учеха, а не само усъвършенствуваха своите знания. В доста кратки срокове всеки от тях трябваше да усвои до съвършенство и някаква друга специалност. И това не се правеше просто за да убием времето. Налагаха ни го сложните обстоятелства. Никой не знаеше какво можеше да стане с нас в непознатите светове, всеки трябваше да бъде подготвен за всичко – в случай на нещастие. Особено много време се отделяше за изучаване на самия звездолет – до най-дребните му детайли. Хирургът трябваше да бъде и отличен електронен механик, а геологът – отличен хирург.
Знаех, че допреди стотина години учените все още много сериозно се занимаваха с проблемите на анабиозата. Но практически се бяха получили незадоволителни резултати. Постепенно интересът към анабиозата съвсем отпаднал. И причина за това съвсем не са били само неуспехите. Просто са стигнали до заключението, че анабиозата няма сериозно практическо приложение. Та кой глупак ще се съгласи да проспи такъв голям къс от живота си, когато през това време би могъл да живее, да мисли, да знае. Когато би могъл просто да гледа, та макар и бездънната пустош на космоса. Сега разбирам, че те просто са надценили възможностите на човешката воля или на човешката душевност. Проблемът в действителност е по-сериозен. Но самонадеяният и всесилен човек тогава е мислел по тоя начин. Животът е над всичко и е просто безумно да го съкращаваш, макар и с временна смърт.
Все пак по мое време медицината беше достигнала до някои състояния на временна летаргия, макар и не съвсем безвредна по същество. Допускаха се човешки летаргии най-много в срок до една година. Но по нашия вътрешен устав това се предвиждаше само в случаи на особени болестни състояния – психически разстройства например. Бях чел, макар и по-късно, техния списък, споменаваше се там нещо и за дълбоката меланхолия. Много особена и много странна ми се струваше тая дума и в същото време привлекателна. Тя криеше за мене някакъв непознат и загадъчен свят. Макар и момче, добре разбирах, че не съм способен за такива усещания. И все пак те с нещичко ме привличаха. Дори се чувствувах донякъде недостоен за тях. Може би меланхолията приличаше по нещо на любовта?… Но по-дълбока и по-силна от нея?… Надали!… Любовта, така или иначе, ако съдех по книгите, беше израз или състояние на висше човешко щастие. И все пак много ми се искаше за час-два да изпадна в такова състояние…
Меланхолия!… Хубаво!…
4
След няколко дни Сеймур ме намери в атлетическата зала. Тоя вече зрял, шейсет и пет годишен мъж с отлична фигура бе много добър хърделист, успяваше понякога да затрудни даже и мене. Макар и атлетичен, той изглеждаше твърде лек, мършавите му стройни крака го улесняваха. Имаше при това великолепна техника и скачаше препятствията по-добре от мене. Но за четиристотинметровата дистанция явно не му достигаха сили, накрая аз се наложих с лекота.
Когато тръгнахме към душовете, гледах го едва ли не със завист. Дишаше така спокойно и леко, сякаш не бе тренирал близо час. Усещах, че има да ми каже нещо, но не бързах да го запитам. Все пак след толкова дълга дружба бях научил доста от тайните на неговата наука. Винаги е опасно да се говори много откровено с тия дяволи, те започват да четат в душата ти, както се чете някоя позната и скучна книга. Но не знам дали подозираше, че и аз попрочитах нещичко в него.
– Толя иска да те види! – каза той най-сетне.
– Мен?… Защо?
– Не знам.
– Не може да не знаеш! – възразих шеговито.
– Наистина не знам… И няма начин да знам… Той прие най-умната тактика за себе си – престана изобщо да разговаря с мене… Просто мълчи, гледа ме иронично… Само днес едва промърмори: „Искам да видя Сим!“…
– Странно! Би трябвало да знае, че в края на краищата ще ти разкажа всичко…
– Така е – кимна той. – И все пак го поиска…
– Приятно ми е да те видя веднъж затруднен – рекох с едва доловими нотки на злорадство.
– Защо веднъж?… Винаги! – отвърна той просто.
Взехме по един смесен душ, настроението му видимо се поправи.
– А всъщност не изглежда зле – продължи той внезапно нашия разговор. – Днес дори прие за пръв път малко храна…
– Той не е болен от херметизъм! Това е пристъп на меланхолия…
– Не знам! Не ми се иска…
Той беше прав. Пристъпите от меланхолия обикновено имаха много по-тежки последици.
– Вие, славяните, сте ми много по-трудни. Опитвал съм се да изучавам Достоевски… И напразно съм си губил времето… Или хората в оная епоха са били с по-сложна душевност, или Достоевски е бил някакъв психопат.
Неволно се усмихнах.
– А ако можеше да те види, знаеш ли какво пък той би си помислил?… Че си някакъв човек-машина!…
– Искаш да кажеш, че на мен ми липсва душевен живот? – запита Сеймур подозрително…
– Е, не, разбира се… Но все пак чувствата не са категории… Много повече приличат на облаци, да речем… Постоянно си менят формите…
– Започнаха и децата да ме учат! – измърмори Сеймур недоволно.
Бяхме излезли навън. И Безсонов ни беше приготвил изненада. Сега се движехме по „Шанз-Елизе“ – такъв, какъвто е бил навярно през средата на двайсетия век. Беше вечер, светеха блестящи витрини, по широкото платно на булеварда се червенееха в безкрайни редици стоп-светлините на ония вонящи коли – как се наричаха? – ах, да, автомобили… Безсонов, разбира се, не беше изсмукал тоя пейзаж из пръстите си – той наистина съществуваше на Земята. По това време по всички континенти имаше най-малко стотина такива „резервати“ – Червеният площад, почти половината Рим, част от старинния Лондон и още много други исторически забележителности, възстановени и консервирани от различни епохи. Но Сеймур дори не се огледа. Моята бележка го беше доста потиснала.
– В края на краищата аз съм учен – каза той. – Не мога да боравя с облаци… Трябва все пак по някакъв начин да ги класифицирам…
– Може! – усмихнах се аз. – Но малко по-внимателно.
– Колко внимателно?… Все пак трябва да има някакви закономерности… Не може всяко явление да бъде отделен закон.
– Защо?… На „Аякс“ не е толкова страшно… В края на краищата ние сме шепа хора…
– Шепа, но каква? – изсумтя той недоволно.
– По-добре ми кажи как да се държа с Толя.
– Да, точно това исках да те предупредя! – кимна той. – Като с напълно нормален човек… Без никаква деликатност… Или пък снизхождение.
– Малко е трудничко!
– Трябва! След това ще ти обясня…
Сеймур мина направо през витрината на един антикварен магазин. Бяхме точно пред блока, в който живееше Толя.
– Ето ти дръжката! – каза той. – Не се дразни и не бързай да си ходиш…
След малко бях в ловджийската хижа. Толя лежеше на своя широк мечи диван и чисто и просто зяпаше в тавана. Но лицето му не бе нито равнодушно, нито безчувствено. Той навярно нещо си мислеше. Като ме видя, се повдигна и седна на края на леглото. Стори ми се, че в погледа му се мярна нещо присмехулно.
– Седни, Сим! – гласът му звучеше съвсем приятелски. – Какво да те почерпя?
Наистина бях малко жаден.
– Оранжада.
– Не, ще ти предложа един натурален малинов сироп…
Дори не знаех, че имаме на „Аякс“. Всички напитки се приготвяха, разбира се, с есенции. А това навярно му го бяха отпуснали като на болен. Питието, изстудено съвсем по мярка, се оказа наистина превъзходно. Докато отпивах на пестеливи глътки, той все така насмешливо ме наблюдаваше. Започна да ми става неудобно.
– Сеймур ли те прати? – запита той най-после.
– Мислех, че ти искаш да ме видиш…
– И все пак те е инструктирал…
– Не особено. Да не се опитвам да те баламосвам.
Той ме погледна доста учудено.
– Интересно откъде знаеш тая дума?…
– Ами и ние все знаем нещичко…
– Може би той нещо тебе те е баламосвал? – на устните на Толя се появи усмивка.
– Не съм забелязал.
На стенния му часовник се отвори тясна вратичка. Появи се малко жълто птиче, отвори човчица и започна: „Ку-ку, ку-ку!“ Много приятно кукаше. Като изкука така девет пъти, то се върна в своята стаичка. Беше девет часът вечерта по нашето условно време.
– Хубаво птиче – обадих се аз. – Кукувица навярно…
– Кукувицата не е жълта – каза Толя. – И изобщо няма вече живи кукувици по Земята… Тоя приятел е видял някъде някакво канарче…
Стори ми се, че Толя се разсея за миг, после погледна часовника си и каза:
– Виж какво, Сим… Не искам да бъда с теб подъл… Аз сложих в твоя сироп нещичко… И след мъничко ще заспиш като труп… Тогава аз ще отворя с твоята дръжка вратата… И ще скоча най-спокойничко от терасата… Сеймур е съвсем прав в своята диагноза…
Докато още говореше, умът ми трескаво работеше. Сигурен бях, че ме провокира. Но ако все пак казваше истината?… Не оставаше друго освен да рискувам…
– Благодаря, Толя… На мен и без това ми се спеше…
– Разбра ли какво ти казах?
– Чудесно те разбрах… Но и това няма да ти помогне…
– Защо?
– Защото Сеймур не е толкова глупав… И остави човек пред вратата.
Очите на Толя блеснаха – но не от ярост, по-скоро от разочарование.
– Вярно ли е това? – запита той глухо.
– Не е вярно, разбира се… Както не е вярно, че ти си сложил нещо в сиропа ми…
Толя дълго мълча, дълбоко замислен. Но чертите му, които се бяха свили грозно преди няколко мига, сега бавно се отпуснаха.
– Слушай, Сим, вярваш ли, че ще намерим там нещо? – запита той най-сетне.
– Почти съм сигурен…
– И какво?… Хора?
– Не знам дали точно хора, но някакви мислещи същества.
– Ами ако намерим там мислещи паяци?… Това ще ти бъде ли достатъчно…
– Няма да бъдат паяци! За това не е нужен ум.
– Не си прав! – каза той. – Човешката история е пълна с гениални мислещи паяци… А ако ги намерим и там?…
– Май ще трябва да се примирим и с тая работа…
– Добре, ще се примирим… А след това ще се върнем на Земята и ще им кажем: „Извинявайте, ама намерихме там мислещи паяци!“
– При всички положения трябва да им кажем истината.
– Добре, ще им я кажем… А те ще ни отвърнат: „Жалко за средствата, които хвърлихме.“ После ще помислят малко и ще добавят: „Това е случайно, разбира се, мислещи паяци… Не може някъде да няма и мислещи хора!“ И ще почнат да строят нов, още по-съвършен звездолет…
– А може би тоя път ще успеят…
– И какво, като успеят? – рече Толя с неизмерима досада. – Паяци или хора – не е ли все едно? За какво ни са? Ние ли да им помогнем, или те да ни помогнат на нас… Та днес кой да е гимназист ще ти каже, че всяка истинска пружина на развитието се намира в самото развитие. Всяко курдисване отвън просто обезсмисля понятието развитие…
– Не е там въпросът! – не отстъпвах аз. – Човечеството иска да знае какво има там – по звездите… Пък и аз искам да знам…
– Ти ми отговаряш несериозно… Е, добре де, какво, като знае? Това би имало смисъл, ако знанието и щастието някак си взаимно се допълват или подпомагат… А всъщност те по-често си противоречат…
Познавах, разбира се, тия възгледи, макар че за пръв път ги чувах от устата на жив човек.
– Толя, ти знаеш много добре, че това не може да бъде истина – възразих меко. – Доказателство за това е историята. Колкото повече се е увеличавало знанието, толкова повече са отпадали човешките беди и нещастия… Без човешкото знание ти сега можеше да бъдеш чисто и просто един старец с изгнили зъби, болен черен дроб и рак в простатата.
– Да, прав си! Това е очевидно. Но защо смяташ, че щастието е липса на нещастия? Това са две различни категории, макар и в някаква зависимост помежду си… Досега човечеството е мислило как да се спаси от нещастията… А какво е щастието? Нима вярваш, че сме се приближили повече към него от Ромео и Жулиета например?… Или от нещастника Хамлет?
– Да, мисля!
– И от какво съдиш?…
– От това, че не сме самотни като Хамлет например…
– Ти пак свързваш щастието с нещастието! – махна с досада Толя.
Разбрах го много добре в тоя миг. Но нима можех да му обясня неща, които сам не знаех?
– Виж какво, Толя, аз не обичам абстрактната философия… Нито абстрактната логика… Но знам нещо съвсем простичко… Чистата логика на индивида води до пълно самоотричане и обезсмисляне на съществуването… Няма друг изход… Сега ти трябва да мислиш, че хората имат нужда от знанието, което ние ще им донесем… Каквото и да е то.
– Там е работата, че то не им е нужно… И аз го съзнавам… Щастието не е в космоса, щастието е на Земята…
– И какво от това?… Нужно или ненужно, но те го искат… Аз помня нашето отлитане… Те чакат нещо от нас… И ние сме длъжни да им го занесем… Щастието не е да получиш… А да дадеш…
Толя въздъхна дълбоко.
– Наивен хуманизъм! – сряза ме той.
– Това изобщо не е отговор… Аз бих могъл да ти говоря за твоя наивен индивидуализъм… А както виждаш, то се смята за болестно състояние. И наистина е такова.
Толя ме погледна втренчено.
– Добре!… Кажи ми тогава искрено… Ти щастлив ли си?
– Не съм мислил по тоя въпрос! Но човек мисли обикновено за неща, които му липсват…
– Да, ловко се измъкна… Добре, бил ли си влюбен някога?
– Не! – казах аз.
– Защо?
– Не ми задавай глупави въпроси… В кого да се влюбя?… В някоя от вашите жени ли?
Той се засмя сухо и малко враждебно.
– А защо не?
– Ама ти наистина се правиш на глупак! – реагирах малко нервно. – Тука веригата е напълно затворена… За да бъда с жена, аз трябва да я взема от друг… Нима имам право заради себе си да оставя друг човек съвсем сам… Без никаква възможност за избор…
– Виждаш ли, че си противоречиш! – засмя се Толя. – Не съм ти казал да вземеш жената на някого… А просто да се влюбиш… Макар и тайно… И ще дадеш, без да получиш… Нали това е щастие?…
Не знам защо и аз се засмях. Беше ми наистина смешно.
– Не, това е просто глупаво – отвърнах. – Човек може да даде нещо, което другите търсят… А не което не им е нужно…
– Ти си непробиваем като „Аякс“! – обобщи Толя недоволно.
Поговорихме още малко, после аз тръгнах да си ходя. Едва при вратата той ме попита:
– Виждал ли си Ада?
– Да, преди няколко дни…
– Какво правеше?
– Къпеше се в реката…
– И беше много весела, нали?… Весела и жизнерадостна?
– Трябва да го очакваш! – отвърнах хладно. – Никоя достойна жена не плаче, когато е унизена…
Той замълча. Очевидно разбираше, че съм прав. Не знаех само дали е моя работа да му го кажа. Но беше ме запитал за моето мнение. След малко бях при Сей-мур – не в медицинския кабинет, в дома му. Той живееше сам като повечето от съпрузите в екипажа. Навярно го правеха, за да не си пречат на научната работа – не ми беше много ясно, но не ми се струваше и съвсем естествено. Безсонов ми бе казал, че на Земята това се случва много по-рядко. Сеймур живееше в много елегантна квартира в древен японски стил с нежни акварели по стените. Така или иначе, но трябваше да седна на пода. Не беше никак удобно, колената ми за разлика от неговите просто стърчаха и ми пречеха. Възпроизведох му едва ли не дума по дума целия разговор. Сеймур слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва с въпроси. Но стори ми се, че е доволен.
– Как е според тебе? – запитах аз.
– Добре. Много по-добре, отколкото съм очаквал…
И аз бях със същите впечатления. Освен възгледите всичко в него ми се бе сторило съвсем нормално. Но не беше прието в нашия свят да се смята, че може да има и ненормални възгледи.
– Сега разбирам защо точно тебе потърси – добави той замислено.
– А аз пък точно това не разбрах… Спокойно можеше и с теб да поговори по тия въпроси.
– Не, с мен не можеше… Каквото и да му отговарях, той щеше да го тълкува като лекарско мнение… Само на лекарите е позволено да послъгват понякога… От професионални съображения, разбира се… В интереса на здравето на пациента…
– Да, прав си.
– Не разбираш ли какво е станало?… Той страшно и мъчително се е давил в една внезапно придошла река… И в отчаянието все пак се е вкопчил в нещо… В някакво слабо коренче, да речем… Хем се е спасил от бурното течение на реката, хем коренчето е слабо, за да може да се измъкне на стръмния бряг…
– И ти смяташ, че аз съм здравият корен? – попитах го със съмнение.
– Точно така!… Той е търсил някой, който здраво и логично да опровергае неговите собствени възгледи… Тия, които са го хвърлили в бурното течение на реката… Наречи го подсъзнателен инстинкт за самосъхранение, ако щеш… И колкото тия възражения са по-твърди и примитивни, толкова по-добре…
Как можа да го каже!
– Ти смяташ, че моите възгледи са примитивни? – запитах аз обидено.
Очите му едва забележимо се смееха.
– Симпатично примитивни!
– Те са простички! Но не са примитивни… Нима това, което съм му казал, не е истина?
– Общо взето – да…
– А частно взето?… Дай ми поне някакъв пример. Той продължаваше да се усмихва – малко снизходително на всичко отгоре. Това ме ядоса.
– Ами, да речем, твоите разсъждения за затворената верига! – каза Сеймур. – Не може да се разсъждава така… Нашият свят е свободен както за мислите, така и за чувствата на хората… В нашия свят не може да има затворени самозадоволяващи се вериги…
